Корените на мюсюлманския гняв. Защо толкова мюсюлмани се чувстват дълбоко засегнати от Запада и няма лесно да се успокоят?

Бърнард Луис.

 

В едно от писмата си Томас Джеферсън отбелязва, че в областта на религията „максимата на гражданското управление”: „Съединението прави силата” по-скоро трябва да гласи „Разединението прави силата”. С този свой коментар Джеферсън излага съвършено кратко и точно идея, която впоследствие започва да се счита за американска – отделянето на църквата от държавата. Въпреки че не е изцяло нова – нейни прецеденти се срещат в трудовете на Спиноза, Лок и философите на Европейското просвещение, тя за първи път придобива законова сила в САЩ, където за два века постепенно се осъществява.

Ако идеята за разделение между религията и политиката е сравнително нова – едва на триста години, идеята за тяхната различна, ясно обособена природа съществува почти от зората на християнството. Християните са длъжни да отдават „кесаровото Кесарю, Божието Богу”. Въпреки разногласията относно истинското значение на това твърдение, то се счита за узаконяващо наличието на две паралелно съществуващи институции, които разполагат със свои собствени закони и управленска йерархия: първата, наречена църква, отговаря за религията, а втората, наречена държава, – за политиката. И тъй като са две, те могат да бъдат обединени или разделени, подчинени или независими една от друга, между тях може да възникнат конфликти по въпроси на разграничаването и правораздаването.

Гнездящи ориентализми: Случаят с бивша Югославия

Милица Бакич-Хейдън.

Репутацията, името и видът, значимостта, обичайната мярка и тежестта на нещо – в същността си най-често заблуждение и произволна преценка, метната върху нещата като дреха и напълно чужда на същността им и дори на кожата им – постепенно са се прилепнали и сраснали с предмета чрез увереността в съществуването им и непрестанното им нарастване от поколение на поколение, докато накрая са станали сякаш самото тяло. В края на краищата първоначалната илюзия става почти винаги същност на предмета и действа като същност.

Фридрих Ницше, Весела наука, II.58 Прев. Харитина Костова-Добрева (УИ, 1994)

Тази статия въвежда понятието „гнездящ ориентализъм“, за да анализира част от сложността на дихотомията Изток-Запад, която лежи в основата на изследванията върху „ориентализма“ след публикуването на класическите възражения на Саид 1, един дискурс, в който „Изтокът“, подобно на „Запада“, е повече проект, отколкото конкретно място. 2 Докато географските граници на „Ориента“ се променят в хода на историята, представата за „Ориента“ като „друг“ до голяма степен остава неизменна. Нещо повече, културите и идеологиите мълчаливо предпоставят ценностната дихотомия изток – запад и включват различни техни „същности“ в моделите за представяне, които използват за да ги опишат. Според този есенциализъм хората и техните социални или културни институции „са управлявани от детерминиращия характер, който им е вроден, по начина, по който се предполага, че е вроден и в природата.“ 3 Така Източна Европа обикновено е свързвана с „изостаналост“, Балканите – с „насилие“, Индия – с „идеализъм“ или „мистицизъм“, докато Западът упорито се самоидентифицира с „цивилизования свят“. Но, както показва Лари Улф, „изостаналостта“ не е само удобна метафора, използвана само в първите пътеписи на хора от Запада в региона, който Просвещението картографира като Източна Европа, тя е и основополагаща метафора в социалния и научния език на влиятелни философи и писатели от това време, като Монтескьо, Волтер и Русо. 4