Бих искал да започна с един неоспорим факт, а именно, че през XIX в. невиждана дотогава сила, в сравнение с която мощта на Рим, Испания, Багдад или Константинопол в техния разцвет е далеч не толкова огромна, се съсредоточава във Великобритания и Франция, а по-късно и в други западни държави, най-вече САЩ. През този век, деветнадесети век, връхна точка достига т.нар. „възход на Запада“. Западната мощ позволява в края на XIX в. имперските метрополии да придобият и да натрупат територии и поданици в удивителен мащаб. През 1800 г. например западните сили претендират, че притежават петдесет и пет процента от земната повърхност, но всъщност имат приблизително тридесет и пет. Към 1878 г. обаче процентите, които им принадлежат, са шестдесет и седем, т.е. скоростта на увеличаване е 83 хил. кв. мили на година. Към 1914 годишната скорост на придобиване на територии от страна на Запада е достигнала изумителните 247 хил. кв. мили. Европа общо притежава около осемдесет и пет процента от земята под формата на колонии, протекторати, зависими територии, доминиони и държави от Британската общност на нациите, една от които, разбира се, е Канада. Нито една система от колонии в историята не е била толкова голяма, толкова тотално доминирана, толкова неравна по сила на западната метрополия. В резултат на това, казва Уилям Макнийл в книгата си „Преследването на сила“, „светът е обединен в едно единно цяло, както никога преди“.

В антропологичното писане съществува, от една страна, любопитно раздвоение между желанието то да бъде „релевантно“ и да обсъжда големите проблеми, а от друга не по-малко мощната тенденция да се съсредоточава върху дребните детайли, чрез които, по време на най-интересната работа, по-широките перспективи стават достъпни през нови и по-интимни гледни точки. Oт това, в епохата на ефектните фрази и бързите решения, следва, че антропологичното писане често не получава общественото внимание, което заслужава. Това води до липса на финансиране и на свой ред отразява общото нежелание да се вземе на сериозно „баналността“ на клюката, на жеста, на случайните срещи и обичайните неща на обичайни места. Затова, въпреки цялото говорене за многообразието (само по себе си придобило конкретика и отчетливост ¹), посланията на антропологията за сложността и значението на детайлите са по-скоро объркващи, отколкото поучителни. Вредите им са повече от ползите.

Ако се приеме, че реално съществува нещо, което може да бъде наречено културна хегемония на Запада или културен империализъм, то „ориентализмът“ е неговата литературна и социологическа форма, а „оксидентализмът“ е програма за отмъщение.

Азиатците и европейците, които взаимно се изучават, са едновременно агенти и изследователи на взаимоотношенията между Изтока и Запада. Това несъмнено може да бъде размяна, основана на равенство и взаимно уважение, но винаги съществува опасността изследванията и изследователските програми в Европа, Съединените щати и Австралия да се превърнат в продължение на ориенталистката традиция на културна доминация, а изследователските центрове в Азия да се опитат да формулират своеобразен „автентичен“ азиатски подход към културата и науката, противопоставен на основните идеи на Запада.

Тази статия предлага разсъждения върху отношенията между Изтока и Запада, а и върху ролята на изследователите и интелектуалците в тези отношения. Изследователските публикации и конференциите днес представляват изключително бързо развиваща се индустрия и играят все по-значима роля в културния, както и в политическия и икономическия обмен между държавите и регионите. Изследователите в областта на хуманитарните и социалните науки не могат да се преструват, че стоят извън процесите, които наблюдават. По силата на това, което правят, те са активни участници във формирането на бъдещите културни модели по осите Изток-Запад, Север-Юг и в глобален план.