Да погледнеш наопаки: Емили Бронте и нейната Библия на Ада
Да, над кръста те
жени са, а кентавърки под него!
Дотука ги владеят боговете,
оттук надолу — дяволът!
Да, там е пъкъл, мрак и серен дим,
жарава, пламъци, разпад и смрад!
- Крал Лир (прев. В. Петров)
It indeed appear'd to Reason as if Desire was cast out, but the
Devils account is, that the Messiah fell. & formed a heaven of what he stole from the Abyss
- William Blake
A loss of something ever felt I –
The first that I could recollect
Bereft I was - of what I knew not
Too young that any should suspect
A Mourner walked among the children
I notwithstanding went about
As one bemoaning a Dominion
Itself the only Prince cast out –
Elder, Today, a session wiser
And fainter, too, as Wiseness is –
I find myself still softly searching
For my Delinquent Palaces –
And a Suspicion, like a Finger
Touches my Forehead now and then
That I am looking oppositely
For the site of the Kingdom of Heaven –
- Emily Dickinson
„Франкенщайн“ и „Брулени хълмове“ (1847) обикновено не са разглеждани като свързани помежду си творби, aкo не броим това, че и двете произведения са известни литературни „загадки“ от 19. век, както и печалната спекулация за това откъде идва „отблъскващата идея“ на Шели, която открива своя двойник в лицето на създателката на Хийтклиф – тази особена представителка на жените в литературата, обвита в мистерия. Въпреки всичко, дори Бронте и Шели да са написали енигматични, безпрецедентно чудновати романи, творбите им са озадачаващи по различен начин: тази на Шели е загадъчна фантазия, плод на метафизичния ужас, а тази на Бронте – загадъчна любовна история, плод на метафизичната страст. Шели е създала изпълнен с алюзии, романтически и „мъжки“ текст, в който съдбите на второстепенните женски персонажи изглеждат изцяло зависими от действията на мнимите герои или антигерои от мъжки пол. Бронте е създала по-реалистичен наратив, в който „вечният глас на страната“, както Марк Шорър описва Нели Дийн, ни представя свят, където мъжете се съревновават за благосклонността на очевидно буйните и независими жени.
Въпреки тези различия обаче, пътищата на „Франкенщайн“ и „Брулени хълмове“ се пресичат в редица повратни точки. От една страна, двете творби са загадъчни, озадачаващи, дори проблематични до известна степен. Освен това – и в двата случая мистерията на романа е асоциирана с това, което, изглежда, са неговите метафизични намерения – намерения, около които са се формирали много критически спорове. Тези два „популярни“ романа – единият – трилър, а другият – любовна история – са убедили множество читатели, че техният харизматичен повърхностен пласт замаскира (много повече, отколкото разкрива) сложни онтологични дълбини, комплицирани структури на алюзия, свирепи (и не по-малко подозрителни) морални амбиции. Точно тази отличителна черта е изведена на преден план чрез една по-проста характеристика, която свързва двете произведения. И в двата случая се използва това, което, във връзка с „Франкенщайн“, нарекохме техника на доказателственото повествование – романтически разказвателен метод, който подчертава ироничните разминавания между различни гледни точки за едни и същи събития, както и ироничното напрежение, присъщо на връзката между драматизма на повърхностния пласт и прикрития замисъл на автора. Всъщност романът „Брулени хълмове“ би могъл да бъде добре обмислено копие на „Франкенщайн“ по отношение на използването на такава техника. Сюжетите на двата романа не просто излизат наяве посредством концентрични кръгове на повествование – и двете творби съдържат и значителни тематични отклонения. Дневникът на Катрин Ърншоу, писмото на Изабела, разказът на Зила и доверието, което Хийтклиф проявява към Нели, функционират в „Брулени хълмове“ така, както писмото на Алфонс Франкенщайн, разказът на Жюстин и историята на Сафи във „Франкенщайн“.
Двата романа проявяват едно и също отношение към доказателствата, особено към писмените доказателства, а това извиква в съзнанието още една пресечна точка, която свързва „Брулени хълмове“ и „Франкенщайн“: за разлика от доста други романи – и двата са осъзнато литературни творби – в някои моменти са сякаш натрапчиво заангажирани с книгите и четенето, което е не просто символичeн, а драматичен и сюжетоподдържащ акт. Дали това е защото, както Шели, Бронте също е била, един вид, наследница по литературна линия? Подобна идея е твърде странна, за да бъде взета под внимание, защото четирите деца Бронте, драскащи в отдалечения Уест Райдинг на Йоркшир, са хванати в капана на периферията на литературната култура на деветнадесети век така, както Мери Шели е вградена в нейния Годуинов и Байроничен център. Въпреки всичко, колкото и да са били „периферни“, Бронте са имали литературни родители така, както и Мери Шели: Преподобният Патрик Бронте става автор на няколко книги с поезия, роман и сборник с проповеди още като млад, а Мария Брануел, момичето, за което се жени, очевидно също е притежавала литературни способности. И, разбира се, освен малко известните си литературни родители, Емили Бронте има литературни сестри и брат, въпреки че през по-голямата част от живота им те също са били почти толкова неизвестни, колкото своите родители.
Дали е случайност, че авторката на „Брулени хълмове“ е била сестра на авторките на „Джейн Еър“ и „Агнес Грей“? Дали родителите, особено бащата, са завещали обречен на разочарование стремеж към литературен успех на своите деца? Това са интересни въпроси, на които не може да се отговори. От друга страна, те се превръщат в отправна точка, която е от решаващо значение във всяко отношение по повод сестрите Бронте, точно толкова, колкото е важно да се обмисли и по отношение на Мери Шели: било е навик за членовете на семейство Бронте, както и за тези на семейство Уолстънкрафт-Годуин-Шели, да се приближават до реалността чрез посредничеството на книгите, да „прочитат“ близките си, да се чувстват свързани с прочетеното от другия. Така трансформацията на три самотни, но амбициозни гувернантки от Йоркшир в авторитетното андрогинно трио, съставено от Кюрър, Елис и Актън Бел, се превръща в споделен акт, утвърждаващ семейна идентичност. От важно значение е, че дори игрите, които тези писателки са играли като деца, са ги подготвяли за подобен литературен метод на самоопределяне. Както повечето почитатели на Бронте знаят, четиримата млади жители на свещеническия дом в Хауърт започват да създават дълги повествователни текстове още в ранна възраст, което, в крайна сметка, ги превръща в автори на голяма библиотека от миниатюрни книжки – може би най-известното юношеско творчество, написано на английски език. Въпреки че тематично тези творби биха могли да се разделят на две групи – първата обединява историята на въображаемото кралство Гондал, написана от Емили и Ан, а другата – историите за също толкова въображаемата земя Ангрия, написани от Шарлот и Брануел – и четирите деца четат и обсъждат всички приказки, като дори успяват да послужат като прототипи на персонажите в много от тях. Най-дълбоките чувства на родство между членовете на семейство Бронте, изглежда, са били изразени първо в съвместно литературно творчество и своеобразни детски опити да създадат фикционални образи един на друг, а по-късно и в публичното сътрудничество, в което сестрите се впускат посредством обречената на несполука селекция от поезия – първото им „истинско“ публикуване. Накрая Шарлот, последната оцеляла от тези удивителни сестри, ги увековечава в различни издания след загубата – както в художествен, така и в нехудожествен план („Шърли“, например, митологизира Емили). Като се имат предвид традициите на нейното семейство, писането несъмнено се превръща в нещо неизбежно за нея – не само на романи, но и на предговори към „семейни“ творби – то заменя издигането на надгробни плочи, пеенето на химни, може би дори и риданията.
Това, че както литературната дейност, така и литературните свидетелства са били много важни за семейство Бронте, може да се проследи и да отведе до основите на друг проблем, който сестрите споделят с Мери Шели. Подобно на тревожната създателка на „Франкенщайн“, авторките на „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“ и „Тайнствената непозната“ губят майка си, когато все още са много малки. Подобно на Шели, Емили и Ан Бронте са дори твърде малки, когато майка им умира, за да са я опознали, като изключим сведенията от по-възрастни нейни съвременници и евентуалното от някои документи. Точно както „Франкенщайн“, с акцента си върху сираците и просяците, е книга с отсъстваща фигура на майката, така и всички романи на Бронте излъчват силни чувства, обвързани с липсата на майка, сиротството, нищетата. И в частност – проблемите на литературното сиротство изглежда водят в „Брулени хълмове“, както се наблюдава и във „Франкенщайн“, не само до загриженост за оцелели късчета минало, но и до интерес към въпроса за произхода. Ако всички жени писателки, метафорични сираци в патриархалната култура, търсят литературен отговор на въпроса „Как сме паднали / паднали според погрешни правила...?“, то сираци, останали без майка, като Мери Шели и Емили Бронте, изглежда, търсят буквални отговори на този въпрос – толкова ревностно, че романите им задават стереотипни отличителни черти на обсесии в литературата, писана от жени.
В заключение – фактът, че подобно психодраматично действие се прокрадва както в „Брулени хълмове“, така и във „Франкенщайн“, предполага сходство между двата романа, което ни връща към напрежението между драматизма на повърхността и метафизичните дълбочини, с които започнахме този обзор. Точно както една от най-озадачаващите характеристики на „Франкенщайн“ е символичното двусмислие или флуидност, която се оказва, че героите в романа демонстрират, когато бъдат изследвани отблизо, така и един от ключовите елементи на „Брулени хълмове“ е това, което Лео Берсани нарича негова „онтологична хлъзгавост“. Всъщност тъй като е метафизична любовна история (точно както „Франкенщайн“ е метафизичен трилър), „Брулени хълмове“ понякога се възприема като роман, изследващ по-скоро сили или същества, отколкото хора, което, без съмнение, е една от причините някои критици да го смятат за проблематичен, може би дори не като роман, а като пример за драма в стихове, която е била трансформирана в проза. И точно както всички персонажи във „Франкенщайн“ са, в известен смисъл, едни и същи два персонажа, така и „всеки [в „Брулени хълмове“] се оказва свързан с всички останали и, в известен смисъл, се преповтаря във всички останали“, сякаш романът, като истинска илюстрация на „Das Unheimlische“ [ужасяващото] на Фройд, олицетворява „опасността да бъдеш преследван от чужди версии на собственото си аз“. Когато обаче е създаден от жена в контекста на мизогиния, присъща на Западната литературна култура, този вид тревожно философско, решаващо проблеми, сътворяващо митове повествование трябва – или поне така изглежда - неизбежно да съумее да се сблъска със сюжетите, заредени с противоположен заряд и познати от патриархалната поезия – и по-конкретно – от патриархалната поезия на Милтън.
„Милтън, казва ни Уинифред Герин, е бил един от любимите писатели на Патрик Бронте, така че ако Шели е била дъщеря на критика на Милтън, то Бронте е била дъщеря на почитател на Милтън.“ Според формулировката на Хегел за теза/антитеза, в такъв случай, изглежда съвсем в реда на нещата това, че Шели избира да повтори мизогинистичния сюжет на Милтън, като го представи по различен начин, докато Бронте избра да го коригира. Всъщност най-сериозният въпрос, който свързва „Брулени хълмове“ и „Франкенщайн“, е този, който засяга тяхната обвързаност с „Изгубеният рай“, а най-дълбокото им различие се долавя в отношението им към Милтъновия мит. Където Шели е послушната дъщеря на Милтън, преразказвайки неговия сюжет, за да го разясни, Бронте е непокорното дете на поета, преразглеждащо радикално (и дори преобръщащо) условията на митичното му повествование. Предвид факта, че Бронте никога не споменава нито Милтън, нито „Изгубеният рай“ в „Брулени хълмове“, всяко нейно идентифициране като дъщеря на Милтън може първоначално да изглежда ексцентрично или своенравно. В края на краищата, Шели предоставя открито Милтънова рамка във „Франкенщайн“, за да подсили усещането ни за своите литературни намерения. Въпреки липсата на препратки към Милтън, в крайна сметка, става ясно, че „Брулени хълмове“ също е роман, обладан от призрака на Милтън. Историята на Бронте рефлектира топосите и субектите от неговото въображение толкова болезнено, че можем наистина да спекулираме, че отсъствието на Милтън представлява присъствие само по себе си.
Фактът, че „Брулени хълмове“ представя рая и ада, например, е забелязан от критиците отдавна, отчасти защото всички повествователни гласове, още в самото начало на първото посещение на Локууд в Хълмовете, настояват действието и описанието да се представят посредством религиозни термини и отчасти защото една от първите големи речи на Катрин пред Нели Дийн повдига въпросите „Какво е раят? Къде е адът?“ с по-жадно очакване на отговор от която и да е друга реч в английските романи:
Ако бях на небето, Нели, щях да бъда крайно нещастна…
Веднъж сънувах, че съм там [и] небето не ми се стори да е мой дом и се съдрах да плача да се върна обратно на земята, а и ангелите тъй се ядосаха, че ме захвърлиха в средата на пустото поле, на върха на „Брулени хълмове“, дето се събудих разплакана от радост. (Прев. Ас. Христофоров)
Сатаната обаче – или поне Сатаната като Милтъновия прототип на Байроновия герой – отдавна е смятан за участник в „Брулени хълмове“, защото „този дявол Хийтклиф“, бидейки едновременно демоничен любим и свирепа природна сила, е феномен, който критиците винаги са изследвали. Думите на Изабела: „Господин Хийтклиф човек ли е? Ако е такъв, не е ли луд? Ако не е, не е ли самият дявол?“ (глава 13) обобщават традиционния проблем, обвързан с образа на Хийтклиф, най-лаконично, но думите на Нели: „можех вече да повярвам… съвестта му е превърнала сърцето му в същински земен ад“ (глава 33) са по-очевиден отглас на „Изгубеният рай“.
Нещо повече – често се предполага, че „Брулени хълмове“ е роман, изграден на основата на идеята за падението, въпреки че критиците, като се започне от Шарлот Бронте и се стигне до Марк Шорър, К. Д. Лийвис и Лео Берсани, винаги са оспорвали точната му същност и моралните му внушения. Дали падението на Катрин е архетипното падение, присъщо за протагониста на bildungsroman? Дали падeнието на Хийтклиф, неговите „душевни мъки, подобни на болката при поникване на зъби“ (прев. Ас. Христофоров) са сянка на тези на Катрин? Чрез кой от двата свята в „Брулени хълмове“ (ако се цели да е само единият) Бронте иска да представи истински „падналия“ свят? Това са само част от противоречията, които традиционно съпътстват този спорен въпрос. Въпреки привидната неоспоримост на това, че сюжетът на „Брулени хълмове“ се основава на централно падение, възприемането на романа отчасти и като bildungsroman за прехода на едно момиче от „невинността“ към „опита“ (като оставим настрана точната дефиниция на тези термини) вероятно също би било добре прието от мнозинството. Това, че падението в „Брулени хълмове“ има Милтънови нюанси, без съмнение е неизбежно от културна гледна точка. Но, дори и нещата да не стояха по този начин, Милтъновите внушения на действието биха били достатъчно ясни, като вземем предвид „сцената на лудост“, в която Катрин описва себе си като „изгнаница и отшелница… от всичко, което се заключаваше в предишния ми свят“, добавяйки „Защо съм тъй променена? Защо кипва тъй страшно кръвта ми само от няколко думи?“ (глава 12). Като се има предвид метафизичното естество на „Брулени хълмове“, дефиницията на Катрин за собственото си аз като „изгнаница и отшелница“ неизбежно отпраща към първите изгнаници и отшелници – Адам, Ева и Сатаната. Нейният романтически въпрос – „Защо съм тъй променена?“ – придружен от отчаяното протягане към корените на идентичността, трябва, в крайна сметка, да се върне назад към изпълнената с колебания (но също толкова съдбоносна реч) на Сатаната към Велзевул, която той изнася, докато лежат зашеметени в езерото от огън: „Ако това си ти — но, о… тъй различен“ (прев. Ал. Шурбанов).
Разбира се, „Брулени хълмове“ често е бил определян и като подривно визионерски роман. Всъщност Бронте често e свързвана с Блейк по линията на мистицизма. Книгата ѝ обаче по-скоро е написана, за да илюстрира енигматичната религия, обусловена от стиха: „Душата на страхливка не би могла да бъде моя“, това визионерско качество е обвързано с твърдението на Катрин, че е уморена да „бъде държана“ в „тоя разнебитен затвор“ на тялото си, което „гори от нетърпение да литна в оня славен свят и винаги да бъда там“ (глава 15). Много читатели определят Бронте, с други думи, като свиреп пантеист/трансценденталист, прекланящ се на проявленията Му в скала, дърво, облак, мъж и жена, като същевременно манипулира своя сюжет, за да изведе романтическата представа за liebestod1, в която облагодетелстваните герои влизат в „безкрайността и блаженството на задгробния живот“. Със сигурност подобни идеи, като тези на Блейк в неговите „Песни на невинността“, са „нещо неправоверно“, ако решим да си послужим с фразата на Локууд. В същото време обаче те са по-скоро успокояващи в сравнение с обезпокоителните неомилтъновски – например фикционалните видения на сияйния Бог Отец в „Изгубеният Рай“. Те всъщност са идеите на „стабилната, разумна“ Нели Дийн, чието отричане на демоничното в живота, заедно с упованието ѝ на ангелския покой, присъщ на смъртта, представят само една от визионерските алтернативи в „Брулени хълмове“. Подобно на метафората на Блейк за агнето, благочестивата алтернатива на Нели няма истинско значение за Бронте извън контекста, предоставен от нейната свирепа като тигър противоположност.
Тази противоположност, внушена от романа „Брулени хълмове“, се проявява най-драматично, когато съберем всички вдъхновени от Милтън елементи на романа и ги обвържем с личните тревоги на неговата авторка в опит да достигнем до една единствена формулировка на метафизичните намерения, заявени от Бронте: сборът от визионерските елементи на разглеждания роман е почти шокиращо ревизионерско цяло. Рай (или неговото отхвърляне), Ад, Сатана, грехопадение, мистицизъм, метафизична романтика, сирачество и въпросът за произхода – колкото и разнородни да изглеждат някои от тези тематични ядра, всички те се свързват в бунтарски, преобърнат наопаки преразказ на централния мотив за падението на жената и нейната сенчеста същност, Сатаната, който е централен за творчеството на Милтън и за Западната култура. Това падение, казва Бронте, не е падане в ада. Това е падане от „ада“ в „рая“, не падане от благодат (в религиозния смисъл), а падане в благодат (в културния смисъл). Нещо повече – за героинята, която пада, по-скоро загубата на Сатаната, а не загубата на Бог, е знак за болезнения преход от невинността към опита. Емили Бронте, с други думи, не просто продължава традицията на Блейк с характерния за него „двоен“ мистичен мироглед – влиянието му може да се види и в твърдостта на убежденията, обвързани с радикално-политическия ангажимент към вярата, че това състояние на битието, което патриархалното християнство нарича „ад“, е вечно и възхитително енергийно, докато състоянието на битието, наречено „рай“, е твърде йерархично, обвързано с идеята за Уризен2, и „добро“, колкото би могло да бъде едно отровно дърво. Но тъй като тя метафорично е една от дъщерите на Милтън, Бронте се различава от Блейк, този могъщ син на могъщ баща, по отношение на преобръщането на условията на християнската космогония на Милтън, базирано на определени феминистични основания.
Говорейки за Джейн Лийд, протестантска мистичка от седемнадесети век, която се оказва знаменателен предшественик на Бронте по линията на визионерската политика по отношение на пола, Катрин Смит отбелязва, че „да изучаваме мистицизма и феминизма заедно, означава да научим повече за връзките между визионерската мощ и преследването ѝ“, като добавя, че „идеалистичните представи за трансцендентност могат да оформят политическите представи за равенството между половете в не по-малка степен от материалистичните или рационалистични аргументи“. Нейните наблюдения са приложими към позицията на Бронте, чийто ревизионен мистицизъм е неделим както от политиката, така и от феминизма, въпреки че тя акцентира повече върху загубата, отколкото върху стремежа към власт. Независимо от това, феминистичната природа на нейното отношение към Милтъновите дефиниции за ада и рая (силата и безсилието, невинността и опита) обикновено е пренебрегвана от критиците, много от които, достигайки до най-биографичните начала, са склонни да задават покровителствени въпроси като „Какво става с Емили Джейн?“. Интересно обаче е, че някои жени успяват да разберат феминистичната митология на Бронте още от самото начало. Чрез спекулация, основана на генезиса на A. Г. A., пламенната байроническа кралица на Гондал, от чиито живот и любовни приключения Емили Бронте винаги е била обсебена, Фани Рачфорд отбелязва през 1955 година, че докато Артър Уелсли, императорът на кралство Ангрия, плод на фантазията на Шарлот Бронте, е „архетипен Байроничен герой, заради любовта към когото знатните дами намирали края си в името на романтиката,... кралицата на Гондал била надарена с толкова завладяващи красота и чар, че можела да направи така, че всички мъже да паднат в краката ѝ, и с такава егоистична жестокост, че можела да внесе трагедия в живота на всички, които я обичали...“ Сякаш Емили е казвала на Шарлот: „Мислиш, че мъжът е доминиращият фактор в романтичната любов, но ще ти покажа, че всъщност е жената.“ Но, разбира се, самата Шарлот е разбирала тези тенденции в творчеството на Емили по-добре от всеки друг. Повече от сто години преди Рачфорд да го напише, героинята от романа „Шърли“, този апотеоз на Емили, „каквато тя би била в един по-щастлив живот“, произнася първата осъзнато феминистка критика към Милтън в традицията на английския роман – „Милтън се е опитал да види първата жена, но… не е успял. Той е видял готвачката си…“3 – и предлага като нейна алтернатива жената титан, която обсъдихме по-рано, придружителката на „Гения“, потенциално сатанинския събеседник на Бог. Някои читатели, включително марксисткият критик Терънс Игълтън, са се изказвали презрително за „безцелната реторика на смущаващия феминистки мистицизъм в романа „Шърли“. Но Шарлот, която е била близка с Емили не само от интелектуална, но и от физическа гледна точка, е уловила сериозната отмереност във вижданията на сестра си. Тя е знаела, че авторката на „Брулени Хълмове“ е – да цитираме почитателката на сестрите Бронте, Емили Дикинсън – „гледала наопаки / в търсене на Царството Небесно”.
Тъй като Емили Бронте е търсила противоположността не само на рая (и ада), но и на собствения си женски произход, „Брулени хълмове“ е един от малкото автентични примери на романистично митотворчество, митотворчество във функционалния смисъл т.е. на решаване на някакви проблеми. Докато писатели, като започнем от Шарлот Бронте и Хенри Джеймс и достигнем до Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, са използвали митичен материал, за да придадат смисъл и структура на романите си, Емили Бронте използва формата на романа, за да придаде плътност - правдоподобност всъщност – на своя мит. Било е наложително тя да го направи, тъй като, както ще видим, феминистичната състоятелност на този мит произтича не само от дръзките корекции на Милтън, но също и от факта, че той е характерен за деветнадесети век отговор на въпроса за произхода: това е митът за това как се е появила културата и по-специално – за това как се е заформило обществото на деветнадесети век, историята за това откъде са дошли масичките за чай, диваните, кринолините и домовете на свещениците като този в Хауърт.
Като имаме предвид амбициозността на споменатия мит, „Брулени хълмове“ притежава озадачаващата самостоятелност на мистерия в стария смисъл на тази дума – той буди усещането, което би могло да бъде предизвикано от средновековния драматургичен жанр и Елевзинските мистерии. Заключен в неразбираемия разказ на Локууд, разказът на Нели Дийн, с характерното за него объркващо дублиране на имена, места и събития, изглежда сякаш се възпроизвежда безкрайно като някакъв ритуал, който трябва да се повтаря циклично, за да поддържа (и да обяснява) както природата, така и културата. В същото време, тъй като това е един доста прозаичен мит - мит за кринолините! – „Брулени хълмове“ не е ни най-малко предвещаващ или осъзнато „митичен“. Напротив, както всички истински ритуали и митове, „приказката за кукувицата“ на Бронте обръща своето практично, непринудено, хумористично лице към своята публика. Защото, както подсказват наблюденията на Леви-Строс, истинските вярващи клюкарстват край молитвеното колело, тъй като това модерно благоговение, което изисква тържественост, е просто храненик на съвременния скептицизъм.
Може да прозвучи клюкарски, но нетрадиционните истински вярващи били рядкост дори през благочестивия деветнадесети век, както отбелязват тревожните размишления на Арнолд и гневните проповеди на Карлайл. Парадоксално, в интерес на истината, силата на въображението на Бронте, нейната способност да навлиза в реалистично изпъстрена фантастична страна, се проявява рано. Един от най-известните откъси от юношеските ѝ дневници съпоставя молба за помощ с готвенето, отправена към домашната помощница Таби - „Ела, Ан, картофобели“ – с „Гондалите откриват вътрешността на Галдайн“ и „Сали Моузли мие в задната кухня“. Показателно е, че не се прави разграничение между героичните подвизи на измислените гондали и реалното занимание на Сали Моузли. Чудноватият детски глас от дневника съхранява всички събития без коментар и тази резервираност предполага безрезервно съгласие по отношение на равноправната „истинност“ на всички събития. Единадесет години по-късно, когато шестнадесетгодишният докладчик на „картофобели“ е пораснал и стои на ръба на „Брулени хълмове“, наивната същина на нейните дневници остава непроменена:
...Ан и аз тръгнахме сами на нашето първо дълго пътешествие заедно, като напуснахме дома си на 30 юни, понеделник, спахме в Йорк, върнахме се в Кийли във вторник вечерта ... по време на екскурзията ние бяхме Роналд Маккалгин, Хенри Ангора, Джулиет Ангустина, Розабела Есмалдън, Ела и Джулиан Егремонт, Катарин Навара и Кордилия Фицафнолд, бягащи от дворците за обучение, за да се присъединят към роялистите, които в момента са здраво притиснати от победоносните републиканци... Сега трябва да побързам да се завърна към прането. Имам много работа за вършене и много за писане, и общо взето – работата няма край.
Психодраматичната „игра“, както подсказва този пасаж, е дейност едновременно необходима и обикновена като домакинската работа: прането и изследването на алтернативни животи са „работа“ от един и същ вид – една може би уникално женска идея, която Ан Брадстрийт и Емили Дикинсън, още едни мечтателни домакини, биха одобрили.
Без съмнение обаче именно тази дълбоко вкоренена тенденция на Бронте – буквално да живее с фантастичното – се превръща в причина за голяма част от критическите спорове, обграждащи „Брулени хълмове“, особено споровете относно жанра и стила на романа. К. Д. Лийвис и Арнолд Кетъл например настояват, че произведението е „социологически роман“, докато Марк Шорър смята, че е „предназначен да бъде произведение за назидание [на] същността на една голяма страст“. Лео Берсани го вижда като онтологична психодрама, а Елиът Гоуз - като вид разширена приказка. Странното е, че има истина във всички тези очевидно противоречиви определения, точно както е вярно също, че (както Робърт Кийли потвърждава) „една от причините за разединеността, касаеща „Брулени хълмове“ [е] това, че няма „литературна“ аура, обвързана с романа“, и в същото време е вярно, че (както вече заявихме) „Брулени хълмове“ е необичайно литературен роман, защото Бронте се доближава до реалността главно чрез посредническото съдействие на литературата. Всъщност коментарът на Кийли хвърля светлина не само върху неизменната същина на страниците от дневника, но и върху противоречията относно романа на техния автор, защото Бронте е „нелитературна“, тъй като е без подчертано усещане за това, което осемнадесети век нарича литературно благоприличие. Както заявява в едно от своите по-известни стихотворения, тя следва посоката „накъдето собствената [ѝ] природа ще я поведе“ и тази природа я отвежда до странно буквална – и следователно нелитературна – употреба на изключително различни литературни произведения, идеи и жанрове, които я връщат към собствената ѝ същност, тъй като „нетърпимо е [за нея] да се осланя на водач различен.“
Романът „Брулени хълмове“ е, в известен смисъл, сложен отблясък на Байроновия романтизъм и фантазната идея за кръвосмешение в поемата му „Манфред“, написан съзнателно, както Рачфорд предполага, от женска гледна точка. Страстните призиви на Хийтклиф към Катрин („Влез! ... чуй ме“ [глава 3] или „Бъди винаги с мен, превърни се в какъвто и да е образ, накарай ме да полудея“ [глава 16]) са почти точен отзвук на известната реч на Манфред към Астарте („Чуй ме, чуй ме... говори с мен! Въпреки гнева...“). От друга страна обаче, „Брулени хълмове“ е прозаична преработка на метафизичните бури и онтологичните конфликти природа/култура, въплътени в „Крал Лир“, с Хийтклиф, който влиза в ролята на незаконородения син на природата Едмънд, Едгар Линтън, въплъщаващ култивирания морал на съименника си Едгар, и „обрулващия“ хаос на хълмовете, преповтарящ безпорядъка, който завладява кралството на Лир, когато той се отказва от това да упражнява патриархален контрол над своите дяволски дъщери. Трябва отново да се подчертае, че както поетичният байронически романтизъм, така и драматичната шекспирова метафизика са филтрирани през романовата чувствителност с изненадващо остиновско улавяне на детайлите на социума, така че „Брулени хълмове“ изглежда също, по своя „нелитературен“ начин, повтаря феминистичната психологическа отнесеност към един bildungsroman, който Бронте може би никога не е чела: „Абатството Нортангър“ на Джейн Остин. Моминството на Катрин Ърншоу е „полудиво, дръзко и свободно“, то обаче напомня мъжкаранското детство на една друга Катрин, Катрин Морланд – така преходът на Катрин Ърншоу към подобаващата на една дама „елегантност“, изглежда, изследва трагичната обратна страна на тревожно комичните ритуали на посвещение, през които преминава Катрин Морланд в Бат и в абатството Нортангър.
Светът на „Брулени хълмове“, с други думи, подобно на света на дневниците на Бронте, е свят, където най-невероятните противоположности съществуват съвместно, без очевидно присъствие на осъзнатост от страна на автора, че има нещо невероятно по отношение на тяхното съвместно съществуване. Призраците на Байрон, Шекспир и Джейн Остин обитават едно и също пространство. Хората с благоприлични християнски имена (Катрин, Нели, Едгар, Изабела) обитават пейзаж, в който живеят и хора със странни животински или природни имена (Хиндли, Хертън, Хийтклиф). Приказните случки от това, което Мирча Елиаде би нарекъл „велико време“, се сдобиват с местен подслон и истинска хронология точно в това историческо настояще, което Елиаде определя като противоположност на великото време. Кучетата и боговете (или богините) се оказват не противоположности, а, образно казано, едни и същи думи, изписани по различни начини. Погребенията са сватби, сватбите – погребения. И, разбира се, най-важното за нашите цели тук – адът е рай, раят – ад, въпреки че двете не биха могли да бъдат разграничени, както Милтън и литературното благоприличие биха отредили – от непреодолими времепространствени прегради. Те са разграничени само от малка ивица трева, защото Бронте e била решена да върви непокорно:
... не по старите стъпки на героите
И не по пътищата на високия морал.
И не сред лица що се различват едва,
мъгливи форми на отдавна отминала история.
Дори напротив, изследвайки тази история и изводите, до които отвежда, тя достига до ревизионисткото заключение, че „земята, която буди дори у едно човешко сърце способността да чувства / Може да бъде център както на света Небесен, така и на този на Пъкъла.“
Превод: Виктория Лучкова
Източник:
Gilbert, Sandra M. & Susan Gubar. The Madwoman in the Attic: The Woman Writer and the Nineteenth-Century Literary Imagination. New Haven & London: Yale University Press, 2000.
Библиография
Бронте 1978: Бронте, Емили. Брулени хълмове. Прев. от английски Асен Христофоров. София: Народна култура, 1978.
Бронте 1985: Бронте, Шарлот. Шърли. Прев. от английски Васил Антонов. София: Народна култура, 1985.
Милтън 1981: Милтън, Джон. Изгубеният рай. Прев. от английски Александър Шурбанов. София: Народна култура, 1981.
Шекспир 1974: Шекспир, Уилям. Крал Лир. Прев. от английски Валери Петров. София: Захарий Стоянов, 1974.
Bersani 1976: Bersani, Leo. A Future for Asryanax. Boston: Little Brown, 1976, p. 203.
Bronte 1941: Bronte, Emily. The Complete Poems of Emily Jane Bronte. New York: Columbia University Press, 1941, pp. 255-56.
Bronte 1955: Bronte, Emily. Gondal's Queen: A Novel in Verse, arranged by Fannie E. Ratchford. Austin: University of Texas Press, 1955.
Eagleton 1975: Eagleton, Terence. Myths ofPower. London and New York: Macmillan, 1975, p.58.
Eliade 1954: Eliade, Mircea. The Myth of the Eternal Return. New York: Pantheon, 1954.
Gerin 1971: Gerin, Winifred. EmilyBronte. Oxford: The Clarendon Press, 1971.
Gose 1972: Gose, Elliot. Imagination Indulg'd. Montreal: McGill, Queen's University Press, 1972, p. 59.
Hopkin 1958: Hopkin, Annette. The Father of the Brontes. Baltimore: Johns Hopkins Press for Goucher College, 1958.
Kiely 1972: Kiely, Robert. The Romantic Novel in England. Cambridge, Mass: Harvard University Press, 1972, p. 233.
Leavis: Leavis, Q. D. “A Fresh Approach to Wuthering Heights,” Norton Critical Edition, p. 313.
Levi-Strauss 1965: Levi-Strauss, Claude. Tristes Tropiques. New York: Atheneum, 1965, pp. 214-16.
Moser 1962: Moser, Thomas. “What is the matter with Emily Jane? Conflicting Impulses in WutheringHeights,” Nineteenth-CenturyFiction 17, 1962: 1-19.
Schorer 1972: Schorer, Mark. “Fiction and the Analogical Matrix,” in William M. Sale, Jr., ed., Norton Critical Edition of Wuthering Heights. New York: Norton, 1972, revised, p. 376.
Smith: Smith, Catherine. “Jane Lead: The Feminist Mind and Art of a Seventeenth-Century Protestant Mystic,” forthcoming in Rosemary Ruether, ed., Women and Religion.