ІІ. Престъпленията се променят

След убийства, война и бунтове се разнасят нови гласове, а романът за частните детективи започва да се променя по посока на нещо по-значително, по-мрачно, с повече насилия и по-амбициозно – модерният трилър. Първопроходци като Лорънс Сандърс, Елмор Ленард, Том Кланси, Сю Графтън, Томас Харис и Скот Търоу са прицелват към списъците с бестселъри.

5. Раждането на трилъра

Триумфът на трилъра постепенно набира сила, за да достигне повратна точка през 1981 г., когато цели четири криминални романа безпрецедентно се нареждат сред петнадесетте най-продавани книги.

Ако хвърлим поглед назад ще забележим промяната, която започва през 1961 г. с убийството на Джон Кенеди в един ноемврийски ден, който отне невинността на едно поколение. Лудостта продължи с ескалацията на Виетнамската война при Линдън Джонсън и съживяването на Ричард Никсън. По времето, когато войната бушува, когато се разиграва скандалът Уотъргейт, а Никсън сдава поста, старата Америка вече я няма. Светът на петдесетте с филмите на Дорис Дей, хит парадите, танцовите забави, момичешките партита, девствените младоженки, късогледите оптимисти се е превърнал в мрачно място. Боб Дилън е неговият поет лауреат, „Като търкалящ се камък“ („Like A Rolling Stone“) е неговия химн, а Норман Мейлър и Хънтър Томас са неговите бардове. Промяната бързо обхваща популярната музика и киното с гневни творби като „Бони и Клайд“, „Волният ездач“, „Нашвил“, „Шампоан“ и „Шофьор на такси“. Цинизмът проникна в кръвта ни, мрака стана новата реалност.

Промяната настъпва по-бавно в книгоиздаването. Книгите с твърди корици са скъпи, купувачите им са на години и се придържат към удобните си предпочитания. Но, неизбежно, книгоиздаването започва да отразява променящата се Америка. Списъците с бестселър от 60-те и 70-те продължават да бъдат доминирани от обичайните имена, които пишат обичайните романи, но се появяват и нови гласове. Филип Рот и „Синдромът Портной“ през 1969 г., „Страх от летене“ на Ерика Джонг четири години по-късно отразяват сексуалността след хапчето с нова прямота и огромна наслада. „Кръстникът“ на Марио Пузо, първият голям криминален трилър преобръща жанра, като рисува мафиотите като уважавани хора. „Бебето на Розмари“ на Айра Левин показа, че умен писател, може да сътвори бестселър, като въведе Дявола в Манхатън, а „Челюсти“ на Питър Бенчли - да изплете динамичен трилър от един наш първичен страх.
 

Криминалната литература също започва да се променя. Важните криминални писатели от 50-те и 60-те не бяха ценени колкото авторите на традиционна литература, които доминират в списъците на бестселъри. Криминалната литература все още е déclassé. Когато се продава, винаги има някакво рационално оправдание. „Натрапчив импулс“ на Мейер Левин влиза в списъците през 1957 г., но това е романизирана версия за „престъплението на века“, извършено от Леополд и Льоб. Тъй като е историята е истинска, тя е приемлива. Следващата година „Анатомия на едно убийство“ на Робърт Тревър също влиза в списъците, благодарение на това че авторът е благочестив истински съдия. (Позовавам се на данните за продажби, събрани от „Пъблишърс уийкли“.) През 1966 г. „Хладнокръвно“, на Труман Капоти, определен от него като „нефикционален роман“, е на трето място сред нефикционалната литература; както и да го определя той, това е изключителен образец на репортаж и на литература. Успехът му предизвиква вълна от книги за реални престъпления, която по-късно ще включи „Песента на екзекутора“, романов поглед на Норман Мейлър към случая Гари Гилмър. Мейлър и Капоти, литературни лъвове от следвоенната епоха, пишат своите книги по действителни престъпления, като им придават структура, напрежение и страст, каквито понякога липсват на романите им.

Списъкът, изготвен от Международното дружество на авторите на трилъри (International Thriller Writers), на най-добрите трилъри на всички времена включва няколко романа, които отразяват гнева, роден от виетнамската война и Уотъргейт. „Избавление“ на Джеймс Дики е чистокръвен трилър, мрачен поглед на един южняшки поет към насилието и класовата омраза, които разкъсват Америка. „Първа кръв“ (1972) на Дейвид Морел въвежда страхотния ветеран от Виетнам Рамбо. В „Шестте дни на Кондора“ (1974) на Джеймс Грейди, написан когато той е на 24 години, съперничещи си групи в ЦРУ са във война. В „Кучетата воини“ („DogSoldiers“) на Робърт Стоун, второстепенен журналист пренася хероин от Сайгон до Калифорния, насърчаван от корумпиран агент на ЦРУ. 

Все повече автори отхвърлят жанровите белези. Наистина неконвенционалният роман „Манджурският кандидат“ (1959) на Ричард Кондън е зашеметяваща сатира на параноята от времето на Студената война. Един писател, който се нарича Треванян (всъщност Родни Уитакър) започна серия от усложнени шпионски романи. Сред най-влиятелните автори от времето на поствиетнамския ренесанс са Джеймс Кръмли, Джеймс Елгой, Ричард Прайс и Кем Нън. Те обновяват традицията на Хамет и Чандлър и добавят нова гневна острота, като фабрикуват повествования за престъпници в ритъма на рокендрола. Кръмли дава на най-популярния си роман „Последната хубава целувка“ (TheLastGoodKiss) (1978) заглавие, сюжет и начало, които отразяват възхищението му от Чандлър. Първото му изречение е:

Когато най-накрая хванах Ейбрахам Треалин той пиеше бира с един булдог алкохолик на име Файърбол Робъртс в една порутена закусвалня близо до Сонома, Калифорния, изсмуквайки кръвта от един хубав пролетен следобед.

Кръмли твърди, че са му били необходими осем години да напише това изречение, но из цяла Америка има фенове, които могат да го рецитират по памет. Треалин е алкохолизиран писател, бившата му жена е наела С. У. Шугру, един от частните детективи в романите на Кръмли, пияница от Монтана, да го намери; всичко това напомня „Дългото сбогуване“ на Чандлър. Заглавието на друг от романите на Кръмли – „Мексиканската дървесна патици“ (The Mexican Tree Duck) (1988) е шеговит израз на почит към „Малтийският сокол“ на Хамет.

Денис Лихейн, който ще излезе на сцената през 90-те като един от най-добрите автори на своето поколение, нарича „Последната хубава целувка“, повратна точка за себе си и за много други.

Това беше най-въздействащият роман. Той повлия на Майкъл Конъли, на Джордж Пелеканос и на мен. И тогава, изневиделица се появи Джеймс Елрой. Спомням се как четях „Черната далия“ на пода на моята стая в колежанското общежитие, не се дигнах цяла нощ и си казах: „О, боже, така се прави. И тогава съвсем неочаквано вече имаше порой от хора, които идваха отвсякъде и пишеха на това невиждано дотогава ниво.

Ричард Прайс e роден през 1949 г. в общинско жилище в Бронкс, баща му е шофьор на такси. Посещава университета Корнел и се дипломира в програма по творческо писане на Колумбийския университет, където пише първия си роман „Скитниците“ (TheWanderers) за тийнейджърска банда от Бронкс. Публикува го, когато е 24 години. Следват други свръхреалистични романи, като „Кръвни братя“ (Bloodbrothers), „Пласьори на дрога“ (Clockers) и „Фрийдъмленд“ (Freedomland), дръзки картини на младежта, наркотиците, бедността, расизма и престъпленията. Влиянието му върху по-младите писатели като Лихейн и Пелеканос е огромно. 

Въпреки че Стивън Хънтър остава в Щатите, докато е в армията през 1969-1970 г., той пише повече от дузина романи, които отразяват поствиетнамския фокус върху конспирациите, корупцията и занаята на убийците. Пробивът му е през 1993 със „Снайпер“, в който въвежда Боб Лий Суагър, снайперист южняк, на когото се приписват 87 убийства във Виетнам. Двадесет години по-късно, след като ЦРУ го предава, той пренася войната у дома.

При цялото им новаторство, малцина сред тези писатели имат значим комерсиален успех. След това, през 1981 г. триумфът на трилъра избухна и четирима автори на криминални романи спечелиха авторитет чрез списъка на бестселъри.

„Паркът „Горки“ на Мартин Круз Смит беше на пето място и така стана един от първите американски полицейски бестселъри, въпреки че ченгето е руснак, а престъплението е в Москва. По-надолу в списъка три още по-качествени трилъри възвестиха раждането на новото: „Третият смъртен грях“ на Лорънс Сандърс на осмо място („Десетата божа заповед“ (Tenth Commandment) беше на петнадесето предишната година), „Блестящият купол“ (The Glitter Dome) на бившето ченге от ЛА Джоузеф Уомбо (Joseph Wambaugh’s) е на девето, а непосредствено след линията, на петнадесето – ветеранът Джон Д. Макдоналд със „Свободно падане в пурпур“ (Free Fall In Crimson).

Успехът на Смит, Сандърс, Уомбо и Макдоналд е само началото. По цяла Америка кипи нов тип белетристика и печели читатели и уважение. Тя тръгва от престъпления, използва съспенс и все повече насилие, за да грабне читателите, но същевременно предлага и първокачествена литература. Тя бързо отведе криминалния роман далеч отвъд границите, начертани от Хамет и Чандлър.

В Детройт един адвокат на име Скот Търоу си мисли, че може да напише по-добър роман за адвокати от халтурите за Пери Мейсън, в Мисисипи друг адвокат – Джон Гришам е завладян от същата щура идея. В Анаполис (Мериленд) един късоглед застрахователен агент – Том Кланси – има желание да огласи своето възхищение от американската армия. В Детройт Елмор Ленард пише успешни уестърни, но пазарът за тях умира и той решава да се насочи към нестандартни изображения на ченгета и крадци. В Калифорния една неуспешна сценаристка – Сю Графтън – работи върху роман за жена честен детектив, а в Чикаго Сара Парецки, която мрази работата си в застрахователна компания, има същия план. В Бостън професорът в колеж Робърт Б. Паркър, който е посветил дипломната си работа на Хамет, Чандлър и Рос Макдоналд, решава да обнови тяхната традиция с частен детектив, който е доста твърд, но готви гурме, уважава жените и е високо образован – един Сам Спейд за юпита.

Скоро Кланси ще напише първия много успешен военен трилър, Търоу – първия голям юридически трилър, Гришам ще започне една впечатляваща поредица от бестселъри, Графтън и Парецки ще изведат на сцената жени частни детективи, Паркър ще има голям успех с романите си за Спенър, а Елмор Ленард ще сътвори някои от най-оригиналните криминални романи на всички времена. 

Появява се и ново поколение автори на шпионски романи. През 1964 г. един английски автор, който се подписва Джон Льо Каре, отваря вратата пред сериозната литература за Студената война с „Шпионинът, който дойде от студа“. През 1973 г. Робърт Лител, кореспондент на „Нюзуик“, публикува „Дезертьорството на А. Дж. Луинтър“ (The Defection of A. J. Lewinter), в който и американските, и съветските разузнавачи се интересуват повече то кариерите си, отколкото от националната сигурност. Следващата година бившият оперативен служител на ЦРУ Чарлз Маккери отговаря със „Сълзите на есента“ (The Tears of Autumn), размисъл за убийството на Кенеди.

През 1975 г. един репортерът - Томас Харис – публикува „Черна неделя“, пророчески роман за терористи от ООП (Организация за освобождение на Палестина), които заедно с един озлобен ветеран от Виетнам организират отвличането на един балон на телевизията, с него искат да взривят Супербол и да убият хиляди зрители, сред които и американския президент. След това Харис публикува „Червения дракон“, който въвежда най-оригиналния и най-известния злодей в модерната литература – д-р Ханибал Лектър. Харис продължава сагата за Лектър с „Мълчанието на агнетата“ и „Ханибал“ и се превръща в емблематичния автор на трилъри от поствиетнамската ера, никой друг американец не ни е предложил толкова тревожещи и изпълнени с насилие трилъри.

Всички тези писатели създават новата американска криминална литература от поствиетнамската ера. Романите за частни детективи родиха плашещо потомство, модерния трилър. Да се вгледаме по-внимателно в двама оригинални писатели Лорънс Сандърс и Елмор Ленард, които излязоха на сцената през 70-те години. Тези двама толкова различни автори направиха много, за да придадат на новопоявилия се трилър непредвидим глас.

Божи заповеди и смъртни грехове

Един ден, някъде през 80-те една приятелка ми даде екземпляр с меки корици на „Прелъстяването на Питър С.“ от Лорънс Сандърс и ми каза: „Трябва да прочетеш това.“ Тя беше права – „Питър С.“ е шеговита приказка за безработен нюйоркски актьор, който открива мъжки бардак за богати матрони. Отначало начинанието е много успешно, но след това настъпват усложнения, намесва се мафията. Веднага започнах да търся в антикварните книжарници всичко, което може да се намери от Лорънс Сандърс, чиито първи десет романа необяснимо бях пропуснал. Прочетох ги един след друг, като поглъщах тяхното богатство и разнообразие. За Сандърс „Питър С.“ е лека комедия; най-добрите му романи са сериите „Смъртни грехове“ и „Божи заповеди“ – значими, мрачни, готически и по-различни от всичко, което другите пишеха.



Лорънс Сандърс е псевдоним на Лесли Андрес (1920-1998), редактор в списание, когато в края на 60-те продава на „Суанк“, една от имитациите на „Плейбой“, които изместват евтините поредици от пазара на криминална проза, десетина разказа за детектив от застрахователна агенция. Първият му роман „Записите на Андерсън“ (TheAndersonTapes) е публикуван през 1970 г., когато той е на петдесет. Книгата представя серия от мафиотски обири чрез серия от магнитофонни записи. Тя печели наградата Едгар за първи роман на Американското дружество на криминалните писатели и е екранизирана с Шон Конъри.

Следващият роман на Сандърс „Първият смъртен грях“ излиза през 1973 и нищо в „Записите на Андерсън“ не е подготвило читателите за дързостта на замисъла и оригиналния почерк тук. Въпреки че главният герой е ченге, н.книгата не е традиционния роман за ченгета; това е по-скоро един от първите модерни трилъри. Още с началото той заявява своята оригиналност. По традиция криминалните повествования започват директно. Спейд среща Бриджит на първата страница на „Малтийския сокол“. Марлоу отива в имението на Стърнуд на първата страница на „Големият сън“. Но „Първият смъртен грях“ е обемен и се разгръща на 560 страници, на първата няма труп, няма престъпление, няма конфликт. Вместо това, срещаме една странна птица на име Даниел Бланк. Даниел е на 36, разведен, работи в нюйоркско издателство, той е фитнес маниак, носи перука върху бръснатата си глава и на всичко отгоре се интересува от дамско бельо. Може да очакваме, че този ексцентричен тип ще свърши като убиец, но това не се случва веднага. Вместо това Даниел отива на парти и среща жена, която е дори по-странна от него.

Тя се казва Силия Монтфорт и живее в градска къща на Ист Енд авеню с иконом, който фъфли и красиво дванадесетгодишно момче, за което твърди, че ѝ е брат. „Косата ѝ беше толкова черна, почти пурпурна, разделена на път и падаше свободно, без чупки на раменете ѝ.“ Силия говори за „секса като религиозен обряд и драматична церемония“ и когато се стига до секс, той е нещо, с което той не се е срещал досега. („Викай, ако искаш, казва тя, никой няма да те чуе.“) Дан решава, че тя е негова сродна душа и разкрива истинската си същност – безмилостен убиец.

Преминаваме през 53 страници, в които се запознаваме с тази странна двойка, и тогава срещаме капитан Едуард Делани, шеф на 251 участък на Нюйоркската полиция. Делани е едър, тромав мъж. Пет години е служил в армията през войната и от близо тридесет години е в нюйоркската полиция. Той е твърд, ловък, горд, склонен е да съчувства, но когато се налага, е безмилостен. Любимата му жена Барбара умира; нейната болка и безсилието да се справи с болестта ѝ го влудяват. Накрая, след 98 страници Даниел Бланк извършва първото си убийство, забива алпинисткия си пикел в главата на непознат в една тъмна уличка, а Делани трябва да се оправя със сериен убиец, наред със страданието на жена си.

Със създаването на Едуард Делани, подобно на Хамет и Чандлър преди него, Сандърс намира своя герой и своя глас, но това е един нов глас. С „Първият смъртен грях“ за първи път един американски автор залага на дълъг, изпълнен с детайли криминален роман, дебел като това, което Хърман Уоук или Джеймс Мичънър омесват. Повечето криминални романи не надхвърлят 200 страници. Необходима е голяма самоувереност да напишеш нещо два-три пъти по-голямо. Когато искаш от читателят да остане с теб петстотин страници, трябва да предлагаш нещо. Сандърс го прави. Той притежава рядката способност да създава убедителни персонажи, гласове, които разпознаваме, чувства, които споделяме, и така да ни потопи в своя свят. С неговите книги ние сякаш не четем, а подслушваме нещо реално. Делани не е плод на фантазията, той както и Франк Карела на Макбейн и Хари Бош на Майкъл Конъли е реално, достоверно ченге. В течение на няколко романа ние опознаваме този човек. С Делани Сандърс постига психологическа дълбочина, която рядко се среща в криминалната литература.

Сандърс редува методичното разследване на Делани със задълбочаващата се лудост на Даниел и Силия, редува доброто и злото. Неговите портрети на лудите любовници са пълнокръвни, благодарение на съдебните решения и общото разхлабване на културната норма, които позволяват да се пише открито за секс. Отминали са дните, в които войниците Норман Мейлър са принудени да казват “fug” вместо “fuck”.

И когато е на седемдесет Сандърс произвежда всяка година нов роман. Помня с удоволствие поредицата „Смъртни грехове“ и „Божи заповеди“, както и „Досие от утре“ (TheTomorrowFile), неговото навлизане н научната фантастика, и „Случаят Луси Бендинг“ (TheCaseofLucyBending), очарователната (и донякъде неспокойна) история на едно преждевременно сексуално развито момиче с доста значещо име. През 1992 той започна поредицата за Арчи Макнали. Прочетох една от книгите и бях смутен, някои от феновете му отказваха да повярват, че той я е писал. Все пак, книгите за Макнали бяха популярни и продължаваха да излизат и след смъртта на Сандърс, писани от някой друг, нещо което нито Сандърс, нито ние заслужаваме. Този значим оригинален писател се появи от нищото, спомогна за промяната на популярната литература, а сега е до голяма степен е забравен. По обхват и своенравност неговите романи не приличат на нищо познато ни, писано от друг. Трябва да се върнем назад до Уилки Колинс или да прескочим напред до Томас Харис за нещо толкова сардонично, толкова приятно готическо.

Каубои и мошеници

Има нещо иронично в това да се свързват имената на Лорънс Сандърс и Елмор Ленард; освен че са чудесни писатели, те не могат да бъдат по-различни. Сандърс пише обемни и широкообхватни романи, които стигат и до кухните (всъщност точно край кухненската мивка Делани обича прав да нагъва любимите си големи сандвичи със сос), докато Ленард е минималист. Веднъж той обяви своите десет правила за писане и всички те са свързани с отхвърляне на детайлите и придържане към простотата. Никога не отваряйте книга, която се занимава с времето. В диалозите използвайте само „каза“, не „заяви“, „възкликна“, „изръмжа“, „изсъска“, „прошепна“, „издекламира“ или други думи, обичани от писателите, които мислят, че „каза“ е нещо скучно. Ограничете се до две или три удивителни в една книга. Минимализирайте описанията на хора и места. И, златното му правило: Премахнете пасажите, които читателят би прескочил.



Откажете се от скучните части – каква идея? Горите са спасени! Книгите носят удоволствие! Този бунтар е роден през 1925 г. в Ню Орлиънс и израства в околностите на Детройт. Като ученик получава прякора Дъч, по името на бейзболиста Дъч Ленард. Сътрудничи на училищния вестник, служи във флота и през 1946 се записва в университета в Детройт, където започва да пише разкази. Дипломира се и започва работа в рекламна агенция, но в свободното си време през 1951 пише и продава на „Аргоси“ първия си разказ, уестърн. Романът му „Ловците на глави“ излиза през 1955 г., последван от още романи и разкази за Дивия Запад. Няколко са екранизирани. Но пазарът замира – каубоите излизат от мода, идва времето на частните детективи. И Ленард сменя жанра.

През 70-те и 80-те години той публикува поредица от напълно оригинални романи. Те не са традиционните истории за ченгета и крадци, добри и лоши момчета. Ленард харесва своите мошеници. Неговите книги приличат повече на комедии с герои дребни престъпници, отколкото на обичайните криминални романи. Книги като „Петдесет и два бона“ (Fifty-two Pickup), „Взривове“ (Swag), „Златен бряг“ (Gold Coast), „Първобитен град“, „Разделени образи“ (Split Images), „Ловецът на котки“ (Cat Chaser) и „Пробождане“ (Stick) му спечелват широка публика. През 80-те вече мнозина очакват неговия пробив в литературата. Той също.

„Аз знаех какво правя“, казва той в едно интервю. „Работата на рецензентите беше да го разберат“. И добавя: „Учех се, като имитирах Хемингуей, докато разбрах, че не споделям неговото отношение към живота. Не приемах себе си или каквото и да е друго толкова сериозно (като него).“ Далече от това да има огромното его на Хемингуй, Ленард, който се бори с алкохолизма, е мек и смирен, което го прави харесван писател и привлекателен човек. В романите му няма шумотевици, лицемерие, морализаторство, само един постоянен усмихнат, съчувстващ поглед към човешката комедия.

Накрая Ленард получава статуса на автор на бестселъри, но никога не достига до огромните продажби на Гришам или Сю Графтън. Той е доста нестандартен, части от масовата публика никога няма да го приемат. От друга страна, той има голям успех в киното, екранизирани са негови романи като „Игра на пари“ (GetShorty) с Джон Траволта, „Извън контрол“ (OutofSight) с Джордж Клуни и Дженифър Лопес, както и почти съвършения филм на Куентин Тарантино „Джаки Браун“ по романа му „Ръм Пънч“ (Rum Punch). 

Наскоро се върнах и прочетох една книга на Ленард, която бях пропуснал „ЛаБрава“ (LaBrava) от 1983 г. Попаднах на нея случайно в една антикварна книжарница, имах късмет, защото това е един от най-добрите му романи. Ленард разполага сюжета в Саут Бийч, Маями, където Джо ЛаБрава, тридесетина годишен бивш агент от специалните служби се влюбва в петдесетина годишната бивша филмова звезда Джийн Шоу. Романът е особен интересен с разсъжденията за творческия процес и за изплъзващата се граница между илюзия и реалност, въплътена в залязващата кинозвезда.

Ленард е известен с нетрадиционните, елиптични диалози, но те не са съществен елемент от „ЛаБрава“. Основният му номер е да кара хората да казват нещо от типа на: „Трябваше да т’чупя“. Вместо това романът е забележителен с паралелните портрети на ЛаБрава и Джийн Шоу, които се разкриват не толкова с репликите, колкото с мислите им. ЛаБрава е напуснал тайните служби, когато е разбрал, че е влюбен във фотографията. Той се сприятелява с осемдесетина годишния Морис Зола, бивш комарджия, който държи хотел в Саут Бийч. Зола е жизнерадостен стар мошеник, който често казва: „Похарчих повечето от мангизите си за пиене, курви и лодки, останалото пропилях.“

ЛаБрава живее в хотела на Зола, а старецът му помага да продава снимките си. Той представя младия си приятел на Джийн Шоу, в която, оказва се, ЛаБрава си падал, когато на дванадесет години гледал един неин филм. Джийн се е забъркала с грубияна Ричард Нобълс и изглежда, че ЛаБрава трябва да изхвърли този главорез от живота ѝ. Следва сцена с изнудване. Морис осигурява парите, с които да спаси Джийн, те биват откраднати, а последвалите събития показват, че нещата не са били такива, каквито са изглеждали.

Ленард използва увлечението на ЛаБрава по фотография за да разсъждава за изкуство и за собственото си творчество. В началната сцена Морис се мъчи да продаде на една галеристка снимки на ЛаБрава. Когато тя казва, че той не е толкова добър, колкото някои фотографи, които тя познава, старецът в отговор изстрелва, че не е и претенциозен като тях. „Това не е някакъв боклук. Той показва нещата, каквито са.“

Малко след това Ленард ни казва какво ЛаБрава мисли за фотографията. „Той беше привлечен от живота на улицата. Това беше особено чувство, там той беше у дома, познаваше хората; виждаше повече отхвърлени лица и жестове, отколкото би могъл да документира, хора, които му разкриваха същността си зад всевъзможни пози, и ги улавяше с фотоапарата си завинаги.“

Това е писател, горд от своето изкуство, заразен от многообразието и тайнствеността на света около него. След това погледът се насочва към Джийн Шоу. В началото ЛаБрава наблюдава пълната ѝ незаинтересованост: „Той наблюдава как тя набожда изисканите хапки маринован омар, как спокойно вдига лявата си ръка. Той гледа как тя отчупва парченце франзела, задържа го пред лицето си, лакътят се вдига от масата, китката се накланя, а погледът ѝ е отправен към залеза над океана, докато бавно поднася хапката към устата си, без да я гледа; той вижда как устните ѝ поемат хляба и се затварят.“

Подобно писане изглежда лесно, докато не се опитате. Ленард може да е отхвърлил перченето на Хемингуей, но е възприел неговото желание да направи всяка дума значеща.

ЛаБрава и актрисата говорят за неговите фотографии. Тя пита дали стилът му не е в отсъствието на стил. Той е озадачен от въпроса и може само да отвърне: „Без фокуси с претенциозни гледни точки“, защото „не знае дали има стил или не“. Тя го пита какво вижда, когато гледа своите неща и той отговаря: „Чудя се дали имам достатъчно самоувереност“. И „Чудя се преди всичко какво правят хората сега. Дали са още такива, каквито съм ги снимал.“

Дали Ленард не намеква, че един от най-добрите писатели на Америка би могъл да няма достатъчно самоувереност? Да, това е същността на доброто писане, ставаш сутрин всеки ден и се чудиш дали отново ще успееш. И, потънал дълбоко в своите фантазии, понякога се чудиш дали хората, за които пишеш, са по-реални в живота или в твоето творчество. По-рано Ленард е казал, че чака рецензентите да схванат това, което прави. Оставял им е улики.

Джийн и ЛаБрава си лягат. За него това е сбъдната мечта. За нея – просто начина, по който тя контролира мъжете. Мислите му са объркани: „Той трябва да спре да мисли дали ще бъде завладян. Той трябва да се остави да бъде завладян.“ И „Представата, очакването, осъществяването са по-завладяващи от резултата.“ Той е смутен, когато тя му казва, че е най-хубавото нещо, което би могло да ѝ се случи, защото си спомня един неин филм, в който тя отправя тази реплика към Робърт Мичъм.
Ленард разгръща наблюденията си върху илюзията и реалността, когато въвежда Люси, млада художничка, която се издържа като продава лосиони за разхубавяване на застаряващите матрони в Саут Бийч. Един от най-популярните ѝ артикули е био-енергизиращ крем за гърди, за който се твърди, че прави увиснали бюстове „щръкнали и еластични“. Всъщност, както Фани признава на ЛаБрава, гърдите ти или са щръкнали, или не са. Но това не пречи жените да приемат илюзията, че лосионът ще върне славните дни на тяхната младост. В Саут Бийч на Ленард всичко се храни с илюзии.

По средата на романа Ленард ни разкрива това, което ЛаБрава още не знае – Джийн Шоу далеч не е безпомощна, тя крои заговор да открадне 600 000 долара от скъпия си приятел Морис Зола. Планът следва сюжета на един от филмите ѝ. Към края на романа Джийн открадва парите и убива Нобълс. ЛаБрава не може да го докаже и се съмнява, че и ФБР ще успее. Всъщност той ѝ предлага да прикрие престъплението, ако тя върне парите на Зола. „Тя казва: „Ще направиш ли това за мен, Джо?“ В очите и проблясват тъжни звезди. и тя възкликва: „Боже, какъв човек.“ Но ЛаБрава отново не знае дали това не е реплика от някой филм. Той трябва да положи усилия, за да не напусне реалността. Тя все още разполага с магията, която го е прелъстила, когато е бил на дванадесет години, дори след като обявява, че ще се ожени за Морис, когото може би ще бутне от балкона някоя нощ.

На най-интересното ниво „ЛаБрава“ е размисъл за изкуството и илюзията, но на едно по-базово ниво имаме жена, която се измъква, след като е убила, и убеждава бивш агент от тайните служби да ѝ помогне да прикрие престъплението. Това не е онзи тип послания за семейните ценности, които правят автори като Том Кланси богати, но ако за който има вкус за извратеното, едва ли някой може да победи Ленард. Със своята оригиналност, артистичност, дисциплина и изтънченост „ЛаБрава“ и още някои от най-добрите романи на Ленард за мен не отстъпват по нищо на Хамет, Чандлър, Джон Макдоналд или Рос Макдоналд, въпреки че сравнението е проблематично, тъй като те пишат конвенционални криминални романи, а той е някъде в облаците, лудува със сладката си муза и играе своите възхитителни игри.
През 2005, скоро след като навършва 80 години, Ленард публикува четиридесетия си роман „Горещо хлапе“. Сюжетът е ситуиран в Оклахома по време на Депресията, която Ленард може да помни от детството си. По това време там вероятно е имало доста нарушители на закона, но света на Ленард е място на почти повсеместно невежество и почти повсеместна аморалност. Момчета от ферми мечтаят да оберат някоя банка, а сестрите им са убедени, че да си любовница на гангстер е много по-добра съдба от това да береш памук.

Бях по средата на „Горещо хлапе“, когато гледах една смайваща постановка на „Бурята“ на Шекспировия театър във Вашингтон, и съпоставянето (това са рисковете на изкуството) ми внуши някои мисли. Ленард е нашия Просперо, един магьосник, който ни забавлява вече петдесет години. Той се носи с усмивка над действието и си повтаря, „Какви глупаци са тези смъртни“. В „Горещо хлапе“ Оклахома е подобие на Шекспировия омагьосан остров, прекрасен нов свят, в който девици и чудовища, хора извън закона и работници по нефтените кладенци, всички те необикновени същества, следват съмнителните пътеки, предначертани им от съдбата. По времето когато четях Ленард властваше постмодернната екстравагантност, която включваше преждевременно узрели деветгодишни празни страници (за това, което не може да се изкаже) и малки книжки албумчета с изображения от видеа, показващи хора, скачащи от горящите кули на 11 септември. Книгите на Ленард ни спестяват постмодерните претенции в името на доброто старомодно удоволствие. Ако перифразирам една от невъзпитаните реплики на Хемингуей (подхвърлена за Т. С. Елиът и Дж. Конрад), бих казал, че с удоволствие бих смлял няколко от днешните постмодернисти и с получения прах бих подправил сутрешното кафе на Ленард, за да осигуря непресекващи доставки от тази магия.

Превод Николай Аретов

Източник
Patrick Anderson. The Triumph of the Thriller: How Cops, Crooks, and Cannibals Captured Popular Fiction. Random House, 2007