В сребърния пръстен на океана Английската национална идентичност и европейската интеграция

Откакто Уинстън Чърчил заяви, че Великобритания се обявява за обединена Европа, но без британско участие, въпросът за британския евроскептицизъм и неговите корени занимава както наблюдатели, така и учени. Тъй като възприятията и нагласите в Уелс и Шотландия напоследък стават все по-еврофилски, ще се огранича до чисто английските нагласи и възприятия относно европейската интеграция, макар че от 18 век насам много английски граждани смятат, че понятията „англичанин“ и „британец“ са взаимозаменяеми. Второ, английският евроскептицизъм трябва да се разглежда отделно от по-широките проблеми като разделението на елита и масите относно подкрепата за Европейския съюз, хладната подкрепа за европейската културна идентичност и широко разпространеното схващане за сериозен „дефицит на демокрацията“ в европейските институции (проблем, който едва ли е разрешен след неотдавнашния опит на Европейския парламент да придобие по-голямо влияние). Трето, когато се опитваме да обясним къде се коренят английските нагласи, трябва да преминем отвъд тесния въпрос за Европейския съюз и европейската интеграция към по-широкия въпрос, засягащ скритите английски образи за „Европа“ и техните исторически корени. В този случай доказателствата не могат да бъдат установени лесно и в резултат на това анализът ми се основава на предположения. Мога само да се надявам, че проучвателните ми разсъждения ще предизвикат допълнителни въпроси и изследвания.

Евроскептицизъм

Добре е да започнем със самото понятие „евроскептицизъм“. И двете части на думата са проблемни. В буквален смисъл съществителното „скептик“, според речника, припомня за философската школа на Пирон и последователите му, които не твърдят нищо положително и се съмняват във възможността за абсолютно вярно познание. По-общо казано: скептикът е човек, който има склонност да не вярва или който страни от преобладаващите доктрини. В разглеждания от мен случай обаче става дума за нещо повече от интелектуална нагласа. Евроскептицизмът, най-общо казано, означава емоционално дистанциране от определени твърдения, доктрини, идеали и известно хладно отношение към техните привърженици.

Вторият и по-сложен проблем засяга естеството на отхвърляните доктрини и идеали. Тези доктрини са както социално-политически, така и нормативни и се осъществяват на две нива – политическо и културно. Първата от тях гласи, че Европейският съюз, едновременно икономически и политически проект, се е превърнал в необратимо историческо движение и това по принцип е нещо хубаво. Втората твърди, че понятието „Европа“ представлява скрита културна идентичност, която е в процес на развитие, че е дошло „времето на Европа“ и че лоялността и идентифицирането с нея ще заменят националните идентичности, макар и никога да не успеят да ги изкоренят напълно. Отново, това е до голяма степен необходимо и положително развитие. По-нататък ще се занимая повече с втората група твърдения. Трябва обаче да започна с няколко думи за първата група, тъй като ѝ се отдава голямо значение, а и във всички случаи двете групи твърдения се припокриват. Трябва да добавя, че в първата група се разглеждат по-скоро „британските“ властови отношения, не толкова английските.³

Двете виждания за европейската интеграция

Когато положителните и отрицателните страни на Европейския съюз не се ограничават само до икономическите ползи, разходите и краткосрочните политически проблеми, контрастът, очертан в политическите дискусии и английските медии, противопоставя „вътрешно насочения“ срещу „външно насочения“ Европейски съюз. Това отчасти е наследство от късното присъединяване на Великобритания към тогавашния Общ пазар, което от своя страна е отговор на икономическия съюз между Франция и Германия. Всъщност, както твърди Филип Бел, в края на 40-те години Франция, която първо води политика на сближаване, а след това става партньор на Германия, неминуемо измества, да не кажем заменя доскорошната си „съглашение“ с Великобритания, като се оправдава първо с факта, че последната е империя, а след това и с близките ѝ отношения с Америка. Със сигурност характерът на френско-английските отношения играе важна роля за днешните евроскептични нагласи в Англия. (Bell, 1997)

За английския елит свободният пазар и произтичащите от него свободни политически сдружения са желани управленски модели. В историческо изражение това е неуспехът на Европейската асоциация за свободна търговия, а разширяването е възможност за „Европа на две скорости“ в сегашните ѝ проявления. Английският модел е коренно противоположен на „континенталния модел“ на протекционизъм, държавен контрол и съгласуване на политиките на „шесторката” – държавите, първи подписали Римските договори, които са и основният двигател за един по-сближен Европейски съюз. В момента възникват по-големи търкания не просто заради регулаторните аспекти на проектите на Европейската комисия, а заради разпростирането им в политическата и дори в културната сфера. Английските евроскептици усещат конкретна заплаха срещу специфичното устройство на английските институции, по-конкретно срещу английското право и британския парламент, и в по-малка степен - срещу образователната система.⁴

Не трябва да забравяме, че на международната сцена образите често говорят повече от политиката и действията. Един силно убедителен образ е този на спокойната и добре подредена Англия, застрашена от континентален деспотизъм и анархия – контраст, който се свързва с Бърк и лорд Актън и отеква, макар и по различни начини, при Ели Кедури и Маргарет Тачър. Тази гледна точка е подкрепена от периодичните политически сътресения в следреволюционна Франция, да не говорим за Германия, които се използват като предупреждение, а и служат като удовлетворение за Англия. В края на краищата, нима английските кръвопролития не се разпростират достатъчно назад във времето и не замъгляват обществената памет, като засенчват славния марш на парламентаризма и върховенството на закона? И ако това е поредният пример за победата на „здравия разум“ над доктрината, образът на „по-сближения съюз“ не е ли поредната обезпокоителна догма, която би било глупаво да възприемем? (Вж. Acton 1948; Kedourie 1960). 

Разбира се, има други, по-умерени и либерални образи на Англия, които подчертават връзките между всички европейци – светската демокрация, свободата, правата на човека и социалните грижи. Въпреки това, дори при тези случаи има разлики – не само заради по-голямото съсредоточаване на Англия и английските закони върху човека и индивидуалните му права, но и заради абсолютния характер на суверенитета и връзката на националната английска идентичност с общата европейска. Тук се намесва втората група твърдения, включваща културната идентичност на Европа и преплитането ѝ с националните идентичности.

„Европейският християнски свят“

Неотдавнашните дебати относно започването на преговори за приемането на Турция в Европейския съюз бяха поднесени в добре познатия тон на свободата, демокрацията и правата на човека, но тук-там се усещаше една различна и по-всеобхватна нотка. Когато държавници като бившия френски президент Жискар д'Естен се противопоставят на приемането с аргумента, че Европа е християнска и една многолюдна ислямска нация би променила нейната същност, вече не говорим общо за една вътрешно ориентирана „стара Европа“, а за съвременния отзвук на един голям европейски разказ, който се простира чак до Средновековието, а според някои – дори до времето на Карл Велики. Един гранд наратив за това, което Мери Ан Пъркинс в монументалното си изследване за нагласите на модерния западен европеец, нарича „Европейският християнски свят“. Това е разказ, който не умира с Революцията, но се превръща в секуларен разказ за европейската демокрация, рационализма, върховенството на закона и личните свободи, произтичащи от средновековното духовно и времево разделение на властта от нейните гръцки, римски, еврейски и християнски корени.⁵

Тази концепция не разглежда християнството като общност от вярващи, а представя християнския свят като историческо царство на суверенитета, което възприема културните различия и ги обединява. Въпреки конфликтите между средновековното папство и Свещената римска империя, както и постоянните претенции за независимост на френските крале, тази идеална „Respublica Christiana“ е отражение на обединението на времевите и духовните сфери под суверенитета на една обща църква, чийто символ е Константиновият дар за Карл Велики, даден му от папата през 800 г. Връзката със свещеното е запазена и в епохата на народа много след Революцията. По подобен начин „Republic of Intellectuals“ на Хердер, която представя тази история на Европа като „универсална“, продължава да оказва непропорционално голямо влияние върху европейските политически концепции и политиката до наши дни; свидетелства за приноса на Жак Маритен, Ортега и Гасет и Дени дьо Ружмон към еволюцията на европейската идея или „духа на Европа“. Като много други и те проследяват историята чак до нейните корени и двойствеността на „християнския свят“. Представяйки свидетелствата на широк кръг мислители и държавници, особено от Франция, Германия и Италия, Мери Ан Пъркинс твърди, че:

Този секуларизиран разказ за християнството - който, както ще твърдя, не само оцелява, но и дава основа на Просвещението - все още намира отклик сред много европейци както на съзнателно, така и на несъзнателно ниво. Въпреки отслабването на духовните му корени, той продължава да формира европейското съзнание за идентичност и да влияе върху възприятията за Европа по отношение на „другите“. (Вж. Perkins 2004, 5)

Разбира се, както подчертава и авторката, това никога не е било и не е широко възприета историческа концепция в Англия. Не става дума само за това, че монархът измества папата като върховен лидер на Англиканската църква, която от този момент нататък се превръща в изцяло национална църква. След 1688 г. „патриотизмът се съюзява с протестантската кауза“, а „християнският свят“ по-скоро става препратка към общност от вярващи, избран народ... воден от английските патриоти“, в противовес на Римската църква. През епохата на национализма в Англия „църквите на народите“ заместват връзката с универсалния християнски свят, който обединява Европа и с настъпването на 20 век английската подкрепа за европейската федерация става изцяло светска, тъй като е напълно откъсната от християнските си корени (Perkins 2004, 40, 42).

Към този предимно интелектуална преглед е редно да прибавим кратко историческо и социологическо измерение. От Високото средновековие нататък центровете на богатство, увеличаващо се население и технологично развитие в Европа са предимно на Запад. Те се простират по линия, минаваща през Северна Италия, Белгия, Нидерландия, река По покрай Рейнската област до река Шелда, включително през Бургундска Европа и Ханзейската лига, Империята и Папството. Въпреки повишаващата се степен на политическо насилие през феодалната епоха, социалните връзки остават относително стабилни и сигурни под егидата на транстериториалното латинско християнство. Това се дължи на факта, че мрежата от градове и дворцови имоти е включена в системата на общ статут, насърчавана е от феодализма, който от своя страна е подкрепен от християнството с неговата трансцендентална визия за двоен суверенитет, чиято обратна страна е все по-острото разграничаване от стигматизиране на нехристиянските чужденци, противопоставянето на исляма и преследването на евреите и еретиците.⁶

Интересно е, че този пример за всеобхватната и християнска западна европейска цивилизация несъмнено оказва влияние върху европейското движение след Втората световна война, представяйки митове и спомени за „златната епоха“ на европейското единство, основаваща се върху истории за християнството, подобни на тези от Кристофър Доусън и Дени дьо Ружмон, които все още оказват влияние през 60-те години на 20 век. Освен това, така желаното подмладяване на Европа се концентрира и разчита на Запада и това не е само заради атеистичната заплаха от комунистическа доминация, идваща от Източна Европа. Великобритания е изолирана по същия начин: Мери Ан Пъркинс цитира Фридрих Хеър и френския историк от 19 век Фредерик Озанам, които описват съществената разлика между Великобритания и Западна Европа от времето на „бягството“ на Великобритания и Ирландия и управлението на Карл Велики, родоначалник и водеща фигура в разказа за „европейския християнски свят“. (Perkins 2004, 5-6, и гл. 13, 15)

„Нашата островна история”

Както и да е, английската подозрителност към европейския християнски трансцендентализъм и универсализъм се корени по-дълбоко от „инцидента“ с границите на кралството на Карл Велики. Трябва да опитаме да открием причините за нея в съвкупността от фактори, допринесли за формирането на английската национална идентичност и развитието ѝ през последното хилядолетие, защото нито един фактор поотделно не би могъл да обясни тази многостранна и гъвкава идентичност. Това означава, че ако искаме да поставим особения характер на английското амбивалентно отношение към контекста на европейската интеграция и английското недоверие към нейните основи и идеали, трябва да се върнем назад към Реформацията и дори преди нея. Също така трябва да използваме подход, който засяга сложността и многопластовото развитие на понятия като национална идентичност, които бих определил като „продължаващо възпроизвеждане и преосмисляне на модела на митовете, спомените, символите и ценностите, които съставляват характерно наследство на нацията, както и отъждествяването на индивидите с този модел и наследство“. Подобно, идеята за „нация“ е най-добре дефинирана като „именувана и самоопределяща се общност с обща история и съдба, чиито членове изграждат общи митове, символи и традиции, имат обща родина, притежават отличителна култура и споделят общи закони и обичаи“ (Connor 1994, гл. 4; ADS 2001, гл. l).

Най-добре е анализът ни да започне с въпроса за родината; в този случай – с геополитиката и самооценката на хората от Острова. След отделянето си от европейския континент през мезолитната епоха, остров Британия е подложен на продължителен приток на идеи и хора от съседни територии, най-вече от Рим. Факт е, че окупацията на Римската империя и, конкретно, по-късната християнска мисия под ръководството на свети Августин, която дава на английските кралства тяхната епарихална структура, формират първата и най-влиятелна литературна концепция за английската идентичност, която може да се види и в „History of the gens Anglorum“ на Беда Достопочтени. От друга страна, териториалните завоевания на Хенри Втори през 12 век обединяват големи части от бившето франкско кралство с английското, което открива пътя към Стогодишната война, и това, което Джон Джилингам нарича Първа английска империя. (Gillingham 1992).

Това са само някои от нещата, които Фредрик Барт (1969) би нарекъл гранични сделки отвъд етническата граница, но те не са и не намаляват непрекъснатото въздействие на местоположението на острова, така добре забелязано от Гилдас в средата на 6 век, който пише, че остров Британия „се намира почти на края на света, на запад и северозапад. Той е укрепен от всички страни с огромен и повече или по-малко непреодолим морски пръстен, като изключим пролива на юг, откъдето може да се премине в Белгийска Галия“. (Gildas 1978, цитиран в Howe (1989, 39).

Както ни напомня Уолкър Конър - не фактическата, а мислената история, не истината, а това, което чувстваме като такава, е решаваща за измерението на етническата и националната идентичност. Идеята за „непреодолимия морски пръстен“ е може би най-силната от всички исторически етносфери за Англия. Тя е както военен бастион, така и мирна идилия, а двете заедно са увековечени във възхвалата на Джон от Гант за Англия:

Тоз земен рай, таз крепост, във която
природата сама ни е укрила
от мор и от войни, тоз свят отделен,
родина на добра порода хора,
тоз ценен камък в сребърния пръстен
на океана, който го предпазва
като защитен вал и ров на крепост
от завистта на другите страни,
тоз край благословен, таз честна пръст,
това велико кралство, тази наша
прекрасна Англия, таз родна майка
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Таз Англия, която досега
бе обсадена само от морето
и даваше със скалния си бряг
добър отпор на влажния Нептун,
сега е в плен, обвързана позорно.
(Шекспир, „Ричард Втори“, II:1. Прев. Валери Петров)

Там, където Нептун не успява, успяват датчаните и норманите, а както често обичат да ни напомнят – и англосаксонците. Те също нахлуват и завземат бреговете на британските острови, кръстосват моретата и постепенно прогонват романизираните британци към Уелс, Къмбрия и Корнуол. Всъщност, староанглийската поема „Изход“, аналог на книгата от Стария завет, нарисувана върху германско военно платно, изобразява един по-късен „избран народ“, който, подобно на древните израилтяни в Червено море прекосява водите към обетованата земя с кораби. (Howe 1989; Connor 1994, ch. 8)

Англосаксонската поема обаче е свързана и с мореплаването - дейност и тема, която е занимавала англичаните много повече от западноевропейските им съвременници, с изключение може би на холандците и португалците. Вероятно след навлизането на патриотичната нотка в образите на антагонистите през последния етап от Стогодишната война, след звездната поява на Жана д’Арк и след като английското кралство спира да бъде континентална сила, англичаните се завръщат към мореплаването, а от 16 век – и към военноморската мощ. През вековете лошото време, което е може би по-сигурно укрепление от Ламанша, е предотвратявало много нападения, но бързото разрастване на флота, оръдията на Хенри Осми и политиката на Елизабет за огнестрелните оръжия със сигурност са насърчили английския елит по времето на Шекспир да гледа на своя остров като на непревземаема крепост - схващане, потвърдено и от чудодейното разпръскване на непобедимата армада на Филип ІІ  през 1588 г. Оттогава датира и основната грижа на Англия - континенталната хегемония, а именно - все по-последователната политика на противопоставяне на всяка сила, която доминира в Западна Европа, контролира пристанищата на Ниските земи и оспорва английското, а по-късно - и британското търговско и военноморско надмощие. Английската, а след това и британската зависимост от военноморската мощ и съпътстващото я очарование от заобикалящите я морски пейзажи, така добре предадени в „Изгледи от Великобритания“ на Търнър през 20-те години на 20 век, са мощни фактори за териториализирането на английските и британските спомени за войната и освобождението от Армадата до Трафалгар и Дюнкерк. (Adams 2002, 203-10)

Ранна национална държава

Вторият елемент от формирането на английската национална идентичност е ранното развитие на държавата, изковано с непрекъснато воюване. Започвайки от кралство Уесекс, наследниците на Алфред са успели да удържат датчаните в залива достатъчно дълго, за да консолидират изцяло английска държава, управлявана от rex Anglorum и подплатена с английски закони и обичаи. Ако не друго, това развитие е подсилено от нормандските крале: от „Книга на Страшния съд“ на Уилям Завоевателя и договорите на Хенри Втори за господството над Уелс, Шотландия и Ирландия през 1175 г. до Магна Харта и законите на Едуард Първи. По време на този процес централизацията на финансите и, по-конкретно, законодателството на кралството, което е изцяло английско, придобиват особено значение. Алфред въвежда изцяло английски правен кодекс, основаващ се на законите от няколко англосаксонски кралства, както и на законите от библейската книга „Изход“ и Новия завет. През нормандския период обаче се развива съвкупност от писани обичаи, която започва да се контролира от кралския съд, неговите съдилища, съдебния процес със заседатели и появата на професионални функционери. „От тринадесети век”, пише Рис Дейвис, „английското право започва да се разглежда като един от отличителните белези на английската идентичност и за неразделна част от английската политическа култура“ (Davies 1998, 106).⁷

От 14 век разширяването на националната държава става видимо, тъй като английският език става официален в съдилищата и администрацията, а Лондон - стабилна столица на единна държава. По същото време се развива и концепцията за свещена кралска власт, особено при Ричард Втори и Хенри Пети. Този процес обаче е прекъснат от Войната на розите и се осъществява едва след като Тюдорите възобновяват стремежа за силна и единна държава, особено след разрива с Рим. 

Несъмнено, eдин нов аспект, който някои биха нарекли трансформация, е замяната на католическата църква с национална църква, дело на Хенри Пети, който става неин върховен глава. С разпускането на манастирите монархията силно укрепва позициите и богатството си. През 1534 г. Едуард Фокс смята, че „императорите“ подчиняват територии и не след дълго Хенри присъединява Уелс и обявява феодална власт над Шотландия и кралска - над Ирландия. Всъщност Хенри се възприема за цар Давид на своето време и „чете псалмите сякаш са коментар за собствената му божествена мисия и царственост“ (Guy, 2002, 119) И все пак едва при управлението на Едуард Шести, оприличаван на цар Йосия, и още повече след завръщането на Марианските протестантски изгнаници при възкачването на Елизабет, протестантството става тясно свързано с националната държава в компромисното англиканско споразумение. Според Елизабет монархията е свещена, а повечето ѝ подчинени считат както монархията, така и самата кралица дева за знаци на божествено благоволение към Англия. Това насърчава значителното укрепване на английската национална държава, която все повече се отъждествява с нацията чрез театралността на кралската власт - например процесиите на Елизабет през кралството или опитите за културна регулация на обществото. В същото време все по-широко се разпространява една спонсорирана от държавата идентичност, проявяваща се в последователни протестантски преводи на Библията, чиято кулминация е преводът на крал Джеймс, както и въвеждането на Книгата за общи молитви. Те спомагат за по-дълбокото и по-всеобхватно придържане към протестантската версия за английската национална идентичност.⁸

Древността на английската идентичност

Също толкова значима за характера на английската идентичност е нейната възприета древност, поне сред благородниците и образованите прослойки. Тук не е мястото да се впускаме в дебата откога датира английският национализъм. Наскоро Кришан Кумар оспори датировката от началото на 16 век на Лия Грийнфелд - според него специфично английският национализъм се появява едва в края на 19 век, докато Грийнфелд твърди, че първият случай на национализъм в Англия е от 1520-1530 г., още преди Реформацията. Интересно е, че Кумар като че ли е възприема датировката от 17 век на Ханс Кон. Това предполага известно объркване в аргументите му, отчасти заради липсата на ясно определяне на ключови термини, но още повече заради склонността за превключване между датирането на английската „нация“ и това на английския „национализъм“ и съпътстващия провал в различаването на национализма като идеология и движение от по-широките понятия „национално самосъзнание“ и „национално чувство“. Докато, например, в голяма част от Африка и части от Азия можем да говорим за национализъм без нации, национално самосъзнание, ограничено до малък кръг образовани елити, в английския случай изглежда е обратното: възходът на английската нация и чувството за обща национална идентичност идват заедно с различни степени на национално самосъзнание и чувство и в много по-малка степен – с националистически идеологически движения. Изключение от тази характеристика, според мен, е Англия от средата на 17 век. Насилственото ускоряване на гражданската война изглежда е окуражило възхода на идеологическите националистически движения, като идеологията е библейска, пуританска и се изповядва от малцинство, което е овластено за кратко. (Kohn 1940; Greenfeld 1992, гл. l; Kumar 2003, гл. 5; вж. Smith 2001, гл. l)

С това твърдение със сигурност не предлагам да възприемем тезата на Ейдриън Хейстингс, че англосаксонска Англия съставлява първата европейска нация (той споменава ранните случаи на Армения и Етиопия и, разбира се, древните евреи) на основанието, че тя притежава литература на говорим/народен език и се моделира по библейския прототип на избрания народ от древен Израел; да не говорим за още по-спорното му твърдение, че английският национализъм е съществувал още по времето на Етелстан. Но мисля, че трябва да признаем развитието на чувство за обща английска етническа идентичност, формирана, както видяхме, в рамките на и чрез относително единна политика и право още в края на англосаксонския период в сравнение с други кралства от тази епоха. Тя е етническа идентичност, която през следващите векове отново е подсилена от норманите по такъв начин, че на англичаните им става все по-трудно да асимилират съседите си, без да ги дискриминират. Като стана дума за тази средновековна английска държава, Рис Дейвис твърди, че:

Още през 10 век тя е изградила своята идентичност като държава на английския народ (gens Anglorum, Angelcynn) и се е окичила с етническо и спасително родословие, което е провъзгласено чрез централното място, което държавата отдава на пристигането на adventusSaxonum и изграждането на миналото, а другото - в провъзгласяването си като новия Израел. Кралят на англичаните (rex Anglorum) просто е новата култова и обединяваща фигура. Правото на държавата е било и все повече става специфично английско право (lexanglicana) ... Все повече и английският език... става част от английската идентичност... (Davies 1998, 199-200; Hastings 1997, ch. 2)

С други думи основите на английската национална идентичност са поставени рано, дори и английската общност да не се е доближавала до идеалния модел за нация още няколко века. Формирането ѝ започва в края на 14 и началото на 15 век и се изразява в разцвета на английската литература, продължителните войни с Франция и политиката за акцентиране върху (старите) англичани, техния език и обичаи като противовес на „непостоянните“ и „деградирали“ ирландци от средновековна Ирландия (Lydon, 1995). Въпреки това английският национален профил става все по-изразен и видим чак след обединението на Тюдорите, а заедно с него идва и ксенофобската репутация, описана от неизвестен италианец около 1500 г.

Те изпитват антипатия към чужденците и си мислят, че те идват на техния остров само за да го завладеят и да си присвоят благата им (Loades 1982, 298, цитат от „История на остров Англия” от K.A. Snyde, Camden Series (1847)

Пуританският „завет“ с бога

Така, в продължение на дълъг период от време, макар и неравномерно, се развива чувството за английска национална идентичност и именно на тази основа пуританизмът успява да създаде движение за национална автономия, идентичност и наложено единство, които, макар и за кратко, действат като връх на острие. Към края на 16 век все повече пуритани започват да подсилват вече съществуващото чувство за английска национална идентичност в противовес на католицизма. Още в брошури от 1554 г. се отправя следната молитва: „Господи, защити избрания народ на Инглонд от ръцете на твоите врагове, папистите“ (цитиран в Loades 1982, 304). За разлика от католическите йерархични разбирания, пуританските форми на колективна идентичност са популярни и заветни в Англия. Те се връщат назад към Стария завет, със съвършения образа на древен Израел, богоизбрания народ, който живее в собствената си земя и се подчинява на божиите закони, като завоюва или пък се отделя от своите идолопоклоннически съседи. Английската пуританска концепция за избрания етнос е също толкова условна: Бог ще пази избрания английски народ, стига той да изпълнява заповедите му и задачите, които му е поверил, в случая – стриктното придържане към истинската вяра, защитата ѝ от папските врагове, а, когато е необходимо, и налагането ѝ в нежелаещи да я приемат части от английската общност, като Ирландия. (Loades 1982; Greenfeld 1992, гл. l; виж и A.D.Smith 2003, гл. 5).

През следващия век Кромуел и армиите му се заемат да свършат божията работа и да изпълнят английската мисия. До времето на Революцията остава широко разпространено схващането, че Англия е „избрана“, а самият Кромуел твърди това пред Малкия парламент пред 1653 г. и заявява, че „Вие сте призовани от Бога, както Юда, за да управлявате с Него и за Него“ (цитирано в Kohn 1944, 176). Както показва и Майкъл Уолзър, изборът на Бог е енергизиращ и мобилизиращ, защото само чрез покорство към Божиите заповеди може да се получи благословия и привилегия, докато непокорството ще доведе до катастрофа за народа. Тази вяра в избрания народ невинаги е била присъща само на англичаните; включвала е още по-пламенните шотландци. За Милтън „Богът на Британия... винаги е държал този остров под специалното снизходително око на своето провидение“; и той само повтаря аргументите на Робърт Понт, епископ на Галауей, чийто трактат „За обединението на Британия“ (1604) оприличава Англия и Шотландия на Юдея и Изразил и цитира Езекиил 36:22, че „и не ще бъдат вече два народа, нито ще бъдат занапред разделени в две царства“. (Hill 1994, 275-6, Walzer 1985).
Вярно е, че английските пуритани понякога са виждали себе си, а не цялата нация, като богоизбрани. И все пак, ако определим национализма като „идеологическо движение за постигане и поддържане на автономия, единство и идентичност от името на население, някои от чиито членове смятат, че представляват действителна или потенциална нация“, тогава можем да характеризираме популярния „завет“ с бога в Англия като ранен европейски случай на религиозен национализъм - примери за какъвто продължаваме да наблюдаваме в съвременния свят. Разбира се, Англия в никакъв случай не е единственият подобен случай през този период; освен в Шотландия, ярки примери има в Нидерландия, сред шотландците от Ълстър и в американските колонии, докато в Швеция, Дания, Финландия и части от Германия лутеранското протестантство става доминираща религия, както и цвинглианският калвинизъм в части от Швейцария. Всъщност по това време протестантството в различните му форми може да се опише като международно движение. Защо тогава разглеждаме отделно протестантската реформация в Англия?

Мисля, че отговорът се крие в това, че от всички национални държави, именно в Англия масовото пуританско укрепване на вече съществуващата национална идентичност има най-силни и трайни последици. Парадоксално, това помага и за налагането на английския индивидуализъм, който на свой ред дължи толкова много на английското търсене на търговски възможности, както частни, така и спонсорирани от държавата, особено в чужбина. Дори и след възстановяването на кралската власт, лордовете и англиканската църква през 1660 г., продължава да съществува засилено чувство за английска национална идентичност и богоизбраност, което се пренася в протестантска Великобритания след Славната революция и съюза с Шотландия и продължава да подхранва противопоставянето на Испания, а след това и на Франция - големите католически сили, които доминират в западната част на континента. Това се съчетава добре с нарастващите антипапистки настроения у дома и все по-насилственото изключване на католиците от политическия живот, което, според Антъни Маркс, е било необходимо, за да могат политическите елити да мобилизират населението в подкрепа на своята власт и държава. Според него по това време „вярата в нацията“ се превръща в политически императив, тъй като народните предразсъдъци се използват за политическа цел. Това обаче по-скоро е подценяване на древността на народните страсти и националната идентичност, както и независимата сила на протестантската вяра, която, веднъж освободена, не успява да обвърже протестантските доктрини с изграждането на английската нация и национализма. (Marx, 2003)

Всъщност, ако не беше мощната „инжекция“ на пуританския религиозен национализъм, нямаше да има нито Славна революция, нито протестантско наследство, нито протестантска британска нация от вида, анализиран от Линда Коли и Дж. К. Д. Кларк, нито пък протестантското възраждане от Викторианската епоха. Най-вероятно нямаше да просъществува и онази самоналожена имперска британска мисия за пренасяне на британската цивилизация и нейната истинска вяра сред „езическите“ жители на Африка и Индия, мисия, която е така кратко олицетворена в картината на Томас Джоунс Баркър „Тайната на английското величие: Кралица Виктория поднася Библията“ (ок. 1863) Тя показва кралица Виктория, която подарява екземпляр от протестантската Библия на коленичил бивш мюсюлмански вожд, вероятно от Африка, а може би от Занзибар, в залата за аудиенции на замъка Уиндзор, където присъстват принц Албърт (отляво) и лорд Джон Ръсел и виконт Палмерстън (отдясно). Можем мимоходом да отбележим, че това е тайната на величието на Англия; да, шотландците биха могли да управляват империята, но изглежда, че досега изборът е запазен за Англия. (Clark 2000; Colley 1992).

The Secret of_England's Greatness (Queen Victoria_presenting a Bible in the Audience Chamber at Windsor) by Thomas Jones Barker

Религия, държава и нация

Това, което твърдя тук, е, че английският случай показва мощно съчетание на държава, нация и реформирана религия, в което протестантството е институционализирано в специфична национална църква - Англиканската, а монархическата държава определя себе си и нацията в рамките на определена версия на християнската вяра. Именно сливането на една разколническа религия с национална идентичност, която е тясно свързана със собствена монархическа държава, се оказва решаващо за последващото формиране на отношението към Европа, както и към чужденците като цяло. Нещо повече, това е национална религия, която се противопоставя на доминиращата международна църковна йерархия и доктрина по онова време и дълго след това, а отчасти и на великите сили, които я подкрепят и са част от нея. С други думи, протестантството добавя нов мощен слой към палимпсеста на английската национална идентичност, който дава енергия на хората и е мощен аргумент за последващата британска външна политика в установената в Европа Конгресна система и за по-късната морска експанзия, имперските анексии и мащабните покръствания.

Това е още един ключ към разбирането на корените на наблюдаваното от нас английско неверие в европеизма, тъй като то поставя английската „изключителност“ в рамките на по-широк модел на национално отношение към идеала за „Европа“. Казано накратко, народите, чиито монархически държави след Реформацията се определят от приемането на разколническия протестантизъм като национална религия, са по-малко ангажирани с идеалите на европейската интеграция от католическите народи, тъй като тяхното собствено чувство за национална идентичност е обвързано със суверенитета на националните държави, приели разколническата религия и определящи своята идентичност чрез нея. Затова както в Дания, така и в Швеция, където монархията използва Реформацията за укрепване на властта и богатството си по времето на Кристиан Втори и Густав Ваза, лутеранското протестантство е прието като официална държавна религия през 30-те години на 16 век, а в ранномодерна Швеция лутеранската държавна църква упражнява значителен морален и социален контрол в рамките на това, което Соренсон нарича „популярна господаро-субектна“ шведска идентичност. В Швеция тази ранномодерна национална идентичност е подсилена от средновековните хроники, разграничаващи Швеция от Дания, а през следващия век – и от използваната от Олоф Рудбек gotisk(готическа) митология и викингските саги, които проследяват произхода на Швеция, както и от войните на Густав Адолф срещу „тъмните“ католически сили. (Sorenson 1994, 55-56; Seton-Watson 1977, 69-70). 

В тези случаи държавата и нацията са свързани чрез една различна национална религия. Не става дума просто за симбиоза между държава и нация; в крайна сметка никъде това съчетание не е по-ясно изразено, отколкото във Франция. Не става въпрос и за национална религия, която е свързана с държавата. Църквата в Полша е била близка до държавата, като изключим комунистическия период, а католицизмът, националната религия, е бил мощна сила в оформянето на съвременната полска нация. Франция също е имала своя Галиканска църква, която дълго време е била подчинена на държавата от „най-християнския крал“, като се започне от Филип Хубавия, ако не и по-рано; и въпреки че църквата е отделена от държаватапрез 1905 г., католицизмът остава религия за мнозинството от родените във Франция. Нито една от тези религии обаче не е била дисидентска или опозиционна, нито е била свързана с водача на една суверенна нация или превърната в предизвикателен символ и израз на абсолютен суверенитет, за да означава нарушение, акт на отделяне или независимост от транстериториалното царство на католическото християнство. Това несъгласие и предизвиканата от него упорита опозиция срещу папството и католическите велики сили придават на тези вече съществуващи национални идентичности една политическа енергия и дълголетие, които не са напълно изчерпани дори днес, когато духовните им корени са отслабнали. (Strayer 1971; Beaune 1985).

Тук могат да се изтъкнат два контраслучая. Първият е Шотландия, чиято доминираща и разколническа църква през 17 век, ако не винаги по политика, е тясно свързана по дух с църквата на южната си съседка. Въпреки това тя никога не е притежавала същата символична стойност, тъй като разколническата църква винаги е била независима от короната, а в началото дори ѝ се е противопоставяла. Може би си струва да се отбележи, че само преди няколко десетилетия Шотландия не е била по-еврофилски настроена от Англия; можем да предположим, че поне част от сегашното благосклонно отношение на образованите шотландци към идеала за европейска интеграция е следствие от загубите на Британската империя, в която шотландците са играли толкова важна роля, а и от антипатията им към английската хегемония и английското проникване в Шотландия.¹⁰

Второто изключение е Нидерландия, чийто народ е сред първите, а доскоро – и сред най-ревностните привърженици на европейския идеал. Няма две мнения, че калвинизмът е дисидентска религия, чийто идеал е моделиран въз основа на старозаветното повествование за избрания народ и че тази форма на завет към бога е помогнала на мнозинството от холандците да се противопоставят на деспотичния режим на испанските Хабсбурги. Разбира се, това е само една от няколкото идеологии, под чието влияние се провежда нидерландското въстание, но несъмнено е най-мощният мобилизиращ фактор, а въстанието намира силен лидер в лицето на Оранскиската династия. Но калвинизмът никога не се превръща в определящ символ на републиката и нацията, за разлика от английската монархия, където веднага става водещ след отхвърлянето на римската власт от Хенри. От една страна, католиците продължават да съставляват една трета от населението на независима Нидерландия. От друга страна, в някои части на Нидерландия отрано се заражда дух на толерантност, който в Англия настъпва много по-късно. Впоследствие обществото в Нидерландия започва да се крепи на трите така наречени „стълба“ - протестантска, католическа и светска култура, а по-късно, в резултат на мащабната имиграция, придобива още по-мултикултурен характер. Резултатът е, че дисидентската религия никога не може да остане символ и фокус на нидерландския суверенитет, за разлика от Англия.¹¹

Каквато и да е хипотезата в по-широк план, е достатъчно ясно особеното съчетание на фактори, които спомагат да се обясни откъсването на Англия от „Европа“ и самостоятелното ѝ следване на различен курс. На първо място е островното разположение на страната и свързаната с него загриженост на англичаните за военноморската мощ, заедно с дългогодишната традиция на мореплаването и любовта към морето. Второ, ранното развитие на специфичното английско право, английския език и силната, единна английска държава, обслужвана от професионален юридически персонал, работещ в стабилна столица, осигуряват силни опори за появата на английска национална идентичност. Трето, дълголетието на английската етническа идентичност и нейното бавно, макар и неравномерно развитие сред елитите, е съпроводено с известна доза ксенофобия, особено по време на кризи или при усещане за заплаха. Всички тези фактори създават силно чувство за национална принадлежност сред образованите слоеве, а по времето на Тюдорите – и отличителна култура и литература, още преди в цялата страна да се усети въздействието на стимулиращия пуритански национализъм.

Франция и Англия: паралели и разлики

Необходимо е да сравним процесите в Англия с тези в средновековна и ранна модерна Франция. Френският национализъм често е определян като типично „граждански“ – термин, който е натоварен с няколко конотации, някои от които са доста подвеждащи. Подвеждащ е, ако предполага, че на френската представа за национализъм ѝ липсва етническа основа, дори като се има предвид, че френското население, подобно на английското, не произхожда от една единствена етническа група. Етническата принадлежност продължава да играе голяма роля във френските представи и през 19 век, както евреите ще разберат на свой гръб.

Граждански не означава и чисто териториален: iussoli може и да е добре утвърден термин, но носи със себе си предположението за приемане на общия френски език и култура, както е и във Великобритания, което пък осигурява равностойна рамка на гражданска идентичност. 

От друга страна, ако под „граждански“ се има предвид държавен народ и териториален национализъм, значи английският случай е точно толкова граждански, колкото френския. И в двата случая говорим за ранно развитие на силна и централизирана държава, концентрирана в историческа столица и обслужвана от професионални юристи. Във френския случай тази държава може да бъде проследена назад до Луи Седми, победите на Филип II Август в ранния 13 век и съпротивата на Филип Хубавия срещу папството; държавата изразява нарастващо чувство за елитна национална идентичност, ... на „най-християнския крал“ и „избраното кралство“ – най-преданото кралство в християнския свят. Това чувство се разпространява неравномерно сред френските елити след Стогодишната война. През 16 и в началото на 17 век силното френско кралство се противопоставя на Хабсбургите и подчинява Галиканската църква. Накрая, след дълги и кървави усилия и след като голямото протестантско малцинство е първо обуздано, а после изгонено, Франция придобива водеща роля в европейския католически свят и налага модела на европейска и християнска аристократична цивилизация.¹²

Тук със сигурност е мястото, където, въпреки многото паралели, траекториите на двете кралства се разделят и Англия поема по различен път. Някои от разликите се дължат на съответните им геополитически местоположения: географията на Франция изисква голяма армия, която да подсигури границите на една изцяло континентална сила и едновременно с това трябва да поддържа флотилия, която да насърчава търговията и да поддържа продължителното имперско съперничество с Великобритания. Вероятно не трябва да обръщаме толкова внимание на това съперничество. В края на краищата има и други имперски конкуренти в Европа, които обаче не са преследвали различна съдба извън „европейския християнски свят“. Със сигурност старите колониални съперничества между Франция и Великобритания отекват и днес, а също и спомените от Наполеоновите войни и по-ранните битки: днес в Англия често възприемат Франция като главен радетел на европейския проект, който от своя страна понякога е разглеждан като последен израз на френския стремеж към европейско лидерство и възвръщане на предишното ѝ grandeur, загубено след войната. И все пак причините за английското отчуждаване и скептицизъм не се крият тук; те са по-далечни и в крайна сметка произтичат от модела на формиране на националната идентичност, и по-конкретно от начина, по който дисидентската религия става неразделна част от държавните структури и националните идентичности в протестантските монархии. Когато Англия се отделя от Рим, тя се отделя и като държава, и като нация от католическия свят – разделение, със сигурност улеснено, подобно на Скандинавия, от местоположението и отдалечеността на острова от централната ос на „европейския християнски свят“ и заради развитието на национална идентичност под егидата на една силна и устойчива държава. Това, което придава енергия и сила на разделението е не просто силовото налагане на кралска власт, но и добавянето на народна заветна религия към вече съществуващо чувство за английска национална идентичност и към политическите органи на страната. 

Някой би възразил, че Просвещението и Революцията, вдъхновени от стоическия морал на Рим и Спарта, са предизвикали френския аналог на радикалното отделяне на Англия. Макар екстремната антихристиянска якобинска кампания да е краткотрайна, а Наполеон да постига примирие с Ватикана, след юлската революция католическата църква е отхвърлена, а след 1870 г. Франция твърдо поема по своя секуларистки и републикански курс. Все пак трябва да припомним, че дори и след отделянето на църквата след аферата Драйфус, консервативният католицизъм остава мощна сила – от организацията „Action française“ до режима на Виши. Както видяхме обаче, по-важно е, че през 19 и 20 век процъфтяват секуларизираните версии на разказа за „европейския християнски свят“, които проповядват ценностите на свободата под върховенството на закона, но и на разнообразието в рамките на едно всеобхватно единство - концепция, която може да доведе до все по-голямо подчинение на националния суверенитет, а може би и на идентичността, на един наднационален и транстериториален Европейски съюз под ръководството на бюрократична върховна власт, замислена от Жан Моне, в която всяко от нивата на лоялност и идентичност играе отредена роля. Тази концепция се съчетава добре със стария идеал за „велика нация“, нейната missioncivilisatrice и постреволюционни идеи за износ на свободата, разума и просвещението на континента. Нима Жорж Бидо не пише през 1948 година: „Когато говоря за Европа, имам предвид Европа със столица Париж, защото столицата на Шестнадесетте е в Париж.“ (Bell 1997, 101)¹³

Заключение

В този кратък анализ на една обширна тема подчертах отделянето на Англия както от Франция, така и от по-голямата идея за европейска интеграция, като изтъкнах определени фактори на колективно ниво, произхождащи от островното местоположение на Англия, силното ѝ държавно устройство и най-вече – разрива с Рим и пуританската мисия за национална свобода и (бого)избраност. По този начин пренебрегнах други важни фактори като войната, модернизацията, особено огромното влияние и горчивото наследство от двете световни войни и произтичащото от тях негативно отношение на Англия към бившия ѝ индустриален съперник Германия, които, според някои хора, особено сред масите, имат много по-голямо значение за отделянето на Англия от „Европа“ днес.

Същевременно, в продължение на много векове, винаги е имало много общи черти и културен обмен между Англия и „Европа“, а що се отнася до индивида, очертаните от мен контрасти не са толкова ярки, а отношенията са по-обрани. Както много французи не са особено ангажирани с идеята за още по-тесен Европейски съюз, така и много англичани таят положителни чувства както към Франция, така и към „Европа“ – отколкото настоящият анализ може би предполага. В крайна сметка остава широко разпространеното чувство за единна европейска цивилизация, датиращо отпреди близо 2000 години и много членове на английския елит се смятат за европейци, поне що се отнася до елита и естетическите им вкусове.

Да завършим там, където започнахме. Чърчил обрисува това позитивно проевропейско съзнание в прочутата си реч от Цюрих на 19 септември 1946 г., в която призовава за обединение на Европа чрез сътрудничество между подмладените Франция и Германия и дори възхвалява паневропейското движение на Куденхофе-Калерги:

Европа е изворът на християнската вяра и християнската етика. От нея произхождат повечето култури, изкуства, философии и науки – както древни, така и модерни. Ако Европа някога се обедини в споделянето на общото си наследство, нейните триста или четиристотин милиона граждани биха се радвали на безгранично щастие, просперитет и слава. (Цит. в Perkins 2004, 104)¹⁴

Въпреки това същият Уинстън Чърчил дава да се разбере, че макар Великобритания да финансира и подкрепя европейското единство, тя няма да участва в какъвто и да е паневропейски или федерален проект. Още през 1930 г. той разяснява британското, или може би трябва да кажа английското отношение към въпросното „европейско общество”:

“Ние имаме наша собствена мечта и мисия. Ние сме с Европа, но не в Европа. Ние сме свързани, но не и обвързани. Ние имаме общи интереси, но не се поглъщаме взаимно.” (в. Saturday Evening Post, 15 февруари 1930, цит. в Perkins 2004, 104)

Нещо променило ли се е междувременно? Донякъде да. Под влияние на масовата имиграция, толерантността към други вероизповедания, ниската посещаемост на църквите и разрешаването на търговията в неделя, както и заради отвореното общество и либералния морал, духовните основи на протестантска Англия и протестантската монархия са отслабени. Въпреки това колективният манталитет, подобно на националното съзнание, умира трудно. В Англия все още липсва ентусиазъм за европейска интеграция и европейска идентичност, вместо това продължава търсенето на алтернативна национална съдба, която днес е проблемна и непостижима, тъй като Англия вече не е империя. В резултат на дългосрочните последици от историческите разделения, съдбата на Англия вероятно ще остане свързана с Европа, но без да е част от нея.

Използвана литература

Смит, Антъни Д. (2000): Националната идентичност. Издателско ателие Аб

Acton, Lord (l948): `Nationality' (l862) in Essays on Freedom and Power, Glencoe IL: The Free Press 
Adams, Simon (2002): "Britain, Europe and the world", in Patrick Collinson(ed): The Sixteenth Century, l485-l03, Oxford: Oxford University Press, l89-2l5 
Akenson, Donald (l992): God's Peoples: Covenant and Land in South Africa, Israel and Ulster, Ithaca NY: Cornell University Press 
Barth, Fredrik (ed)(l969): Ethnic Groups and Boundaries, Boston: Little, Brown and Co. Bartlett, Robert (l994): The Making of Europe, Harmondsworth: Penguin 
Beaune, Colette (l985): Naissance de la Nation France, Paris: Editions Gallimard Bell, Philip (l997): France and Britain, l940-l994, London and New York: Longman 
Brubaker, Rogers (l992): Citizenship and Nationhood in France and Germany, Cambridge MA: Harvard University Press 
Citron, Suzanne (l988): Le Mythe National, Paris: Presses Ouvriers 
Clark, J.C.D. (2000): "Protestantism, nationalism and national identity, l660-l832", Historical Journal 43, l, 249-76
Colley, Linda (l992): Britons: Forging the Nation, l707-l837, New Haven: Yale University Press 
Connor, Walker (l994): Ethno-Nationalism: The Quest for Understanding, Princeton: Princeton University Press 
Corrigan, Philip and Sayer, Derek (l985): The Great Arch: English State Formation as Cultural Regulation, Oxford: Basil Blackwell 
Davies, Rees (l998): The First English Empire: Power and Identities in the British Isles, l093-l343, Oxford: Oxford University Press 
Deflem, Mathieu and Pampel, Fred (l996): "The myth of postnational identity: popular support for European unification", Social Forces 75, l, ll9-43 
Delanty, Gerard (l995): The Invention of Europe: Idea, Identity, Reality, Basingstoke: Macmillan 
Fletcher, Anthony (l982): "The first century of English Protestantism and the growth of national identity", in Stuart Mews(ed): Religion and National Identity, Studies in Church History l8, 0xford: Blackwell, 309-l7 
Gildea, Robert (l994): The Past in French History, New Haven: Yale University Press 
Gillingham, John (l992): "The beginnings of English Imperialism", Journal of Historical Sociology 5, 392-409
Gorski, Philip (2000): "The Mosaic moment: An early modernist critique of modernist theories of nationalism", The American Journal of Sociology l05, 5, l428-68
Gowan, Peter and Anderson, Perry(eds)(l997): The Question of Europe, London and New York: Verso
Greenfeld, Liah (l992): Nationalism: Five Roads to Modernity, Cambridge MA: Harvard University Press
Guy, John (2002): "Monarch and counsel: models of the state", in Patrick Collinson(ed): The Sixteenth Century, l485-l603, Oxford: Oxford University Press, ll3-l42
Hastings, Adrian (l997): The Construction of Nationhood: Ethnicity, Religion and Nationalism, Cambridge: Cambridge University Press
Hill, Christopher (l994): The English Bible and the Seventeenth-Century Revolution, Harmondsworth: Penguin
Howe, Nicholas (l989): Migration and Myth-Making in Anglo-Saxon England, New Haven: Yale University Press
Ichijo, Atsuko (2004): Scottish Nationalism and the Idea of Europe, London and New York: Routledge
Kedourie, Elie (l960: Nationalism, London: Hutchinson
Kohn, Hans (l940): "The origins of English nationalism", Journal of the History of Ideas I, 69-94 
Kohn, Hans (l944): The Idea of Nationalism, New York: Macmillan
Kumar, Krishan (2003): The Making of English National Identity, Cambridge: Cambridge University Press
Loades, David (l982): "The origins of English Protestant nationalism", in Stuart Mews(ed): Religion and National Identity, Studies in Church History l8, Oxford; Blackwell, 297-307
Lydon, James (l995): "Nation and race in medieval Ireland", in Simon Forde, Lesley Johnson and Alan Murray(eds): Concepts of National Identity in the Middle Ages, Leeds: School of English, l03-24
Marx, Anthony (2003): Faith in Nation: Exclusionary Origins of Nationalism, Oxford: Oxford University Press
Moore, Robert (l987): The Formation of a Persecuting Society: Power and Deviance in Western Europe, 950-l250, Oxford: Basil Blackwell
Perkins, Mary Anne (2004): Christendom and European Identity: The Legacy of a Grand Narrative since l789, Berlin and New York: Walter de Gruyter
Reynolds, Susan (l984): Kingdoms and Communities in WesternEurope,900-l300,Oxford: Clarendon
Schama, Simon (l987): The Embarrassment of Riches: An Interpretation of Dutch Culture in the Golden Age, London: William Collins 
Seton-Watson, Hugh (l977): Nations and States, London: Methuen 
Smith, Anthony D. (l99l): National Identity, Harmondsworth: Penguin 
Smith, Anthony D. (l995): Nations and Nationalism in a Global Era, Cambridge: Polity Press 
Smith, Anthony D. (200l): Nationalism: Theory, Ideology, History, Cambridge: Polity Press 
Smith, Anthony D. (2003): Chosen Peoples: Sacred Sources of National Identity, Oxford: Oxford University Press 
Sorenson, Oystein (ed)(l994): Nordic Paths to National Identity in the Nineteenth Century, Oslo: Research Council of Norway 
Strayer, Joseph (l97l): Medieval Statecraft and the Perspectives of History, Princeton NJ: Princeton University Press 
Wallace, William (l990): The Transformation of Western Europe, London: RIIA/Pinter Walzer, Michael (l985): Exodus and Revolution, New York: Harper Collins/Basic BooksWilliamson, Arthur (l979): Scottish National Consciousness in the Age of James VI, Edinburgh: John Donald Publishers Ltd 
Wormald, Patrick (l984): "The ninth century", in James Campbell (ed): The Anglo-Saxons, Harmondsworth: Penguin Books, l32-59

Превод: Калина Попова

Източник:
Workshop: National Identity and Euroscepticism: A Comparison Between France and the United Kingdom University of Oxford, 13 May 2005

² Определението е на краткия речник на Чеймбърс (Cambridge l988). Краткият речник на Оксфорд (Oxford: ClarendonPress1988) добавя и други значения за „скептик“: „човек, който се съмнява в достоверността на християнството и всички останали религиозни доктрини“, както и „неубеден в истинността на определен факт или теория“.

³ За критични оценки на европейския проект и европейската идентичност виж Delanty (1995) и A.D.Smith (1995, гл.5).

⁴ Все пак трябва да добавя, че с изключение на френската съпротива срещу американското влияние в медиите, политиките и действията на Европейската комисия в културната сфера все повече насърчават съществуващите културни мрежи и проекти от различни европейски групи, региони и държави.

⁵ В своето мащабно изследване на интелектуалната история на западноевропейския принос към големия разказ за „европейския християнски свят“ Мери Ан Пъркинс показва как той е продължил да съществува и е приел нови светски форми през последните два века - заедно с вековните си гонения (exclusions) на евреи, мюсюлмани и руснаци.

⁶За средновековните европейски центрове виж Bartlett (1994, 250-55); също и Wallace (1990). За преследването на евреите, еретиците и прокажените в християнския свят, виж Moore (1987).

⁷ Виж Warmald (1984). Според Сюзан Рейнолдс англосаксонското, подобно на франкското, ломбардското и други „варварски“ кралства от този период, като общности на правото, произхода и обичаите, и свързани с управляващи родове, следва да се наричат regna (кралства), а техните колективни чувства – regnal (кралски), по средновековна аналогия със съвременните нации; виж Reynolds (1984, гл.8).

⁸ За възхода на „сакралната кралска власт“ на Тюдорите виж Guy (2002); За културното и религиозното управление на английското общество по време на Тюдорите виж Corrigan и Sayer (1985, ch. 2-3, p. 56-62). За култивирането на образа на кралицата дева виж Greenfeld (1992, 63-66). За протестантството и нарастващата му връзка с английската национална идентичност и монархията виж Loades (1982). Спорно е доколко прочутата „Книга на мъчениците“ на Джон Фокс със силния си международен акцент е допринесла за засиленото усещане за национална избраност; може би за избрана, но не и за избраната нация. Виж Loades (l982); Kumar (2003, 112).

⁹ За това определение на „национализъм” вижA.D.Smith (1991, ch.4); също и Connor (1994, ch.4). Akenson (1992) прави завладяващ разказ за библейския завет на африканците, ълстърските шотландци и ционистките евреи в Израел. За английския случай виж Fletcher (1982), за холандския калвизинъм виж Schama (1987, ch.2). Повече за богоизбраните народи виж A.D.Smith (2003, ch.3-5).

¹⁰ За шотландската църква и „заветната” традиция виж Williamson (1979). За по-задълбочено изследване на отношението към Европа и европейската идея сред съвременните шотландски елити виж Ichijo (2004).

¹¹  Schama (1987, ch.2) дава множество примери за използването на старозаветната концепция за избраност в Нидерландия през 17 век. Един интересен опит да се използва холандският случай, за да се подкопае „модерната“ парадигма за нациите и национализма, и то, подкрепен с подробни исторически материали, е опитът на Gorski (2000).

¹² За средновековната френска монархия и нейната християнска и национална същност виж Strayer (1971, ch.19) и особено Beaune (1985). За критичен анализ на възприетите традиции във френската история виж Citron (1988); а за френската „гражданска“ концепция за нацията виж Brubaker (1992).

¹³ Тук Бидо има предвид 16-те страни от плана „Маршал“. За концепцията на Жан Моне за Европа, чиито корени са в Колбер, виж Bell (1997, 110-18). За френския стремеж към grandeurвиж Gildea (194, гл.3).

¹⁴ Bell (1997: 99-101) разглежда въпросната реч като пример за британското одобрение на френско-германското сътрудничество в една възродена Европа.