Виталия Дойчинова

1. Човешко същество от женски пол, майка, естет, хуманист и мизантроп ведно.

2. Определено да съм майка за мен е най-важното. Следва я „съпругата“. Тук се появява и професионалната. Заради парадокса с хуманиста/мизантроп чувствам определен вътрешен конфликт и често ставам емоционална: обичам човека по дефиниция, но не припознавам част от околните като „свои“. Вярвам в човешкия потенциал, но моралните проблеми и провали на нашия вид са дълбоко разочароващи. Идеалистът в мен се старае да изповядва честност и съпричастност. Половата идентичност е даденост и по-горе само я констатирам като факт, но не я смятам за определяща. Безспорно вярвам в равенството между хората, независимо от техния пол, но си давам сметка, че всички се раждаме с различни дадености и даже обременявания. Не разбирам верските и националните идентичности. Не ги отричам при другите, ако тези други настояват за тях, но за мен лично те са излишни. Мъжът ми се самоопределя като българин, но аз не го възприемам като такъв. За мен той е един прекрасен Човек. Израснах в семейство с рускоговоряща майка, заобиколена от българи, в Украйна, и то преди разпадането на СССР. Говоря и работя пълноценно и на трите езика — български, украински и руски. И трите култури поравно присъстват при мен, като части от всяка една припознавам в себе си, както добрите, така и лошите, но нито една от тях не надделява. Може да се каже, че нямам конкретна национална идентичност. Това е казано набързо, защото ако продължа, тогава ще трябва да спомена, че скъпата ми баба е българка, единият ми дядо е репресиран в Казахстан уралски казак от Байкал, прабаба ми е от дворянския род Бирюкови, а прадядо ми, по думите на майка ми, е евреин „въкръст“, завършил духовна семинария и т.н.

С годините и с появата на сина ни подредбата се е видоизменила. 
Забелязвах тези промени най-вече в моменти на вътрешни конфликти. Но пренареждането, макар да е естествено, винаги се случва през някакъв вид пречупване, което не е задължително да е грубо. Националната идентичност постепенно отпадна, вероятно защото вече живеех в България от доста време и започнах да се оприличавам донякъде с българите: до 2005 г. казвах „при вас“ и „при нас“, а оттам нататък това изрично посочване постепенно отмина. Явно тогава вече загубих дистанцията на чужденеца. Колкото по-дълго човек живее в друга култура, толкова повече се „слива“ с нея. Психологически при мен това доведе до промяна в лоялността към „старата родина“. Русия, такава, каквато е днес, ме загуби. Това обаче никога няма да промени моята любов към руските автори. Мисля, че е по-важно какво именно казва един човек, а не на какъв език говори.

3. Напуснах селото и държавата, в които израснах, едва 17-годишна. От този момент започнах да се справям с предизвикателствата сама. Българския научих доста бързо, но все пак дойдох тук без език. Съвсем без език. Няма как преместването да не ме е променило. До завършването на бакалавъра все още не познавах българи извън кръга на колегите и приятелите ми от СУ. Тъй като журналистическата професия изисква познаване на различните социуми, реших да работя като сервитьорка с емпирична цел. Имах възможност да започна работа в българска медия, но усещах, че нямам необходимите (дълбоки) познания върху българското общество и се притеснявах това незнание да не бъде използвано в една професионална среда, която намирах за неособено високоморална. Този опит също трансформира моята нагласа към действителността и света. Никога обаче не съм търсила социална среда за себе си съзнателно — тя сама ме намираше. Но все пак мисля, че на първо място винаги е стояла литературата. Тя е тази, която е изграждала и трансформирала моята идентичност. В основата на моето светоусещане винаги са стояли украинските, българските и руските автори. Докато едни са ме учили да виждам безкрайната дълбочина и трагизма на човека, други са ми давали очи за меланхолията и абсурда на ежедневието ни.

4. Идентифицирам се с всеки един образ от книгите или филмите, които гледам и чета, но да кажем Йовковата Рада и Дон Кихот. Макар че смятам отговора си за патетичен. Емпатичен читател и зрител съм, само че намирам за твърде интимно споделянето на конкретните образи със света. Опитвам се да вляза в кожата на всеки един герой, независимо от неговата епоха, характер или география. Може да се каже, че мултикултурният ми произход помага в това. Вярвам, че ми помага и в работата ми на преводач.

Песните, които избираме да слушаме, стават част от нашия самоконцепт. През различната възраст слушах различна музика и тази „музикална карта“ служи за личната ми история и различните ми идентичности през живота. На няколкомесечна възраст баща ми ме е успокоявал с Пинк Флойд, а на 10 завинаги останах разтърсена от Дейвид Бауи. Тийнейджърството премина с пънк рок, хардрок и метъл, като същевременно бях част от трио, изпълнявало народни песни. Сега слушам различни джазови направления, класическа музика (предимно органна), няколко пънк и рок групи отпреди и народни песни. Виждам много ясна връзка между музикалните си предпочитания и моята идентичност. Родата на баба ми идва от Ямболско и макар тя да е родена в Таврия, пееше тракийски песни. Няма как да не ги обичам. Сина ни приспивах с руски и украински песни.

5. Не, не забелязах такова преминаване в реалния живот или може би просто не се сещам за примери.

6. Да съм майка и съпруга е съвършеното удоволствие за мен. Различно е обаче с другите ми идентичности — понякога помагат, а понякога и пречат. Хората, които обичат да етикетират, често даже се притесняват от мен и за мен, защото не успяват да натаманят моята липса на национална идентичност в тяхната тъй добре подредена представа за нации и народопсихологии, или набързо ме слагат в удобен за тях стереотип. А по-откритите към новото стават любопитни. Това, че съм агностик, ми пречи повече, отколкото помага.

7. Следват множество забавни истории заради тази ми „нетипичност“, които разказвам на сина ни и през тях се опитваме да създаваме среда, в която свободно да дискутираме различните култури и техните качества и недостатъци, като нито една от тези култури не е с предимство. Това всичко развива способността да разбира „другия“, без да го възприема като заплаха. Да съм носител на няколко култури едновременно ми дава чувство за свобода и адаптивност – надявам се и Камен да ги усети.

8. Преместването ми в България ми даде възможност за по-критично отношение към другите ми култури и техните ценности. Изучавам нравите и езика на хората около мен — роднини, съседи, нови приятели. Шопските села са изключително колоритни и богати на нрави, устои, език и имат много ясно изразена идентичност даже в рамките на махали. Ежедневното ми любопитство към сегашната ми среда е искрено, даже започвам да се замислям дали да не се заема сериозно с диалектология и социолингвистика. Интересно ми е да наблюдавам всичко това, но моята идентичност не се е променила от живота ми тук, макар и да успявам доста добре да се „дегизирам“, дори и в говора. Родата на мъжа ми идва от Кюстендилско, Шопско и Врачанско! Със сигурност разбирате какво искам да кажа, нали?

9. Живея в България от 27 години, говоря български по-добре от голяма част от българите, мъжът ми е българин. Майка ми се самоопределя като рускиня, баща ми — по-скоро като българин, макар и с баща руснак; първият ми език е руски. Родена съм в Украинска ССР, учех украински от 2-ри до 11-и клас, готвя първокласен украински борш, който българското ми семейство, включително и свекърът ми шоп, обожават, като в тази гнусна война съм абсолютно на страната на Украйна. И българската, и руската, и украинската литература обичам еднакво — това не е безпринципност, а много силна принципна позиция, зад която заставам. Харесвам междукултурната хибридност и смятам, че точно тя може да спаси света.

2026