Marie Vrinat-Nikolov

Преди всичко европейска. Това го усетих осезаемо преди 23 години, когато бях в Канада за един месец и тъгувах за Европа. Така и се поместват двете култури, които съжителстват в мене - едната вродена, френска, другата избрана, българска.

Не мога да йерархизирам тази съвкупност от елементи, коя то гради моето аз. Но все пак на първо място стои индивидуалното ми и интелектулно "аз".

Да, фактът, че съм се родила жена във Франция от моите родители, които са ме възпитали по еди-кой си начин; че рано съм се сблъснала със смъртта на близък човек, една моя сестра; че вследствие на случайна среща, когато бях на 13 години, реших че българският език ще бъде "мой" един ден (следователно и българската култура); че съм следвала латински, старо-гръцки и френска литература в Париж в елитарна институция; че съм избрала друг език, друга култура, друта страна, България, където съм живяла 6 години, което ме е карало да ги гледам двете с дистанциран поглед и да се чувствам в крайна сметка дълбоко европейка; че съм се омъжила за българин, че имам точно три деца (а бяхме три деца, преди да умре сестра ми), че имам късмет, че мога да се идинтифицирам със своята професия, обичам това, което върша и върша това, което обичам...

Мост между две култури.

Не точно, но се чувствам по някакъв начин в съзвучие с мислителите от Френското Просвещение и българските Възрожденци.

По-скоро за мене е даденост за която не мисля специално, освен ако не ми го налагат външни фактори. Понякога хората, чиято култура си избрал, не искат да чуят някои "истини" и ти припомнят - кога деликатно, кога грубо - че си чужденец! А това е шамар срещу твоята избрана и затова може би по-"крехка" идентичност. Първата, вродената, ти помага в такива случаи да понесеш удара. Това важи навсякъде.

По-дистанциран поглед, по-вече толерантност (надявам се!), омразата ми към лесните обобщения от типа "българите са еди какви-си, французите са еди какви-си".

Щастие! Не обичам родния си град, където хората ми се виждат по-затворени, липсва ми там духовен простор. За това пък обичам да живея в Париж.

Когато живееш между две страни, култури, идентичности, или това е проблематично ( не знаеш кой си всъщност, не се чувстваш добре нито тук, нито там), или това е богатство, което ти пълни душата и живота. Още преди години си дадох сметка, че второто е по-доброто естествено, и така и стана. Дано да е така и за моите деца, родени с две идентичности, но които ще живеят в една обединена Европа...

2005