Андриана Хишам Хамас

1. Старая се да избягвам категоричните определения, така че ще оставя този отговор отворен за по-нататъшни интерпретации.

2. Националната и верска идентичност заемат все по-малко място в живота ми. На преден план са социалната, професионалната, семейната.

3. Средата, в която получих гимназиалното и университетското си образование, пътуванията ми до Близкия изток.

4. Може би ще прозвучи леко наивно и дори клиширано, но докато растях най-интересни ми бяха образите и персонажите, които се намират на границата между две състояния, раздвоените между два свята.

5. Да. Примери за такива са митологичните същества, супергероите, поетите и писателите от Асоциацията на перото (раздвоени между Близкия изток и САЩ – Джубран Халил Джубран, Илия Абу Мади, Михаил Нуайме), странстващият повествовател в литературата на бийт поколението и песните на Боб Дилън.

6. Помага – мисля, че все пак е по-лесно да си задаваш въпроси за света, в който живееш, ако преди това си имал достатъчно поводи да се питаш кой си ти.

7. Иска ми се да мисля, че съм имала прекрасната възможност да се науча да бъда по-толерантна.

8. Знам, че някъде там съществува място, към което мога да се върна (дори и не физически, то поне в своите мисли, разговори с околните, мечти) – неизчерпаема съкровищница от (почти) идеализирани спомени и представи, които съживяват духа в моменти на униние и тъга. Това също значи, че съм се решила и на така важната сякаш за човешките същества стъпка на пътуване (да се отдалечиш от познатото).

9. Бих искала да завърша с един провокиращ размисли цитат, който ми бе направил голямо впечатление: „Наистина ли родината е лек за всички тъги? И живеещите в нея по-малко тъжни ли са?“ (Видях Рамалла, Мурийд Ал-Баргуси)