Даниела Иванова-Найберг

1. Част от отговора се съдържа във „визитката“: българка, източноправославна и пр. Образованието, професията, пътищата и интересите ми са важни фактори за това как бих се самоопределила. Обстоятелството, че имам повече от една професии, изгражда сфери от идентичности, които се срещат в (и генерират от) изначалното ми любопитство към света, постоянната ми готовност да уча и желанието ми да създавам неща. Последното смятам за съществено. Същевременно, различните ми професии и дейности ме срещат с различни професионални кръгове, в които се представям според случая.

2. Не съм се замисляла досега върху йерархичното им подреждане. Може би защото те си съществуват в хармонично единство. В професионален план към първоначалната хореографска професия се добави тази на филолога, фолклориста, философа, културолога и етнохореолога. Виждам се най-общо като пишещ човек, творец. Практикувала съм всичките си професии.

3. Да. В началото: семейната среда (хубаво, здраво семейство, доверие, подкрепа и обич, баща ми – антикомунист, с глава и ръце на изобретател); ранно осъзнаване на дарбата ми да танцувам; влечение към хуманитарните дисциплини; немска паралелка; хореографски институт; годините на следване в Университета (СУ „Св. Климент Охридски“), докторантура (етнохореология) – в Института за изследване на изкуствата – БАН. Огромно е влиянието на университетските ми преподаватели от филологическия и философския факултет; от значение е и времето, в което следвах (1988 – 1997); работата с изтъкнати наши музиколози. За формирането ми като етнохореолог съществена роля изигра свързването ми с работната група по етнохореология при ICTM (International Council for Traditional Music), на която съм член от 2002 година.
Друго… Със сигурност, концертите и турнетата по света и у нас (от ранна ученическа възраст), преподаването на различни дисциплини в различни институти (и на хора във всички възрасти), теренно-изследователската работа в България и отвъд (Балканите и САЩ), изучаването на техники от традиционните занаяти (работа с вълна и текстил).

4 .Учени, писатели, художници, артисти, които са същевременно и музиканти (примерно), изследователи, пътешественици. Странници. Чудаци. Поети. Философи. Всичко това заедно. Вдъхновяват ме „ренесансов тип“ личности.
Музикалните ми предпочитания са абсолютен фактор за моето разбиране на това коя съм и защо съм. Не си представям живота без класическа музика (Глук, Хайдн, Моцарт, Бетовен…), както и без „класическа“ народна музика. Пирински двугласи. Родопска каба гайда. Безмензурни мелодии. Шопски свирни. Грузинско мъжко пеене. Арменско. Акордеонни композиции. Клавир. Шопен. Дебюси. Сати. Джаз. Фадо…

5. Със сигурност, но едва ли ще мога да ги изброя. От друга страна, в стиховете, есетата и пътеписите ми често изскачат Далчев, Пастернак, Даниил Хармс, Константин Павлов, Унамуно, Бердяев… Идентифицирам се донякъде с картините на импресионистите начело с Моне. „Мой“ обаче е и Кандински, Иван Милев…

6. Винаги съм се усещала безкрайно благодарна за възможността да изучавам дисциплини, които са ми били по сърце. Теорията (стремежът да се анализира, „да схвана всичко аз в същността“) и практиката (танц, музициране) постоянно са се захранвали и продължават да се захранват една друга. Чувствам се добре в себе си.

7. Много неща. Моят брачен партньор е пенсиониран професор по музика. Дългогодишен диригент на симфоничен оркестър. Има отношение както към българската народна и класическа музика, така и към българския език и култура. Подкрепата на съпруга ми в множеството мои дейности, свързани с Българския културен център в Сиатъл и Българо-македонското дружество „Подкрепа“ в Портланд, Орегън е от огромно значение. Ангажиментите ми към тези организации са ежеседмични, съответно пътуванията и отсъствията от дома.

8. От това следва „създаването на свое село в Америка“, както обичаме да се шегуваме с някои „селски“ и „градски“ тук. „Ако не можем както щем, нека щем както можем“.

Житие
Сиатъл е моята добра стара София
Силвър Лейк е морето, но и също Балкана
Тук първото, което сутрин виждат очите ми
Е планината с нейната белоснежна премяна
Тази гледка е така внушителна
Синева сребърна, навред разпростряна
Едно кукуригу отброява дните ми
И съм толкова тук
И ме толкова няма

3 януари, 2017, Силвър Лейк

9. Преди години (може би 2000), когато преподавах в Нов Български Университет и в Театрален колеж „Любен Гройс“, бях подготвила съвместен фолклорен спектакъл „Шарена хурка“ със студентите от НБУ и Колежа. С този спектакъл гостувахме на бесарабските българите в с. Тараклия – Молдова. Тогава на място видях как това някогашно тракийско село цялото се е пренесло в новите си поселения – с песните, игрите и обичаите си (разбира се, влиянията на местната култура са неизбежни). Баладите, които записах, звучаха като „от време оно“ – и като мелодии, и като сюжети, и като диалектни особености. Това силно ме разчувства. „Поплачи си, и ний така сме ревали…“ Дълго след това си мислех за това какво човек пренася със/в себе си, когато физически се премества в пространството. Въпросът отново е актуален за мен сега, когато наблюдавам дейностите на българските културни средища в Щатите. От друга страна, интелектуалецът навсякъде е интелектуалец, актьорът – актьор и поетът – поет, нали?