„Фалшивите новини“ като актуална дезинформация
Систематично дефиниране на хетерогенно понятие
Веднага след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ т.нар. „фалшиви новини“ предизвикаха оживен научен дебат. Той се завъртя предимно около потенциалната опасност от колективно самоопределяне в демократичните общества. Трябва все пак да се поясни, че теоретичната разработка на обекта изостава от емпиричното му изследване. Предишните дефиниции на „фалшиви новини“ не са нито еднородни, нито лишени от противоречия, нито са разработени логично и разбираемо, а напротив – просто са въведени. В настоящия труд се опитваме да преодолеем този регресиращ теоретичен дефицит, използвайки литература за дезинформацията, лъжите и (публичната) комуникация. Заместваме термина „фалшиви новини“ с „актуална дезинформация“ и систематизирано изясняваме какви условия са необходими, за да можем да говорим за това явление. В заключение дефинираме актуалната дезинформация като умишлено разпространение на емпирично невярна информация с претенция за истинност за нов и важен социален факт или събитие.
Ключови думи: Фалшиви новини, дефиниция, актуална дезинформация, лъжи, комуникация, актуалност, претенция за истинност, неистина, неискреност
1. Въведение
Веднага след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ т.нар. „фалшиви новини“ предизвикаха оживен научен дебат. На фокус застана разпространението им чрез дигитални и преди всичко социални медии, които позволяват на всеки субект да разпространява информация по актуални теми и събития до потенциално неограничена аудитория. По този начин се улеснява масовото публикуване на фалшиви твърдения, което води до потенциална опасност за колективното самоопределение в демократичните общества. Също както страха, онлайн лансираните кампании за „фалшиви новини“ подкопават иначе реално съществуващата възможност за формиране на обективно мнение, основано на точна информация. Както и ще допуснем по-нататък, те изцяло поставят под въпрос дори фактологията, която по дефиниция е основа на демократичните процеси. Например, говори се за „епоха на постистината“, „в която голям дял от населението живее в епистемично пространство, което е изоставило конвенционалните критерии за доказателство, вътрешна последователност и търсене на факти“ (Lewandowsky, Ecker & Cook 2017, 360; вж. също Corner 2017; Harsin 2018).
Не може, разбира се, да се упреква науката, че не е реагирала бързо на това развитие: Междувременно съществуват вече някои емпирични проучвания за разпространението на „фалшиви новини“ и дори за потенциалното им влияние върху политическите избори (напр. Allcott & Gentzkow 2017; Barrera Rodriguez, Guriev, Henry & Zhuravskaya 2018; Fletcher, Cornia, Graves & Nielsen 2018; Neudert, Kollanyi & Howard 2017; Vargo, Guo & Amazeen 2018). В същото време обаче трябва да се каже, че теоретичното разработване на темата „фалшиви новини“ изостава от емпиричното им изследване. Това става ясно още от факта, че дори понятието е само по себе си неясно.
Първоначално фокусът беше върху нови „медии“ с измислена информация в интернет, които изрично определяха себе си като алтернатива на традиционните новинарски медии. Тогава изразът беше използван и стратегически (аналогично на „лъжлива преса“), най-вече от политици, за да дискредитират по този начин информация, която не ги устройва, или цяла утвърдена медия. Егелхофер и Лехелер (Egelhofer und Lecheler 2018, 2) разграничават „фалшивите новини“ като жанр и „Фалшиви новини“ като етикет. Първото описва преднамереното производство на псевдожурналистическа фалшива информация, а второто - политическата инструментализация на понятието с цел делегитимиране на утвърдените новинарски медии. Считаме тази диференциация за разумна, но ние ще подкрепим само дефинирането на „фалшивите новини“ като стратегическо етикетиране (вж. също Vosoughi, Roy & Aral 2018; Wardle & Derakhshan 2017).
За обозначаването на жанр с това понятие, ние пледираме против, въвеждайки в настоящото изследване термина актуална дезинформация, с цел да се свърже обсъжданото явление с литературата за дезинформацията и да се идентифицира експлицитно като нейна подкатегория. Нашата цел е да представим обяснение на този концепт по смисъла на Чафе (Chaffee 1991), за да заменим понятието „фалшиви новини“, което досега е било по-скоро интуитивно и едновременно с това идеологически натоварено, с един научен, легитимен конструкт. Такова обяснение би трябвало да предшества всяко по-нататъшно разискване на понятието в социалните теории. Като начало, в направеното обобщение на досегашната литература за „фалшивите новини“ ние показваме, че има какво да се желае по отношение на терминологичната категоричност и острота на прекалено кратките дефиниции, защото, освен всичките им проблеми, на места терминът е просто въведен и нищо повече (Гл. 2). Досегашните опити за систематизиране (Tandoc, Lim & Ling 2018; Egelhofer & Lecheler 2018) са полезни, тъй като идентифицират общите неща между вече съществуващите дефиниции. Но ако от тях се извлече ядрото на изцяло нова дефиниция, това ще доведе до неизясними аспекти в предишните. Следователно ние се опитваме, посредством точни и ясни, изведени от теорията критерии, да разработим разбираема, оперативна дефиниция на актуалната дезинформация (Гл. 3).
2. Дефиниции на понятието „фалшиви новини“
Още първият поглед към обширната литература за жанра на така наречените „фалшиви новини“ показва, че понятието е претърпяло радикално предефиниране и в същото време преоценка: Доскоро то беше използвано само като сатира на политически новини или пародия на новините като цяло (вж. Baym & Jones 2013) – Примери за това са „Daily Show“ в САЩ, „heute-show“ с Оливър Уелке в Германия или сатиричните уебсайтове като „The Onion“ или „Der Postillon“. С „фалшивите новини“ като сатира на новините е свързана критично-образователната им функция (Baym 2005; Borden & Tew 2007; Reilly 2012). Тази позитивна гледна точка бива внезапно заменена в литературата от 2017 г. насам с отрицателното разбиране на „фалшивите новини“ в най-общ смисъл като (манипулативна) дезинформация; президентските избори в САЩ през 2016 г. обикновено се разглеждат като причина за този обрат. В много текстове обаче мълчаливо се въвежда някакво общо разбиране на термина, така че значението му да трябва да се подразбира асоциативно. Следователно по-долу ние разглеждаме само и единствено текстове, които повече или по-малко изрично дефинират „фалшиви новини“.
Общото схващане е, че „фалшивите новини“ придобиват обществено значение чрез дигиталната комуникация, особено чрез така наречените социални медии (Tandoc et al. 2018, 138–139). Съвсем малко автори правят извода, че това е строго необходим критерий за дефинирането на понятието.
Нойдерт и колектив (Neudert et al. 2017, 1) говорят само и единствено за „уебсайтове с фалшиви новини“ (вж. също Fletcher et al., 2018). Докато тук все още не може да се говори за необходим за дефиницията критерий, Клайн и Вюлер (Klein und Wueller 2017, 6) изрично смятат, че онлайн публикуването е задължителна характеристика на „фалшивите новини“. Бунегру, Грей, Вентурини и Маури (Bounegru, Gray, Venturini und Mauri 2018, 8) дори приемат, че именно циркулацията и рецепцията в интернет създават „фалшивите новини“.
До голяма степен безспорна и със сигурност експлицитно споменавана характеристика на „фалшивите новини“ е това, че става дума за информационни текстове, написани като истински новини (Horne & Adali 2017, 1). Тук се има предвид имитацията на журналистически жанрове (Rini 2017, E-45; Levy 2017, 20; Mustafaraj & Metaxas 2017, 2; Nelson & Taneja 2018; Tandoc et al. 2018, 138). Някои автори и авторки1 допълват претенцията за псевдожурналистически източник – т.е. сериозно изглеждаща медия, която да претендира за журналистическа достоверност (Egelhofer & Lecheler 2018, 10–11; Gelfert 2018, 101).
Нещата не са съвсем ясни, що се отнася до въпроса дали съответната информация трябва да бъде емпирично неправилна, за да се счита за „фалшива новина“. Тук има две фракции: Най-често цитираната дефиниция на Алкот и Генцков (Allcott & Gentzkow 2017) определя „фалшивите новини“ като новинарски статии, които са умишлено и доказуемо неверни [Hvhg. d. Verf.], и могат да подведат читателите“ (стр. 213; вж. също Levy 2017, 20; Wardle & Derakhshan 2017, 20). Докато емпиричната лъжа тук е необходим критерий за конструиране на понятието, то други автори дефинират „фалшивите новини“ като „или напълно неверни или [Hvhg. d. Verf.] съдържащи умишлено подвеждащи елементи“ (Bakir & McStay 2017, 154; вж. също Dentith 2017, 66; Marwick & Lewis 2017, 44). Остава да видим обаче какво точно се разбира под „misleading“ или „подвеждащо“ и какво го прави различно от „невярно“. Когато не става дума просто за синонимни понятия, би могло да се има предвид „полуистини“ или твърдения, които са подвеждащи само заради своята едностранчивост. Тоест не е задължително „фалшивите новини“ да са емпирично неверни. Трети вариант се предлага от двата текста, които се опитват да извлекат обобщаваща дефиниция от предишните дефиниции: Както Тандок и колектив (Tandoc et al. 2018, 147), така и Егелхофер и Лехелер (Egelhofer und Lecheler 2018, 9) изхождат от фактологичността като континуум и различават висока и ниска фактологичност. В заключение може да се каже, че „фалшивите новини“ без никаква фактологична основа също са неверни, но това не превръща емпиричната лъжа в задължителен критерий за дефиниране на понятието „фалшиви новини“.
Друг критерий, споменаван почти постоянно, е, че „фалшивите новини“ са умишлено или съзнателно неверни или подвеждащи, т.е. не се основават на недоглеждане. Това обаче не винаги е формулирано толкова ясно, както в цитираната по-горе дефиниция от Алкот и Генцков (Allcott & Gentzkow 2017). Понякога за отправна точка при дефинирането може да се приеме това, че става дума за невярна информация, нарочно форматирана като истинска новина (Levy 2017, 20; Shin, Jian, Driscoll & Bar 2018, 278). Често невярната или подвеждаща информация се определя като лъжа, което включва знанието на автора за нейната недостоверност (Dentith 2017, 66; Mustafaraj & Metaxas 2017, 2), но в същото време се повдига и въпросът, дали „фалшивите новини“ могат да бъдат приравнени към лъжи. И накрая, знанието на автора за недостоверността на публикуваната информация може да се извлече от формулировки, които приписват на „фалшивите новини“ намерение за измама, а измамата изрично се свързва с истинната стойност на информацията („намерение да заблуди, карайки читателя да повярва, че е вярно“; Horne & Adali 2017, 1; вж. също Rini 2017, E-44).
Намерението да се заблуди читател обаче не е безспорен критерий. Алкот и Генцков (Allcott & Gentzkow 2017, 213) го свързват само с потенциалната възможност за подвеждане; докато немалко други автори говорят конкретно за „умишлена измама“ (Rini 2017, E-44) или „намерение за измама“ (Horne & Adali 2017, 1) като необходим критерий за дефинирането на „фалшиви новини“ (Dentith 2017, 66; Jankowski 2018, 248; Egelhofer & Lecheler 2018, 7; Tandoc et al. 2018, 147). Други автори наблягат на политическите или финансовите мотиви на създателите на „фалшиви новини“ (Allcott & Gentzkow 2017, 217; Levy 2017, 20; McNair 2018, 38; Nelson & Taneja 2018; Neudert et al. 2017, 1; Tandoc et al. 2018, 138). Тези мотиви обаче не трябва да се приравняват с намерението за измама, въпреки че на пръв поглед може да изглежда нелогично някой съзнателно да разпространява фалшиви новини, без същевременно да комбинира това с намерение за измама. Това според Рини (Rini 2017) е напълно възможно: „Измамата не винаги е главната цел на „фалшивите новини“. Често мотивът е по-скоро финансов, отколкото епистемичен“ (стр. E-44; вж. също Gelfert 2018, 102).
Според повечето дефиниции „фалшивите новини“ се определят въз основа на характеристиките на текста и намеренията на автора. Публиката при това положение се появява като потенциален подлежащ на измама или манипулируем обект. Сравнително малко текстове включват рецепцията на аудиторията в дефиницията. Алкот и Генцков (Allcott & Gentzkow 2017, 213), например, поясняват, че „фалшивите новини“ със сигурност са наясно с това, че могат да подведат читателите. Тоест би могло да се направи заключението, че от гледна точка на тези автори, не всяка съзнателно разпространена невярна информация има за цел и е способна да заблуждава. По същия начин Мустафараж и Метаксас (Mustafaraj & Metaxas 2017, 2) говорят за това, че реципиентът би могъл да смята „фалшивите новини“ за сериозни новини. Тук обаче възниква въпросът в каква степен става дума просто за една вероятна последица и доколко това всъщност е нужен критерий при определянето на „фалшиви новини“. Тандок и колектив (Tandoc et al. 2018), от друга страна, ясно определят ролята на публиката като решаващ критерий. Според тези автори терминът „фалшиви новини“ е така нареченото понятие за успех или „success term“; т.е. успешната умишлена заблуда на публиката е необходимо условие за дефиницията: „Без този цялостен процес на измама „фалшивите новини“ си остават в полето на фикцията“ (стр. 148). По подобен начин се обосновава Гелферт (Gelfert 2018, 103), който взима под внимание само „фалшиви новини“, твърденията в които нарочно заблуждават значим брой реципиенти.
Прегледът на дефинициите на понятието „фалшиви новини“ ни води до две основни наблюдения: Първо, при сравнение на дефинициите установяваме, че те не са нито еднородни, т.е. използват различни и различен брой критерии, нито са ясни и точни, т.е. назовават критерии, които си противоречат. Два критерия за дефиниране на понятието са признати в голяма част от литературата:
– Създаването на невярна или потенциално подвеждаща информация се случва умишлено, тоест съзнателно.
– Тази информация е във формата на „истински“ новини.
При следните точки обаче няма постигнато пълно съгласие, дали става дума за необходими (винаги приложими) критерии за определянето на „фалшиви новини“:
1. Винаги ли „фалшивите новини“ са само интернет или онлайн феномен?
2. Винаги ли „фалшивите новини“ са емпирично грешни?
3. Винаги ли „фалшивите новини“ са свързани с намерение за измама?
4. Припознаването на конкретни новини като „фалшиви новини“ гаранция ли е винаги за успешното подвеждане на реципиента?
На второ място, дефинициите не са изцяло разработени, ясни и разбираеми, а (с малки изключения) са само въведени. Изключенията се отнасят преди всичко до опитите да се систематизират досегашните разбирания за понятието и да се извлече в някаква степен общото между тях (Tandoc et al. 2018; Egelhofer & Lecheler 2018).
Докато първият аспект принадлежи към научния спор за подходящи дефиниции – несъгласието не е недостатък, а всъщност дава възможност за ползотворен дебат, то вторият аспект затруднява изобщо провеждането на подобен научен спор: Нито може да се даде оценка на конкретна вече въведена (или „извлечена“) дефиниция, нито е възможно въз основа на дебат да се оценят, посредством сравняване, всички дефиниции на база конкретните използвани критерии. Това означава теоретичен дефицит, който не само има последици за нашето разбиране на феномена „фалшиви новини“ и възможната му връзка с (или приравняване към) други феномени на публичната комуникация (като например дезинформация, слухове или лъжи), но също така влияе върху това, какво изобщо разглеждаме (можем да разгледаме) емпирично в тази връзка. Не на последно място, този теоретичен дефицит застрашава обществената и по-специално теоретичната оценка на това явление, направена на база демократичните структури и механизми.
3. Критерии за дефиниране на актуалната дезинформация
След систематизирането на литературата за „фалшивите новини“, ние ще разработим по-долу наша собствена дефиниция на понятието, ръководена от теорията (срв. Chaffee, 1991). Много от авторите, посочени по-горе, разбират „фалшивите новини“ имплицитно, понякога и експлицитно, като „видове дезинформация“ (Gelfert 2018, 103; вж. също Marwick & Lewis 2017, 44; Wardle & Derakhshan 2017, 20). Ние също определяме явлението като подкатегория на дезинформацията. От съображения за теоретична точност и прецизност, понятието „фалшиви новини“ трябва да бъде заменено с израз, който ясно сигнализира за тази връзка. Затова ние предлагаме понятието актуална дезинформация, което ще бъде систематично дефинирано по-долу посредством конкретни критерии (Фигура 1). Чафе (Chaffee 1991) препоръчва позоваване на сродни концепции от специализираната научна литература от други теоретични области. В допълнение към свойствата на дезинформацията, ние добавяме и тези на лъжите, като по-специално се позоваваме на това какво казват за тези тематични области философската литература и тази в областта на информационно-комуникационните науки. По този начин ние показваме обаче и местата, в които двата научни концепта се различават един от друг. Едновременно с това ще спазим изследователските традиции на комуникационните науки, за да изясним теоретичните специфики на актуалната дезинформация като понятие от теорията, изследваща масовата комуникация и обществото.
3.1. Комуникация
Като социален акт дезинформацията е насочена към поне още един отделен субект и, подобно на лъжата, представлява форма на комуникация (Liessmann 2010, 127; Thummes, 2013, 104). Ако изхождаме от тази предпоставка, стигаме до следните наблюдения:
Фигура 1: Критерии за дефиниране на понятието актуална дезинформация
На първо място трябва да се отбележи, че дезинформацията и лъжите се свързват с комуникацията. Некомуникативните форми на измама като пазенето на тайна, т.е. самото несподеляне на определена информация, не се взимат предвид тук. (Thummes 2013, 42)2 Съобщението е нещо различно от предадената чрез него информация (смисловото съдържание на съобщението). В контекста на дезинформацията истинните съобщения с репрезентативно съдържание стоят на преден план.3 Те конструират по определен начин извадка от действителността. Например съобщението „котката седи на постелката“ предава, че котката действително се намира на постелката. Съобщената информация, а не самото съобщение, може да бъде както емпирично вярна, така и емпирично невярна (вж. 3.4.). Ние, подобно на Фалис (Fallis 2015: 404–405), разглеждаме невярната дезинформация като информация. За разлика от лъжата, която се ограничава до вербална измама, концепцията за дезинформация обхваща и визуалните форми на комуникация (Fallis 2014, 138). Съответно образът на котката, която седи на постелката, притежава същото репрезентативно съдържание, т.е. съдържа същата информация като вербалното съобщение. Така актуалната дезинформация може да се разпространява и във формата на (манипулирани) снимки и видеоклипове или така наречените миймове, при условие че те показват определена част от действителността.
Впрочем теориите, които възприемат дезинформацията и лъжата само и единствено като комуникационни и вербални актове, не стигат твърде далеч (вж. Dietz 2002; Müller 2007). Тези концепции се концентрират единствено върху акта на комуникация на заблуждаващото лице и игнорират акта на разбиране от страна на адресата. Една лъжа, съответно една дезинформация, е наистина завършена и е станала съставна част от социалната реалност само тогава, когато адресатът е разпознал и репрезентативното съдържание на тази комуникация като такова (Falkenberg 1982, 106). Така той осъзнава, че изказването или изображението трябва да се отнасят до определена извадка от действителността. Това реално не означава, че лъжите и дезинформацията трябва да бъдат и успешни, т.е. трябва да им се вярва, за да бъдат определени като такива (Fallis 2015, 406; Mahon 2008, 211; Shiffrin 2014, 13). Статусът на едно съобщение като дезинформация не зависи от конкретен ефект върху получателя. От гледна точка на външен наблюдател, невярната информация остава невярна, дори ако реципиентът не вярва на съответната информация.
3.2. Актуалност
Спецификата на вида дезинформация, върху която се фокусираме тук, се крие в нейната връзка с актуалността. Понятието за актуалност не трябва да се разбира само във времевия смисъл. Много повече то обхваща, заедно с новинарската стойност на информациите (времеви компоненти), и тяхната обществена значимост (социални компоненти) (Merten 1973, 218; Scholl & Weischenberg 1998, 78). Специфичната особеност на журналистиката, с оглед на актуалността (особено за разлика от връзките с обществеността), се състои в това да предлага актуални чужди вместо собствени автопортрети. Журналистиката наблюдава обществото и неговите взаимно зависими един от друг сегменти – политика, икономика или право – (в идеалния случай) от външна, обективна перспектива (Kohring & Hug 1997, 27–28).
Актуалната дезинформация също се ориентира чрез познатите критерии за актуалност. Тя предпочита да се занимава с извънредни теми с (потенциално) голямо въздействие върху обществото. По този начин дава възможност на аудиторията да си създава очаквания (макар и емпирично неправилни – виж Гл. 3.4.) и така да се ориентира в този комплексен свят. Следователно актуалната дезинформация е форма на журналистическа комуникация, а не само нейна имитация. Журналистическият ѝ характер не произлиза от вида и произхода на нейното разпространение. Актуалната дезинформация може да бъде създадена както от редакционна колегия, така и от отделно лице. Формата на съобщението също не е решаваща – дори това, че класическите журналистически жанрове биха повишили доверието, не е conditio sine qua non, както се предполага в някои дефиниции. По същия начин каналът на разпространение (медията) не е определящ за състоянието на актуалната дезинформация: Въпреки че актуалната дезинформация действа предимно чрез интернет и особено чрез социалните медии, то дезинформацията се е разпространявала и все още се разпространява и офлайн – не само чрез печатни медии или радио, но и в междуличностната комуникация.
Тази конкретна форма на дезинформация (актуалната – бел. прев.) трябва да се разграничава от неактуалната дезинформация. Към неактуалната дезинформация спадат например историческите лъжи като отричането на Холокоста, които не дават никакви нови знания, а повтарят вече известни твърдения. При актуалната дезинформация не става дума и за частната комуникация. Предаваната информация не се отнася единствено до самия комуникатор. Така например лъжата, която се стреми да промени съзнателните представи или личните нагласи на човек (Chisholm & Feehan 1977, 151–152; Mahon 2008, 220; Thummes 2013, 34), според нашата дефиниция не принадлежи към предметната област на актуалната дезинформация.
Актуалната дезинформация се определя като странично публично наблюдение вместо като събитие или социален факт от обществената среда на създателя ѝ (X дезинформира Y относно Z).
3.3. Претенция за истинност
Съдържанието на журналистическото съобщение става наистина свързано със социалната реалност описание едва тогава, когато отговаря не само на новинарските стойности и релевантността, но и на фактическата действителност (Scholl & Weischenberg 1998, 78). Актуалната дезинформация също имплицитно или експлицитно претендира за истинност, т.е. валидност на своята информация. Само тази (престорена) ориентация към фактологията основава статута ѝ на (дезинформираща) новина.
Подобно на лъжата, дезинформацията създава ситуация, при която ораторът гарантира истинността на своето твърдение (Carson 2010, 30; Saul 2012, 3). Други автори се обосновават точно с това, когато класифицират лъжата като твърдение (Fallis 2009b, 33; Sorensen 2007, 256). Съществена за дадено твърдение или изказване е именно гаранцията, че съдържанието на изявлението отговаря на реалното състояние на нещата, т.е. претенция за валидност на истината (Habermas 1973, 212; Searle 1988, 100). Максимата „Не казвайте нищо, което смятате за грешно“ е в сила тук като норма за комуникация (Fallis 2009b, 33).
Представените концепции обаче поставят претенцията за истинност само и единствено по отношение на заблуждаващия: дали споменатата норма за комуникация важи за конкретна ситуация, се определя само от намерението или убеждението на оратора (Mahon 2008, 227). С оглед на въведената по-рано концепция за комуникация, ние обаче включваме и адресата при констатирането на претенция за истинност. Комуникаторът наистина може да предложи определено разбиране за нещата чрез конкретни вербални или невербални сигнали, но публиката е тази, която най-малкото със същата сила определя социалната ситуация и приложимите в нея норми. В крайна сметка претенцията за истинност се договаря комуникативно. Тези разбирания могат да бъдат отнесени и към (актуалната) дезинформация. Според Фалис (Fallis 2009a, § 4.5) трябва да е правдоподобно (за външен наблюдател), че адресатът на съобщената дезинформация би могъл да направи от нея грешен извод за съответните факти. Необходима предпоставка за това е контекст, в който важи претенцията за истинност.
Така се разграничава актуалната дезинформация от изразяващите мнение журналистически жанрове, като уводната статия или коментара. Силно тенденциозните и идеологически оцветени новини (например от „RT Deutsch“) не принадлежат непременно към спектъра на дезинформацията, стига в тях изрично да се изразяват само мнения (напр. „Тринадесет години Меркел са повече от достатъчни“). Мненията не принадлежат към класа на твърденията и в този смисъл не са достоверни. При новинарската сатира също става дума за актуална комуникация с репрезентативно съдържание, но не и за дезинформация. Съответният източник (напр. „Der Postillon“), някои стилистични и текстови белези, както и контекстовата информация маркират (свободно измисленото) съдържание като хумористична форма на изкуството и отменят претенцията за истинност като комуникационна норма при рецепцията.4
3.4. Неистина
За разлика от „истинските“ новини, актуалната дезинформация не признава описаната по-горе претенция за истинност. По дефиниция тя води със себе си опасността да породи погрешни схващания у адресата по отношение на даден социален факт (Fallis 2015, 406). Този подвеждащ потенциал се притежава само от действително неверни твърдения. Следователно (актуалната) дезинформация е непременно емпирично неправилна (Hernon 1995, 134; Fallis 2009a, § 4.2; Floridi 2011, 260).5 Това е основната разлика от между нея и лъжата: Възможно е да лъжеш, без заедно с това да казваш неистина (напр. Bok 1980, 22–31; Falkenberg 1982, 54).6 Докато емпиричната неправилност не е необходимо условие за лъжата (Müller 2007, 29), то тя е такова за дезинформацията. Затова двете понятия не трябва да се приравняват, както подканва Фетцер (Fetzer 2004, 231).
Както вече споменахме, преценката на истинността не се отнася до самото съобщение (изречение, изображение, видео и т.н.), а винаги до неговото съдържание и значение (Fallis 2009a, § 4.6; Floridi 2011, 260; ср. също Habermas 1973, 211–212). Следователно е възможно да се дезинформира и чрез т.нар. грешни импликации (Fallis 2014, 138). В този случай съобщението предполага (например поради контекста) значение, което е само намекнато, но не директно казано или показано. Например – когато на въпроса: „Къде е X?“, Y отговаря: „Той често е в бара на ъгъла“, той предполага, че X сега се намира точно в споменатия бар. Ако обаче в конкретния момент това не е така, (предполагаемата) информация е емпирично невярна – дори ако иначе X всъщност прекарва много време в бара (Adler 1997, 437–438). Грешната импликация, разбира се, е възможна и поради неправилно контекстуализирана картина. Тъй като чрез такива „полуистини“ адресатът също би могъл да бъде подведен, може би дори особено умело, те също трябва да бъдат отнесени към дезинформацията. Фалис (Fallis 2009a) има предвид нещо подобно с изказването си: „Въпреки че дезинформацията най-вероятно ще бъде неточна, то все пак тя не трябва задължително да бъде неточна. Просто трябва да бъде подвеждаща“ (§ 5). Подвеждането се състои само и единствено в начина на дезинформация чрез импликатура (комуникация ≠ информация). Самата информация, т.е. самото съдържание, остава невярно в този специален случай на т.нар. „истинска дезинформация“ (Fallis 2015, 409).
Актуалната дезинформация представлява форма на неистинно съобщение. То е потенциално заблуждаващо за аудиторията, тъй като съобщената информация не съответства на проверима социална реалност. Въз основа на критерия за истинност, актуалната дезинформация се различава от слуховете, чието място е (още) неясно, щом става дума за разграничението вярно/невярно. Слухът се отличава по-специално с липсата на документирана достоверност и следователно със своята липса на гаранция. Валидността на разпространената информацията е само в областта на това, което имаме възможност да си представим (вж. Fleck 2014; Kirchmann 2004). Едва „след успешна проверка на истинността, слухът спира да бъде слух и в зависимост от това какво е констатирано относно истинността, съдържанието му се препраща към... грешната информация или неколкократно проверената информация...“ (Kirchmann 2004, 74).
3.5 Неискреност
Необходимото условие за неистина обаче не е достатъчно, за да се разбере ясно концепцията за актуална дезинформация. Неискреността се добавя като решаващ критерий за дефинирането на понятието. По отношение на лъжата Фалкенберг (Falkenberg 1982) констатира: „Противоположността на лъжата не е истината – както приема класическата теория, обявявайки неистината за съставна част на лъжата... – а искреността“ (стр. 55). Следователно лъжата предлага невярно, т.е. неискрено твърдение; ораторът сам не вярва в неговата валидност (напр. Chisholm & Feehan 1977, 152; Fallis 2009b, 38; Mahon 2015, § 1.2; Müller 2007, 29–30; Thummes 2013, 32–33). Твърдението на комуникатора и неговата субективна вяра (това, което смята за вярно) са в противоречие помежду си (Dietz 2002, 111).
В случай на дезинформация, комуникаторът трябва да бъде убеден, че информацията, която той съобщава, не е вярна (Fallis 2009a, § 4.7; Floridi 2005, § 3.2.3). Дезинформирането е съзнателен, неискрен акт.7 Това свойство „разграничава дезинформацията от по-безобидните форми на подвеждаща информация, например честните грешки“ (Fallis, 2015: 406). По този начин неискреността бележи границата между незъзнателно сгрешената информаця („misinformation“) и умишлената дезинформация („disinformation“) (Hernon 1995, 134).
Актуалната дезинформация се различава коренно от редакционните грешки, които възникват несъзнателно, например поради липса на пари или времеви натиск. Дори когато двата вида съобщения са неверни и следователно могат да бъдат класифицирани като потенциално подвеждащи, те се различават коренно по качествата на невярната информация и нейната морална оценка. Комуникаторите, допускащи (журналистически) грешки, обикновено се стремят да ги избягват или да ги коригират веднага след откриването им. Актуалната дезинформация, обратно, се разпространява с ясното съзнание за вкараната в обръщение неистина. (Възможното) заблуждение на реципиента не се осъществява несъзнателно, а съзнателно. Докато производителите на неверни новини могат най-много да бъдат обвинени в небрежност (ключова дума: „poor journalism“), то създателите на актуална дезинформация действат умишлено.
В никакъв случай обаче не поставяме условието, че актуалната дезинформация директно е получена от неискрен комуникатор. „За да може нещо да се счита за дезинформация, очевидно не трябва първичният източник на информация да е този, който смята, че информацията е подвеждаща“ (Fallis 2009a, § 5). Неверните съобщения, които се публикуват съзнателно, могат да се разпространяват също и от посредници (журналисти, приятели и др.), които са се подвели и погрешно приемат, че тази информация е достоверна. Въпреки че тези посредници несъзнателно предоставят невярна информация, съобщенията не губят статута си на дезинформация.
3.6 Намерение за измама
И накрая, трябва да се уточни дали актуалната дезинформация непременно цели да внуши фалшиви представи на реципиента, т.е. има ли свързани с измама намерения; или терминът включва и неверни съобщения, разпространени съзнателно, но с други мотиви? Някои автори, занимаващи се с темата за лъжата, настояват, че намерението за измама е задължително условие за нейното дефиниране (напр. Bok 1980, 31; Ekman 1989, 13; Mahon 2008, 227–228; Müller 2007, 31). Други поставят това под въпрос, като се обосновават с очевидните лъжи (всички замесени страни да са наясно с неверността на информацията) и принудителните лъжи (комуникаторът е принуден от трета страна да измами) (напр. Carson 2010, 20; Fallis 2009b, 41–43; Sorensen 2007).
В контекста на дезинформацията, често се обръща внимание на намерението на комуникатора да измами (Fetzer 2004, 231; Floridi 2011, 260; Hernon 1995, 134). Ние обаче застъпваме схващането, че това условие е твърде ограничаващо за обхвата на дезинформацията. Например понякога се вгражда грешна информация в статиите на Уикипедия, само за да се провери дали и колко бързо тя може да бъде коригирана от отговорните лица. Тук заблудата на читателя не е непременно умишлена, ала може да се окаже придружаваща разпространението на невярна информация. Именно заради това, тази „дезинформация като страничен ефект“ е точно като умишлено измамната дезинформация – интенционално подвеждаща, тъй като става дума за невярна информация, която се разпространява съзнателно с конкретна цел (Fallis 2014, 138–139). Евентуалното подвеждане на публиката не се случва случайно, а е съзнателно предприето.
Нашата дефиниция на термина включва, от една страна, пропагандната дезинформация, т.е. умишлено измамните неверни новини, авторите на които преследват категорично политически цели (Jowett & O'Donnell 2012, 24). Те имат намерение да манипулират представите на реципиентите посредством неверни твърдения, за да насочат техните мнения, нагласи и действия в определена посока. От друга страна, има и съзнателно неверни съобщения, които нямат действително намерение за измама. Тук следва да споменем clickbait-дезинформацията, която използва фалшива информация за генериране на приходи от реклама в интернет. Сензационните и понякога абсурдни заглавия на такива статии или видеоклипове имат за цел преди всичко да предизвикат любопитството на реципиентите и да привлекат вниманието им. Дали в крайна сметка се вярва на тези неверни новини или не, е без значение за производителите. Тяхната цел е само да генерират по-голям брой кликвания и така да достигнат до максимална икономическа печалба. И накрая, актуалната дезинформация може да поеме и образователна функция, както вече е илюстрирано в примера със статията в Уикипедия: потребителите и журналистите трябва да бъдат чувствителни към риска от целенасочено неверни съобщения в интернет и да бъдат насърчавани да изследват информацията по-задълбочено.88
4.Заключение
В настоящата статия след подробно обсъждане заменихме термина „фалшиви новини“ с понятието актуална дезинформация. Предимството на такова конструиране на понятието се състои в това, че то е систематично извлечено от теориите за лъжи и дезинформация в (публичната) комуникация. Точно както се изисква при една цялостна концептуализация, това конструиране може да се използва и като оперативна дефиниция (Chaffee, 1991), т.е. комуникация, актуалност, претенция за истинност, неистина и неискреност са експлицитните характеристики, с помощта на които конструктът може да бъде емпирично идентифициран и това понятие да бъде разграничено от сродни нему явления. Тъй като тук не става въпрос само за голи предположения, дефиницията позволява да бъде своевременно научно критикувана, както по отношение на самите избрани критерии, така в посока на нашето решение да смятаме определени очерания на тези критерии за необходими условията за актуалната дезинформация.
Ако свържем нашата дефиниция на понятието с въпросите, възникнали от хетерогенността на предишни опити за дефиниция (Гл. 2), можем да направим следните заключения:
1. Новинарският характер на актуалната дезинформация произтича от нейния специфичен смисъл (актуалност и претенция за истинност) и не е обвързан с конкретна (разпространителна) среда, т.е. медия.9 Въпреки че в момента тя е предимно в интернети се появява най-вече в социалните медии; това обаче е просто емпирично условна констатация, а не фундаментална характеристика (или доказателство за въздействие). Съзнателно неверни съобщения са открити и се откриват и в традиционните медии; освен това актуалната дезинформация се разпространява и в междуличностната комуникация, може би дори се създава там. Актуалната дезинформация в действителност не е качествено нов феномен на дигиталната ера. Следователно другите форми на публична комуникация не трябва да се изпускат от поглед. Независимо от това, дигиталните комуникационни инфраструктури изглежда благоприятстват мащабните кампании за дезинформация и следователно заслужават специално внимание.
2. Информацията, комуникирана при актуалната дезинформация, е винаги емпирично невярна. Тъй като причината нещо да е истина се отнася до репрезентативното съдържание на съобщението, което може да бъде или вярно или не, то фактологичността, по наше мнение, не трябва да се разглежда като континуум. Следователно разграничението между напълно невярна и частично подвеждаща дезинформация няма смисъл по отношение на дефиницията. Разбира се, може да се направи емпирично разграничение между различните техники на заблуждаване. Така че „полуистините“ също могат да бъдат включени в този термин. Те се възползват от разликата между съобщение и информация по особено перфиден начин. Но дори и с такива погрешни импликации, действителното съдържание на съобщението е невярно.
3. Актуалната дезинформация не е задължително свързана с намерението за измама. Както показа нашата дискусия, има както заблуждаващи, така и не-заблуждаващи варианти. Дори този критерий да не е необходимо условие, той със сигурност служи за систематизиране на различни емпирични формулировки. Не само за съсредоточаването върху политическите ѝ и икономически мотиви, но също така и за поглед в посока нетипични и евентуално подценени видове дезинформация.
Определянето на едно съобщение като актуална дезинформация не означава непременно, че получателят е бил подведен. Ние не разбираме дезинформирането като понятие за успех или т.нар. „success term“, а като опит за заблуждаване в смисъла на осъществяване на комуникация между поне двама участници. Става дума само за разпознаване на актуалната информация от страна на адресата, която върви заедно с претенцията за истинност (а не например като новинарска сатира). Приемането или отхвърлянето на тази информация като истина обаче – поне що се отнася до дефиницията – няма значение. Това има смисъл не на последно място за емпиричната операционализация: Ако вярата във фалшива информация се превърне в необходим критерий за дефинирането на понятието, то съобщението би могло се определи като грешно разбрана новина, а не като актуална дезинформация.
Предложеното в тази статия разбиране за понятието също така разширява виждането за потенциалните импликации на явлението за индивидуалното и колективното самоопределение. Така става ясно, че влиянията на актуалната дезинформация в никакъв случай не биха могли да бъдат единствено и само вредни, както се приема обикновено. Например разяснителна дезинформация (с образователна функция) просто няма за цел измамата, а в голяма степен се стреми към еманципация на реципиента. Лансирането на актуалната дезинформация в мрежата (с последващо „разбиране“) може дори да увеличи способността за медийна критика на потребителите (потребителите на социалните медии). Освен това концепцията за дезинформация разглежда възможните индиректни влияния на несполучливото заблуждение като опит, а не като успех. (Повтарящото се) разкриване на фактологично неверни твърдения в дигитални или социални медии може да поддържа будно съ-знанието за интенция при разпространението, да засили доверието в традиционните новинарски медии и по този начин да предотврати фрагментацията на масовата комуникация.
От демократична гледна точка обаче намаляването на съзнателно неверните съобщения и коригирането им не са достатъчни за да се изясни изцяло самоопределението на демократичните общества. По-скоро феноменът актуална дезинформация трябва да се разглежда като симптом на структурен проблем – а именно като израз на разпростиращ се надалеч дезинформационен ред, който възниква като алтернатива на установената информационна система (Bennett & Livingston 2018). Това възникване формира една контрапубличност – част от населението, подхождаща с недоверие към класическите демократични институции, а именно „политиката“ и „медиите“. От гледна точка на тази силно скептична аудитория, точно тези утвърдени институции стават пречка за формирането на легитимни, всеобхватни и информирани мнения и свободна воля. Производителите на актуална дезинформация се възползват от това и инструментализират тази институционална криза в своя полза. Следователно изследванията трябва да разглеждат разпространението и успеха на настоящата дезинформация в мрежата не само като причина за, но и като последица от (възприетата) липса на колективно самоопределение.
Превод от немски Ивана Хиткова
Библиография
Adler, J. E. (1997). Lying, deceiving, or falsely implicating. The Journal of Philosophy, 94, 435–452. https://doi.org/10.2307/2564617.
Allcott, H., & Gentzkow, M. (2017). Social media and fake news in the 2016 election. Journal of Economic Perspectives, 31, 211–236. https://doi.org/10.1257/jep.31.2.211.
Bakir, V., & McStay, A. (2017). Fake news and the economy of emotions. Digital Journalism, 6, 154–175. https://doi.org/10.1080/21670811.2017.1345645.
Barrera Rodriguez, O., Guriev, S. M., Henry, E., & Zhuravskaya, E. (2018). Facts, alternative facts, and fact checking in times of post-truth politics. https://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?ab stract_id=3004631 [22.10.2018].
Baym, G. (2005). The daily show: Discursive integration and the reinvention of political journalism. Political Communication, 22, 259–276. https://doi.org/10.1080/10584600591006492.
Baym, G., & Jones, J. P. (Hg.) (2013). News parody and political satire across the globe. London: Routledge.
Bennett, W. L., & Livingston, S. (2018). The disinformation order: Disruptive communication and the decline of democratic institutions. European Journal of Communication, 33, 122–139. https://doi.org/10.1177/0267323118760317.
Bok, S. (1980). Lügen: Vom täglichen Zwang zur Unaufrichtigkeit. Hamburg: Rowohlt.
Borden, S. L., & Tew, C. (2007). The role of journalist and the performance of journalism: Ethical lessons from “fake” news (seriously). Journal of Mass Media Ethics, 22, 300–314. https:// doi.org/10.1080/08900520701583586.
Bounegru, L., Gray, J., Venturini, T., & Mauri, M. (2018). A field guide to ‘fake news’ and other information disorders. Amsterdam: Public Data Lab. http://fakenews.publicdatalab.org [22.10.2018].
Carson, T. L. (2010). Lying and deception: Theory and practice. New York, NY: Oxford University Press.
Chaffee, S. H. (1991). Explication. Newbury Park, CA: Sage.
Chisholm, R. M., & Feehan, T. D. (1977). The intent to deceive. The Journal of Philosophy, 74, 143–159. https://doi.org/10.2307/2025605.
Corner, J. (2017). Fake News, post-truth and media–political change. Media, Culture & Society, 39, 1100–1107. https://doi.org/10.1177/0163443717726743.
Dentith, M. R. X. (2017). The problem of fake news. Public Reason, 8(1–2), 65–79.
Dietz, S. (2002). Der Wert der Lüge: Über das Verhältnis von Sprache und Moral. Paderborn: mentis Verlag.
Egelhofer, J. L., & Lecheler, S. (2018, Mai). Systematizing fake news as a two-dimensional phenomenon: A framework and research agenda. Vortrag auf der 68. Jahrestagung der International Communication Association, Prag.
Ekman, P. (1989). Weshalb Lügen kurze Beine haben: Über Täuschungen und deren Aufdeckung im privaten und öffentlichen Leben. Berlin: Walter de Gruyter.
Falkenberg, G. (1982). Lügen: Grundzüge einer Theorie sprachlicher Täuschung. Berlin: Walter de Gruyter.
Fallis, D. (2009a). A conceptual analysis of disinformation. iConference 2009 Proceedings. http:// hdl.handle.net/2142/15205 [22.10.2018].
Fallis, D. (2009b). What is lying? The Journal of Philosophy, 106, 29–56. https://doi.org/10.5840/ jphil200910612.
Fallis, D. (2014). The varieties of disinformation. In L. Floridi, & P. Illari (Hg.), The philosophy of information quality (S. 135–161). Cham: Springer.
Fallis, D. (2015). What is disinformation? Liberary Trends, 63, 401–426. https://doi.org/10.1353/ lib.2015.0014.
Fetzer, J. H. (2004). Disinformation: The use of false information. Minds and Machines, 14, 231– 240. https://doi.org/10.1023/B:MIND.0000021683.28604.5b.
Fleck, J. (2014). Das Gerücht als Kommunikation im Massenmedium WWW. Überlegungen zu Beobachtbarkeit und theoretischer Kontextualisierung. In T. Malsch, & M. Schmitt (Hg.), Neue Impulse für die soziologische Kommunikationstheorie: Empirische Widerstände und theoretische Verknüpfungen (S. 187–213). Wiesbaden: Springer VS.
Fletcher, R., Cornia, A., Graves, L., & Nielsen, R. K. (2018). Measuring the reach of “fake news” and online disinformation in Europe. Oxford: Reuters Institute for the Study of Journalism.
Floridi, L. (2005). Semantic conceptions of information. In The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Spring 2017 Edition). https://plato.stanford.edu/archives/spr2017/entries/informationsemantic/ [22.10.2018].
Floridi, L. (2011). The philosophy of information. New York, NY: Oxford University Press.
Gelfert, A. (2018). Fake news: A definition. Informal Logic, 38, 84–117.
Habermas, J (1973). Wahrheitstheorien. In H. Fahrenbach (Hg.), Wirklichkeit und Reflexion: Walter Schulz zum 60. Geburtstag (S. 211–266). Pfullingen: Neske.
Harsin, J. (2018). Post-truth populism: The French anti-gender theory movement and cross-cultural similarities. Communication, Culture & Critique, 11, 35–52. https://doi.org/10.1093/ccc/ tcx017.
Hepfer, K. (2015). Verschwörungstheorien: Eine philosophische Kritik der Unvernunft. Bielefeld: Transcript.
Hernon, P. (1995). Disinformation and misinformation through the Internet: Findings of an exploratory study. Government Information Quarterly, 12, 133–139. https://doi.org/10.1016/0740-624X(95)90052-7.
Horne, B. D., & Adali, S. (2017). This just in: Fake news packs a lot in title, uses simpler, repetitive content in text body, more similar to satire than real news. https://arxiv.org/abs/1703.09398 [22.10.2018].
Jankowski, N. W. (2018). Researching fake news: A selective examination of empirical studies. Javnost – the Public, 25, 248–255. https://doi.org/10.1080/13183222.2018.1418964.
Jowett, G. S., & O’Donnell, V. (2012). Propaganda and persuasion (5. Aufl.). Los Angeles: Sage.
Kirchmann, K. (2004). Das Gerücht und die Medien: Medientheoretische Annäherungen an einen Sondertypus der informellen Kommunikation. In M. Bruhn & W. Wunderlich (Hg.), Medium Gerücht: Studien zu Theorie und Praxis einer kollektiven Kommunikationsform (S. 67–85). Bern: Haupt.
Kitzler, J.-C. (2018, 23. April). „Fake News als Kampfansage“. Faktenfinder der Tagesschau. http://faktenfinder.tagesschau.de/hintergrund/hoaxer-101.html [22.10.2018].
Klein, D. O., & Wueller, J. R. (2017). Fake news: A legal perspective. Journal of Internet Law, 20(10), 1, 6–13.
Kohring, M., & Hug, D. M. (1997). Öffentlichkeit und Journalismus. Medien Journal, 21(1), 15– 33. https://doi.org/10.24989/medienjournal.v21i1.582.
Kuhn, O. (2010). Spekulative Kommunikation und ihre Stigmatisierung: Am Beispiel der Verschwörungstheorien. Zeitschrift für Soziologie, 39, 106–123. https://doi.org/10.1515/zf soz-2010-0202.
Levy, N. (2017). The bad news about fake news. Social Epistemology Review and Reply Collective, 6(8), 20–36. https://social-epistemology.com/2017/07/24/the-bad-news-about-fakenews-neil-levy/ [22.10.2018].
Lewandowsky, S., Ecker, U. K. H., & Cook, J. (2017). Beyond misinformation: Understanding and coping with the ‘post-truth’ era. Journal of Applied Research in Memory and Cognition, 6, 353– 369. https://doi.org/10.1016/j.jarmac.2017.07.008.
Liessmann, K. P. (2010). Lüge als Akt der Kommunikation. In W. Hömberg, D. Hahn, & T. B. Schaffer (Hg.), Kommunikation und Verständigung (S. 119–131). Wiesbaden: VS Verlag für Sozialwissenschaften.
Mahon, J. E. (2008). Two definitions of lying. International Journal of Applied Philosophy, 22, 211– 230.
Mahon, J. E. (2015). The definition of lying and deception. The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2016 Edition). https://plato.stanford.edu/archives/win2016/entries/lying-definition/ [22.10.2018].
Marwick, A., & Lewis, R. (2017). Media manipulation and disinformation online. New York NY: Data & Society Research Institute.
McNair, B. (2018). Fake news: Falsehood, fabrication, and fantasy in journalism. London: Routledge.
Merten, K. (1973). Aktualität und Publizität: Zur Kritik der Publizistikwissenschaft. Publizistik, 18, 216–235.
Müller, J. (2007). Lüge und Wahrhaftigkeit: Eine philosophische Besichtigung vor dem Hintergrund der Sprechakttheorie. In J. Müller, & H.-G.Nissing (Hg.), Die Lüge: Ein Alltagsphänomen aus wissenschaftlicher Sicht (S. 27–55). Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft.
Mustafaraj, E., & Metaxas, P. T. (2017). The fake news spreading plague: Was it preventable? In Proceedings of the 2017 ACM on Web Science Conference, (S. 235–239).
Nelson, J. L., & Taneja, H. (2018). The small, disloyal fake news audience: The role of audience availability in fake news consumption. New Media & Society, 20, 3720–3737. https://doi.org/ 10.1177/1461444818758715.
Neudert, L.-M., Kollanyi, B., & Howard, P. N. (2017). Junk news and bots during the German parliamentary election: What are German voters sharing over Twitter. http://comprop.oii.ox.ac.uk/wp-content/uploads/sites/89/2017/09/ComProp_GermanElections_Sep 2017v5.pdf [22.10.2018].
Reilly, I. (2012). Satirical fake news and/as American political discourse. The Journal of American Culture, 35, 258–275. https://doi.org/10.1111/j.1542-734X.2012.00812.x.
Rini, R. (2017). Fake news and partisan epistemology. Kennedy Institute of Ethics Journal, 27(2), E-43–E-64. https://doi.org/10.1353/ken.2017.0025.
Saul, J. M. (2012). Lying, misleading, and what is said: An exploration in philosophy of language and in ethics. Oxford: Oxford University Press.
Scholl, A., & Weischenberg, S. (1998). Journalismus in der Gesellschaft: Theorie, Methodologie und Empirie. Wiesbaden: Westdeutscher Verlag.
Searle, J. R. (1988). Sprechakte: Ein sprachphilosophischer Essay. Frankfurt am Main: Suhrkamp.
Shiffrin, S. V. (2014). Speech matters: On lying, morality, and the law. Princeton: Princeton University Press.
Shin, J., Jian, L., Driscoll, K., & Bar, F. (2018). The diffusion of misinformation on social media: Temporal pattern, message, and source. Computers in Human Behavior, 83, 278–287. https://doi.org/10.1016/j.chb.2018.02.008.
Sorensen, R. (2007). Bald-faced lies! Lying without the intent to deceive. Pacific Philosophical Quarterly, 88, 251–264. https://doi.org/10.1111/j.1468-0114.2007.00290.x.
Tandoc, E. C., Lim, Z. W., & Ling, R. (2018). Defining ‘fake news’: A typology of scholarly definitions. Digital Journalism, 6, 137–153. https://doi.org/10.1080/21670811.2017.1360143.
Thummes, K. (2013). Täuschung in der strategischen Kommunikation: Eine kommunikationswissenschaftliche Analyse. Wiesbaden: Springer VS.
Vargo, C. J., Guo, L., & Amazeen, M. A. (2018). The agenda-setting power of fake news: A big data analysis of the online media landscape from 2014 to 2016. New Media & Society, 20, 2028–2045. https://doi.org/10.1177/1461444817712086.
Vosoughi, S., Roy, D., & Aral, S. (2018). The spread of true and false news online. Science, 359, 1146–1151. https://doi.org/10.1126/science.aap9559.
Wardle, C., & Derakhshan, H. (2017). Information disorder: Toward an interdisciplinary framework for research and policymaking. Strasburg: Council of Europe. https://rm.coe.int/information-disorder-toward-an-interdisciplinary-framework-for-researc/168076277c [22.10.2018].