Истината за първия ден на благодарността

Джеймс У. Лоуен. Posted in Библиотека

Thanksgiving1

Като се има предвид, че нищо от установената гощавка за Деня на благодарността не съдържа и грам истина, историческа точност или междукултурно усещане, защо е така явно вкоренена? Необходимо ли е американската психика безспирно да експлоатира и унижава жертвите си с цел да оправдае историята си?
Майкъл Дорис

Европейските изследователи и нашественици откриват необитавана земя. Ако е била девствена пустош, щеше все още да е такава, тъй като нито технологиите, нито общественото устройство в Европа от 16. и 17. век са притежавали възможността да поддържат, със свои собствени ресурси, колонии, отдалечени на хиляди мили от дома.
Франсис Дженингс

Европейците успяват да завладеят Америка не заради военния си гений, набожна мотивация, амбиция или алчност. Те успяват, като спонтанно провеждат биологична война.
Хауърд Симпсън

Засягането на тези теми е болезнено. Но нашите предци, колкото и мъдри, благочестиви и искрени да са били, са неглижирали християнската благотворителност. Исторически истината трябва да се пази свята на каквато и да е цена най-вече от ограничения и безполезен патриотизъм, който вместо да подстрекава търсенето на истината, се гордее с това, че прикрива и най-малката несполука на дедите ни.
Полк. Томас Аспинуоу

През последните няколко години попитах стотици свои ученици: "Кога хора за първи път заселват страната, която днес познаваме като Съединените щати?" Това е изчерпателен начин да се зададе въпросът. "Днес познаваме като" предполага, че първоначалното заселване предшества създаването на Съединените щати. Отначало смятах, несъмнено се надявах, че учениците ще предположат 30 000 пр.н.е. или някой друг предколумбов период.
Не го направиха. Единодушният им отговор бе "1620 г."

Очевидно, учениците ми не могат да си избият от главата мита за произхода на Америка - историята за първия Ден на благодарността. Учебниците са сред разпространителите на този слух.

Част от проблема е думата заселване. "Заселниците" са бели, подчерта мой ученик веднъж. "Индианците" не са се заселвали. Учениците не са единствените, подведени от думата заселване. Във филма, който приветства посетителите на Плимутската плантация, се казва, че "те започват да цивилизоват неблагоприятната пустош". Наскоро на Деня на благодарността чух гид в Статуята на свободата да говори за европейските имигранти, които "се установяват в дивото източно крайбрежие". Но както ще видим, ако индианците не се бяха вече заселили в Нова Англия, на европейците щеше да им е доста по-трудно.

Започването на историята за заселването на Америка с пилигримите изключва не само индианците, но и испанците. Първите външни заселници в "страната, която днес познаваме като Съединените щати" са африкански роби, оставени в Южна Каролина през 1526 г. от испанците, които зарязват свой опит за колония. През 1565 г. испанците избиват френските протестанти, които са се заселили отскоро в Сейнт Августин, Флорида, и създават свое укрепление там. Испанци от по-късно време са нашите първи пилигрими, търсещи нови земи, които да им осигурят религиозна свобода - испанските евреи, които се установяват в Ню Мексико в края на 16 в. Малко американци знаят, че една трета от Щатите, от Сан Франциско през Арканзас и Начез до Флорида, е била испанска по-дълго, отколкото е била "американска" и че латиноамериканците са живели по тези места още преди първият праотец на организацията "Дъщерите на Американската революция" да е напуснал Англия. Испанската култура е оставила трайна следа върху американския Запад. Испанците носят със себе си коне, говеда, овце, прасета и основите на каубойската култура, включително думи като: mustang, bronco, rodeo, lariai и т.н. Избягали от испанците коне се размножават и задействат бързото развитие на нова култура сред индианците. "Колко приятно би било", казва Джеймс Акстел, "да има учебник, който започва със Западното крайбрежие преди традиционните източни колонии."

С поставяне на начало на историята през 1620 г. се изпускат и холандците, които се заселват в днешен Олбъни през 1614 г. Всъщност 1620 г. не е дори датата на първата дълготрайна британска колония, тъй като още през 1607 г. Лондонската търговска компания изпраща заселници в Джеймстаун, Вирджиния.

Няма значение. Митичното начало на "страната, която днес познаваме като Съединените щати" е плимутският камък, а годината е 1620. Това е показателен откъс от учебника "Американската традиция":

Пилигримите проучват и избират земята около плимутското пристанище за свое селище. За нещастие, те пристигат през декември и не са готови за зимата в Нова Англия. Приятелски настроените индианци им помагат, като им дават храна и им показват как да отглеждат царевица. Когато настъпва по-топло време, колонизаторите засяват посевите си, ловят риба и дивеч и се подготвят за следващата зима. След прибирането на първата реколта празнуват първия ден на благодарността заедно с индианските си приятели.

Учениците ми знаят също, че пилигримите са преследвани в Англия заради религията си и им се налага да се преместят в Холандия. Според тях пилигримите заминават за Америка с "Мейфлауър" и съставят "Договора Мейфлауър", предшественика на нашата конституция. Времената са тежки, докато не срещат Скуанто, който ги учи как да използват малки рибки за наторяване на царевица, което им осигурява изобилна реколта. Но когато попитам учениците си относно чумата, те ме гледат втренчено. "Каква чума? Черната смърт ли?" Не, въздъхвам аз, тя е три века по-рано.

Черната смърт наистина ни дава полезна информация. Уилям Лангър пише, че Черната смърт (или бубонната чума) "е несъмнено най-ужасното бедствие, сполетяло човешкия род." В периода 1348-1350 г. от чумата загиват 30% от населението на Европа.

Колкото и катастрофална да е, самата болест представлява само част от ужаса. Според Лангър "почти всеки човек през Средновековието тълкува чумата като наказание от Бог за човешките грехове." Тъй като смятат, че Денят на страшния съд предстои, фермерите не сеят нова реколта. Много хора се отдават на пиене. Държавните и икономическите разриви може би са причина за толкова смъртни случаи, колкото и самата болест. Цялата европейска култура е повлияна - страхът, смъртта и вината стават основни мотиви в изкуството. По-леките епидемии - тиф, сифилис и инфлуенца, както и бубонната чума, продължават да опустошават Европа до края на 17. век.

По-топлите части от Европа, Азия и Африка са местата, където се развиват повечето болести, покосявали човечеството. Хората еволюират в тропическите райони, тропическите болести еволюират с тях. Хората се местят на по-студен климат с помощта на културни въведения като облеклото, намирането на заслон и огъня, които поддържат топлината на тялото. Микроби, които живеят извън човешкото тяло в даден момент от жизнения си цикъл, се справят трудно в Северна Европа и Азия. Когато започват миграциите към двете Америки през превърналия се в земен мост Берингов проток, ако не грешат археолозите, промените в климата и физическите обстоятелства застрашават дори издръжливите паразити, които оцеляват при по-ранната бавна миграция на север от Африка. Тези първи имигранти пристигат в Америка през студена камера за обеззаразяване. Първите заселници в Западното полукълбо най-вероятно пристигат по-здрави, отколкото повечето хора на земята са били преди или сега. Много от болестите, които дълго са ги заплашвали, просто не успяват да оцелеят след пътуването.

Както и някои животни. Хората в Западното полукълбо нямат крави, прасета, коне, овце, кози или кокошки преди пристигането на европейците и африканците след 1492 г. Много болести, като антракс, туберкулоза, холера, стрептококи, тения и различни шарки, се предават между хора и добитък. Тъй като ранните жители на Западното полукълбо нямат добитък, хората не се заразяват от тях.

Хората в Европа и Азия се разболяват по-лесно и по друга причина - гъстотата на населението. Причинителите на болести имат постоянна нужда от нови приемници, за да оцелеят. Тази им нужда е най-ясна при едрата шарка, която не може да оцелее извън човешкото тяло. В ентусиазма си организмите често убиват приемниците си. Така болестите сами се затрудняват - имат нужда редовно от нови жертви. Различните грипни вируси трябва да се движат, тъй като, ако техните жертви оцелеят, те са имунизирани най-малко за няколко седмици, а понякога и за цял живот. Малки общности, като индианците паюти в Невада, които живеят в изолирани разширени семейства, страдат от следколумбовите епидемии от едра шарка, предадени им от по-урбанизираните им съседи, но не могат да поддържат такъв организъм продължително време. Дори индианските села не са достатъчно гъсто населени. В селата се събират 300 души всеки ден, но обикновено това са същите 300 души. Многократният контакт с едни и същи хора няма същите последици като срещането на нови, както за човешкия организъм, така и за микробния.

Някои части от двете Америки имат висока гъстота на населението. Пътищата на инките свързват градовете от Северен Еквадор с Чили. Преди 1500-2000 години населението на Кахокия, Илинойс, е около 40 хил. души. Търговия свързва Големите езера с Флорида, Скалистите планини с днешна Нова Англия. Затова не говорим за изолирани групи "примитивни" хора. Въпреки това Западното полукълбо няма гъстотата на население, която се среща в голяма част от Европа, Африка и Азия. И никъде в Западното полукълбо няма помийни ями, преливащи от болести, както в Лондон или в Кайро, които са с открита канализация, течаща по улиците.

Редките епидемии в Америките може да се отдадат и на основната хигиена, която спазват жителите на региона. Хората от Северна Европа и Англия рядко се къпят, защото вярват, че не е здравословно, и рядко събличат всичките си дрехи, тъй като е неприлично. Според индианците пилигримите миришат лошо. Скуанто "опитва, но без успех, да ги научи да се къпят", твърди неговият биограф Фини Зайнър.

Поради всичко това жителите на Северна и Южна Америка (както и австралийските аборигени и хората от изолираните острови в Тихия океан) били "изключително здрава раса" преди Колумб. Иронично, точно тяхното здраве ги погубва, тъй като не развиват резистентност, генетична или придобита, към микробите, които европейците и африканците донасят със себе си.

През 1617 г., малко преди идването на пилигримите, процесът започва в южната част на Нова Англия. В продължение на десетилетия британци и французи ловят риба по брега на Масачузетс. След като напълнят корабите си с треска, те слизат на сушата за дърва и чиста вода, а понякога и за неколцина индианци, които после да продадат в Европа. Най-вероятно тези рибари заразяват хората, които срещат. Последвалата епидемия прави Черната смърт да изглежда нищожна. Някои историци вярват, че е бубонна чума, други смятат, че е вирусен хепатит, едра шарка, варицела или грип.

През следващите 3 години епидемията заличава 90-96% от жителите на крайбрежието на Нова Англия. Индианските общности са унищожени. "По-малко от един на всеки двайсети човек оцелява", пише Робърт Кушман, британски свидетел, който описва смъртност, непозната дотогава в човешката история. Неспособни да се справят с толкова много мъртви, оцелелите изоставят селищата си и бягат често при някое съседно племе. Тъй като пренасят заразата със себе си, умират индианци, които никога не са срещали бял човек. Хауърд Симпсън описва какво намират пилигримите: "Села тънат в разруха, защото няма кой да ги стопанисва. Земята е покрита с черепи и кости на хиляди индианци, които са починали и никой не е останал да ги погребе."

През следващите петнайсет години има още няколко епидемии, като повече от тях са от едра шарка. Европейските американци също се заразяват с едра шарка и други болести, но обикновено ги преболедуват, включително и в по-късен век, - "белязаният от шарка Джордж Вашингтон". Местните американци обикновено умират. Въздействието на епидемиите върху двете култури е голямо. Английските протестанти, мислейки се за част от божествен морален сюжет, лесно заключават, че Бог е на тяхна страна. Джон Уинтроп, губернатор на колонията Масачузетс Бей, нарича заразата "чудо". През 1634 г. пише на свой приятел в Англия: "Но Бог сигурно наказва местните, тъй като в радиус от 300 мили повечето бяха отнесени от едрата шарка, която продължава да върлува сред тях. Така че Бог наложи правото ни на собственост над това място, тези, които останаха, не повече от 50, преминаха под наша закрила" Бог - първият брокер!

Много индианци също смятат, че техният бог ги е изоставил. Робърт Кушман съобщава, че "тези, които оцеляват, са паднали духом, с обезсърчени изражения и изглеждат ужасени." След епидемията от едра шарка племето чероки "се отчаяха толкова, че загубиха доверие в своите богове, а свещениците унищожиха свещените за племето предмети." В крайна сметка, нито индианците, нито пилигримите не познават микробната теория на болестите. Индианските лечители не могат да осигурят лек, техните лекарства и билки не помагат. Тяхната религия не представя обяснение. За разлика от тази на белите. Също като европейците три века по-рано, много индианци се отдават на алкохол, покръстват се или просто се самоубиват.

Тези епидемии вероятно представляват най-важното геополитическо събитие в началото на седемнадесети век. Крайният резултат е, че британците не се изправят пред истинска заплаха от страна на индианците в първите си петдесет години в Нова Англия. Напротив, заразата става причина за легендарното топло посрещане, на което се радват хората от Плимут от страна на племето уампаноаг. Масасоит, вождът на уампаноаг, няма търпение да сключи съюз с пилигримите, тъй като заразата толкова е отслабила неговите селища, че той се страхува от племето нарагансет на запад. По думите на пуританския свещеник Инкрас Мадър, когато избухва конфликт между новите и старите заселници в Согаз през 1631 г., "Бог прекъсва спора, като изпраща едрата шарка на индианците. Цели градове биват заличени, в някои не повече от една Душа се спасява от Унищожението." Когато индианското население на Нова Англия успява да се възстанови до някаква степен, вече е твърде късно неканените гости да бъдат изгонени.

Днес, когато сравняваме европейските технологии с тези на "примитивните" индианци, може да заключим, че завладяването на Америка е неизбежно, но тогава не е било така. Историкът Катън Куперман предполага:

Технологиите и културата на индианците, живеещи на източното американско крайбрежие, са напълно конкурентни на тези на англичаните и евентуалният резултат от тази конкуренция не е бил сигурен в началото Можем само да предполагаме какъв би бил резултатът от съперничеството, ако последствията от европейските болести върху американското население не бяха толкова опустошителни. Ако колонизаторите не бяха успели да окупират земи, опразнени от индианските фермери, които вече са загинали, колонизацията би протекла много по-бавно. Ако индианската култура не беше унищожена от физическите и психологическите атаки, които е преживяла, колонизацията навярно нямаше да се осъществи изобщо.

В крайна сметка, местните американци прогонват Самюел дьо Шамплен, когато се опитва да се засели в Масачузетс през 1606 г. През следващата година племето абенаки спомага за унищожаването на първото селище на Плимутската компания от Мейн. Алфред Кросби предполага, че норвежците биха могли да колонизират Нюфаундленд и Лабрадор, ако не бяха имали нещастието да емигрират от Гренландия и Исландия, които са далеч от европейските епидемични ядра. Но това е "ами ако" история. Заразите в Нова Англия не са догадки. Те се разпространяват на запад, изпреварвайки културния контакт.

Навсякъде в Америка първите европейски изследователи срещат много повече индианци. Век и половина след като Ернандо де Сото пътува до югоизточната част на Съединените щати, френски изследователи заварват там по-малко от четвърт от населението по времето на преминаването на Де Сото, което има катастрофален ефект върху местната култура и обществено устройство. По време на своята известна експедиция от 1806 г. Луис и Кларк се срещат с много повече местни в Орегон, отколкото има само двайсет години по-късно.

Хенри Добинс събира списък на деветдесет и трите епидемии, които засягат местните американци между 1520 и 1918 г. Той отбелязва четиридесет и една появи на едра шарка, четири - на бубонна чума, седемнайсет - на морбили и десет - на грип (последните две болести често са смъртоносни за местните американци), включително и двайсет и пет - на туберкулоза, дифтерит, тиф, холера и др. Много от тях достигат пандемични нива, като започват от Флорида и Мексико и стигат чак до Тихия и Арктическия океан. Болестите играят важна роля в Мексико и Перу, също като в Масачузетс. Как испанците успяват да завладеят днешния Мексико Сити "Когато християните се уморили от войната, Бог решил да изпрати на индианците едрата шарка и имало голям мор в града." Когато испанците влизат в Теночтитлан, има толкова много трупове, че им се налага да ходят върху тях. Повечето испанци са имунизирани срещу болестта и този факт спомага за прекършването на бойния дух на ацтеките.

Морът продължава и днес. Миньори и дървари наскоро пренесоха европейски болести на племето янотнамо, живеещо в северна Бразилия и южна Венецуела, и убиха четвърт от населението им през 1991 г. Чарлз Дарвин пише през 1839 г. почти поетично: "Където и да стъпи европеецът, сякаш смъртта преследва туземеца."

Европейците така и не успяват да се "заселят" в Китай, Индия, Индонезия, Япония или в Африка, защото твърде много хора вече живеят по тези места. За важната роля на епидемиите в двете Америки може да се заключи от две прости изчисления - Уилям Макнийл смята, че населението на двете Америки е сто милиона през 1492 г., а Уилям Лангър предполага, че в Европа живеят само около седемдесет милиона, когато Колумб отпътува. Предимствата на европейците във военната и обществената организация им позволява да управляват двете Америки, както се случва и с Китай, Индия, Индонезия и Африка, но не и за "заселването" на полукълбото. За това е нужна епидемия. Като изключим самото нашествие на европейците (и африканците), чумата най-вероятно е най-важното събитие в историята на Америка.

Първите епидемии причиняват ужасна безредица, не само в индианските общества, но и при изчисленията на предколумбовото местно американско населението. Резултатът е продължаващият спор между историци и антрополози. През 1840 г. Джордж Катлин изчислява, че местното население в днешните Съединените щати и Канада по времето на контакта с европейците е четиринайсет милиона и смята, че само два милиона оцеляват. До 1880 г., благодарение на военни действия и насилственото унищожаване на местната култура, както и болести, броят на местните намалява до 250 хил., което представлява 98% спад. През 1921 г. Джеймс Муни заявява, че само един милион местни американци са живеели в двете Америки през 1492 г. Предположението на Муни се приема до 60-те и 70-те години на 20. век, въпреки че подкрепящите мнението му аргументи са базирани главно на разсъждения, а не на факти, и не са убедителни. Колин Макивиди подкрепя разсъждението:

Хората, които обичат да залагат, твърдят, че броят на местните стига тези ниска нива [между един и два милиона], заради епидемиите от едра шарка, морбили и други болести, донесени от Европа - и наистина може би е било така. Но няма данни за изчезване на никое континентално [европейско] население в толкова голям процент, за да стане от двайсет милиона на два или един милион. Дори Черната смърт намалява населението на Европа само с една трета.

Макивиди пренебрегва както данните, така и причините за заразата, описани по-горе, и се осланя на здравия разум, за да обори и двете. Той твърди, че "нищо добро не излиза от противопоставянето на здравия разум". Но американската епидемология преди пилигримите не е в областта на общата култура, където "здравият разум" може да замества години проучвания. Като използва "здрав разум" Макивиди всъщност има предвид традицията.

Авторите на "Американско шествие" пишат на страница първа: "Американската република от самото си начало е изключително привилегирована. Започва от нулата на обширен и девствен континент, така рядко населен от индианци, че дава възможност на новите заселници да ги отстранят или изтласкат." Хенри Добинс и Франсис Дженингс отбелязват, че образецът за "девствения континент" и последвалото от него "примитивно племе" повлияват на предположенията за броя на местното население. Учени, които считат местните американски култури за примитивни, снижават своите предположения за предколумбовото население, за да отговарят на стереотипа. Предположението на Муни е "разумно" и резонира с образеца. Няма значение, че земята е, всъщност, не девствена пустош, а наскоро овдовяла.

Надбягванията със смъртта, които се струват невъзможни на някои историци и географи, са познати на пилигримите. Уилям Брадфорд описва как холандците, които са съперници на Плимут, пътуват до индианско селище в Кънектикът, за да търгуват. "Но тяхното начинание се провали, тъй като Бог благоволи да даде на индианците такава смъртоносна болест, от която 950 от 1000 души умряха, а много от тях гниеха на земята, защото нямаше кой да ги погребе". Това са точно 95-те процента смъртност, които Макивиди отрича. На другия бряг местното население на Калифорния спада от 300 хиляди през 1759 г. (по това време то вече е намаляло наполовина от различни болести, пренесени от Испания) до 30 хиляди век и половина по-късно, благодарение най-вече на треската за злато, която довежда "болести, глад, убийства и спад на раждаемостта".

Век след Катлин историци и антрополози продължават "да си затварят очите" за доказателствата, предоставени от пилигримите и други ранни хроникьори. През 1947 г. П.М. Ашбърн дава началото на проучвания, които установяват много по-прецизни изчисления на основата на внимателно съставени из целия континент дребно мащабни проучвания на първия контакт и на основата на доказателства за ранните епидемии. Последните изчисления на броя на предколумбовото население на Съединените щати и Канада варират от десет до дванайсет милиона.

Как дванайсетте учебника, повечето от които публикувани през 80-те, разглеждат тази тема? Авторите биха могли да вкарат читателите си в яростния дебат от 60-те и началото на 70-те относно това как и защо изчисленията се променят. Вместо това, учебниците просто посочват числа - много различни числа! "Цели десет милиона", предполага "Американското приключение". "Имало само около 1 000 000 северноамерикански индианци", смята "Американската традиция", "около 500 различни групи, много от които номади, били разпръснати из континента". Също като други американци, които не са чели достатъчно, авторите на учебниците по история все още са в плен на идеите за "девствената земя" и "примитивното племе". Тяхното най-срещано предположение е съмнителното число един милион, което е подкрепено от пет учебника. Само две помагала предлагат дванайсет милиона, което е и мнението на съвременните учени. Два учебника играят на сигурно, като предлагат от един до дванайсет милиона, което логично заформя дискусия в час относно защо изчисленията са толкова различни. Три от учебниците пропускат напълно темата.

Проблемът е не толкова в изчисленията, а в отношението. Само един учебник, "Американското приключение", признава, че разминаване съществува, но го прави в бележка под линия. Другите учебници изглеждат решени да представят "факти", които децата да "научат". Този подход оставя учениците без познания за причините, аргументите и тежестта на доказателствата, които са присъщи социологията.

Учебниците съобщават още по-малко за епидемиите. Само три от дванайсетте учебника споменават болестта сред индианците като фактор в Плимут или където и да е в Нова Англия. "Живот и свобода" се справя добре. "Американският начин" е единственият, който вади уместно геополитическо заключение относно избухването на заразата в Плимут, но не обсъжда нито една от другите епидемии, които поразяват индианците в цялото полукълбо. Според "Триумфът на американската нация": "ако пилигримите бяха пристигнали няколко години по-рано, щяха да намерят оживено индианско село, заобиколени от ниви. Епидемията унищожава повечето индианци. Тези, които оцеляват, напускат селото... За късмет на пилигримите, разчистените ниви остават, а потоци чиста вода се вливат в пристанището". Тези четири изречения са пример за това, което Майкъл Епъл и Линда Крисчън-Смит наричат превъзходство чрез споменаване. Откъсът трудно би могъл да засегне потомците на пилигримите и в същото време издателят не носи отговорност - "Триумфът на американската нация" не може да бъде обвинен в пропускане на епидемията. Но изреченията я прикриват сред описанието на красивото пристанище Плимут. Въпреки че кървавите детайли за болести и смърт са това, което гимназистите помнят най-добре, заразата не се "задържа". Знам, защото аз не я помнех, въпреки че учебникът ми от университета я споменава в откъс от четиринайсет думи, част от параграф за вярата на пилигримите в Бог.

По колониално време всички знаят за заразата. Дори преди да отплава Мейфлауър, крал Джеймс благодари на "Всемогъщия Бог в своята велика добрина и щедрост към нас", че е изпратил "тази прекрасна зараза сред оцелелите от пътуването." Двеста години по-късно най-старата история на Америка в моята колекция - "Интересни случаи в историята на Съединените щати" от У. Барбър, издадена през 1829 г. - все още си спомня за заразата:

Няколко години преди пристигане на плимутските заселници смъртоносна болест върлува сред индианците, населявали източните части на Нова Англия. "Цели селища са изоставени. Хората не могат да погребат умрелите и техните тела са намерени, лежащи на земята, много години по-късно. Смята се, че бойците от племето масачусет са намалели от 30000 до 300 души. През 1633 г. едрата шарка помита огромен брой от населението.

Не е изненада, че нито един от стоте мои ученици не е чувал за заразата. Освен ако не са чели "Живот и свобода", учениците рядко, прочитайки тези учебници, смятат индианците за хората, които са оставят отпечатък върху Северна Америка, които са населявали в голям брой, които са се заселили, накратко, които са били след това убити от зарази и войни. Авторите на учебници се отдръпват от прямотата на Барбър. Отношения като това в "Триумфът на американската нация" гарантират колективната ни амнезия.

След като се отнасят несправедливо с чумата, учебниците се заемат да направят същото с пилигримите. Пристигането им в Масачузетс поставя още един исторически спорен въпрос, който авторите на учебниците се мъчат да избегнат. Според учебниците пилигримите възнамеряват да стигнат до Вирджиния, където вече съществува британско селище. Но "малката групичка на кораба "Мейфлауър" така и не стига до Вирджиния. На 9-и ноември акостират на Кейп Код", обяснява "История на Америка". Как пилигримите се озовават в Масачузетс, ако са отплавали за Вирджиния? "Силни бури отклоняват кораба им", твърдят някои учебници, други винят "грешка в навигацията". И двете обяснения може да са неверни. Някои историци вярват, че холандците са подкупили капитана на "Мейфлауър" да отплава на север, така че пилигримите да не се заселят близо до Нов Амстердам. Други твърдят, че пилигримите нарочно са отишли в Кейп Код.
Нека имаме предвид, че пилигримите наброяват само около 35 души от 102 заселници на "Мейфлауър", останалите са обикновени хора, търсещи късмета си в новата колония във Вирджиния. Според Джордж Уилисън предводителите на пилигримите никога не са възнамерявали да се заселват във Вирджиния, тъй като са се стремели да бъдат далеч от контрола на англиканската църква. Сравнявали са достойнствата на Гвиана в Южна Америка и брега на Масачузетс и са възнамерявали да отвлекат кораба, твърди Уилисън.

Пилигримите несъмнено вече са знаели доста за това какво може да им предложи Масачузетс - от добрия риболов край Кейп Код до онази "чудесна чума", която отваря необикновена възможност за британското заселване. Според някои историци Скуанто, индианец от село Патуксет, Масачузетс, е предоставил на Фердинандо Горджес, управител на Плимутската компания в Англия, подробно описание на местността. Горджес навярно е изпратил Скуанто и капитан Томас Дермер напред да изчакат пилигримите, въпреки че Дермер отплава, когато пилигримите са забавени в Англия. Във всеки случай пилигримите са запознати с топографията на местността. Наскоро публикувани карти, които Самюел дьо Шамплен е начертал по време на пътешествията си из района през 1605 г., допълват информацията, предадена от откривателите от 16. век; Джон Смит изучава района и го именува "Нова Англия" през 1614 г. и дори предлага на пилигримите да ги напътства. Те отказват услугите му поради високата им цена и вместо това си служат с книгата му.

Тези съображения ме карат да вярвам, че пилигримските водачи навярно са се озовали в Масачузетс целенасочено. Но доказателства за каквото и да е заключение са недостатъчни. Според някои историци Горджес си приписва заслугата за акостирането в Масачузетс след случването му. Наистина, корабът може и да не е имал определена дестинация. Читателите биха се удивили, ако авторите на учебниците представяха две или повече от различните възможности, но както винаги, досегът на учениците с исторически спорни въпроси е табу. Всеки учебник си избира по една от възможностите и я представя като безспорен факт.

Само един от 12-те учебника се придържа към възможността за отвличане. "Акостирането в Нова Англия грубо изненадва опърпаното и изморено [не пилигримско] мнозинство на кораба", пише за "Мейфлауър" в "Обетованата земя". "[Те] са се присъединили/включили към експедицията заради икономическите облаги в тютюневите плантации във Вирджиния." Очевидно тези пътници не са се зарадвали, че са ги отвели другаде, особено на бряг без установени английски селища, към които да се присъединят. "Слухове за бунт бързо се разпространяват." След това учебникът обвързва размириците с Договора Мейфлауър, като предлага на читателите си ново тълкуване на въпросите защо колонизаторите са приели споразумението и защо то е толкова демократично: "За да избегнат бунт, пилигримите правят забележителни отстъпки спрямо останалите колонизатори. Те призовават всеки мъж на кораба, без оглед на религия или икономическо положение, да се присъедини към създаването на гражданска политическа общност." Споразумението постига целта си: мнозинството приема.

Всъщност хипотезата за отвличането не представя пилигримите в чак толкова лоша светлина. Споразумението предлага елегантно решение на неудобен въпрос. Въпреки че отвличане и лъжливо представяне и тогава са били углавни престъпления, колонията оцелява с по-нисък коефициент на смъртност от Вирджиния, така че не е нанесена сериозна вреда. Цялата история обаче представя пилигримите донякъде като безчестни, което може да обясни защо само един учебник я избира.

Историята за "грешка в навигацията" е неправдоподобна - единственият параметър в пътешествията по море, който моряците са можели и са измервали точно в тази епоха, е географската ширина: разстоянията на юг или на север от екватора. Извинението с бурите е навярно дори още по-неправдоподобно, тъй като ако ги бе отвяла буря, с проясняването на небето биха се върнали на юг, като отплават в открито море и заобиколят плитчините. Все пак са разполагали с достатъчно храна и бира. Но бури и грешка в навигацията оневиняват пилигримите, което пък може да обясни защо всички останали единадесет учебника са избрали една от двете възможности.

Без значение от мотива, Договорът от Мейфлауър предоставя демократична основа за Плимутската колония. Макар създателите на Конституцията наистина да са му отдали малко значение, едва ли заслужава вниманието, с което го обсипват авторите на учебници. Но те явно искат да обрисуват пилигримите като набожна и морална група, която полага основите на нашите демократични традиции. Тази подбуда е най-безсрамно очевидна в "История на Америка" от Джон Гарати. "Доколкото е известно, това е първият път в човешката история, когато група хора съзнателно създава управление там, където не го е имало преди." Тук Гарати перифразира реч по случай Деня на предците, изнесена в Плимут през 1802 г., в която Джон Адамс чества "единствения случай в човешката история на позитивен и оригинален обществен договор". Джордж Уилисън сухо отбелязва, че Адамс "игнорира няколко очевидни факта: преди всичко обстоятелствата, довели до споразумението, което е просто инструмент за управление на малцинството". Разбира се, изказът на Гарати разобличава и невежеството му относно Република Исландия, Ирокезката конфедерация и безброй други държавни устройства, предшестващи 1620 г. Подобно изложение само предразполага студентите към етноцентризъм.

В преклонението си към пилигримите, учебниците по история въвеждат архетипа на американската изключителност. Според "Американското шествие" "тази рядка възможност за велик обществен и политически експеримент може и никога да не се появи отново". "Американският начин" съобщава, че "американският народ създава уникална нация". С какво е изключителна Америка? Със сигурност сме изключително добри. Както е казал Удроу Уилсън, "Америка е единствената идеалистична нация в света". А добротата започва на Плимут Рок, както твърдят учебниците ни, които разглеждат пилигримите като християни, трезви, демократични, щедри към индианците, благодарни на Бог. Подобна пасторална картинка може да бъде нарисувана само чрез пропускане на фактите за чумата, евентуалното отвличане на кораба и отношенията с индианците.

В тази връзка културата и учебниците ни омаловажават или пропускат Джеймстаун и испанските селища от 16. век в полза на Плимут Рок като архетипно месторождение на Съединените щати. Вирджиния, според Т. Х. Брийн, "прави лоша услуга на историците от по-късни времена, които търсят митичния произход на американската култура". Историците трудно биха нарекли Вирджиния високо нравствена, а и в първата история на Вирджиния, написана от вирджинец, се казва, че "основното намерение на всички участващи страни е да заграбят съкровищата, като се стремят по-скоро към мигновена печалба, отколкото към установяване на същинска колония"; и също, че "отношенията между вирджинците и индианците са особено непривлекателни: за разлика от Скуанто, който е доброволец, британците във Вирджиния взимат индианци за затворници и ги принуждават да обучат колонизаторите на земеделие". През 1623 г. британците за пръв път си позволяват да използват химическо оръжие в колониите, когато договарят споразумение с оглавяваните от чискиак племена край река Потомак. Британците вдигат тост "в името на вечното приятелство", при което вождът, семейството му, съветниците му и двеста души придружители умират от отравяне. Освен това, ранните вирджинци се отдават на караници, леност, дори и канибализъм. В началото прекарват времето си в копаене на дупки напосоки, безуспешно търсейки злато, вместо да се занимават със земеделие. Скоро след това са на път да умрат от глад и затова започват да изравят гниещи трупове на индианци или да се отдават под наем на индиански семейства като прислужници. Надали това са героичните основатели, от които се нуждае една велика нация.

Учебниците действително включват колонията във Вирджиния и поне споменават испанските селища, но посвещават 50% повече страници на Масачузетс. В резултат от това, а и разбира се заради Деня на благодарността, е много по-вероятно учениците да запомнят, че пилигримите са нашите основатели. Срамуват се, когато им припомня Вирджиния и испанците, но при подсказка си спомнят, че са чували и за двете. Но нито културата ни, нито учебниците присъждат на Вирджиния същият архетипен статус като на Масачузетс. Затова и почти всичките ми ученици знаят името на кораба на пилигримите, но почти никой не помни имената на трите кораба, които отвеждат британците до Джеймстаун (подсказка за следващата викторина: те са "Сюзан Констант", "Дискавъри" и "Годспийд").

Въпреки че се озовават на много мили от другите европейски анклави, пилигримите определено не са "започнали от нулата" в "пустошта". Из южна Нова Англия, коренното население многократно е горяло храсталаците, като с това е създало подобни на паркове условия. След слизането на сушата в Провинстаун пилигримите сковават лодка, с която започват да търсят новия си дом. Избират Плимут заради красивите му свободни ниви, наскоро засети с царевица, както и заради удобното му пристанище и "поточе с бистра вода". Прекрасно място за град. И наистина, преди чумата е бил град, тъй като "Нов Плимут" не е друго, а селото Патуксет на Скуанто! Нашествениците следват определен модел: на полукълбото европейците се настаняват точно в селищата на коренното население: Куско, Мексико Сити, Начез, Чикаго. Из цяла Нова Англия колонизаторите използват индианските царевични ниви за основа на селищата си, като с това си спестяват къртовския труд по разчистването на земята от дървета и камъни (това също обяснява защо и до днес имената на много градове в региона завършват на фийлд: Маршфийлд, Спрингфийлд, Дийрфийлд1). Думите "мисия в пустошта" може и да са приповдигнато заглавие за проповед през 1650 г., заглавие на известна книга през 1950 г. и архетипна учебникарска фраза през 1990 г., но никога не са били точни. Новите заселници не се сблъскват с никаква пустош, а както отбелязва един от колонизаторите през 1622 г., "в залива, в който живеем, някога са живели около 2000 индианци".

Освен това, не всички от коренното население са загинали, а оцелелите съдействат за британското заселване. Пилигримите започват да получават помощ от индианците още от втория си пълен ден в Масачузетс. В дневника на един от колонизаторите се разказва как моряците откриват две индиански къщи:


С оръжие в ръце и никого наоколо, те влезли в къщите и открили, че хората ги няма. Моряците взели някои неща, но не посмели да останат Искахме да оставим мъниста и други неща в къщите в знак на мир и за да покажем, че искаме да търгуваме с тях. Но не го направихме, защото бързахме да напуснем. Но веднага щом можем да се срещнем с индианците, ще им платим добре за това, което взехме.

Но пилигримите ограбват не само къщи. Нашият свидетел продължава историята си:

Вървяхме до мястото, което нарекохме Корнхил, където бяхме открили царевицата преди. На друго място, което бяхме виждали и преди, копахме и намерихме още царевица, две или три пълни кошници, и чувал с бобови зърна Общо имахме около десет бушела2. Само с Божията помощ успяхме да открием тази царевица, защото как иначе бихме го направили, без да срещнем някой индианец, който да ни попречи.

От самото начало пилигримите благодарят на Бог, а не на индианците за помощта, която вторите (по невнимание) им оказват, като с това задават модела за по-нататъшните дни на благодарността. Нашият очевидец продължава:

На следващата сутрин открихме място, подобно на гроб. Решихме да го разровим. Открихме първо постелка, а под нея изящен лък Намерихме и купи, табли, чинии и други такива. Взехме някои от най-красивите със себе си и покрихме отново тялото.

Място, "подобно на гроб"!

Макар Карън Куперман да твърди, че пилигримите продължават години наред да разравят гробове, допълнителна помощ идва от жив индианец - Скуанто. Тук учениците ми са отново в свои води, тъй като всички са учили легендата за Скуанто. "Обетованата земя" предлага обичайната версия:

Скуанто научил езика им, по неговите думи, от английските рибари, които се пускали по водите на Нова Англия всяко лято. Скуанто учи пилигримите как да засяват царевица и различни видове тиква. Щеше ли да оцелее малката група заселници без неговата помощ? Няма как да знаем. Но до есента на 1621 г. колонизатори и индианци вече могат заедно да празнуват и да благодарят на Бог (по-късно се чества като първия Ден на благодарността).

Какво пропускат да разкажат учебниците за Скуанто? Първо, как научава английски. Според Фердинандо Горджес, около 1605 г. британски капитан открадва Скуанто, тогава още момче, редом с четирима пенобскоти, и ги взима със себе си в Англия. Там Скуанто прекарва девет години, три от които в служба на Горджес. Казано по-подробно, Горджес помага на Скуанто да се върне в Масачузетс. Някои историци се съмняват, че Скуанто е сред петимата индианци, откраднати през 1605 г. Но всички източници са съгласни, че през 1614 г. британски търговец на роби залавя Скуанто и две дузини индианци и ги продава в робство в Малага, Испания. Последвалите събития карат Одисей да прилича на домошар. Скуанто бяга от робство, бяга от Испания и се отправя към Англия. След като се опитва да се върне у дома през Нюфаундленд, през 1619 г. убеждава Томас Дермер да го вземе със себе си на следващото пътуване до Кейп Код.

Става така, че баснословното приключение на Скуанто предоставя "кукичка" към историята с чумата, кукичка, на която учебниците ни избират да не се хванат. Сега Скуанто е обратно на масачузетска почва и се отправя към родното си село Патуксет, където с ужас установява, че "е единственият жив от цялото село. Всички други са измрели в епидемията преди две години". Нищо чудно, че Скуанто е решил да опита късмета си с пилигримите.

Това вече е история, която си струва да бъде разказана! Само сравнете с постния разказ в "Обетованата земя": "Научил езика им от английски рибари".

В ролята си на преводач, посланик и технически съветник, Скуанто е от съществено значение за оцеляването на Плимут през първите му две години. Подобно на други европейци в Америка, пилигримите нямат идея какво да ядат или как да го отгледат или намерят, докато индианците не им показват. Уилям Брадфорд нарича Скуанто "специален инструмент, изпратен от Бог за тяхно добро, надхвърлящо очакванията им. Той ги учи как да сеят царевица, къде да ловят риба и как да се сдобиват с други стоки, също е техен водач до непознати места за тяхна изгода". Скуанто не е единственият помощник на пилигримите - през лятото на 1621 г. Масасоит изпраща друг индианец, Хобомок, да живее с пилигримите за няколко години като техен водач и посланик.

"Изгодата" е основната причина, поради която колонизаторите от "Мейфлауър" предприемат пътешествието. Както посочва Робърт Мур, "учебниците пропускат да анализират мотива за изгодата, който е в основата на по-голямата част от историята ни". Изгодата идва и от индианците чрез търговията с кожа, без която Плимут никога не би си струвал разходите. Хобомок подпомага Плимутската колония в изграждането на търговски пунктове в устието на реките Пенобскот и Кенебек в Мейн, в Аптуксет, Масачузетс и в Уиндзор, Кънектикът. Европейците нямат нито уменията, нито желанието "смело да идат там, където никой друг преди не е посмял". Отиват при индианците.

Всичко това ни води до Деня на благодарността. Из цялата страна всяка есен ученици от основното училище играят кратка нравоучителна пиеса на име "Първият Ден на благодарността", която ни служи като национален мит за произход, допълнена от пилигримски шапки от цветна хартия и индиански воини с пера в косите. Денят на благодарността е събитието, на което благодарим на Бог като нация за благодатта, която Той ни е дал. Повече от всеки друг празник, повече дори от такива откровено патриотични празници като Деня на независимостта и Деня в памет на загиналите във войните, Денят на благодарността чества етноцентризма ни. Вече видяхме как крал Джеймс и ранните пилигримски предводители благодарят за чумата, която доказва, че Бог е на тяхна страна. Архетипите, свързани с Деня на благодарността - Бог на наша страна, цивилизацията, изтръгната от пустошта, ред, създаден от хаоса с усилен труд и добрите черти на характера на пилигримите - все още струят от нашите учебници по история. Преди повече от 60 години Беси Пиърс в анализа си на това как е преподавана американска история през 1920-те посочва политическите цели, на които служи Денят на благодарността: "В замяна на тази несравнима благодат ученикът е подканен да следва стъпките на предшествениците си, да предложи безусловното си подчинение пред закона и да продължи започнатото дело".

Вечерята в Деня на благодарността е ритуал, с всички характеристики, които Мирча Елиаде приписва на спазването на ритуали, свързани с митове за произход:

1. Съставлява историята на делата на основателите, Свръхестественото.
2. Смята се за истина.
3. Разказва как се е появила дадена институция.
4. Изпълнявайки ритуала, свързан с мита, човек "преживява знанието за произхода" и затвърждава патриархата си.
5. По този начин човек "живее" мита като религия.

В речника ми на издателство Рандъм Хаус основният раздел за плимутските колонизатори е не пилигрими, а Пилигримски Бащи. В каталога на Конгресната библиотека наличните материали за Плимут също са под името Пилигримски Бащи и разбира се бащи е с главна буква, като се има предвид "бащи на страната ни", а не на пилигримски деца. И така Денят на благодарността се мести от историята в полето на религията, "гражданска религия", както я нарича Робърт Бела. Според Бела гражданските религии крепят обществото. Плимут Рок достига статут на свещено изображение около 1880 г., когато предприемчиви жители на града съединяват наново двете парчета от скалата на брега и построяват гръцки храм около него. Храмът се превръща в светилище, Договорът от Мейфлауър - в свещен текст, а учебниците ни започват да изпълняват същата функция като англиканския Молитвеник, като ни предава значението зад гражданския обред по случай Деня на благодарността.

Религиозното естество на историята на пилигримите струи от въведението на Валериан Паджет към известния летопис на Уилям Брадфорд "За плимутската плантация": "Очите на цяла Европа са приковани в тази шепа английски неволни герои и светци и малко по малко черпят смелост от тях. За децата на децата им същите идеали на Свободата горят така силно, че краткият епизод, който тъкмо разисквахме, води до раждането на Съединените американски щати и преди всичко до установяването на хуманните идеали, които те символизират и за които пилигримите са направили своята саможертва на олтара на човечеството". Според този призив пилигримите не само са дали началото на Съединените щати, но са и вдъхновили демокрацията в Европа и навярно всичката добрина в света днес! Подозирам, че първоначалните колонизатори, и религиозни сепаратисти, и англиканци, биха го сметнали за забавно.

Гражданският ритуал, който изпълняваме, маргинализира индианците. Архетипният образ на първия Ден на благодарността обрисува отрупаните маси в гората, на които пилигримите в колосаните си неделни тоалети седят до почти голите си гости индианци. Както пише в една поздравителна картичка, "И като индианците, които поканихме да споделим храната си". Безумието на всичко това достига връхната си точка в работните листове, които началните ученици десетилетия наред носят у дома, чиито заглавия гласят: "Имаше различни видове тиква и пуйки, и царевица. Индианците никога не са виждали такова угощение!" Когато синът на индианския писател Майкъл Дорис се връща у дома от началното си училище в Ню Хемпшир с тази "информация", Дорис изтъква, че "пилигримите буквално никога не са виждали такова угощение, тъй като всички изброени ястия са присъщи единствено на Америките и са били предоставени от [или с помощта на] местното племе".

Идеята, че "ние", напредналите народи, сме изхранвали индианците, точно обратното на истината, не се среща за пръв път тук. Тя се появява отново и отново в историята ни, за да усложнява расовите взаимоотношения. Например, казва ни се, че белите собственици на плантации снабдяват робите си с храна и медицинска помощ, но всяко късче храна, подслон и облекло на плантациите е отгледано, построено, изтъкано или заплатено с труда на чернокожите. Като част от политическото виждане за света, в главите на американците днес е залегнало убеждението, че ние сме най-щедрата нация на света, що се отнася до чуждестранна помощ, но пренебрегват факта, че нетният паричен поток от почти всяка държава в Третия свят тече към Съединените щати.

Истинската история на Деня на благодарността разкрива някои срамни факти. Пилигримите не въвеждат традицията, източните индианци са чествали есенната реколта векове наред. Въпреки че Джордж Вашингтон наистина отделя дни за национална благодарност, съвременните чествания започват чак през 1863 г. По време на Гражданската война, когато Съюзът се нуждае от всичкия патриотизъм, който този празник може да концентрира, Ейбрахам Линкълн провъзгласява Деня на благодарността за национален празник. Пилигримите нямат нищо общо, едва през 1890-те са включени в традицията. Също така терминът пилигрими е използван чак през 1870-те.

Истински срамното е в идеологическото значение, което американската история приписва на Деня на благодарността. Легендата за Деня на благодарността прави американците етноцентрични. В крайна сметка, ако Бог е на наша страна, защо да приемаме другите култури сериозно? Този етноцентризъм се засилва в средата на 19. век. В "Раса и явна съдба" Реджиналд Хорсман е показал как идеята "Бог на наша страна" се използва, за да узакони нескритото англосаксонско превъзходство спрямо мексиканци, индианци, тихоокеанските народи, евреи и дори католици. Учебниците днес, като поощряват този етноцентризъм с пилигримските си истории, отнемат от способността на учениците да се учат от други култури и да общуват с тях.

Понякога цената, която плащаме, е по-осезаема: цензура. През 1970 г., например, Департаментът по търговията в Масачузетс кани племето уампаноаг да излъчи свой говорител, който да държи реч по случай 350-тата годишнина от слизането на суша на пилигримите. Франк Джеймс "бе избран, но първо трябваше да покаже копие от речта си на белите, които отговарят за церемонията. Когато видели какво е написал, те не му позволили да го прочете". Джеймс бил написал:

Днес е празник за вас но не е празник за мен. С натежало сърце обръщам поглед назад и гледам какво се случи с народа ми Пилигримите изследваха бреговете на Кейп Код едва четири дни, преди да ограбят гробовете на предците ми и да откраднат царевицата, пшеницата и боба им Масасоит, великият вожд на уампаноаг, знаеше тези факти и въпреки това той и народът му се сприятелиха със заселниците без да подозират... че след няма и 50 години, племето уампаноаг и другите индианци, живеещи в близост до заселниците, ще бъдат избити от техните оръжия или ще умрат от болестите, с които те са ги заразили

Въпреки че начинът ни на живот почти не съществува, а езикът ни е почти изчезнал, ние, племето уампаноаг, все още обитаваме земите на Масачузетс Което се е случило, не може да бъде променено, но днес работим за една по-добра Америка, по-индианска Америка, в която хора и природа отново ще са от значение.

Цензурираното от Департамента по търговията в Масачузетс е не някаква подстрекаваща лъжа, а историческата истина. Нищо от това, което Джеймс би казал, ако му бе позволено да говори, нямаше да е грешно, освен думата пшеница. Учебниците ни също пропускат и фактите за плячкосването на гробове, поробването на индианци, чумата и т.н., макар че всички те са били всеобщо известни в колониална Нова Англия. В продължение на поне век пуританските свещеници тръбят своята интерпретация на значението на чумата от амвоните на Нова Англия. Следователно, всеизвестната история на пилигримите е написана не чрез натрупване на нови гледни точки, а чрез умишлено забравяне. Вместо важните факти, учебниците ни снабдяват с носещите наслада подробности за услужливостта на Скуанто, името му, рибата в потоците, понякога даже менюто и броя индианци, присъствали на прототипния първи Ден на благодарността.

Тук изтъкнах злополучните подробности само защото нашата история е потискала всичко неудобно толкова дълго. Смелостта на пилигримите да предприемат пътешествие към непознат континент през късна есен остава ненадмината. През първата си година пилигримите, също като индианците, страдат от разни болести, включително скорбут и пневмония, половината измират. Превземането на Патуксет не е неетично. Те не са причинили чумата и са също толкова объркани, колкото и индианците. Масасоит е доволен, че пилигримите използват залива, тъй като мъртвото село Патуксет вече няма нужда от него. Отношенията между пилигрими и индианци започват умерено позитивно. Плимут, за разлика от много други колонии, обикновено плаща на индианците за земята, която взима. В някои случаи европейците се заселват в индиански градове, защото индианците са ги поканили, в замяна на защита от други племена или други европейци. В заключение, историята на САЩ е не по-насилствена и деспотична от тази на Англия, Русия, Индонезия или Бурунди, но не е и значително по-малко насилствена.

Противоотровата за история, носеща наслада, е не история, от която да се чувстваш зле, а честната и приобщаващата история. Щом авторите на учебниците се чувстват длъжни да дават морални напътствия, също както митовете за произход винаги са правели, то те биха могли да изпълнят целта си, като позволят на учениците да научат и за "добрата", и за "лошата" страна на историята за пилигримите. Противоречието тогава би станало част от историята и учениците навярно биха открили, че знанието, което трупат, има последствия върху живота им днес. Ако са преподадени правилно, проблемите от епохата на първия Ден на благодарността биха могли да помогнат на американците да бъдат по-внимателни и по-толерантни, вместо по-етноцентрични.

Митовете за произход се плащат скъпо. Величаенето на пилигримите е опасно. Изпусканията и измислените детайли, с които учебниците ни пробутват пилигримския архетип, са близки роднини с откровената цензура, която прилага Департаментът по търговията в Масачузетс, като отказва на Франк Джеймс правото да говори. Наистина, в историята, "истината трябва да бъде свещена, независимо от цената".

Превод: Антония Терпешева и Яна Николова

James W. Loewen. Lies My Teacher Told Me: Everything Your American History Textbook Got Wrong. The New Press, 1995.
3. The Truth about the First Thanksgiving, p. 67-90.

Бележки

1 Фийлд (field) от англ. ез. означава поле, нива. Бел. пр.

2Бушел - мярка за обем, равна на около 36,3 литра. Бел. пр.