Имена и вид на боговете

Волфганг Голтер. Posted in Библиотека

Odin, der Göttervater

До понятие за бог може да достигне само народ с висок потенциал и интелектуално развитие. Без съмнение основите на религията често са същите като при вярванията в духовете и не може да се отрече връзката между бог и природен дух.

Способностите на духовете изглеждат само умножени и разширени в божеството, качествата на множество демони понякога са обединени и прехвърлени върху по-висше същество, без да бъде прекратено съществуването на елфи и великани, които продължават да живеят в свитата на бога или като негови врагове. Точно този възглед обаче предпоставя по-задълбочени размишления, понятието за бога означава победа на интелекта над суровата материя. Природният демон живее изцяло в своя елемент; той е надарен със свръхчовешка способност, но и е ограничен в своята област на действие. Дори неговото проявление се определя чрез неговия произход. Богът обаче властва над елементите като господар, който въвежда ред и правосъдие. Неговата форма е тази на благородния героичен крал, процъфтяващ с красота и сила или събуждащ страхопочитание чрез мъдрост и богат опит. Богинята се проявява като достолепна и очарователна кралска съпруга. Живеещият в представите на народите бог обединява всичко съвършено в една блестяща, могъща и изпълнена с познания личност. Той е идеалът на смъртните герои и князе. Религиозните обреди придобиват несравнимо по-голямо значение: духовете и елфите получават жертвоприношения, защото се намесват пречейки и изисквайки в ежедневния, обикновения живот, в стопанството, а боговете управляват съдбите на целия народ, държавата и правото са създадени и пазени от тях, те въплъщават моралната власт. Индогерманците вече са били стигнали до понятието за бог и общата основа е налична навсякъде сред тях, колкото и различно да е протекло по-късното развитие при отделните народи. Тя била вяра в управлението на светлите богове (хинди dêvas), начело на които бил владетелят на дневното небе. Естественият враг на Светлината са силите на Мрака, под чиято закрила върлували чудовищата. Небесният бог невинаги запазвал във водеща позиция. Наистина Зевс я е заел, но индийският Дяусскоро отстъпил място на други, дори най-старите извори го показват пропъден. Същото се случило и при германите. Веднага се вижда в колко голяма степен страната на боговете подлежи на промяна. Основните типове на вяра в духове и елфи са общогермански, но при великаните се виждат наченките на различни конструкти, обусловени от природните условия, при които живели различните племена. Още по-големи са разликите във вярата в боговете, която при всяко племе е изразена по различен начин. За всички германи допирните точки са малко и наследени от предгермански времена. Затова те може да се поместено в предисторическия период преди започването на определените предания. Три божествени фигури със сигурност трябва да се причислят към пранаселението на пантеона на германите: богът повелител на гръмотевиците (Jupiter tonans – гръмовержец), разделен в двете проявления на Tiuz и Þonaraz, и неговата съпруга Frijȏ, прекрасната. Всичко останало изглежда е самостоятелно творение на отделните племена и културни обединения. Обновлението с най-много последствия във вярата на нашите предци, постепенното издигане на Wȏdanaz, неговата победа над Tiuz протича в рамките на нашите по-нататъшни наблюдения. Точният, конкретен брой на боговете не може да се установи нито за праисторическите, нито за по-късни времена. Основната черта на германските вярвания е войнствеността. Съдбата на народа се решава в битка. Затова и сказанията за боговете са изпълнени с битки, божеството се призовава, за да окаже помощ при извоюването на победа. Тя е и най-големият подарък, който боговете поднасят. В епохата на героите германските племена навлизат в историята, тяхното най-старо творчество е изпълнено с героичен дух, от същото естество са и вярата в боговете и сказанията за боговете. Рядко и само в отдалечени страни върховният небесен владетел се чества и възхвалява също толкова усърдно като бог на мира, колкото и като бог на победата.

Общогерманското название на божеството звучи на готски guþ, мн. ч. guda, в старовисоконемски god, got, староскандинавски goð, guð. Протогерманската основна форма може да се възстанови като guðam, мн.ч. guðo. 1 От готския и староскандинавския език може да се заключи, че формата на думата първоначално е била неутрална и вероятно се е използвала основно в множествено число. Едва през християнството общото понятие придобива конкретно значение и се използвало в мъжки род. В германското езичество думата „Gott“ („бог“) означава „божество, божествено създание“. Етимологията води до индогерманската причастна форма ghútom, принадлежаща към корена gheu, ghu, която в санскрит и авестийски се използва точно със сакрален смисъл и обозначава призоваването на боговете. Ghutom е призоваваното с жертвоприношения и молитва същество, за което се извършва обряда, прастаро и неразделно от висшето понятие за бога. Женски род за думата Gott могъл да се установи, след като първоначалният, служебен род избледнял и се появил мъжкият. Затова се наблюдава липсата на общогерманско образуване на женски род. В западногерманския Göttin се образувало по-късно към Gott (старогермански gyden, старовисоконемски gutin, средновисоконемски gutinne, gotinne, götinne), в скандинавското gydja, с което се обозначават както жрицата, така и богинята.

Във всички германски езици се намира друга дума, чието пълно значение се обхваща в скандинавската митология. Съгласно глава 13 на Йорданес готите проследявали потеклото на своите благородници, с чието съдействие побеждавали (quorum quasi fortuna vincebant), до полубоговете (semideos id est ansis). Готската форма в именителен падеж, множествено число би била ansîz, а на единственото число – ans. Тези ansîz били богове, даряващи победата. Високонемските племена са запазили думата в собствени имена като Anso, Anshelm, Anshilt и подобни, саксонците и англосаксонците в Oswald, Oslaf, Osdäg и т.н. В старовисоконемския думата също е ans, в старосаксонския и англосаксонския ȏs, към която се отнася запазеното множествено число в англосаксонския êse (във фризийски ees). В немския думата в множествено число също се склонявала според основата „i“. В староскандинавския áss е произлязло от по-старите ǫ́ss, *ǫ́sur, *ansuz, единственото число е съгласно основите „u“2, но в множествено число се наблюдава и основата „i“, æsir от *ansiz. Първоначалното значение не може да се извлече, тъй като не може със сигурност думата да се проследи до индогермански. Към мъжката форма скандинавския език е образувал женската ásynia. Чрез особени отношения понятието за Ансите след това добило ограничено значение в скандинавския пантеон от богове, доколкото една особена група от богове æsir се противопоставяла на друга (vanir).

От индогерманския език произлиза староскандинавското обозначение tívar3, Светлите, от което няма останали други следи. Изглежда от същия корен е изведено името на бога Tiuz (староскандинавски Týr, старовисоконемски Zio).

В ролята си на съветващо и осъждащо събрание боговете са наричани regin и metod.Regin се открива в скандинавския и саксонския, но думата е общогерманска, в готския ragin означава съвет. Скандинавския и саксонския език използват regin със значението на съветващи богове само в множествено число. В Hǫ́konarmǫ́l 18 изразът се пояснява допълнително: rǫ́þ ǫll ok regen, т.е. всички съветващи сили. Във „Вьолуспа“ 6, 9, 23 всички regin, свещените богове, отиват на събрание (rökstólar, dómstolar) и се съвещават. Виждаме как regin сядат във функцията си на съвещание. Понятието се степенува още повече с ginnregin – великите богове, и uppregin – върховните, небесните богове. В съвета на боговете се определя съдбата, която още в „Хелианд“ 2593 и 3348 е reganu giskapu – творение на съвещаващите се. В старосаксонския и англосаксонския за съдба се използват също metodo giskapu (Hel. 2190, 4827) и meotodsceaft, metodosceaft (Beow. 1077, 1180, 2815)4 . Metod в старогермански и старосаксонски също се използвало за христовия бог, първоначално за самото божество. Същата дума, но с различно значение, се среща в скандинавския (mijǫtuðr stm. зла участ, смърт) и готски (mtaþs stf. размер).Metod е „ножът“, който оразмерява нещо за някого, съдника. Към същото значение ни насочват regin и metod, боговете са съветници и съдници, съдбата е откритата, издадената, установената и изпълнена от тях присъда.

За vanir, блестящите или морските богове, както се нарича в скандинавската митология особена група божества, се разказва в откъса за Фрей. В скандинавските източници особен е изразът hǫpt ok bond, т.е. „вериги и въжета“, което се използва като характеристика на боговете. „Вериги и въжета“ (старовисоконемски haptbandun) може да означава единствено окови. Но защо боговете са окови? Вероятно защото обуздават и потискат с окови всяко високомерие, която застрашава обичайния и естествен световен ред, независимо дали то е проявено от хората, или великаните. От страхопочитание пред Всевластващия семноните влизали в светилището само оковани (vincula ligati). Същата мисъл може да е причина за името на „оковаващите“ богове, което е подтиквало семноните към доброволно оковаване пред бога. Ако оковите, които са поставени на високомерието от висшите сили, бъдат разбити, то всички въжета ще се разхлабят, светът ще излезе от руслото си. Дяволът е окован, но ако се освободи, светът ще загине. Така принуждаващите, ограничаващи окови са същевременно поддържащите вериги и въжета на съществуващия световен ред, законът, който го поддържа. Заедно със съществителното , „светиня“, в скандинавския се намира слабо склоняемото прилагателно , общо véa, „свещен“, както в старовисоконемския wîho, sanctus съществуват редом с wîh, templum (светилище). В единствено число се среща само като собствено име, братът на Один се казва Свещения (Lokas. 26), но в „Песен за Хюмир“ 40 се среща множественото число véar, свещените богове. Това описание трудно може да се нарече староезическо.

По форма и външен вид боговете приличат на хората. В представата за боговете е отразена идеалната човешка фигура. Затова може да се наблюдава как добре изглеждащи и богато облечени хора са били смятани от стъписаните хора за Аси. Така се говори за синовете на Хялти в „Книга за заселването на Исландия“ 3 (глава 10): „когато дойдоха на тинга, бяха толкова добре облечени, че хората помислиха, че са дошли Асите“; а в „Сага за Вьолсунгите“, глава 26 един от хората на Гюки, когато вижда яздещия Сигурд, че идва някой от боговете. Красивият светъл цвят се подчертава при Хаймдал, Балдур и при Идун Белоръкия (Lokasenna 17), жената на Сиф Торс има прекрасна златна коса, но в другите случаи не получаваме особени индивидуални описания. Сред боговете има млади и стари. Один е възрастен брадат мъж, но в никакъв случай не е безсилен, стар, а по-скоро достолепен и предизвикващ страхопочитание, когато е в доспехите си, по подобие на възрастен, натрупал много опит, но все още жизнен и способен да воюва човешки крал. Тор е силна мъжка фигура с червена брада, Балдур пък е лъчезарен, младолик герой. След раждането си синовете на боговете често бързо израстват и достигат голяма сила, на възраст от само една нощ Вали, синът на Один, се отправя на отмъщение срещу Балдур, на възраст от три нощи Магни, синът на Тор, освобождава баща си от непосилния товар на падналия върху него Хругнир. В писмени източници се твърди, че боговете се наслаждавали на особена храна. От една страна, те пируват с бира, а Тор лакомо яде сьомга и печено волско, пътуващите Аси готвили волско месо. Но от друга страна, Один не се нуждае от храна, със своя дял от глиганско месо, което му е дадено от загиналите воини от Валхала, храни вълците си, а самият той живее само с вино. Идун пази ябълки, които подмладяват остаряващите богове, когато ги опитат. Одрерир, вдъхновяващата напитка на поетите, вероятно първоначално е подмладяваща напитка, която предотвратява остаряването.5
Във вярата в боговете е заложено, че богът води по-висш, по-дълъг живот от човека. Безсмъртието и вечността в сравнение с преходността на човека принадлежат на бога. По-задълбочени мислители може постепенно да разпознаят божественото като крайно. Така например гръцките богове са вечни, но заедно с това преобладаващо мнение се появява и мисълта за тяхното падение. Относно преходността или безсмъртието на германските богове не знаем нищо, тъй като скандинавските отношения не трябва да се генерализират. В скандинавските предания за боговете наистина почти всички богове са орисани със смърт, първо бива убит Балдур, а при свършека на света всички богове от Валхала ги очаква смъртта в битка. Тъй като падението на скандинавските богове е обвързано със края на света, която идея пък е от протогермански произход, германските богове трябва също като гръцките и индогерманските да се смятат за вечни.

Германските богове са изобразявани да яздят или да ходят, само Тор се вози в колесницата си с два впрегнати козела. Затова се изброяват имена на различни коне на боговете. Дори жените на боговете използват жребци подобно на валкириите. Но сред хората божествата се пренасят тържествено в каляски, като например Нертус и Фрейр в Швеция. Със сигурност по-старинни са каляските: яздещите богове пък от своя страна ясно произхождат от германската героическа епоха, битките се водят пеша или на кон, но изключително рядко и със съмнение основавайки се на собствени предания се водят с колесници, като например Битката при Бравала. Когато боговете излизат с колесниците или конете си, земята се разлюлява. От гривата и устата на жребците на боговете върху полята капе облагородяваща роса. Боговете яздят и пътуват из въздуха и по вода, както по земята. Когато боговете, най-често невидими, се смесят с хората, то те се появяват и изчезват внезапно. За изчезването скандинавския език използва думата hverfan, Oþinn hvarf þá, „Один изчезна там“ се казва на края на „Песен за Гримнир“. Вероятно за това значение се използвала най-общо общогерманската дума за от онова време hwerban. Способността за трансформация е обща за боговете и всички свръхестествени същества, но я използват относително рядко и най-често чрез изричане на вълшебни дучи. В общия случай боговете са описани като весели, добросърдечни (teitr, glaðr) и благонравни (bliðr, sváss, hollr). Те са милостиво настроени спрямо хората. Сърцето на Тор се смее от радост в гърдите му (hló hugh í brjosti), но гневът му често се отприщва страховито. Когато неволно се разгневи, сключва вежди над очите си, смръщва се и тръска брада. За Один освен целия героизъм, свойствени са също коварството и лукавството спрямо приятели и врагове. Животът на боговете протича като този на хората. Те се допитват до съдбата, водят войни, празнуват с пиршества, упражняват се с оръжия, свикват съд, забавляват се с игри и се впускат в любовни приключения. Разкъсващо желание обхваща духа на Фрей; Один е опитен във всички любовни интриги. Боговете също така имат свита и слуги. Скирнир е чиракът обущар на Фрей, Фула е прислужница на Фрея. Срещат се различаващи се възгледи относно мощта на боговете. Те се разпореждат със съдбата, което е metodo и regano giskapu, но от друга страна съдбата също се разглежда и като нещо независимо и самостоятелно (wurdgiskapu). В скандинавските саги на боговете е предопределено падение. Германските богове и ориста се съотнасят по подобие на гръцките и мойрата. Съдбата понякога се разглежда като волеизявление на боговете, понякога е самостоятелна, поставена редом или дори над боговете. Regnator omnium, „Всевластващ“ е богът на семноните, а по описанието може да се предполага неограничено всемогъщие. Приписваната на боговете мощ е така разделена, че един стои над другите, на които са разпределени специални длъжности и задължения. Ранговите отношения между боговете в никакъв случай не са подредени равномерно, точно тук се наблюдават значителни различия в хода на вековете и сред отделните народи, тъй като предводителството при боговете се променяло – ту Туиз, ту Водан, ту Фрейр, ту Тор излиза начело. Броят на германските богове също не е постоянен, а вечно променящ се. За най-ранни времена различаваме трима главни богове, чието почитане е много вероятно сред повечето племена. Но не може да се установи колко богове освен тях почитали отделните племена. В броя на боговете дузината не играе роля нито в немската, нито в скандинавската митология. Първо се появява в „Песен за Хюндла“ 30:

Единадесет бяха още от рода на Асите,
когато тялото на Балдур положиха на кладата.

Тази част се намира в откъса, който се нарича „Къса Волюспа“ (Vǫlospǫ́ en skamma) и е датирано към втората половина на 12. век.6 Дузината произлиза от умишлена имитация на античния пантеон от богове. Тя се повтаря от Снори Стурлусон в „Сага за Инглингите“, глави 2 и 7, както и в „Гюлфагининг“, глава 20 („Прозаична Еда“. 1, 82), но е толкова слабо обоснована, че броят на действително описаните Аси въобще не съвпада с нея. Със сигурност се сблъскваме с умишлен опит от 12. или 13. век, който не заслужава допълнително внимание.

Смята се, че домът на боговете се намира в светлото небе или върху високите планини, които се врязват в небето и предоставят изглед навред. Ásgardr goðrheimr („домът на боговете“), heilakt land („свещена земя“), ragna sjǫt („седалището на боговете“), hodd goða („селението на боговете“) са описанията сред скандинавските поети. Към небето непосредствено препращат имената uppheimr, upplǫnd, както в средновисоконемските стихове небето се нарича oberland, където живеят uppregin. Тиуз и tívar принадлежат към небето само заради имената си. Водан, Один и Фрейр гледат от небесните си тронове надолу към света. От имената на жилищата на боговете, които изброява „Песен за Гримнир“, някои описват широкото блестящо небе (Breidablik, Glitnir, Bilskirnir). Мястото на дома на Хаймдал насочва към издигаща се до небесата планина. Планините на боговете не винаги се нуждаят от светилища за култ, те може и да се мислят като място за живеене. Според „Прозаичната Еда“ Асгард се намира на средата на Земята под формата на висока планина, чийто връх е над облаците във вечно слънчево ясно време. Седалището на боговете Олимп също е едновременно планина и небесно пространство.

Превод от немски Симеон Кайнакчиев

Източник:
Wolfgang Golther, Namen und Art der Götter (Wolfgang Golther, Germanische Mythologie, 1895 (5. ed. 2013).

Бележки
 
1 За етимологията Kluge, Etymologisches Wörterbuch, под Gott; Brugmann, скица 2, 212; Feist, Gotische Etymologie, Straßburg 1888 стр. 46; в староиндийски причастна форма е hutá, hûtá, в авестийски zû; във веда paruhûta е придружаваща дума на често призовавания Индра. По-стари опити за разясняване на думата Gott се намират при Schade, Altdeutsches Wörterbuch 12, 342
2 Руническия надпис от Крагехул (Дания) показва името asugisalas за ansugisalas (староскандинавски Ásgísl); вж. Noreen An. Cr.2 стр. 260; в Þrymskviþa 16 вероятно ǫ́surтрябва да се чете вместо ǫ́ss, вж. Symons, Die Lieder der Edda I, 1 S. XV.
3 С тях не са свързани староиндийстоко devas, гръцкотоδίος, латинското divus, староирландското dia. Староскандинавското díar, което при скалдът Кормак и в „Сага за Инглингите“ са заемки от ирландския език, вж. Bugge, Studien стр. 30. Поведението на дателния падеж ед. ч. на tívorвъв Vǫl. 32 спрямо мн. ч. tívar и принадлежащото към него ед. ч. tír (Noreen, An. Grammatik2 §72, note 7) е загадъчно. Образува се именителен падеж ед. ч. tívurr – бог.
4 На места в англосаксонския meotusceaft се използва със смисъла на зла участ, смърт (в Crist 888 обозначава „Страшния съд“), при Grein, Aga. Sprachschatz 2, стр. 240; относно regano и metodogiscapu вж. Vilmar, Deutsche Altertümer im Heliand, 2. Ausg. Marburg 1862, стр. 12 и следващи и стр. 16; metod като съдия разяснява Kauffmann, Beiträge 18, S. 180 с препратка към гръцкото μεδέωυ и ирландското comadiu от *com-mediu „съдия“.
5 Това схващане за Одрерир се оспорва от Bugge, „Studien über die Entstehung der nordischen Götter und Heldensagen“, S. 565 ff.
6 Относно възрастта на Vǫlospǫ́ en skamma вж. Finnur Jónsson, „Litteraturs historie“ 1, S. 204.