Познаваш ли страната, където проектите цъфтят?

Борис Минков.

Съществена заслуга за това настоящото изложение да получи подобно центриране, изглеждащо на пръв поглед твърде саркастично за текст с научни претенции, има едно момиче, което консултираше желаещите да кандидатстват с проекти пред Швейцарската културна програма. Така и не научих името на това момиче, което в биологичен план можеше да ми бъде дъщеря, но важните й напътствия се постарах да запомня, още повече, че ги бях чувал и по-рано на други места, които фигуративно могат да бъдат представени като преддверия на хранилки за съвременни интелектуалци. (Впрочем в този случай възнамерявах да правя тематичен брой на едно списание за четенето на швейцарския франк – не само като самоирония спрямо ситуацията на подхождане към “хранилките”, но дори например затова, че съвременната швейцарска банкнота се чете – за разлика от останалите национални банкноти, които познавам – по по-късата й страна, тоест като вестник или списание; да не говорим за историческите основания на такъв брой: швейцарският франк спасява спестяванията, а оттам и живота на множеството германски и австрийски изнежени интелектуалци – или “литератори”, както по-късно ги уязвява идеологията на националсоциализма.)

Оказа се, че като вносител на проект историята на швейцарския франк не следва да ме интересува. Аз просто трябваше да изразя своята идентичност, а не да откликвам така, както предполагам, че оценяващите проектите очакват от мен като хора, носещи определена национална идентичност или по-скоро мрежа от идентичности. Най-малкото затова защото после аз ще трябва да си го изпълнявам, а и защото от написаните заради самата фондация проекти никой няма полза. И още нещо: проектната идентичност предполага един стратегически аванс, изразен във възможността да се видиш в мечтите си. Преди около пет години, когато патосът на проектните аниматорки беше още по-слабо понятийно структуриран, се казваше, че просто трябва да се научим добре да мечтаем и тогава има кой да изпълни мечтите ни. (Примери с листите за преводи със съответните приоритети; преводи на Манхайм от английски; приоритетен превод на Бенедикт Андерсън.)
Но това напомняне е само бегъл повод да се погледне на един максимално частна (и злободневна) перспектива на идентичностния проект, то нито ще откликва на патоса на активистите, нито пък ще го има предвид като важна тема. Като концепция проектът тук ще бъде разглеждан като буфер, в който се извършва преработка и двупосочно адаптиране на информация според “подхвърляните напред” очаквания на двете страни. Тези “изнесени напред” очаквания формират буфера. Историческият примерен материал ще наблюдава опита на непрекъснато изместващия се проект ‘Средна Европа’ и самоописателните формули, които той управлява. Не е трудно да се установи, че както според хода на изместването, така и според най-често използваните формули (“максимум разнообразие на минимум територия”; “мястото на кръстопътя”; антитетичното съвместяване на “етническа толерантност и нетърпимост” и т. н.) идеята за една хипотетична общност на средноевропейското и тази за балканските индентичности са обвързани. Значително по-трудно е да се констатира степента на динамичност на това обвързване. Иначе още в момента на първото систематично очертаване на идеята за Средна Европа, за каквото може да се смята концепцията на Науман, Балканите присъстват като територия на потенциално принадлежащ на средноевропейското обсег. За Науман балканските държави са държави-спътници, или – ако мога да си позволя една не особено уместна шега – “държави-трабанти”, чието адаптиране към въпросното пространство става според степента на активност на Германия, търсеща да създаде едно стабилно трето между индустриално обсебения Запад и необятно ирационалния Изток. За нашия случай концепцията на Науман е особено интересна с реакцията в момента на нейното пропадане. В края на Първата световна война на Науман не му остава друго, освен да напише в своя седмичен вестник “Mitteleuropa” (в неговото последно, 52-ро издание) следното: “Средна Европа като цяло се разпадна така, все едно е един уголемен Балкански полуостров. Затова сега няма смисъл да правим планове и проекти.”1 Негативността на сравнението впечатлява с преобръщането на формулата на формиране на идентичностния мит “максимум разнообразие на минимум територия”. Някъде в идеалното пространство на проектите това разнообразие присъства като хармонично организирано, а на Балканите то присъства реално в неуспешния си карикатурен образ, в една такава визия за разпада, която дори не може да има патетичния ореол на Вавилонското разноречие. В тази връзка именно му е отказан проектът. Схемата на сравнението предполага, че при добро разполагане на агента на идеята, държавите-спътници – политически и стопански независими – не приличат на себе си, а при недобра констелация самият агент на проекта напомня изначалната същност на своите спътници, тоест не прилича на нищо, макар разбира се това нищо да е изрично “уголемено”. Това, че образът на “спътниците” не зависи от собствените им усилия и себеполагания, е очевидно. За мен по-интересно е да се наблюдават не геополитическите аспекти на този случай, а динамиката, чрез която подобно пасивно участие усвоява нови територии и намира неочаквани акценти. Без да се спирам на други концепции за Средна Европа, които полемизират с Наумановата (като например представата на Игнац Зайпел за корпоративната държава), ще очертая пример за едно хронологически по-отдалечено явление, каквото е съвременното ни концентрично разгръщащо се внимание спрямо страните от Източна Централна Европа (междувременно в системата на говорене за последици на Втората световна война над думата “Средна Европа” се спуска табу, а табуто в случая е любопитно, доколкото то подобно на проекта изисква и стартира процедура на описване).
Преди около десет години, когато “проектната треска” още се зараждаше, и то тъкмо като очертаваща една подгряваща периферия на актуалното в конкретния момент “средноевропейско”, източноевропейският интелектуалец обърна погледа си към фокуса на внимание с една специфична “завист за проекта”. Осъзнато е, че “именно средноевропейският интелектуалец става интелектуалецът-герой”; около него трептеше особена еротична аура като “творец на историята”. Този образ се виждаше в западното масмедийно съзнание – и от това следваха съвсем конкретни неща – създаваха се фондации за контакт и финансиране на тези интелектуалци, средноевропейски университет, който трябваше да е “мрежа между Изток и Запад”, превеждаха се книги и статии, образуваха се списания със специфична средноевропейска насоченост, пишеха се биографии, западната ТV посвещаваше предавания на средноевропейски творци.”2 За редица родни интелектуалци Хавел се превърна в парола, и то само в твърде редки случаи тази парола се оказваше годна да влиза в дискусии3, а иначе просто цитираше популярността на разгръщащия се в едно привидно съседно пространство проект; така българският интелектуалец заявяваше желанието си също да бъде “страна на фокус”. Това вглеждане в проекта на съседа представлява важен опит за българския интелектуалец, който подразбра, че ако иска да бъде чут, трябва задължително да премине през люпилнята на тази стратегийна матрица, през буфера, от който в последна сметка се извлича образа на другия. Така регионът, който според собствената си самоописателната митология бива определен като място на вечното антитетично лутане, усвоява модела на проекта, в който следва да бъдат положени концепциите за идентичност или по-точно за преплетените идентичностни мрежи. В духа на подобен “макропроект” човекът от Източна Средна Европа е ценен доколкото е склонен да се самоописва и няма против да го прави. За всичко останало този човек може да говори само дотолкова, доколкото е някакъв “различен” представител на “пъстър и разнообразен” регион, доколкото самият той е обект на научно дирене. В този смисъл постъпателното геополитическо изместване на представата за Средна Европа след 1989 не засяга необходимостта от самоописание (тя например не е отменена за представителите на “напредналите” средноевропейски държави), а само – както отбелязва Кьосев в цитираната статия – го преразпределя проектно (тоест сюжетира го) по различни медийни ниши. Наличието на множество национални групи, на билингвизъм в следствие на честото прекрояване на държавни граници, на създаването и закриването на държави, на относителна политическа нестабилност превръща Източна Средна Европа не просто в отново актуална тема, но – което е значително по-интересно – и в своеобразен фокус, който в известен смисъл е реципрочен на обикнатия на изследователите на средноевропейското фокус “Виена 1900”.4 Въпреки че интересът на историците към така наречената Виенска модерност никога не е отслабвал, в последните години множество погледи се отправят към тази епоха с цел да търсят в нея една възможна проекция на днешния ден, като при това (наред със строгите “проектни” понятия и класификационни норми, носещи белезите на стар културтрегерски жаргон) често на преден план излиза модното и преди сто години говорене за тип.5
Като материал за проектния буфер се подновяват отминали дискусии, като например за фигурата на интелектуалеца и неговия медиен образ, за анализа на езика на художественото като реакция спрямо многоезичието на социокултурното поле, за конструкта на популярното и за канона. И – ако малко спекулативно пренеса границите на различните полагания – докато една отличаваща се със засилена “проектност” Средна Европа се самоописва уж в геополитически план като художествена фигура на силно разколебан в своята историчност (и ценен именно заради тази си разколебаност) човек, то фигурата на интелектуалеца в средноевропейския си вариант неизбежно преминава през ролята на функционера, на агента на политическото послание, дори когато изрично се декларира отказът от политиката.
Докато в представите за самоописание присъстват елементи от един медицински дисциплиниращ дискурс, то когато редовете на самоописание се обобщят в “проект”, се създава илюзия за предварително насочвано в една или друга посока самоуправление. Както може да се види от почти всеки текст за Средна Европа, “проект” става вълшебна дума не само за описване на самоописването, но и за отношението на другите, за техните идеи за това по какъв план трябва да протича самонаблюдението. Ако се върнем обратно от въпроса за постоянното прекрояване на геополитически граници и табута към отчетливото литературно присъствие на проектния човек, на един възможностен човек, какъвто познаваме от “Човекът без свойства” на Музил, ще видим идентичностната криза именно в описателното презареждане. “От съществуването на земята насам нито едно същество не е загинало от езикова грешка, и все пак може да добавим, че австрийската и унгарската Австро-унгарска монархия се срина тъкмо поради своята непроизносимост.”6 Тъй като назоваването е снето като възможност за оптимално пряко разбиране заради прословутата толерантност, остава възможността за сегментното описване, за ритуалното езиково проследяване на една паралелна акция. Като многоезикова държава Австро-унгарската монархия е и държава с много социокултурни пространства. Политизирането на езиковите разлики, тоест издигането им като първостепенни признаци/ белези на идентичност на индивиди и групи застава на пътя на стандартизиращото модернизиране на политическото устройство, тъй като стремежът към нормиране (назоваване) в тази област се възприема като опит да се наложи национална доминация. Впрочем според Петер Щахел оттук и особеният интерес на австрийските писатели и философи към езика може поне отчасти да се обясни в контекста на това силно политизирано многоезиково пространство.7 И от тази позиция пак бих искал да се върнем към света на възможностния човек, който в границите на собственото си описване възприема, но и балансира стратегиите на мегапроекта (било то национален, полово фундиран или някакъв друг). Във въпросниците на прословутите преброявания в Австро-унгарската монархия (1890-1910), които впрочем също присъстват трайно като очертаващи специфично възприятие в литературата, липсва графа ‘националност’, а вместо нея има графа ‘разговорен език’ (Umgangssprache). Когато Карл Техет (Carl Techet) – журналист и писател, трябвало да попълва тази графа, той бодро и дори вероятно самодоволно отбелязал: “неутрален”. Разбира се, в това, че човек (още повече с журналистически рефлекс) определя своите идентичностни признаци като неутрални, няма нещо особено фрапиращо, особено за аудитория, познаваща мисионерското четиво на Б. Андерсън (впрочем Техет няма как да го е познавал). Както във всеки виц по-важна тук е маневрата на надхитряване, територията на единоборството между човека и формуляра, търсещ извличането на сведения за личностната идентичност. Впрочем Светлозар Игов (виден български славист и литературен историк) застъпва една теза, че балканският човек не е единен тип, а в неговият светоглед се включват “същински балкански”, “панонски” (или средноевропейски) и “средиземноморски” тип. От една страна в тази позиция се съдържа упорното говорене за тип, за което казахме, че се включва трайно във фокуса на “Виена около 1900”; от друга със сигурност представлява подобно навлизане във въпроса за идентичностите, каквото формулярите за преброяването от онова златно време на Австро-унгарската империя предлагат. “Формуляр и идентичност” – ето една нова тема за проект; остана да се надявам, че не съм пропуснал сроковете за кандидатстване за Швейцарската програма.

Бележки

1 Цит. по: Zoran Konstantinović, Hermann Broch und der Mitteleuropa- Gedanke, In: Hermann Broch. Perspektiven interdisziplinärer Forschung. Akten des internationalen Symposions Hermann Broch, 15-17. September 1996, Szeged, Hrsg. Árpád Bernáth, Michael Kessler und Endre Kiss, Stauffenburg Verlag, Tübingen 1998, S.79-93, S. 83.

2 Кьосев, Ал. Средна Европа и Балканите на пазара на геополитическите образи. Критика и хуманизъм, №. 3-4, 1993, тук бр. 4, с. 101.

3 Два от тези редки случаи, сблъскващи Хавел срещу Кундера: статията на Ани Бурова в Литературен вестник, №. 19/ 1999, с. 9/11 и Кьосев, А. Смътният - Панорама, 1991, № 1-2, с. 27 и сл.

4 За специфичното концентрично фокусиране вж. Sabler, Wolfgang: Die Frage der österreichischen Identität. Bemerkungen zu Artur Schnitzler, In: Literatur im Kontext. Robert Musil, Colloque International – Strasbourg 1996, Hrsg. von Marie-Louise Roth und Pierre Béhar, Peter Lang Verlag, 1999, S. 83-113, особено с. 84-85.

5 Особено показателен както за тематичното субординиране, така и за цялостната постройка на подобни изследвания е сборникът в чест на 65-годишнината на Мориц Чаки със симптоматичното заглавие “Тъканта на културата. Културологични анализи към историята и идентичността на Австрия в модерността”: Das Gewebe der Kultur. Kulturwissenschaftliche Analysen zur Geschichte und Identität Österreichs in der Moderne. (Moritz Csáky zum 65. Geburtstag), Hrsg. von Jochannes Feichtinger und Peter Stachel. Innsbruck – Wien – München 2001.

6 Robert Musil, Der Mann ohne Eigenschaften. Roman 1, Reinbek b. Hamburg 1978, S. 451.

7 Peter Stachel: Ein Staat, der..., In: Das Gewebe der Kultur. Kulturwissenschaftliche Analysen zur Geschichte und Identität Österreichs in der Moderne. – Moritz Csáky zum 65. Geburtstag – Hrsg. v. Jochannes Feichtinger und Peter Stachel. Studien Verlag. Innsbruck – Wien – München 2001, S. 11-45.