11. Прогресът е нашият най-важен продукт

11. Прогресът е нашият най-важен продукт

 
Бог не е подготвял англоезичните и тевтонските народи хиляда години за нищо…
Той ни е дал духа на прогреса, за да победим силите на ответната реакция идваща от всички страни. Той ни направи опитни в управлението, за да можем да ръководим сред диваци и застаряващо население. И от цялата ни раса Той е избрал американския народ като Негова избрана нация, за да поведе най-накрая в изкуплението на света.

Сенатор Алберт Дж. Бевъридж, 19001

Американците виждат историята като права линия, а те самите стоят на нейния край като представители на цялото човечество.

Франсис Фицджералд2

Изследването на икономическия растеж е твърде сериозно, за да бъде оставено на икономистите.

Е. Дж.Мишан3

Става все по-очевидно, че няма да имаме предимствата на този свят още дълго. Неизбежното и очаквано унищожаване на жизнения цикъл на световната екология може да бъде предотвратено само чрез радикална промяна във възгледите от сегашното ни наивно схващане за този свят като опитно поле за изпитание към по-зрял поглед за Вселената като цялостна матрица от форми на живот. Извършването на тази промяна в гледна точка е най-вече религиозно, а не икономическо или политическо.

Вайн Делория-Младши.4

Непоколебими четецо, ние сме на път да направим нещо, което в часовете по американска история в гимназията не са постигали никога в аналите на американското образование: да стигнат до края на учебника. Какви заключителни думи казват в часовете по американска история на своите ученици?

Учебникът „Американската традиция“ уверява учениците, „че американската традиция остава силна - достатъчно силна, за да посрещне многото предизвикателства, които предстоят“. „Ако тези ценности са онези, с които повечето американци могат да се съгласят“, казва „Американското приключение“, „американското приключение със сигурност ще продължи.“ „Повечето американци останаха оптимисти за бъдещето на нацията. Те бяха убедени, че техните свободни институции, тяхното голямо природно богатство и гениалността на американския народ ще позволят на САЩ да продължи да бъде — както винаги е била — Обетованата земя.“ Заключава „Обетованата земя“.

Повечето учебници не завършват със заглавията си, а със същата скучна баналност. „Американският дух се надигна с жизненост, когато нацията се отправяше към края на ХХ век“, авторите на учебника „Американско нашествие“ни увери през 1991 г., пренебрегвайки проучванията на общественото мнение, които показват обратното. Петнадесет години по-късно „американският дух трептеше жизнено в началото на двадесет и първи век“, пишат те, но сега „сериозните проблеми продължиха да тормозят републиката“. „Живот и свобода“ се изкачва по-нагоре по този кух клон: „Америка ще играе голяма роля в тези бъдещи събития. Това, което прави тази нация, зависи от хората в нея.“ Не мога да споря с това! „Със сигурност предстоят проблеми“, прогнозира „Американското приключение“. „Но и възможностите,“ американският народ „има нужда само от воля и отделеност, за да посрещне новите предизвикателства на бъдещето“, според учебника „Триумфът на американската нация“, Накратко, всичко, което трябва да направим, за да се подготвим за утре е да не падаме духом. Или както учебника “Американската нация Холт“ написа през 2003 г., „Американците се изправиха пред бъдещето с надежда и решителност.“ Още през 1995 г., „Лъжите, които ми наговори учителят“ се надсмиваше на учебници за такъв тип край. Очевидно „Лъжите“ имаше слабо влияние върху издателите на учебници.

Е, защо да не завърши с щастлив край? Може и да има отговор за това. Не искаме да депресираме гимназистите. В крайна сметка това така или иначе не е наистина история - не можем да знаем със сигурност какво ще последва. Така че нека приключим с оптимизъм.

Всъщност, както не знаем с точност какво се е случило преди хиляди години, не можем да знаем с точност какво ще се случи след това. Именно поради тази причина последните редове на тези книги предоставят още една възможност, с която авторите биха могли по подходящ начин да предизвикат интелектуално любопитство. Могат ли учениците да прилагат идеи, които са научили от тези огромни американски учебници по история? В крайна сметка, както е казал Шекспир, миналото е „пролог“. Ако разберем кое е причинило, това в миналото, може да сме в състояние да предвидим какво ще се случи след това и дори да приемем национални политики, осведомени от нашите знания. Със сигурност, помагайки на учениците да се научат да го правят е основната причина да се преподава история на първо място. Ако учебниците по история предоставяха инструменти за прогнозиране или примери за причинно-следствена връзка в миналото, които биха могли (или може би не) да продължат в бъдещето, те биха насърчили учениците да мислят за това, което са учили през годината. Какъв вълнуващ начин за завършване на един учебник по история!

Според учебника „Американска история“, картината „Westward the Course of Empire Takes ItsWay“ е възпроизведена в повече американски истории, отколкото всяка друга картина от Къриър енд Айвс5. Като противопоставя стереотипно „примитивни“ местни ловци и рибари с бързащите бели заселници, картината подсказва, че напредъкът е обричал индианците, така че не е необходимо днес да разглеждаме отблизо процеса на изселване.

Но не, липсата на интелектуално вълнение в тези книги е най-вече споменавано в края им. Всичко е наред, успокояват ни авторите. Просто продължавай да правиш това, което правиш. Няма нужда да се замисляме дали нацията или цялото човечество са на прав път. Изобщо не е нужно да се мисли. Това не само е скучна педагогика, но и лоша история. Независимо от това, подобни заключения са често срещани.

Както обикновено, такова единодушие без съдържание сигнализира, че социален архетип дебне наблизо. Този, архетипът на прогреса, избухва в целия си блясък на последните страници на учебниците, но започва от началните им глави.

Векове наред американците гледаха на собствената си история като на демонстрация на идеята за прогрес. Както каза Томас Джеферсън:

Нека философският наблюдател започне пътуване от диваците на Скалистите планини на изток към нашето морско крайбрежие. Той ще ги наблюдава в най-ранния етап на сдружаване, когато не живеят под никакъв закон, освен този на природата. След това ще намери тези по нашите граници - пастири, които отглеждат домашни животни за да компенсират липсите от лова,… и така по своя път, той щеше да срещне постепенните нюанси на усъвършенстване на човека, докато не достигне своето, досега, най-усъвършенстваното състояние на нашите морски пристанищни градове. Това всъщност е еквивалентно на изследване на напредъка на човека във времето от началния период на сътворението до наши дни. И къде ще спре този напредък, никой не може да каже.6

Идеята за прогрес доминира в американската култура през деветнадесети век и се чества в Чикаго на изложението „Векът на прогреса“ през 1933 г. Още през 50-те години на миналия век все още се смята, че повече е по-добро. Всеки град в Средния Запад показва гражданска гордост със знаци, обозначаващи границите на града: ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЕКАТЪР, ИЛИНОЙС, НАСЕЛЕНИЕ. 65 000 И РАСТЕ.

Растежът означаваше напредък, а напредъкът осигуряваше смисъл по някакъв основен, но лекомислен начин. Във Вашингтон министърът на търговията рутинно празнуваше, когато нашата нация достигне всеки нов етап – 170 000 000, 185 000 000 и т.н. – на своя „часовник за населението“7. „Ние се похвалихме, че прекрасната икономическа система на Америка е дала на Съединените щати „72 процента от автомобилите в света, 61 процента от телефоните в света и 92 процента от световните вани“ и всичко това само с 6 процента от световното население.8 Бъдещето изглеждаше още по-светло: повечето американци вярваха, че децата им ще наследят по-добра планета и ще се радват на по-пълноценен живот.

Това е Америка, в която са израснали повечето автори на учебници, и Америка, която все още се опитва да продава на учениците днес. Може би учебниците не поставят под въпрос идеята, че повече е по-добре, защото идеята за напредък е в съответствие с начина, по който американците обичат да мислят за образованието: подобряващо, водещо стъпка по стъпка към възможност за отделните хора и напредък за цялото общество. Идеологията на прогреса дава и надежда за бъдещето. Със сигурност повечето американци искат да вярват, че тяхното общество като цяло е благо, а не проклятие за човечеството и планетата.9 Учебниците по история отиват още по-далеч, за да намекнат, че просто като част от обществото, американците допринасят за нация, която непрекъснато напредва и остава надеждата на света. Както се изразиха Бурстин и Кели, края на „История на Съединените щати“, „Американците – създателите на нещо от нищо – донесоха нов начин на живот в далечни краища на света.“ Така идеята за американската изключителност – Съединените щати като най-добрата страна в света – която започва в нашите учебници с пилигримите, се проектира в бъдещето.

През 50-те години на миналия век графична фирма преработи символа за Explorer Scouting, за да бъде „по-актуален“. Новият символ е насочен напред и нагоре по перфектен начин представлява архетипа на прогреса.

Вярата в прогреса играе различни функции в обществото и в американските учебници по история. Вярата насърчава статуквото в най-буквалния смисъл, тъй като прокламира, че за да прогресираме, просто трябва да правим повече от същото. Това убеждение е било особено полезно за висшата класа, защото американците биха могли да бъдат убедени да игнорират несправедливостта на социалната ред, ако смятат, че икономическият пай продължава да става все по-голям за всички. Идеята за прогрес също се вписва в социалния дарвинизъм, който предполага, че по-нисшата класа е на по-ниско ниво по своя собствена вина. Прогресът като идеология по същество е антиреволюционен: тъй като нещата се подобряват през цялото време, всеки трябва да вярва в системата. Представянето на Америка толкова оптимистично помага на учебниците да издържат на атаките на ултрапатриотични критици в Тексас и други щатове, които одобряват учебниците.

В международен план наричането на бедните страни като „развиващи се нации“ помогна на „развитите нации“ да избегнат несправедливостта на световната стратификация. В действителност „развитието“ прави нациите от Третия свят по-бедни в сравнение с Първия свят. Доходът на глава от населението в Първия свят е пет пъти по-висок от този в Третия свят през 1850 г., десет пъти през 1960 г. и четиринадесет пъти към 1970 г. Трудно е да се измерят тези съотношения, отчасти защото един долар купува повече в Третия свят, отколкото в Първия, но доходът на глава от населението в Първия свят сега е двадесет до шестдесет пъти по-висок от този в Третия свят.10 Речникът на прогреса остава безмилостно обнадеждаващ обаче по отношение на „неразвитите“. Както каза икономистът Е. Дж. Мишан, „Самодоволството е навсякъде посвета, като се позовава на тези бедни и понякога отчаяни страни чрез фалшивата номенклатура на „развиващите се нации“.11 През деветнадесети век напредъкът предоставя също толкова прекрасна обосновка за империализма. Европейците и американците смятаха, че осигуряват правителствени услуги за и използване на природните ресурси на местните жители в далечни страни, които бяха твърде изостанали, за да го направят сами.

Постепенно архетипът на прогреса губи хватката си. През последния четвърт век интелектуалната общност в Съединените щати до голяма степен изостави идеята. Проучванията на общественото мнение показват, че по-голяма част от хората също губят вяра, че бъдещето автоматично се подобрява. Отчитайки този нов начин на мислене, редакторите на един симпозиум от 1982 г., озаглавен „Прогресът и неговите недоволства“, го формулират по следния начин: „Бъдещите историци вероятно ще запишат, че от средата на двадесети век нататък е било трудно за някой да запази вярата си в идеята за неизбежен и непрекъснат напредък.“12

Вероятно дори авторите на учебници вече вярват, че повече е непременно по-добре. Никой не празнува нарастването на населението.13 Днес, вместо да се хвалим с консумацията си, ние сме по-склонни да оплакваме отпадъците си, както в този пасаж от Донела Х. Медоус, съавтор на „Границите на растежа“: „По отношение на влошаването на околната среда и използването на световните ресурси, ние сме най-безотговорните и опасни граждани на света.“ Всеки американец, роден през 70-те години на миналия век, ще изхвърли десет хиляди бутилки за еднократна употреба и почти двадесет хиляди консервни кутии, като същевременно генерира 126 тона боклук и 9,8 тона замърсен въздух с прахови частици. И това е само върхът на айсберга от боклук, защото всеки тон отпадък от крайния потребител изисква пет тона на етапа на производство и дори повече при първоначално извличане на ресурси.14

В известен смисъл по-голямото все още изглежда е равно на по-добро. Когато се сравняваме с другите около нас, това, че да имаме повече, изглежда носи щастие, тъй като това, че печелите много пари или шофирате скъпа кола, означава, че човек е по-ценен член на обществото. Социолозите рутинно откриват положителни корелации между дохода и щастието. С течение на времето обаче и в абсолютен смисъл да имаш повече не ознава, че ще бъдеш по-щастлив. Американците вярваха, че са по-малко щастливи през 1970 г., отколкото през 1957 г., и още по-малко щастливи през 1998 г., но въпреки това са използвали много повече енергия и суровини на глава от населението през 1998 г.15

Петролната криза от 1973 г. ускори новия начин за изразяване на мнение, тъй като показа уязвимостта на Америка към икономически и дори геоложки фактори, върху които имаме малък контрол. Новият песимизъм беше илюстриран от огромната популярност на тазгодишния екологичен бестселър, „Границите на растежа“16. Пишейки следващата година, Робърт Хайлбронър отбеляза новия песимизъм: „Въпросът витае във въздуха... Има ли надежда за човека?“17 Робърт Нисбет, който смята, че идеята за прогрес „е донесла повече добро за период от 2500 години...отколкото всяка друга идея в западната история,“ 18 въпреки това се съгласява, че идеята залязва. Тази промяна не е настъпила изведнъж. Интелектуалците оспорваха идеята за прогрес от известно време, датиращо от „Залезът на Запада“, книга публикувана по време на Първата световна война, в който Освалд Шпенглер предполага, че западната цивилизация започва дълбок и неизбежен спад.19 Западната вяра в прогреса беше разклатена из основи от самата война, Голямата депресия, сталинизмът, Холокостът и Втората световна война.

Развитието на социалната теория допълнително подкопава идеята за прогрес, като прави социалния дарвинизъм интелектуално остарял. Съвременните антрополози вече не вярват, че нашето общество е „по-напред“ или „по-добро от“ така наречените „примитивни“ общества. Те осъзнават, че нашето общество е по-комплексно от своите предшественици, но не класират нашите религии по-високо от „примитивните“ религии и не смятат нашата система на родство за по-висша. Дори нашата технология, макар и със сигурност по-напреднала, може да не е по-добра, тъй като може да не отговаря на човешките нужди в дългосрочен план.20

Друго ключово оправдание за нашата вяра в прогреса дойде от биологичната теория. Биолозите са гледали на естествената еволюция като на оцеляване на най-приспособимите. Към 1973 г. един много по-сложен поглед върху развитието на организмите завладя сферата. „Животът не е приказка за напредък“, според Стивън Джей Гулд. „Това е по-скоро история за сложно разклоняване и скитане, с оцелели хора за кратко време, които се адаптират към променящата се местна среда, а не се доближават до космическо или инженерно съвършенство.“21

Тъй като в учебниците не се обсъждат идеи, не е изненада, че те не успяват да разгледат промените в американското мислене, произтичащи от Първата световна война, Втората световна война, Холокоста или сталинизма, да не говорим за развитието на антропологичната или биологичната теория. Към 1973 г. обаче се появява друг проблем с прогреса: рисковете от на нарастващото ни господство над природата. Проблемите с околната среда стават все по-заплашителни всяка година.

През 80-те и 90-те години на 20 век повечето книги поне споменават енергийните кризи, причинени от петролното ембарго от 1973 г. и войната между Иран и Ирак през 1980 г. Не се притеснявайте обаче: авторите на учебниците намекват, че и двете кризи са намерили незабавни решения. „В резултат“ на ембаргото от 1973 г.„Триумфът на американската нация“ ни каза: „Никсън обяви програма, която да направи Съединените щати независими от всички чужди страни за своите енергийни нужди до началото на 80-те години. Десет страници по-късно, в отговор на режима на разпределение на бензин през 1979 г., „Картър представя друг енергиен план, призовавайки за мащабна програма за разработване на синтетични горива. Дългосрочната цел на плана беше да се намали наполовина вносът на петрол. През 1979 г. не се споменава за плана на Никсън от 1973 г., който се провали толкова жестоко, че зависимостта ни от чуждия петрол се е повишила, а не се е намалила.22 Не се споменава, че Конгресът никога не е приемал по-голямата част от плана на Картър от 1979 г., колкото и неадекватен да беше. Почти всички учебници възприеха този безпроблемен подход. „До края на администрацията на Картър енергийната криза отшумя,“„Обетованата земя“ успокои своите читатели. „Американците строяха и купуваха по-малки автомобили.“ „Хората постепенно започнаха да използват по-малко бензин и да пестят енергия“, отеква „Американската традиция“.

Само ако беше толкова просто! Между 1950 и 1975 г. световното потребление на гориво се удвои, потреблението на нефт и газ се утрои, а използването на електроенергия нарасна почти седем пъти.23 Оттогава нещата само се влошиха. Междувременно световното производство на петрол е достигнало стабилност, както прогнозира М. К. Хъбърт преди десетилетия. През 1994 г. написах: „Ако нашите източници на енергия не са безкрайни, което вероятно е така, тъй като живеем на ограничена планета, тогава в един момент ще се сблъскаме с недостиг“. До 2007 г. тези дефицити започнаха да се проявяват и дислокациите ще се окажат огромни. Преди век земеделието в Америка е било енергийно самодостатъчно: добитъкът е осигурявал торовете и енергията за обработка на почвата, селскостопанските семейства вършели работата по засаждане и плевене, дърва отоплявали къщата, вятърът изпомпвал водата, а фотосинтезата отглеждала културите. Днес американското земеделие разчита на огромни количества петрол, не само за трактори, камиони и климатици, но и за торове и хербициди. Предвид тези обстоятелства повечето социолози и природоизследователи стигнаха до заключението, че след енергийната криза през 1973 г., не можем безгрижно да поддържаме нашия икономически растеж завинаги. „Всеки, който има и най-малкото познание за физиката на топлината, енергията и материята“, пише Мишан през 1977 г., „ще осъзнае, че по отношение на историческото време краят на икономическия растеж, какъвто го преживяваме в момента, не може да бъде толкова далеч.“24 Това до голяма степен се дължи на страхотната сила на сложната лихва. Икономическият растеж от 3 процента, конвенционален стандарт, означава, че икономиката се удвоява на всеки четвърт век, като обикновено удвоява използването на суровини от обществото, разходите за енергия и генерирането на отпадъци.

Енергийните кризи от 1973 и 1979 г. се позоваваха на трудността, че капитализмът, прекрасна производствена система, никога не е бил проектиран да посрещне недостига. Превишаването на търсенето над предлагането се предполага, че е добро за капитализма, тъй като води до увеличаване на производството и често до по-ниски разходи. Нефтът обаче всъщност не се произвежда, а се извлича. По някакъв начин той е разпределен от петролните компании и ОПЕК от неизвестен, но ограничен резерв. Така петролните компании, които обичайно възприемаме като конкуриращи се капиталистически производители, може по-точно да се разглеждат като пазители на общото имущество.

Америка е имала проблеми с общите блага и преди. Представете си колониален град в Нова Англия, в който всяко домакинство отглежда крава. Всяка сутрин член на семейството води кравата на общото градско пасище, където тя се присъединява към други крави и пасе цял ден под надзора на пастир, на когото се плаща от града. Едно заможно семейство може да се възползва от закупуването на втора крава; всяко излишно мляко и масло биха могли да продадат на моряци и търговци без крави. Разширяването на този вид обаче можеше да продължи само за краен период от време, преди общото пасище да бъде безнадеждно изтощено от прекомерна паша. Това, което е в краткосрочен интерес на отделното семейство, не е в дългосрочен интерес на общността. Ако сравним съвременните петролни компании с колониалните семейства, отглеждащи крави, виждаме, че нови форми на правителствени регулации, аналогични на регулираното използване на общите блага, може да са необходими, за да се гарантира, че ще има общи блага – в този случай петролно петно – за нашите деца.25

Проблемът с общите блага засяга нашето общество по други начини. Риболовът и уловът на миди са в криза. Уловът от 20 милиона бушела раци и стриди в залива Чесапийк през 1892 г. и 3,5 милиона през 1982 г. падна до едва 166 000 бушела през 1992 г. Рибарите отговориха по начина, по който хората обикновено правят, когато стандартът им на живот е застрашен: работете повече. Това означаваше да удвоят усилията си да вземат повече от малкото раци и стриди, които все още са там. Въпреки че тази тактика може да бъде от полза за отделното семейство, тя не може да не  нанесе бедствие на общите блага. До 2006 г. учените изчислиха, че една пета от флота за риболов и стриди в залива ще събере приблизително същата реколта, с много по-малко екологични щети. Проблемът със залива се задълбочава в океаните от използването на все по-усъвършенствани риболовни технологии. Доклад в „Science“ през 2006 г. прогнозира, че 90 процента от всички видове риби и миди, които сега хранят хората, може да изчезнат до 2048 г. Двадесет и девет процента от тези видове вече са претърпели крах, което означава, че добива им вече е бил по-малко от една десета от това, което са били. Организацията на обединените нации се бори да разработи глобална система „за управление и размножаване на рибите, които все още са останали“. Тъй като са замесени международни води обаче, преговорите може да не успеят, докато много видове не изчезнат.26

Тъй като икономиката е станала глобална, сега общото имущество обхваща цялата планета. Ако вземем предвид, че хората по света са притежавали десет пъти повече коли през 1990 г., отколкото през 1950 г., никой нормален наблюдател не би предвидил, че такова пропорционално увеличение може или трябва да продължи още четиридесет години.27 Според Джаред Даймънд през 2005 г. средният американец е консумирал тридесет и два пъти повече от щедростта на света и произвеждал тридесет и два пъти повече замърсяване от средния гражданин на Третия свят.28 Нашето продължаващо икономическо развитие съжителства в известно напрежение с извод от архетипа на прогреса: идеята, че каузата на Америка е кауза на   цялото човечество. По този начин нашето икономическо лидерство е много различно от нашето политическо лидерство.

Политически можем да се надяваме, че други нации ще въведат нашите форми на демокрация и зачитане на гражданските свободи. Икономически можем само да се надяваме, че другите нации никога няма да постигнат нашия стандарт на живот, защото ако го направят, земята ще се превърне в пустиня. Икономически ние сме проклятие, а не надеждата на света. Тъй като планетата е ограничена, докато развиваме нашата икономика, ние правим по-малко вероятно по-слабо развитите нации да успеят да развият своите. Днес нарастващото търсене на гориво за китайски превозни средства вече създава световен недостиг на петрол.

Почти всеки ден носи нови причини за екологична загриженост, от обезлесяването на екватора до озоновите дупки на полюсите. Процентът на рак се покачва и ние не знаем защо.29 Дори нямаме начин как да измерим пълната степен на човешкото въздействие върху земята. Средният брой сперматозоиди при здрави мъже по света е намалял с близо 50 процента през последните петдесет години. Ако е причинено от околната среда, това не е смешно, нужно е само сперматозоидите да намаляват със същото темпо за още петдесет години и ние ще унищожим човечеството, без дори да знаем как сме го направили.30 По същия начин не знаехме от години, че убиването на комари с препарата ДДТ унищожава грабливите птици по целия свят. Нашата нарастваща сила прави все по-възможно човечеството да направи планетата необитаема без да иска. Наистина, почти го направихме, на няколко пъти. В началото на 90-те години на миналия век, например, държавите по цялата планета се съгласиха да спрат производството на много CFC (хлорфлуоровъглероди), които увреждат озона в горните слоеве на атмосферата. През 2006 г. автор на „Washington Post“ Джоел Ахенбах отбеляза: „Учените са преследвани от осъзнаването, че ако CFC бяха направени с малко по-различен тип химия, те щяха да унищожат голяма част от озоновия слой върху цялата планета.“31 Просто имахме късмет.

Всички тези съображения предполагат, че повече от същото икономическо развитие и управление на националната държава, които ни доведоха толкова далеч, може да не ни насочат към една годна за живеене планета в дългосрочен план. Ние не просто сме изправени пред енергийна криза, която може да бъде решена, ако разработим само евтина форма на енергия, която не замърсява или причинява глобално затопляне. Напротив, ако имахме по-евтина енергия, представете си какъв хаос бихме могли да причиним! Учените вече са си представили как можем с радост да го използваме, за да намалим солеността на моретата, да увеличим обработваемата земя и по други начини да направим планетата ни по-хубава за нас – в краткосрочен план. Вместо това трябва да започнем да се отнасяме към земята така, сякаш смятаме да останем тук. В някакъв момент в бъдещето, може би преди читателите на днешните учебници за гимназията да навършат петдесетия си рожден ден, индустриализираните нации, включително Съединените щати, може да трябва да се придвижат към устойчива икономика в потреблението на енергия и суровини. Следователно, нашата петролна криза може да се разглежда най-добре като предупреждение да променим начините си.

Достигането до нулев икономически растеж включва друга форма на проблема с общите блага, но никоя страна не иска да бъде първа в постигането на икономика без растеж, точно както никое отделно семейство не намира за свой интерес да спре с една крава. Може да се наложи нов международен механизъм, който днес е трудно да си представим. Хайлбронър е песимист: „Няма значително доброволно намаляване на растежа, а още по-малко планирана реорганизация на обществото, днес дори не можем да си го представим.“32 Ако утре гражданите трябва да си представят намален растеж, не можем да си почиваме спокойно, знаейки, че повечето учебници по история в гимназията не правят нищо, за да подготвят американците от бъдещето да мислят с въображение за проблема. Продължаващата безсмислена вярност към идеята за напредък в нашите учебници може да бъде само възпиращ, заслепяващ учениците за необходимостта от промяна, като по този начин прави промяната много по-трудна. Дейвид Доналд характеризира „неизлечимия оптимизъм“ на курсовете по американска история като „не просто неуместен, но и опасен.“33 В този смисъл нашата екологична криза е образователен проблем, за който допринасят курсовете по американска история.

Едуард О. Уилсън разделя тези, които пишат по проблемите на околната среда, на два лагера: еколози и ексепционалисти.34 Повечето учени и автори, включително Уилсън, са от първото убеждение. От другата страна стоят малък брой политолози, икономисти и природоизследователи, някои от които са свързани с десни специалисти, които са дали важни контрааргументи на предсказания на еколози. През 1994 г. се позовах на Джулиан Саймън, Херман Кан и някои други, които сравняваха своя свят със света на нашите предци и твърдяха, че въпреки че съвременните общества имат по-голяма сила да навредят на планетата, те също имат повече сила да оправят околната среда. В крайна сметка щетите за околната среда понякога са били отменяни понякога. Някои американски реки, които се смятаха за безнадеждно замърсени преди четиридесет години, сега са подходящи за риби и хора. Човешката дейност отново залеси Южна Корея.35 Следователно, твърдят ексепционалистите, модерната технология може да ни освободи от натиска на околната среда. Те отбелязаха, че времето за възстановяване след природни бедствия като земетресения или причинени от човека бедствия като Втората световна война, в наши дни е станало за много по-кратко, отколкото през деветнадесети век, отчасти благодарение на способността на нашите големи бюрократични организации да мобилизират информация и да координират огромни начинания. Продължителността на човешкия живот, една мярка за качеството на живот, продължава да расте. Хърбърт Лондон, който озаглави книгата си „Защо лъжат децата ни?“, защото вярва, че учителите и учебниците прекомерно подчертават опасностите от икономическия растеж, посочи, че през 1990 г. е имало повече храна, отколкото двадесет години по-рано.36 Саймън посочи как повечето краткосрочни прогнози за недостиг на всичко - от китовото масло през миналия век до среброто през 90-те години на миналия век, са били опровергани от новите технологични разработки.37 Разбира се, по-високите цени в крайна сметка ще направят изгодно използването на извънредни мерки –парно налягане и други подобни - за извличане на повече петрол.

През 1994 г. обвинявах учебниците, че не предоставят на учениците нито една страна на този дебат и след това не ги насърчават да мислят за това. Книгите не само игнорират задаващите се проблеми, но и не представят адаптивните способности на съвременното общество. Авторите трябваше да покажат тенденции в миналото, които предполагат, че сме изправени пред катастрофа, и други тенденции, които предлагат решения. Това би насърчило учениците да използват доказателства от историята, за да направят свои собствени заключения. Вместо това авторите ни уверяват, че накрая всичко ще бъде както трябва, така че няма нужда да се тревожим много за това накъде отиваме.38 Тяхната подкрепа за напредъка е толкова повърхностна, колкото и твърдението на General Electric: „Прогресът е нашият най-важен продукт“, ноекологична безотговорност на компанията многократно ѝ е печелила място в списъкът на „Fortune“ на десетте най-изявени корпоративни нарушители на околната среда.39

Вече не препоръчвам този безпристрастен подход. Въпреки че Саймън е прав и капитализмът е гъвкав, поне по два начина настоящата ни криза е нова и не може да бъде решена само с капитализъм. Първо, ние сме изправени пред постоянен недостиг на енергия, само започващ с недостиг на петрол. Такъв недостиг води до олигопол – „естествен“ картел, а не наложен картел, какъвто Джон Д. Рокфелер реализира със Standard Oil около 1900 г. – a картелите не са добър капитализъм. Ако няколко компании контролират производството на ски, за да могат да се съберат и да таксуват каквото си поискат, някой може да създаде друга компания, която не е обвързана от тяхното споразумение или да разработи нови, по-евтини материали за ски или да изобрети сноуборда - или ние, обществеността, бихме могли да спрем да купуваме ски. Но ако няколко компании или държави контролират петролната индустрия, нито един нов производител не може да проникне. Освен това не може лесно да се разработи алтернатива за петрол в транспорта.

Второ, нашата употреба на петрол (и всички други изкопаеми горива) има сериозно влияние в световен мащаб: глобалното затопляне. Както вече всички знаят, с изключение на някои автори на учебници по история в гимназията, това затопляне разтапя полярните ледени шапки, което води до повишаване на морското равнище. Нивото на океаните се е повишило с един фут през миналия век. Най-скромната преценка, възприета от управлението на Джордж У. Буш, предвижда, че те ще се покачат с още три фута през този век. По света – от Маями до Венеция и до голяма част от Бангладеш – стотици милиони хора живеят достатъчно близо до морското равнище и това покачване ще застраши живота и професиите им. Като резултат, дислокацията ще представлява най-голямата криза, пред която е изправено човечеството от началото на историята. И това е в най-добрият случай. Ако ледената покривка на Гренландия се разтопи, океаните могат да се издигнат с двадесет и три фута. Ученият Джеймс Лавлок през 1970 г. измисля „Хипотезата на Гея“, идеята, че Земята действа като хомеостатична система. Наскоро Лавлок посочи, че тъй като земното равновесие се нарушава, някои процеси на неравновесие могат да причинят още по-бързо затопляне. Тъй като полярните ледени шапки се топят, например, те вече не отразяват слънчевите лъчи, така че земята поглъща още повече топлина. Лавлок предсказва смъртта на милиарди хора, преди да се установи отново равновесие. Глобалното затопляне увеличава и други метеорологични проблеми: средните скорости на вятъра на ураганите са се удвоили през последните тридесет години, а също така са и по-чести.40

Това не е всичко. Доказателствата показват, че въглеродният диоксид, при нормален резултат от изгарянето на нефт или въглища, прави океаните по-киселинни. Учените предупреждават, че до края на този век тази киселинност може да унищожи кораловите рифове и да убие същества, които са в основата на хранителната верига на морето. „Това е единствената най-сериозната промяна в околната среда, която узнах през цялата си кариера“, каза Томас Лавджой, автор на „Изменение на климата и биоразнообразие“. „Това, което ще правим през следващото десетилетие, ще се отрази на нашите океани в продължение на милиони години“, каза Кен Калдейра, океанограф от Станфордския университет.41

В допълнение към нашите енергийни и глобални кризи, ние сме се сблъскваме с други сериозни проблеми. Хиляди видове са изправени пред неминуемо изчезване. Списък с вероятни кандидати включва една трета от всички земноводни, една четвърт от бозайниците в света и една осма от птиците. Уилсън смята, че гореспоменатото е оптимистично и вярва, че две трети от всички видове ще загинат преди края на века. Ядреното разпространение представлява друга заплаха. През 1945 г. само една държава - Съединените щати - има практически знания и умения и икономически средства за създаване на ядрени оръжия. Оттогава към ядрения клуб се присъединиха Великобритания, СССР, Франция, Китай, Индия, Пакистан, Израел, Южна Африка и разбира се, Северна Корея. Ако Пакистан и Северна Корея могат да го направят, очевидно почти всяка нация на земята – и някои частни организации, включително терористични групи – има тази възможност. Съединените щати бяха много близко до това да използват ядрени оръжия във Виетнам през 1969 г., а Индия и Пакистан щяха да го направят един срещу друг през 2002 г.42

В дългосрочен план, само да се придържаме със стария начин на живот, по отношение на всички тези нови проблеми, е малко вероятно да се получи. „От самия факт, че човечеството е оцеляло, няма надежда за в бъдеще, че то може да бъде спасено“, отбеляза Мишан. „Човешката раса може да погине само веднъж.“43 Ако аргументите в това ново издание на тази глава изглеждат изкривени в полза на природозащитниците, може би потенциалният риск от влошаване, ако са прави, както и заплашителните развития след първото издание, правят това предубеждение подходящо. В крайна сметка историята разкрива много жизненоважни общества в миналото, от маите и Великденския остров до Хаити и Канарските острови, които са увредили непоправимо своите екосистеми.44 „Имайки предвид красотата на земята“, пише Христофор Колумб, когато за първи път вижда Хаити, „трябва да има печалба“. Колумб и испанците преобразяват острова биологично чрез вкарване на болести, растения и добитък. Прасетата, ловните кучета, кравите и конете се размножават бързо, причинявайки огромни щети на околната среда. До 1550 г. всичките „хиляди и хиляди прасета“ в Америка са се възпроизвели от осемте прасета, които Колумб е довел през 1493 г. „Въпреки че, откакто Бог е направил земята, тези острови са били проспериращи и пълни с хора, които нямат нужда от нищо“, пише един испански заселник през 1518 г., след пристигането на европейците „те са били опустошени, обитавани само от диви животни и птици.“45 По-късно монокултурата на захарната тръстика заменя градинарството в името на бърза печалба, като по този начин изтощава почвата. Съвсем наскоро натискът на населението накара хаитяните и доминиканците да обработват стръмните хълмове на острова, което води до ерозия на горния почвен слой. Днес тази островна екосистема, която преди изхранваше многобройното население в относително равновесие, е в много по-лошо състояние, отколкото когато Колумб я е видял за първи път. Тази тъжна история може да е пророчество за бъдещето, сега, когато съвременните технологии имат силата да превърнат цялата земя в Хаити.

Нито един учебник не говори за китовата мас, за Хаити или други изводи от миналото, които биха могли да имат отношение към въпроса за напредъка и околната среда. Накратко, въпреки че този въпрос може да е най-важният за нашето време, в нашите учебници по история няма и намек за това колко е сериозен. За моя изненада днешните учебници всъщност станаха по-лоши от своите предшественици по отношение на околната среда. С изключение на два откъса в „Американско нашествие“ и един в „История на Америка“, те не казват нищо за проблемите на околната среда от президентският пост на Картър. Измислянето на Ден на Земята през 1970 г., арабското петролно ембарго от 1973 г. и кризата със заложниците в Иран от 1979 г. са  екологични събития, които влизат в нашите учебници, заедно със създаването на Агенцията за опазване на околната среда по време на управлението на Никсън. Изминаха петнадесет години от тези събития. Тъй като авторите не обръщат внимание на основните тенденции, а само на ярки събития, те не виждат история за предаване на определени времеви интервали. Представянето на енергийната криза много по-назад във времето обаче предполага, че това е стара новина. Още повече, че в учебниците се загатва, че е доста нагласена. „С помощта на закона National Energy“, „Американците“ ни уверява с един типичен откъс, „зависимостта на САЩ от чуждестранен петрол леко е намаляла до 1979 г.“ Ако е така, 1979 г. е необичайна, защото през 1975 г., преди Картър да стане президент, САЩ внасяха 35% от своя петрол, докато през 2005 г. внасяме 58%.

Да очакваме учебниците, публикувани около 1990 г., да обръщат внимание на глобалното затопляне, може би не е справедливо. В „Atlantic Monthly“ през 2006 г. Грег Истърбрук отбеляза, че то не е доказано:

Преди петнадесет години един загрижен човек, който разглежда изследванията за глобалното затопляне, можеше да се е фокусирал върху неувереността; по това време самата Национална академия на науките набляга на неувереността. Днес един загрижен човек, който разглежда последните изследвания, включително последните изявления на Националната академия на науките, трябва да заключи, че съществува опасност.

Истърбрук описва себе си като „скептичен“, след което е бил „постепенно убеден от доказателствата. Ескимосите, живеещи в Арктика, са напълно съгласни; те предупреждават, че цялата екосистема там се разпада. Всяка година между 1997 и 2005 г. е една от десетте най-горещи години, записани някога; 2005 постави рекорд.“46

И така, как днешните учебници третират това, което може да е най-важният проблем на нашето време? Ето всяка дума по темата във всичките шест учебника, с изключение на откъс в самия край на „Американско нашествие“, който ще анализираме в края на тази глава:

В началото на 21-ви век събития като глобалното затопляне доведоха до драматично предупреждение, че планетата Земя е най-голямата екологична система от всички – такава, която не признава националните граници. И все пак, докато американците се гордеят с усилията, които са положили, за да почистят собствената си трева, кои са те, след като отдавна са погълнали голяма част от собствените си горски земи, за да кажат на бразилците, че не трябва да изсичат тропическите гори на Амазонка?


„Американско нашествие“
 

Въпреки че никой не е сигурен какво причинява глобалното затопляне, доклад на ООН предупреждава, че замърсяването на въздуха може да бъде фактор.

„История на Америка“

Тук първия учебник предполага, че страните от Третия свят представляват основната част от проблема, въпреки че Съединените щати допринасят с почти 25 процента от всички емисии на CO2, много повече от всяка друга нация. А вториятувърта: замърсяването на въздуха „може да бъде фактор“. И четирите учебника никога не споменават темата.47

Защо в учебниците говоренето по темата за екологичните проблеми е толкова слабо? Ако авторите преразгледат своите заключителни страници, за да премахнат необмислената отдаденост на напредъка, последните им глави щяха да са в неловък дисонанс с предишните. Щеше да се наложи да се промени тона им в целия учебник. От началото американските учебници по история са тържествени и идеята за прогрес позволява честването на празника. Авторите на учебници представят нашата нация като все по-добра във всички области, от расовите отношения до транспорта. Традиционното представяне на ерата на Реконструкцията като период на узурпация на янките и покварата/разврат на негрите се вписва във възходящата крива на прогреса, защото ако отношенията по време на Реконструкцията са лоши, може би не толкова лоши, колкото при робството, но със сигурност по-лоши от това, което идва по-късно, тогава можем да си представим, че расовите отношения постепенно се подобряват. Фактите за Реконструкцията обаче ни принуждават да признаем, че в много отношения междурасовите отношения в тази страна тепърва предстои да се върнат до точката, достигната, да речем, през 1870 г. През тази година, за да вземем малък, но символичен пример, А.Т. Морган, бял сенатор от окръг Хиндс, Мисисипи, се ожени за Кари Хайгейт, чернокожа жена от Ню Йорк, и е преизбран.48 Днес това вероятно не би могло да се случи, не в окръг Хиндс, Мисисипи, или в много окръзи в Съединените щати. Независимо от това, архетипът на прогреса кара много бели американци да си направят заключението, че чернокожите американци нямат законни претенции към нашето внимание днес, защото проблемът с расовите отношения със сигурност е подобрен.49

Трудно ни е да осмислим брака на Морган, защото американците толкова са интернализирали културния архетип на прогреса, че вече имаме вградена склонност да приемаме, че сме по-толерантни, по-усъвършенствани, по- , да кажем, прогресивни отколкото сме били в миналото. Дори един незначителен пример - брадата на Ейбрахам Линкълн - може да ни научи на друго. През 1860 г. гладко избръснат Линкълн печели президентството; през 1864 г. с брада е преизбран. Може ли това да се случи в наши дни? Днес много институции, от фирми за инвестиционно банкиране до университета Бригъм Йънг, не допускат бели мъже с окосмяване по лицето. Никой бял кандидат за президент или успешен кандидат за Върховния съд не се е осмелил дори да си пусне мустаци след Том Дюи през 1948 г. Брадите сами по себе си може и да не са признаци на напредък, въпреки че моята брада леко подобри моето мислене, но стигнахме до поразително състояние на нетолерантност, когато огромната корпорация на Дисни, основана от мъж с мустаци, не позволява на нито един служител да има такива. Погледнато по-задълбочено, вземете под внимание, че Линкълн беше и последният американски президент, който не е член на християнското вероизповедание, когато встъпва в длъжност. Американците може би не стават по-толерантни; можем само да мислим, че сме такива. Идеологията на прогреса се свежда до хронологична форма на етноцентризъм.

Песента на сирената на прогреса не само ни кара да мислим, че сега всичко е по-„напреднало“, но също така ни изкушава да заключим, че обществата преди много време са били по-примитивни, отколкото всъщност са били. Прогресът е в основата на различните еднолинейни еволюционни схеми, в които нашето общество е класифицирало народите и културите: диващина-варварство-цивилизация, например, или събиране-ловен-градинарски-земеделски-индустриален. Под влиянието на тези схеми учените напълно погрешно възприемат „примитивните“ хора, които са живеели живота си, който, както е казал Хобс, е бил „гаден, скотски и кратък“. Само за „висшите“ култури се смята, че имат достатъчно свободно време, за да развиват изкуство, литература или религия.

Съединените щати са основани в дух на господство над природата. „Семейството ми, вярвам, че е отсякло повече дървета в Америка от всеки друг!“ — похвали се Джон Адамс. Бенджамин Линкълн, генерал от Войната за независимост, говори от името на повечето американци от своето време, когато отбелязва през 1792 г.: „Цивилизацията ни насочва да премахнем възможно най-бързо този естествен растеж от земите.“ Начинът на мислене на Адамс-Линкълн направи възможно бързото разширяване на Америка към Тихия океан, школата по архитектура на Чикаго и поточната линия на Хенри Форд. Нарастващата ни екологична осведоменост обаче хвърля по-студена светлина върху тези постижения. От 1950 г. повече от 25 процента от останалите гори на планетата са изсечени. Признавайки, че дърветата са белите дробове на планетата, малко хора все още мислят, че това представлява прогрес.

Антрополозите отдавна знаят по-добре. „Въпреки теориите, традиционно преподавани в часовете по хуманитарни науки в гимназията“, изтъкна антропологът Питър Фарб, „истината е, че колкото по-примитивно е обществото, толкова по-свободен е начинът му на живот.“50 Така, че „примитивните“ култури едва ли са били „гадни.“ Що се отнася до „скотски“, можем да си припомним сравнението на мирните арауаки на Хаити и испанските конкистадори, които ги покоряват. „Кратък“ също е проблематично. Преди да се сблъскат с болестите, донесени от европейци и африканци, много хора в Австралия, тихоокеанските острови и Америка вероятно са се радвали на забележително дълголетие, особено в сравнение с жителите на европейските и африканските градове. „Те живеят дълъг живот и рядко се разболяват“, отбелязва Джовани да Веразано, на когото e кръстен моста в Ню Йорк – Verrazano-Narrows Bridge.51„Индианците имат похотливи и здрави тела, които не са разболявали от изкуствено създадените болести, които погубват здравето, които се срещат в други страни“, според един много ранен колонист от Нова Англия, който очевидно игнорира наскоро въведените европейски болести, които тогава са убивали индианците. Той съобщава, че индианците са живели до „шестдесет, осемдесет, някои до около сто години, преди универсалният пратеник на света да ги призове в жадуващия Гроб“.52 В Мериленд друг ранен заселник се учудил, че много индианци са били прадядовци, докато в Англия малко хора са оцелели, за да станат баби и дядовци.53 Първите европейци, които се срещат с австралийските аборигени, отбелязват диапазон от възрасти, което предполага, че значителен брой са живели до седемдесет години. По този въпрос, Псалом 90 в Библията предполага, че преди хиляди години повечето хора в Близкия изток са живели до седемдесет години: „Дните на живота ни са естествено седемдесет или даже, където има сила осемдесет години; но и най-добрите от тях са труд и скръб...“54 Освен че насърчава незнанието за миналите общества, вярата в прогреса прави учениците да забравят за заслугите на днешните общества, различни от нашето. Заключението, че други култури са постигнали малко, за което трябва да знаем, е естествен страничен ефект от това да вярваме, че нашето общество е най-прогресивното. Професорите по антропология се отчайват от тежкия етноцентризъм, проявен от много първокурсници. Уилям А. Хавиланд, автор на популярен учебник по антропология, казва, че според неговия опит възможността „някои от нещата, към които се стремим днес – равно третиране на мъжете и жените, цитирам само един пример – всъщност са били постигнати при някои други народи, просто никога не е хрумвало на средностатистическия начинаещ студент.“55 Малко гимназии предлагат курсове по антропология и по-малко от един на всеки десет американец някога е посещавал курс по антропология в колежа, така че едва ли можем да разчитаме на антропологията за намаляване на етноцентризма. Курсовете по история и социални науки в гимназията биха могли да помогнат на учениците да бъдат отворени за идеи от други култури. Това обаче не се случва, защото идеята за прогрес насища тези курсове от Колумб до наши дни. Следователно те могат само да насърчават, а не да намаляват етноцентризма. А етноцентричната вяра в прогреса в западната култура има катастрофални последици. Хората, които вярват в своето общество като авангард на бъдещето, най-прогресивният на земята, е твърде вероятно да се отдадат на такива прекомерни жестокости като клането в Пекуот, чистките на Сталин, Холокоста или кампанията Големият скок.

Вместо да приемат, че нашият начин трябва да е най-добрият, авторите на учебници биха направили добре да предизвикат учениците да мислят за практики от американския начин на раждане до американския начин на смърт. Някои елементи на съвременната медицина, например, несъмнено са по-ефективни и се основават на много по-добра теория от предишните лекарства. От друга страна, нашият „научен“ антигравитационен начин на раждане, който доминира в родилните зали в Съединените щати от около 1930 до поне 1970 г., показва влиянието на идеята за прогрес в най-комичния си вид. Аналогията на раждането с операция (…): лекарят упоява майката и отстранява упоеното бебе като жлъчен мехур.56 Дори през 1992 г. само половината от всички жени, родили в американски болници, кърмят бебетата си, въпреки че сега знаем, че като „примитивни“ общества никога не са забравяли, че човешкото мляко, а не биволското мляко или „формулата“, е предназначена за човешки бебета.57 Ако учебниците по история се откажат от сляпата си преданост към архетипа на прогреса, те биха могли да подканят читателите да оценят технологиите, които наистина са били прогресивни. Определянето на напредъка само по себе си би станало проблематично. Могат да бъдат разгледани и алтернативни форми на социална организация, направени възможни или дори необходими от технологичното и икономическото развитие. Днешните деца могат да видят упадъка на националната държава, например, защото проблемът с общите блага на планетата може да ускори планетарното вземане на решения или защото нарастващият племенен строй може да разедини много нации отвътре.58 Заключителните глави на учебниците по история могат да се превърнат в упражнения за проучване, насочвайки учениците към факти и четива за двете гледни точки на подобни въпроси. Със сигурност такъв подход би подготвил учениците за шестте им десетилетия живот след гимназията по-добре от днешните безсмислено оптимистични завършеци на учебниците.

Загрижеността по такива въпроси като качеството на живот често се изтъква като цел на образованието в хуманитарните науки, но учебниците по история помитат такива теми под ярко оцветения килим на прогреса. Учебниците не показват реални притеснения дори относно екологичните негативни страни на нашите икономически и научни институции. Вместо това те подчертават щастливата адекватност на реакцията на нашето правителство. Авторите на учебници изглеждат много по-щастливи да разказват за реакцията на правителството – главно създаването на Агенцията за опазване на околната среда – отколкото да обсъждат каквито и да било продължаващи екологични проблеми. Безспорно най-сериозното разглеждане на нашето бъдеще в който и да е от новите учебници е този пасаж на предпоследната страница на „Американско нашествие“:

Притесненията за околната среда помрачиха бъдещето на страната. Електроцентралите, работещи с въглища, помогнаха за образуването на киселинни дъждове и вероятно допринесоха за парниковия ефект, зловещо затопляне на температурата на планетата. Нерешеният проблем с изхвърлянето на радиоактивни отпадъци възпрепятства развитието на атомните електроцентрали. От планетата се източва петрол...

До началото на двадесет и първи век, единичните случаи, които търсят алтернативни източници на гориво отстъпиха мястото на масовото обществено очарование от слънчевата енергия и вятърните генератори, метановото гориво, електрическите „хибридни“ автомобили и преследването на достъпна водородна горивна клетка. Опазването на енергията остана друга решаваща, но неуловима стратегия – много разгласена на трибуната на политика, но твърде рядко въплътена в публичната политика...

Макар че едва ли те кара да си отвориш очите, тези думи поне повдигат въпроса за проблемите и не означават, че няма за какво да се притеснявате.

За съжаление, на следващата страница - последната страница на учебника – „Американско нашествие“ благо уверява: „Изправяйки се пред тези предизвикателства, най-старата република в света имаше изключителна традиция на издръжливост и изобретателност, от която да се възползва.“ Много ученици не се уверяват толкова лесно. Според проучване от 1993 г. децата са много по-загрижени за околната среда, отколкото родителите им.59 В края на 1980-те приблизително всеки трети абитуриент смяташе, че ядреното или биологичното унищожение вероятно ще бъде съдбата на цялото човечество в рамките на техния живот60. „Говорих с приятелите си за това“, пише моя ученичка в дневника на класа. „Всички сме съгласни, че се чувстваме така, сякаш няма да достигне живота си на възрастни.“ Проучване сред абитуриенти през 1999 г. установи, че почти половината вярват, че „най-добрите години на Съединените щати са зад гърба ни“.61 Всички тези ученици са посещавали курсове по американска история, но режимът на позитивно мислене в учебниците изглежда не им се е отразил. Учениците знаят кога са измамени. Те усещат, че под безмозъчния оптимизъм се крие отбранителна позиция, която звучи неубедително. Или може би просто никога не са стигнали до бодрите заключения на своите учебници.

Вероятно основният ефект от прикриването на екологичните проблеми в учебника в полза на идеята за прогрес е да се убедят учениците от гимназията, че курсовете по американска история не са подходящи места за извеждане на бъдещия курс на американската история.62 Това, което може би е ключовият въпрос на деня, ще трябва да бъде обсъдено в други предмети– може би наука или здраве – въпреки че това е преди всичко социален, отколкото биологичен или здравен проблем. Междувременно, обратно в часовете по история, има по-безобидни уверения без данни, че нещата се подобряват.

Е. Дж. Мишън предполага, че предоставяйки на учениците оптимистични приказки за автоматичния напредък помага да останат пасивни, тъй като представя бъдещето като процес, върху който те нямат контрол.63 Не вярвам обаче, че затова учебниците свършват така, както свършват. Техният оптимистичен завършек може да се разбира най-добре като трикове от издатели, които се надяват, че националистическият оптимизъм ще приеме техните книги. Освен това те знаят, че републиканците произлизат от партията на Никсън - когато приеха Закона за опазване на околната среда - до партията на Джордж У. Буш, където едрият бизнес, особено петролът, ръководи нашите политики в областта на околната среда и енергетиката. В днешния политически климат издателите може да се притесняват, че да се предполага, че глобалното затопляне или недостигът на енергия са реални заплахи, може да се приеме като партизанска демократична история. Следователно те могат да загубят одобренията.

Подобни щастливи завършеци в нашите исторически книги обаче наистина представляват признания за поражението. Намеквайки, че не е необходимо да се задават реални въпроси за нашето бъдеще и не е необходимо да се мисли за тенденциите в нашата история, авторите на учебниците напълно признават, че нашата история няма сериозно отношение към нашето бъдеще. Едва ли можем да виним учениците, че са си направили заключението, че изучаването на история е без значение за тяхното бъдеще.

Превод: Ива Йорданова

Източник: James W. Loewen, Lies My Teacher Told Me. The New Press, 2008.

Chapter 11. Progress is Our Most Important Product.

Бележки

1 Сенатор Албърт Дж. Бевъридж, реч в Сената на САЩ, 9 януари 1900 г., Congressional Record, 56th Congress 33 (Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 1900).

2 Frances FitzGerald, Fire in the Lake (Boston: Atlantic-Little, Brown, 1972), 8.

3 E. J. Mishan, The Economic Growth Debate (London: George Allen and Unwin, 1977), 12.

4 Vine Deloria Jr., God Is Red (New York: Dell, 1983 [1973]), 290.

5 Американска печатарска фирма съществувала от 1835 до 1907 г. – Б. пр

6 Thomas Jefferson quoted in Robert Nisbet, History of the Idea of Progress (New York: Basic Books, 1980), 198. (Навсякъде, където не е посочено друго, преводът е мой – Б. пр.)

7 Jules Henry, Culture Against Man (New York: Random House, 1963), 16-17. Крауфорд Йънг цитира индийския лидер Джавахарлал Неру и социолога Орландо Патерсън, изтъквайки, че страните от Третия свят също са се присъединили към прогреса. Виж “Ideas of Progress in the Third World,“ in Gabriel Almond et al., eds., Progress and Its Discontents (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1982), 83.

8 Според наръчника за гражданско поведение на Съвета по реклама, GoodCitizen, цитиран в Stuart Little, “The Freedom Train“ (Bloomington: Indiana University, c. 1990, typescript), 11.

9 Edward H. Carr, What Is History? (New York: Random House, 1961), 158, 166; see also Almond et al., eds., Progress and Its Discontents, xi.  Някои американци имат противоположната нужда да вярват, че нашето общество, като цяло, е проклятие за човечеството. Подобно мислене има алтернативни психологически и културни ползи, позволявайки на вярващите да си представят себе си по-мъдри, „по-леви/свободни“ или по-критични от своите връстници.

10 Carr, What Is History?, 116; L. S. Stavrianos, Global Rift (New York:Morrow, 1981), 38. In Why Are They Lying to Our Children? (New York: Steinand Day, 1984), 124. Хърбърт Лондон твърди, че разликата между богатите и бедните нации не се увеличава: Виж също Cliff DuRand, “Mexico-U.S. Migration: We Fly, They Walk,“ talk at Morgan State University, 11/16/2005, at World Prout Assembly website, worldproutassembly.org/archives/2006/01/mexicous_migrat.html, 11/2006; Giovanni Arrighi, “The African Crisis,“ New Left Review 15, 5/2002, newleftreview.org/?page=article&view=2387, 11/2006.

11 Mishan, The Economic Growth Debate , 116.

12 Almond et al., eds., Progress and Its Discontents, xi.

13 Администрациите на Рейгън и Буш все още поддържаха през 80-те години, че не е имало криза на населението, дори в Третия свят, защото по-голямото население създава повече възможности за капиталистическо развитие. Тези изявления имаха за цел да привлекат групите против абортите в Америка, но не като сериозни анализи на социалните структури на нации в неравностойно положение, чиито лидери осмиваха американската позиция.

14 Donella H. Meadows, “A Look at the Future,“ in Robin Clarke, ed., Notes for the Future (New York: Universe Books, 1976), 63; Donella H. Meadows, correspondence, 11/15/1993.

15 General Social Survey, “If you were to consider your life, in general, these days, how happy or unhappy would you say you are, on the whole…“ webapp.icpsr.umich.edu/GSS/, 11/2006.

16 Donella H. Meadows et al., The Limits of Growth (New York: Universe Books, 1972, 2d ed., 1974).

17 Robert L. Heilbroner, An Inquiry into the Human Prospect (New York: Norton, 1974), 13.

18Nisbet, History of the Idea of Progress, 8.

19 Освалд Шпенгел, Залезът на Запада (София: Изток-Запад, 2014).

20Colin Turnbull, The Human Cycle (New York: Simon & Schuster, 1983), 21.

21 Stephen Jay Gould, Hen’s Teeth and Horse’s Toes (New York: Norton, 1983).

22 Вносът на петрол през 1980 г. е бил с 63 процента по-голям в сравнение с 1973 г., според Statistical Abstract of the United States: 1993 (Washington, D.C.: Bureau of the Census, 1993).

23 Mike Feinsilber and William B. Mead, American Averages (Garden City, NY: Doubleday, 1980), 277; виж и Matthew Wald, “After 20 Years, America’s Foot Is Still on the Gas,“ New York Times, 10/17/1993.

24 Mishan, The Economic Growth Debate, 53. Виж и Warren Johnson, The Future Is Not What It Used to Be (New York: Dodd, Mead, 1985), 22-24.

25 Виж Garrett Hardin, “The Tragedy of the Commons,“ Science 162 (1968): 1243-48; и Garrett Hardin и John Baden, eds., Managing the Commons (San Francisco: W. H. Freeman, 1977).

26 B. D. Ayres Jr., “Hard Times for Chesapeake’s Oyster Harvest,“ New York Times, October 15, 1993; David E. Pitt, “U.N. Talks Combat Threat to Fishery,“ New York Times, 7/25/1993; Pitt, “Despite Gaps, Data Leave Little Doubt That Fish Are in Peril,“ New York Times, August 3, 1993; Elizabeth Weise, “90% of the Ocean’s Edible Species May Be Gone By 2048, Study Finds,“ USA Today, 11/3/2006; Juliet Eilperin, “U.S. Attempting to Reshape Fishing Rules,“ Washington Post, October 8, 2006; Chesapeake Research Consortium. “Managed Fisheries of the Chesapeake Bay,“ chesapeake.org/FEPManagedFisheries.pdf, 11/2006

27 Noel Perrin, “Who Needs the World When You Have Cable?“ New York Times Book Review, April 26, 1992.

28 Natural History Museum: “Seeds of Change“ (exhibit, Smithsonian Institution, Washington, D.C., 1992); Richard A. Falk, ThisEndangered Planet (New York: Random House, 1971), 139; Jared Diamond, talk at Politics and Prose (Washington, D.C.) 1/18/2006.

29 Виж Barry Weisberg, Beyond Repair (Boston: Beacon, 1971), 9.

30 “Sperm Counts Drop Over 50 Years,“ Facts on File 52, no. 2706 (10/1/ 1992): 743(1); Michael Castleman, “The Sperm Crisis,“ Mother Earth News, no. 83 (9/1983): 176-77. Най-доброто предположение за причината за спада в броя на сперматозоидите може да са пелените за еднократна употреба, които са твърде стегнати и прегравят тестисите. Виж, впрочем, Andrea Braslavsky, “Could Disposable Diapers Lead to Infertility?“ at AT&T Worldnet, dailynews.att.net, 9/28/2000. Това е облекчение!

31 Joel Achenbach, “The Tempest,“ Washington Post Magazine, 5/28/2006, 24.

32 Heilbroner, An Inquiry into the Human Prospect, 133.

33 David Donald, quoted by Paul Gagnon, “Why Study History?“ Atlantic, 11/1988, 46.

34 Edward O. Wilson, “Is Humanity Suicidal?“ New York Times Magazine, 5/30/1993, 24-29.

35 Clyde Haberman, “South Korea Goes from Wasteland to Woodland,“ New York Times, 7/7/1985, 6E.

36 London, Why Are They Lying to Our Children? 53. Лондон изглежда не е чел заключенията на американските учебници по история!

37 John Tierney, “Betting the Planet,“ New York Times Magazine, 12/2/ 1990, 52-53, 75-81.

38 Джейн Нюит изразява становище вThe Treatment of Limits-to-Growth Issues in U.S. High School Textbooks (Croton-on-Hudson, NY: Hudson Institute, 1982), 13. Тя също критикува учебниците за пристрасност в полза на страната на „Границите на растежа“, което не мога да потвърдя; учебниците, които прегледах, всъщност не третират екологичните проблеми като сериозен въпрос.

39 Faye Rice, “Who Scores Best on the Environment?“ Fortune 7/26/1993): 122. Виж и Debra Chasnoff ’s film on General Electric, Deadly Deception (Boston: Infact, 1990). По-новата корпоративна мантра на General Electric e “We Bring Good Things to Life.“

40 Mike Tidwell, talk at Politics and Prose (Washington, D.C.): 8/30/2006; Bill McKibben, “How Close to Catastrophe?“ New York Review of Books, 11/16/2006.

41 Juliet Eilperin, “Growing Acidity of Oceans May Kill Corals,“ Washington Post, 7/5/2006.

42 “The Red List,“ iucnredlist.org, as reported by Sam Cage, “16,000 Species Said to Face Extinction“ Associated Press, 05/01/2006, cnn.netscape.cnn.com/news/story.jsp ; Jeremy Rifkin, “The Risks of Too Much City,“ Washington Post, 12/17/2006; William Burr and Jeffrey Kimball, eds., “Nixon White House Considered Nuclear Options Against North Vietnam, Declassified Documents Reveal,“ National Security Archive Electronic Briefing Book No. 195, gwu.edu/~nsarchiv/NSAEBB/NSAEBB195/index.htm (7/31/2006).

43 Mishan, The Economic Growth Debate, Ch. 8

44 Относно маите, вижAllenChen, “Unraveling Another Mayan Mystery,“ Discover, 6/1987, 40-49; за Канарските острови, виж Alfred W. Crosby Jr., Ecological Imperialism (NewYork: Cambridge University Press, 1986), 80, 94-97.

45 Alfred W. Crosby Jr., “Demographics and Ecology,“ 1990, typescript, citing Las Casas; John Varner and Jeanette Varner, Dogs of the Conquest  (Norman: University of Oklahoma Press, 1983), 19-20; Spanish letter quoted in Kirkpatrick Sale, The Conquest of Paradise (New York: Alfred A. Knopf, 1990), 165.

46 Грег Истърбрук отговаря на писма относно неговата статия “Some Convenient Truths,“ AtlanticMonthly, 11/2006, 21; Gretel Ehrlich, “Last Days of the Ice Hunters?“ National Geographic, 1/2006, 80, 84; Eugene Linden, “Why You Can’t Ignore the Changing Climate,“ Parade, 6/25/2006, 4.

47 „Американците“ включва раздел от две страници, „Спорът за опазване на околната среда“, забутан на страници 1122-23 по средата на разглеждане на две страници на смесица от теми след последната глава на книгата. Нормално е да се предположи, че никой ученик няма да стигне до този раздел.

48 Lerone Bennett, Black Power U.S.A. (Baltimore: Penguin, 1969), 345-46.

49 Но виж Jonathan Kozol, Savage Inequalities (New York: Crown, 1991), 3.

50 PeterFarb, Man’sRisetoCivilization (New York: Avon, 1969), 49-50.

51 Веразано цитиран в Neal Salisbury, ManitouandProvidence(New York: Oxford University Press, 1982), 26.

52 Цитиран в Russell Thornton, American Indian Holocaust and Survival (Norman: University of Oklahoma Press, 1987), 39.

53 Karen Ordahl Kupperman, Settling with the Indians (London: J. M. Dent, 1980), 58.

54 Псалом 90, стих 10. Виж и S. Boyd Eaton et al., The Paleolithic Prescription (New York: Harper and Row, 1988); and Marshall Sahlins, Stone Age Economics (Chicago: Aldine and Atherton, 1972).
Има статистически проблеми, единият е, че средната вероятна продължителност на живота при раждане може да бъде доста ниска, ако 40 процента от всички новородени умират през първата си година, така че по-добра мярка е вероятната продължителност на живота да се измерва на една или десет години. Това измерването преди европейските и африканските заболявания също не е лесно, когато ги придружават и дори предхождат първия контакт. От друга гледна точка, информацията обобщена от Джаред Даймънд в “TheWorst Mistake in the History of the Human Race,“ Discover, 5/1987, 64-66, предполага, че ранните европейски заселници, цитирани по-горе, може би са били твърде оптимистични в своите преценки за индийското дълголетие.

55 William A. Haviland, “Cleansing Young Minds, or What Should We Be Doing in the Introductory Course to Anthropology“ (доклад представен на годишната среща на Американската асоциация по антропология, Ню Орлиънс, 1990), 3.

56 За операцията са разработени специални инструменти и всичко е направено не само срещу природните сили, но и срещу силата на гравитацията. Можем да сравним с описанието на Лас Касас за раждането в Хаити преди пристигането на европейците: “Pregnant women work to the last minute and give birth almost painlessly; up the next day, they bathe in the river and are as clean and healthy as before giving birth.“ (History of the Indies [New York: Harper and Row, 1971], 64).

57 “Harper’sIndex,“ Harper’s, 2/ 1993, 15, citingRossLabs. Many hospitals still separate mothers and infants except for feeding time, even though scientific studies—which seem to be the only point of leverage for changing birthing practices—show that randomly selected neonatals raised with more parental contact have higher IQs. Виж Feinsilber and Mead, American Averages, 227-28.

58 Philip D. Curtin, The Rise and Fall of the Plantation Complex (Cambridge: Cambridge University Press, 1990), esp. 35, прави интересен анализ на възхода на независимата държава, като необходим отговор на военната мощ на съседните независими държави. Къртин твърди, че в други отношения независимите държави не са непременно по-полезни за своите граждани. Ако нуждата от контрол на ядрените оръжия доведе до ера на относителен мир през следващия век, това може да премахне основната причина за силата на националните държави.

59 Ruth Bond, “In the Ozone, a Child Shall Lead Them,“ New York Times, 1/10,/1993.

60 Daniel Evan Weiss, The Great Divide (New York: Poseidon, 1991), 136.

61 National Association of Secretaries of State New Millennium Survey, 1999, stateofthevote.org/New%20Mill%20Survey%20Update.pdf, 12/2006.

62 Виж Catherine Cornbleth, GenevaGay, и K. G. Dueck, “Pluralism and Unity,“ in Howard Mehlinger and O. L. Davis, eds., The Social Studies (Chicago: University of Chicago Press/NSSE Yearbook, 1981), 174.

63 E. J. Mishan, Pornography, Psychedelics, and Technology (London: George Allen and Unwin, 1980), 25, 150-51. Виж и Jonathan Kozol, The Night Is Dark and I Am Far from Home (Boston: Houghton Mifflin, 1975), 40.