Яростни часове: убийство, измама и последното съдебно дело на Харпър Ли

Пролог

Никой не я разпознава. Харпър Ли е известна, но малцина знаят как изглежда, и ако не се беше представила, най-вероятно никой в съдебната зала нямаше да разбере коя е. Стотици са се наблъскали на местата за наблюдатели, запълнили дървените пейки, които скърцат всеки път, когато някой мръдне, или човек от закъснелите се облегне на стената. Това, че е краят на септември, не означава, че горещината на Алабама е приключила, а охладителната система в съда не работи и затова жените размахват ветрила, а костюмите на мъжете се навлажняват в областта на подмишниците и около яките. Зрителите си шептят от време на време, а понякога се засмиват – боязлив смях, който се изпарява веднага, щом съдията ги кара да замълчат. 

Подсъдимият е тъмнокож, но адвокатите са бели, също като съдията и съдебните заседатели. Обвинението е убийство първа степен. Три месеца по-рано, на погребението на 16-годишно момиче, мъжът, който спокойно седи на подсъдимата скамейка с кръстосани крака, изважда пистолет от вътрешния джоб на якето си и застрелва преподобния Уили Максуел три пъти в главата. Това се случва пред очите на триста души. Много от тях сега присъстват на неговия съдебен процес не за да разберат защо е убил преподобния - цялото население в три окръга вече е наясно, а някои се чудят как никой не го е направил по-рано - те са тук, за да научат повече за разтърсващата серия от убийства, която е довела до това, на което са станали свидетели.

В период от седем години, един по един шестима души от обкръжението на преподобния са починали при обстоятелства, които почти всеки би сметнал за подозрителни и дори свръхестествени. По време на последвалите разследвания преподобният бива представляван от адвокат на име Том Радни, чието присъствие в съдебната зала днес не би събудило интерес, ако именно той не защитаваше убиеца на бившия си клиент. Като либерал, подкрепящ Кенеди, в Юга, управляван от Джордж Уолъс, Радни е привикнал към това да бъде на първа страница, но този път му предстои да се появи в издания далеч по-известни от местния „Александър Сити Аутлук“. Репортери от „Асошиейтед Прес“, други телеграфни агенции и от американски списания и вестници като „Нюзуийк“ и „Ню Йорк Таймс“ се събират в Александър Сити, за да отразят историята на жестокия проповедник с интерес към вуду и отмъстителя, който го е застрелял. 

Един от репортерите обаче не гони краен срок за публикуване на статия всеки ден. Харпър Ли живее в Манхатън, но всяка година прекарва известно време в Монровил, града, в където е родена и израснала, който е на само около 241 километра от Алекс Сити. Изминали са седемнадесет години, откакто е публикувала „Да убиеш присмехулник“, и дванадесет, откакто помага на своя приятел Труман Капоти да отрази криминална история от Канзас, която той описва в книгата си „Хладнокръвно“. Сега тя вече е готова да опита отново. Един от най-добрите съдебни адвокати води едно от едно от най-странните дела в щата и най-известният автор от същия щат присъства, за да го документира. Тя ще прекарва година в проучване на случая и още много в описването му под формата на роман. През онзи ден загадката в съдебната зала е какво предстои да се случи с човека, убил преподобния Уили Максуел. Но десетилетия след издаването на присъдата остава загадката за това какво се е случило с книгата на Харпър Ли.

Част 1
Преподобния

1. Раздели водата от водата

Достатъчно вода, като и достатъчно време, може да заличи всичко. Преди сто години мястото, където сега се намира най-голямото езеро в Алабама, e било изпълнено с хълмове и долини, там са живели бедни общности, а една красива рекичка е преминавала през този регион. Реката Талапуса се формира при сливането на Макелндон Крийг и Мъд Крийг, след като бавно са протекли от подножието на Апалачите до Джорджия. Преди да бъде покорена от язовира, Талапуса е продължавала да тече оттам, спускайки се лениво, докато не се слее със своята по-жизнена сестра - река Куса, близо до град Уетумка, където те се срещали и заедно образували река Алабама, която протичала на югозапад, докато не се влеела в залива Мобил и после в Мексиканския залив. В продължение на 426 километра и на милиони години Талапуса е правила това, спокойно и тържествено си е преправяла път към морето.

Властта слага край на всичко това. Може в Битие да се дава на човека да владее над земята, но той сериозно се захваща с това през XIX век. Как - чрез парната машина, стоманата и различните видове горене, защо – защото такова е предопределението на съдбата. В рамките на няколко десетилетия човечеството започва да възприема природата като свой враг, което философът Уилям Джеймс одобрително нарича „моралния еквивалент на войната“. Това наистина важи за Американския юг, където войната в действителност довежда до опустошение, финансов разгром и до освобождаването на роби, които до този момент са били икономическият двигател на региона. Изгубили правото законно да принуждават другите да им се подчиняват, заможните бели южняци насочват вниманието си към природата. За тях неопитоменият свят в най-лошия случай ги поставя в смъртна опасност с разпространението на зарази и непрекъсната заплаха от бедствие, а в най-добрия случай – представлява неоползотворена земя. Безбройните дървета биха могли се превърнат в дървесина, горите във ферми, блатата, заради които се разпространява малария, биха могли да бъдат пресушени и превърнати в обработваема земя, а вълците, мечките и останалите страховити хищници – да бъдат препарирани, да станат на килими или на вечеря. А на реките защо да им е позволено да си играят, докато хората работят? Както казва президентът на „Алабама Пауър Компани“: „Обществото ни плаща за безделието на всяко шляещо се поточе“. 

Около началото на XX век хидроелектрическата енергия се превръща в новата надежда на Юга, тъй като фабриките, за които не достигат работници и магарета, биват механизирани, а домовете, където преди са използвани само свещи и керосин, биват осветени от електрически крушки. Изведнъж всяка една река на юг от линията Мейсън-Диксън бива измервана в кубически метра в секунда и киловата за час. През 1912 година няколко изследователи от „Алабама Пауър“ наемат автомобил Уинтън 6 от жена от района и обикалят водосборния басейн на Талапуса, като търсят подходящо място за голям язовир. Избират Чероки Блъфс, дефиле, оградено от скали с височина от около 60 метра от гнайс и гранит – здрави скали, от които е изградено и речното корито. Мястото е толкова подходящо, че вече други енергийни компании са пробвали да изградят язовир там два пъти. Първият опит от 1896 се проваля поради избухването на епидемия от жълта треска, която плаши инвеститорите и те се отказват да посетят мястото, а вторият от 1898 – от избухването на Испано-американската война, която кара инвеститорите да не смеят да заложат парите си за инфраструктурен проект на края на света. Обаче от „Алабама Пауър“ пристигат на Чероки Блъфс по време на годините на просперитет в началото на XX век, когато вече имат достатъчно голяма финансова подкрепа, за да започнат изкупуването на земята.

Някои хора продават земята си доброволно. Убедени, че езерото неизбежно ще бъде създадено, и притеснени от болестите, които може да разпространява, те с удоволствие приемат дванадесетте долара на акър, които компанията им предлага, и заживяват в близките градове. Но други, сред които бизнеси по долното течение на реката, се борят против построяването на язовира и завеждат дело, което през 1916 година достига до Върховния съд на САЩ. В делото на „Маунт Върнън-Удбери Котън Дък“ срещу „Алабама Интерстейт Пауър“ съдът потвърждава правото на щата да отчуждава земя от физически лица за обществено ползване, включително и да я прехвърля на енергийни компании. „Да престанем да разхищаваме потенциала на реките и да извлечем енергия от тях, труд, който не изисква мислене, който да спести на човешкия род ненужни мъки“ – пише прочутият съдия Оливър Уендъл Холмс в единодушно взетото съдебно решение, – „означава да си осигурим онова, което заедно с интелекта стои в основата на нашите постижения и благоденствие.“

За енергийната компания това е добър финал, но идва в неподходящо време. Скоро след издаването на съдебното решение САЩ се включва в Първата световна война и проектът за Чероки Блъфс отново остава на заден план, тъй като мъжете и парите заминават за чужбина. „Алабама Пауър“ не започва работа по язовира до сключването на примирие и строежът не започва преди 1923 година. Същата година стотици дърводелци пристигат, за да построят съоръженията, където въглищарите, готвачите, инженерите, дърварите, зидарите, механиците, дървосекачите, носачите и началниците ще живеят, докато подготвят водосборния басейн и строят язовира. Когато приключват, почти три хиляди служители със своите семейства се местят там и превръщат Чероки Блъфс в едно от най-големите селища в региона. Освен отделните заради сегрегацията жилища за тъмнокожи и бели работници има построени пекарна, бръснарница, стол, ледогенератор, училище, зала за прожекции на филми и религиозни служби и болница, в която се раждат бебета, хирурзите правят рентгенови снимки и зъболекарите вадят зъби.

За размерите на Алабама това е голям град, а язовирът по всички стандарти е огромен. Когато е завършен и шлюзовете са отворени, водите заливат около 44 000 акра – в този момент най-голямото езеро в света, направено от човешка ръка. Заради федерално разпореждане всеки акър трябва да бъде разчистен от дървета, които биха достигали повърхността на водата при прилив, а заради фирмената политика трябва да бъде прибрано и всичко останало, като това включва всяка пръчка или тухла, които са попаднали там чрез човешка ръка или природна сила преди появата на енергийната компания. Три хиляди работници се захващат с преселване, разбиване на хамбари, преместване на мелници, изравяне на стотици тела от няколко гробища и препогребването им другаде. Обаче предимно изсичат дървета – късолистен бор, дълголистен бор, бор от вида pinustaeda, дървета от вид „Хикория“ и дъбове. Каквото не успяват да изсекат, изгарят. 

Това, което последвало, е появата на впрягове с мулета и парни багери и построяването на железопътна линия. До декември 1923 година екипът успява да построи първото си съоръжение и помпите започват да източват вода от дефилето, за да могат зидарите да изградят основите на язовира. Две години по-късно, когато е положен и последния камък по време на церемония, на която присъстват хиляди, височината на язовира достига 51 метра, дължината – 2 000 609 метра, бетонна граблива птица с размах на крилете с размерите на Чероки Блъфс. Язовирът е наречен „Мартин“ – на името на човека, който казва, че поточетата трябва да спрат да се мотаят, и да почнат да работят.

На 9 юни следващата 1926 година мъжете и жените, които са се събрали на предходната церемония се завръщат, за да гледат как се затварят шлюзовете за първи път и реката наводнява земята, като така се образува водния резервоар, който по-късно става известен като езерото Мартин. Водата помита следите от колеле и гуми, канавки и поточета, а нивото ѝ се надига над връхчетата на тревите и храсталака, царевичните стъбла, карстови фунии и дупки от дънери, дъските на стълбовете на оградите и накрая – над клоните на малкото останали дървета, чиято съдба е да потънат толкова дълбоко в езерото, че да не могат да докоснат нито един кораб. 

Всичко това се случва бавно, капка по капка, милиарди кубични метри вода изпълват десетки хиляди акри земя по цели дни и нощи, седмици наред. Контрабандистите на алкохол имат достатъчно време да преместят своите дестилатори от пещерите на по-високо, а семействата, които решават да запазят земята си, продължават да живеят там, край водата. Хората започват да ловят риба, веднага щом водния басейн става достатъчно дълбок, за да може там да живеят костур и платика, децата да плуват и излизат с омекнала кожа, подхранена от червената глина, която се отделя, поради покачването на водите. Бреговата линия се изменя постоянно и фермерите виждат как водите отнасят дините им, а хора излезли на еднодневна екскурзия с лодка, не успяват на намерят пристана, от който са тръгнали. Мрежи за комари за легла и таблетки с хинин биват раздавани на всички, които се намират на километър и половина от застоялата вода, а двадесет малки лодки обикалят новите заливи и пръскат против насекоми. Така се изнизват месеците. Един ден се оказва, че мястото, на което преди е имало колиби и типичните за Юга едноетажни дървени къщи, поля и ферми, църкви и училища, магазини и гробове, сега е потънало във вода.

* * *

Покварата на човечеството се е разпространила много преди този потоп и ще продължи да се разпространява след него, но бъдещият преподобен Уили Максуел се ражда точно тогава, през май, в годината, когато „Алабама Пауър“ завършва язовир „Мартин“. Майка му Ада е домакиня, а баща му Уил е изполичар, който обработва малко земя, която след раждането на Уили, бързо става част от западния бряг на езерото Мартин. Уили е шестото от девет деца, вторият от тримата синове. Роден по време на политически и екологични сътресения, той не успява да види пълноводните меандри на река Талапуса, не опознава нейния вододел, преди да бъде изменен от хидроенергетиката и преди културата на региона да бъде изменена от Джим Кроу. Детството му преминава по време на тежки години за щата. Памучният хоботник настъпва от на север от Мексико и унищожава посевите с памук, а Комунистическата партия на САЩ настъпва на юг, за да обедини изполичарите и следват ужасни размирици. Голямата депресия идва от Уолстрийт и се задържа в Алабама за много дълъг период, за повече време, отколкото на момчетата, изпратени до местните лагери на Гражданския консервационен корпус, им отнема да се завърнат до Ню Джърси или Ню Йорк. 

Повечето от тези млади мъже не знаят много за мястото, където отиват, а предстои да изминат почти четиридесет години, докато Мартин Лутер Кинг и губернатор Джордж Уолъс насочват вниманието на повечето американци към Алабама. Щатът е разположен като надгробен камък между Мисисипи и Джорджия, горната му част е прилепена до Тенеси, основата му се лежи най-вече на тънка ивица от Северозападна Флорида, но потапя единия си край в Мексиканския залив. Ако не се намираше леко встрани на югоизток, езерото Мартин щеше да е точно в центъра на Алабама, но къде е неговият център е трудно да се определи, тъй като бреговете на притоците му му придават форма не на язовир, а на мастилено петно от тестовете на Роршах, което се разлива по безброй гънки, оврази и долини, с които са изпълнени окръзите Куса, Талапуса и Елмор. Най-големият град в региона е Александър Сити, разположен на север от езерото, а Уетумка е вторият по-големина, и се намира на юг от него. Повечето от останалите градове около езерото Мартин са много по-малки, едвам достойни да притежават поща или бензиностанция.

Уили Максуел и неговите братя и сестри са родени в един от тези миниатюрни градове – Келитън, разположен на запад от Алекс Сити, и са отгледани в Крюсвил, автономно селище, твърде малко, за да бъде наречено село, състоящо се от няколко домакинства, два магазина и поне толкова църкви, тъй като белите и тъмнокожите вярващи трябвало да имат отделни храмове, а методистите и баптистите също не могат да се молят в една и съща сграда. През града има трафик, но в повечето случаи става дума за транзитно преминаване. През онова време оттам минават предимно впрягове, теглени от коне и мулета, въпреки че и някоя друга кола Форд Модел Т от „Уокър Форд Компани“ от съседния окръг достига дотам, а техните клаксони са толкова силни, че стряскат повечето домашни животни и някои хора. Когато и влаковете започват да се движат, децата се научват да разпознават различните локомотиви по звука на свирките им. Като изключим това, тази част на Алабама е толкова тиха, че цяла сутрин се чува птича песен, а цяла вечер – крякането на американската жаба бик. Тогава в целия окръг Куса живеят само дванадесет хиляди души, но боровите дървета са толкова много, че момче, което си играе на Тарзан, на практика може да скача от дърво на дърво от единия до другия ѝ край, без да докосва земята. Цялата престъпност там се свежда до двуженство, раждането на извънбрачни деца, човек да бъде работник мигрант, да не отбелязва Шабат, да използва на вулгарен език пред жени.

Някои престъпления обаче до такава степен са пуснали корени в Юга, че управляващите не ги определят като криминални прояви. Много от белите, а и повечето от тъмнокожите жители на Куса са земеделци арендатори, жертви на брутална система, в чиито капан човек едвам свързва двата края. Тъй като през пролетта им се налага да купуват семена и торове, се оказва, че изполичарите изяждат посевите си, преди да ги засадят, а след това дават по-голяма част от това, което успяват да пожънат, на собственика на земята. Условията за заемите, които изполичарите могат да теглят, са често неблагоприятни, а доходите – недостатъчни, за да може човек да нахрани и облече семейството си, а самата работа – тежка, извършва се от сутрин до вечер, шест дни в седмицата. От всяко дете, родено в подобни условия, се очаква да помага от прохождането си.

Когато през 1936 година Уокър Еванс и Джеймс Ейджи документират измършавелите лица и мъчителния начин на живот на белите изполичари в Западна Алабама в бъдещата си книга „Нека сега възхвалим известните хора“ (Let Us Now Praise Famous Men), Уили Максуел е на единадесет и живее в другата половина на щата и е с друг цвят на кожата. Въпреки че по-късно в живота си присъства в документацията на съдилищата, и се появява на първа страница на вестниците из страната, не се знае много за младостта му – подобна липса на информация е обичайна, когато става дума за миналото на афроамериканците в този период на това място. Максуел посещава училище, като изключим периода около жътвата, тъй като животът в окръг Куса се върти основно около това, което се засажда в земята, и прибирането на това, което тя е родила. Изполичарите редуват отглеждането на царевица, памук, пшеница, овес и ако могат – на фъстъци, праскови и дини. Извършват се кръщенета и почистване на гробищата през пролетта, шие се и се белят царевичните кочани през есента. Момчетата като Уили сеят, копаят, берат плодове и зеленчуци, плашат гарваните от царевичните полета и зайците от градините с зелена салата, докато се учат да стрелят, и се опитват да ловят риба в Бол Крийк, Хачет Крийк, Сокапатой Крийк и Джакс Крийк, потоците, които обграждат Крюсвил.

Покрай всичко това Уили успява да завърши седми клас. След като приключва с училището, през лятото на 1943 година, заедно с още два милиона афроамериканци постъпва в армията. На осемнадесет години преминава през основно обучение във Форт Бенинг, база, кръстена на генерал от Конфедерацията, която се намира на границата с Джорджия. Получава униформа, а косата му бива обръсната до голо – прическа, която продължава да носи до края на живота си. Въпреки че преминава през бойна подготовка, армията го назначава като техник в авиобатальон в Кислър Фийлд, Мисисипи и след това в Камп Кърнс в Юта.

Преди войната Камп Кърнс представлява житни ниви с размер около двадесет хиляди декара. По време на войната там не се отглежда нищо и се превръща в едно мръсно и мрачно място. През деня военните автомобили се движат с пуснати фарове, за да могат да виждат през облаците от прах, а повечето сутрини войниците се събуждат в мръсотия, влязла през шперплата и изолираните с катранена хартия прозорци. Казармите са толкова претъпкани, че войниците ги наричат кокошарници, а инфекциите на дихателната система се разпространяват също толкова бързо, колкото и слуховете за изпращане на фронта. Максуел живее там в продължение на две години, а през ноември 1945 година е освободен от военна служба, получава четиристотин и тринадесет долара и осемдесет цента и също като милиони други военнослужещи получава медал „За победа“ по случай края на Втората световна война. Обаче вместо да се завърне в Алабама, той решава да се остане в армията и е изпратен в Калифорния, където се присъединява към 811 авиационно-инженерен батальон, една от общо четиридесет и осемте военни единици от тъмнокожи, които отговарят за изграждането и поддръжката на летища. Изпратен е на тихоокеанския бряг и кара камиони за Армейския инженерен корпус на САЩ.

По същото време войската е почти също толкова разединена, колкото и Дълбокия юг, който Уили Максуел е напуснал, и несправедливостта е станала още по-очевидна след присъединяването на Щатите в битката срещу нацистите. „Нашите местни северняци¹ също страдат от масова психоза“ – Лангстън Хюз пише. – „Те се отнасят към тъмнокожите по същия начин, по който хитлеристите се отнасят към евреите, но с диктувана от обстоятелствата степен на жестокост.“ Същите предразсъдъци, които разделят по раса цивилните граждани в училищата, църквите и магазините за безалкохолни, разделят и войниците в спалните помещения, в столовете и на фронта. Интеграцията в армията най-накрая започва да се осъществява през 1948 година, но това се случва след напускането на сержант Максуел. След като се завръща в Щатите с медал „За образцово поведение“, през януари 1947 е доброволно освободен от служба. В началото на май отпътува за дома.

След като се прибира в окръг Куса, Максуел се установява в своя роден град Келитън. Тогава е на двадесет и една години, висок е почти сто и деветдесет сантиметра и тежи осемдесет килограма, това го прави толкова висок, че се извисява над повечето мъже, но и толкова слаб, че може да се промуши покрай които и да е други двама. Неговите кафяви очи са винаги бдителни, лицето му е привлекателно и издължено, а тънкият му мустак прилича на офицерска нашивка над устните му. Начинът му на говорене е елегантен, почти официален, отнася се към всички толкова чаровно, колкото повечето млади мъже – само към своите избраници, и се обръща към хората с „госпожо“ и „господине“, където и да отиде. Хората казват за Максуел: „Изключително е учтив, като разговаряш с него.“ или „Ще си помислиш, че е паднал от Рая, толкова e галантен“.

Малко след завръщането си у дома Максуел прибира военната униформата и си намира работа в успешна компания – „Ръсел Манифакчъринг“, най-голямото текстилно предприятие в Александър Сити. Привлекателният млад ветеран се запознава с Мери Лу Едуардс, тихо местно момиче. Родена и израснала в друго малко градче в окръг Куса – Котидж Гроув, Мери Лу е с две години по-малка от Уили и още живее с родителите си, когато той ѝ предлага брак. През последната седмица на март получават своето медицинско свидетелство за встъпване в брак и се женят на 2 април 1949 година пред Окръжния съд в Рокфорд. Това е първият, но не и последният брак на бъдещия преподобен Уили Максуел, и какво друго можем да кажем за него, освен че продължава точно толкова, колкото Максуел обещава в онзи ден – докато смъртта ги раздели.

2. Служител на Бога

Мери Лу Максуел бели грах. Това е първата седмица на август, след като летните бури са съборили гнездата на птиците и изпочупили дивите цветя, когато от дърветата се чува силния шум на цикадите, а в тревата гъмжи от кърлежи. Щом царевичните кочани натежат на стъблата, а останалите зеленчуци са наедрели и дремят по градините, граховите шушулки са вече узрели и могат да бъдат откъснати със своите шапчици от стъблото и стотици от тях биват обелвани една по една. Жените и децата притискат палци в шушулката, тя се пропуква по ръба и грахчетата се изтъркулват в цедка. По време на дълги часове през лятото пълни кошници с килограми оплетени зелени шушулки биват превърнати в купи с грах, готов за миене, бланширане и за прибиране във фризера. 

Мери Лу бели грах, откакто се е прибрала след приключването на смяната си в „Ръсел Манифакчъринг“ – това е второто ѝ работно място, тъй като тя работи и от дома си, като пере и шие дрехите, покривките и спалното бельо на съседите си. Беленето е спокойна задача, която не изисква мислене, подходяща е за фонова дейност при споделяне на клюки, ако имаш компания, или за размисъл, когато си сам. Но когато една от сестрите на Мери Лу я посещава онази вечер, тя намира Мери Лу напрегната и разтревожена. По-рано същия ден Уили Максуел е уволнен от предприятието. Той не за първи път губи работата си, което се отразява зле на приходите на съпрузите, но Мери Лу все още не е имала възможност да обсъди ситуацията със мъжа си, защото той също работи на второ място, където трябва непременно да отиде същата вечер – преподобният Максуел, както вече е станал известен, трябва да води обряд на съживление в Оберн.

Също като днес, и тогава южняшките съживления са разгорещени като огън и жупел и продължават с часове в шатри, издигнати специално по този повод. Дори вечер в тези шатри става толкова горещо, че на присъстващите би им било простено да си помислят, че постройките са изградени по този начин, за да ги подсетят за това, какво ги очаква, ако не се покаят. Въпреки това хората прииждат понякога с хиляди, а църквите ги приемат по простата причина, че приемат всички. Отчасти заради открояващата се „култура на съживленията” в щата до 1970 година, когато един от четирима жители на Алабама е баптист. Понякога няколко църкви се обединяват, за да извършат съвместно обяда, но по-често ги планират така, че да не се съвпадат, и затова лятото се превръща в дълъг сезон на духовно израстване, през който спасението е на един преход с кола разстояние.

Максуел е поканен на точно тази служба от преподобния Рийс и съпругата му от баптистка църква „Македония“, но госпожа Максуел е отказала да го придружи. В малките градове хората наблюдават с най-строг поглед съпругата на проповедника. Всичко, което тя прави – местата, на които ходи, дрехите, които носи, как и с кого говори, какво казва – всичко се забелязва, запомня, претегля и оценява. Милосърдието тръгва от дома, но същото важи и за смирението, скромността, търпението, почтеността и благочестието, а съпругата на проповедника е под натиск да въплъщава всичко това – понякога тя е подложена на по-голям натиск от самия проповедник. Ясно е защо жена в подобна позиция може да предпочита да пази дистанция от другите, доколкото е възможно, а онази вечер, 3 август 1970, Максуел се съгласява да води съживлението без съпругата си, но я моли да не говори по телефона, за да може да спре някъде по пътя на връщане и да ѝ се обади. 

Преподобният тръгва към църквата малко преди шест часа. Сестрата на Мери Лу скоро след това си заминава, а същата вечер Мери Лу се качва в колата и отива да посети друга своя сестра, Лина Мартин. По пътя обратно, спира да поговори със своята съседка Доркас Андерсън. Мери Лу споменава, че съпругът ѝ е на служба, и я е помолил да не говори по телефона, за да може той да се свърже с нея. Доркас и Мери Лу говорят няколко минути и след това Мери Лу се прибира у дома, за да изкара една дълга и самотна вечер. Присъствала е на достатъчно много съживления, за да е наясно, че това в Обърн ще продължи до късно, а заради съпруга си е свикнала да прекарва нощите сама.

* * *

Както той разказва, няколко часа по-късно и до края на живота си преподобният Уили Максуел влиза в ролята на Йов. На връщане от съживлението той спира на бензиностанция в града Камп Хил, за да си купи една кола, и се обажда на съпругата си. По-късно казва, че когато се прибира в Никсбърг, малко преди единадесет, нея я е нямало, и така и не се отмята от думите си. Той се кълне, че, изтощен от дългия и труден ден, веднага е заспал. Едва по-късно, когато се събужда в около два часа сутринта, и осъзнава, че жена му още не се е прибрала, той се обажда първо на тъща си, която твърди, че не е виждала дъщеря си този ден, а после на съседката, която се е срещнала с Мери Лу, но доста по-рано, и на една от сестрите на съпругата си, която е дошла на гости, но си е тръгнала с часове по-рано. Чак тогава Максуел се свързва с полицията. 

След като полицаите, които са изпратени до Никсбърг, разговарят с Максуел, те посещават и Доркас Андерсън. Тя е събудена по-рано от обаждането на преподобния и отива да говори с него за изчезналата му съпруга, но когато полицаите чукат на вратата ѝ, тя им казва нещо, което премълчава пред самия преподобен – госпожа Максуел я е посетила два пъти въпросната вечер. За първи път тя се отбива на връщане от дома на сестра си Лина и тогава споменава странната подробност, че съпругът ѝ държи тя да остави телефона свободен. За втори път идва след десет часа, неспокойна и притеснена. „Преподобният е претърпял катастрофа, отивам при него“ – казва тя на Доркас и обяснява, че Максуел се е обадил да каже, че се е блъснал с колата някъде около Ню Сайт. 

Това са последните думи на Мери Лу към госпожа Андерсън. Относно твърдението на Максуел, че се е прибрал около единадесет, госпожа Андерсън казва на властите, че доколкото знае, той е бил навън цяла нощ. Дори и да се е прибрал по-рано и да е заспал, тя нито го е видяла, нито го е чула. Тя не би могла да потвърди със сигурност, че той се е прибрал преди два часа сутринта, когато ѝ се обадил, за да попита, къде е Мери Лу. Госпожа Андерсън казва, че веднага след това излязла през задната врата и погледнала към гаража на преподобния, така че да види колата му. „Върнах се в спалнята“ – споделя тя – „и казах на съпруга си, че нещо не е наред, тъй като колата му не е повредена.“ 

Преподобният настоява, че е станало някакво недоразумение и той не е претърпял катастрофа, преди да се обади от Камп Хил, и че Мери Лу не му е вдигнала телефона. Той е убеден, че жена му е тази, която е претърпяла катастрофа и подтиква полицията да потърси колата ѝ на магистрала 22 – това е пътят, който води до дома на сестрата на Мери Лу, Лена, по който преподобният трябвало да мине, за да стигне до Ню Сайт.

Въпреки че се води магистрала, това е спокое вулентов път, който преминава над Хилаби Крийк. Вечер въздухът става по-студен от водата, надига се мъгла, която надвисва над настилката като топъл дъх през зимата. Когато накрая полицията намира нейния Форд Ферлейн 1968 на магистрала 22, той е в страни от главния път, на три метра от асфалта, до гора, но не се е блъснал в дърво.

По колата има леки щети, но нищо сериозно и всички смятат, че ремонтът би струвал само няколкостотин долара. Автомобилът въобще не изглежда, като да е катастрофирал, а по-скоро все едно е бил паркиран. Двигателят му работи и предните фарове гледат празно в тъмнината. Госпожа Максуел е вътре, но вече е мъртва.

* * *

През първите пет години от брака семейство Максуел работят като изполичари за човек на име Мак Алън Томас, първо окръжен комисар, а след това съдия по наследствените дела, който притежава плантация близо до Рокфорд. Като комисар Мак е от добрите стари момчета, които имат приятелска усмивка на лицето си, постигат целите си със грубиянски методи, знаят как да строят мостове и ремонтират пътища и нямат нищо против хората да се шегуват за това как биха асфалтирал дори калните пътечки в окръга. Като съдия не се вглежда много в детайлите и с радост угажда на полицаите, като предварително подписва заповеди, които им дават право да си останат в колите, в случай че се натъкнат на контрабандисти. На Мак му допадат тихите, сладкодумни младоженци, които обработват земите му, и продължава да поддържа приятелски взаимоотношения с преподобния, дълго след като всички служители на закона в три окръга са си съставили друго мнение за него.

Когато пожелае, Максуел може да бъде и чаровен, и убедителен, но той невинаги иска, а и самоконтролът му си има своите граници. Например в „Ръсел Милс“ неговата репутация на трудолюбив човек бива опетнена от склонността му систематично да отсъства и през 1954, две години след ареста на Ханк Уилямс за пиянство и нарушаване на обществения ред и появата на известната снимка, на която е заснет гол до кръста от килия в затвора в Александър Сити, Максуел бива уволнен от фабриката, поради неявяване на работа. По същото време семейство Максуел престават да работят като изполичари за Мак Томас, което ги оставя без средства. Но както става пределно ясно година по-късно, Максуел има предприемачески дух и скоро започва да работи като миньор, дървосекач към фабрика за хартия и пастор, няколко дейности, които редува до края на живота си.

С миньорство се занимава в каменоломна в Фишпонд, малко градче близо до границата на окръга. Работата е трудна и опасна, но Максуел се справя блестящо. „Той беше един от най-забележителните ми служители, на когото можех да разчитам за всичко“ – казва Джак Буш, неговият ръководител, който по-късно бива избран за първия пълноправен кмет на Александър Сити. Работата включва пробиването на в дупки с дълбочина няколко метра в скалата, така че поставените детонатори и химически експлозиви да могат да я разбият на малки парчета, които после се раздробяват от каменотрошачка. След всяка експлозия каменоломната и всички там биват покрити със слой строшена на прах скала, а в края на деня работниците изглеждат, все едно са покрити с брашно от глава до пети.

За разлика от останалите, Максуел не търпи да остане покрит с прах за дълго. В каменоломната, също като в останалите аспекти на живота си, отлично се справя с прикриването на следите за това с какво се е занимавал. „При почистването“ – казва Буш – „винаги беше безупречен.“ Той не просто изтръсква прахта и попива потта си, но и не остава повече от нужното в работните си дрехи, и се превръща в един от най-спретнатите мъже в Източна Алабама. Обувките му са винаги излъскани, костюмите му – черни, а вратовръзките му почти винаги подчертават чисто белите му ризи. По-късно хората започват да казват, че дрехите му сигурно са ръчна изработка на самия Дявол, а тези, които са го виждали да доставя дървесина на дъскорезници, облечен в официален костюм, обсъждат това и до днес. 

Работата към фабрика за хартия е малко по-чиста от тази на миньорите, но това се дължи на факта, че преподобният Максуел ръководи екип, вместо да работи сам. Целулозно-хартиената промишленост на САЩ се измества на юг в ранните десетилетия на XX век, след като горите на Ню Ингланд биват изчерпани, а химиците от Джорджия се научават да правят вестникарска хартия от тамянов бор, въпреки високото му съдържание на дървесна смола. Мелниците и дъскорезниците, които са разпръснати из селските окръзи на Юга, бързо биват изместени от фабрики за хартия, а бригадите, които са рязали траверси за железопътната индустрия и са подготвяли дървен материал за строителство, се заемат със сечене на дърво за изработка на хартия. Между дървосекачите, които продават дървен материал на дъскорезници и тези, които го доставят на фабрики за хартия за кратко се разярява война за ресурси, тъй като се конкурират за изсичането на хиляди акри гори – това напомня на конфликтите между земеделци и скотовъдци в Американския запад. „Алабама Интернешънъл Пейпър“ открива своя централен офис в Мобил, а „Гълф Стейтс Пейпър Корпорейшън“ – в Тъскалуса. Тези големи компании, както и други по-малки, зависят от наемни споразумения с частни собственици на земя и с бригади, които да доставят материали за фабриките им.

Като ръководител на такава бригада Максуел работи по същия начин като останалите дървосекачи – има камион, верижни триони и бригада от двама – до шестима души. Когато са на лице всички от екипа, един или двама режат с трионите, друг премахва клоните, а някой от останалите работници реже стволовете на по-малки части, други ги товари в камиона, а доставчикът ги отнася във фабриката. Такава бригада би трябвало да може да обработи около 136 кубични метра дървесина на ден. Във фабриките тази дървесина минава през дробилка, а от надробените парчета се приготвя пулп, от който, след като бъде пресован и изсушен, се получава хартия. От фабриките се разнася смрад на амоняк и сулфиди, когато са в експлоатация, те изпускат тези химикали, но благодарение на тези предприятия се развива една от малкото процъфтяващи индустрии в Алабама, а в страната се разпространяват безброй стоки от първа необходимост: вестници, тетрадки, домакинска хартия, хартиени торби за опаковане на обяд, пазарски торби, използвани от магазините за алкохол, картички за рожден ден, сухи кърпички, кутии за мляко, романи. 

За Максуел работата към фабрика за хартия е само стъпка към доходоносния бизнес на дърводобива. В този бизнес разходите не са големи – трябват само няколко стотин долара за триони, вериги, гуми за камионите и гориво за всяка машина с двигател. Компаниите, които сключват договор с хора, които да ги снабдяват с дървесина като него, често ги държат под строг контрол, и преди бригадата изпращат специалист, който да маркира дърветата за отсичане, но Максуел не се нуждае от много чужда помощ. И в горите, също като в каменоломната, той се доказва като работник, на когото може да се разчита, като никога не пропуска маркирано дърво, но и никога не е отсича дърво, което клиентът иска да бъде запазено. „Аз после проверявах“ – казва един управител на фабрика на компанията „Бама Ууд“ в Монтгомъри. – „При Максуел, аз просто трябваше да маркирам малко дървета. Той ги режеше, както му кажех. Ходех и маркирах един акър и му виках, добре, проповеднико, това и това да свършиш и той просто го изпълняваше.“

За Максуел и работата като дървосекач, и като миньор са странични занимания. Както по време на съдебните заседания по-късно заявява, той винаги е смятал, че неговото истинско призвание е да бъде „служител на Бога“. Той бива ръкоположен за пастор през 1962 година в баптистката църква „Филипи“ в Кено, която преди това е била методистка църква „Филипи“ до момента, в който всички бели хора от паството или умират, или се преместват. Църквата носи името на римския град в област Македония, който свети Павел посещава по време на своята втора обиколка, а години по-късно той пише от затвора на Филипяните, като ги предупреждава да се пазят от лъжепроповедници. Най-вероятно Максуел е запознат с този откъс от Новия завет, като се има предвид голямото възхищение на неговите енориаши за обстойното му познаване на Светото писание. „Той можеше да прочете молитва, която да накара тази къща да се премести“ – казва един от тях. – „Можеше да пее и да се моли, а когато става дума за обсъждане на Библията, той знаеше всичко.“

След ръкополагането му, независимо от това дали служи в църквата или не, той става известен като преподобния Максуел. По закон името му е Уили Джуниър Максуел, но той е подписвал официални документи по не особено законен начин като У. Д. Максуел, У. М. Максуел или без инициал за второ име – като Уил Максуел, Уили Максуел, Уилям Максуел, но почти всички го наричат Пастора или Преподобния. Неговото прекомерно официално облекло, напълно неподходящо за каменоломна или дъскорезница, е идеално за храма, а неговият несъмнено странен начин на говорене, твърде архаичен и елегантен за ежедневието, го прославя сред храмовете в Алабама – в баптистките църкви „Маунт Зайон Уест“ в Ауър Таун, „Чърч Юниън Нъмбър Ту“ в Еклектик, „Маунт Гилиад“ в Нюуел, „Рийлтаун“ в Нотасулга и „Холи Спрингс“ в Спрингхил. 

Увеличават се желаещите да слушат неговите проповеди и той започва да посещава курсове по теология към филиал на университета в Селма. Това е университет за тъмнокожи студенти, който отваря врати през 1878 година, и там се обучават хиляди свещеници за Щатската баптистка конвенция на Алабама, докато в неговия филиал се предлагат курсове за хора като Максуел, които вече са в служба. Тези курсове се провеждат на осемдесет километра югозападно от Алекс Сити, в подземния етаж на баптистка църква „Холт Стрийт“ в Монтгомъри, където петнадесет години по-рано, вдъхновен от Роза Паркс, преподобният Мартин Лутер Кинг подтиква към бойкот на автобусите, заради сегрегацията в градския транспорт.

Преподобният Уили Максуел получава сертификат за завършен курс по теологията от университета в Селма през 1970 година, но въпреки че благодарение на него се подобряват проповедите му, финансовото му положение не се променя. Баптистите стават най-голяма религиозна група в Алабама, отчасти благодарение на пастори като Максуел – работещи на две места, готови да се занимават с друго по през седмицата, когато енориите от селските региони не могат да си позволят проповедник на пълно работно време. Преподобният обаче, дори и като работи на няколко места, не успява да изкара достатъчно, за да си позволи начина на живот, който води, а той харчи парите си не само за скъпи костюми. С Мери Лу Максуел се местят в тухлена къща в Никсбърг, град, който се намира на югозапад от Алекс Сити, по пътя на магистрала 9, а освен това дължи десетки хиляди долари на Банк ъф Дейдвил, още няколко хиляди на Ситибанк ъф Алабама и също толкова на Секюрити Мючуъл Файнанс. Има голяма ипотека, закъснява с вноските за колата си и изостава с плащането на личните си сметки към малките семейни магазинчета в района на езерото Мартин.

Мери Лу започва да работи в „Ръсел Милс“ точно за да може да помогне на съпруга си да изплати тези дългове. Допълнителните приходи са желани, но не потушават напрежението в дома на семейство Максуел. Към този момент двойката е женена от две десетилетия и е явно, че през тези години търканията между тях са се засилили. На Мери Лу ѝ е тежко във всяко отношение, най-близките ѝ виждат, че е нещастна и, въпреки че по тялото ѝ няма следи от физическо насилие, става ясно, че съпругът ѝ я наранява по друг начин. Въпреки че тя не е човек, който обича да се оплаква, малкото, което е споделя с другите, е достатъчно. „Тя често ми разказваше за телефонните обаждания, които получава от различни жени“ – казва Доркас Андерсън. – „Те се обаждали, за да питат за преподобния Максуел. Искали да говорят с него, а когато тя отговаряла, че не е у дома, те си помисляли, че тя просто се опитва да им попречи да се чуят с него.“

При пасторите може би е по-важно да избягват неприлични връзки, но те имат и повече възможности да започнат такива. Енориите, за които се грижи преподобният, са на голямо разстояние една от друга, което му дава оправдание да бъде далеч от съпругата си за дълги периоди от време, а уважението, с което се гледа на взаимоотношенията между проповедник и енориаш, означава, че, за разлика от другите мъже, той може да остане насаме с почти всяка жена в дома ѝ. Дори и обаждания по всяко време от деня и нощта не са нещо необичайно за проповедник, който се грижи за паството си. Максуел не е първият преподобен, който се възползва от позицията си или я използва, за да прикрие следите си, а Мери Лу губи интерес към всичко, което знае или подозира относно изневерите на съпруга си преди 1970 година. В началото на същата тази година се появяват неоспорими доказателства за тях. На 21 януари, преподобният Максуел се изправя пред Окръжния съд по наследствените дела в Талапуса, за да узакони дете на шест седмици, като припознава детето като свое, имащо право да наследи неговото имущество, движимо и недвижимо, като родено по време на брак и дава своята фамилия на момиченцето. 

Независимо от това колко нещастие носи това развитие на събитията на Мери Лу, независимо от това колко е нещастна изобщо, тя не би направила нищо по въпроса. „Щом се омъжи, се омъжи“ – казва една от сестрите ѝ. Нито прелюбодеянието, нито неплатежоспособността биха я накарали да изостави съпруга си. Ако бракът на семейство Максуел приключи, то не би било заради нея.

* * *

Когато полицията отворила вратите на колата Форд Феърлейн една вечер през август, пред тях се разкрила ужасяваща гледка. Червените точки по бялата памучна рокля на Мери Лу Максуел едва личали изпод кръвта, покрила тялото ѝ. Дланите, ръцете, главата и гърдите ѝ били изцяло в червено, а струи кръв се стичали по задните страни на краката ѝ. Тялото ѝ било подуто и насинено, цялото ѝ лице било покрито с прорези, челюстта ѝ - счупена, а носът ѝ - изкривен; липсвала част от лявото ѝ ухо, която полицията по-късно щяла да открие на пода под задната седалка. Имало кръв и по външната страна на колата - по пасажерската врата, по предното и по задното стъкло. Полицията стигнала до извода, че Мери Лу е била пребита до смърт, вероятно малко след като колата ѝ е излязла от магистрала 22. 

Тази местност всъщност не попадала под юрисдикцията на градската полиция на Александър Сити, затова препратили случая на шерифския отдел на окръг Талапуса и щатската полиция на Алабама. Няколко полицаи продължили по пътя, за да говорят с преподобния Максуел, докато други останали да разследват. Те претърсили колата за улики относно нападателя, събрали влакна от вътрешната част на колата и открили празна кутия от кърпички „Клийнекс“ и чук на задната седалка. След това обходили мястото около ръба на шосето в търсене на следи от стъпки или борба. По алеята на църква недалеч от колата, намерили капки кръв и взели проби и от тях. Междувременно други полицаи откарали тялото на Мери Лу Максуел в погребалната агенция „Армур“. 

Насилието е способно да унищожи всичко, освен самото себе си. Мъртвите винаги ги грози опасността името им да се превърне в нарицателно за убийството, а смъртта заплашва да засенчи живота на жертвите. Това е още по-валидно за една икономически маргинална тъмнокожа жена в Алабама. Близките ѝ щели да запомнят колко умела е била с иглата, колко предана е била на съпруга си, нейното търпение, вяра и непоколебимост, но освен в актовете за раждане, брак и смърт, единственото свидетелство за съществуването ѝ оставал протокола с подробности относно потресаващото състояние на трупа ѝ.

В допълнение към разкъсванията и подутините, които полицията вече била отбелязала, съдебните лекари открили тъмна синина с диаметър около сантиметър и половина около врата на Мери Лу заедно със следи от връзване, както и пясък и парчета листа в устата ѝ. По кървавите петна на роклята ѝ били полепнали още пясък и листа, а по талията и по подгъва на дрехата имало мазни петна. Патолозите заключили, че госпожа Максуел е била пребита до смърт, след като някой не е успял да я удуши с нещо наподобяващо въже и че тя се е борила с нападателя си, преди да падне на земята. Когато аутопсията приключила, следователите изпратили констатациите си заедно с уликите от местопрестъплението в Катедрата по токсикология и криминално разследване в Обърнския университет в Алабама. 

До този момент вече тридесет и пет години Катедрата по токсикология заема водещо място сред лабораториите по криминалистика в Алабама. Часът ѝ на слава настъпва след инцидент в щата, който щял да стане известен като една от най-скандалните съдебни грешки в американската история. През март 1931 година девет чернокожи момчета - най-младото на едва тринадесет години и никое от тях не навършило деветнадесет - били несправедливо обвинени в изнасилване на две бели жени във влак. В три прибързани процеса, проведени в Скотсбъро, Алабама, и деветте момчета били осъдени, като цели осем от тях - на смърт, въпреки липсата на достоверни доказателства и въпреки факта, че една от потърпевшите по-късно се отрекла от показанията си. В периода от шест години, в който момчетата изчаквали присъдата си в затвора - в повечето случаи и смъртта си - делото обиколило съдебната система заради липса на единодушие сред съдебния състав, производствени нередности, преразглеждания и две произнасяния на Върховния съд на САЩ. През 1937 година били свалени обвиненията срещу част от обвиняемите; в крайна сметка всички момчета от Скотсбъро били освободени, а десетилетия по-късно последните трима от тях биват помилвани посмъртно. 

По време на този „фарс“ главният прокурор Томас Найт се свързал с някои токсиколози в тогавашния Политехнически институт на Алабама, който по-късно щял да прерасне в Обърнски университет. Найт смятал, че процесуалните нарушения в случая с момчетата от Скотсбъро щели да бъдат избегнати, ако властите си сътрудничели и разглеждали доказателствата през призмата на науката. Като контрапример посочил съвестните методи, използвани в още едно от най-известните наказателни дела на епохата: присъдата от 1935 година на Бруно Хауптман за отвличането и убийството на невръстния син на Чарлз и Ан Мороу Линдберг. Този случай задал нивото, към което държавната машина трябвало да се стреми, споделил Найт и насърчил прокурорите и служителите на реда в Алабама да изпратят уликите на д-р Хюбърт Никсън, професор в селскостопанската лаборатория, и д-р Карл Релинг, професор по химия. В рамките на няколко години законодателната власт на Алабама официално отпуснала средства за специална съдебномедицинска лаборатория. „Нашата цел не е да докажем вината или отсъствието ѝ - твърдял д-р Релинг от лабораторията, - а да изведем фактите.“ 

До 70-те години на миналия век отделът по токсикология и криминални разследвания консултира над шест хиляди случая годишно, като предлага помощ при аутопсии, балистика, пръстови отпечатъци, анализ на почерка, микроскопия и фотография. Улики за всяко престъпление, извършено в щата Алабама, могат да бъдат изпратени в отдела, за да бъдат проучени от неговия екип от химици, следователи, криминолози, микробиолози, техници и токсиколози. Релинг нарича себе си „криминален лекар“, а колегите си - „криминален екип“. Техните доклади често спасяват невинни заподозрени от затвор или смъртно наказание и дават утеха на семейства, чиито близки са починали при обстоятелства, които само съдебномедицински анализ може да изясни. 

Криминалистът и екипът му обаче не успяват да направят нито едно от двете в случая с Мери Лу Максуел. Когато учените в Обърн започват с обработката на уликите, те се съгласяват с констатациите на местния съдебен лекар и следователите на терен: била е удушена и пребита пред колата си, вероятно на алеята към църквата, тъй като кръвта, намерена там, съвпада по кръвна група с нейната. Но нито полицията, нито заместниците на шерифа или щатските полицаи успяват да открият въжето, което според съдебният екип е било използвано за удушаването ѝ, и когато следователите се връщат да претърсят дома на преподобния Максуел, те откриват, че той наскоро е изгорил боклука си. Техниците, които анализират съдържанието на изгорения варел, не могат да идентифицират нищо друго освен памучна кърпа с шев и останки от плетка за кошница, сламена шапка или чанта. Подозират, че освен дрехите на госпожа Максуел, вътре са изгорели и тези на преподобния от деня на убийството, но не могат да го докажат. 

Поради липсата на достатъчно улики, щатските следователи решават да проучат преподобния Уили Максуел. Полицията го привлича като главен заподозрян след показанията на съседката му и нейния коментар за жените, които през цялото време звънели в къщата на Максуел. Това се потвърждава, след като откриват няколко от „приятелките на преподобния“, включително една от тях, която живеела на стария „Келитън Роуд“ и която наскоро се сдобила с чисто нова кола на лизинг на името на преподобния; макар че той трудно се справя с изплащането ѝ, защото, както разкрива полицията, е потънал в дългове. Скоро осъзнали, че подобно на много други проповедници, личният му живот изобщо не наподобявал този, който неговите енориаши смятали, че води, още по-малко - на този живот, които той възхвалявал в проповедите си. 

Докато полицията го разследва, преподобният, безработен и овдовял, се заема да върши нещата, които човек обикновено прави след смъртта на съпруг. Адвокатът му Том Радни помага да се уреди погребението на жена му, а Максуел я погребва в гробището на баптистката църква „Мир и доброжелателство“, недалеч от къщата им в Никсбърг. Нямало какво толкова да се урежда относно имуществото ѝ, защото Мери Лу била починала, без да остави завещание и със само сто долара в сметката, но той подава молба в съда на окръг Талапуса по наследствени дела, за да получи последната ѝ заплата от „Ръсел Милс“. След това събира поръчките, които тя шие преди смъртта си, и ги връща в различната им степен на недовършеност на възложителите. 

Когато приключва с всичко това, Максуел седя и пише писмо: „Уважаеми господине“, започва той, „искам да ви уведомя, че (Мери Л. Максуел) беше намерена мъртва при автомобилна катастрофа на 3 август 1970 г.“ Посочва номер на полица, подписва писмото с името „преп. У. М. Максуел” и го изпраща на „Олд Американ Иншуранс Къмпани“. Въпросната полица се отнася за обезщетение при смърт на стойност петнадесет хиляди долара, а преподобният У. М. Максуел е посочен като единствения бенефициент. Той купил полицата за двадесет и пет цента малко преди смъртта на жена си - толкова скоро, че дори не му се наложило да плати първата вноска от дванадесет долара. Писмото, което преподобният написал до „Олд Американ“, за да поиска изплащане на сумата, е от 19 август 1970 година, без да споменава, че в този момент главният заподозрян за убийството на жена му е именно той.

3. Обезщетения при смърт

По времето, когато лейтенант Хенри Фарли изстрелял първия 25-сантиметров миномет във „Форт Съмтър“, животозастрахователната индустрия в Съединените щати все още не била добре развита. Разбира се, имало имуществена застраховка за кораби и складове, както и, за съжаление, за роби, но дори най-предприемчивите мозъци сред тази напредничава млада нация не били измислили начин да печелят пари от застраховки на живота. За да знаят колко точно да таксуват хората до края на живота им, трябвало да имат представа и колко дълго са щели да живеят. Това било непосилно за тогавашните компании, защото не разполагали със статистически данни; ако искали да запазят доверието на клиентите, трябвало да имат достатъчно пари, за да покрият всички обезщетения за смърт, без значение колко ранна или неочаквана била смъртта на някого, а това изобщо не било лесна задача предвид всички трудности при набирането на капитал. Гражданската война разрешила тези два проблема, като променила не само начина, по който американците умирали, но и начина, по който се подготвяли за смъртта. Докато войниците от Съюза грабели всички сувенири, до които можели да се доберат, от къщата в Апоматокс, където генерал Лий се предал, американците вече се радвали на застраховки на невероятно изгодни условия. 

Въпреки че превзема Съединените щати за краткия период от четири години, животозастрахователната индустрия е създадена хиляди години преди това. Най-ранният ѝ представител прилича не толкова на компания с полици, колкото на клуб с членство. По време на Римската империя хората се обединяват в погребални общества, които начисляват такси за откриване и поддръжка, а след това използват парите за покриване разходите за погребение при смърт на някой от членовете. По същия начин религиозните групи често събират средства за скърбящите енориаши, с които да покрият разходите за погребение и да подкрепят вдовици или сираци. Минали векове преди подобни сдружения да започнат да функционират като финансови инструменти, трябвало един цял град да изгори, а друг да се разпадне, преди това да се случи. 

Градът, който изгорял, бил Лондон. Една неделна сутрин през 1666 г., в края на дълго и сухо лято, пекарна на улица „Пудинг“ избухва в пламъци. Пожарът поглъща близките къщи толкова бързо, като че ли са от слама, а ветровете понасят пламъка към река Темза, откъдето той достига до складове, пълни с въглища, барут, нефт, захар, лой, терпентин и други запалими материали. В понеделник пламъци и въглени падат от небето; във вторник огънят вече е стопил оловния покрив на катедралата „Сейнт Пол“ и железните ключалки на градските порти. В сряда ветровете сменят посока и отпорът от разрушени сгради в покрайнините на бедствието най-накрая успява да спре огнената стихия. За това време обаче Големият лондонски пожар унищожава повече от тринадесет хиляди сгради и оставя сто хиляди души на улиците. 

Един от мъжете, които натрупали цяло състояние от възстановяването на града след пожара, бил Никълъс Беърбоун - бивш лекар и изгряващ предприемач с пиперливо и силно подходящо прозвище „Ако Христос не беше умрял за Вас, щяхте да сте обречени“ Беърбоун. (Последното име му било дадено от баща му, известен като „миленарист-проповедник „Слава на Бога“ Беърбоун.) Благодарение на значителните си печалби, д-р Беърбоун основал „Застрахователна къща за дома“, в която наел цял екип от пожарникари да защитават сградите, за които осигурявал застраховки - цели пет хиляди на брой в апогея си. Лондончани обаче му дали заслужен прякор, с който станал известен - „Проклетият Беърбоун“, не само заради безмилостността, с която пренебрегвал указанията за строене на жилища и местната опозиция на строителните му проекти, но и поради бездушието на пожарникарите му, които откликвали само на тези домове, на които имало малка тенекиена плоча, доказваща, че собствениците им са негови клиенти. Бързо се разпространили „огнените символи“ на Беърбоун по прозорците на първите етажи в града и практиката да плащат малко пари предварително, за да се застраховат срещу по-големи рискове в по-късен момент, станала по-популярна. В рамките на десетилетие Беърбоун измислил и още една иновация в тази област, с която проправил път от застраховки срещу пожар към застраховки живот - той създал акционерно дружество, с което да финансира полиците си. Първото по рода си подобно дружество позволявало на инвеститорите да купуват и притежават акции в застрахователна компания по същия начин, както правели с мелници, минерални мини и бизнеси с подправки. 

Чрез тази възможност за привличане на инвеститори, застрахователните компании най-сетне разбират как да набират капитал. Ала продължителността на всеки един живот е далеч по-променлива, дори от колебаещите се цени на шафрана или златото. Да кажем, че банкер в Дувър купува полица и след това живее още четири десетилетия, до момента на смъртта си, той ще плаща премии в продължение на четиридесет години, а полицата му ще бъде подписана достатъчно отдавна, че да може застрахователят да предостави пълната сума на вдовицата и все пак да реализира печалба. Да речем обаче, че същият банкер, след купуването на полицата, посети Уайт Клифс и малко след това се удави в Ламанша. Тогава съпругата на банкера срещу дребни пари ще получи пълната сума, докато застрахователят не само няма да реализира печалба, но и ще понесе значителни загуби. Успехът на застрахователните компании зависи от това дали могат да предвидят по-вероятния сценарии - смърт от старост или падане от скала - в пълно неведение относно темповете на стареене, падане или безброй други начини, по които хората умират. 

Обяснението защо подобна информация не се събира, се крие в религията. Смята се, че набожните християни не трябва да се интересуват от обстоятелствата около бъдещата им смърт. За времето на Второто пришествие Христос провъзгласява в Евангелието на Матей: „А за онзи ден и час никой не знае, нито небесните ангели“. Бог, който бди дори над врабчето, ще се погрижи за това и да се съмнява човек в неговите думи и сам да се подготви за края на живота си, се смята за вероотстъпничество. Така животозастрахователната индустрия се оказва в клопка между математическата неяснота и Бог. 

Дори по-лошо - цялостната репутация на застрахователната индустрия била опетнена от продажбата на спекулативни полици - практика, която трудно можело да се разграничи от хазарта. Възможно било да закупите спекулативни полици на изплащане, което да зависи от всякакви неща - дали дадена двойка се е развела, кога определен човек е загубил девствеността си, а дори в един скандален случай - дали известен френски дипломат бил биологично мъж или жена. Такива полици можело да бъдат закупени тайно, без купувачът да има някаква връзка със „застрахования“. Тези зловещи практики, заедно с очевидният стимул за убийство на човека, чийто живот бил застрахован, принудили Франция, Германия и Испания да забранят застраховките живот. Междувременно Англия задала стандарта при застрахователната лихва, според който застрахователна полица се продавала единствено на лицето, което било застраховано, или на някого с „интерес“ към живота му - т.е. някой, който имал интерес да запази лицето живо. Но дори този напредък не изчиства името на индустрията. Единствено насърчава нов вид спекулации, при които възрастни, бедни или болни притежатели на полици продават на търг застрахователните си полици на инвеститори, които наддават на базата на това колко дълго смятали, че продавачът щял да живее. 

Сред различните пречки за създаването на животозастрахователната индустрия - духовни, математически, репутационни – най-рано са преодолени математическите. Всеки знаел, че смъртта, макар и несигурна, била неизбежна, но преди XVII век никой дори не се опитвал да я проследи, още по-малко да измерва продължителността на живота сред определена част от населението или сред практикуващите определени професии. Най-близките подобия на статистическа информация по онова време били „Таблиците за смъртност“ - мрачно британско изобретение, в което се изброявали жертвите на чумата в различните енории в страната. През 1629 г., четвърт век след като поръчал нов превод на Библията, крал Джеймс I заповядал на духовенството си да започне да изготвя таблици не само за починалите от чума, но и за всички останали. По-късно, по времето на Големия пожар, Джон Граунт - лондонски галантерист, занимавал се с демография, пренаредил тези таблици, като категоризирал смъртността от последните двадесет години според осемдесет и една причини, по този начин разбрал кога било най-вероятно да умрат хората и какво най-вероятно щяло да ги убие. 

След като за първи път разполагали с информация за населението, застрахователните компании започнали да изчисляват вероятностите и съвсем скоро едно природно бедствие дало решение и на конфликта с религията. На празника Вси Светии през 1755 г., малко преди десет сутринта едно от най-смъртоносните земетресения, регистрирани някога, разтърсило Лисабон. Когато трусовете спрели - според някои сведения цели шест минути по-късно - десетки хиляди хора били загинали под срутените си домове и църкви, а пукнатини с ширина до пет метра се отворили в земята. Не след дълго водите по крайбрежието на Португалия рязко се отдръпнали, разкривайки дъното на пристанището. Стотици изумени очевидци се стекли, за да видят старите потънали кораби, които морското дъно било изкарало на показ, докато едва час по-късно океанът не настъпил и над града не се изляло цунами, което взело живота на още хиляди. Това било трагедия от толкова голям мащаб, че тогавашната теодицея изглеждала неадекватна и цяла Европа се затруднявала да отговори на екзистенциалните въпроси, повдигнати от Лисабонската катастрофа. 

В хода на това предизвикателство теолози се сблъскали с философите на Просвещението, които се възползвали от земетресението, за да предложат алтернативна истина относно тайните на заобикалящия ни свят. Ако земетресенията не са божествени наказания, а геоложки неизбежности, тогава може би застраховането срещу смърт не противоречи на Божия план, а е отговорен и благочестив начин да се подсигури семейството. Към края на XVIII век тази идея вече била широко възприета по цяла Европа. С утвърждаването ѝ, религиозните групи, които първоначално се противопоставяли на животозастраховането, се превърнали в едни от най-ревностните му застъпници, като част от тях дори откривали свои фондове, за да продават полици на своите членове. 

Тази практика в крайна сметка достига до Съединените щати, където и до ден днешен милиони американци инвестират в застраховки живот чрез компании, обвързани с някоя църква, каквито са „Католик Файненшъл Лайф“ и „Трайвънт Файнаншъл фор Лутеранс“. Подобно развитие обаче не изненадва никого. За разлика от Европа, която до XVlll век вече е събрала десетки таблици за смъртност, колониална Америка не разполага с надеждна информация относно продължителността на живота, което затруднява застрахователите при определяне на цени и подготовка на полици. Когато компаниите предлагали застраховки живот, често имало твърде много бенефициенти, които искали да подпишат, и рядко - достатъчно пари, за да осигурят застраховки за всички тях. 

Освен това, въпреки че голяма част от щатите начислявали застрахователна лихва, американската животозастрахователна индустрия все пак била изключително податлива на измами. Някои притежатели на полици лъжели от самото начало, подправяли възрастта си или изопачавали медицинската си история. Други послъгвали по време на процеса, нарушавали условията на полицата, като пътували до места с ограничен достъп (например маларийния юг) или чрез забранени средства (с железопътен транспорт без съответния анекс). Трети лъжели в края на сделката, инсценирали собствената си смърт или представяли самоубийствата си като злополуки. Разкриването на подобни лъжи не било лесно. Оспорването на иск било скъпо и съдебните спорове рядко водели до освобождаване от плащане, тъй като членовете на съдебният състав имали интерес собствените им полици да бъдат уважени един ден и не се интересували от печалбата на застрахователните компании. Още повече, че когато компания подсигурявала печалбите си чрез отричането на едно измамно твърдение - например на баща, който не е разкрил, че е болен, или съпруг, който бил купил арсен няколко дни преди смъртта си - то тя рискувала да навреди на репутацията си в очите на скептичната общественост, която се притеснявала, че собствените им наследници можело да бъдат измамени по същия начин. 

С разрастването си компаниите били изложени на още повече измамни практики заради грешки в преценката. Някои агенти одобрявали твърде лесно полици, в опита си да спечелят по-големи комисионни, докато мениджъри пък инвестирали с активи в рискови сделки, в опит да получат по-голяма възвръщаемост. Разширяването към нови територии означавало набиране на нови агенти, не всички били добросъвестни, и колкото по-географски разпространена била една компания, толкова по-малко знаела за произхода, живота и вероятната смърт на потенциалните си клиенти, а това затруднявало провеждането на какъвто и да е арбитраж. Масовизацията на пощенската услуга през втората половина на XIX век дала възможност за извършване на продажби по пощата, но и на пощенски измами и от двете страни: несъществуващи компании могли да предлагат несъществуващи полици, докато безскрупулни клиенти могли да изпратят полици, за които никога не биха били одобрени. 

Някои щати се опитали да защитят потребителите, като определили депозитни изисквания за компаниите и ограничили инвестициите им. Но същите тези защити забавяли продажбите, тъй като изисквали по-щателен контрол на всеки етап от процеса и намалявали възвръщаемостта на инвестициите, оставяйки на фирмите по-малко свобода при поемането на рискове, които да доведат до покачване на акциите. Неспособни да продадат толкова много полици, компаниите трябвало да работят заедно, за да покрият по-малка част от население, което ограничило и печалбите им. В крайна сметка обаче трансформацията на индустрията от акционерни дружества, собственост на инвеститори, към взаимоспомагателни дружества, собственост на самите притежатели на полици, позволило на застрахователните компании да се избавят от капиталовата игра; вместо да привличат инвеститори, те трябвало само да набират клиенти. Това станало възможно след касапницата по време на Гражданската война, която имала същите последици в Съединените щати, каквито имали земетресенията и пожарите в Европа: разпространили сред населението в страната усещане за страх и отговорност, което довело до огромен интерес към животозастраховането. Общата стойност на всички полици се увеличила от 160 милиона долара през 1862 година до невъобразимите 1,3 милиарда долара през 1870 година. В рамките на петдесет години имало издадени почти толкова животозастрахователни полици, колкото било американското население.

* * *

Това увеличение предизвиква и ръст в измамите. Когато преподобният Уили Максуел започва да купува застрахователни полици, индустрията вече е толкова „дива“, колкото и „Западът“: обширна, без закони и с големи доходи за собствениците на погребални бюра. Застраховки живот се рекламират във вестниците и списанията, застраховки на полети могат да бъдат закупени от автомати на летищата, а местните агенти ходят от врата на врата да продават застраховки „Премиум”, които могат да бъдат платени на вноски с дребни пари. При толкова ниски разходи и с толкова много начини за закупуване на застраховка живот без нужния контрол, измамите процъфтяват. При подписване рядко се правят медицински прегледи, а при смърт не се изисква аутопсия. По тази причина индустрията е податлива на всевъзможни измами - от изопачаване на информацията за нечие здравословно състояние до подправяне на подпис върху полицата, представяне на някого за умрял или по-лошо - извършване на убийство. Въпреки че „Двойна застраховка“, „Пощальонът винаги звъни два пъти” и „Убийците” (The Killers, 1946) не са документални филми, те отразяват престъпления, които са доста често срещани по онова време: агенти участват в умъртвяването на притежатели на полици; бенефициенти прибягват до убийство; и застрахователни инспектори се превръщат в детективи, за да разрешат убийствата заедно с властите. 

Вестниците в цялата страна отразяват подобни истории. Застрахователните измами са толкова широко разпространени, че един друг Уили Максуел, роден в същата година като Преподобния, но живеещ във Флорида, завладял вестниците, след като човек, който той признал, че е убил, е намерен жив няколко седмици по-късно. Оказало се, че трима души са разработили измама, при която на плажа се оставя скелет, за да може другият Максуел да се представи за убиеца, след което на братовчеда на „мъртвия“ да му бъде изплатена застрахователната сума, а накрая фиктивната жертва тихо мълком да бъде възкресена. По същия начин погребален агент в Александър Сити бил осъден за умишлено убийство през 1957 г., след като възрастен мъж, когото агентът бил застраховал, е открит изгорен до смърт. Подозренията паднали върху Фред Хътчинсън, собственик на „Къщата на Хътчинсън“, една от погребалните агенции за тъмнокожи в града, който побързал да погребе тялото на Джеймс Хънт на същия ден, в който то било намерено. Малко след това един от служителите в погребалната агенция признал, че бил напил Хънт, преди да подпали къщата му, като в замяна му било обещано да получи част от седемте хиляди долара, които Хътчинсън щял да получи от застраховката, сключена в полза на Хънт три седмици по-рано. 

Тези истории показват колко смущаващо лесно било да се застраховат други хора, без тяхното знание, а за преподобният Уили Максуел това се превърнало в рутина. До 1970 година той вече бил подписал полици на името на жена си, майка си, братята си, лелите си, племенниците си и невръстната си дъщеря, която тъкмо бил признал. Въпреки че имената върху полиците се различавали, адресът винаги бил един и същ, а името на бенефициента - преподобния Уили Максуел. Един от местните застрахователни агенти в Алекс Сити бил редовен гост в къщата на Максуел, но преподобният си поръчвал полици и по пощата, попълвал формулярите, които получавал мушнати из страниците на списания и вестници, след което ги изпращал в Канзас, Калифорния, Флорида, Небраска, Пенсилвания и градове из Алабама, с чекове за сумата от първоначалното плащане, която обикновено била по-малка и от долар. Полиците варирали по размер от няколкостотин до десетки хиляди долари и били издавани от „Империал Кажулти енд Индемнити Къмпани“, „Банкърс Лайф анд Кажулти Къмпани“, „Олд Американ Инсюранс Къмпани“ , „Фиделити Интърстейт Лайф Иншуранс Къмпани“”, „Олстейт Лайф Иншуранс Къмпани“, „Пенсилвания Лайф Иншуранс“, „Бенефишъл Стандарт“, „Букър Т. Вашингтон“, „Минесота Мючуал Лайф“, “Унайтед оф Омаха“, „Индипендънт Лайф енд Аксидент Иншуранс Къмпани“. 

Много от тези компании държали полици за съпругата на преподобния и когато той започнал да се свързва с тях след смъртта ѝ, се сблъскал с доста по-голяма бюрократична съпротива от обичайната. Смъртта на Мери Лу Максуел била обявена за убийство, а застрахователните компании, също като правоохранителните органи, третирали съпрузите като заподозрени - особено съпруг, който е подписал значителен брой полици на името на жена си няколко седмици преди смъртта ѝ. Не само Максуел бил в трудно положение, застрахователните компании се оказали в по-лошо - малко след като преподобният бил арестуван за убийството на жена си, обвиненията били свалени поради липса на доказателства. 

Както често се случвало, Максуел се надявал да уцели удобно време. Арестуват го в понеделник, 10 август, а пет дни след това съдебният състав връща обвинителния акт за убийство първа степен. Оказва се, че окръжният прокурор, който повдига обвиненията, от дълго време водил битка с алкохола и предстояло да бъде обвинен в незаконно разходване на държавни средства, и вече бил загубил изборите по-рано същата година. Най-общо казано, това може би е най-благоприятното за обвиняемия време в историята, в което да се яви пред пети съдебен състав в Алабама, защото прокурор Томас Ф. Йънг не се е чувства длъжен да върши нищо друго освен повърхностна работа. Още по-лошото било, че случаят Максуел бил особено лесен за пренебрегване, защото съдебната система по онова време не се интересува особено от домашното насилие или престъпленията, извършени от тъмнокожи върху тъмнокожи. 

Някои от служителите на реда обаче били заинтригувани, най-вече Херман Чапман, агент от Бюрото за разследване в Алабама, чиято упоритост му била печели прякора Следотърсача. Чапман, син на еднорък полицейски началник от окръг Клей, вече е натрупал двадесет години опит в правоприлагането, първо като военен полицай по време на Втората световна война, а след това и като служител от пътния полицейски патрул в Алабама, без да е оставил неразрешен случай. Докато съдът се колебаел, Чапман и Байрон Прескон - още един полицай от пътния патрул в Алабама, който в близкото бъдеще щял да оглави щатския Департамент за обществена безопасност - продължили да разследват. Те събрали още улики от местопрестъплението и допълнителни свидетелските показания от познати на Преподобния. Въз основа на предоставените от тях допълнителни доказателства, криминалната лаборатория в Обърн изготвила ново становище в началото на месец октомври. 

Малко след като Чарлз Арън поема поста окръжен прокурор през януари 1971 година, той повдига нови обвинения срещу Максуел, но съдебният състав на окръг Талапуса не успява да вкара обвинението в съда. Макар това да е щастливо стечение на обстоятелствата за Максуел и Том Радни, те имат какво да правят вместо да празнуват. Знаят, че е въпрос на време делото „Щатът Алабама срещу Уили Джей Максуел“ да се върне в съда, а имат да събират още много обезщетения по случай смърт. 

Докато властите продължават да работят по обвинението, преподобният и Радни започват с гражданските дела срещу онези компании, които отказват да платят, надявайки се да съберат дължимото, преди друг съдебен състав да разгледа обвинението срещу Максуел. И двамата знаят, че скърбящите вдовци предизвикват повече състрадание от обвинените в убийство. Радни подава жалби срещу „Фиделити“, „Бенефишъл Стандарт“ и „Индипендънт Лайф анд Аксидент“. Адвокатът на „Индипендънт“ възразява през май с аргумента, че смъртта на Мери Лу Максуел не е случайна, следователно не може да се приложи клаузата за случайна смърт в нейната застрахователна полица. Адвокатът на „Фиделити“ подава искане за отлагане през юли с твърдението, че новият областен прокурор му е казал, че през първата седмица на август ще бъде избран съдебен състав, който да се опита отново да осъди преподобния за убийство. Становище на адвоката на „Фиделити“ пред съдия от окръжния съд гласи, че полицата следва да бъде анулирана, защото нейният бенефициент скоро ще бъде осъден за убийство. Не успява да убеди съдията, който отхвърля предложението на „Фиделити“, а съдебните заседатели заемат страната на преподобния, присъждайки му пълно обезщетение за случайна смърт. 

Макар „Фиделити“ да губи делото през юли месец, тезата на техния адвокат ще се превърне в реалност три седмици по-късно - на 6 август 1971 година, почти една година след деня, в който съпругата му била открита мъртва встрани от магистрала 22, съдебният състав повдига обвинение срещу преподобния Уили Максуел за убийство първа степен. Том Радни се заема със защитата и подготовката за съдебното изслушване, както и с още един проблем - съгласява се да представлява една от „приятелките“ на Максуел, която била обвинена за съучастие в убийството, нейното име е Офелия Бърнс. Предполагало се, че тя е помогнала при засадата в църквата или поне е участвала в преместването на неговата кола или тази на жена му по време на злощастната нощ. В крайна сметка, въпреки че и двамата били заподозрени, само преподобният Максуел е обвинен, а делото срещу него започнало едва седмица по-късно, по време на жаркия август в Алабама. Дванадесет съдебни заседатели са избрани от стотиците жители, получили призовки. Щатът призовава двадесет и двама свидетели, а защитата - седемнадесет. Но процесът не продължава и ден.

Всички шансове на обвинението, ако изобщо е имало такива, изчезват в момента, в който Доркас Андерсън, съседката на преподобния, застава на свидетелската скамейка. В предишните си показания Андерсън се заклела в две неща. Първото било, че в нощта на убийството, Мери Лу Максуел е получилила телефонно обаждане от преподобния, от което научила, че той е претърпял злополука и тя излязла от дома си, за да го прибере. Второто било, че преподобният се прибирал у дома в късните часове на нощта с напълно здрава кола. Ала както възкликнал по-късно капитан Чапман, Андерсън „разказала напълно различна история в съда“. 

Въпреки че полага клетка в началото на изслушването, Доркас Андерсън твърди, че не си спомня нито едно от изявленията си по време на разследването. Вместо да свидетелства, че е видяла как уплашената съпруга изхвърча от дома си след тревожно телефонно обаждане от съпруга ѝ или да опише отсъствието на преподобния онази нощ и непокътнатата му кола, когато той се върнал; Андерсън предоставила на съседа си алиби. Полицаите, които първоначално взели показанията ѝ, с изумление и гняв слушали как Андерсън се кълне, че не е възможно преподобният да е този, който е пресрещнал жената на онази тъмна магистрала, защото не е бил никъде близо до мястото, където е извършено бруталното убийство. Въоръжен с нейните обновени, както отбелязала полицията, лъжесвидетелства и без каквито и да било преки доказателства срещу него, Максуел слуша как един от съседите му чете на глас присъдата на съда, обявяваща го за невинен, и за пореден път окръжният прокурор Арън наблюдава как преподобният напуска съдебната зала като свободен човек.

* * *

След оправдателната присъда Том Радни продължава със своята работа по гражданските дела. Преподобният се съгласил да му дава половината от присъденото по всяко съдебно решение, така че адвокатът завел дело срещу всички компании, които били застраховали живота на Мери Лу Максуел. Печели делата за всяка една от полиците, отчасти заради таланта си като адвокат, но и защото фактите, поне що се отнася до съда, били на негова страна. Без присъда и само с предположения, че Максуел е убил жена си, компаниите не успяват да пожънат успех, а аргументът им, че убийството не представлява случайна смърт, допълнително губи благоразположението на съдебните заседатели. 

До октомври 1971 година на Радни му оставали само три неизплатени полици, тези на „Индепендент Лайф анд Аксидент“, които все още отказвали да ги изплатят, защото преподобният бил закупил полиците едва няколко дни преди жена му да бъде убита. Радни имал желание да заведе дело срещу „Индепендънт“, но обичайната му стратегия ударила на камък. Бил изправен пред необичаен ограничаващ фактор в кариерата си на адвокат и се обърнал към колега, за да поиска помощ. Този негов приятел практикувал в столицата на щата и Радни се чудел дали не може да поеме делото срещу застрахователната компания в окръг Монтгомъри, след като Радни му доверил: „Вече изтощих търпението на съдебният състав в окръг Талапуса с дела за преподобния господин Максуел“.

4. Седмият син на седмия син

Мъж, обвинен в убийството на жена си, едва ли ще си намери друга. Добрата репутация, с която разполагал Уили Максуел край езерото „Мартин“ преди смъртта на Мери Лу, се изпарява с обвинението за убийство срещу него, и сладкодумният, изключително елегантен и набожен мъж започва да изглежда подозрителен и подмолен. Изхвърлили го от всичките четири църкви, в които бил пастор, а когато го поканили да проповядва в Пайк Каунти в баптистката църква „Холи Спрингс“, съгражданите му предположили, че енориашите там не били разбрали за случилото се. Не било изключено обаче човек, способен да убеди съдебните заседатели, че е невинен, да е успял да стори същото и с енорията, а без присъда паството да е предпочело да вярва, че Божий служител не би извършил убийство. Без съмнение обаче преподобният е успял да убеди поне още един човек в невинността си. През ноември 1971 г., едва петнадесет месеца, след като откриват трупа на Мери Лу и само четири месеца, след като е оправдан за убийството ѝ, преподобният Максуел се жени за друга жена - негова съседка и бъдещия главен свидетел по делото, Доркас Андерсън.

Родена с името Доркас Дънкан в град Талапуса през 1944 г., втората госпожа Максуел познава новия си съпруг от известно време, или поне е чувала за него. Още докато била тийнейджърка, мълвата за проповедите на преподобния се разпространявала край езерото „Мартин“, затова знаела за него още преди с първия ѝ съпруг да се нанесат в съседната на семейство Максуел къща в Никсбърг. Подобно на преподобния, Абрам Андерсън е роден и израснал в Куза, след служба в армията той се връща в Алабама, за да започне работа в текстилна фабрика. Парите, които бил припечелил там, били предназначени за издръжка на съпругата и двете му малки деца, но неговият живот заедно с този на семейството му биват помрачени, когато го диагностицирали с амиотрофична латерална склероза или АЛС. Тъкмо навършила двайсет години и с две малки момчета вкъщи, Доркас поела грижите за Абрам. 

Тези преживявания дали своята отпечатък, а след като Мери Лу Максуел била убита, Доркас и преподобният започнали да си общуват все по-често. Въпреки че тя била с осемнадесет години по-млада от него, те имали много общо помежду си. Двамата ѝ синове били още малки, а той имал една невръстна дъщеря, макар не от Мери Лу. Той бил загубил жена си, а тя гледала как болестта опустошава тялото на съпруга ѝ, който вече бил толкова болен, че трябвало да седи в инвалидна количка и щял да продължи да се влошава до смъртта си. Лекарите предполагали, че на Абрам му оставали поне още няколко години, но той отишъл в болницата за ветерани в Тъскиги в последния ден на февруари 1971 г., малко след изслушването на обвиненията срещу преподобния, и починал там три месеца по-късно - на тридесет и пет годишна възраст. В смъртния акт на Аврам била посочена пневмония като причина за смъртта, но не била извършена аутопсия, и когато преподобният се оженил за Доркас по-късно същата година, хората започнали да говорят.

Съмненията се дължали отчасти на възрастовата разлика (Доркас била на двадесет и седем, а преподобния - на четиридесет и шест години), отчасти на бързината, с която и вдовецът, и вдовицата преодолели скръбта си (Максуел бил овдовял преди по-малко от година, а Доркас - преди няколко месеца). Подозренията обаче се породили главно заради удобния момент, в който Аврам починал. Носели се слухове, че Максуел го е отровил с антифриз или балсамираща течност, но мнозина вярвали в една друга теория. Смъртта на Абрам Андерсън дала началото на слуховете за вуду практики.

* * *

Термина „вуду“, подобно на практиката, достига Юга по обиколния път - по суша от пристанищни градове като Мобил и Ню Орлиънс, а преди това по море от държавите Того и Бенин, където според езика фон в кралство Дахомей думата означава „дух“ или „божество“. В Европа той се появява главно във вестници и пътеписи на ранни изследователи с разнообразни изписвания като “veaudeau,” “vaudoux,” “vudu,” “voudoo,” “voudon,” and “vodoun”, а достигна до Америка чрез практикуващите го мъже и жени от африканския континент, пренесени, оковани във вериги до Съединените щати, понякога след едно или две поколения робство на Карибите. Никой не знае кога точно се разпространява, защото ранната му история в Америка е изцяло заличена от доминиращата култура, която забранява на поробените да практикуват своите религии, подлага ги на принудителна конверсия и ги наказвала за всякаква духовна дейност, смятана за необичайна. 

През 1782 г. вудуто се ползва с такова страхопочитание, че губернаторът на Луизиана, Бернардо де Галвес, забранява закупуването на роби от Мартиника, под претекст, че те „са прекалено отдадени на вуду и застрашават живота на гражданите“. По същото време вуду започва се възприема отрицателно от обществото, тъй като практиката често се бърка с други подобни като худу, обеа, призоваване, традиционна медицина и билколечение, които са забранени и преследвани. През XIX век на вуду се гледа като на културно страшилище - обединяващ образ на всякакви подобни практики - от оргии до човешки жертвоприношения, а през XX век се използва в киното като гротеска от зловредни кукли и зомбита. Много от обредите продължават да се считат за незаконни дълго след еманципацията на афроамериканското население, а враждебността, с която служителите на реда се отнасят към вярващите и техните практики, се запазва и до днес. 

Повечето ранни антрополози и историци споделят предразсъдъците към тази културата, не проявяват интерес, а понякога дори се отнасят враждебно, както към африканските вярвания като цяло, така и към вуду – в частност. Сред първите, които се занимават наистина задълбочено с темата, е една студентка, която току-що се е дипломирала в Колумбийския университет. Родена и израснала на юг, тя копнее да се завърне, за да документира местния фолклор - писателката Зора Нийл Хърстън става известна най-вече с романите, които ще публикува години по-късно, един от които е „Очите им гледаха Бог”. През зимата на 1927 година Хърстън се качва на влак в Ню Йорк и се отправя към Мобил, където обикаля тези южни градове и села, които имат предимно тъмнокожо население. 

Кара автомобил Наш, който нарича „Саси Сузи“, и носи хромиран пистолет в куфара си, Хърстън следва това, което нарича „Моята южняшка карта с диалекти“ и използва местния говор, за да документира най-хубавите приказки, рецепти, поговорки, песни и обичаи на местните. Хърстън не се страхува да сподели за предизвикателствата по време на нейното проучване: „Никой не знае със сигурност колко хиляди в Америка се топлят край худу огън, - споделя тя - защото поклонението е обгърнато в тайна. Тъй като то противоречи на общоприетото богословие, вярващите крият вярата си. Братът се крие от сестрата, съпругът от съпруга. Никой не знае кога е започнало и къде свършва. Устите не се отваряли, ако ушите не са съпричастни и разбиращи.“ 

Пример за мълчанието, обгърнало вуду, са крайностите, през които Хърстън преминава, за да убеди практикуващите да говорят с нея. Преди да се съгласи да разкрие тайните си, практикуващ иска тя да се подложи на поредица от тестове, като да му донесе подарък от три змийски кожи, да източи кръвта на един от пръстите си в чаша, в която имало кръв от още пет новопривлечени, и да помогне при клането на черна овца. Отец Джордж Симс, известен сред клиентите си като Петела Фризли (the Frizzly Rooster), продава на Хърстън от праховете и отварите си, но ѝ казва как да ги използва едва след като тя взема участие в церемония със свещи. Всъщност, осъзнава Хърстън, страничните наблюдатели от толкова дълго се страхуват и се отнасят с подозрение към вуду, че практикуващите решават да отговорят със същото. 

Тази потайност е това, което възпира повечето учени, но няколко години след пътуването на Зора Нийл Хърстън на юг, бял епископален свещеник - Хари Мидълтън Хаят, прави подобна обиколка, събирайки материал за това, което предстояло да стане неговата поредица от пет части „Худу - Призоваване - Вещерство - Билколечение“. Хаят прекарва години, странствайки из Алабама, Арканзас, Флорида, Джорджия, Илинойс, Луизиана, Мериленд, Мисисипи, Северна Каролина, Южна Каролина, Тенеси и Вирджиния, за да документира откритията си върху над хиляда фонографски цилиндри на Едисон и Теледифон. В текстова форма тези интервюта се разпростират в близо пет хиляди страници и обхващат всякакви теми - от духовните таланти на деца, родени в плоден сак, до отровните свойства на гробищната мръсотия. 

Хаят и Хърстън публикуват някои от най-ранните сведения за вуду в Америка и документират три от най-подценяваните аспекти на системата от практики. Първо в тази страна вуду винаги е синкретично, вплетено е със светци и празници и привлича пастори и свещеници от безброй християнски деноминации; един баптистки свещеник може да комбинира християнската си теология с вуду практики, да проповядва Евангелието по време на публично поклонение, но насаме да прави магии за енориаш, който е загубил работата си или иска да си намери съпруга. Второ, вуду отчасти е и процъфтяваща алтернативна система за лечение, от която се възползват мнозина в Юга, купувайки от аптеки и фармацевти, които предлагат важни съставки като драконова кръв, магически прах, орлови очи и корен на Джон де Конкерор, смятани за надеждни лекарства за всичко - от лошо храносмилане до безплодие. Лечебните аспекти на вуду са от съществено значение за населението, което често не успява да получи достъп до здравни грижи заради своята раса, социално-икономическото положение или отдалечеността от лекари и болници. Привнасянето на елементи от други религии е, както и при други синкретични вероизповедания, резултат от принудителната миграция, социалната принуда и културното присвояване. И все пак вуду било привлекателно за хора от всякакви раси. Бели ентусиасти, практикуващи или доставчици на стоки има още от пристигането на вуду с африканското население. 

Карл Кармър, нюйоркчанин, който се мести от Тускалуза, за да преподава в Университета на Алабама, в крайна сметка става известен като хрониста, описал ролята на вуду в роман, който размива границата между истината и лъжата за дълбокия юг. Неговата книга „Звездите падат в Алабама“ (Stars Fell on Alabama) предлага нетрадиционен и захаросан отговор на въпроса защо жителите на Алабама са привлечени към вуду и изпълняват всякакви суеверия. Според него целият щат бил попаднал под вълшебството на магьосничеството по време на необичайно силен метеоритен дъжд, който омаял югоизточната част на Съединените щати през 1833 г., а някои окръзи се оказват по-податливи на подобно влияние, като един от тях дори става известен като „Страна на заклинанията“. „Имам проблеми - казал Кармър на Айда Картър, местна чернокожа жена - а белите хора от Бирмингам ми казаха, че можеш да ми помогнеш“. За долар и една четвърт Картър му казва как да отблъсне жената, която му създава проблеми, а за още долар и половина го учи как да излекува болките в гърба си. 

Едно от по-проницателните наблюдения на Кармър гласи, че дори скептиците към вуду се боят от него или прибягват до него в определени случаи. Спомнете си за Марк Твен и десетките лекове, трикове и бабини деветини, на които Том Сойер и Хък Фин наивно се доверяват. Също като своите литературните еквиваленти, южняците са потопени в култура, която им казва какво да правят, когато околния свет събужда в тях тревога и непонятност. Те, разбира се, не са единствените, които разчитат на подобни суеверия - в Ирландия вярват в банши, в Шотландия разказват за феи, а в Япония - призраци и гоблини в региона Тохоку; влиянието на вуду културата над Юга прониква в пейзажите му и омагьосва хората, независимо от расата им - от люлката до гроба.

Превод Михаела Тонова и Йоана Стоянова

Източник:
Casey Cep, Furious Hours: Murder, Fraud, and the Last Trial of Harper Lee. Knopf, 2019.

Бележки

¹Така Хюз нарича белите жители на Южните щати в есето си Nazi and Dixie Nordics