Тоталитарни и лиминални общества в „Ние“ на Замятин

През второто десетилетие на XX век руският автор Евгений Замятин пише „Ние“ – роман, в който главния герой Д-503 е раздвоен между две радикално противоположни и взаимно изключващи се политически алтернативи. Едната е Всеобщата Държава, която вижда себе си като рационална и утопична и изисква съвършена, безусловна лоялност от хората, които обаче я възприемат като строга и безпощадна. В отговор някои хора се обединяват в организация, наречена Мефи, която е изключително интимна, свободна и неограничена от никакви социални норми. Тоталитарната Всеобща Държава или радикалната свобода – това са социалните опции, между които главният герой на „Ние“ трябва да избере.

***

В ранните етапи на политико-литературната кариера на Замятин предпочитанията му клонят към радикалната свобода. Така в „Скити ли?“¹ (1918) той представя призрачната фигура на „самотен, свиреп конник... препускащ през зелената степ, коса, развяваща се от вятъра. Накъде препуска? Наникъде. Защо? Без причина. Той препуска само защото е от скитите, защото се е сраснал с коня си, защото е станал кентавър и най-ценни за него са свободата, самотата, конят и обширната степ“ (Zamyatin 1970: 32-34).

Като образ на свободата обаче, скитите са странно непроменливи, непредизвикани и необясними. Истинските скити трябва да останат „странници в собствената си земя“, както казва Замятин, стреляйки с лъка си срещу „всеки режим, всеки външен ред“ (32). Това прави скитите по-скоро вторични, отколкото първични, по-скоро отговарящи, отколкото първоначални. Но това, което е по-проблемно, е, че мотивите на скитите са необяснени. Защо да атакуваш установения ред? „Без причина,“ отвръща Замятин, защото в момента, в който някой даде причина, той установява ред, което е против природата на скитите. Така позициониран образът за жалост е приличен на машина, която рутинно атакува всичко, което се доближи достатъчно – толкова статично бунтарска, колкото режимите, които атакува, са статично подредени. Кой от тези импулси е за предпочитане – режимът или скитите – изглежда просто въпрос на вкус, защото, както казва Замятин, и двете са „без причина“.

До 1923 г. Замятин преодолява този образ. В „За литературата, революцията, ентропията и други неща?“² заменя скитите със съвкупност от образи, изразяващи диалектиката между фиксираното състояние и революцията, която поражда синтез. Сблъскващи се мъртви звезди, които „се разбиват и запалват нова звезда“, вечност от числа, моряк, който се държи за мачтата по време на буря, с поглед към мътните води, които са „невидими от палубата“, обезпокояваща, жива грешка, която се противопоставя на мъртвата истина на машината (Zamyatin 107-10) – това са някои от образите, които заменят самотните скити. Изобразяването на две противоположни състояния, които преминават в трето, тези диалектически образи позволяват на Замятин да обясни защо революцията е необходима. Погледната по правилния начин, твърди той, реалността трябва да бъде видяна като постоянно възникващ синтез, предизвикан от атака на всички статични форми. Всеки нов стил трябва да бъде заменен с още по-нов; всяка визия трябва да бъде заменена с ревизия. „Няма последна революция, няма последно число (107). Вместо това има вечно променящ се синтез: „Ако е необходимо да се намери една-единствена дума, с която да се определи точката, към която се движи литературата днес, бих избрал думата синтетизъм: синтетичен образ в системата от символи, синтезиран живот, синтез на фантастичното и на всекидневието, опит за художествено-философски синтез“ (106).

До написването на „Ние“ през 1920 г. Замятин е изоставил вярата си, че революцията е самоцел и вече е разработил концепцията си за постоянно обновяващ се синтез. В „Ние“ той вече използва метафората за ентропията и енергията, която става толкова известна в есето му „За литературата“ от 1923 г. „Ето: двете сили в света – ентропия и енергия, отбелязва I-330, главната героиня на „Ние“; „Едната води към блаженото спокойствие, към щастливото равновесие; другата – към разрушаване на равновесието, към мъчително-безкрайно движение. Нашите, или по-точно вашите прадеди, християните, са се кланяли на ентропията като на Бог. А ние сме антихристияни, ние…³“ Ние се кланяме на енергията, би казала тя, за да завърши мисълта си. Но по само себе си нито силата, нито ентропията, нито енергията могат да доведат до диалектически синтез.

От употребата на литературни метафори става пределно ясно, че в „Ние“ Замятин не идеализира революцията като самоцел. В края на романа, когато Мефи командват ИНТЕГРАЛА в името на собствената си кауза, самият роман заплашва да се разпадне; „Все едно черните, точни букви на тази страница изведнъж да се разместят, изплашено да хукнат коя накъдето свари – и нито една дума, само някаква безсмислица: пуг-скак-как.“. Моментът на революцията прави четенето невъзможно, но в света на Замятин това не е неизбежно. Неизбежното е по-малко разрушителното разгръщане на един нов синтез. „Човекът е като роман: до последната страница не знаеш как ще свърши“. Синтезът създава несигурност в текста, но не и срив.

Тази литературна метафора става още по-красноречива, ако я разгледаме в светлината на учудващо консервативния подход на Замятин към писането. „Отделих много време на творбата си,“ казва той в „Зад кулисите“⁴ „може би повече, отколкото читателят би изисквал. Но това е необходимо за критика, най-взискателния и придирчив критик, когото познавам – мен самия“ (Zamyatin 201). Той мразеше да оставя нещо недовършено, дори след цял ден работа. „Опитвам всяка сцена по десет пъти в главата си преди да я напипа на хартия. Никога не оставям незавършени фрази, сцени или ситуации.“ Повтаряне, завършек, край – немислимо е, че един толкова внимателен писател би приветствал „нищо друго освен безсмислена бъркотия„ (206). Идеалът на Замятин очевидно е синтез, който може да възникне само от противопоставянето на две сили. В литературата тези две сили са завършек и критика. В обществото това са структура и лиминалност. И двете, както осъзнава Замятин, са необходими.

***

Лиминалността е понятие, въведено от Арнолд ван Генеп в „Ритуали на прехода“. Там Ван Генеп твърди, че обществото се състои от структурирана размяна, която се случва межди редица обществени позиции и роли, всяка от които е временно запълнена от конкретен човек. Хората не могат да заемат тези позиции, освен ако нямат позволение от обществото, което предоставя своята власт в ритуалите на прехода. В тези ритуали хората са лишавани от предишното си обществено положение и са белязани с друго. Но в междинното време, след като му е отнета една позиция и преди да е придобил друга, човекът е без позиция, той е социално празно платно. Това състояние на преход Ван Генеп нарича „лиминално“, защото в него човек се намира между две стаи, но в нито една от тях: на прага.

Лиминалността е опасна, твърди Ван Генеп, и, въз основа на работата на терен, антрополозите след него са съгласни. Опасно е човек да бъде лишен от обществена позиция и също толкова опасно е за обществото да бъде предизвикано от липсата на определение на посвещавания човек. Тъй като преминава през културна територия, която му е непозната, той има нееднозначни характеристики; липсва му ясна перспектива за взаимоотношения с другите. Възможно е да се попадне в капан в непозната територия извън обществената структура, без идентичност – позиция, която е равнозначна на социална смърт (виж Leinhardt 298-319).

Опасността под формата на социален хаос застрашава обществото толкова, колкото и посвещаваният. Ако на посвещаваните им е позволено да превърнат липсата на обществена позиция в норма вместо в изключение, те могат да спрат всякакъв продуктивен контакт между хора, които заемат позиции с реално обществено положение. Всичко и всеки, който се изключва от културната класификация, застрашава членовете на обществената структура, които се подчиняват на правилата, както ни показа Мери Дъглас (Douglas 1966: 1-15). Като стават обществени разбойници, посвещаваните могат да унищожат крехките правила на взаимното задължение, които позволяват на обществото да осъзнае собствената си природа. Опасността, която посвещаваните представляват за обществото, обяснява защо могат да бъдат смятани за опасни и мръсни, толкова недосегаеми, колкото и една анатема.

Колкото и опасна да е лиминалността, тя все пак е необходима на обществото, както ни доказва проучването на Ван Генеп, защото през живота си хората неизбежно преминават от едно състояние в друго. Деца стават възрастни, нови вождове заемат местата на старите, двойки се женят, деца се раждат. Промяната е неизбежна и единственият въпрос е как да се справим с нея. Назовавайки и подчертавайки неизбежното, обществата засилват възможността промяната да се извърши гладко. Ако нямаше начин да разпознаем тези промени, ако нямаше механизъм, който да нагласи хората в обществени позиции, съответстващи на естественото им развитие, обществото щеше или безпомощно да остане в застой или всяка промяна щеше да се случва чрез революция. Именно чрез витализираната лиминалност обществото успява да се нагоди към неизбежните биологични и психологични промени на хората.

Но лиминалността облагодетелства обществото и по друг начин – като му предоставя това, което Виктор Търнър нарича communitas⁵ (Търнър 1999: 94-165). Това дава на посвещаваните качеството на комуналността, на един дълбок екзистенциален съюз. Като резултат от обществената безтегловност и физическите изпитания, членовете на групи, които биват посвещавани, често се срещат в това, което Мартин Бубер нарича взаимоотношения „Аз-Ти“. Оголени от лимитиращите ги роли, те изживяват чувствата на вечността. Понякога могат да споделят някакъв мистичен съюз, среща, възможна единствено извън обществената структура, където един човек се среща със същественото битие на друг. Този съюз Бубер определя като „същественото Ние“. Цялото общество изживява този аспект на лиминалността, тъй като всеки негов член неизбежно бива посвещаван в един или друг момент. Всъщност това може би е най-важната функция, която лиминалността изпълнява за обществото – освобождението и катарзисът на хората, когато са най-уязвими, разпознаването на други хора и изправянето срещу тях.

Според Търнър общуването, което лиминалността позволява, е не само съществен аспект от ритуалите на прехода – лиминалното общуване е неизменна част от обществото като цяло. „Тук сякаш има два главни „модела“ човешки взаимоотношения, редуващи се и съседни.“⁶ Търнър пише: „Първият е на обществото като структурирана, диференцирана и често йерархизирана система от политически, правни, икономически позиции с много видове оценки, разделящи хората по признаците „повече“ и „по-малко“. Вторият, който видимо се проявява през лиминалния период, е на обществото като неструктуриран или зачатъчно структуриран и относително недиференциран communitas, общност или дори комуна от равни индивиди, които заедно се подчиняват на общата власт на ритуално старшите.“ В нормалното развитие на всяко общество, предполага Търнър, тези два модела се редуват. Или поне двата модела се редуват в опита на всеки отделен човек от обществото. Търнър заключва, че за „индивидите и групите социалният живот е вид диалектичен процес, включващ последователно преживяване на високо и ниско, communitas и структура, хомогенност и диференциация, равенство и неравенство.“

И все пак понякога групи идеализират онзи communitas, който е възможен в лиминалността, казва Търнър. Те се опитват да установят структурираната система на communitas, която налага абсолютна хомогенност и равенство между хората. Това идва на мястото на други разнообразни и официални обмени, налични в диференцираният и йерархичен обществен модел. Това е особено привлекателно за утопиите, отчасти защото успява да заобиколи опасното преместване от един обществен модел в друг чрез обединяването на предимствата от двата модела. Все пак стабилността на структурата може бързо да се превърне в скучен и механичен ред. Освен това спонтанността и емоцията на communitas никога не могат да бъдат затворени в една структура, могат да бъдат закупени единствено с преходната цена на несигурността, която е неизбежна в лиминалното състояние.

Всеобщата Държава в „Ние“ расте заради утопичното желание да улови мимолетния момент на communitas, да го удължи и приложи в структурата. Но Държавата всъщност пародира онзи communitas, който произлиза от лиминалността. След като истинската лиминалност застрашава структурата, тя не е позволена във Всеобщата Държава. Длъжностните лица твърдят, че не е нужна, защото самата Държава вече предлага communitas. По този начин пародията на communitas в Държавата узурпира силата на лиминалността.

В общество, в което структурата се е опитала да дублира лиминалността и да изземе функциите ѝ, истинската лиминалност остава мъртвородена мечта. Това е така, защото лиминалността може да съществува само при едно от две условия: или чрез позволение и под контрола на структурирано общество, или чрез силата на революцията. Когато обществото не дава власт на формите на лиминалността, човек трябва да избере или механичната, повтаряща се, дехуманизираща структура, или забранената, неконтролируема, опасна лиминалност.

В общество, което е структурирало и приложило communitas, задоволяващ обмен между хората не е възможен вътре в структурата. Тъй като всеки заема идентично обществено положение, хората не могат да бъдат диференцирани. Интелигентността, силата да създава, редица физически възможности, способността за лидерство, силата на интуицията, полът, родството – всички характеристики, които различават един човек от друг, трябва да бъдат потиснати. Понеже обществото отказва да разпознае тези характеристики или да разпредели обществени положения и социални роли, базирани на тях, широтата и разнообразието сред хората се ограничава драстично. Но взаимоотношенията между диференцирани хора с цялото им заплетено, сложно, богато многообразие са самият живот на обществото и следователно Всеобщата Държава в романа на Замятин остава гражданите си да умрат. Те трябва постоянно да отричат своите собствени таланти и наклонности, защото обществото не им предоставя реален начин на изразяване. Животът им в обществената структура трябва да включва бледи, повтарящи се обмени с други хора, които също така отричат своите различия.

В „Ние“ Д-503 трябва да избере между законните, но незадоволителни взаимоотношения и незаконният лиминален communitas на Мефи. Лиминалността, която се открива в Мефи, предоставя моменти на взаимоотношения „Аз-Ти“ между хората и временна гледна точка, от която Д-503 може да научи много. Но за разлика от лиминалността на ритуала на прехода, тази не предоставя бъдеще. На Д-503 му е невъзможно да се хвърли в една революция, която обещава емоция и спонтанност, но само с цената на структурата и ясното бъдеще. Това му се струва като избор срещу бъдещето на обществото изобщо. Когато е принуден да избере между дефектната структура и дефектната лиминалност, Д-503 е като уловен в клопка, въртейки се болезнено между двете алтернативи. Най-накрая е принуден завинаги да се откаже от мечтата за лиминалност, за да получи спокойствието на абсолютната структура. Държавата извършва операция, която премахва възможността му да избира.

Романът показва, че индивидуалният избор е възможен само в определен вид общество, а не в общество, което институционализира communitas. По ирония на съдбата песента на сирената, която изкушава хората да се опитат да институционализират communitas в Държавата, в крайна сметка също примамва Д-503 към мечтата за незаконната лиминалност като облекчение от Държавата. Той не се надява да избяга от властната Държава просто заради едно разводнено романтично завръщане към природата, или заради тоталната безформеност на революцията. Чрез поразителни и внимателно поставени образи „Ние“ показва, че два напълно различни и редуващи се модела в обществото са необходими, за да се задоволят нуждите на хората. Без йерархична структура с редица обществени положения и без възможността за истинска лиминалност животът на Д-503 става безплоден. В крайна сметка става трагичен.

***

В първите глави Замятин представя структурирани обществени форми, представлявани от града, и лиминални обществени форми, представлявани от Мефи, които се чувстват у дома си отвъд Зелената Стена. Тяхната опозиция, отразена ономастично (виж Barker 1977), продължава в романа. Градът е обитаван от хора, назовавани с номера, и те „следваха в стройни редици, по четирима, и възторжено тактуваха“. Първоначално редът на града, „нерушимите прави улици, лъчистия стъклен паваж, божествените паралелепипеди на прозрачните жилищни сгради, квадратната хармония на сиво-синкавите редици“ е опора на Д-503. За разлика от това, медният прашец на цветята, който се разнася над Зелената Стена, смущава логическото му мислене. Зелената Стена е метафора за границата между Държавата и инстинктивната природа. Мефи, които планират да прекатурят Държавата и се срещат отвъд Зелената Стена, боготворят хаотичната лиминалност на природата.

Наложеният, монотонен communitas няма механизъм, който да се справи с промяната, следователно Всеобщата Държава идеализира не просто реда, а абсолютния застой. В града номерата си лягат по график, отиват да ядат на общо място с позвъняването на звънец, дъвчат всяка хапка петдесет пъти, имат сексуални взаимоотношения само в дни, които са медицински оптимални, и само за предвидено време, носят униформи, които са идентични една на друга, назовавани са с номера вместо с имена и избират Благодетеля чрез акламация в Деня на Единодушието. Всички тези действия на града са регулирани от Часовите Скрижали и наложени от Пазителите. Но Д-503 признава, че Държавата все още не е идеална. Това е, защото промяната, с която не може да се справи, е неизбежна. Например по време на Личните Часове „нещо непредвидено, неизчислено предварително може да се случи.“ Идеалът, пише Д-503, е, когато „нищо не се случва“.

Но все пак Държавата никога не може да бъде идеална, защото монотонният communitas не позволява различия сред обществените положения. За кратко време такава хомогенност може да бъде блажена, но ако е нещо постоянно, тя се проваля, защото не може да отчете реалните различия между хората. Макар че Д-503 е Строителят на ИНТЕГРАЛА – корабът, който в крайна сметка ще завладее и присъедини извънземните светове към Държавата – той спазва същия график, не разполага с повече власт, не притежава повече предмети и няма повече привилегии от другите. Още по-плачевно е, че родствените различия липсват от личните отношения. Затова Д-503 фантазира за „семейство“ от хора, които всъщност нямат роднински връзки.
След като монотонният communitas не успява да задоволи реалните човешки нужди за социални контакти, Държавата не може да разчита на хората свободно да я поддържат. Тя трябва да бъде наложена от една класа граждани, отделена от голямата общност. Това са Пазителите, които безмилостно наблюдават поведението на номерата. Макар че Д-503 е наясно със съществуването на тази класа и има маниакално желание да им се подчинява, той все пак изпитва омраза и презрение към Ю, единственият член на тази класа, който всъщност познава. Всички останали номера, които познава, са равни на теория, защото „никой от нас не е един, а само един от. Толкова сме еднакви“. Но Ю не е „един от“ – тя представлява правомощията за наблюдение на Държавата. Работата ѝ е улеснена от стъклени стени, които отделят Д-503 от останалите, но не успяват да му осигурят истинско уединение.

Всички контакти между хората трябва да минават през Държавата. Например математиката, която е език и като такъв е потенциална форма на обмен между хората, се превръща в метафора за изразяване на идеалната логика на правителството (вж. White). По същия начин Д-503 твърди, че поезията се е превърнала в стока вместо в езотерична форма, отчуждена от обикновения човек. Както други специални езици, поезията неизменно е използвана в романа на Замятин, за да образова аудиторията за Държавата. Освен това икономическите транзакции винаги са от един вид – те изискват от хората да дадат труда си на Държавата и в замяна да получат еднакви апартаменти, масово приготвена храна и други потребности. Такива транзакции, в които един неизменно дава на всички и всички дават на един, навяват чувство за изолация на Д-503. С напредването на романа той все по-ясно осъзнава, че всъщност е сам (виж Angeloff, Rosenshield).

***

Но въпреки Всеобщата Държава и сложната система, която я налага, смисленият обмен между хора не може да бъде спрян напълно. Д-503 е поразен от разликите между хората. Когато сравнява предишната си любовница с I-330, той признава, че „всички бяхме различни“. Първоначално в О той не може да открие нищо, което да вземе в замяна на това, което може да даде; макар че осъзнава, че R-13, един от приятелите му, има някои странни, различителни характеристики, той не може да схване същността му. Следователно макар че О, R-13 и Д-503 сформират триъгълник, за който той предполага напомня на обмена в древната единица, наречена семейство, тяхната взаимност е незадоволителна. В крайна сметка единственият задоволителен обмен е сексуалността. Д-503 изпитва силно привличане към I-330 – жената, която ръководи Мефи – и затова иска да я види през цялото време, да ѝ каже всичко, да има продължителен обмен с нея. Защото изпитва тази нужда от контакт и притежание, той започва да разбира нуждата на О за контакт с него. Следователно той я защитава сякаш тя е негово „частно дете“. Това е може би най-трогателният контакт в романа: взаимността, която Д-503 храни към I-330 и О.

В Държава, където структурата и застоят са идеал, сексуалното желание представлява голяма заплаха. Не само е един от малкото видове обмен, който не може да бъде управляван от Държавата, но е също силен и взискателен и води до радикални различия между хората. Предупредени сме за опасността от любовта от рано в романа. За да се избегнат конфликтите и ревността, до които тя води, Държавата отсъжда, че „всеки от номерата има право – като на сексуален продукт – да получава любовта на всеки номер по избор“. Като обучава гражданите си да виждат секса само като биологична функция, Държавата се опитва да обезвреди големият му експлозивен потенциал. И все пак, напук на това правило и напук на санкциите срещу родството, още от втората глава на романа О не мисли за нищо друго освен, че иска да спи с Д-503 и да му роди деца. Освен това, неефективността на това правило адекватно да командва сексуалността е породена от факта, че самото то дава възможност на I-330 да съблазни и радикализира Д-503. Дълго време той наистина не може да разбере „просто-така-любов“ – една любов, чиято причина лежи в същността на любимия, а не в логиката на Държавата. Когато накрая осъзнава силата на сексуалното желание, той го приписва на логика, която се противопоставя на логиката на Държавата: „И непреодолимо, като желязото и магнита, със сладката покорност пред точния неизбежен закон – аз се влях в нея“. Чрез контакта си с I-330 Д-503 научава логиката на човешкото желание.

Именно в този интензивен обмен с I-330 Д-503 подхранва всички неуместни и ирационални неща, които се случват в неговите предполагаемо математически нормални отношения с другите. След като среща I-330, напук на постоянната си любов към Държавата и логиката, от които се нуждае, за да дефинира реалността, той се оказва в парадокс. Някои парадокси могат да бъдат обяснени. Например той определя невъзможността на О да регулира желанието си по Часовите Скрижали като „изпреварване на мисълта“. Обяснява влечението си към I-330 като произволно свързване на мисли, но признава, че понякога, когато слуша лекции за красотата на Държавата, има чувството, че животът е празна черупка. И макар че твърди, че обича повторението, „движенията си – повторени хиляда пъти“, Д-503 е обезпокоен от чувството за ирационалност, от „косматите си лапи“, които му напомнят на примитивните му прадеди, и от „четирикрак хикс – като кръст“ в ума му, от непознатото, което упорства дори и сред жестоката математика на Държавата. Именно този хикс вижда на лицето на I-330. Първоначално го дразни и плаши толкова много, че решава, че я мрази. Но от това заключение изниква едно ново непознато – какво го кара да прави каквото тя иска, независимо колко възмутително е то? Замятин свързва I-330 с парадокса, хаоса и ирационалността, с всички реалности, които са изгонени от Държавата или ѝ убягват.

С напредването на романа все повече от преживяванията на Д-503 се озовават извън реалността, която Държавата определя и толерира. О ревнува от I-330, което Д-503 намира за „твърде нелепо“, понеже ревността не е позволена. Повикан е за секс от I-330 и тя го води до Древния Дом, където той изживява сексуална инициация с нея. Там се среща с образите, които го обсебват и се появяват дори в сънищата му: енигматичната, набръчкана старица, огледалото, Буда, жълтата рокля, „хиляди пъти по-страшно, отколкото ако беше без нищо“, стряскащите ѝ очи и устни. Започва да сънува и да изпитва ревност. Решава да не докладва на Пазителите за I-330. Започва да си мисли, че е болен. Разкрива страха си от ирационалните числа, който се е враснал у него „като нещо чуждо, непознато, страшно“. Този кипящ хаос от образи и чувства пречи на математическия и спокоен свят на Д-503, защото I-330 иска от него неща, които той не може да ѝ откаже.

***

Макар че Д-503 започва да изпитва истински обмен с друго човешко същество, понеже Държавата не е създала регулирани, предсказуеми форми на междуличностно общуване, тази взаимност между двамата може да бъде само незаконна лиминалност. Докато протагонистът разбира все повече този нов социален модел, много пространства от романа се оказват на територията на лиминалността. Миналото, Древният Дом, горите отвъд Зелената Стена, подземието, особеностите на тялото на I-330 – всички те са знаци за осъзнаване на съществуването на алтернатива на Държавата.

Когато описва Мефи, Замятин използва традиционния символика на лиминалността. Както често се случва в ритуални церемонии, общността на посвещаваните е отделена от членовете на структурираното общество. Замятин ги поставя в природата, защото те не носят отличителния знак, идентифициращия статус на културата. Те са голи, за да се обозначи не само комуналността, но и техният потенциал. Да ходи по „нещо отвратително – меко, податливо, живо, зелено, жилаво“ и да се чувства „задавен“ заради липсата на културна дефиниция – това е изпитанието, през което Д-503 трябва да премине, за да бъде посветен. Яде специална храна и пие алкохол за първи път. Накрая изживява една комуналност, която е точно обратното на налаганата от Държавата: „Чувствувах се над всички, аз бях аз, нещо отделно, отделен свят, престанах да бъда събираемо както винаги и се превърнах в единица.“.

Но традиционният ритуал на прехода, през който преминава Д-503 в гората, е само краят на един много по-дълъг период на лиминалност, който започва със сексуалната инициация. I-330 го посвещава в гората – наистина се оказва, че тя ръководи лиминалността на всички хора там. Но конкретно за Д-503, нейната сексуалност е пътя му към лиминалността. С нея той преживява обществената безтегловност: „Разтварям се в коленете ѝ, в нея, намалявам – и същевременно ставам все по-обширен, все по-голям, все по-необятен. Защото тя – не е тя, а Вселената. И ето, за секунда… сме едно цяло“. Това е въплъщението на „Аз-Ти“ взаимоотношенията, за които говори Бубер, типичната лиминалмност. Понеже първото преживяване на лиминалност на Д-503 е чрез секса, особеностите на любимата стават символи на лиминалността. Острите ѝ зъби и устните ѝ, които понякога правят разрез с остър нож, са границите на личното, другата същност, която е както желана, така и опасна. Като шахти очите ѝ водят под повърхността на всяка обикновена социална роля или положение. За сметка на това устата и очите на О, всичко започва да изглежда „просто, правилно и ограничено“.
***

След своите бурни и дълбоки лиминални преживявания, Д-503 започва да осъзнава плиткостта на обмена между хората в Държавата. Макар че твърди, че не се страхува от думата „ограниченост“, той все пак е разочарован, когато осъзнава, че неговият ангел пазител, назначен от Държавата, не само не го разбира, а и не иска да го разбере. Макар че той „дори се озърна, настойчиво, умоляващо го погледна“ в очите, ангелът пазител не дава отговор. В предпоследната глава отново осъзнава, че Държавата го лишава от личен обмен, когато, след като си признава, му се струва, че гласът на властта отговаря: „Остави! Пошегувах се“. Държавните служители не могат ревностно да следят и лично да се захващат с всеки един от членовете на Държавата. Д-503 е склонен, даже с нетърпение чака да се подчини на желанията и изискванията на другия – освен това, той не се противопоставя, когато Държавата е този друг. Но той има нужда от взаимност. Ограничеността на Държавата се крие, от една страна, в неспособността да я е грижа за него достатъчно, за да го накара да ѝ даде това, което иска, и, от друга страна, в отказът да позволи различията в гражданите си, за да може Д-503 да има обмен с някого, когото може да го е грижа достатъчно.

Ако communitas в Държавата има недостатъци, същото може да се каже и за този от революцията на Мефи. Макар че I-330 води Д-503 в гората, за да го въведе в инициация, тя го изоставя в ключов момент, без да назначи друг да го напътства. В символиката на ритуала на прехода такова изоставяне е знак, че лиминалността е излязла извън контрол, че заплашва да залее посвещавания и да унищожи структурираното общество чрез хаос. Всъщност Д-503 сякаш полудява. Започва да крещи: „И всички трябва да обезумеят, всички непременно трябва да обезумеят – колкото се може по-скоро“. I-330 му ръкопляска. По-късно тя се опитва да го убеди да им помогне с революцията. Но след като се решава, той не може да успокои ужаса от това, което ще се случи след революцията, дали изобщо ще има слънце рано сутрин.

Като негов инициатор и лидер на революционната група, I-330 идеализира несигурността, характеристика на лиминалността, и настоява да я увековечи. Когато Д-503 и I-330 излитат към непозната дестинация в ИНТЕГРАЛА, тя е възторжена: „Разбираш ли колко е чудесно: да летиш – без да знаеш – все едно накъде… И нощта… къде ще бъдем с теб през нощта?“. През целия роман Мефи са наричани „тях“ като контраст на „ние“. Д-503 избира да стане част от тях, за да може да стане едно с I-330. Мефи се зоват братя и изглеждат като сплотено братство. И все пак Д-503 признава, „не зная какви са“ и I-330 не е склонна да му позволи да се присъедини, защото е „късно“. Накрая именно неспособността на I-330 и Мефи да се насочат към друг завършек освен слепия апокалипсис е причината мисията им да се провали. Нямат достатъчно обществен телос⁷, за да могат успешно да предизвикат Държавата с мрежата ѝ от Пазители.

В крайна сметка, заради лиминалните си преживявания, Д-503 преосмисля себе си като някой извън обществения ред, отделя се от „ние“. Като се поглежда в огледалото, той осъзнава, че зад стоманено сивите очи се крие странник. „Виждам себе си като някой си него. А аз, истинският — не съм той…“. Но защото лиминалните му преживявания са плашещи, той се връща към индоктринираното настояване на Държавата, че не може да има частна собственост или самоличност. Когато О възразява, „Вие не сте вече същият… не сте моят!“, той отговаря „Що за странна терминология: „мой“. Никога не съм бил…“. И все пак той признава, че взаимоотношенията му с О са се променили, че I-330 му е „отнела“ О и R-13.

С напредването на романа Д-503 все по-точно започва да разбира всичко. Когато не може да се включи в дейностите на Държавата във фиксираните часове, той броди по безлюдните булеварди: „Всички според Скрижалите бяха в аудиториумите, единствено аз…“ Оприличава се на пръст, отрязан от тялото на Държавата, който „тича приведен по стъкления тротоар“. Но странното и неестественото е, че той няма желание да бъде с другите. Иска или да бъде сам или с нея, но не може да предвиди кога ще бъде с нея и да разчита на това. Всичките им срещи не са планирани, а тези, които планират по легитимните методи в Държавата, са проваляни от самата I-330. Макар когато се срещат Д-503 да изпитва най-бурния и задоволителен обмен, той вече не може да се чувства като част от нещо единно, защото самата природа на връзката му с I-330 е ефимерна и непостоянна.

Замятин показва, че обсебващата лиминалност е обратното на обсебващия ред. Тя е една екстатична алтернатива, която извлича чувства от липсата на дефиниция. Не може да се превърне в нищо повече в романа „Ние“, защото Държавата не ѝ позволява да стане реалност. Всички метафори на Замятин за лиминалното издават, че е то изгонено, а не позволено; забранено, а не използвано конструктивно от обществената структура. Лиминалното се появява само в сънищата, когато някой номер е болен. Свързва се с ирационалните числа и въпросителните знаци. Докато общността във Всеобщата Държава се свързва с ясна визия – „това проклето ясно“ (34) – и прозрачни стъкла, communitas в лиминалността се свързва с непрозрачност и огледала.

Най-важни от противопоставените образи в романа, които посочват допълващата и еднакво изпълнена с недостатъци природа на Всеобщата Държава и Мефи, са метафорите за посоката. Докато богоподобният Благодетел идва от горе, мястото на лиминалността е долу. Революционерите не само са превърнали подземието в решетка от тунели, а и са нахлули под „разтопената от огъня повърхност“, където се намира „душата“ на Д-503. Когато той припада, се смъква надолу. Бои се от „под повърхността“, математиката на ирационалните числа. Нещо повече, долу е мястото, от което структурата на Държавата се е спасила, защото, в метафората за еволюцията, долу е мястото на маймуните и примитивните. „Низшият свят“ е също и светът на престъпленията и общественото отклонение. Така Замятин използва психологически, биологически и политически метафори, за да представи множеството изключения, които лиминалността донася на Държавата. Лиминалността по никакъв начин не прониква в обществената структура. По-скоро двата модела застават един до друг.

Силната равнопоставеност на обществените модели в „Ние“ кара някои критици да смятат, че е необходимо да се избере или лиминалността, или обществената структура като идеал на романа. Макар никой да не твърди, че Замятин идеализира Държавата, според Едуард Дж. Браун Замятин възхвалява „неясно русоистичния порив към непокътнатото примитивно“ (Brown 1964: 27). Такъв прочит не осъзнава колко ограничена е общността в гората. Никой в романа не се застъпва за живот в гората – със сигурност не разказвачът, нито пък I-330. Нещо повече, романът не се застъпва в полза на революцията като самоцел. Горман Бийчам твърди, че в Мефи „са въплътени основните ценности на романа на Замятин – свободата, спонтанността, фантазията, глупавата човешка воля“ – и че те представляват силата, която се опитва „да разруши стената“ между държавата и гората (Beauchamp 1983: 62). Обаче Мефи е друг образ на революцията като самоцел, друга форма на самотните, ирационални скити. Пълната свобода на Мефи не е по-поносима от потисническото правителство.

***

Именно в съзнанието на протагониста Замятин се опитва да установи някакво смислено сливане или синтез на структура и лиминалност. Като Строител на ИНТЕГРАЛА, като човек, който решава сложни уравнения и обожава хармонията от всякакъв вид, Д-503 е идеален персонаж, който да търси съчетание на тези алтернативни, противоположни обществени форми. Космическият му кораб, езикът на личните местоимения, предложен от заглавието, и как Д-503 всъщност разказва самия роман – всички те се превръщат в инструмент за търсенето на работещ синтез на внушителната Всеобща Държава и непредвидимата лиминалност.

Разказът започва като опит „да се реши грандиозното всемирно уравнение“, като се запише какво „ние мислим“. По поръчка и от името на Държавата, Д-503 започва своите записи, надявайки се да ги изпрати заедно с друга пропаганда по своя ИНТЕГРАЛ до „неизвестните същества, обитаващи други планети, може би все още в свободно, диво състояние“. Следователно отначало „ние“ се отнася до обединените членове на Държавата, а „вие“ е читателят, до когото писателят се снизхожда. Най-ранните конфликти, които се пораждат в самия Д-503 или в Държавата, безгрижно се прехвърлят на „примитивния“ читател. „Хиксът не е у мен (това не може да бъде) – просто се страхувам, че някакъв хикс ще остане у вас, неизвестни мои читатели.“.
Накрая обаче, когато Д-503 се отчуждава както от държавата, така и от лиминалността, читателят се превръща в негов единствен съюзник. Романът, който той започва с цел да възхвали обединеното „ние“ на Държавата, се превръща в запис на неговото самосъзнаване, което той смята за болест, защото „НИЕ“ е от Бога, а „АЗ – от дявола“. Примитивните читатели, които в първите глави са просто бройки стават личности, към които той може да изпитва емпатия. Той изпитва съжаление към тях и изразява надежда, че може да им помогне. Изпитва значително безпокойство заради недискретните неща, които разкрива пред читателите си. И все пак отново и отново той се решава честно да запише случилото се. Накрая се надява, че читателите, „вие, непознати, вие, любими“, ще намерят „нещо, което донякъде ме оправдава“. Така Д-503, отчаян от обмена с познатите членове на собствения си свят, иска да постигне един обмен между себе си и далечния, невъобразим, непознат свят на читателите. Понеже писателят и неговите читатели са част от една подредена, но не и тиранична взаимност, групата, образувана от тях, може би е най-ефективната интеграция на „грандиозното всемирно уравнение“ – може би е това „ние“, към което се отнася заглавието.

Но по-вероятно е в романа изобщо да няма „ние“ – или поне не „ние“, което означава обмен между различни хора в рамките на една група. Романът е изпълнен с метафори, описващи търсенето на синтез от страна на главния герой и крайния му дискомфорт от липсата на такъв. Противоположните полюси са „все по-близко – сух пукот“. Властната Държава и непредсказуемата лиминалност са двете половини на едно цяло, казва му I-330 – като ентропията и енергията. Обаче той не може да ги събере или синтезира. Не може да изведе от тях трети обществен режим, който да работи. Вместо това, подобно на влакове те „се сблъскаха, връхлитаха един връз друг, рушаха, трещяха“. Първо решава, че човек не може да живее с неизвестното; после преосмисля и решава, че той самият не може да живее без интимност.

Последната половина на романа представя едно съзнание, в което все по-яростно се редуват обществените режими. След Деня на Единодушието Д-503 мисли, че е изкупил вината си пред реда на Държавата. Но когато I-330 се връща, той се подлага на ритуалната инициация в братството, след което се заклева, че ще я последва навсякъде. В раздразнението си той обмисля самоубийство и прави опит за убийство. Обаче остава изолиран персонаж, неспособен да открие предвидим обмен никъде, защото и двата обществени режима, от които може да избира, са дефектни.

Именно опитът на Д-503 да създаде обществена структура заедно с читателя, като честно разкрие себе си, по ирония на съдбата унищожава способността му да постигне синтез. Тъй като Пазителят Ю открива дневника му и го докладва, Д-503 е принуден да се подложи на операция, която ще премахне въображението му. Операцията слага край на експериментите му с Мефи и на дневника му.

***

Романът показва, че прекомерната структура и прекомерната лиминалност, която тя създава, превръщат жертвите си в мазохисти. Това е така, защото, макар и двете да претендират, че задоволяват човешките нужди от обмен, в действителност нито една от тях не го прави. Всяка система, като взема повече, отколкото може да даде, прави човека психически зависим. Вездесъщата Ю твърди, че най-трудната и висша любов е жестокостта, може би защото жестокостта поне гарантира, че жестокият любим е там. Д-503 изглежда е съгласен с това, когато твърди, че Държавата му дължи само едно справедливо наказание. Може би затова смята, че Машината е красива и електрическите камшици са изящни. Но тялото на I-330 също му се струва като камшик.

Болката, която тя предизвиква у него, е резултат от незадоволеното му желание за единение с нея. Той желае тази болка, макар да му се струва абсурдно и нематематично, защото така понякога може да изпита интензивна взаимност с нея. В „Ние“ болката е симптом на човешката нужда за истинска взаимност.
И все пак катехизисът на I-330, който настоява, че болката неизбежно съпътства социалния контакт, е погрешен.

– Ти обичаш ли мъглата?
Древното, отдавна забравено „ти“, „ти“ на владетеля към роба — влезе у мен остро, бавно: да, аз съм роб и това също е нужно, също е хубаво.
– Да, хубаво… – казах си на глас. После на нея: – Мразя мъглата. Страхувам се от нея.
– Значи я обичаш. Страхуваш се, защото е нещо по-силно от теб, мразиш – защото се страхуваш, обичаш – защото не можеш да го подчиниш на себе си. Само непокореното може да се обича.

Всъщност връзката на I-330 и Д-503 не се развива така. В отношенията между господар и роб нуждите на роба са толкова по-големи от тези на господаря, че никакъв дар, който робът предлага, не може да изравни положението им. Във взаимоотношенията между Д-503 и I-330 обаче, както при всеки истински обмен, всяка от страните има влияние и съответно нито една от тях не е в състояние да подчини другата. Тъй като и двамата имат нужди, съществува някакъв вид равенство.

Катехизисът на Добродетеля за обмен е много сходен с този на I-330. Полицейският механизъм на Държавата твърди, че взаимността винаги и неизбежно е обмен на болка. Благодетелят изтъква, че хората са разпнали Христос заради векове на жестокост от страна на Бог. И все пак Бог е наречен любов и това е така, защото "истинската, алгебричната любов към човечеството – задължителният признак на тази истина, е нейната жестокост". Д-503 не може да отговори на тази социална теория, защото, докато пише, знае, че тези мисли някога са били негови. След обмена си с I-330 той е преживял достатъчно взаимност и сега вярва, че удовлетворяващ обмен е възможен, но не може да изрази как и защо. Затова мълчи. Наистина репресивният комунален ред и анархичната лиминалност в романа превръщат Д-503 в мазохист.

Така в последните глави на романа се изтъква необходимостта от здравословен обмен между хората. Когато Добродетелят заявява, че Мефи – и по подразбиране I-330 – се интересуват от Д-503 само защото е Строителят на ИНТЕГРАЛА, Д-503 се свлича на пода и се гърчи от болка. Това, което е изглеждало като „Аз-Ти“ взаимоотношение, изпълнено със значимост, сега е „величествено-банално и смешно-просто“. Той си представя I-330 с белите ѝ зъби като машина за мъчения, защото разбира какво според него е било огромното неравенство в отношенията им: той смята, че тя се нуждае единствено от механичния му опит, докато той се нуждае от това, което е започнал да смята за душата, която тя му дава – Азът извън обществените клопки.
В този момент, когато всемогъщата Държава изправя Д-503 срещу единствения човек, с когото е имал истински обмен, Замятин разкрива какво лежи в основата на стабилните социални отношения: „Ако имах майка – като древните: моя – да, именно – майка. Да не бъда за нея Строител на ИНТЕГРАЛА, нито номер Д-503, нито молекула на Всеобщата Държава, а едно човешко същество – късче от самата нея – смачкан, смазан, изхвърлен… И нищо че аз разпъвам или мен разпъват – може би това е едно и също, – но тя да чуе онова, което никой не чува; и със старческите си набръчкани устни да...“. Когато Д-503 си фантазира какво е да имаш майка, Замятин подчертава необходимостта от роднинска система. „Майката“ е най-интимната и същевременно най-формализираната от всички статусни позиции в една йерархична обществена структура.

Семейството като идеалната обществена структура също се появява в началото на романа, когато сексуалната връзка на Д-503 с О, а по презумпция и с R-13, му дава възможност да се откъсне от подобните на машина отношения в Държавата. „Милата О… Милият R… В него също има… нещо, което не ми е съвсем ясно. И все пак аз, той и О – сме триъгълник, макар и неравнобедрен, но все пак триъгълник… И толкова е хубаво понякога, макар и за кратко, да си починеш, да се затвориш в обикновения здрав триъгълник от всичко, което…“. Сексуалната връзка на Д-503 с О не е толкова бурна и интелектуална като тази с I-330, но е по-инстинктивна и нежна. Обаче и тя не е напълно разрешена от Държавата. О, незаконно бременна с неговото дете, е принудена да се укрие сред общността в гората или да бъде убита. Семейството, което Д-503 би могъл да създаде с О и детето, е един „обикновен, здрав триъгълник“, но то е невъзможно, защото е обсебен от революционерката I-330.

Тъй като Д-503 не може да избере алтернатива, която не съществува, той е принуден да избере между прекалено структурираната пародия на communitas и пълната анархична лиминалност. Изборът в този случай е проклятие и кара читателя да си припомни по-ранната забележка на Д-503 относно избора: „Ако свободата на човека е = 0, и той не върши престъпления. Това е ясно. Единственият начин да избавиш човека от престъпленията е да го избавиш от свободата“. Държавата окончателно премахва способността на Д-503 да избира, като изрязва неговата „фантазия“. Това унищожава съзнанието, в което лиминалността и роднинската система изглеждат възможни.

Романът завършва с Д-503, който механично докладва за залавянето и измъчването на I-330. Той я предава, без да осъзнава, че това е предателство. Така в сцената в стаята за мъчения Замятин драматизира както уязвимостта, така и взаимността, които се откриват в лиминалността. „Устните стиснати – това ми напомни нещо. Тя ме гледаше, вкопчена здраво в облегалките на креслото – гледаше ме, докато очите ѝ не се затвориха напълно.“ Макар че Д-503 не може да си спомни защо е толкова засегнат от тези последни жестове, читателят се сеща, че е защото някога я е обичал.

Превод Ася Димитрова
Източник: https://www.jstor.org/stable/24777707

Цитирана литература

Замятин, Евгений. Ние. В: Черно слънце. Превод. Росица Бърдарска. София: Народна култура, 1990.
Замятин, Евгений. Зад кулисите. В: Приказки за големи деца. Превод. Огняна Иванова. София: Изток-Запад, 2020.
Търнър, Виктор. Ритуалният процес. София: ЛИК, 1999.
Angeloff, Alexander. „The Relationship of Literary Means and Alienation in Zamyatin's We.“ Russian Language Journal 85 (1969): 3-9.
Barker, Muri. G. „Onomastics and Zamyatin's We.“ Canadian-American Slavic Studies 11 (1977): 551-60.
Beauchamp, Gorman. „Zamyatin's We.“ No Place Else. Ed. Eric S. Rabkin, Martin H. Greenberg, and Joseph D. Olander. Carbondale: Southern Illinois UP, 1983. 56-77.
Brown, Edward J. „Zamyatin and English Literature.“ American Contributions to the Fifth Inter national Congress of Slavists. The Hague, 1964. 27-38.
Buber, Martin. I and Thou. Trans. Ronald Gregor Smith. Edinburgh: T. and T. Clark, 1937.
Douglas, Mary. Purity and Danger. New York: Praeger, 1966.
Leinhardt, Godfrey. Divinity and Experience: The Religion of the Dinka. Oxford: Clarendon, 1961.
Rosenshield, Gary. „The Imagination and the 'I' in Zamyatin's We.“ Slavic and East European Journal 23 (1979): 51-62.
Van Gennep, Arnold. The Rites of Passage. Trans. Monika B. Vizedom and Gabrielle L. Catte. Chicago: U of Chicago P, 1960.
White, John J. „Mathematical Imagery in Musil's Young Torless and Zamyatin's We.“ Comparative Literature 18 (1966): 71-78.
Zamyatin, Yevgeny. A Soviet Heretic: Essays by Yevgeny Zamyatin. Ed. and Trans. Muira Ginsburg. Chicago: U of Chicago P, 1970.

Бележки

• ¹ Скифы ли? (1918) – Есе на Замятин, писано по случай втория брой на алманах на име „Скифы“ – Бел. прев.
• ² О литературе, революции, энтропии и прочем (1923). – Есе на Замятин - Бел. прев.
• ³ Черно слънце, 1990: Превод на Росица Бърдарска, всички цитати от „Ние“ са от този превод. - Бел. прев.
• ⁴ Зад кулисите – В: „Приказки за големи деца“, Изток-Запад, 2020 ; Цитат в мой превод - Бел. прев.
• ⁵ Communitas (lat.) - Според антропологията това е неструктурирана общност, в която хората са равни и споделят общ опит - Бел. прев.
• ⁶ Ритуалният процес, 1999 – Всички цитати на Търнър са от там - Бел. прев.
• ⁷ Телос (от гр.) – Според Аристотел означава пълен потенциал или цел - Бел. прев.