Димитър Бочев

Димитър Бочев

Възраст: 65
Пол: недвусмислен
Етническа принадлежност: българска, но това е формалният отговор - неформалният би разкрил фундаменталното обстоятелство, че същинският човек битува вън от етноса
Религия: православен християнин
Образование: средно
Семейно положение: неженен, баща на дванадесетгодишен син на име Тео
Месторождение: Силистра, България
Местоживеене: В момента живея понякога в България, понякога в Германия, но най-вече в себе си.

1. Обозначаването на собствената идентичност, себеопределянето е мъчително трудна, непосилна задача. Психоанализата учи, че всеки от нас има в съзнанието си едно бяло петно и това бяло петно е той самият. И най-компетентният измежду нас е компетентен за другите, но не и за себе си. Оттук и трудността, и рисковаността човек да се себеопредели, себеобозначи, себелегитимира - той доживотно си остава себенепонятен, неустановен, сам на себе си чужденец. Не отчуждението на личността от средата - отчуждението на аз-а от аз-а е най-болезнената, най-трагичната форма на отчуждение: нейната трагика ни придружава неотлъчно от люлката до гроба, нейният драматизъм е тъканта на безброй литературни шедьоври - от античната драматургия и поезия до ден днешен. Някога в някакъв пролог бях писал, че себепознанието е не само най-същественият, но и най-трудно постижимият, най-недостъпният вид познание. Тъкмо в този смисъл трябва да се разбира тезата на класика, че и най-умният си е малко прост. Отговаряйки на първия анкетен въпрос, ще допълня формалната си визитка с друга една, неформална, с която започва романът ми "Генезис ІІ":

ФОРМУЛЯР ЗА РЕГИСТРИРАНЕ В ЖИВОТА

ИМЕ
ЧУЖДЕНЕЦ
ПРЕЗИМЕ
ЧУЖДЕНЕЦ
ФАМИЛИЯ
ЧУЖДЕНЕЦ
ПОЛ
ЧУЖДЕНЕЦ
НАЦИОНАЛНОСТ
ЧУЖДЕНЕЦ
ПАРТИЙНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ
ЧУЖДЕНЕЦ
ВЕРОИЗПОВЕДАНИЕ
ЧУЖДЕНЕЦ
ПРОФЕСИЯ
ЧУЖДЕНЕЦ
СЕМЕЙНО ПОЛОЖЕНИЕ
ЧУЖДЕНЕЦ
РОДИНА
ЧУЖБИНА

 

 

 

 

 

 

2. Гогол установи, че, за разлика от животното, човекът е единственото същество, което се сродява не по кръв, а по дух. Чрез тази си констатация писателят фиксира фактически и приоритетите на битието. Духовността е най-сигурният, най-ясният, най-недвусмисленият, най-непреходният белег, придружил очовечаването ни - отвеки веков довеки веков. В ценностната скала на всеки себеосъзнал се човек господства духовното начало, а битовият, практическият опит е само бледа сянка на интелектуалния, той само следва доминантите, поставени от йерархията на ценностите, сиреч от споменатото господство на духовното начало. Всъщност това господство прави човека, то е магическата сила, която прибавя към изначалното ни homo едно дискретно sapiens. Неслучайно и Първосъздателят започва първосъзданието си със словото, сиреч с духовната субстанция - в началото бе не материята, не елементите, а словото. В отделни биографични етапи, в различни исторически моменти тези доминанти могат да разменят в индивидуален или национален мащаб йерархичните си места и пълномощия - важното при това е обаче тези пренареждания на екзистенциалните ориентири, това непрекъснато сверяване и пресверяване на пътната карта да носи духовно послание, да има духовен смисъл, да бъде отправено към духовен адрес. В моментите на радикални политически реформи (на родна земя през деветосептемврийския комунистически преврат, да речем, или по време на ноемврийските събития през 1989-ма) съвсем естествено гражданската ситуация се политизира, нагнетява се идеологически и в общественото съзнание идейните пориви започват да доминират над икономическите интереси. И в двата случая обаче времето възстанови статуквото: господството на идеологическите постулати продължи само ден до пладне, след което икономическите фактори тихомълком си възвърнаха върховенството. Така е ставало по време и на Великата френска революция, и на Октомврийската революция, и при възхода на националсоциализма, и в ентусиазма на всички онези революции, които изкривяват, изопачават естественият ход на социалните и културно-политически процеси, изпреварвайки с бодра стъпка и песен на уста еволюцията: все на път към нищото, изпепелявайки цели цивилизации и вещаейки страдание и смърт за цели народи. Приоритетите непрекъснато сменят, разменят ранга си - както в индивидуален, така и в национален, така и в общочовешки мащаб. В индивидуален аспект, а мен този аспект ме вълнува много по-неукротимо от всички глобални каузи и феномени, е важното тези естествени и неминуеми размествания да бъдат подчинени на една висша духовна и нравствена цел, която да остане неизменна - променливи могат да бъдат само пътищата, водещи към нея. Държа отново да подчертая принципната постановка, че духовният смисъл е достъпен само за индивида - не и за масите, не и за цели нации, народи или каквито и да било етнически, политически или дори религиозни общности. Въпросните маси са подвластни на икономическите фактори, подвластни не на духа, а на бита: те могат да бъдат само фанатизирани - не и одухотворени. Тезата на Бердяев, че само индивидът - не и общността - е носител на същественото, на духовното начало, има неограничена меродавност. За мен като човек със сетивността и съзнанието на православен християнин тази водеща цел е регламентирана от фундаменталните библейски начала. Всеки опит да се реформира и актуализира по политически път декалога съобразно, казано на марксически език, конкретните нужди на конкретния исторически момент, е водил до насилие и цинизъм. От нови експерименти човечеството няма нужда - има нужда по-скоро от възраждане на традиционните добродетели така, както препоръчват това руските православни фундаменталисти от края на ХІХ-я и началото на ХХ-я век и писатели като Достоевски и Солженицин. Подобно възраждане е единственото ефективно протииводействие на нарастващата опасност от реварваризиране на цивилизацията ни, от която предупреждава Ортега и Гасет. Ако решим, както подсказват всички сюжети на Достоевски, че не моралът, а болката е висша инстанция на битието, ще стигнем, струва ми се, най-далеч в поетия път.
Вкарвайки и религиозните общности в блатото на битовизма, имам предвид, че по своята природа всяка, и най-благородната, и най-добронамерената общност е естествено противодействие на индивида, на индивидуалността. Това обстоятелство автоматично я превръща в саркофаг на духовността. Духовна в религиозните общности е само фасадата - органиката им е по необходимост бездуховна. Някога, много, много някога, толкова някога, че по-скоро на никога прилича, в "За слепци и окати" писах, че Бог избягва да ходи по църкви, че естественото местожителство на Всевишния са не студените храмове и катедрали, а човешкото сърце - няма ли го Твореца там, никъде го няма. И днес считам така - даже още по-непоклатимо.

3. След като личността ми е толкова неясна, така разпиляна между съвместими и несъвместими светове, копнежи и потребности, така неустановена в собствените ми очи, не по-малко неясни са и факторите, които са я формирали. И веднага ще добавя: доколкото са я формирали. Аз не съм марксист и детерминист, за да считам, че по правило средата формира личността. Така става само при елементарните натури, при животинските хора, при човекоживотните само става така. Развитите, порасналите психологически и екзистенциално характери, духовно еволюиралите индивиди са независими от ситуацията. Бих отишъл дори и крачка по-далеч в този смисъл: не външни фактори изграждат човека: човекът се себеизгражда отвътре навън - не и в обратната посока. А себеизгради ли се веднъж, такъв човек е неподвластен на външни влияния. Нещо повече: той влияе на външния свят, той формира обстоятелствата - не те него. Вярно е, че себеизграждането е безконечен процес, че то продължава цял един земен живот (ако питате мен, и след това), вярно е, че тази духовна еволюция се осъществява в непрекъснато взаимодействие между външния и вътрешния свят, но този животворен кръговрат протича под доминантата на субекта - не на обекта. Всичко останало е ако не чистокръвен марксизъм, то поне материализъм. Който ми е природно чужд - аз не мисля, че моята духовност е продукт на механични взаимодействия между природни сили и елементи, аз не виждам как амебата ще измине с лъжекрачката си непосилния път от първичната локва до д-р Фаустус. Дори само допускането на подобна възможност е обидно за човешкия род - то говори за подценяване, за дискриминиране, за пролетаризиране, за профанизиране на духа. От това ординерно, от това опростенческо, от това народняшко, от това плебейско, от това почвеническо, от това болшевишко, от това рабфаковско отношение към духовната сфера страната ни си пати цели поколения наред - от нови експерименти, както вече споменах, нямаме нужда: прекалено, недопустимо висока е тяхната нравствена цена. Платим ли я лекомислено веднъж, повлечем ли крак след некрофилната болшевишка романтика, тази цена ще детронира болката като висша инстанция и на битието, и на съзнанието. А това е пагубно - както за човека, така и за човечеството.

4. Човек започва биографичния си път с образци, а продължава със себе си. Така биографията се превръща в автобиография - друга технология не съществува. Образците са несъмнено необходими, но само като начален регулировчик на пътя - не и като доживотен пътеводител. След като са задали веднъж посоката, те трябва да напуснат личността ни, за да продължим на собствен ход. В противен случай образците рискуват да се превърнат в догми, в патерици, които ще ни попречат да се изправим, да стъпим на собствените си нозе, да се себепостигнем. Така, вместо да развием собствен потенциал, ние ще предпочетем доживотно да паразитираме върху тях. Образците трябва да изиграят в индивидуалната ни съдба ролята, която според Аристотел е изиграл Бог в съдбата на света, давайки му първия тласък - нищо повече. Иначе, вместо да пораждат творци, водещите образци и модели ще произвеждат епигони. Бих могъл начаса да изредя поне дузина литературни и още толкова исторически герои, чийто подвиг съм съзерцавал с юношеска възторженост. Благодарен съм им, че са ме повели към достойни цели, още по-благодарен съм им, че един по един са ме изоставили, за да постигна собственоръчно споменатите цели, за да продължа по дъгата на земята не като техен подражател, а като себе си. Функцията на образеца е сравнима с тази на родителя: добрият родител не привързва, не прикачва, не закрепостява детето доживотно към себе си - това прави само лошият родител. Като добрия образец, добрият родител дава само начален тласък, зарежда детето си с енергия, с ресурси, с които то ще продължи самостоятелно напред. Тези ресурси обаче детето трябва да разработи само: иначе не се става личност - става се само инвалид. Тъкмо в този смисъл трябва да се разбира жестоката на пръв поглед и толкова мъдра на втори поглед концепция на Халил Джубран, според която "твоите деца не са твои деца". Макар и създадени от теб, те не ти принадлежат - принадлежат по-скоро на Бога, на космоса, а още по-скоро си себепринадлежат. Двигателят на този възхитителен процес на себетърсене има едно-единствено име: любов.
Що се отнася до ролята на музикалните ми предпочитания в себеизграждането ми, тя е нищожна. С огорчение трябва да призная, че аз съм музикално осакатен човек - генетично ли, биографично ли, вече сам не зная. Бих предпочел да не е така, но предпочитанията не питат хората. Вярно е, че слушам с наслада класика и особено предкласика, но знам, че до дълбочината на тоналното изживяване, до която стигат много мои литературни колеги, аз никога няма да стигна, никога няма да бъда така радикално, така тотално завладян и разтърсен от една симфония, както от една любовна авантюра, да речем. А това си има свои последици - когато човек изпитва дефицити в естетическото изживяване, той ги компенсира с коментари. Понятно е, че този неблагороден процес не е чужд и на моя милост: в романа си "Междинно кацане" писах, че докато музиката ни сродява с космоса, литературата ни сродява със съчовека. Човек е така устроен, че изпитва потребност и от едното, и от другото - аз съм щастлив да се себеизживявам чрез словото. Доколко талантливо го правя, не зная, зная само, че извън царството на думите аз съм завършен бездарник. Или още по-кратко и ясно, още по-точно и безпощадно, извън словото мен никакъв ме няма - обезсмислям се цял-целеничък, себеразпадам се до последната клетка, превръщам се начаса в небитие, в нулев човек, както би казал античният философ.

5. Че къде другаде да присъстват, ако не там! Те живеят ненаситно във всичките ми литературни (доколкото са литературни) опити. Иначе не би могло и да бъде. В романа си "Синеокият слепец" сравних пътя на писателя с мисията на Богочовека: да прекрачва граници, да взривява регламенти. Но не, както доскоро ни учеха, с комисарска ожесточеност в сърцето и с пръст на спусъка, а със словото Божие и словото людско в патрондаша. Като Богочовека, творецът винаги се движи по ръба на легитимното, че и оттатък. Ето защо по своята природа писателят е асоциален. Съзнавам, че и най-гениалната творба демонстрира не мощта, а безсилието на думите пред действителността, но с алтернативен вариант аз не разполагам - както не разполагам и с резервен живот: не аз съм избирал литературата си - тя ме е избирала. На литература човек може да бъде осъден (от Бог ли, от природа ли?) като на затвор, писането, както неведнъж съм казвал, е не избор, а изход, формула за оцеляване - при това единствена. Пишейки, писателят изхвърля върху хартията дума по дума, дума по дума връща обратно на света всички онези видими и невидими отрови, с които този свят го е заредил, без да го пита. И които ще отровят, ще погубят него самия, ако не ги разхвърля между съжителите си. Не за да възпитава и превъзпитава анонимния читател, а за да се себесъхрани. Що се отнася до темите, които са ме пришпорили, те са си все едни и същи, откак дръзнах да хвана перото: любов и свобода; талант и характер; творчество и смърт; диктатура на посредствеността; цивилизация и култура; съвместимост и несъвместимост на Божието и людското; психология на любовта; психология на изневярата; психология на самоубийството. Тези проклети въпроси са мои неумолими и вечни инквизитори, от които аз и чрез литература - собствена и чужда - не мога да се избавя. Отговори в романите и есетата си аз почти не съм намерил - само въпроси съм поставял. Този ми подход е продукт на вътрешното ми убеждение, че само глупакът знае отговорите - умният човек въпросите знае.

6. Безспорно пречи на битово равнище и със същата несъмненост инспирира извън бита. И в деспотичните, и в демократичните общества, които познавам от личен опит в пъстрия си като детско хвърчило живот, кариера направиха не пълните бездарници и не ярките таланти, а посредствените, средните хора, онези, които не блестят нито с присъствието, нито с отсъствието на особени качества. Сиреч, хората с неустановена идентичност, хора без контури, средните, неоткрояващи се хора, които са винаги ситуацията и никога - себе си.

7. Следва това, което е, аз самият следвам. Идентичността няма нищо общо с националността. Изписал съм стотици страници на тази проклета тема - сега ще се опитам да обобщя. В моите разбирания нацията е каторга - тя е само злонамерен опит да се ограничи безграничността на човешката същност, да се сведе, да се редуцира необятността на личността до сковаващия квадрат на една нация, на една страна, на една етническа култура. Цветът на очите ми и тембърът на гласа ми съдържат в много по-голяма степен моята идентичност, моята личност, отколкото случайното обстоятелство, че майчината утроба ме е изхвърлила нейде на Балканите - при това без да ме пита. Всички онези юнаци и воеводи, които пълнят като паразити обществения ни организъм днес и които се гордеят като Бай Ганьо в банята с българщината си, са едновременно и жалки, и смешни. Ако не е демагогия, тяхната национална гордост е чистокръвен балкански примитивизъм. Не е негова лична заслуга на г-н патриота, че се е родил на българска земя - как може тогава това да бъде негова лична гордост?! Допустимо, справедливо, морално ли е човек да превръща едно случайно обстоятелство в собствен кумир, в собствено постижение, в собствена гордост?! За мен няма по-деструктивна теза от изповедта на Ботев, че обича най-силно любимата си, но "после Отечеството". Отечеството е мистификация, докато любимата е съществена (най-съществената!) реалност. Ако поетът беше надзърнал от отвъдното да види как любимото му Отечество обрече любимата му жена за цял един страдалчески живот на мизерия и студ, на глад и забвение, как я смаза социално и морално, сигурно щеше да поразмести, да пренареди в една нова йерархия обектите на любовта си. Работата е там, че същественото има само духовна - не и национална - принадлежност. Любовта между Ромео и Жулиета се разиграва по една случайност във Верона - тя би могла не по-малко убедително да се разиграе и в Каспичан. Тартюфщината на Тартюф не е френска, не е испанска донкихотовщината на Дон Кихот, не е руска добротата на Альоша Карамазов - дори байганьовщината на Бай Ганьо не е българска. Аз имам много родини - и ни една национална. Ще изброя някои от тях: Любовта на мама, да речем. Или клавиатурата на пишещата ми машина. Или белокрилата зима, която вилнее пред блесналите прозорци на мансардата ми, докато сбирам тези разхвърлени мисли. Или крехкият спомен за една недостъпна жена, който ме опива денем и ме буди нощем. Виното пред мен, в което плуват кораби и копнежи, е също моя родина - неслучайно писах в едно есе, че хвърли ли човек само бегъл поглед върху световното книжовно наследство, ще установи, че с вино са написани повече гениални творби, отколкото с мастило. Всички тези благородни родини, които съвестно изброих, имат едно решаващо предимство пред националната: те никога няма да те смразят с друг народ или с друг човек, само защото той се кръсти на друг бог и говори друг език, никога няма да те свикат под знамената, за да лееш кръв - собствена и чужда - в името на най-гибелната мистификация, наречена патриотизъм. Запитан дали обича страната си един от основателите на новата германска държава отговори просто и ясно: "Аз обичам жена си.". Този отговор е и мой. Запитан какво е патриотизъм, Бърнард Шоу отговори: "Злокачествена, психопатична форма на идиотизъм." И този отговор е мой. Другият, патриотичният отговор харизвам на Ботев. Патриотарският отговор пък харизвам със същата готовност на юнаците и четниците от ВМРО и "Атака" - някаква хигиена на мозъка, на възприятията някаква хигиена, някаква цивилизована селекция на ценностите все трябва да съблюдава модерният човек.

8. Че не живея там.

9. Подписа си.

Димитър Бочев
София, 3. 2. 2010