Херкулес Милас

Херкулес Милас

Възраст 67
Пол мъжки
Етническа принадлежност – грък, но с турска националност
Религия – няма, но е роден в християнско семейство
Образование – строителен инженер, д-р по политически науки
Семейно положение – женен, с двама сина
Място на раждане (селище, държава) Анкара, Турция
В момента живея в (селище, държава) Атина, Гърция

  1. Както посочих по-горе - грък, но с турска националност.
  2. Моята идентичност се променяше с времето. Като дете принадлежах към малцинство, като двадесетгодишен се възприемах преди всичко като човешко същество, след това отново се превърнах в член на малцинство. В момента се чувствам интелектуалец. Тези промени са напълно осъзнати.
  3. Въздействали са ми: A. Общата среда – турското общество. Б. майка ми, която беше носител на западно/ католическо наследство. В. Американското (протестантско) училище, което завърших.
    Прибавям по-долу една статия по този въпрос, тъй като той изисква по-пространни пояснения.
  4. Обичам много класическа музика; европейска, гръцка и турска музика. Не смятам, че се идентифицирам с някакви фигури.
  5. В моята младост най-силно въздействие ми оказа марксизмът, който ми предложи обяснение на това защо не се идентифицирам с една „национална” идентичност. Много книги и филми също трябва да се ми оказали въздействие в тази посока. Както и много турски и марксистки автори.
  6. Моето хоби и основно занимание са всички аспекти на гръцко-турските отношения (литература, политика, език, култура и т. н.) и то несъмнено е свързано с моята идентичност. От една страна то представлява затруднение – аз бях дискриминиран в Турция; но, от друга, то ми помогна да стана човек с по-широки хоризонти (или поне така се надявам).
  7. Бях дискриминиран, но, от друга страна, бях „различен”, човек, с когото е интересно да се срещнеш, да разговаряш, да го изслушаш. По-успешно интерпретирах и „виждах”, неща, които другите не забелязваха.
  8. Не живея в моя роден град.
  9. Най-силно чувствам своята идентичност, когато някой ми се противопоставя, разбира се. Ако той е турчин, аз се чувствам повече грък, а когато е грък, който заявява, че аз съм единствено грък, тогава се чувства повече турчин. На първо място Другият оформя моята идентичност. Когато той е с мен, аз съм по-близо до неговата идентичност. Когато той или тя ми се противопоставя – особено на етническа основа – аз също изпитвам желание да му се противопоставя на етническа основа.
    Но доста често усещам, че не принадлежа към мнозинството, наричано „гърци” или „турци”. Чувствам се като представител на малцинство и това ме радва!
  10. Да, бих искал да добавя една статия, която наскоро написах и която е свързана с тези проблеми.
    Освен това, убеден съм, че идентичността се превръща в проблем, когато хората започнат да си задават въпроси за нея. И тези въпроси гласят „изберете една идентичност” или „коя е най-важната”. Така биваме заставяни да избираме между неща, при които изборът е невъзможен. И това поражда „проблем”, може би един изкуствен проблем.
„Защо националистите мислят така, господине?”
Херкулес (Ираклис) Милас

(Donau – февруари 2007)

Тази статия е написана по покана на ‘Donau’. Редакторите изразиха желание да споделя публично моя опит и моето възприемане, моето и на моята среда, което ще рече реакциите на турците и на гърците1. Редакторите познаваха моето изследване върху гръцките образи на турците. И аз се върнах към детството.

По време на моето детство, в разговорите, особено с баща ми, предаването на отношенията към турците беше болезнен въпрос. Роден съм в семейство на гърци от Константинопол, турски граждани, които принадлежаха към гръцкото малцинство в Истанбул, наричано в Турция рум. Баща ми говореше за абстрактната категория „турци” в негативен план и обикновено твърдеше, че турците „ни мразят” и „се отнасят несправедливо с нас”. В такива случаи аз му напомнях за моите турски съученици и приятели, които и той самият харесваше, и твърдях че имаме съседи турци, с които ние, цялото ни семейство, поддържаме добри отношения. „Ти си противоречиш – често спорех с него, - ти правиш същите грешки, за които обвиняваш нашите съседи турци.”

Баща ми е роден през 1900 г. Той е преживял Балканските войни, Гръцко-турската война от 1919-1922 г. и двете световни войни, в които Турция и Гърция принадлежат към различни военни съюзи. Той е израснал във времето, в което национализмът достига своята кулминация и в Гърция, и в Турция; образованието му го заставя да мисли в категориите на национализма. Аз го разбрах по-добре едва когато той почина и когато осъществих някои собствени изследвания върху гръцко-турските взаимоотношения. Сега смятам, че думата „противореча си” не може да обясни неговите разбирания. Неговата идентичност и политическите му възгледи бяха твърде сложни, за да бъдат адекватно обяснени с прости думи.

В заключителния параграф на споменатата статия аз се опитах да покажа, че хората, които споделят една национална идентичност, възприемат Другия на две нива. Абстрактният (въобразен) Друг представлява стереотип с постоянни негативни характеристика, докато конкретният Друг (този, с който те реално се срещат) е до голяма степен нормална личност. Двата образа всъщност не се възприемат като противоречащи си; те съществуват успоредно. Например някои писатели в романите си „въобразяват” Другия почти винаги в негативен план (като зъл, варварин и пр.), а в мемоарите си говорят само за добри хора, когато стане дума за Другия2. Менталната конструкция и личният опит са в пълно противоречие: „Когато [писателите] решат да представят света „реалистично”, те оставят на втори план личния си опит (подробностите) и предпочита да представят действителността в абстрактен есенциалистки план, който съответства по-добре на тяхната идеология.”

Това бе и изводът от докторската ми дисертация върху турски и гръцкия роман и образа на Другия в тях3. Това обяснение ме задоволяваше, но един ден един мой студент ми зададе много прост въпрос: “Господине, защо националистите мислят по един начин, а вие – по друг?” Едва тогава си дадох сметка, че съм описал ситуацията, но не съм я обяснил. Защо съм различен? Аз наистина се отнасях подчертано критично към националистическите прояви и на гърци, и на турци. Защо само аз и още шепа хора сме един малък лагер, а не мнозинство? Не съм сигурен, че разполагам с ясен отговор на този въпрос, но ще се опитам да изброя някои от причините, за които подозирам, че може да са ми „помогнали” да стана антинационалист, който живее в мир с Другия и се разграничава както от гръцката, така и от турската подчертано националистическа идентичност.

Моите приятели от детството

Всички наши „специални” особености са, разбира се, само относително по-различни от чертите на другите. Сега, когато в мислите си се връщам към детството, аз осъзнавам, че съм бил доста непослушен и непокорен. Две са възможните причини: може би съм си бил такъв по рождение (по природа) и/или моите родители са ме изпуснали и не са успявали да ми наложат своята воля. В резултат, родителите ми не успяваха да ме задържат в къщи, за разлика от повечето от останалите гръцки семейства от нашата дребнобуржоазна среда, която по такъв начин се опитваше да „предпази” децата си. Часове наред си играех по улиците с децата от махалата, с турчета, еврейчета, арменчета, левантинчета (католици) и пр. По това време Истанбул беше в известен смисъл космополитен град. Тези приятелски връзки не само ми помогнаха да опозная по-добре Другия, но имаха и две допълнителни последици. Първо, научих турски много по-добре от другите гърчета на моята възраст и когато тръгнах на училище, бях по-добър по турски. Това вероятно ми е помогнало да не се чувствам притеснен, затруднен и заплашен при срещата с „чуждия” език и Другия – чувства, които не бяха спестени на много от моите гръцки връстници. Второ, аз се чувствах равен с Другия, непознато ми беше усещането за дистанцираност, маргиналност и различност по отношение на другите, особено на турците. А по това време турският език (а в резултат вероятно – и „турците”) беше основния проблем пред повечето от деца в училищата на гръцкото малцинство.

Моите приятели в зряла възраст

След като завършваха начално училище деца от гръцкото малцинство в Истанбул по правило продължаваха образованието си в гръцките средни училища в града. Аз постъпих в американския Робърт колеж, където повечето ученици бяха турци. Моят турски се усъвършенства, завързах приятелства, щастлив съм, че те продължават и до днес. Усещах, дискриминационното отношение на някои от съучениците ми, които ме заставяха да се чувствам част от едно малцинство. Все пак имах близки приятели, това компенсираше проявите на злонамереност. Подозирам, че съзряването ми в училище, което не бе извън малцинствената ми общност, също е изиграло положителна роля: турските ми учители не изпълняваха върху мен „мисията” на налагането на турското, каквато бе практиката в училищата с гръцки ученици. Бях оставен на мира, не чувствах пресата на национализма. Вероятно по това време съм стигнал до извода, че в една „нация” има всякакви хора.

Майка ми

Майка ми бе жена без особено високо образование, напълно отдадена на семейството и на моето възпитание. Аз съм единственото дете и родителите ми правеха всичко за мен. Тяхното решение да ме запишат в Робърт колеж се оказа правилно. Аз завърших престижното му университетско ниво. Допускам, че майка ми е оказала и косвено въздействие върху моето формиране. Семейството ми бе свързано с гръцката православна църква и аз бях възпитан в нейния дух. Но майка ми често казваше, че всички религии са еднакво добри и често посещаваше близката католическа черква, Нотре дам дьо Лурд в квартал Бомонти. Тя бе в отлични отношения с арменските ни съседи и говореше турски много по-добре от баща ми. Със сестрите си говореше френски и това ме дразнеше, приемах го като проява на снобизъм. Няколко години преди смъртта й разбрах, че не е било така: един ден родителите ми разкриха, че баба ми, починала при раждането на майка ми, е била католичка. Подозирам, че френският, на който си говореха майка ми и лелите ми, „европейските” маниери, толерантността към всички религии и отсъствието на националистически плам у майка ми са произтичали от убеждението й, че хората са по-сложни от националистическата парадигма, в която се вписваха възгледите на баща ми, например. Сега разбирам, че нейните пристрастия са ми оказали въздействие, въпреки че често си бях мислил, че майка ми е малко „странна”.

Участие в социалистическото движение

Всичко, за което говорих дотук, са въздействия, възприети несъзнателно. Вероятно съм имал нужда от теоретична рамка, която да обясни моите предпочитания и мястото ми в обществото. Роден съм през 1940 г. и бях на двадесетина години, когато през 60-те Турция бе залята от вълната на левите марксистки движения. Аз станах активист в студентската организация на моя университет и особено в Турската работническа партия (TIP), в която бях единствения грък. Родителите ми бяха много притеснени от този мой избор, моята малцинствена група не можеше да си обясни поведението ми, но моите „другари” сред турските левичари ме приемаха като един от тях. В техните „интернационалистично” настроени кръгове никога не съм се чувствал като представител на малцинство. Не е лесно да проникна дълбоко в себе си и да достигна до причините, които са ме накарали да се присъединя към левичарските кръгове. Но представата, че хората не трябва да бъдат разграничавани заради етническата им принадлежност, вероятно е била сред идеите, които са ме спечелили. Наистина имах нуждата да вярвам в подобно общество и да се боря за неговото изграждане.

Историята на моето семейство в Турция е злощастна. Ние се сблъскахме с дискриминационния фашистки „закон върху богатството”, приложен върху всички домакинства от малцинствата през 1942 г., който обрече почти всички на мизерия. След това трябваше да преживеем размириците от 6-7 септември 1955 г., когато хиляди гръцки къщи и магазини бяха разбити и разграбени от тълпите. Няколко години гладувахме. През 1964 г. гърците с гръцка националност бяха принудени да напуснат Турция само с по един куфар и да оставят всичките си пари и цялото си имущество. Баща ми и майка ми напуснаха. Аз останах. По това време всеки ден бях тормозен от тълпите.

Четох статия от един антрополог, който твърди, че има два типа хора – едните могат да се примиряват с противоречията, а другите – не. Чувствам, че принадлежа към втората група, чийто живот не е лесен. Трябваше или да възприема представата, че турците мразят гърците и да потърся убежище в гръцката идентичност – както постъпиха повечето хора от малцинството, или да открия друго обяснение, което да придаде смисъл на съществуването на толкова много хора и приятели турци, които не могат да бъдат причислени към ужасната група на „негативните турци”. Социалистическата парадигма помага, тъй като тя разграничава „Ние” и „Другите” на идеологическа, а не на етническа основа. Примерното поведение на турските ми приятели действаше в две посоки: от една страна, този позитивен опит подкрепяше надеждите и вярата ми и ме държеше настрани от каквото и да е националистическо обяснение; от друга страна, моята преданост към тях подкрепяше техния антинационалистически избор. Имах късмет. Това беше позитивен порочен кръг и нашето поведение имаше реципрочен положителен ефект върху двете страни.

Други възможни причини

Изредените дотук „обяснения” може и да не са автентични, а само по-късни рационализации на по-рано взети решения. Може би, подобно на Русо, с тях искам само да покажа, че „ако не съм по-добър, поне съм различен”. А може би съм се впуснал в романтично приключение в опасни територии. Или може би съм се оказал като онези наивни и добронамерени хора, които плащат огромна цена за да помогнат на хора, които никога не са ги молили за помощ. Човешката душа е бездна. Може би нямам куража да се изправя пред някакви трудни истини и опитвам някакви обходни пътища, за да избегна преки конфликти. Най-вероятно всичко това да е изиграло някаква роля.

Можем ли да стигнем до някакви изводи?

Когато дойде време да постъпя на военна служба, която е задължителна за всички турски граждани, бях лишен от правото да бъда офицер – по това време всички завършили университет служеха като офицери. Всъщност дори не се очакваше да „служа”, а да бъда включен в армейския отбор по лека атлетика, тъй като бях национален състезател и шампион на 100 метра. Но бях пратен в отдалечен гарнизон като обикновен войник и служих при особено тежки условия. В Турция това се нарича „сакинчали”, означава „под подозрение” и често се прилага срещу лица, които не се ползват с доверието на държавата (за претекст се използва провал на теста пред военната комисия). След две години подобна служба се изправих пред друг проблем. Уволниха ме от рафинерията, където работих като инженер заради двойния ми „грях” – бях левичар и човек от малцинство. Със семейството ми напуснахме Турция и се заселихме в Гърция, тъй като вече се бе родил първият ми син и не можехме да си позволим повече рискове в една непридвидима държава и едно непредвидимо общество.

Но аз не скъсах с Турция. Запазих си гражданството и връзките. След много години се завърнах, за да преподавам гръцки в университета в Анкара и подготвих дисертация по политически науки. Там съм публикувал много от моите книги и редовно сътруднича на един турски вестник. Хората, които знаят моята история, разбират много добре защо напуснах и защо запазих контактите си. Сега имам много повече турски приятели отколкото някога, както и много гръцки приятели. И в Турция, и в Гърция има и много хора, които не могат да разберат защо не съм като повечето турци и гърци – но това е техен проблем.

Все още не съм сигурен дали отговорих на въпроса „Защо националистите мислят така?” Питали са ме и други подобни неща и никога не съм успявал да дам ясен отговор. Грък ли се чувствате или турчин? Много често ми е трудно да отговоря, защото имам чувството, че не ми задават правилния въпрос, че подразбират нещо, което самият аз ненавиждам – настояват да ме включат в техните въобразени етнически полемики. Това, което знам, е че, извън гражданството, общите категории „турците” и „гърците” за мен са безсмислени. Не приписвам предварително никакви общи характеристики, били те положителни или отрицателни, на всички членове на дадена етническа група. Нациите включват от най-различни хора. За нещастие живеем във време, в което нашите възприятия и представи се основават на националистическата парадигма. Отделните индивиди не са възприемани извън рамките на нацията, за която се предполага, че означава някакъв и общ „характер”.

От друга страна, съществуват толкова много „идентичности”, които могат да определят общностите, към които един човек принадлежи – възраст, група, география, религия, професия, образование, обществен статус, пол, идеология, ходи и много други. В тази статия често използвах израза „моите приятели”. Това не е случайно. Именно с тях аз се асоциирам на първо място. Когато отида в Истанбул искам да се видя с тях, не черквите, роднините, старите улици, на които съм израснал, нито дори моето училище и семейните гробове. Приятелите, независимо от тяхната етническа идентичност, е това, което живее в мен и ме свързва с града. Останалото е носталгия за отминали мечти.ст, както и производното от нея “родолюбие” или патриотизъм - vatanseverlik. През 1866 г. излиза и вестник “Огледало на родината” (Ayine-i-Vatan).

Херкулес (Ираклис) Милас е роден в Турция (1940), а в момента живее в Гърция. Завършил е строително инженерство, защитил е Ph.D. по политически науки. През 1968-1985 работи като инженер в различни страни. През 1990-1995 той е сред учредителите на департамента по гръцка литература и Университета в Анкара, през 1999-2007 преподава турска литература и история в различни гръцки университети (Македонския, Егейския, Атинския).
Превел е двадесет книги, предимно гръцка и турска поезия. Публикувал е десет книги (на турски, гръцки и английски) и множество статии за гръцко-турските взаимоотношения и специално за междуетническите възприятия, стереотипи и образи.
Като млад е бил национален състезател на Турция по лека атлетика. Два пъти е получавал гръцко – турската награда за мир „Абди Ипекчи” (1992, 2001), наградата „Дидо Сотириу” (2004) на Дружеството на гръцките писатели и наградата „Свободна мисъл” (2005) на Асоциацията на турските издатели.

2007

Превод Н. Аретов

Бележки

1 Millas, (Iraklis) Hercules, 'Tourkokratia: History and the Image of Turks in Greek Literature', SouthEuropean Society and Politics, Volume 11, Number 1, March 2006, pp. 47-60.

2 Вж. мои публикации както на турски, така и на гръцки: A) - Türk ve Yunan Romanlarinda Öteki ve Kimlik (The Other and Identity in the Turkish and Greek Novels), İstanbul: İletişim, 2005. B) -Еiкόνες Еλλήνων και Τούρκων - σχολικ βιβλία, ιστοριογραφία, λογοτεχνία και εθνικά στερεότυπα, (Images of Greeks and Turks - textbooks, historiography, literature and national stereotypes), Athens: Alexandria, 2001. За по-кратък вариант на антл. вж. 'The Other and Nation-building - The Testimony of Greek and Turkish Novels, in Representations of the Other/s in the Mediterranean World and their Impact on the Region, Edit. N. K. Burçoğlu / S. G. Miller, İstanbul, The Isis Pres, 2004.

3 Millas, Hercules. 'The Image of Greeks in Turkish Literature: Fiction and Memoirs', in Oil on Fire?, Studien zur Internationalen Schulbuchforschung, Schriftenreihe des Georg-Eckert-Instituts, Hanover: Verlag Hansche Buchhandlung, 1996.