Два идеологически подхода към вернакуларизацията на книжовния сръбски език в края на XVIII и през първата половина на XIX век
Каква полза от език, който едва един на десет хиляди разбира правилно, а майка ми и сестрите ми изобщо не говорят?... Затова пък всички знаят езика на народа и е достатъчно човек да може да чете, за да се образова на този език, да облагороди сърцето си и да усъвършенства своята природа. Стойността на един език се определя от степента, в която той е полезен, а кой език може да бъде по-полезен от разговорния език, от езика, който говори целият народ...
(Доситей Обрадович, 1783)
Езикът е страж на народа. Докато един език е жив, докато го обичаме и уважаваме, докато го говорим, пишем, изчистваме, обогатяваме и усъвършенстваме, народът също е жив. Народът се разбира и се сплотява интелектуално, не се асимилира от друг народ, не изчезва.
(Вук Караджич, 1816)
Въведение: диглосия, вернакуларизация и ревернакуларизация
Две програми за реформа. Раждането на съвременния книжовен сръбски език е свързано с две програми за езикова реформа: най-напред, през 1783 г. Доситей Обрадович в “Любезни Харалампие”, неговият манифест за широкодостъпност на просветата, изтъква необходимостта да се замени неразбираемият за народа език на ерудирания елит с разговорния сръбски език; а трийсетина години по-късно, в няколко съчинения и най-вече в предговора си към Сръбски речник (1818), Вук Караджич, повлиян от своя ментор, словенският кножовник Йерней Копитар, излага програма за радикална вернакуларизация на книжовния сръбски език, а също и за прочистване и стандартизация на езиковата практика на привържениците на реформата на Доситей Обрадович1.
Проблемът диглосия. Двете програми за реформа са свързани –тази на Доситей директно, а тази на Вук индиректно – с един от двата най-често срещани проблема при формирането на национален книжовен език в страни, където вече съществува писмена традиция. Това е проблемът за преодоляването на диглосията, основаваща се на съвместното съществуване на ерудитски книжовен език (невернакуларен) и на вернакуларен език (говорим език на народа); вж.:
Този процес = формирането на национален книжовен език се е развил в две посоки. Първата е преодоляването на надмощието на писмения (книжовен) език, създаден на основата на чужд език (какъвто е, например, латинският за западноевропейските страни, старославянският в Русия, Сърбия и България, латинският и немският в Чехословакия, писменият (книжовен) език, базиран на датския в Норвегия и т.н.), а също така и отпадането на старите писмени езици (като, например, в Китай, Япония, Армения, Грузия, Таджикистан, Узбекистан, отчасти в страните на арабския Изток). Втората посока е елиминирането на регионалните различия...2 (Серебренников, ред., 1970, с. 534).
Диглосията създава различни проблеми. При първия, който бихме могли да наречем проблем на мандаринския език, традиционният писмен език е неразбираем или недостатъчно разбираем за народа – факт, който противоречи напълно на нуждата на съвременното общество от разпространяване на образованието сред целия народ, като всички започнат да четат книги и вестници. Вторият проблем е проблемът, който един такъв език поставя пред писателите, тъй като е необходимо езикът добре да се научи, а това не е лесно. Възможно следствие е смесването на книжовния с местния език, създаването на хибриден език, наричан понякога макаронически. Друг възможен проблем – много важен при формирането на национално съзнание – е, че езикът на народа, чието име е свързано с името на нацията, притежава символична стойност, докато научният език се схваща като чужд. Трябва да добавим, че паралелно с проблема за езика и в тясна връзка с него може да съществува друг важен проблем –правописа.
Вернакуларизацията като разрешение на проблема с диглосията. Естественото разрешение на проблема с диглосията е навлизането на разговорния език на народа (вернакуларния) в литературата. Тъй като това е майчиният език на читателите, така се разрешава – в по-голяма или в по-малка степен, според ситуацията с диалектите – проблемът с всеобщото разбиране на литературния език, т.е. с разпространяването на писмените текстове. Освен това, вернакуларният език, който е майчин за писателите, им позволява една по-голяма лекота, свобода и креативност на изказа. Най-после, чрез вернакуларния език се засяга също и националният характер на литературния език.
Ревернакуларизация. Пренасянето на вернакуларния език в областта на писменото общуване, обаче, може да доведе до сериозни проблеми, като например: как да се преодолее диалектната и социолектната разнородност на народния език; как да се стандартизира употребата на езика и как той да бъде кодифициран; как да се обогатят речникът, фразеологията и терминологията и да се усъвършенстват синтаксисът и стилът; как да се намерят адекватни азбука и правопис. Ето защо реформата на езика е сложен и дълъг процес, който невинаги дава задоволителни резултати и такива, които се харесват на всички. Например, ако прекалено се разчита на ерудитския език като източник на лексикално изграждане, ако се създават твърде много неологизми и ако употребата им е без установени и спазвани от всички правила, това може да се възприеме като покваряване на националния език и създаване на хибриден език (“макаронически”). Една такава вернакуларизация, действително или привидно неуспешна, може да провокира реакция под формата на нова реформа, чиято цел е ревернакуларизацията на литературния език, т.е. достигането до неговата автентичност, изчистеност и стандартизация. Тази евентуална нова реформа може да бъде придружена и от реформа на правописа.
Цели на реформите на Доситей и Вук. При сърбите, както вече споменахме, Доситей Обратович, чрез своята реформа на литературния език, се зае да разреши проблема с диглосията. Реформата на Вук Караджич пък беше насочена срещу нестандартизирания хибриден език (труден за разбиране, поради тези две причини), който беше резултат от непохватната реализация на започнатата от Доситей реформа, както и срещу усложнените азбука и правопис. Иначе казано, Доситей се опита да разреши проблема с мандаринския език, а Вук (с Копитар), базирайки се на негативното възприемане на резултатите от реформата на Доситей, проблема с макароническия език (който е и потенциално мандарински).
Културен дуализъм и диглосия при сърбите след 1690 г.
Голямата миграция на сърбите през 1690 г. По време на австрийско-турската война в края на XVII в., сърбите се присъединяват към победоносната австрийска армия. Но когато тя започва да се оттегля от Сърбия, през 1690 г. се случва това, което наричаме Голямата сръбска миграция. Тоест, от страх, че турците ще си отмъстят, много сърби, заедно с техния патрирх, прекосяват Сава и Дунава и се заселяват на територията, която по онова време е позната като Южна Унгария3. Така те стават хабсбургски поданици, получават някои привилегии в замяна на военна служба, но нямат териториална автономия. Единствената институция с национално значение е, както някога при Османската империя, тяхната православна църква, оглавявана от своеобразния политически лидер на сърбите в Южна Унгария.
Раздвояване на сръбската култура след 1690 г. Последица от Голямата миграция – последвана от друга през 1739 г. е разделянето на сърбите в Сърбия на две части, които се намират в напълно различни политически и културни среди: тази част, която мигрира на територията на монархията на Хабсбургите, попада в сферата на цивилизация на Централна Европа, иначе казано Западна Европа, а тази, която остава в Сърбия се оказва, подобно на сръбския народ в другите области под турското владичество, отделена не само от западната култура, но и от писмената и градска култура изобщо.4 Тази балканска част от сърбите обаче развива патриархална и земеделска цивилизация – архаична, но жизнена и креативна, с богата фолклорна литература, която по времето на романтизма ще впечатли много европейски умове. Тази патриархална култура не представлява субкултура на неграмотния слой от населението, каквато би била, ако ставаше въпрос за селячеството на някоя типична европейска държава. Тя е една от двете паралелни сръбски култури, чиято национална значимост ще си проличи при реформата на Вук Караджич.
Нов език на сръбската православна църква. За да устои на прозелитизма на католическата църква, на който са изложени сърбите в новите условия на живот, сръбската църква в Хабсбургската империя търси помощ от православна Русия, която започва да изпраща цълковни книги, написани на руски църковнославянски език, а от 1726 г. и учители, които да преподават на този език. Така до 1740 г. руският църковнославянски език5 (и правописът му) бива възприет от сръбската църква и употребяван в училищата, както и в литературата, вместо традиционния сръбски църковнославянски език6. С други думи, наблюдава се прекъсване в развитието на църковния и литературен език и възниква една нова диглосия.7
Усложняване на езиковата ситуация. Така руският църковнославянски език се превръща – а и до днес се запазва като такъв – в езикът на сръбската църква. Обаче, възприемането на този език не решава проблема със сръбската литература, която по онова време става все по-светска. Постепенно се създава сложна и доста хаотична ситуация, породена от едновременната употреба и смесването на руския църковнославянски език и на народния език в литературата. Към 1780 г., в навечерието на реформата на Доситей, ситуацията е следната: руският църковнославянски език е използван като висок стил, а сръбският като простонароден стил, докато различните комбинации от тези два езика (но също и от елементи на руския и сръбския църковнославянски) са използвани като междинен стил.8 В практиката, изборът на език, както и природата и пропорциите на комбинациите от езикови елементи с различен произход, зависят от автора, от жанра и от читателите, към които е адресирано произведението.
Нови исторически обстоятелства около 1780 г. Около 1780 г. историческата ситуация не е същата, както в началото на века. През 1781 г. австрийският император Йосиф II с указа си за толерантност (Toleranz-Patent) премахва опасността от католизация9. Благодарение на различни реформи, направени от Мария-Терезия и Йосиф II, в духа на просветения абсолютизъм, биват наложени секуларизацията и модернизацията на сръбското общество, особено в областта на образованието. Сръбската буржоазия увеличава значимостта си и започва да играе по-важна роля в политическия и културен живот. Сръбските ученици, които преди това най-често са се образовали в Русия, сега все по-често получават образованието си в училищата на Централна Европа, което доказва, че сръбският народ се ориентира към Запада. Броят на светските писатели, макар все още твърде ограничен, нараства и просвещенските идеи се разпространяват. В тази еволюция на сръбското общество се ситуира реформата на Доситей Обрадович.
Реформата на Доситей Обрадович
Доситей Обрадович (1739–1811) е роден в Банат, в с. Чаково (днешна Румъния). Той е най-значимият книжовник и водещата фигура в епохата на сръбското просвещение. Доситей е рационалист, просветител, голям привърженик на просветения абсолютизъм на Йосиф II и на неговите реформи. Освен това той е и голям пътешественик, полиглот, космополит, почитател на западната култура, но също и голям етнофил.10 Той е идеолог и реформатор, човек с национална визия, способен да я изложи в програма за социални и културни реформи, към които спада и реформата на книжовния език.
Реформата на книжовния език. Програмата за реформа на книжовния език на Доситей ще анализираме малко по-долу. Сега просто ще споменем, че Доситей изисква приемането на говорения от народа език като единствен език на светската литература. Трябва обаче да уточним, че вернакуларният език сам по себе си не интересува Доситей. Той го разглежда като средство, което дава възможност на целия сръбски народ да чете и да разбира неговите книги, както и тези от други автори, и по този начин да се образова. Още по-важно е да подчертаем неговото рационално отношение – със сериозни последствия за крайния резултат от неговата реформа – към ерудитския език (руския църковнославянски)11; а именно, че образованите хора трябва да продължават да го познават и употребяват, за да усъвършенстват вернакуларизирания литературен език. И така, както бихме могли да очакваме от един писател (и преводач), който адресира своите идеи към другите писатели (и преводачи), Доситей има дуалистично схващане за литературния език, което би могло да се интерпретира по следния начин. От една страна, този език трябва да подхожда на предполагаемите читатели, а за него това са предимно селяните; в такъв случай трябва да се използва вернакуларният език. От друга страна, литературният език трябва да позволява на книжовниците да представят по адекватен начин европейската култура и да създават литературни произведения, съобразени със стандартите на съвременната литература; затова, възприетият вернакуларен език трябва да бъде изграждан и култивиран. Именно ерудитският език ще служи за основа на това усъвършенстване на новия литературен език. Бихме могли да резюмираме това схващане по следния начин: (1) книжовният език е съставен от вернакуларна основа (която му позволява да бъде разбираем на етническо ниво) и от интелектуална суперструктура (която го прави адекватен инструмент на писмената литература); (2) ето защо е необходимо да се усъвършенства възприетият вернакуларен език (с помощта на “учения” език).
Рационалист и антиклерикал, Доситей адресира произведенията си към всички, които говорят сръбски език (т.е. сърбохърватски12, с изключение на “кайкавия” му диалект), без оглед на пол или религия (православна, католическа или мюсюлманска).
Що се отнася до азбуката и правописа, основният принос на Доситей е, че той отпечатва своите книги на гражданска кирилица13, а не на църковна кирилица, както е прието дотогава.
Съдбата на реформата на Доситей. Реформата на литературния език на Доситей и възприемането на гражданската кирилица се конфронтират с позицията на православната църква, която вижда в тях опасност за сръбското общество, за неговата православна религия и за връзките с Русия. Освен това, някои образовани хора смятат, че народният език е твърде беден, банален и опошлен, за да бъде използван като литературен език. Въпреки всичко Доситей печели все повече поддръжници, но при все това новият литературен език няма конкретна и стандартизирана форма и не може да бъде ясно разграничен от руския църковнославянски език. Проблемът не е само идеологически, но и практически – Доситей не дава необходимите директиви, и което е още по-лошо, той не предлага в произведенията си примерен стандартизиран модел на новия книжовен сръбски език. Продължителите на неговото дело също не успяват да го направят, което означава, че въпросът за литературния сръбски език остава отворен. Ето защо, когато през 1813 г., две години след смъртта на Доситей, Вук Караджич и Йерней Копитар се срещат във Виена, съдбата на реформата на Доситей преминава в ръцете на тези двама мъже.
Реформата на Вук Караджич
Вук Караджич. (1787–1864) е роден в с. Тършич в западна Сърбия. Макар и самоук и с крехко здраве, “за половин век неуморна, непрекъсната дейност той извършва няколко велики дела, всяко от които би запълнило целия живот на един обикновен човек” (Скерлич, 1912, с. 160). Той провежда реформата на сръбския литературен език, на азбуката и на правописа. Автор на първата сръбска граматика и на първия речник на говоримия сърбо-хърватски език, наред с това той събира и издава народни песни и описва народните обичаи, изявява се като летописец на своето време, превежда на сръбски Новия Завет и т.н. Един от най-видните историци на сръбската литература, Йован Скерлич (1912, с. 162), несъмнено отдава дължимото на Вук със следните думи:
Вук Караджич е една от най-съзидателните личности на сръбския народ и сред сръбските писатели. Той и Доситей Обрадович са главните представители на новата сръбска литература. Караджич е в средата на XIX в. това, което Доситей Обрадович е бил в края на XVIII в. – реформатор на литературата и създател на нацията.
Реформата на литературния език, на азбуката и на правописа. - През 1813 г., след потушаването на Първото сръбско въстание, Вук Караджич напуска Сърбия и заминава за Виена. Там той се запознава със словенския езиковед Й. Копитар14 (1780–1844), който го подтиква да събира народни песни и да работи върху проекта за реформа на сръбския книжовен език и на сръбския правопис. Програмата за реформа на Вук, която ще бъде анализирана в следващите редове, се основава предимно на вижданията на Копитар, повлиян на свой ред от романтичните идеи на Хердер. Както Копитар, така и Вук се отнасят изцяло негативно към усилията на сръбските писатели (и най-вече на най-значимия от тях - Милован Видакович) за създаване на сръбски литературен език. Според тяхното убеждение тези усилия са насочени към създаване на нов хибриден език – хаотичен, неразбираем и заплашващ да поквари езика на народа. Копитар и Вук се стремят към нещо ново и много радикално: пренасяне в литературата на народния език в неговата чиста и автентична форма и пълно скъсване с ерудитския език. Автентичният народен език принадлежи на “сърбите, които живеят на село, далеч от градовете”; с други думи, това е езикът на сръбските селяни, живеещи в Балкана, а текстовете – илюстрация на този език естествено са народните песни, създадени от тези неграмотни селяни. Тази революционна концепция, едновременно популистка и нативистична15, е в основата си монистична, тъй като свежда литературния език единствено до селския народен език на сръбската патриархална култура16.
По същото време Вук замисля – въз основа на реформата на Сава Мркалич - реформа на кирилицата и на правописа, в съгласие с правилото на Й. Х. Аделунг “Пиши, както говориш!”. Целта е сръбските азбука и правопис също да бъдат приведени в пълно съответствие с народния език.
Трябва да се подчертае, че Вук, както и Доситей, не прави разлика според религията между хората, говорещи сърбохърватски. За него всички, които говорят един език, принадлежат към съща нация – становище, предизвикало реакции сред хърватите. Но тази тема, колкото и да е интересна, надхвърля рамките на настоящата статия.
Съдбата на реформата на Вук. Споровете между Вук и неговите опоненти по въпроса за литературния език и за правописа били така ожесточени, че изразът “войната за сръбския език и правопис”17 е съвсем точен. Като се има предвид продължителността на реформата (1814–1868)18, би могло да се говори за петдесетгодишна война. Вук е атакуван най-вече от църквата, в очите на която категоричното отхвърляне на руския църковнославянски в качеството му на литературен език изглежда като сериозна заплаха за православната вяра и за връзките с Русия и с руската църква19. Срещу Вук са и всички писатели от Войводина: някои от тях поддържат чистия руски църковнославянски език, но по-голямата част са последователи на Доситей. Те не приемат критиката на Вук, че не познават добре сръбския език и трябва да го учат от неграмотните селяни, нито са готови да се откажат от правото да усъвършенстват веднъж възприетия народен език, смятайки че по този начин не само не го развалят, а напротив – обогатяват го и го облагородяват. Все пак, независимо от умерения и разумен характер на концепцията на Доситей за литературния език, Вук е онзи, който ще постигне пълна идеологическа победа20. Нобеловият лауреат Иво Андрич описва триумфа на Вук (1977: 101) по следния начин:
Вук, упорит и непоклатим в отстояването на позицията си, се борил със своите противници до пълния им разгром, а дълголетието му позволило да ги надживее и физически. Накрая всяка съпротива от страна на хора или институции се претопила в повсеместното приемане на делото на Вук и единодушната прослава на неговата личност. (Пламенното одобрение, което всички му засвидетелствали, било сравнимо по интензивност единствено с ожесточението, с което същите хора го били преследвали в продължение на тридесет години). Така всичко, свързано с Вук, неговата мисъл и неговото дело, неговият живот и неговата борба, завършило във всеобщата Gloria!, без сянка от съмнение, без следа от отричане.
Мястото на Доситей. Доситей не е възприеман от поддръжниците на Вук като негов противник и не е заклеймяван от тях. Той има запазено място в историята на сръбската култура. При все това неговата роля, поне що се отнася до реформата на книжовния език, е второстепенна спрямо ролята на Вук. Значимостта на Доситей се проектира ретроспективно, доколкото произтича от схващането, че е предшественик на Вук. Признава му се първенството в лансирането на идеята за възприемане на народния език като литературен и се оценяват по достойнство идеите му за демократизация на сръбската култура. Същевременно многократно е подчертавано, че той самият е бил неспособен да пише на автентичния народен език и че вернакуларизацията не би могла да се осъществи без Вук.
Програмите за вернакуларизация на Доситей и Вук
Структура на програмите за реформа. Една програма за езикова реформа може да бъде анализирана като функционална система с четири главни части: (1) една или няколко общи предпоставки, които определят принципно каква трябва да бъде езиковата ситуация на една нация; (2) критическа част, която представя актуалната езикова ситуация на нацията като национален проблем, изискващ незабавно решение, и посочва виновниците за проблема; (3) решението, което ще отстрани негативните фактори от съществуващата ситуация и ще създаде благоприятна за нацията ситуация в съответствие с общите предпоставки; (4) инструментална част, която конкретизира механизмите за постигане на желаното решение. Следователно, става дума за идеологическа програма, която налага на нацията (а в действителност на хората, занимаващи се с литература) ново възприятие за националната езикова ситуация и ги принуждава да приемат предлаганото разрешение като единствено превилно, подлагайки на системна критика съществуващата ситуация. Една такава програма обаче, особено в инструменталната си част, е и лингвистичен проект, чието качество зависи до голяма степен от вещината на автора й и от нивото на развитие на науката за езика.
Аналитично тълкуване на програмите на Доситей и на Вук. В следващата таблица ще бъдат представени аналитично програмите на Доситей и на Вук според гореизложената интерпретативна схема21.
|
ДОСИТЕЙ ОБРАДОВИЧ |
ВУК КАРАДЖИЧ |
|
Общи предпоставки |
|
|
Мярката за стойността на литературния език е ползата му за народа и по-точно за разпространение на просвещението. Най-полезен е онзи език, който е разбираем за целия народ. Следователно езикът на народа, и единствено този език, трябва да се използва като литературен език.
|
Народният език е най-голямото богатство на всеки народ и гаранция за неговото оцеляване; ето защо трябва да се използва, пази и култивира автентичният народен език. |
|
Критика на съществуващата ситуация |
|
|
Епохата изисква да се просвещава сръбският народ, и особено селяните, които съставляват по-голямата му част. При все това сръбските писатели използват “учен” език, който остава неразбираем за народа. Освен това, всички останали народи от Европа на века на Просвещението се опитват да пишат на езика, говорен от народа, и тъкмо този език усъвършенстват. Сърбите би трябвало да постъпят по същия начин. |
Сърбите нямат свой собствен книжовен език, нито азбука и правопис, пригодни за такъв език: някои писатели използват “учения”език, а други – още по-лошо – изопачават народния език, като произволно го смесват с “учения” език и така създават един нов макаронически език. Положението се утежнява от хаотичната употреба на езика и на правописа. Причината за всичко това е, че писателите никога не са учили автентичния народен език, че са получавали образование на чужди езици и че живеят в градовете, където сръбският език не е съхранил чистотата си. |
|
Решение на проблема |
|
|
Трябва да се пише на народния сръбски език, който е разбираем за всички. Само така всички, които говорят този език, могат да станат съпричастни към просвещението: мъже и жени, православни, католици и мюсюлмани. Но литераторите ще владеят “учения” език и ще го използват, за да обогатяват и усъвършенстват народния език. Що се отнася до азбуката, трябва да се използва гражданската кирилица. |
Всички писатели трябва да овладеят и да използват автентичния и чист народен език, т.е. езика, който се говори най-вече в областите на юг от Сава и Дунав. Стриктното придържане към този език трябва да се превърне в правило. Този език трябва да бъде отразяван графично с подходящи азбука и правопис. Употребата на езика и на правописа трябва да бъде стандартизирана. |
|
Опернационализация |
|
|
При Доситей тя остава на заден план. Той смята, че са нужни няколко поколения, за да се усъвършенстват литературният език и неговият правопис. |
Вук (с помощта на Копитар) изготвя програма, която съдържа публикуването на сръбска граматика и сръбски речник, както и на народните песни, превод на Библията на народен език и реформиране на азбуката и правописа. |
Някои параметри на реформите на Доситей и на Вук. Следващата таблица не е насочена към подробен анализ на програмите на Доситей и на Вук, а по-скоро към съпоставяне на главните елементи на тези два типа вернакуларизация.
|
ДОСИТЕЙ ОБРАДОВИЧ |
ВУК КАРАДЖИЧ |
|
Тип вернакуларизация |
|
|
Умерена, функционална, ерудитска вернакуларизация, предназначена да обслужва целите на просвещението... |
Радикална, пуристка, популистка и натавистична (= основана върху защитата на автохтонните език и култура) вернакуларизация, в унисон с романтичния дух на епохата... |
|
Брой на литературните езици |
|
|
Един, използван във всички литературни жанрове. |
Един, използван във всички литературни жанрове. |
|
Съдба на “учения” език |
|
|
Запазва се като език на църквата и като език, който е източник за изграждането и усъвършенстването на вернакула-ризирания литературен език. |
Запазва се единствено като език на църквата. |
|
Название на книжовния език |
|
|
Сръбски език и славяносръбски език |
Сръбски език |
|
Обхват на литературния език |
|
|
Литературният език е коекстензивен с народния език (в това отношение различията във вероизповеданието не играят роля). |
Литературният език е коекстензивен с народния език (в това отношение различията във вероизповеданието не играят роля). |
|
Значение на литературния език за нацията и произтичащи от това характеристики |
|
|
Литературният език е предназначен за разпространение на просвещението. Затова той трябва да е разбираем за всички и в същото време да е шлифован. |
Литературният език определя националната идентичност; ето защо той трябва да е автентичен и чист. |
|
Тип на новия литературен език |
|
|
Усъвършенстван народен език – изгладен и пречистен с помощта на “учения” език. |
Автентичен и стандартизиран народен език. |
|
Концепция за литературния език |
|
|
Дуалистична: литературният език = народна база + “учена” суперструктура. |
Монистична: литературният език = народният език, пренесен в областта на писаното слово. |
|
Роля на необразования народ |
|
|
Народът = общността на читателите. |
Народът = създател и страж на автентичния език; създател на фолклорната литература. |
|
Езикова компетентност на интелигенцията |
|
|
Интелигенцията е компетентна от езикова гледна точка – от една страна народният език е неин матерен език, а от друга тя владее и “учения” език. |
Интелигенцията не е компетентна от езикова гледна точка (най-вече поради това, че представителите й са получили своето образование на чужд език). Тепърва тя трябва да усвоява автентичния народен език. |
|
Кой е създателят на литературния език? |
|
|
Писателите, които, пишейки и превеждайки, претворяват народния език в литературата и го шлифоват и усъвършенстват, като се опират на знанието си на “учения” език. |
Познавачът на народния език (= Вук), който създава корпус от екземплярни текстове по пътя на публикуване на народните песни и на своите собствени творби и преводи. Той стандартизира литературния език, като пише граматика и речник. |
|
Диалект – база на литературния език |
|
|
Доситей не посочва изрично диалекта, който трябва да послужи за основа на литературния език, но той, както всички писатели от Войводина, използва т.нар. “екав” диалект, разпространен във Войводина и в по-голямата част от Сърбия. |
Без да налага това мнение, Вук винаги е предпочитал т.нар. “йекав” диалект, характерен за родната му област (Западна Сърбия). Това е диалектът на повечето народни песни и на прочутата дубровнишка литература; диалектът, говорен от сърбите на Балканите извън Сърбия и избран от хърватите за основа на техния литературен език през тридесетте години на XIX в. |
|
Азбука и правопис |
|
|
Трябва да се използват гражданската кирилица и повече или по-малко традиционният правопис. |
Гражданската кирилица и правописът трябва да бъдат реформирани и адаптирани към сръбския език. |
Диалектика на реформите на Доситей и на Вук
Две антагонистични вернакуларизации. Традиционният облик на заслугите съответно на Доситей и на Вук относно формирането на литературния сръбски език е добре предаден в следното съждение на Йован Суботич (1846, с. 121-122), съвременник на Вук и привърженик на идеите му:
Доситей пренесе народния език в книгите, а Вук ни показа за какъв език става въпрос; Доситей ни показа, че трябва да се пишат книги на народения език, а Вук ни показа как трябва да се пишат.
И така, Доситей поставя началото на вернакуларизацията, а Вук я довежда до успешен край, като създава съвременен книжовен език (и пригоден към него правопис).
Тази концепция обаче за връзката между реформата на Доситей и тази на Вук не е съвсем правилна. Трябва да се вземе предвид, че Вук не се опитва да утвърди автентичността и да стандартизира литературния език като последовател на Доситей; тъкмо обратното, целта на реформата му е да замести литературния език, за който пледира Доситей, с автентичния вернакуларен език. Тоест, Вук се явява нещо като “аутсайдер”, който се опитва да отрече вернакуларизацията, започната от Доситей и поддържана от по-голямата част от “влиятелните” литературни среди, и да наложи като единствено възможно разрешение една популистка вернакуларизация. Привържениците и последователите на реформата на Доситей, като се опитват да се защитят от критиките на Вук и атакуват от своя страна неговата реформа, имат не по-малко едностранчиви и крайни виждания, поради което става невъзможно синтезирането на програмите на Доситей и на Вук в една обща, което е в ущърб на сръбския литературен език.22
Основанията за антагонизма. Различията между Доситей и Вук в техните концепции за литературния език са обусловени от следните фактори: Доситей решава проблема с диглосията, а Вук – този с хибридния език; програмата на Доситей е изработена в духа на Просвещението и XVIII в., а програмата на Вук – в духа на романтизма и XIX в.; Доситей, като литератор, без филологически познания, се интересува от езика единствено като инструмент на литературния изказ, а Вук, като голям специалист в областта на народния език, записвач на народни песни, автор на граматика и на речник, се интересува от езика като такъв; Доситей е представител на културата на Централна и Западна Европа и е космополитна личност, а Вук е представител на патриархалната балканска култура.
При все това, в по-широк аспект обяснението трябва да се търси в двойствената същност на литературния вернакуларизиран език – език, който да може да предаде адекватно облика на съвременната цивилизация, и затова е необходимо да излезе извън рамките на народния език; но също и език, който е носител на символичната функция на национален език, и затова е необходимо да бъде автентичен и чист. Тази антиномия, или най-малкото това диалектическо разногласие, се обуславя от двете възможни реакции на народите, позакъснели със вестернизацията си, едната от които се свързва с нуждата от модернизация, а другата – с нуждата от утвърждаване на автентичността.
Дилемата пред процеса на вестернизация. За да можем да разглеждаме реформите на Доситей и на Вук в по-широк план, трябва да го потърсим в дилемата, която неминуемият процес на вестернизация23 поставя пред народите, изостанали в културното си развитие. Тази дилема, засягаща отношението между автохтонния и чуждия език, както и националната значимост на проблема за езика, е формулирана в следните откъси на американския антрополог Клифърд Гиърс (1973, с. 241 и 242-243):
За всеки негов носител даден език е едновременно свой и чужд, както и в някаква степен хем космополитен, хем местен – едновременно заемка и наследство, пропуск и цитадела. Въпросът дали, кога и с каква цел да го използва, следователно, е въпрос и за това кое прави от народа народ - някаква вътрешна нагласа или повелята на времето.
…“езиковият въпрос” е по същество “националният въпрос” в миниатюр, въпреки че на места конфликтите, които той поражда, са толкова интензивни, че могат да преобърнат, поне привидно, съотношението. Казано най-общо, въпросът “Кои сме ние?” пита какви културни форми - каква система от значещи символи - да се използва, за да се придаде значение и стойност на действията на държавата, а оттам - и на социалния живот на нейните граждани. Националистките идеологии, които са продукт на символни форми, извлечени от местни традиции (тоест, есенциалистки по същество), предизвикват, подобно на вернакуларния език, пряко психологическо въздействие, но едновременно с това обричат и на социална изолация. Като продукт на форми, генерирани в общото периодоосъзнато русло на съвременната история, те въздействат по начин, сходен с този на която и да била лингва франка – разграждат социалния провинциализъм, но също така и упражняват психологическо насилие.
От тази гледна точка, Доситей може да бъде определен като “епохалист”, а Вук – като “есенциалист”, тъй като първият не желае народът му да изостава от останалите европейски народи и приема духа на епохата, като набляга върху необходимостта от акултурация на сръбския народ, докато вторият се страхува от денационализацията и от езиковото и културно отчуждаване, което може да последва, и настоява за отстояване на националните стойности.
Национални процеси на модернизация и на утвърждаване на автентичността. В степента, в която тази опозиция се възприема от гледна точка на формирането на съвременните нации, необходимо е да си припомним концепцията на Джошуа Фишман (1972, с. 224-225) по отношение на трите аспекта на изграждане на съвременния национализъм в Европа – унификация, утвърждаване на автентичността и модернизация:
Унификация Като обединяващо движение, национализмът се стреми да надхвърли първичните семейни и локални връзки (които определят хоризонта на принадлежност на обикновения човек в предимно прединдустриалнните и предурбанистичните времена) и да изгради по-мащабни връзки, които да могат да съберат селското, градското и регионалното в по-голямата цялост - националното…
Автентикация Национализмът е насочен към уникалното. Официалната мотивация за унифицирането на дотогава обособените и различни подгрупи, както и за неприкритото упражнение на сила и енергия в тази националистко-унифицираща насока, се основава на етническата уникалност и културното величие на нацията…
Модернизация Национализмът представлява отговор на проблемите и възможностите, които създава модерността. Под ръководството на новите протоелити, които са ориентирани съобразно предизвикателствата на времето, национализмът влияе, с помощта на численото превъзходство и единната идеология, върху търсенето на организирано културно самосъхранение, осъществяването на политическа независимост, подобряването на благосъстоянието или постигането на която и да било друга цел, способна да издигне реномето на нацията в един свят, който бездруго търпи бърза и конфликтна промяна.
Ако разглеждаме реформата на Доситей и на Вук в този аспект, първия бихме определили като национален модернизатор, а втория – като радетел за автентичност. С други думи, реформите на Доситей и на Вук могат да бъдат описани съответно като вернакуларизация в зависимост от националната модернизация (т.е. акултурация) и като вернакуларизация в зависимост от процеса на съхраняване на националната автентичност.
Диалектика на вернакуларизацията. Концепцията на Фишман е значима и с идеята за диалектиката на съвременния национализъм, засягаща взаимодействията, несъвместимостта и конфликтите между трите гореспоменати елемента на национализма, и особено между модернизацията и автентичността, по отношение на което Фишман (1972, с.226) казва:
Най-лесно се забелязва напрежението между изискванията на модернизацията и тези на автентикацията. Първите поставят ударението върху практичното унифициране, каквото се изисква от днешната реална интегративна политика, и непрекъснато се стремят към нови, по-рационални и по-ефикасни решения на проблемите на днешния и утрешния ден. Вторите поставят ударението върху сантименталното унифициране, което се изисква от традицията на социо-културния интегритет, и непрекъснато се стремят към по-чисти, по-истински въплъщения на наследството от вчера и от по-далечното минало.
От тази гледна точка, борбата между Вук и привържениците на Доситей изглежда неизбежна, след като – благодарение на Вук – вернакуларният език вече е свързан с националната идентичност и Вук вече е пожелал да лиши писателите от правото да изградят литературния език, както те смятат за необходимо.
Вернакуларизацията и двойствената позиция на националната интелигенция
Вестернизация и поява на интелигенцията. Развитието на интелигенцията у изостаналите народи е тясно свързано с процеса на вестернизация. А. Тойнби (1976: 568) пише:
Владетели, които се стремят да вестернизират незападни страни, не могат да осъществят намеренията си само с помощтта на западни по произход съветници и помощници. Те трябва открият или да създадат сред поданиците си група от образовани на Запад хора, които да общуват с представителите на Запада донякъде като равноправни и да служат като посредници между между Запада и все още незападните маси от своите сънародници… В Русия тази група започва да се нарича интелигенция, една хибридна дума, образувана от френски корен и руско окончание. Между 1763 и 1871 г. във всички страни, които попадат под западно управление или се спасяват от подобна съдба чрез достатъчно интензивен процес на самовестернизация, който да позволи съхраняване на политическа независимост, се появава интелигенция.
Интелигенция и модернизираща вернакуларизация. При сърбите (по-точно при онези сърби, които са живели по времето на монархията на Хабсбургите) именно Доситей е този, който дава импулса за създаването на една съвременна интелигенция24: с програмата си за реформи в езика и културата той, всъщност, възлага на сръбската интелигенция националната мисия да се възпроизведе западната култура, за да се ограмоти народа, когото той на практика идентифицира със сръбското селячество. Това е нова, прогресивна и демократична визия, която се противопоставя на традиционното отношение на висшата класа и интелектуалния елит към народа като към нисша, примитивна и необразована класа, която говори простоват и нечист език. Трябва да отбележим обаче, че в програмата на Доситей отношенията между книжовниците и необразования народ също са йерархизирани, тъй като интелигенцията е натоварена с патерналистка роля. Същото явление се наблюдава и в областта на езика: въпреки че е свързана идеологически с езика на народа, интелигенцията запазва автономността на литературния език и така може да дава воля на езиковата си креативност и да излиза извън рамките на народния език, като се опира на руския църковнославянски език, който единствено тя владее.
Интелигенция и вернакуларизация, която утвърждава автентичността на езика. В противовес на програмата за модернизиране и вестернизация на Доситей, програмата на Вук, основаваща се на националното утвърждаване и съхраняване на автентичността в областта на езика и културата, преобръща отношенията между интелигенцията и неукия народ и с популисткия си и нативистки характер, след триумфа на идеите на Вук, тя си спечелва значително влияние върху националните идеологически възгледи и начин на мислене. Тоест, това, което дотогава е извор на престижа и превъзходството на интелигенцията – образованието й, владеенето на ерудитския език и контактът й с чуждите езици и култури – се превръща в основа за дисквалифицирането й, докато изоставането в културното развитие и изолирането на неукия сръбски народ, особено на Балканите, се оказва предимство: в това древно патриархално общество, изолирано от западната цивилизация, се е съхранил един автентичен сръбски език се е създала изумителна фолклорна литература, които позволяват формирането на автентични литературен език и национална култура.
Сега именно интелигенцията е тази, която е в подчинение на народа – разбира се, не пряко, а чрез новото си звено – специалистите в областта на народния сръбски език: най-напред Вук, като неоспорим авторитет за автентичния народен език, а след това и професионалните филолози, като започнем от Дуро Данчич, първият му съратник, който продължава изпълнението на програмата му.
От писателите вече се изисква ново образование и нова ориентация на езика им, който не е автономен по отношение на народния език, който трябва стриктно да се съблюдава. В по-широк аспект, на сръбската интелигенция й бива приписана противоположна мисия от описаната в откъса от Тойнби: нейно основно задължение е не да подпомогне въвеждането на чуждата култура, а да развива и утвърждава сръбската.
Двойствената позиция на интелигенцията. Двете фази от развитието на националната сръбска идеология илюстрират не само заключението на Тойнби - “Да се живее на границата между два свята, което е присъщо на интелигенцията, е духовно изпитание.” (р. 569 - но и двойствената позиция на интелигенцията на изостаналите в културното си развитие народи: интелигенцията представлява както национален културен и езиков авангард, така и потенциалната “пета колона” на културата и езика; с други думи, тя е стълбът на модернизацията на културата и на развитието на литературния език, а също и потенциален източник на покваряване на националния език и на отчуждаване на народа, поради създаването на езикови бариери.
Вернакуларизацията и развитието на националното съзнание
Значението на програмата за вернакуларизация за развитието на националното съзнание. Формулирането на идеологическите програми за вернакуларизация (тук се включва и въпросът за правописа) допринася многостранно за развитието на националното съзнание, особено за съзнанието на интелигенцията, за която са предназначени тези програми. Тъкмо такива програми определят националната мисия на интелигенцията; те въвеждат етнически език (с етническото му название), уточняват функцията му в национален план и подчертават символичното му значение; те определят границите на етническия език и следователно на нацията, която го използва; в по-сложните случаи, те се произнасят относно важността на езиковите и извънезиковите критерии – при сърбохърватския език такива са преди всичко религиозните и културни различия – за дефинирането на нацията; поради нуждата от унифициране и стандартизиране на литературния език те правят избора си измежду диалектите, като по този начин придават на някои от тях, както и на регионите, в които се говорят, висок ранг в национално отношение; като определят взаимоотношенията на новия верникуларизиран литературен език с ерудитския език, те поощряват или окастрят влиянието на предшестващата литературна традиция; и в един по-общ аспект, посредством толерантното си или пуристко отношение към езика на една или друга по-развита култура, те оказват влияние върху националната културна ориентация.
Погледнато от една по-обща гледна точка, литературният език и правописът са бойно поле, на което един национален реформатор може да спечели идеологическта война, като наложи отрицателното си лично усещане за актуалната езикова ситуация и собствените си решения на проблема, които обещават “по-добро бъдеще”.
Доситей и разпространението на Просвещението. Епохата на Просвещението с идеята си за прогрес, основан на разпространението на Просвещението, както и на предприетите от образованите абсолютисти реформи, поощряват изостаналите народи, като например сръбския, да си дадат сметка за собственото си положение в сравнение с напредналите европейски нации. Това ново възприемане на националната ситуация и на съществуващите проблеми, но също така и на откриващите се възможности, ги подтиква да търсят решенията в Просвещението на национално равнище. Най-необходимият инструмент за тази цел се оказва народният език. Но този език, поради етническата си същност, се явява също и разделител, въпреки че е послужил за разпространението на дадена култура, която е имала амбицията да бъде универсална. Ето защо разпространяването на просвещенските идеи и вернакуларизацията са последвани от национално осъзнаване и въвеждането на онова, което вероятно представлява най-мощната двигателна сила за развитието на това съзнание и което се нарича национален език.
За сърбите вернакуларизацията, поддържана от Доситей, не означава единствено сърбизиране и демократизиране на културата, а също и радикалната й секуларизация, след отстраняването на църковния език и азбука от светската литература. Резултатът от тази вернакуларизация следователно е двоен: тя допринася за развитието на вековния национализъм, като го поставя на заден план в националното сръбско съзнание, основано на православието и на тесните връзки с православна Русия. Напротив, идеологическите възгледи на Доситей го правят почитател на западната култура и нейните постижения. Още повече, в рамките на дадена езикова общност с разнообразие на вероизповеданията и на културните характеристики, като например тази на сърбохърватите, рационализмът на Доситей и националното му себеусещане, разграничено от православието, правят от него сръбски етнофил, отвъд религиозните ограничения, чието поведение представлява важен прецедент.
Вук и романтизмът. Появата на романтизма не бива да се разглежда като край на Просвещението. Напротив, Вук напълно осъзнава необходимостта от образоване на сръбския народ; впрочем, една причините за критиките му по отношение на езика, използван от последователите на Доситей, е, че той прави неразбираеми за народа техните писания. От друга страна, вернакуларизацията на Вук, която, в духа на романтизма, поставя акцент върху индивидуалността на сръбския език, и радикалната реформа на традиционната кирилица също допринасят за секуларизацията на културата и за отслабване на чувството напринадлежност към наднационалната православна общност. Освен това, Вук се обявява за национална единност, основаваща се на общ език, без оглед на различия във вероизповеданието.
Междувременно романтизмът (най-вече вдъхновеният от Хердер романтизъм), като набляга на автентичността и чистотата на етническия език, като поставя акцента върху националното му метафизично и онтологично значение и отдавайки особена почит на фолклора (на народните песни най-вече), подтиква сърбите към преосмисляне на ориентацията в областта на културата и литературния език. Впрочем, сръбските земи са доста благодатни за идеите на романтизма. От една страна, както вече споменахме, сърбите на Балканите предлагат един народен език, съхранен от влиянието на писмения език, т.е. един “чист” език, както и богата словесна литература, необходима, за да се илюстрира с примери това, което би трябвало да представлява автентичният литературен сръбски език, а също и за да осигури литературното му достойнство (нещо, което навярно не би могло да се осъществи лесно в предходната епоха, когато селският език и народната поезия не са се радвали на подобна почит, още повече, че езикът на народа е считан за просташки и покварен). От друга страна, сръбската интелигенция от Централна Европа, неспособна да създаде стандартизиран език, твърде своеволно смесва вернакуларния с руския църковнославянски език, като така дава основание на Вук да отстоява мнението, че този език е заплаха за националните език и идентичност, и да предприеме радикално прочистване, като добавя към националното себеусещане елемент на самозащита. По този начин се развива етноцентрично и нативистко национално съзнание, сродно на чувствата на сръбския народ, особено от тази Сърбия, чийто истински представител е Вук. Именно този тип национално усещане триумфира в идеологическата борба, ведно с победата на ориентацията на Вук.
Легендата за Вук. Разбира се, след победата на Вук, въпросът за литературния език и за правописа губи много от идеологическата си тежест за еволюцията на националното съзнание и за взаимоотношенията между трите му компонента – нативистки, русофилен и прозападен (литературният език, обаче, се явява от голяма важност за разрешаването, или по-скоро за задълбочаването, на отношенията между различните нации на сърбохърватска територия). При все това, борбата на Вук за автентичен литературен сръбски език и правописа му е превърната вече – както беше казано в цитирания по-горе откъс от Иво Андрич – в съвременна национална сръбска легенда: самоукият Вук, един селянин от Сърбия (страната, която първа на Балканите въстава срещу турското иго), заминава за Европа и сам, беден и немощен, но неуморим, се бори срещу реакционните църковни власти, предвождани от всемогъщия митрополит Стратимирович, както и срещу писателите от Войводина – консерватори и обскурантисти (в действителност те също са благоразположени етнофили), и така той създава кножовния сръбски език, опростения правопис (“Пиши, както говориш!”) и най-съвършената в целия свят азбука, като по този начин демократизира сръбската култура и очарова Европа със сръбските народни песни. Ето така Вук се превръща в национален герой – въплъщението на патриархалната сръбска цивилизация и на неукротимия й дух, онази личност за областта на езика и културата, която е съизмерима с Караджорджевич, с Милош Обренович и с останалите герои в борбата за освобождение и за създаване на сръбска държава. Би могло да се каже, че неговата борба и неговата победа приемат символичната роля на инициацията за националната култура, почти толкова важна за националната сръбска гордост, колкото борбата на народа за независимост.
Но легендата за Вук може да бъде тълкувана и като израз на преклонението пред важността, която книжовният език и правописът му имат за формирането на съвременната нация.
Литература
Aндрић, Ивo (1977): Уметник и њeгово дело, Београд: Просвета.
Ивић, Павле - Кашић , Joвaн (1981): “O jeзику Срба у раздобљу oд 1804. дo 1878. године”, Историjа српског народа, V/2, Београд: Српска књижевна задруга, 311-380.
Ивић, Павле, Младеновић, Александар (1986): “O jeзику код Срба у раздобљу од 1699. до 1804”, Историjа српског народа, ІV/2, Београд: Српска књижевна задруга, 69-106.
Поповић, Љубомир (1988): “Вуков програм књижевноjезичке реформе (у поређењу с Доситеjевим)”, Научни састанак слависта у Вукове дане. Реферати и саопштења, l7/1, Београд: Meђународни славистички центар, 265-278.
Селимовић, Меша (1967): За и против Вука, Нови Сад: Матица Српска.
Серебренников, Б. А. (ред.) (1970): Oбщее языкознание. Формы существования, функции, история языка, Москва: Наука.
Скерлић, Joван (1909): Српска књижевност у XVIII вeку, Бeoград: Српска краљевска aкaдeмиja.
Скерлић, Joван (1912): Историja нове српске књижевности, Бeoград: С. Б. Цвиjановић.
Суботић, Joван (1846): “Неке черте из повестнице сербског књижества”, Сербскiй летописъ, Т. 75, Будим.
Fishman, Joshua A. (1972): “The Impact of Nationalism on Language Planning”, Language in Sociocultural Change. Essays by Joshua A. Fishman, Stanford: Stanford University Press, p. 224243.
Geertz, Clifford (1973): The Interpretation of Cultures, New York: Basic Books Inc.
Ivić, Pavle (1984): “L'évolution de la langue littéraire sur le territoire linguistique serbocroate”, Revue des études slaves, t. LVI, fasc.3, Paris, p. 313-343.
Pogančik, Jože (1978): Bartholomäus Kopitar. Leben und Werk (= Geschichte, Kultur und Geisteswelt der Slowenen, 15), München: Rudolf Trofeni
Toynbee, Arnold (1976): Mankind and Mother Earth. A Narative History of the World, New York and London: Oxford University Press.
Vaillant, André (1951): “La formation de la langue littéraire serbo-croate”, Revue des études slaves, t. XXVIII, fasc.1-4, Paris, p. 80-92.
Unbegaun, Boris (1935): Les débuts de la langue littéraire chez les Serbes, Paris: Honoré Champion (= Travaux publiés par l'Institut d'études slaves, XV).
Превод Валентина Ставрева