Крахът на африканската литература
Може би най-важното постижение, постигнато по време на конференцията на африканските писатели, пишещи на английски език, която се проведе в колежа в Макерере, Кампала през юни 1962 г., е идеята, че африканската литература, както е дефинирана и разбрана към този момент, води до задънена улица.
Самата конференция белязва кулминацията от атаката срещу движението „Негритюд“ (фр. Négritude). От дълго време насам африканските писатели, пишещи на английски език, като Йезекиил Мпахлеле, Уоле Шоинка и Кристофър Окигбо се отнасят към този вид литература, занимаващ със „стерилните“ концепции като „негритюд“ или „африканския характер“1, изключително подигравателно. Бихме могли да кажем, че идеята за „негритюд“ е вече мъртва, съдейки по уверения тон на изказванията и решенията, направени по време на конференцията в Макерере.
Още едно значително събитие от конференцията е мълчаливото пропускане споменаването на името на Амос Тутуола. Той, който е несъмнено един от най-значителните за Африка писатели, не само не присъстваше на конференцията, но творчеството му беше нарочно изключено от дискусията. Според доклада от конференцията издателите на творчеството на Тутуола изразили своето възражение срещу косвеното поставяне под въпрос на техния авторитет след издаването им на творбите на писателя. Можем само да предполагаме дали Тутуола не е станал обект на подобно поведение или заради влиятелни критици като Янхайнц Ян, които непрестанно го свързвали с школата „Негритюд“, или заради неговото престъпване на граници, печелейки международно признание с широкото си използване на английски изказвания, които нямат нищо общо нито с тези от Ибадан, нито с онези от Макерере.
С все по-очевидното поражение на школите по африканска писменост „Негритюд“ и „Тутуола“ това, което в момента представлява, африканската литература може да бъде разпозната в няколко примерни писания, написани от онези, които доминират нашата литература в момента. Уна Макклийн, рецензирайки пиесата „Песента на една коза“ на Дж. П. Кларк, пише следното: „Авторът на тази поетична мелодрама сякаш мисли за себе си като за Тенеси Уилиамс от тропиците. Жаркият символизъм на войната между половете изведнъж се просмуква между блатата, за да висне като ужасяваща миазма в задушливия въздух. Това е обикновена и позната вече история: тази на обезсиления мъж и пламенната жена. Но тази сприхава дама е живяла и в по-добри времена, тъй като партньорът ѝ я бе дарил със син.“2
Dorothy Sekkade, Death. 1963. Woodcut.
В предговора към поемата си „Тишина“ Кристофър Окигбо прави следната забележка: „Авторът желае да изрази своята благодарност към творците, от чието творчество е заемал и използвал в определени части от настоящето произведение. Встъплението е вариация на темата „В 8,15 сутринта“ на Раджа Ратнам, а първите три пасажа са вариация върху тема на Малкълм Коули. „Пясъчни брегове, осеяни със спомени“ например, който е част от четвъртия пасаж от същото движение, е вариация на „В гората, напоена с акорди“ на „Следобедът на един фавн“ на Маларме. Шестият пасаж от движението е пък вариация на тема от „Птици без дом“ на Рабиндранат Тагор.3
В неговия доклад, прочетен по време на конференция във връзка с поезията на Дж. П. Кларк в Макерерe, Ули Байер казва: „Джон Пепър Кларк е изключително отличаващ се поет. Произходът му е подобен на този на самия Окигбо… Следвал е английски език и литература e това, което Езра Паунд представлява за Окигбо е това, което Елиът и Хопкинс представляват за Кларк. Както е и случаят Окигбо, човек понякога намира за тревожно възможността да разпознава „готовия“ език.“4
Всички тези примери ясно ни показват, че африканската литература така, както е разбрана и приложена, е само и единствено като незначителен придатък към основните течения в европейската литература. Както писателите, така и критиците четат и „поглъщат“ европейската литература и нейните критически методи. Съвременната драматургия на Дж. П. Кларк не само наподобява жанра на класическата гръцка трагедия на Аристотел, но и на съвременното творчество на Тенеси Уилиамс и абсурдистите, което води до подобни грубости като сравнението, което прави Уна Маклийн, между простоватия и жаден за деца, Ебиере до усложненията от сексуален характер в американското семейство на Голямото татенце. Според този вид литературен анализ писателят просто копира Аристотел и модерните клишета на английската и американската Нова критика.
Последиците от подобен вид литература са липсата и на „живот“ и издръжливост, както и липсата ѝ на възможност за себеподобрение. Тя е изключително ограничена до малкото количество висшисти в новите африкански университети, които са напълно зависими от европейската литература и култура. Преобладаващото мнозинство от местните читатели, които имат съвсем малко или почти никакво образование по европейския стандарт, нямат никакъв шанс да бъдат преки участници в този вид литература. По-малко от 1% от нигерийското население биха имали умението изобщо да разберат „Танцът на гората“ от Уоле Шоинка. И все пак това беше пиесата, която бе избрана, за да почетат техния ден на независимостта – пиеса, която е базирана на разбиранията и традициите на чужда култура. Затова не е чудно, че поет като Кристофър Окигбо с готовност прибягва до идеите на Маларме за аристокрацията и елитисткото поетическо общество. Неуместната забележка на Маларме, която гласи: „Аз не чета поезията си на хора, които не са поети.“ e олицетворение на истинския Маларме.
Целта на тази статия в никакъв случай не е да компрометира успехите на тези автори, които са постигнали толкова много, въпреки сложната и ирационална ситуация. Целта ѝ е да подчертае как идеята за недостатъчно критичният прием на английския и френския език като единственото средство за произвеждане на интелектуална африканска литература е погрешно насочена, като няма шанс да допринесе за развитието на африканската литература и култура. Докато гореспоменатите писатели и техните западни средностатистическите читатели не приемат факта, че автентичната африканска литература трябва да бъде написана на многото африкански езици, те просто активно следват безизходен път, който би ги довел само до безплодие, липса на творчески порив и разочарование.
Когато участниците в конференцията биват изправени с фундаменталния въпрос за защитата на африканската литература чрез езика, който не е нейният роден такъв, самите те стигнаха много близо до отговорът: „Общо взето е решено, че е по-добре, ако африкански автор пише и чувства на своя собствен език, а след това да търси английския превод, който да се доближава до оригинала.“5 Колкото и наивно и погрешно да е това заключение, то дава кратка и точна гласност на проблема, а оттам помага да бъде намерена нова посока, по която да поеме съдбата на африканската литература.
Африкански писател, който мисли и чувства на своя собствен език, трябва да пише само на него. Въпросът с транслитерацията, каквото и да се има предвид с това, е толкова неразумно, колкото е и неприемливо, тъй като „оригиналът“, за който говорим сега, е истинската есенция на литературата и въображението и не трябва да бъде отхвърлена в полза на копие, което е просто и само едно сходство.
Разбира се, че всички стари и повърхностни извинения отново биха се повдигнали на въпрос – многообразието от африкански езици, ограничението на читателската аудитория, които са само малки племена, както и въпросите, свързани с правописа на всяко едно от тях и т.н. Така е, но защо не? Смятам, че всеки език има право да бъде развит под формата на литература. Няма нито една страна, дори и Европа, която да е правила опит за фалшива литературна единност така, както го правим в Африка. Този проблем винаги е бил успешно решаван с помощта на превода на всички важни литературни постижения на чужди езици, особено на по-разпространените и разговорните такива по света. Какво ли би станало с английската литература например, ако автори като Спенсър, Шекспир, Дън и Милтън бяха пренебрегнали английския език за сметка на латинския и гръцкия само защото тези класически езици са били linguafranca на времето си. Въпреки че на човек като Милтън писането на латински и гръцки би му се отдало още по-лесно, той е написал своите най-познаваеми произведения на майчиния си език, без да има за цел да се хвали с международната си слава.
В крайна сметка литературата е използването и обработването възможностите на езика. Именно африканските езици имат нужда от точно този вид развитие, не вечно използваните френски и английски. Също така има и голям набор от научни статии по въпроса с лингвистичната структура на няколко африкански езици, но на практика от тези писания няма никаква полза за писателите и тяхното творчество просто защото всички сме твърде заети с това да се борим за прословутото ни място на спектъра на европейската литература. Ако науката за лингвистиката посвещава толкова много енергия и внимание на африканската литература, въпреки ограничения ѝ обхват, то защо тогава въображаемата литература, която може много повече да обогати културата на един народ, смята за невъзможно да се запъти в тази посока?
Съвременната критика на африканското творчество на английски и френски език звучи толкова скучно, монотонно и странно, най-вече защото възможността за оригинално мислене напълно липсва. Повтарят се все същите клишета отново и отново – елементите на романтизъм, класицизъм, реализъм, сантименталност, викторианизъм, сюрреализъм и т.н. Няма я нуждата от критично мислене, за да се превърне някой във „водещ критик или фигура“ в африканската литература. Фрейзър, Фройд, Дарвин и Маркс са, както е и случаят в европейската литература, задължителните четива за придобиване на основни критични инструменти.
Това, за което се боря, не е лесно, защото изисква неизмеримо усилена работа и мислене. Още повече е необходимо своеобразно „хвърлянето зад борда“ на втвърдените отломки на величаещото се его. Това би накарало някои „авторитетни“ критици да се заемат с изучаването на трудната школа по африканска лингвистика и знания за някои от най-важните африкански езици преди изобщо да започнат да обобщават и формулират всякакви философски и литературни теории. Чак тогава литературата в Африка би се превърнала в сериозна работа, каквато е и всъщност всяка литература; достигайки до хората, за които е предназначена тя, създавайки автентична африканска култура, която няма да разчита на празни лозунги и пропаганда, нито пък на покровителството на съмнителни стремежи.
Основната разлика между френската и немската литература е, че едната е написана на френски, а другата на немски. Всички останали различия, каквито и да са те, са базирани на този фундаментален факт. Това, което е в момента определяно като африканска литература, написана на английски и френски, е очевидно противоречие, толкова невярно, колкото би било твърдението, че „италианската литература е написана в Хауза“.
Само можем да се надяваме, че бъдещи конференции, посветени на африканската литература, да отдадат повече време на изключително важния въпрос с писмеността на африканските езици и ключовата ѝ роля в развитието на една автентична африканска чувствителност. Вторичното място, което африканските езици в момента заемат в образователната система, би било променено, ако нашите писатели посветят неизмеримият си талант и способности на собствените си езици. Наскоро бяха направени опити за включване изучаването на африкански езици в учебната програма на някои от новите африкански университети. Тази програма със сигурност не би имала бъдеще, защото всичко, което бива предлагано на университетско ниво, е типичната поредица от пословици, няколкото кратки разкази за костенурката и тигъра и поредица неадекватни учебници по граматика, написани от неквалифициран лингвист. Средностатистическият ученик от Йоруба няма достъпа до нито една пиеса, написана на един от африканските езици, например само защото Уоле Шоинка – най-талантливият нигерийски драматург в момента – не смята йоруба за подходящ език, на който да напише „Лъвът и скъпоценният камък“ или „Танцът на гората“.
Основната причина за изучаването на даден език е идеята, че на него е написан богат набор литературно творчество или поне някаква форма на литература. Именно това е накарало учени като Елиът и Паунд до изучаването на ориенталски езици заради поетичните им експерименти през началото на века. Няма и капка съмнение, че африканските езици неизбежно ще се изправят пред изчезване, ако не успеят да въплътят друг вид интелектуална литература. Най-сигурният начин да ускорим този процес е като с настоящата си илюзия продължим да мислим, че можем да създаваме африканска литература на английски и френски език.
Последната среща в Макерере беше донякъде стойностна, но все пак е малко скандално да си признаем, че единственото ѝ реално постижение е, че даде възможност да африканските писатели и техните покровители да се опознаят!
Бележки
1 MPHAHLELE, Ezekiel. Press Report. Conference of African Writers of English
Expression, MAK/V(2), Makerere, 1962.
2OKIGBO, Christopher. „Silences“. Transition, No./8, 1963, p. 13.
3 MACLEAN, Una. „Song of a Goat“. Ibadan, 1962, p. 28.
4 BEIER, Ulli. „Contemporary African Poetry in English“. Conference of African Writers Report, MAK/II(4), Makerere, 1962.
5 MPHAHLELE, Ezekiel. Press Report. Conference of African Writers of English Expression, MAK/V(2), Makerere, 1962.
Превод Невена Чакърова
Източник
Obiajunwa Wali. The Dead End of African Literature, Transition, 1997, № 75/76, с. 330–335