Глава 34 - Колонизацията

Нашите предци галите. Историята на Франция без клишета

Глава 34 - Колонизацията

ОРИЕНТИРИ

- Управление на Шарл X (1830 г.): превземане на Алжир
- Юлска монархия: завладяване на Майот и Таити
- Втора империя: Нова Каледония, Сенегал, Кошиншин (Френски Индокитай) и Камбоджа
- Трета Република: Тунис, Гвинея, Горна Волта, Нигер, Конго, Чад, Мадагаскар, Индокитай и Джибути под френско владение
- 1919 г.: френски мандати за управление на бивши германски или османски владения (Сирия, Ливан, Камерун и Того)

В книгите пише, че ако френски ученик от края на ХIХ в. пожелае да изпълни сърцето си с патриотична гордост, той може да стори това с просто вдигане на очи към картата на света, украсяваща класната стая, и погледът му ще се изгуби посред огромните розови петна, простиращи се по всички континенти. Бяла Африка, Черна Африка, Мадагаскар, Индокитай, навсякъде империята, навсякъде Франция, навсякъде флагът! В книгите обаче е написано много по-малко за онова, което по същото време би могло да вълнува едно дете от другия край на света – дете, чийто народ отскоро е заставен да живее под същия този флаг.

Ще поговорим за един в крайна сметка кратък епизод от историята ни, който обаче я е белязал трайно – колонизацията.

Всъщност тази практика не е от вчера. По време на Стария режим е имало „първа френска колониална империя“ – това е научното ѝ название. През XVII и XVIII в., непосредствено след Великите географски открития, когато за първи път Европа слага ръка върху други части на света, френски са били огромни части от Северна Америка (Канада и Луизиана); част от Индия; някои от най-богатите Антилски острови; а също и Ил дьо Франс – днешният остров Мавриций. Всичко това (или почти всичко) е загубено след войните с англичаните при Луи ХV, а по-късно и при Наполеон.

В края на двайсетте години на XIX в. Шарл Х отново пуска в ход машината по начин, напомнящ водевил. Тъй като е изключително непопулярен, кралят се оглежда за подходящата мъничка война, която да започне на чужда територия – класическо средство за спечелване на общественото мнение. Къде да е тя? През 1827 г., от другата страна на Средиземно море, деят¹, глава на „регентството на Алжир“ – съсипана и отдалечена отломка от старата Османска империя, поднася като на тепсия търсения претекст: отчаян от поредния отказ на Франция да изплати дълг, направен по времето на Директорията, той замахва да удари нашия консул. Не сме съвсем сигурни дали изобщо го е ударил, от друга страна знаем добре, че въпросният консул е всеизвестен мошеник, ала търсим ли си повод за война, не сме придирчиви. Както е редно, Париж се отдава на трескави приготовления и три години по-късно, през юни 1830 г., 26 000 мъже дебаркират в Сиди-Ферух. През юли превземат столицата, но вече е твърде късно: кралят, на когото току-що са подарили победа, се е простил с короната си. Така те се задоволяват да направят този доста обременяващ подарък на неговия приемник, който обаче никак не се трогва: столицата ще се занимае с Алжир едва десет години по-късно. Независимо от това, вече е създаден навик – появила се е „втора колониална империя“, която оттук нататък непрестанно ще се разраства.

Всеки режим ще добавя своя камък в градежа ѝ. По време на Юлската монархия ще бъдат завладени Майот и Таити. При Наполеон III – Нова Каледония, Сенегал, а скоро след тях и Кошиншин и Камбоджа. Накрая, по време на Третата република, този процес добива главозамайващи размери: за няколко десетилетия под френско господство ще минат Тунис, Гвинея, Горна Волта, Нигер, Чад, Мадагаскар, цял Индокитай, та дори Джибути, при това несъмнено пропускаме да споменем някое завоевание. През 1912 г. Мароко е последната скъпоценност, прибавена в тази корона преди Първата световна война. Ала договорите, които слагат край на военните действия, добавят и нови придобивки – владенията на победените сега са преотстъпени на победителите. Така към списъка се включват голяма част от дотогава германските Того и Камерун, както и Сирия и Ливан, принадлежали по-рано на Османската империя.

Годината е 1931-ва, Порт дьо Венсен, Париж. Милиони посетители се тълпят и немеят от възторг пред храмовете на кхмерите и селата на туземците, опияняват се от екзотика на нищожна цена, тъпчат се със себевъзхвала, която се лее като порой. Това е голямото „Колониално изложение“, считано за апогея на империята. В началото на 60-те години на миналия век, след петнадесетгодишна, повече или по-малко болезнена (в зависимост от мястото) деколонизация, от тази империя вече не е останало нищо или почти нищо. Виждаме, че прословутата колонизация е била краткотрайна. Знаем също, че историята ѝ продължава да обременява с такава тежест колективната съвест на нашата страна, но и на всички, превърнали се в нейни жертви, че ще бъде от полза да опитаме накратко да я обобщим и разясним.

Разглеждана в подробности, епопеята е богата и сложна². Всяко завоевание се отличава със свой специфичен ход. В периода 1870-1880 г. изследователят Саворнян дьо Браза, френски хуманист от италиански произход, който търпеливо навлиза във вътрешността на континента, следвайки река Конго и опознавайки местните жители, предоставя на Франция огромна територия, без да изстреля нито един куршум. Няколко години по-късно, в Дахомей (днешен Бенин) или в Судан (бъдещия „Френски Судан“, т.е. Мали), ще са нужни дълги войни и многобройни оръдия, за да бъдат подчинени могъщите армии на крал Беханзин или тези на император Самори Туре – двама непримирими воини, които ще останат герои в африканската памет.

Режимите, прилагани в отделните краища на империята, са най-различни. След дълго „умиротворяване“, т.е. след безмилостна война с цел да се пречупи всякаква съпротива срещу окупацията и да се изгонят местните от обитаваните от тях територии, Алжир се превръща в заселническа колония, каквато ще бъде съдбата и на Нова Каледония. Метрополията насърчава заселването на европейци там. В Черна Африка или в Индокитай единствените бели, които изпраща, са чиновниците, управляващи страната, или индустриалци и търговци, които развиват своята дейност в тези райони. Тунис и Мароко са протекторати: те зависят от Министерството на външните работи, като колониалната власт управлява всичко там, както е и другаде, но фиктивно е запазила националната власт – бей в Тунис, султан в Рабат. След войната от 1914, към тази административна плетеница се прибавя още един елемент: мандатите – пълномощия, предоставени от Обществото на народите (ОН – предшественик на ООН) за управление на притежанията на победените.

Имперската епопея

Също толкова сложни са и причините за този мащабен исторически процес. Политиката изиграва своята роля. През 80-те години на XIX в. управляващите републиканци недвусмислено подкрепят имперската експанзия, считайки че тя може да възвърне загубените слава и блясък на страната след тежкото поражение от 1870 г. Пропагандата не чака специална покана и се заема със своя дял: в големите илюстрирани вестници и в романите колонизацията се представя като епопея, която трябва да развихри мечтите на масите, да превърне в герои онези изследователи и воини, отправили се да цивилизоват диваците из екзотично диви джунгли и савани. Поне към онзи момент десницата е враждебно настроена: тези далечни химери отклоняват нацията от единствената цел, която трябва да я вълнува – да си възвърне Алзас-Лорен. „Загубих две сестри, казва лидерът на националистите Дерулед, а вие ми предлагате двайсет прислужници“. Много скоро и той, и поддръжниците му ще ги припознаят. През 1914 г. всички французи, освен крайно левите, единодушно са убедени във величието на колониализма.

Ала не са единствените. Тази треска е обхванала един след друг всички европейски народи. Англия с нейните доминиони – Канада, Австралия и Нова Зеландия, а също и с Индия, Южна Африка, Източна Африка, Египет и Малта, е най-голямата имперска сила в света. Нидерландия притежава гигантската Индонезия; Португалия – експлоатационни агенции в Азия, както и Мозамбик, Ангола; Германия се включва късно, но се установява в Камерун, Того, Танганика, Руанда, Бурунди. Италия също иска своя пай, но ще ѝ е трудно да си го вземе: тръгнала да завладявала Етиопия, през 1896 г. тя е разбита в Адуа от войските на негуса³. Датата е бележита, тъй като ознаменува първата славна победа на черна срещу бяла армия.

Това е голямата подялба на света. Тя се съпътства от сюрреалистични обрати. Нидерландският историк Хенк Веселинг разказва колко упорито белгийският крал Леополд II е искал да се приобщи към надпреварата. На всички морски офицери и пътешественици той неизменно задавал въпроса: „Случайно да знаете някой остров като за мен?“ Уелсецът Стенли⁴ – наемник и авантюрист, когото е вербувал, ще му осигури Конго – страна осемдесет пъти по-голяма от неговата Белгия. На първо време кралят ще я превърне в лично притежание. Правителството му не я иска, считайки, че паят е прекомерно голям.

Съперничеството често е жестоко. През 1898 г. френски конвой, ръководен от капитан Маршан, опитва да прекоси Африка от запад на изток и се спира за кратко във Фашода (Судан). Там обаче пристига английският генерал Китченър, който счита зоната за британска. Войната е предотвратена единствено благодарение на изкусната дипломация между Париж и Лондон. Като правило, изходът от подобни ситуации е чрез споразумение за някакъв вид бартер на части от плячката. Преговорите могат да се водят между две съперничещи си сили или по време на големите международни конференции (като тази в Берлин през 1885 г. или в Алхесирас през 1906 г.). Истинска игра на „Монополи“ с териториите: на теб оставям Египет, ти ми даваш Мароко; оставяш ми Мароко, давам ти Камерун. Повече от ясно е, че нито един от народите, за които е пазарлъкът, не е поканен на банкета. Нима могат да седнат на обща трапеза? Та те са в менюто!

Безкрайни противоречия

Колонизацията е била и си остава тема, която отприщва много страсти. Раните, отворени през този период или по време на войните, довели до нейния край, продължават да кървят, а противоречията, които произтичат от тях, са безкрайни.

Каква е икономическата равносметка? Дълго време се смяташе, че за метрополиите колониите са просто лимон, чийто сок трябва да се изцеди до капка. След 80-те години на XX в. някои си присвояват тезата на добилия известност историк по икономика Жак Марсей, който доказва тъкмо обратното. Всъщност колонизацията е струвала много скъпо на Франция, именно защото, по политически съображения, страната е плащала за колониалните стоки цена по-висока от реалната. А после? – бихме могли да възразим на свой ред. Първо, така заплатената по-висока цена несъмнено е облагодетелствала богаташите от експлоатационните предприятия, но със сигурност не и самото население. Второ, това по никакъв начин не компенсира щетите, нанесени на колониите в резултат от сътресението в земеделието след преминаването към монокултури (каучук, какао, кафе), изцяло предназначени да задоволяват нуждите на метрополията. В крайна сметка, ако системата дори и с алчност не може да се оправдае, то нейното господство става още по-осъдително.

Да не забравяме също, казват защитниците ѝ, инфраструктурата, наследена след френското оттегляне, както и облагите, с които метрополията е дарила колониите. Наистина не бива да ги отричаме, но нека напомним и колко са били ограничени. В отдалечените савани болници и училища е имало единствено в красивите пропагандни брошури, които Франция разпространява преизобилно. Реалността е по-скромна и силно контрастна. През 30-те години на ХХ в. в Мадагаскар делът на така наречените „туземци“, които ходят на училище, достига почти 25%. В Алжир, точно преди войната от 1914 г., след повече от осемдесет години френско господство, този дял е едва 2%... А ако на много места е изграждано, добре е да се знае и каква цена е била плащана понякога за тези строежи. Никой в Африка не е забравил човешката цена на строителството на железопътната линия Конго – Океан: ужасяващи хигиенни условия, болести и жега в зловещо съчетание с принудителен труд – 17 000 клетници са оставили там живота си. „По един черен на траверса“, така се е говорело с известно преувеличение, но не особено голямо.

Сред деятелите на колонизацията откриваме много забележителни хора, честни управници, отдадени лекари, искрено вярващи в своята благородна мисия учители. Далеч не всички са били брутални расисти. Много обаче са били, и това не бива да се забравя. „Колкото по-слабо интелигентен е белият, толкова по-глупав му се струва черният“, пише Андре Жид в известната си книга, която публикува след завръщането си от Конго⁵. В своя пътепис, той изобличава ексцесиите, за които вина имат най-лошите от всички експлоататори, а именно концесионните дружества: неспособна сама да се грижи за ресурсите на колонията, държавата делегира тяхното управление на големи частни компании.

Впрочем, описаното от Жид съвсем не е изолиран случай, както бихме си помислили. Колониалната история е изпъстрена със скандали, които, стигнат ли до знанието ѝ, разтърсват метрополията. В самото начало на „умиротворяването на Алжир“ няколко френски генерали, под претекст, че арабите вършат ужасни дела, изобретяват свои: през лятото на 1845 г. на три пъти палят огньове пред пещерите, където се крият селяни, с цел да ги задушат. Новината за „опушването“ шокира Париж, предизвиква сблъсъци в Камарата и според извънредно точния Речник на Колониална Франция подбужда множество петиции дори в училищата.

През 1898-1899 г., начело на около хиляда души, двама френски офицери – Вуле и Шаноан, ръководят „мисия“ в Чад и вероятно обзети от лудост, сеят ужас и жестокост навсякъде, откъдето минават, избиват местни, опожаряват села. Разтревожена, властта в Париж изпраща един полковник да разбере какво става. Докато се приближава до колоната, полковникът е убит от двамата безумци. Информацията достига до пресата, скандалът е огромен: да разрушаваш села е едно, но да стреляш по френски офицер...

През 1903 г. в Убанги-Шари (днес Централноафриканска република), двама дребни колониални служители, търсят начин, по собствените им думи, да „стъписат диваците, че да да мируват“, хващат един от местните и го взривяват жив с динамит. Денят е 14 юли. Лош избор на дата. Новината отприщва такова негодувание във Франция, че правителството решава да изпрати по най-бързия начин стария Браза – същия онзи, който преди 20 години е завладял района, за да му донесе облагите на прогреса. Потресен до немай къде от онова, което заварва там, той умира на кораба на път към дома. Удивителното е, че нищо от това не подтиква когото и до било към най-очевидното от днешна гледна точка: самата система да бъде поставена под съмнение.

Чисто расистко господство

Това именно е щекотливият въпрос, до който опираме. Колониалната история е опорочена в самата си същност: тя никога не е била нещо друго освен организация на едно расистко господство. Никой не го е и крил – от самото начало тя е официално провъзгласена от Жюл Фери, един от големите ѝ проповедници. На 28 юли 1885 г., сред врявата на голям парламентарен дебат върху основите на колониалната политика, ето как очертава той нейните граници: „висшите раси имат права, защото имат отговорности – техен дълг е да цивилизоват низшите раси“.

Това чувство за превъзходство не е специфична френска черта. Всички европейски народи мислят по един и същи начин по онова време, всички се изживяват като единствените „цивилизовани“, докато останалият свят по подразбиране е населен с „диваци“. От друга страна, Републиката се старае да облече своята „цивилизаторска мисия“ в най-благородни одежди. Всяко колониално завоевание, напомня ни Колониалната република⁶, е започвано от хуманитарни подбуди: винаги е трябвало народи да бъдат от спасени от чудовищни тирани или да бъдат изтръгнати от ужасяващи практики. Като да речем робството. Два месеца след като е подчинил Мадагаскар, генерал Галиени забранява робството и получава за това великолепен медал от славното Парижко дружество за отмяна на робството. Седмици по-късно, същият генерал въвежда „принудителния труд“ на Големия остров: „туземците“ са заставяни със сила да вършат без заплащане най-тежката и отвратителна работа. Историята се повтаря навсякъде. Навсякъде Републиката пристига, преметнала през рамо Декларацията за правата на човека, навсякъде бърза да напомни, че на практика ще трябва да се поизчака преди те да бъдат приложени. От 80-те години на XIX в. във всички колонии е в сила вездесъщият „Закон за коренното население“, който създава особен статут за жителите на подчинената страна. Преселниците са пълноправни граждани, управляваните от тях – не. Местните никога няма да се възползват от никоя от свободите, с които Франция се провъзгласява за първенец, нито ще имат политически права, нито право на събиране, нито синдикални права. Те ще бъдат парии в собствената си страна.

Разбира се, в този век не всичко е еднозначно. В колониалната история се открояват имената на велики реформатори, които мечтаят да променят първоначалния ѝ курс. Така и няма да успеят. Наполеон III съвсем не е привърженик на идеята за колонизиране на Алжир чрез трансплантиране там на граждани на Републиката. Той по-скоро мечтае за велико „арабско кралство“ – бъдещ съюзник на Франция – и с оглед на това предлага да се ускори френската натурализация на многобройния местен елит. Колониалните чиновници обаче бдят, заповедите на императора няма да бъдат изпълнени. Скоро след падането на режима, всичко ще си бъде по старому. През 1871 г., четем отново в Колониалната република, Парламентът предвижда да се раздадат на заселниците в Алжир 100 000 хектара земя. Не се споменава и дума за хората, които живеят там отдавна, освен в частта за наказанията, предвидени при евентуални бунтове срещу заграбването на земята.

Ще са нужни още пет десетилетия и някои специфични обстоятелства преди образът на колонизираните да се попромени. По време на войната от 1914 г. се нуждаем от хора. Генерал Манжен дава идеята за „черната сила“ – онези могъщи войници от колониите, които ще спасят метрополията. В Африка, както и в Индокитай, масово се рекрутират хора, впрочем често за целта се прибягва до сила. Благодарение на своята храброст, която доказват в окопите, потиснатите ще се сдобият с нов образ. „Дивакът“ от вчера днес вече е смел стрелец – наивен, но як – прословутия yabonbanania! ⁷... Независимо от всичко, сегрегацията е налице: от 30 000 алжирци в армията, 250 са офицери. А когато Париж опитва някоя реформа, например предложението на Народния фронт за разширяване на избирателното право към няколко хиляди автохтонни жители, идеята е яростно посрещната от колонизаторите, които не желаят да се разделят с жалките си привилегии и с върховното си превъзходство. След Втората световна война и борбата срещу нацизма по целия свят се усеща дъх на еманципация. Някои от най-драстичните злоупотреби на системата, каквито са принудителния труд или Закона за коренното население, най-сетне са премахнати. Пълноправно гражданство така и не съществува. До 1958 г. в Алжир се гласува на принципа на „двойната колегия“, който отразява една много особена представа за равнопоставеността на избирателите: гласът на един „французин“ е равен на гласовете на 7 „мюсюлмани“. И това ако не е символ!

Превод: Цвета Билярска
Източник: François Reynaert, Nos ancêtres les gaulois et autres fadaises. L’histoire de France sans les clichés. Fayard, 2010.

Бележки

¹ Титла на управляващия Алжир. - Бел. пр.

² На желаещите да научат повече за всички възможни аспекти на колонизацията, препоръчвам две книги: Речник на Колониална Франция (Jean-Pierre Rioux, Dictionnaire de la France coloniale, Flammarion, 2007) – много пълен, много ясен и засягащ всяка една теза без изключение. А по темата за невероятното раздробяване на Черния континент можете да се насладите на забележителната творба на нидерландеца Хенк Веселинг – Подялбата на Африка (Henri Wesseling, Le partage de l'Afrique (1880-1914), „Folio“, Gallimard, 2002). (Бел.пр. - френско издание на книгата на Хенк Веселинг – Hendrik Lodewijk (Henk) Wesseling – Verdeel en heers. De deling van Afrika, 1880-1914, Bert Bakker – Amsterdam, 1991).

³ Титла на етиопски император. - Бел. пр.

⁴ Сър Хенри Мортън Стенли (1841-1904) - Бел. пр.

⁵ André Gide, VoyageauCongo, Gallimard, 1927.

⁶ Nicolas Bancel, Pascal Blanchard, Françoise Vergès, La République coloniale, Hachette littératures, 2006.

⁷ От 1915 г. търговската марка Banania използва рекламен плакат, на който ухилен до уши сенегалски стрелец в парадна униформа (червен фес с помпон, тъмносиня куртка, широко бяло долнище), седнал под дърво с пушка в краката, опитва какаово-банановата напитка Banania. Рекламната фраза „y’a bon“, се свързва с неправилния френски на сенегалските войници. Създаден през 1857 г., корпусът на сенегалските стрелци наброява през 1914 г. 31 000 души, рекрутирани в Западна Африка. От 1908 г. те служат в Мароко, а на 14 юли 1913 г. участват във военен парад в Париж, където се превръщат в сензация. След 1916 г. повече от 134 000 сенегалски стрелци са на бойното поле в Европа. „Негърският“ смях и изразът „y’a bon“ остават отличителни белези на марката Banania чак до края на 70-те години на ХХв., за да се завърнат за кратко с носталгична нотка  през 2005г., преди окончателно да бъдат заклеймени като расистки през 2011 г. - Бел. пр.