„Мислите ме за дръзка измама“ Мери Карлтън Mary, фалшивата принцеса

Обвинена, че се представя на чужденка с кралско потекло, за да измами младия си ухажор и да влезе в бигамен брак, Мери Карлтън е обект на множество памфлети и листовки, публикувани в средата на ХVІІ в., включително и писани от нея. Лора Колб изследва живота на измамницата и открива един съзнателно граден образ, който едновременно оказва влияние върху появата на английския роман и служи за странен предшественик на днешното увлечение по измамнички като самообявилата се богата наследничка Анна Делви.

Портрет (гравюра на дърво) на Мери Карлтън от заглавната страница на Memories of the Lifeof the Famous Madam Charlton (1673)

В началото на юни 1663 г. Мери Карлтън е осъдена за бигамия в лондонския Олд Бейли. Като личност, която привлича вниманието на публиката, тя е „видяна“ в затвора, докато тече съдебния процес, от около петстотин посетители.¹ Официалното обвинение е, че се е омъжила за Джон Карлтън в Лондон, въпреки че вече е била омъжена на Джон Стедман, обущар от Кентърбъри. (В хода на делото изскача възможен трети съпруг наречен Дей, лекар от Дувър.) Неофициално, тя е изправена пред съда на общественото мнение за далеч по-интересна измама: представяла се е за приказно богата чужденка, за да съблазни клетия Карлтън – осемнадесетгодишен писар в кантората на адвокат – и да се омъжи за него. Въпреки че самата Мери скромно претендира за аристократично, а не за кралско потекло, тя става широко известна като Германската принцеса. 

Трудно могат да се установят фактите от живота на Мери Карлтън². Най-известните епизоди – бигамният ѝ брак и последвалия съдебен процес – са обект на множество противоречащи си източници, а разказите за по-ранния и по-късния ѝ живот са слабо документирани. Тя се ражда като Мери Модърс в Кентърбъри, вероятно през 1642 г. Баща ѝ е музикант, може би цигулар. Омъжва се за обущаря Стедман в средата на 50-те години, а за лекаря Дей няколко години по-късно. През 1663 г. сключва брак с Карлтън, изправена е на процес за бигамия и е оправдана – адвокатът на Карлтън успява да представи само един, не много убедителен свидетел. (Твърди се, че Стедман бил готов да даде показания, но поискал пари за пътни разноски.) Няколко години по-късно, през 1671, за кражба на сребърна халба (tankard) е заточена в Ямайка. Връща се нелегално в Англия и продължава с кражбите; през 1673 е съдена, осъдена и обесена.

Подвизите на Мери Карлтън пораждат истински издателски бум: само от 1663 г. откриваме отпечатани повече от дузина брошури и листовки за случая, две автобиографични самозащити на самата Мери, две опровержения от Джон и (множество) публикации за съдебния процес. Някои елементи от сюжета остават относително безспорни. Една ранна сутрин през пролетта на 1663 г. Една чуждестранна на вид дама с изтънчени обноски влиза в ханът „Ексчейндж“ в центъра на Лондон. Тя е придружена пастор, с когото току-що е пътувала с пасажерска лодка от пристанището Грейвсенд. В опит да избегне ухажването на пастора тя се обръща към съдържателя, някой си господин Кинг, който ѝ осигурява подслон. Кинг и жена му забелязват бижутата на чужденката и на писмата, които тя изпраща в чужбина, уж до иконом. Съпрузите я представят на брата на госпожа Кинг, младия Джон Карлтън, който започва да я ухажва и след няколко седмици се жени за нея.

Колкото до това ухажване и последиците от него, разказите се различават. Версията на Мери за събитията може да бъде открита в три текста, публикувани през 1663 г. Първият, „Оправдание на една окаяна дама“, се появява преди делото; той е анонимен, но тонът и съдържанието му са в съответствие с два следващи текста на самата Мери.³ „Оправданието“ настоява за немския произход на Мери, като твърди, че всеки, който я е чул да говори, може да го долови в нейния „естествен акцент“⁴. Като доказателство за аристократично потекло и континентален произход се посочва владеенето на „френски, холандски, латински, гръцки [и] иврит“, както и умения в „Musick, пеенето, танци и други подобни“. Памфлетът опровергава твърденията в по-ранна сатирична брошура, че тя е известна английска крадла, която е отмъкнала шестдесет паунда от някакъв винар, както и пръстени от френски търговец и е „преджобила кентски лорд в Грейвс-енд“. Завършва с очакването ѝ на делото, където ще бъде доказано, че „тя няма друг съпруг освен г-н Джон Карлтън“. На последната страница има послепис, който информир читателя, че нейното немско моминско име е де Волвей, а не – както вулгарните английски клеветници твърдят – де Вулва.
 

Джеймс Бейзиър по Ф. Никълс, „Немската принцеса с предполагаемия си съпруг и адвокат“, ок. след 1673 г.

„Оправданието“ е кратко и предлага пестеливи биографични детайли, но „Исторически разказ за Германската принцеса“ (1663) и „Случаят с мадам Мери Калтън“ (1663), смятани за писани от самата Мери, щедро ги предоставят. Специално „Случаят“ предлага романтична приказка за осиротяла наследница, чиито трудности могат да се сравнят само с нейната находчивост. Израснала и получила образование в манастир, младата Мери решава да избяга и да влезе във владение на имота си в Кьолн, вместо да стане монахиня. Когато двама ужасни ухажори отказват да я оставян намира, единият е хъхрещ стар военен, другият – подобен на Фауст изследовател на черната магия, тя отново бяга, този път в Англия, и вятърът случайно я довява до ханът „Ексчейндж“. Тук тя става жертва, а не извършител на измама (con). Кинг и неговите сватове семейство Карлтън я държат почти като затворничка, тъй като се страхуват, че някой знатен кавалер може да научи за богатата чужденка и да я грабне. Те изпращат Джон да я ухажва, като го представят за лорд. (Тази хитрост е затруднена от факта, че тя се прилага след като Джон и Мери вече са се срещнали, но семейство Кинг я заобикалят, като обясняват, че при първата им среща той съзнателно се бил предрешен като обикновен човек.) Джон изиграва ролята, като смесва „патетични излияния и измислици“ за разкошни къщи и пространни поземлени имоти.⁵ На книга Мери великодушно прощава на младия си съпруг тези фантазии. Неговите „въздушни замъци“ не били лъжи – в края на краищата той наистина планирал да има подобни имоти, когато се добере до нейните пари.

Сватбата става набързо, при това два пъти (първият път семейство Карлтън не успяват да извадят разрешение). След това, когато богатството на Мери не се материализира, семейството на Джон се нахвърля върху нея, прибира дрехите и бижутата ѝ и я обвинява в бигамия с помощта на подкупени лъжесвидетели. Навсякъде Мери представя бащата на Джон като главен злодей, жаден за нейното въображаемо богатство и горчиво разочарован, от неговата загуба; като отмъщение той иска да я прати на бесилката. За разлика от него, Джон е представен като безпомощен наивник (ninny). Той я посещава „с любов“ в деня, в който тя е хвърлена в затвора, но след това участва в делото срещу нея, въпреки че знае много добре, че законът предвижда смъртно наказание за бигамия. Въпреки това Мери великодушно завършва: „все пак, моето сърце и прегръдки винаги ще са отворени за господин Карлтън.“

Гравюра на Мери Карлтън по неизвестен художник, 1673 г.

По повод собствената си измами Мери прави неочаквани признания. Твърди, че не е лъгала за важните неща. Тя е германка и е невинна по отношение на бигамията. С усмивка признава, че все пак е баламосала алчните Карлтън. При пристигането си в хана тя е демонстрирала бижутата и писмата си, с цел да спечели кредит и доверие. Когато забелязала „директните и открити знаци“ на техния заговор да я впримчат, тя замислила свой „контразаговор“, като настоявала за аристократичен произход и по-значителни имоти, отколкото имала.⁶ По нейните думи лакомията стояла в основата на техните планове, докато тя била водена от вродената си изобретателност и безобидната любов към пакостничество. Вместо порицание тя заслужавала аплодисменти, защото „Беше много трудно да се имитира величие толкова дълго, без да се подхлъзне и да сбърка.“ За това, което действително притежава в Германия, Мери размотава читателя: „Ако аз притежавах тези имоти, за които те мечтаеха, - пише тя и прибавя – аз не мога да бъде съдена строго, ако ги притежавах, но ги държах в тайна.“⁷

На самозащитата на Мери Джон отговаря с много по-различна версия на събитията. В „Отговорът“ (1663) и в „Последно сбогом от Джон Карлтън“ (1663) той се представя като наивник, заслепен от страстта на Мери и впечатлен от нейното великолепие. Спомня си, че се е смутил от голямата пропаст, между „нейното предполагаемо благородно потекло и богатство“ и своето относително скромно положение на обикновен човек и по-малък брат⁸. Разказът на Джон приема едно от твърденията на Мери – че тя е блестяща актриса. Със своя „ум“, „изискано поведение“ и „голямото разнообразие от езици“, които владее, Германската принцеса просто „не можеше да породи никакво съмнение“.

***

Поредицата криминални биографии, издадени по времето около смъртта на Мери Карлтън, преразказва и оспорва историята на противоречивия ѝ живот. („По време на екзекуцията ѝ през 1673 г. – посочва Илейн Хоби – са публикувани повече текстове за нейните злодеяния, отколкото за който и да е друг съвременен ѝ престъпник.“)⁹ Една от публикациите – „Мемоари за живота на знаменитата мадам Карлтън“ (1673) предлага колоритен разказ за нейното детство в Кентърбъри, в който тя проявява преждевременно склонност както към учението, така и към кражбите. Друга – „Животът и нравът на госпожа Мери Модърс“ (1673) – добавя епизоди от по-късното ѝ битие, в тези страници тя брутално (и остроумно) стриже любовници, търговци и хазайки. Трета – „Самозваната дама разбулена“ (1673) – от Франсис Къркман обогатява сюжета с психологически детайли. За младежките амбиции на Мери тук е казано: „Низостта на уменията ѝ не съответстваше на нейния дух“; за изфабрикувания ѝ произход, авторът пише: „Тя толкова пъти е казвала тези лъжи, че накрая сама е почнала да им вярва.“¹⁰ Тези белетристични детайли може и да не са верни, но са правдоподобни. По думите на Къркман Мери започва да прилича на героиня от роман.

Бумът на текстове около Мери Карлтън, които смесват факт и фикция, е определян като „липсваща глава“ от историята на английския роман.¹¹ (Самата Мери някак си настойчиво моли читателите да „да погледнат благосклонно тези Романи за моя живот, не много по-различни от Бокач [Бокачо], но по-сериозни и по-трагични“ – а и, все пак, по-верни.)¹² Литературните историци са забелязали, че „Мол Фландърс“ на Даниел Дефо дължи много на историята на Мери, и е лесно тя да бъде видяна като пра-прабаба на цяла поредица от литературни персонажи на измамнички, от Беки Шарп през ХІХ в. до Ами Дън през ХХІ в.¹³
 

 Офорт на Мери Карлтън по неизвестен художник, около 18 век

Портрет на прочутата Мол Фландърс, правен по натура в Нюгейт, гравюра на фронтисписа от издание на „Мол Фландърс“ на Даниел Дефо от 1722 г.

Може би най-близката днешна версия на Германската принцеса е реална фигура, а не литературен персонаж. Анна Делви, родена Сорокин, която се представя за член на германския хайлайф в Ню Йорк от 2013 до 2017, когато е арестувана. Делви се облича в дизайнерски дрехи, живее в хотели, размахва пачки банкноти (по правило в хотелите дава като бакшиш стодоларови банкноти). Извоюва се достъп до кръговете на хората на изкуството и свръхбогатите младежи и започва да мами новите си приятели - както и различни хотели и банки - за стотици хиляди долари. Трябва да ѝ се признае, че тя приличала на „някаква старомодна принцеса, извадена от древен европейски замък и поставена в съвременния свят“.¹⁴ Подобно на по-ранната Германска принцеса, Делви твърди, че е от Кьолн. И подобно на мошеничества на Мери, измамата на Делви ще се превърне почти за една нощ от скандал в забавление. Тя е обект на подкаст, пиеса, сериал на Нетфликс и множество документални телевизионни програми; през 2024 г. (тя) се появи в „Dancing with the Stars“; твърди, че подготвя книга.

* * *

Разделени от три века и половина, Мери Карлтън и Анна Делви все пак изглежда въплъщават един и същи самоизграден, насочен съм медиите пост-истинен етос. Същевременно всяка от тях принадлежи на своя исторически момент. Делви се изявява на характерната нюйоркска сцена от ХХІ век; Мари също се съобразява с ограниченията и възможностите на своето време и място. Лондон в началото на Новото време се характеризира с икономическа експанзия и нарастване на населението, това насърчава – понякога и предизвиква – градска анонимност и изграждането на фалшиви образи на себе си. В едно общество, в което разводите са практически невъзможни, жени, напуснали семействата си, се отравят към Лондон, където да започнат начисто. Но дори и в столицата възможностите за законни икономически изяви за тях са ограничени. Бракът – включително и бигамният – е едно от средствата за постигане на сигурност.¹⁵ Но той си има и своите недостатъци, които всяка напуснала семейството си жена би трябвало да знае. Английският закон за омъжените жени определя притежанията им за собственост на техните съпрузи. Този закон ужилва Мери Карлтън. Оправдана по обвиненията за бигамия, по закон тя остава омъжена за Джон, но когато иска от съда да ѝ бъдат върнати бижутата, научава, че те принадлежат на съпруга ѝ.

Дърворезба с оцветяване чрез шаблон, озаглавена „Щастливият брак“, около 1754 г. Хомотът, носен от младоженците, гласи: „Чрез съвместното носене на съпружеската любов, / Тази тежка тежест всеки ден се оказва по-лека“

Икономическите ограничения върху живота на жените очевидно са източник на безпокойство за тези, които имат за задача да ги налагат. Мъжете автори често представят как жените ги мамят, като разработват репертоар от хитрини, когато се стремят към пари и материални придобивки. Пастор Уилям Гаудж (пуритан), твърд защитник за закона за омъжените жени обрисува подли съпруги, които присвояват парите в семейството – а това са парите на техните съпрузи – за да си купят „копринени рокли“ и „шапки от боброва кожа“.¹⁶ В очите на Джоузеф Суетнам, който е толкова отявлено негативно настроен, че си спечелва прякора „Женомразеца“, жените са алчни измамнички. След като една жена ви „оплете“, предупреждава той, тя „ще бръкне в джоба ви, ще ви изпразни кесията, ще ви се изсмее в лицето и ще ви пререже гърлото.“¹⁷ Подобни автори категорично обвиняват лошите жени, не лошата система. Все пак, по невнимание те могат да свържат измамите с лишаването на жените от възможности за икономическа активност (а не с изначално корумпираната природа на дъщерите на Ева). Ако жените имаха пряк достъп до парите и средствата за тяхното придобиване, може би нямаше да им се налага така упорито да прибягват до това, което Суетнам остроумно нарича техен „занаят“.

В някои отношения Мери Карлтън изглежда олицетворение на патриархалното безпокойство от ХVІІ в.: тя е (женското) страшилището, за което говорят Гаудж и Суетнам. В други обаче тя изглежда проява на характерното за ХVІІ в. разбиране за театралния характер на социалния живот. В популярното ръководство за добро поведение на жените „Английската дама“ (1631) Ричард Брейтуейт приятелски съветва читателките: „Мислете този свят като сцена, а вашия живот – като театрална игра.“¹⁸ Брейтуейт иска жените да знаят, че винаги са наблюдавани (и оценявани) едновременно от една светска и от една небесна публика и трябва да се държат – да играят на сцената – благопристойно. Но метафората „светът като сцена“ е колкото хлъзгава, толкова и всеобхватна. Религиозните автори я използват за да демонстрират мимолетността на нещата в живота. Шекспир я използва в „Както ви харесва“ (1599), (2:7) за да изрази променящите се „роли“, които хората играят от люлката до гроба. С напредването на ХVІІ в. метафората theatrummundi все повече се свързва със сценичния характер на социалния живот.¹⁹ Съветът на Брейтуейт: „Мислете този свят като сцена, а вашия живот – като театрална игра“ може лесно да бъде разбран като покана да се преструва, да се прикрива и дори да се измисли една нова личност.

Мецотинто (гравюра на метал) от Йохан Лоренц Хайд по Джовани Батиста Пиацета, ок. 1750-те

Думата „актриса“ навлиза в английски език едва в последно време, а когато това става, тя се свързва по-скоро до социални, отколкото до театрални роли. Първата ѝ документирана поява е някъде към края на комедията на Лординг Бари/ Бери „Семейството на любовта“ (1608), където главният герой Жералдин увещава своята любима Мария „да бъде актриса в тази комедия“.²⁰ Тук може би има шеговито театрално намигане – Мария е трябвало да бъде играна от момче – но в пиесата Жералдин моли своята любима да прибегне до изобретателността си и да му помогне да постави капан (pull off a ruse). Да бъдеш „актриса“ тук означава да манипулираш социалната идентичност и възприетата реалност; да изиграеш роля не на сцената, а в обществото.

Самата Мери се изявява като актриса не само в обществото, но и на сцената. През 1664 г. тя играе себе си в една пиеса, наречена „Германската принцеса“. Самюъл Пийпс, който е един от петстотинте нейни посетители в затвора, присъства и на представлението и го намира разочароващо.²¹ Днес „Германската принцеса“ е загубена, но друга съвременна пиеса, която се фокусира върху историята на Мери, е оцеляла: „Битка по остроумие или жената победител“ (1663) от Томас Портър. В нея главната героиня „Мадам Модърс“ произнася серия от монолози, които печелят съчувствието (или съучастието) на публиката, докато разкрива своите замисли.²² В края на пиесата има епилог, в който тя казва закачливо: „Мислите ме за дръзка измама, но коя от вас не е“. Целият свят е сцена, а какво е сцената, ако не извор на безкрайна измами: шмекерии, лъжи, фалшиви хора и подправена реалност. Епилогът заключава: „Светът е измама и ние, които шаваме в него, / хитруваме, доколкото можем.“

***

Коя всъщност е Мери Карлтън – или Модърс, или Стедман, или Дей? Този въпрос няма отговор. Нейният „биограф“ размишлява: „Как може да се разкрие Истината за нея, когато тя цялата е изградена от фалшификации?²³ В многото писания, посветени на нейната история, изскачат различни Мери. Всеки от тях е фикция, оформена според своя жанр и очакванията на публиката. Типична измамничка, която подвежда съпруга си, както Ева подвежда Адам.²⁴ Серийната престъпничка, която с измами си проправя пътя от Кентърбъри до бесилката. Словоохотлива антигероиня от типа на Яго. Или романтична девойка, която бяга от влюбени преследвачи, хвърлила се към непознати брегове, носена през несигурното море единствено от нейните хитроумни измами. 

Писанията на Мери открито се придържат към последния вариант. Все пак, неусетно те въвеждат и другата, не толкова честна Мери. Мери, която се появява на страниците на „Исторически разказ“ и „Случаят“ е изплъзваща се фигура, тя едновременно претендира за невинност и демонстрира лукавство. Когато приема, че е подвела очакванията на семейство Карлтън, тя мъчително се приближава до признанието, че е изфабрикувала и всичките си имоти. Това не става неволно. Мисля, че Мери иска да забележим празнините в нейната история и за се вгледаме с широко отворени очи как по тях, а след това побягва. Тя манипулира както своите следи, така и читателите, ще рече – нас, и ни приканва да ѝ се възхищаваме за това. Не истината е важна тук, а представянето.

Гравюра на Мери Карлтън от неизвестен художник, около 1663 г. Надписът гласи: „Виж моята невинност, след толкова позор / Дръзва да покаже честно и благородно лице / След туй ненужно е следа от мен да е известна / Защото истинският Портрет е тук показан.

Срещу титулната страница на „Случаят с мадам Мери Калтън“ се появява гравюра с нейния портрет. Той представя Мери в три четвърти профил, косата ѝ е на къдрици като гроздови чепки, а погледът и е насочен към този, който току-що случайно е отворил книгата. Следва кратко стихотворение:

Виж моята невинност, след толкова позор
Дръзва да покаже честно и благородно лице
След туй ненужно е следа от мен да е известна
Защото истинският Портрет е тук показан.

По това време думата „counterfeit“ означава и „портрет“; на пръв поглед последният стих казва, че „истинският Портрет“ е точен и верен. Но тогава, както и сега, „counterfeit“ може да означава и „фалшификат“, „измамна / подвеждаща имитация“. Прочетена и по двата начина думата отпраща едновременно към образа, към човешкия обект и към историята, която авторката публикува. Използвана срещу титулната страница идеално улавя вродената двойственост на цялото самопредставяне на Мери: наивно момиче и опитна интригантка понесена от съдбата, която тъче своята житейска история на родена дама и самообявила се принцеса. Тя сякаш казва: „Ето ме! Вижте ме! Напълно истинска и напълно фалшива.“

Превод Николай Аретов
Източник:
The Public Domain Review, September 17, 2025

Бележки

¹ The Arraignment, Tryal, and Examination of Mary Moders, Otherwise Stedman, Now Carleton, Stiled The German Princess (London, 1663), 14.

²Извън изследванията, цитирани в бележките по-долу, аз съм задължена на няколко студии за Карлтън. Сред тях: Mary Jo Kietzman, The Self-Fashioning of an Early Modern Englishwoman: Mary Carleton’s Lives (Burlington, VT: Ashgate, 2004); Megan Matchinske, “Introduction”, The Carleton Bigamy Trial (New York: Iter, 2023), 1–43; Mihoko Suzuki, “Introductory Note”, Mary Carleton (2006; New York: Routledge, 2016), ix–xx; Janet Todd and Elizabeth Spearing, “Introduction”, Counterfeit Ladies: The Life and Death of Mal Cutpurse and The Case of Mary Carleton (1994; New York: Routledge, 2016), vii–liii; and Janet Todd, “Carleton [née Moders], Mary [nicknamed the German Princess] (1634x42-1673), imposter”, Oxford Dictionary of National Biography (23 September 2004).

³Елейн Хоби също свързва тази брошура с Мери; вж. Elaine Hobby Virtue of Necessity: English Women’s Writing 1649–88 (Ann Arbor: University of Michigan Press, 1989), 93. По-общо за авторството на памфлетите вж. Matchinske, “Introduction”, 2.

⁴A Vindication of a Distressed Lady (London, 1663), 4.

⁵Mary Carleton, The Case of Madam Mary Carleton, Lately Stiled the German Princess (London, 1663), 136; see also 59. 

⁶Ibid., 45, 38; see also 36.

⁷Mary Carleton, An Historical Narrative of the German Princess (London, 1663), 8; see also Case, 137–138.

⁸John Carleton, The Replication of Certain Vindicatory Depositions (London, 1663), 4.

⁹Hobby, Virtue, 92.

¹⁰Francis Kirkman, The Counterfeit Lady Unveiled (London, 1673), 11, 6.

¹¹Ernest Bernbaum, The Mary Carleton Narratives 1663-1673: A Missing Chapter in the History of the English Novel (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1914). Вж. и Michael McKeon, The Origins of the English Novel, 1600-1740  (Baltimore: Johns Hopkins, 1987), 241–245.

¹²Тук „Романи“ (Novels) по-вероятно означава „новини“ или „приказки“ (tales) (както подсказва сравнението с Бокачо, въпреки че терминът „роман“ вече е започнал да означава „дълго прозаично фикционално повествование… представящо персонажи и действия, които имат известен елемент на реализъм и усложненост.“ OxfordEnglishDictionary, “novel (n.)”, definition 4b.

¹³Вж. Hobby, Virtue, 92. [Беки Шарп от „Панаир на суетата“ на У. М. Такари; Amy Elliott Dunne is a fictional character created by Gillian Flynn in her 2012 novel Gone Girl, в България екранизацията на Дейвид Финчър излиза под заглавие „Не казвай сбогом“.]

¹⁴Jessica Pressler, “Maybe She Had So Much Money She Just Lost Track of It”, New York Magazine (May 2018; updated Feb. 8, 2022).

¹⁵Bernard Capp, When Gossips Meet: Women, Family, and Neighborhood in Early Modern England (Oxford: Oxford University Press, 2003), 117.

¹⁶William Gouge, Of Domesticall Duties (London, 1622), 281; see also 255.

¹⁷Joseph Swetnam, The A[r]raignment of Lewd, Idle, Froward, and Unconstant Women (London, 1615).

¹⁸Richard Brathwaite, The English Gentlewoman (London 1631), 25.

¹⁹Вж. J.C. Agnew, Worlds Apart: The Market and the Theater in Anglo-American Thought, 1550–1750 (Cambridge: Cambridge University Press, 1986), 60.

²⁰Lording Barry, The Family of Love, ed. Sophie Tomlinson (Manchester: Manchester University Press, 2022), 5.3.36.

²¹Вж. Samuel Pepys, The Diary of Samuel Pepys, entries dated Friday 29 May 1663, 7 June 1663, and 15 April 1664.

²²Някои изследователи предполагат, че това е същата пиеса, но вж. Montague Summers, The Playhouse of Pepys (London: K. Paul, Trench, Trubner & Co, 1935), 237.

²³Kirkman, Counterfeit, 3.

²⁴John Carleton, The Replication, 6.

Превод Николай Аретов
Източник:
The Public Domain Review, September 17, 2025