Как езикът моделира мисленето?

Застанала съм до петгодишно момиче от Помпуроу – малко аборигентско общество в крайната западна част на Кейп Йорк в северна Австралия. Когато я попитам да посочи на север, тя посочва прецизно и без двоумение. Компасът ми показва, че тя посочва правилно. По-късно в лекционната зала на Станфордския университет правя същото запитване пред публика от изтъкнати учени, спечелили медали и награди за научните си постижения. Някои от тях са идвали в продължение на 40 години в същата зала, за да слушат лекции. Моля ги да си затворят очите (за да не мамят) и да посочат на север. Много от тях отказват – не знаят отговора. На тези от тях, които посочват обаче, им отнема време да помислят и тогава посочват всички възможни посоки. Правила съм това упражнение в Харвард и Принстън, в Москва, Лондон и Пекин – резултатът винаги е един и същи. Петгодишно дете, принадлежащо на една култура, се справя безпроблемно с нещо, с което видни учени от други култури не могат. Това показва огромна разлика в когнитивните умения. Как може да се обясни? Езикът може да се окаже учудващия отговор.

Идеята, че различни езици могат да разкриват различни когнитивни умения датира с векове. От 1930 година тази теория се асоциира с американските лингвисти Едуард Сапир и Бенджамин Ли Уорф, които изучават как езиците се разграничават и предлагат начини, по които говорещите различни езици вероятно мислят различно. Въпреки че идеите им първоначално са посрещнати с много въодушевление един малък проблем се появява – почти цялостна липса на доказателства, които да подкрепят твърденията им. До 1970 година много учени вече са размагьосани от хипотезата Сапир-Уорф, която е почти напълно отхвърлена заради появата на набор от теории, заявяващи, че езикът и мисълта са универсални. Сега, десетилетия по-късно, обстоен и разрастващ набор от емпирични доказателства, който показва как езиците формират мисленето, най-сетне се появи. Доказателствата оборват съществуващата дълги години догма за универсалността и предоставят забележителни прозрения за произхода на знанието и устройството на реалността. Резултатите оказват сериозно въздействие върху правото, политиката и образованието.

Под влиянието

Хората по света комуникират помежду си като използват изобилие от езици – 7000 или повече, като всеки един от тях изисква доста различни неща от носителите. Например нека си представим, че искам да ви кажа, че съм видяла чичо/вуйчо ¹ Ваньо на 42-ра улица. Глаголът, който ще използвам, на миан – език, който се говори в Папуа-Нова Гвинея, ще разкрие информация за това дали действието се е случило току-що, вчера или в далечното минало, докато на индонезийския глаголът не би издал дори дали действието се е случило или тепърва предстои да се състои. В руския език глаголът ще посочи пола ми. На мандарин би трябвало да уточня дали „чичо“ е по майчина или бащина линия; дали връзката е кръвна или брачна, защото има различни думи за всички тези видове чичо, както и още много други (китайският превод ясно предава, че чичото е майчин брат). На пираха – език, който се говори около Амазонка в Бразилия, не бих могла да кажа „42-ра“, защото няма думи, които да предават точни числа, само думи за „малко“ и „много“. 

Езиците се различават един от друг по безброй начини, но само защото хората говорят различно, не означава автоматично, че и мислят различно. Как можем да разберем дали говорещите миан, руски, индонезийски, мандарин или пираха действително запомнят, обръщат внимание на и разсъждават за света по различни начини според езиците, които говорят? Изследвания, както в моята лаборатория, така и в много други, разкриват как езикът оформя дори и най-фундаменталните измерения на човешкия опит: пространство, време, причинно-следствени връзки и обвързаност с другите.

Нека се върнем на Помпуроу. Тайоре – език, който се говори там, не използва относителни пространствени термини като ляво и дясно, за разлика от английския. Всъщност говорещите тайоре разговарят в съответствие с четирите посоки на света (север, юг, запад и изток). Разбира се, в английския също използваме четирите посоки на света, но само за по-големи пространствени мащаби. Не бихме казали например „Поставиха вилиците за салата на югоизток от вилиците за основно – простаци такива!“. Но на тайоре четирите посоки на света се използват във всякакви мащаби. Това означава, че човек в крайна сметка казва неща като „чашата е на югоизток от чинията“ или „момчето, застанало на север от Мери, е моят брат“. В Помпуроу човек винаги трябва да остане ориентиран, за да може да говори правилно. 

Освен това епохалните разработки през последните две десетилетия на Стивън Левинсън от института „Макс Планк“ за психолингвистика в Ниджмеген, Нидерландия, както и на Джон Хавиланд от Калифорнийския университет, Сан Диего, демонстрират идеята, че хората, говорещи езици, които се уповават на посоките на света, са впечатляващо добри в ориентирането дори и на непознати терени, както и в неизвестни за тях сгради. Справят се по-умело дори и от живеещите там мести хора, които не говорят такива езици, и всъщност по-добре отколкото учените са смятали, че хората могат. Изискванията на техните езиците налагат и тренират това когнитивно умение.

Хората, които мислят различно за пространството, е по-вероятно да мислят различно и за времето. Например аз и колегата Алис Габи от Калифорнийския университет, Бъркли предоставихме на носители на тайоре комплект от снимки, които показват времеви прогресии – стареещ мъж, растящ крокодил и банан, който е в процес на изяждане. След това ги попитахме да подредят разбърканите карти в ред, показващ правилната последователност.

Тествахме всеки човек по два пъти, като всеки път те бяха обърнати с лице към една от четирите посоки на света. Англоговорещи, на които им се даде тази задача, биха подредили картите така, че времето да тече отляво надясно. Хората, говорещи иврит, клонят към нареждане на картите отдясно наляво. Това показва, че посоката на изписване на един език влияе върху това как възприемаме хода на времето. Обаче при тайоре нямаше рутинно подреждане на картите отляво надясно или отдясно наляво. Носителите му нареждаха картите от изток на запад. Тоест, когато бяха обърнати на юг, картите се полагаха отляво надясно. Когато хората сочеха на север, картите се редяха отдясно наляво, а обърнати на изток, говорещите тойоре наставяха картите към тялото и т.н. Не казвахме на никого към коя посока е обърнато тялото му – хората вече знаеха и използваха пространствената си ориентация спонтанно, за да конструират собствените си възприятия за времето.

Репрезентациите на времето варират по много различни начини по света. Например англоговорещите възприемат бъдещето да е „напред“, а миналото „назад“. През 2010 Линдън Майлс от Абърдийнския универеситет в Шотландия и колегите му откриха, че говорещите английски несъзнателно накланят телата си напред, когато мислят за бъдещето, и назад, когато мислят за миналото. Но в аймара – език, говорещ се в Андите, миналото се осмисля напред, а бъдещето назад. Езикът на тялото на носителите на аймара съответства с начина, по който те говорят. През 2006 Рафаел Нунес от Калифорнийския университет в Сан Диего и Ив Суитсър от Калифорнийски университет в Бъркли разкриват, че говорещите този език жестикулират напред, когато говорят за миналото, а назад, когато обсъждат бъдещето.

Доколко си спомняме кой го е направил?

Говорещите различни езици се разграничават също така по това как описват събития и следователно колко добре си спомнят кой какво е направил. Всички събития, дори секундни инциденти, са сложни и изискват от нас да конструираме и интерпретираме какво се е случило. Нека вземем за пример инцидента с лова на пъдпъдъци с бившия вицепрезидент Дик Чени, в който той по погрешка стреля по Хари Уитингтън. Човек може да каже:„Чени застреля Уитингтън“, където Чени е директният причинител, или „Уитингтън беше застрелян от Чени“, отдалечавайки Чени от резултата. Може също да се каже: „Уитингтън го подредиха добре“, като изцяло се пропусне информацията за Чени. Самият Чени сподели следното: „В края на краищата аз съм човекът, натиснал спусъка, който изстреля куршума и уцели Хари“, вмятайки дълга верига от събития между него и последиците. Версията на президента Джордж Буш, а именно „той чу птица да прелита, обърна се, натисна спусъка и видя как приятелят му бива ранен“, представляваше дори по-изкусно оправдание, което превърна Чени от извършителя на действието в обикновен очевидец в рамките на по-малко от едно изречение.

Американското общество рядко се впечатлява от такъв вид лингвистично лавиране, защото страдателният залог звучи уклончиво на английски – територия на политиците и децата, обзети от вина. Англоговорещите обичайно формулират изказа си от гледната точка на хора, които вършат действието (деятелен залог), като предпочитат транзитивни конструкции като „Джон счупи вазата“ дори и за неволни действия. От друга страна, носителите на японски и испански са по-склонни да не съобщават извършителя на действието, когато описват инцидентни ситуации. На испански човек може да каже “Se rompió el florero“, което се превежда като „вазата бе счупена“ или „вазата се счупи сама“. 

Аз и студентката ми Кейтлин Фаузи открихме, че подобни лингвистични различия влияят върху начина, по който хората интерпретират какво се е случило, и върху паметта на свидетели. В проучванията ни, публикувани през 2010, носители на английски, испански и японски език гледат видеоклипове на двама души, които пукат балони, чупят яйца и разливат напитки както умишлено, така и неволно. По-късно им се предоставя неочакван тест, проверяващ паметта им. За всяка ситуация, на която са били свидетели, трябва да кажат кой човек какво прави, както при полицейски разпит. Друга група, говореща английски, испански и японски, трябва да опише същите ситуации. Когато разгледахме данните от теста, открихме конкретните различия в паметта на свидетелите, които са детерминирани от структурите в езика. Носителите и на трите езика отразиха умишлените действия чрез деятелни залогови конструкции като „Той спука балона“ и си спомняха еднакво добре кой е извършителят на тези умишлени действия. Интересни разлики се наблюдаваха като стана дума за неумишлените действия. Испаноговорещите и носителите на японския език по-рядко описваха инцидентите чрез деятелен залог, отколкото англоговорещите, като първите не помнеха толкова добре извършителя на действие за разлика от англоговорещите. Резултатите са такива не заради по-лошата памет на едните – все пак помнеха извършителите на умишлени действия (което е заложено в конструкциите на езиците) точно толкова добре, колкото и носителите на английски език. 

Не само че езиците въздействат върху паметта ни, техните структури може да улеснят или усложнят научаването на нови неща. Тъй като думите за числа в някои езици се основават върху десетичната бройна система по-осезаемо (на мандарин не съществува проблемната тийнейджърска възраст около 11 или 13), отколкото думите за числа в английския език например, децата, изучаващи такива езици, могат да я научат много по-бързо. В зависимост от броя на сричките в думите за числа може да бъде по-лесно или по-трудно да се запомнят телефонни номера или да се правят изчисления наум. Езикът може дори да окаже влияние върху това колко бързо децата разбират, че са от мъжки или женски пол. През 1983 година Александър Гира към Мичиганския университет в Ан Арбър сравнява три групи деца, които израстват с иврит, английски и фински като първи език. Практиката за отбелязване на пола в иврит е изключително обстойна (дори думата, която се използва за „ти“, е различна в зависимост от пола), във финския пък няма обозначаване на пола, а английският е някъде по средата. В съответствие с това деца, израстващи в среда, в която се говори иврит, сами разбират пола си около година по-рано отколкото деца, говорещи фински, а тези с английски се нареждат между другите две.

Кое какво моделира?

Това са само част от многото забележителни открития за междуезиковите различия в познавателните способности на хората. Но как да разберем дали различията в езика създават различия и в мисленето, или обратното? Отговорът се оказва следният – начинът, по който мислим, оказва влияние върху начина, по който говорим, като процесът е двустранен. Последното десетилетие стана свидетел на множество гениални демонстрации, доказващи, че езикът наистина играе роля в оформянето на знанието. Изследванията сочат, че промяната в начина, по който човек говори, води до изменения и в начина, по който мисли. Научаването на нови думи за цветове например преустройва способността на хората да различават цветове. Преподаването на нов начин на мислене за времето пък предоставя на хората различна времева перспектива. Друга алтернатива, чрез която да разберем какво се случва, е изучаването на владеещите два езика. Проучванията показват, че билингвите изменят светогледа си спрямо езика, който говорят. Две открития, публикувани през 2010, демонстрират, че дори нещо толкова фундаментално като харесването или нехаресването на хора се уповава на езика, на който е бил зададен въпроса. Проучванията – първото от Олудамини Огунайке и колегите му от Харвард, а второто от Шай Данзигер и колегите му от университета Бен-Гурион в Негев в Израел, изследват билингви с арабски и френски в Мароко, билигви с испански и английски в САЩ и билигви с арабски и иврит в Израел, като целта е да тестват имплицитните пристрастия (implicit biases) на участниците. Например в проучването билингвите с арабски и иврит трябва бързо да натиснат бутони в отговор на думите, които им се предоставят при различни условия. В едно от условията те трябва да натиснат бутона „M“, ако видят еврейско име като „Yair“ или позитивна характеристика като „добър“ или „силен“. Ако пък видят арабско име като „Ahmed“ или негативна характеристика като „лош“ или „слаб“, те трябва да натиснат бутона „X“. В друго условие групировката име-характеристика е обърната така, че еврейското име и негативните характеристики споделят един бутон, както арабското име и позитивните черти. Учените изследват колко бързо участниците успяват да отговорят при двете условия. Тази задача се използва широко за измерването на неволни или автоматични пристрастия – доколко неща като позитивни черти и етнически групи вървят ръка за ръка в съзнанието на хората. 

Впечатляващото е, че изследователите откриват голяма промяна в тези неволеви пристрастия при билингвите, която зависи от езика, на който те са тествани. Билингвите с арабски и иврит показват повече позитивно имплицитно отношение към евреи, когато са тествани на иврит, отколкото на арабски.

Езикът изглежда участва в много повече аспекти от когнитивното ни съществуване, отколкото учените са предполагали. Хората се осланят на езика дори когато правят лесни неща като разграничаване на цветове, броене на точици върху екран или дори ориентиране в малка стая. Аз и моите колеги открихме, че ограничаването на достъпа на хората до техния езиков център чрез задаването на вербална задача, като новинарски репортажи например, която изисква достъп до същия езиков център, отслабва способността им да извършват тази задача. Това означава, че категориите и различията, съществуващи в определени езици, се намесват в когнитивното ни съществуване доста активно. Нещото, което учените през цялото време досега са наричали „мисъл“, всъщност излиза, че е комбинация от лингвистични и нелингвистични процеси. В резултат може би не съществува „мислене“ при възрастните хора, в което езикът не участва.

Една от отличителните черти на човешкия интелект е неговата адаптивност – способността да изгражда и пренарежда концепции за света така, че да отговарят на променящите се цели и среди. Следствие на тази пластичност е огромното разнообразие от езици, които са се появили на Земята. Всеки един от тях предоставя собствен когнитивен инструментариум и капсулира знанието и мирогледа, развили се за хиляди години в рамките на една култура. Всеки един съдържа начин за възприемане, категоризиране и осмисляне на света – безценен пътеводител, разработен и шлифован от предците ни. Проучвания за това как езикът оформя начина ни на мислене спомагат учените да разгадаят как създаваме знанието и изграждаме реалността, както и как сме станали толкова вещи и сложно устроени, колкото сме всъщност. Това проникновение от своя страна ни помага да разберем каква е самата същност на това, което ни прави хора.

Източник: https://www.jstor.org/stable/26002395
Превод: Йоана Станева

Бележки

¹ Английската дума е uncle. Използва се и за чичо, и за вуйчо. – Бел. пр.