Ориентализмът надвива ориенталистите: случаят с Алфонс Роайе, автор на романа „Еничерите“ (1849)

В това представяне накратко ще се опитам да обясня какво е потиснало писателския глас на един приживе влиятелен представител на френската и европейската култура на романтизма – писателят, драматург, либретист и пътешественик Алфонс Роайе (1803-1875). Приносът му за българската култура досега не беше известен, но се оказва, че ситуацията с неговата известност е сходна както на Балканите, така и сред френските литературни историци, които се занимават с романтизъм. Търсейки сведения за преведения и публикуван в печатницата на Цариградски вестник през 1849 г. от Иван Богоров превод на романа „Еничерете“, открих, че именно Алфонс Роайе е оригиналният автор на този роман. Въпросът е какви са причините тази творба да получи мощно разпространение сред народите в Османската империя веднага след своето първо излизане на френски език и между 1843-1870 да бъде преведена на 5 езика – гръцки, български, румънски, арменски и караманлийски. Дали това се дължи на нейния автор, който някога е бил популярен по нашите земи, а после славата му е затихнала? Или се дължи по-скоро на темата и сюжета на творбата – любов между християнка и мюсюлманин на фона на превратностите по смяната на владетели на османския престол в края на 18 век и разправата с еничарите от Махмуд II.

Предвид историята на рецепцията на романа „Еничерете“ от Алфонс Роайе съм склонна да подържам втората възможност. Тя е свързана както актуалната историческа обстановка на подетите танзиматските реформи, така и с интереса на развиващата се читателска публика към популярните, историческите и любовните романи. Тъй като този автор е предприел и след това публикувал своите впечатления от пътуване през териториите на днешна Европейска Турция до Истанбул, съществува и възможността той да е бил известен на тукашната интелигениция като ориенталист, запознат с историята, правото и настоящата политика на реформи в Османската империя. Освен „Еничарите“ той има още няколко произведения със сюжети от османския живот (Royer 1832, Royer 1834), както и някои очерци и публикации в пресата за времето на Махмуд II и политиката на реформи в империята (Royer 1838). Ако френската литературна история поне познава връзките на този автор с писателите романтици на XIX век, то за българската Алфонс Роайе досега присъстваше само единично като библиографска отпратка (Цветкова 1981), макар че и в романа си „Еничерете“, и в двутомника си с пътеписи той споменава многократно българите, Балкана и условията на живот в тази част на империята.

В набавянето на информация за него се натъквам на оскъдицата от източници и трудността да се извлекат данни от дистанцията на времето и разстоянието до парижките архиви. Разчитам главно на дигитални колекции от оригинални издания от XIX век, както и на онлайн речникови публикации и статии за по-известните му съвременници, които съм издирила досега. Когато се опитам да уточня приноса му поне за европейската култура на романтизма през XIX столетие, се натъквам на повече трудове на музиковеди, отколкото на литературни историци, тъй като в зрелите си години Алфонс Роайе е директор на Театър „Одеон“ (1853) на Парижката опера (1856-1862), след което заема административна длъжност на „главен инспектор по изящните изкуства“ на Франция и в последните години на живота си (до 1875) се посвещава на писане на многотомните „Обща история на театъра“ и „История на френската опера“. На основата на прегледаните материали съм откроила четири типа причини за потискането на този глас и изгубването му като авторско присъствие сред читателите на народите, които по онова време са в политическата орбита на Османската империя.

Едната причина е свързана с многопосочните интереси и таланти на този бохем. Роден в Париж през 1803 г., той започва кариерата си като писател и драматург. Но след пътуванията си до Османската империя, които го представят и като пътеписец и журналист по въпросите на историята и правото на османците, той продължава кариерата си като либретист и постановчик на театрални пиеси и оперни спектакли. В музикантското си амплоа той работи по едни от най-забележителните опери на това столетие като либретист на френските постановки на „Лучия де Ламермур“ и „Фаворитката“ на Гаетано Доницети, на „Отело“ Джoакино Росини, на „Йерусалим“ от Джузепе Верди, на „Танхойзер“ на Рихард Вагнер и др. Така делото му в история на операта не се познава от литературната критика, а това като писател и пътешественик не е известно на музиколозите, които го разпознават като фигура от парижкия оперен живот на XIX век. Понякога интердисциплинарността е добър подход, ала тя е и пречка пред диренето на източници за въздействието му и оттам за отношението му към земите на Европейска Турция, а в това число и към българите.

Втората причина е свързана със спецификата на преводаческата практика, адаптацията на оригинални произведения и читателските мрежи на закупуване и разпространяване на популярна литература през XIX век в Османската империя. Както за българската култура, така и за тази на съседите ни в империята, важи сходство в механизмите на адаптиране на чуждия текст към местната читателска среда и публика. Сред тях са изличаването на името на оригиналния автор или променянето на името му в следствие от „разваления телефон“ на неумела транслитерация. Други са капаните, заложени при използване на междинен език на предвод (най-често гръцки), както и появата на произвдението частично, сериализирано като подлистник на периодично издание, или съкратено, но издадено като отделна книга (Алексиева 1987, Аретов 1990, Врина-Николов 2004, Минкова 1991 и др.)

Тези характеристики на адаптиране на чужди произведения са нужни, за да обяснят, че така популярният роман „Еничерите“, който Роайе издава в Брюксел (1842) и после в Париж (1844) достига до нетърпеливите му читатели преди парижкото издание, още през 1843 г. в Смирна. От първия гръцки превод на този роман в печатницата на вестник „Амалтия“ започва заличаването на авторството, тъй като името Роайе се превръща в Рогирос, а името на преводача не е отбелязано изрично. Така започват криволиците на преводаческата съдба на този популярен роман сред читатели от различни етноси на няколко езика в хода на няколко десетилетия.

Оригиналното име така и не излиза наяве в нито един от преводите и това довежда до спекулации и погрешни твърдения, които попадат в каталозите, а оттам се приемат и за меродавни от мнозина изследователи. Например в българския случай погрешното предположение тръгва от изследването на Стефан Минчев върху произхода на българския роман. Той прави неуверно предположение, че оригинален автор на произведението е унгарецът Мор Йокай, поставяйки името му под въпрос в справочната част на своя труд върху българския роман (Минчев 1908:40) Това преположение обаче е прието за вярно, щом влиза в обръщение като част от унгарското присъствие на българската литературна сцена през Възраждането в „Българския аналитичен репертоар“ на Маньо Стоянов (Стоянов 1957:25, 414). Най-близо до звуковия състав на името на оригиналния автор стига Цветан Минков, който посочва Алфред Руер за автор на романа „Еничерете“ в написаната от него част на историята на българската литература през Възраждането (Божков, Зарев и колектив 1966:112). За съжаление името е споменато при изреждане на навлизането на романите в преводната книжнина при обзора на периода от 20-те години на XIX век до Кримската война и източникът на това сведение не е отбелязан. Така не става ясно дали името Алфонс Роайе е фигурирало погрешно като „Алфред Руер“ в източника, ползван от Цветан Минков, или критикът е разполагал с някакво съкращение на името при (например Al. Royer) и го е транслитерирал погрешно, измисляйки ново рождено име на автора. Във всички случаи досега името Алфонс Роайе е претърпяло участта да бъде погрешно изписвано, а пък произведението му погрешно отпратено към друг автор. За тази какофония от имена и идентичности вина имат както преводачите-адаптатори на западноевропейска литература в османския контекст на XIX век, така и литературната критика, която в случая не е разяснила, а е подпомогнала маскирането на авторството и потискането на гласа на писателя.

В по-ново време тази хипотеза пробуди съмение, порати времевото несъответствие между превода на романа на български и появата на унгарския роман на Йокай „Последните дни на еничарите“ шест години след българския превод през 1854 г. (Аретов 1991:150, Найденова 1990:198). Но до развръзка на загадката така и не се стигна. И въпреки че във втория том на изданието „Френски пътеписи за Балканите“ (Цветкова 1981:517-518) романът „Еничарите“ и пътеписите на Роайе са отбелязани в общата библиография и в приложенито на книгата, връзката и съответствието между френски я роман и българския му превод не е била изведена. Едва с днешна дата ми беше възможно да докажа авторството на Роайе. За това спомогнаха някои трудове на чужди изследователи (Şimşek 2011:245-275, Politis 2009:230-231) върху на литературата на гърците и караманлиите, но доказателството дойде от възможността за директно сравняване на българския превод с френския оригинал на „Les janissaires”. Предстои по-детайлно сравнение между френския и гръцкия текст на превода, тъй като именно от гръцкия превод се предполага, че са произлезли останалите. С установяването на картината на написването, публикуването, постъпването и циркулацията на дадено произведение в изходната и съответно приемната култура, може да се добие цялостна представа за мрежата от връзки и сътрудничества и за мащаба на реалното въздействие на текста сред читателите в Османската империя през XIX век.

Третата причина е свързана със самата среда на френските романтици-ориенталисти и мястото на Роайе в нея. Преди него тези земи са били обходени от много френски пътешественици, които са обсъждали екзотиката на живота на мюсюлманите в Ориента, както и премеждията при пътуването дотам. Разбира се, не всички са така увлечени и очаровани от Ориента, та да описват в положителна светлина видяното, както прави Роайе в своите „Пътни приключения – картини, разкази и спомени от Леванта от Алфонс Роайе“, излезли през 1837 г. в два тома (Royer 1837). И въпреки че Роайе пътува за първи път към земите на Османската империя през 1830 г., преди Алфонс дьо Ламартин (1832-1833 г.), Теофил Готие (1852 г.) и Жерар дьо Нервал (1840-1843 г.), дори въпреки че последните двама са сред близките му приятели и последователи в увелечението по източния начин на живот, Роайе не изпъква със своите описания на прекосените земи и не е запомнен днес така, както са Ламартин, Нервал, Готие. Има доказателства в спомени и писма между представители на кръга на романтиците в Париж между 1830 - 1850 г., че Роайе вдъхновява мнозина да се запътят към териториите на османците, а дори и че те заимстват пасажи от неговите описания при своите собствени описания на Константинопол. (Schreier 2006:77-80, Aki 2010:182) Такъв е случаят с художника Камий Рожие. При пътуването си от 1830 г. Роайе го убеждава да го придружи и запалва у него страст към изобразяването на Ориента до края на живота му. Популярен дотогава предимно като илюстратор за списания и издателства, по-късно художникът става известен със своя ориенталистки албум „Турция – нрави и порядки на Изтока през деветнадесети век“ с рисунки на персонажи от градския живот на османците (Rogier 1848). Рожие се установява по-трайно в Константинопол и става домакин и гид на френските писатели от кръга на романтиците, които на свой ред посещават столицата на Османската империя. По всички събрани данни излиза, че Роайе пряко повлиява на Рожие, а по-късно и на Нервал и Готие, за създаването и на албума със скици от Турция, и за афинитета на този кръг френски романтици към хората и нравите на Ориента. Той бива цитиран в кореспонденция между тях, но в самите пътеписи отсъства, защото като че ли става практика на споменатите френски пътешественици-романтици да оставят спътниците си анонимни. Причината за това може да е в желанието за дискретност, ала по-вероятно е да се следва установена практика на репрезентиране на разказвача, при която на преден план излизат личните му усещания и впечатления, неговата съзерцателност и дори отчужденост, отколкото да се афишира реалистически идентичността на придружителите на пътешественика. Каквато и да е причината за анонимизирането на придружителите в пътуването (например като „un jeune artiste“), тя пречи на установяването на факти, свързани с реалните периоди на пребиваване на Роайе и на спътниците му в османските земи.

Възможно е да предположим, че неговите последователи са отишли по-напред във въобразяването на Ориента, защото са персонализирали и авантюризирали своя протагонист – пътешественикът в Ориента, а самият разказ са обвили в романтическа мистика, тъга и чувственост, каквато не може да бъде усетена при прочита на пътеписите на Роайе. В неговите „Пътни приключения – картини, разкази и спомени от Леванта“ са включени описания на случки по време на пътуването, срещите с други пътници и местни хора. Но освен свидетелската позиция в изданието е отделено и място на цели очерци за положението на жените, за новия наказателен кодекс или за самия реформатор Махмуд II. Без да са упоменати конректно, в тези части на пътеписите личат използвани различни източници, за да бъде разказана несвидетелски историята на еничарите, историята на турските султани, особено тези от XVIII и XIX век, както и тази на различни фигури на въстаници като Карагеорги Петрович и Патрона Халил. Макар и на места пътеписът да декларира отказ да се следват схеми в описанието на определени топоси, погледът върху посетените земи е подчертано ориенталистки с типичните описания на Дунава, Босфора, дворците, джамиите, кварталите на Истанбул и т.н. през една опоетизиране романтическа призма, включваща загадъчност и екзотичност. Целият пътешественически разказ на Роайе го показва като познавач на историята, културата, езика на Турция и народите в империята, но без критичността на Ламартин, фантазьорството на Готие или страстните авантюри с местните, които пък споделя Нервал. Разбира се, и в пътните приключения на Роайе има забавни и (само)иронични моменти или критичност към някои порядки на местните. Затова това сравнение на поетиките на пътешествениците романтици заслужава отделно изследване, което да оцени по-точно отношението на текста към по-широкия корпус на френските пътеписи за османските земи.

Четвъртата причина за липсата на познание сред българите за този автор и за потискането на неговия глас би могла да се свърже тъкмо с неговото положително отношение към Танзимата и подкрепата за турските султани, които са се заели с реформи. През това столетие, а и в традиционната българска историография, критките към „болника на Босфора“ през XIX век са многобройни. Сред скептиците по отношение на реформите са и представители на българската интелигенция, като Раковски, Каравелов и Ботев, които понякога критикуват и пътеписците за тяхното фаворизиращо отношение към Турция (Станева 2006, Пелева 1998). Ако Роайе е бил познат на българите, то той е бил познат по-скоро като интересуващ се от премахнатия гнет на еничарското минало, отколкото като наблюдател, който може да влезе в положението на местните народи, предприели движения за автономност/независимост. Въпреки че в пътеписа на този автор и в романа му „Еничерите“ се говори нееднократно за българите, за техния вид и за земите, които те населяват на север или юг от Балкана, Роайе не е споменаван от българите до Освобождението (поне що се отнася до периодиката). Той не е привлякъл вниманието и на авторите, занимавали се с пътеписната литература през XX век, ако не се брои посочването на някои негови произведения в приложението на изданието с френски пътеписи от 1981 г.

В увода на това издание редакторката Бистра Цветкова обяснява принципите на избор на пътеписните откъси и се спира на Ламартиновите впечатления, в които се съдържа благосклонност към българите и критично отношение на автора към османския режим и деспотизма. Общо взето такива пасажи са подбрани и в преводната компилация на самото съчинение на Ламартин. За разлика от своя съвременник, Алфонс Роайе би звучал доста по-безкритично и лоялно към османците, отколкото би се понравило на патриотично настроените българи, а в последствие и на българската историография. Разбира се, тази причина за потискането на гласа на Алфонс Роайе може да се счита за валидна при условие, че тези пътеписи и други съчинения с ориенталистка тематика, са били известни на българските изследователи на Възраждането, което все още подлежи на доказване. Това става възможно едва в последно време благодарение на прилагането на компаративистка и наднационалистическа перспектива в ерата на дигитализираните архиви и библиотечни фондове.

Според така формулираните четири причини излиза, че националният критерий при селекцията на „пътеписи за Балканите“ взема надмощие, когато определени чужди автори се лансират като интересуващи се от Османската империя и от българите като част от нейните поданици. За увлечените по екзотиката на Изтока пътешественици на XIX век се налага те да канализират впечатленията си във вече наличните от няколко века жалони в репертоара на ориенталистите – пътуването и препятствията, Босфора, сарая, Пера, дервишите, еничарите, базарите и т.н. Обаче по всяка от тези теми те трябва да покажат оригиналност - стилово, езиково, съдържателно в самите приключения или в реконструираните реминисценции за тях под формата на художествени произведения – романи, повести, драми, стихове с образи и т.н. Балансът между нормативен репертоар и новаторство е крехък. Ако пътеписът не включва някакви екстермуми в историите (смърт както при дъщеята на Ламартин, женитба с местна жена при Нервал), или уникални и редки срещи (каквато е срещата на Ламартин с Махмуд II), тогава ориентализмът може да надвие ориенталиста, както се е получило с Алфонс Роайе.

Всъщност местната книжовна среда е отворена за приемането на западното ориенталистко и сантименталистко влияние, без непременно то да се персонифицира в имена на чужди автори. Името им може да се изличава, но повторителността в създаването на нагласи към нецивилизования Ориент са в ход в българската култура на XIX век. По отношение на романа на Алфонс Роайе, за който стана дума по-рано - „Еничерите“ твърдя, че западната гледна точка за кръвожадните и зли еничари - войни на султана някога и морално девалвирали потисници през XIX век - също бива подпомогната в разпространението си чрез ориенталистката литература и се възприема охотно от читателската публика на народите в империята. Получава се синхрон в един двуглас. Натрупващите книжовна продукция литератури на народите под османска власт съчетават заложената във фолклорната традиция и в съществуващата дотогава литература тема за еничарите с изработената в западната културна среда представа за страховитите султански войници, страшилище за армиите на европейските владетели. Така е и в българската книжнина от втората половина на XIX век. Образът им е формиран в голяма степен от западни исторически трудове, от пътеписи и от фикционално пресъздаване на техния образ в популярната книжнина като романа на Роайе „Еничерете“. Тази книга навлиза първо сред измирските гърци, а много скоро и сред интелигенцията от другите общности, пръсната из културните средища на Югоизточна Европа - Цариград, Атина, Пловдив, Букурещ, Браила, Кипър и бързо става много популярна – за това свидетелстват дългите списъци със спомоществуватели на изданията. Но тогава за потискането на оригиналния авторски глас на Роайе изиграва роля изгубването на името му в превода, както и умножаването и многогласието на преводите на гръцки, български, румънски, арменски и караманлийски.

Накрая остава само музиката – онова, което създава име на Алфонс Роайе като либретист и оперен директор в история на музиката на деветнадесетото столетие. И макар при някои от постановките ролята му да е била решаваща за успеха на музикалната творба, в речниците по история на музиката и история на операта на него отново му се посвещават няколко абзаца, за разлика от пространните статии за композиторите и за историята на самите опери (Sadie 1992:76). Роайе изиграва ролята на участник в няколко сериозни културни промени – тази на френската романтическа опера, тази на смяната на логиката на пътешествието от дескриптивност в сентиментализъм и най-важната за българската литературна история – тази на модернизацията на обществените нагласи и на заемането на ориенталистки перспективи с цел собственото ни цивилизоване. Потискането на гласа на Роайе е отнело столетия, едва ли огласяването на делото му днес ще предизвика моментално внедряване в някакви музиколожки, ориенталистки или литературно исторически разкази. Но систематизирането на причините за избледняването на следата, която даден автор е оставил в интелектуалната история, е полезно за предприемането на издирването на други личности, изгубени в превода.

Цитирана литература

Алексиева, А. Преводната литература от гръцки през Възраждането. С.: Издателство на БАН, 1987.
Аретов, Н. Преводната белетристика от първата половина на XIXвек. С.: Университетско издателство “Св. Климент Охридски“, 1991.
Богоров, Иван. Еничерете. Естинско-преправена приказница. Извади на български И. Андреов, част 1, Цариград. Печатницата на Цариградски вестник, 1849.
Врина-Николов, М. Отвъд пределите на превода. Историята на една дихотомия. С.: Colibri, 2004.
Минкова, Л. Този толкова желан, толкова опасен роман. Популярни романи в преводната литература на Българското възраждане. – В: Литературна мисъл, № 10, 1991, 60-95.
Минков, Цв. „Българската литература от 20-те години на XIX век до Кримската война. –В История на българската литература, Т.2. С.:Издателство на БАН, 1966.
Минчев, Ст. Из историята на българския роман. Пловдив: Хр.Г.Данов, 1908.
Найденова, Й. Унгарската художествена литература и възприемането й в България 1878-1944. София: Издателство на БАН, 1990.
Пелева, И. Ботев.Тялото на национализма. С.: Кралица Маб, 1998.
Станева, К. Любен Каравелов и полемиката за реформите в Османската империя, – В: Литературата, № 6, 2009, стр. 180-198.
Стоянов, М. Българската възрожденска книжнина,аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания (1806-1878), София: Наука и изкуство,1957.
Цветкова, Б. Френски пътеписи за Балканите, T.2. София, Наука и изкуство, 1981.

Gautier, Théophile. Constantinople par Théophile Gautier. Paris: Michel-Lévi Frères, 1853.
Lamartine, Alphonse de. Souvenirs, impressions, pensées et paysages pendant un voyage en Orient, 1832-1833 ou notes d'un voyageur. Paris, Charles Gosselin, 1835.
Nerval, Gérard de. Voyage En Orient. Paris, Charpentier, Libraraire-éditeur, 1851.
Politis, Alexis. "Literature as National Cause: Poetry and Prose Fiction in the National and Commercial Capitals of the Greek-Speaking World." In The Making of Modern Greece: Nationalism, Romanticism and the Uses of the Past (1797-1896). Edited by Roderic Beaton and David Ricks. London, Ashgate 2009.
Rogier, Camille. La Turquie, moeurs et usages des Orientaux au dix-neuvième siècle. Scènes de leur vie intérieure et publique, harem, bazars, cafés, bains, danses et musique, coutumes levantines, etc., dessinés d'après nature par Camille Rogier, avec une introduction par Théophile Gautier, et un texte descriptif. Paris, L'auteur, 1846.
Royer, Alphonse Les Mauvais garçons. Paris, Eugene Renduel, éditeur - libraire, 1830.
Royer, Alphonse. Rober-Macaire En Orient. Bruxelles, A. Jamar-Libraire-Editeur, 1832.
________. Un Divan. Paris, Abel Ledoux, 1834.
________. Aventures de voyage, tableaux récit et souvenirs du Levant. Vol. 1 et 2. Paris, Librarie de Dumont, 1837.
________. "Sultano Mahmoud II."- In Annali universali di viaggi, geografia storia, economia publica e statistica № 55, 1838, pp. 249-287.
________. Les janissaires. Bruxelles, Melline, 1842.
________. Les janissaires. Paris, Dumont, 1844.
Sadie, Stanley, ed. “Alphonse Royer”. The New Grove Dictionary of Opera, Vol. 4. London: Oxford University Press, 1992.
Schreier, Lise. Seul dans l'Orient lointain. Les voyages de Nerval et Du Camp. Saint-Etienne, Université de Saint-Etienne, 2006.
Şimşek, Şehnaz Şişmanoglu "The Yeniçeriler of Joannis Gavriilidis a Palimpsest in Karamanlidika." In Between Religion and Language:Turkish-Speaking Christians, Jews and Greek-Speaking Muslims and Catholics in the Ottoman Empire, edited by Evangelia Balta and Mehmet Ölmez, 245-275. Istanbul, Eren Yayincilik Kitap Dagitim Ltd, 2011.
Taguci, Aki. Nerval. Recherche de l'autre et conquête de soi: contribution au suivi d’une genèse du Voyage en Orient.Bern, Peter Lang, 2010.