Христо Ботев: идеологическо моделиране на образа в социалистическата поезия

Анна Алексиева.

В книгата си, посветена на Васил Левски от 1987 г., Николай Генчев възроптава срещу обстоятелството, че „социалистите отдават всичките си предпочитания на Ботев за сметка на В. Левски поради симпатии към неговите утопически възгледи“ (Генчев 1987: 165). В това изказване, а и в други вметки по протежение на текста, прозира, първо, амбицията на изследователя да утвърди фигурата на Апостола начело на българския героичен пантеон и, второ, да проблематизира самия пантеон, оставяйки впечатление за дисидентски привкус на операцията. Можем да допуснем, че в края на държавния социализъм, а и предвид авторитета на Генчев, подобна проблематизация надали би срещнала особена съпротива, за да се тълкува непременно като антистатуквовистка. Можем също така да повярваме на Мария Тодорова, че цялата процедура по разместването на йерархиите, предприета от Генчев, е ненужна, дори изопачена, защото марксическата историография никога не е подценявала Левски в полза на Ботев (Тодорова 2009: 224-225).

При все това обаче не можем да не приемем факта, че през периода на социализма Ботев действително (макар и не непременно в ущърб на Левски) функционира като супергерой: удобен за прокарване на каузални връзки и идентификационни полагания. Тези полагания са основани, от една страна, на авторитета на ранните социалисти, според които, макар и „твърде далеч от идеите на Маркс-Енгелсовия, на научния социализъм“, възгледите на Ботев упражняват „голямо влияние върху умственото развитие на младото поколение след освобождението на днешна България“ (Благоев 1974а: 510 - 513); те са продължени и усъвършенствани от „цяло едно организирано, енергично социалистическо движение“ (Благоев 1974б: 305). От друга страна, моделираната линия на континуитет се осмисля като символна победа в идеологическия сблъсък на тема „Чий е Ботев?“, разгорял се отчетливо през 20-те години на XX век между леви и десни политически платформи и продължил на практика до утвърждаването на социалистическия режим. В този смисъл наложеният след 1944 г. постулат, че „Ботев е наш – на българските комунисти“ (Павлов 1949: 114), е още един удар в лагера на „буржоазията“, стоварен като морално възмездие за дръзките ѝ опити да се идентифицира с възрожденските образи и завети. Нещо повече, според някои социалистически интерпретации в един момент същата буржоазия се отрича „сама от великото Ботево наследство“ (Павлов 1949: 114), което удобно измества въпроса за тоталитарните средства, употребени за случването на подобно оттегляне от битката за приемственост. Така или иначе след рестриктивното справяне с опозиционните проекти за „родство“ с възрожденския поет (някои от тези проекти попадат и в издадения през 1957 г. „Списък на вредната литература“ 1) образът на Ботев започва да обслужва и генеалогичните, и утопичните кроежи на режима. В първия случай той маркира „началата“ на социалистическата кауза, стартовата точка на „народнодемократическата и републиканска тенденция“, която при все че не успява да се осъществи в следосвобожденска България (заради зловредните вмешателства на „крупнокапиталистическата и хищническата клика, начело с кобургската династия“), не прекъсва развитието си, за да „възтържествува в победата на Отечествения фронт“ (Димитров 1949: 5-6). Освен „гениален предтеча“ (Червенков 1949: 1), Ботев е залог и за светлото социалистическо бъдеще. Въпреки че самата идеология пропагандира здрава свързаност с реалността и делника (поради което заглавни конструкции от типа на „Христо Ботев и нашето време“ (Косев 1948: 11) са особено популярни), тя демонстрира и постоянна взряност в предстоящето, която бихме могли да определим като утопична, въпреки че марксическите директиви отрано се презастраховат срещу подобен подход: „това няма да бъде утопия, тъй като бъдещето се подготвя още от днес чрез съзнателна и планирана работа“ (Андрей Жданов, 1934; цит. по: Тодоров 2015: 202). Вплетен в планове и петилетки, образът на Ботев се превръща в гарант за предвидимото още в настоящето бъдеще; той е „знамето, което все по-високо ще се развява над нова, демократична България“(Димитров 1949: 6).

Че фигурата на революционера е по някакъв начин оразличена сред останалите възрожденски дейци, че обитава най-високо стъпало в селенията на „специалните мъртви“, личи от речите на Георги Димитров, според когото Ботев е „най-талантливият и най-далновиден водач на българското националноосвободително движение“ (Димитров 1945: 5); от изказванията на Васил Коларов, който смята, че „никой от нашите велики дейци от епохата на борбата за народно освобождение не се ползва с такава безгранична любов“ (Коларов 1949: 1); от формулите клишета, окачествяващи поета като гениален: „таланти и крупни таланти имаме много, но гений поет – само един: Христо Ботев“ (Павлов 1949: 7) и пр.

Подобни суперлативни конструкции изпълват и социалистическата поезия, в която Ботев е определен като „най-великият син / на нашата родна земя“ (Веженов 1948: 68); като „загинал в боя гений“ (Джагаров 1976: 47); като „свет герой“ (Матеев 1948: 59), което, ако перифразираме Козелек, работи в полза на тезата, че и на атеистична основа, героичната смърт винаги смислопоражда някакъв религиозен елемент; и преди, и по време на режима, Ботев носи характеристиките на „светския светец“.

Светостта на образа се постига чрез прибягването до една висока преносност, която рязко отграничава Ботев както от редовия българин, така и от всичко делнично и конкретно. Или, както четем в едно стихотворение на Лиана Даскалова, „на всичко делнично бе той контраст; / титански образ, сключен от могъщи / линии, / от обобщения, от символи, от / вулканична страст – / непостижим…“ (Даскалова 1976: 49-50). Изключителността на образа се внушава и чрез целенасоченото му монументализиране („поет исполин (…), / събрал ветровете“, Рудников 1976: 34), при което обкръжаващото го пространство изглежда маломерно и незначително: „… и често чувам едрите му крачки / да разлюляват земното кълбо“ (Караславов 1976: 78). Монументалното тяло на Ботев, от една страна – в синхрон с идеята за ценността на колективното, се превръща в обобщено средоточие на единичности („…една-едничка личност – колектив / от воли, умове, сърца…“, Даскалова 1976: 50). От друга страна, то понякога бива разчленено и детайлизирано, като при тази процедура преносността отстъпва място на една доста смущаваща, хумористична от днешна гледна точка, буквалност: „У тебе всичко бе голямо: / брадата, погледа ти смел…“ (Светлин 1981: 72). Абсурдната телесна детайлизация впрочем не е единично естетическо пропадане, а както изглежда, обикнат от автора похват, който се повтаря и на друго място в текста: „Дете аз бях, а вече виждах, / как облаци над Враца веят / голяма Ботевска брада…“ (Светлин 1981: 72).

Разгледаното стихотворение е озаглавено „Ботева балада“, което в конкретния случай, предвид съдържанието на текста, е съвършено безсмислен жанров индикатор. Той обаче насочва към определени лирически предпочитания на периода, сред които баладичното моделиране на Ботевия образ действително взема превес. Христо Радевски, Слав Хр. Караславов, Петко Бойкински, Камен Зидаров, Младен Исаев, Матей Шопкин и много други автори посвещават стихотворения на Ботев, онасловени „балада“, които не особено сръчно преповтарят процедурите по полагане на героя между живота и смъртта, предприети от самия Ботев по отношение на Хаджи Димитър. В подобни стихотворения често се прокарва континуитет между „турското“ и „монархо-фашисткото робство“, между възрожденската революция и отечественофронтовската победа, между антагониста в лицето на турчина (но още повече – на класовия враг – чорбаджията) и „новите“ неприятели, наречени в едно стихотворение „тирани тевтонски“ (Матеев 1948: 59). (В ранните социалистически построения този образ впрочем дори не е предмет на квазиисторическа генеалогия; той съвсем директно се приписва като рефлексия на самия Ботев, както личи от статии със следните заглавия: „Христо Ботев за немците“ (Бурмов 1944), „Христо Ботев – непримирим враг на немските завоеватели и възторжен борец за славянско единство“ (Леви 1944) и пр.). Та, в разглежданите баладични конструкции обикновено след смразяващата картина на „турското робство“, чрез пределно сгъстяване на времето (например „в миг отмина век-година“, Марковски 1948: 66) 2, се представя още по-тягостната атмосфера, дошла, както четем в един текст, „от ярема на царската клика“ (Вълков 1949: 7). Този „ярем“, понеже следва да покаже повторението, все същата „робска“ безизходица, обикновено се изгражда чрез алюзии към Ботеви стихове, например: „…в полето пак робини мрат над щедър житен сноп“ (Марковски 1948: 66). При цялата безнадеждност обаче от недрата на земята се пробужда духът на Ботев, който не намира покой, защото: „в ново робство нов разбойник-враг / народа мой безмилостно пороби“ (Бойкински 1948: 72). И все пак, в съзвучие с ликуващия оптимизъм на времето, в което се създават тези стихове, финалът на баладите също е оптимистичен: чули Ботевото слово или пък запели Ботевата песен, партизаните повеждат „кървава борба“ с врага и в крайна сметка постигат победа. В този момент (и обикновено със съпровождащи ефекти, подобаващи на deus ex machina) Ботевият глас отново се извисява, за да изкаже удовлетворение, от една страна, и, от друга, за да напомни, че истинският комунист е винаги нащрек за вечно дебнещия враг: „Едва сега намерих аз покой, / но пак ще бдя, че още враговете / се готвят за последен, страшен бой, / че още ярост в погледа им свети“ (Бойкински 1948: 72).

Този сюжет е особено характерен за ранните социалистически стихотворения, посветени на Ботев, в които темата за охраняването на свободата е особено актуална. Тя е на дневен ред не само заради все още кратката времева дистанция от предходния режим (тъй или иначе фобията от „вечно дебнещия враг“ се подхранва и през следващите десетилетия), а защото е постигната с жертва, с мъченическата смърт на „новите герои“ – партизани и ремсисти – чието дело, подобно на подвига на възрожденския „предтеча“, следва да бъде съхранено и увековечено. Немалко текстове, заиграващи се с жанра на мемоарите, свидетелстват за вездесъщото присъствие на Ботев в мига на партизанската смърт. По повод разстрела на Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Никола Вапцаров, Георги Минчев и Атанас Романов, извършен на 23 юли 1942 г., Ана Романова пише следното: „Шестимата незабравими другари с Ботевата песен „Жив е той, жив е“, с гордо вдигнати чела, паднаха от куршумите на фашистките изверги, уверени, че е близък денят на победата над врага“ (Романова 1948: 46). Свидетелства за друг новоутвърден герой – Леон Таджер, осъден на смърт и обесен през 1941 г. – гласят, че в отговора си на обвинителния акт той също вклинил безсмъртни ботевски думи: „Сега ми е по-леко, макар и да съм обречен на тормоз и бесилка. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ (Стоименов, Георгиев, съст. 1965: 40). Новите „специални мъртви“ – партизаните – бързо се вплитат в героичните схеми редом с фигурите на възрожденските дейци. И тъкмо тук се намесва поезията, за да легитимира (от съвременна гледна точка: на ръба на нелепо-комичното) новоизкования пантеон: „Без сълзи и тъга / маршируват днес стари и млади. / Пеят песни сега / за Левски, за Ботев, за Малчика“ (цит. по Курташева 2013: 67). В същия пантеон, непосредствено след смъртта си, попада и ръководителят на Българската комунистическа партия Георги Димитров, както личи от популярния марш на пионерската организация „Септемврийче“: „Гордо знаме ни е Ботев, пръв учител – Димитров!“ (Босев 1949а: 5). Същевременно Г. Димитров обитава и паралелно героично пространство, въздигащо фигурата му до интернационални (или поне до съветски) мащаби, както се вижда от стихотворението на Асен Босев „Димитровска клетва“: „Верен ученик на Сталин / и на Ленин – верен страж, / той сърцата ни запали, / той е скъп учител наш!“ (Босев 1949б: 159). Въпросното стихотворение започва с мотото „Той не умира!...“ и с указващото го име на Христо Ботев, което налага и парадоксалната, но лесно предвидима в рамките на идеологията каузалност по линията Ботев – Ленин – Сталин – Димитров.

Вписването на Ботев сред фигурите на партийните вождове е своеобразно полагане в един патерналистично-възпитателен дискурс („вождът“ обезателно е „баща и учител на народите“). Заедно с това, най-вече в детската поезия, Ботев се вплита и в проекции на женското, в които бива отъждествен с „майката“ и „родината“ (варирала номинативно в „република“ – вж. Енчев 2012: 269): „Аз го любя [Ботевото име – А. А.] както мама, / както името родина. / Както с моите другари / днес обичаме игрите, / на република България, / свода син и планините (Муратов 1948: 74). Пак по линия на фемининната образност („майчината песен“, което е едновременно и „Ботева песен“: „нашите майки (…) / застават над детската люлка (…) / и ни пеят все Ботеви песни…“) фигурата на Ботев в някои случаи е поместена и в пространството на несъзнаваното: „Сърцето е пълно (…) / със Ботеви песни. / Аз повтарям безмълвно след теб / всяка дума и стих. / Аз не зная кога съм ги учил“ (Василев 1976: 56-57). Вибриращ между патерналистични и женско-майчински инкарнации, между призивно-дидактични и по-абстрактни послания, образът на Ботев се явява често в поезията, чийто адресат е социалистическото дете. Предвид обстоятелството, че детето е неизменна част от утопичните проекции на режима, можем да заключим, че фигурата на Ботев активно участва във възпитателните стратегии, в цялостното „програмирано битие“ на този „утрешен човек“ (Енчев 2012: 275).

Пак по линия на възжеланото социалистическо „утре“, Ботев се превръща в емблема и на новото социалистическо строителство. Още преди девети септември името на поета (ведно с имената на героите му Чавдар и Страхил) се използва за назоваване на партизански отряди и чети. Сведенията за тях (носещи печата на по-късната идеологическа корекция на действителността, придаваща на въпросните формирования съмнителна многочисленост и жизненост, възможно по-назад във времето) сочат, че „една от първите и най-големи партизански чети у нас, появила се след Септемврийското въстание – Хасковската – през април 1924 г. [е] наречена на името на Христо Ботев“ (Койнаков 1973: 93). Първият партизански отряд, сформиран през 1942 г. на територията на Средна гора и прераснал по-късно в Първа средногорска въстаническа бригада, също се самоназовава „Христо Ботев“. През март 1943 г. е създадена Народна бойна дружина „Чавдар“, чийто командир е поетът Христо Кърпачев, автор на стихотворението „Чавдарци“, превърнато в марш на партизаните, пропагандиращ „ботевски пламък в борбата“. Името на възрожденския революционер става и предпочитан нелегален псевдоним за партизаните. Поради неговата свръхзнаковост обаче, на малцина се давала привилегията да се назоват „Ботев“, поради което мнозинството от желаещи следвало да се задоволят с приемането на първото име на поета. Така например от общо 13 „Христовци“ във Втора въстаническа военно-оперативна зона само двама били удостоени да носят прочутото бащино име на революционера. В някои случаи и двете имена на героя се табуират поради „големите задължения“, които носят. Според сведение на Г. Йовков на новопостъпващ партизанин в отряда „А. Иванов“ била предложена възможността той сам да измисли нелегалното си име. Без особено колебание младежът попитал „А Ботев имате ли?“. „Ботев нямаме – отвърнали му – но по-добре е да си избереш някое по-обикновено име, пък от теб ще зависи дали ще го прославиш“. В крайна сметка, както споделя свидетелският глас, „не му дадохме повече сам да избира, а го кръстихме Живко“ (Йовков 1953: 207; Койнаков 1973: 95-96).

При все ограниченията, които високият морален ангажимент към Ботевото име предполага, стремежът към идентификация с него е описан като повсеместен в спомените на дейците от „борбата“, разглеждана от марксическата идеология като „антифашистка“. Този стремеж не стихва и след утвърждаването на социалистическия режим, когато името на поета отново влиза в употреба, този път, за да назове, както четем в една статия от 1947 г., „партизаните на трудовия фронт“. С особена еуфория статията разказва за съревнованието между „Ботевци“ и „Хаинбоазци“. Първи батальон „Христо Ботев“, който печели състезанието, работи по тунела при село Радуй и, както разбираме от текста, предсрочно строи мостове и насипи, излъчва ударници. И всичко това – с една-едничка цел – да продължи делото на патрона: „Ботевци са партизани на стопанския фронт. Те вършат това, което би вършил Ботев, ако беше жив – те продължават неговото дело“ (Ботевци – партизани на трудовия фронт 1947: 3).

Подобни послания се вплитат и в поезията от периода, която също пренася фронта в мирни дни, наблягайки на всевъзможни образи на индустриализацията: заводи, машини, мини и тунели – всички те обгърнати с мобилизиращата аура на предсрочност, ускореност, ударничество, неспирен подем. И за този подем вдъхновение е Ботев, превърнат, както се вижда от едно стихотворение на Димо Арабаджиев, в емблема на „новия живот“: „Със „Жив е той“ отредите работят / и днес в Хаинбоаз прокарват път / и следват те по фабрики, заводи / и вграждат ти в живота нов ликът“ (Арабаджиев 1948: 75).

Образът на работника – строител на социалистически блага – е толкова осезаем през първите години на режима, че той очаквано маргинализира дееца на книжния труд, в чиято фигура все още се проектира заплашителния културен капитал на стария буржоазен елит. Ето защо в немалко статии от периода, засягащи отношението на Ботев към просветата, се изтъква пренебрежителното отношение на героя към „школската мъдрост“, към „формалното образование, придобито в европейски университети“, както пише в един възпоменателен лист педагогът академик Тодор Самодумов (1946: 4). Борческата просвета, ученето директно от живота, постановено още от Вапцаров („повзри се в живота / и ето ти Ботев“, пише той) са ключ към разбирането на героя; затова и ранната социалистическа поезия го възхвалява „не със думи и речи и бледни поеми“, както четем в стихотворение на Димитър Веженов (1948: 69), а с трудови подвизи и отечественофронтовска сплотеност.

В годините на зрелия социализъм, когато, по думите на Лиляна Деянова, „трудът не е само „фронт“, а е по-скоро „труд на рационализатора“, на „познавача на хиляди детайли“ (Деянова 2009: 309), тогава и образът на Ботев се вплита във високотехнологичните постижения; при това – без непременната реторика на надпреварата, а тъкмо обратното: с призив за забавяне на ритъма, защото социалистическият прогрес е вече постигнат. Или, както четем в един текст (който, отрано да предупредя, е пример за драстичен естетически срив): „Калофер, дивен Калофер! / Спри, не / бързай нататък / по нови мостове и скатове, / по пътища асфалтирани! Запей ми пак / на раздяла: / „Я надуй, дядо, кавала…“ (Голев 1976: 37).

Тези стихове добре илюстрират неумелата абстрактност, пропадането на смисъла в късната социалистическа поезия, посветена на героите. След етапа на агитацията, на еуфоричните лозунги и дебнене на врага, тя сякаш се изпразва от съдържание. И това е забелязано от някои социалистически поети, особено от представителите на ранната социалистическа генерация. Като Младен Исаев например, който в едно интервю от 1981 г. на въпроса дали младите поети се учат достатъчно от „уроците на Ботев“, отговаря така: „С редки изключения те не живеят задълбочено с духа на Ботевата поезия, с нейния революционен патос при новите, съвременни условия“ (Григоров 1981: 47).

Темата за недостатъчността на култа, за изтласкването на Ботев в „студената“ опция на паметта, присъства и в някои стихотворения от периода. В тях образът на някогашният антагонист в лицето на буржоазната реакция е заменен с този на съвременния незаинтересован гражданин, престъпно нехаещ за възрожденските дела и завети. В стихотворението „Едноминутно мълчание“ на Димитър Методиев е представен един такъв малодушен субект, който не зачита паметта на Ботев, чествана на втори юни, и наместо да застине, насред воя на сирените, „гузно минава край спирката“ с автомобила си. „Не бой се, гражданино! – извиква лирическият говорител, възмутен, но и иронизиращ тази проява – За демагогия / натисни и ти свирката! / Нищо не могат да ти направят, не / могат, я! – / Има / едноминутно / мълчание…“ (Методиев 1976: 40).

Поезията на късния социализъм изглежда улавя някакви трансформации в култа към Ботев, забележими не само на всекидневно ниво, но и на терена на историографията (споменатото в началото съчинение на Николай Генчев), а още по-рано: в полето на есеистиката и публицистиката. Тук имам предвид есето на Георги Марков „Писмо до Христо Ботев“, представено по радио „Дойче веле“ през 1976 г., в което възрожденският герой е оприличен на „магически камък, който всички духовни бедняци по нашата земя искат да притежават“. Година по-рано, чрез книгата си „Българският Великден или страстите български“, Тончо Жечев създава среда за преструктуриране на националния пантеон чрез реабилитацията на просветно-черковните дейци. Подемайки тази насока, в есето си Георги Марков се обръща към Ботев така: „зная, че ти дръзко си написал „лозето не ще молитва, а мотика“, но „си забравил, че има различни мотики и че револверът съвсем не е най-добрата от тях. Позволявам си да ти кажа, че времето доказа колко прав е бил Каравелов. Затова него не го честват“ (Марков 2008).

Честванията на Ботев, разбира се, продължават, но постепенно разказът за героя уляга, тонът му донякъде се нормализира, еуфорията стихва, може би ведно с умората от самия режим.

 

Цитирана литература

Арабаджиев 1948: Арабаджиев, Димо. Жив е той. – Във: Велик и безсмъртен. Сборник с материали за чествувания на Христо Ботев. София: ОРПС, 1948.
Благоев 1974а: Благоев, Димитър. За Христо Ботев. – В: Литературнокритически статии. София: Български писател, 1974 (Първа публикация в „Принос към историята на социализма в България“, 1906).
Благоев 1974б: Благоев, Димитър. Христо Ботев като поет и журналист. – В: Литературнокритически статии. София: Български писател, 1974 (Първа публикация в сп. „Ново време“, г. I, кн. 8, октомври 1897 г.).
Бойкински 1948: Бойкински, Петко. Балада – Във: Велик и безсмъртен. Сборник с материали за чествувания на Христо Ботев. София: ОРПС, 1948.
Босев 1949а: Босев, Асен. Да се учим, да работим! – Димитровски огън. София: Български писател, 1949.
Босев 1949б: Босев, Асен. Димитровска клетва. – Димитровски огън. София: Български писател, 1949.
Ботевци – партизани на трудовия фронт – Ботевски лист, Институт за първоначални учители – Враца, 1947.
Бурмов 1944: Бурмов, Александър. Христо Ботев за немците. – Отечествен фронт, № 15, 23 септември 1944.
Василев 1976: Василев, Росен. Балада за гимназиста. – В: И певци песни за него пеят. Сборник стихове за Христо Ботев, посветен на 100-годишнината от гибелта му. София: Български писател, 1976.
Веженов 1948: Веженов, Димитър. На Христо Ботев. – Във: Велик и безсмъртен. Сборник с материали за чествувания на Христо Ботев. София: ОРПС, 1948.
Вълков 1949: Вълков, Крум. Христо Ботев. – Литературен фронт, № 19, 07 януари 1949.
Генчев 1987: Генчев, Николай. Васил Левски. София: Военно издателство, 1987.
Голев 1976: Голев, Владимир. Калофер. – В: И певци песни за него пеят. Сборник стихове за Христо Ботев, посветен на 100-годишнината от гибелта му. София: Български писател, 1976.
Григоров, Георги. Ботевските традиции в нашето време. Разговор с поета Младен Исаев.– В: Околчица. Литература, изкуство, публицистика. София: Народна младеж, 1981.
Даскалова 1976: Даскалова, Лиана. Петте дни на Христо Ботев. – В: И певци песни за него пеят. Сборник стихове за Христо Ботев, посветен на 100-годишнината от гибелта му. София: Български писател, 1976.
Деянова 2009: Деянова, Лиляна. Очертания на мълчанието. Историческа социология на колективната памет. София: Критика и хуманизъм, 2009.
Джагаров 1976: Джагаров, Георги. В минута на мълчание за Христо Ботев. – В: И певци песни за него пеят. Сборник стихове за Христо Ботев, посветен на 100-годишнината от гибелта му. София: Български писател, 1976.
Димитров 1949: Димитров, Георги: Христо Ботев е знаме, което все по-високо ще се развява над нова, демократична България. – В: Стогодишнината от рождението на Христо Ботев 1848-1948. София: БКП, 1949.
Енчев 2012: Енчев, Младен. Децата на републиката. Конструиране на детството в българската лирика за деца през първите две десетилетия след Втората световна война.  – В: НРБ-литературата: история, понятия, подходи. София: Кралица Маб, 2012.
Йовков 1953: Йовков, Георги. Патриоти. София: Български писател, 1953.
Караславов 1976: Караславов, Слав. Ботев. – В: И певци песни за него пеят. Сборник стихове за Христо Ботев, посветен на 100-годишнината от гибелта му. София: Български писател, 1976.
Койнаков 1973: Койнаков, Иван. Христо Ботев – знаме на антифашистката борба. – В: Христо Ботев. Идеал и знаме на поколенията. Материали от научната сесия по случай 125-годишнината от рождението на Христо Ботев, състояла се в гр. Пловдив на 6. XII. 1972 г. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1973.
Коларов 1949: Коларов, Васил. Обаянието на Христо Ботев. – Христо Ботев. Единствен брой. 02 юни 1949.
Косев 1948: Косев, Димитър. Христо Ботев и нашето време. – Лъчи, 1948, № 3, с. 11-12.
Курташева 2013: Куртрашева, Биляна. Нищетата на смъртта в ранната следдеветосептемврийска поезия: върху първите поетически антологии у нас след 1944 г. – В: Смъртта при социализма. Героика и постгероика. София: Център за академични изследвания, 2013.
Леви 1944: Леви, Р. Христо Ботев – непримирим враг на немските завоеватели и възторжен борец за славянско единство. – Отечествен фронт, № 52, 03 ноември 1944.
Марков 2008: Марков, Георги. Писмо до Христо Ботев. – Достъпно на: http://liternet.bg/publish10/gmarkov/pismo_h_botev.htm (16.01.2016).
Марковски, Венко. Предтечата. – Във: Велик и безсмъртен. Сборник с материали за чествувания на Христо Ботев. София: ОРПС, 1948.
Матеев 1948: Матеев, Пантелей. Ботев. – Във: Велик и безсмъртен. Сборник с материали за чествувания на Христо Ботев. София: ОРПС, 1948.
Методиев 1976: Методиев, Димитър. Едноминутно мълчание. – В: И певци песни за него пеят. Сборник стихове за Христо Ботев, посветен на 100-годишнината от гибелта му. София: Български писател, 1976.
Муратов 1948: Муратов, Ал. Ботевото име. – Във: Велик и безсмъртен. Сборник с материали за чествувания на Христо Ботев. София: ОРПС, 1948.
Павлов 1949: Павлов, Тодор. Христо Ботев. София: Български писател, 1949.
Романова 1948: Романова, Ана. Те загинаха със … „Жив е той, жив е“ … на уста. – В: Последната им дума. София: Народна младеж, 1948.
Рудников 1976: Рудников, Иван. Когато се раждал поетът. – В: И певци песни за него пеят. Сборник стихове за Христо Ботев, посветен на 100-годишнината от гибелта му. София: Български писател, 1976.
Самодумов 1946: Самодумов, Тодор. Христо Ботев и просветата. – Възпоменателен лист „Христо Ботев. Издава комитет при народното читалище „Христо Ботев“, Калофер, 02 юни 1946.
Светлин 1981: Светлин, Димитър. Ботева балада. – Околчица. Литература, изкуство, публицистика. София: Народна младеж, 1981.
Списък на вредната литература. Свитък II, София: Държавна библиотека „Васил Коларов“, 1957.
Стоименов, Георгиев (съст.) 1965: Стоименов, Ст., Г. Георгиев. Предсмъртни завети. Сборник от предсмъртни писма и последни слова на герои, загинали в борбата против фашизма: 1923 – 1944. София: ДВИ, 1965.
Тодоров 2015: Тодоров, Цветан. Тоталитарният опит. Човешкият отпечатък. София: Изток-Запад, 2015.
Тодорова 2009: Тодорова, Мария. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. София: Парадигма, 2009.
Червенков 1949: Червенков, Вълко. Гениален предтеча – Христо Ботев. Единствен брой. 02 юни 1949.

Бележки

1 Във въпросния списък под № 611 фигурира, да кажем, книгата на Ив. Правдолюбов „Христо Ботев не е марксист“ (1933), също (под № 629) съчинението на П. Разпопов „Идеология и дело на общостудентската организация „Христо Ботев“. Преди 1944 г. тази организация, възприела Ботев за свой патрон, действа като алтернатива на левите студентски движения. Пред членовете ѝ често произнася речи професорът по право Любомир Владикин, чиито книги впрочем също попадат в „Списъка на вредната литература“ (вж. с. 10-11)

2 В резултат на идеологията, проникната от „плановото“ мислене, от неистовия стремеж към ускоряване на процесите, мотивът за сгъстеното време присъства в немалко стихотворения, посветени на Ботев, например: „Пет дни… / Пет дни войвода / бе синът на петвековно робство. / Пет дни му стигнаха да разруши / неверието в робските души (…) / Срещу пет века можеха да се изправят / само исполини!“. И по-нататък в текста: „И той постигна в свойто мимолетие / това, което други – за столетие“ (Даскалова 1976: 49-51).