Добри Войников – от критиките до признаването му за „баща на българската драма и театър”

Публикациите, в които се коментира разнопосочната творческа активност на Добри Войников от Възраждането до днес надхвърлят 400. В тази приблизителна библиографска бройка се съдържат и Войникови публикации в пресата, в които авторът най-често аргументирано се защитава от отправяните му критики. Преобладават литературно-критически или публицистични текстове, които го представят най-вече като драматург и театрал. 

Първоначално обаче, когато около името на Войников се оформя първата литературна дискусия в българския периодичен печат, повод за това става едно от учебните помагала, чийто автор е той - излезлият през 1860 година „Сборник от разни съчинения. Изчерпени из французката литература и предедени с прибавления на няколко български съчинения за пример на младите, что ся занимават с писменост”. В броя си от 12. ІІІ. 1860 г. „Цариградски вестник” публикува анонимна дописка, подписана само „варненски панславист”, в която се изказва възмущение от факта, че събраните съчинения в Сборника са основно образци от френската литература. Дописникът нарича иронично съставителя и издателя „почтенни трудолюбци, или по-добре напразнотрудци”, защото подобно представяне на френската литература за сметка на българската, която в това време е означена от старите ръкописи, намиращи се в Зограф, в Рилския и други наши манастири, той разчита като предателство спрямо българското. В критиката на анонимния автор липсва рационален анализ. Тя е подчинена изключително на невъздържаната емоция на „варненския панславист”. Сборникът на Войников е по-скоро повод за дописника да изкаже страховете си от чуждите присъствия в просветата и културата на българите, отколкото реална причина, която да породи тези му страхове.

Жлъч и деструктивна ироничност излъчват повечето акценти в статията. Например: „Радуй ся Болгария! Твои деца, които са пораснали в Бебекското училище под широките крила на г. Боре, ще станат твои просветители!!” (Марков 1981: 51).

Веднага в отговор на тези нападки излизат няколко статии в защита на „Сборник от разни съчинения” – на 19. ІІІ. във в. „България”, вероятно редакторска статия от Др. Цанков оценява като достатъчно добра и полезна работата на Войников и отхвърля като несъстоятелни нападките от „Цариградски вестник”; пак през март редакторът на „Български книжици” Т. Бурмов се изказва положително за Сборника с тезата, че „народните списания” трябва да се предпочитат пред чуждите „само тогава, когато могат да удовлетворят на съвременните требования и нужди в същата степен, както и чуждите” (Марков: 56). Той, разбира се, прави и някои бележки отнасящи се за точността на преводите и прецизността на изказа.

Малко по-късно, през месец май, отново в „Български книжици” е публикуван отговорът на Войников по започналата полемика. Той пунктуално отговаря на бележките на Т. Бурмов. Но, силно засегнат от епитета „празнотрудци”, с който ги окачествява дописникът на „Цариградски вестник”, авторът с повече емоция защитава себе си и издателя Р. Блъсков: „Дали принесохме вместо полза някоя вреда на народната ни книжнина, че господство му, варненский съчинител си дозволява да ни приковава имято празнотрудци? Ако ние с тази си работа ся показахме празнотрудци, господство му с коя си работа (в полза на българската книжнина) ся е показал пълнотрудец? Кои са славните негови списания български що служат в полза на българските дечица, и които ние презряхме, та издадохме на свят наши?” (Марков: 60).

С Войниковия отговор приключва публичният разговор, предизвикан от първата издадена от автора книжка. Темата остава отворена. Дори се превръща в константна за българските литературни и цивилизационни диспути (Алексиева 2015). Дискусионната ситуация и акцентите в спора отчасти се повтарят 14 години по-късно, когато през 1874 г. излиза „Ръководство за словесност” от Добри Войников. Случайно или не, Войников е в центъра на няколко публични дебата през Възраждането.

В 52 бр. на в. „Независимост” излиза неподписан текст в рубриката „Книжевни известия”, в който авторът заявява, че все още не е видял тази книга и затова не може да каже „нищо положително за нейното достойнство”. Изказва впечатлението си, че сред българските писатели „се е появила страшна болест” да пишат ръководства или правила за словесността, „а тая словесност се още си ходи без цървули”. Следва една крайна оценка: „Да кажем и това, че ако ръководството на словесността е написано по правилата на ония съчинения, които са излезли досега изпод перото на г. Войникова, то тя трябва да се целуне с „Науката за песнотворство” на г-на Оджакова.” Текстът без свян признава, че отрицателната оценка е изказана в аванс, без авторът ѝ да познава съдържанието на книгата.
За „Периодическо списание” (бр. 9 от 1874 г.) Ръководството на Д. Войников става повод да се направи генерална и цялостна оценка на творческото присъствие на автора.

Няма ли човек естествена дарба – пише в статията, която също не е подписана, - всичките му усилия да стане добър поет, оратор или знаменит писател ще бъдат безуспешни. За доказателство служи ни и сам г. Войников. Той знае хубаво правилата на стихотворството... Но при всичко това всички тия произведения са сухи, грабави, без чувства, без душа, без мисъл, без идея; ...Господство му има и доста „драми”. И те са написани строго по правилата. Г-н Войников твърде добросъвестно е гледал и в тия свои произведения да упази „сценическите илюзии”, „драматическите ефекти”, „съразмерност в действията”, „съобразност в слогът” и всичките други предписани за подобни произведения правила. Но какво виждаме? Това, че всичките му тия произведения са безижнени, без поезия, без вкус, без чувство, без всякакъв драматизъм – нещо, което вярваме, всеки, който колко-годе отбира е забележил и което, кога-да е сериозната критика ще потвърди. (Марков: 370)

След още много говорене за Войников изобщо авторът споменава, че Ръководството „има едно достойнство – това са примерите за упражнение”.

Много по-мека и формална е критиката на Ив. Богоров в кн. 6 от 1875 г. на редактираното от него „Книговище за прочитане”, където съвсем в свой стил недоволства от използването на чуждици и съветва Войников да нарече книжката си Писмовник или Писмовна наука вместо Словесност. В заключение заявява, че тази книга е полезна за учениците, защото „учи да нареждаме, нагласяваме и сключеваме добре мислите си в писмовния език”.
Следващата, по-скоро суперлативна, но и крайно субективна оценка е на издателя Р. Блъсков в сп. „Училище” (11-12 бр., 30 окт. 1874):

„След Сборника от разни съчинения (наше издание), натъкмен от същия и напечатен у Цариград год. 1860, ний знаем какво г. Войникова се са е трудил да нагласи едно таквоз РЪКОВОДСТВО... И наистина той го е изработил твърде сполучно, за което трябва секи да му благодари. Това дело на нашия труженик на книжовното поле са препоръчва от самосебе си и ний не бихме казали повече, ако да не бяхме срещнали едно осъждане за тази нова книга у в „Напредък” бр. 9.”

Блъсков смята, че критиката на вестника е преднамерена и несправедлива и неаргументирано, но предано го защитава:

А из словесничарите, смеем да кажем, г-н Войников е първий, който полага основен камък на народната ни книжевност чрез сполученото свое „Ръководство за словесност”. ...ний сме уверени, че г-н Войниковата Словесност ще си удържи първо място измежду напечатаните и ненапечатани йоще по тази част преводи; затова ний смело можем да я препоръчаме на всички господа учители и любители на народното ни просвещение като за най-добър по тази част учебник за народните ни училища. (Марков: 400)

Въпреки тези странични за драматургията диспути, в които център е името на Войников, още във възрожденската преса то се свързва най-често с работата му като драматург и театрал. Отдадеността му на театралното дело го превръща в основен обект на критиките срещу идеята то да се развива сред българите. Началото на публичната дискусия за театъра започва непосредствено след поставянето на сцена на Войниковата пиеса „Райна княгиня”. Нападките срещу театъра в първата статия, която коментира новото за българите изкуство по-обстойно, започват с упреци към самия Войников. Статията е озаглавена „Училището е назначено да дава полезни знания” и излиза неподписана в два броя на в. „Турция” от 1866 година. Тъй като предизвиква спор, след изказването на други мнения за смисъла на театъра изобщо и конкретно за усилията на Войников да развива това изкуство, авторът им отговаря и защитава позициите си, като при втората си поява на страниците на вестника оповестява своето име. Това е Тодор Икономов. Статията, която поставя началото на дебата за театъра на страниците на българската преса, е посветена на училището, на мисията и функциите му като обществена институция. Тезата си авторът защитава като противопоставя новопоявяващите се театрални инициативи сред българите на същността и смисъла на училищното дело. Провокацията за този текст идва от дописка на Ил. Блъсков, публикувана в предишен брой на вестника, която представя с хвалебствия театралния опит на Войников. Драматургът по това време е учител в Браила и със спектакъла си е организирал истинско празненство за местните българи. Така, още с първите Войникови театрални прояви името му става нарицателно за български театър. Целта на Икономов е критика срещу театъра и мястото, което се опитва да заеме в българското общество. Крайното отричане на тази културна институция се проявява обаче като нападки срещу Войниковата театрална инициатива.

Категоричността на позицията на Икономов и тонът на отрицание засяга привържениците на идеята за театър и те не премълчават своето несъгласие с критикуващия. Към негативния коментар върху информацията на Блъсков за Войниковия спектакъл редакцията на в. „Турция” получава и публикува още мнения. Т. Икономов отвръща, отстоявайки позицията си в нова статия. Налага се в дискусията да се включи самата редакция на вестника. Започнатият спор е динамичен, а позициите на спорещите - доста крайни. Името на Войников служи и на двете страни. Коментираната полемика поставя драматурга между приветствието и отричането. Макар и ненарочно резултатът от нея е, че името на Войников олицетворява началото на българския театър. Защото говоренето за театъра се превръща в говорене за Войников.

В следващите години драматургията увеличава своите образци. Театрални представления се играят на все повече места, в които живеят българи. Някъде тези прояви са инцидентни, но другаде театърът се превръща в културна практика. Васил Друмев също се изявява като драматург. След появата на „Иванко” Войников за пореден път е участник в публичен спор с литературен сюжет. Драматургичното творчество на двамата автори провокира първия същински критически дебат, в който особено активно участват П. Р. Славейков и самият Войников. По повод несъгласието си с високите оценки за драмата „Иванко” Войников написва и публикува в редактираното от Славейков списание „Читалище” първия театроведски анализ в нашата критика, който въпреки явната си преднамереност и емоционалност, отбелязва реални слабости на коментираната драма. Повечето възрожденски публикации, написани по повод издадени драми или играни театрални представления са само информиращи дописки, които представят културния факт. Войников е пионер и в този сегмент от все по-пълнещия се образ на театралната ситуация у нас.

Годината е 1870-та, когато идва ред на аплодираща драматурга Войников похвала. Любен Каравелов възторжено възкликва: „Нека живее г. Войников – първият драматург български!”. У Каравелов цитираното изречение е поантата, с която, независимо от критиките, които отправя към драмата „Велислава, българска княгиня”, той признава, че оценява усилията на драматурга и резултата от тях. Този възглас е първата висока и авторитетна оценка, която получава драматургията на Добри Войников. Изтъквайки редица слабости, главно в образите на първите му драми, Любен Каравелов пише на страниците на „Свобода” (І, 26 и 27, 1870): „При такава бедност в нашата книжовност ние не можеме да не посрещнеме радостно нашата самобитна драма, която преди няколко недели излезе изпод перото на г. Войникова, и да ѝ не пожелаем успех (става дума за “Велислава, българска княгиня”). Намеренията, които въодушевяват българския драматург г. Войникова, за да работи на българското литературно поле, са достатъчни да му въздадеме слава и чест”. (Марков: 142) Статията завършва със сърдечното пожелание за успех, отправено към „първия драматург български”.

Няколко месеца по-късно, отново в „Свобода” излиза Каравеловата оценка и за „Криворазбраната цивилизация”, която според автора на статията е написана „по-книжевно и по-изкусно от историческите драми на г. Войникова”. „Ние се относиме към таланта на г. Войникова със съчувствие и мислиме, че тоя негов талант е искрен и правдолюбив...” – следват няколко дребни бележки. (Марков: 214)

Само две години след тези похвали, след появата на „Иванко”, Каравелов споделя драстично различно мнение за драматургията на Войников: „Драмите на г. Войникова са безцветни, безжизнени и безграмотни... „Криворазбраната цивилизация” е подражание”. (Марков: 318)

Посочените дотук публицистични материали обсъждат мястото и значимостта на Добри Войников за българския литературен и културен живот през Възраждането. Много от информациите в печата за театралната му дейност пропускат да назоват името на автора. Дописките от различни места с възторг разказват за самия празник, който произвеждат Войниковите спектакли, но понякога дори не споменават драматурга. Например:

В „Книжевни известия” на в. „Свобода” (І, 15, 1870) – „Пишат ни из Свищов, че свищовските българе си отвориле народен театър, в който са представляват драми из българския живот. Завчера, в неделя, играле „Райна”.

В бр. 30 на вестника кореспондентът от Болград разказва за празника по случай Кирил и Методий, на който е играна „Райна княгиня”.

Във в. „Турция” (ІІ, 49, 1 юни, 1866) кореспонденция от Букурещ съобщава за празника на Кирил и Методий, който минал много тържествено – в църква, с „великолепна” вечеря в една градина и в съпровод на духова музика. „Преди няколко дни пристигнали от Браила Г. Войников и други няколко младежи” и на 17-ти представили в „голямото театро на Букурещ пиесата „Райна княгиня” на български. Представлението станало от най-благоприятните. Новият княз благоволил да присъства на това българско представление.”

Дописка от Казанлък във в. „Турция” (ІХ, 7, 31 март, 1873) съобщава: „Театралний дух от година на година са всява почти по сичките части на отечеството ни. На сякъде току-речи българите са наченали да усещат вкуса на представленията.” Читалището в града от 2-3 години представя внимателно подбрани пиеси. „Тази година то избра да представи през карнавала драмата „Райна княгиня”. Нашите граждани останаха твърде доволни от тази драма.”
Последните примери могат да бъдат тълкувани не като пренебрежение към автора, а като неизказан комплимент и доказателство за Войниковата популярност – неговото авторство върху споменатите заглавия е всеизвестно, или популярността на спектаклите по неговите драми прави излишно добавянето на името на автора до заглавието на произведението.

Макар и не изчерпателен, направеният преглед на възрожденската преса, е достатъчно представителна извадка на похвалите и, по-често, нападките към първия български драматург от неговите съвременници. Минават десетилетия докато Добри Войников получи справедлива и относително стабилна оценка за своето място в културата на Българското възраждане. Както и да се възприема книжовното му дело през различните периоди на културни и литературни преоценки, той остава сред най-изучаваните и популяризирани дейци от историята на българския театър.

Определението на Каравелов за Войников като „първи български драматург” се повтаря в неподписана статия на „Българска илюстрация” от 1882 г, като този път титулуването на автора е подчертано в заглавието. В неподписаната публикация ценността на Войников като драматург е обобщена така: „Първият Български драматург умря и празното му място не е още запълнено от другиго, нито самоук, нито специалист някой наш книжевник.” (Анонимен 1882: 192)
След Освобождението и до края на века вече се пишат поредица статии, озаглавени „Добри Войников”; излизат очерци за него; започват да се появяват и спомени; отбелязва се и се огласява 20-годишнината от кончината му; в пресата намират място и съобщения за играни спектакли по Войникови драми. Въпреки тенденцията към оценностяване на творческото му дело, тя остава неорганизирана и хаотична, защото ѝ липсва институционална опора. Такава може да се потърси в създаващите нормативност христоматийни учебни помагала.

От издадените от Освобождението до самото начало на ХХ в. от четири христоматии по българска литература Добри Войников като драматург присъства в две – в Христоматията на Ив. Вазов и К. Величков и в тази на Иван Церов. Между двете издания с основни за българските ученици литературни текстове излизат още два христоматийни сборника – на Ст. Костов и Д. Мишев и самостоятелно съставена от К. Величков христоматия. В тях Войников не намира място. На този факт не би трябвало да се придава твърде голямо значение по отношение на оценката за драматурга, защото учебното помагало на Величков предлага примери само от световната драматургия, а Костов и Мишев дават един единствен български драматургичен текст и той е откъс от Друмевата драма „Иванко, убиецът на Асеня”.

По-интересно е какво казват христоматиите, които „говорят” за Войников. При Вазов и Величков авторът е представен с „Велислава” и „Криворазбраната цивилизация”. Другите две български драми, включени в примерите, са „Иванко” на Друмев и „Отечество” на Величков. Съпътстващите критически текстове са обективно-критични и не хвалят Войников, но подчертават мястото му на „основател на българската драматургия”. Самият факт на избирането му за един от тримата христоматийно посочени български драматурзи е по-авторитетен от словесна оценка.

Христоматията на Ив. Церов предлага извадка от драмата „Възцаряването на Крума Страшни” и от комедията „Криворазбраната цивилизация”. След съобщаване на биографични данни и изброяване на съчиненията му, Церов дава оценката си:

Войников изобщо се счита за пръв български драматург. Ала така също изобщо може се ре, че неговите драми не представят нищо истински драматично: в композицията владеят големи несъобразности, отделните действия не дават нищо завършено, действията на лицата са безжизнени, троми – и всичко, току-речи, е основано върху най-нищожните вънкашни ефекти: хора, каране, бой и глупости на слуги. Средище на борбата у драмите съставят фигури, без характер и страсти, на български царе, на царски съветници, велможи на коварни чужденци – гърци и татари, завистници на българската национална независимост. ...Тъй че драматичният успех на Войникова почива не върху някакво художествено достойнство на пиесите му, а изключително на националния техен сюжет. (Церов 1901: 372)

От началото на ХХ век нататък започват постепенно да излизат все по-академични статии, обсъждащи българската литература. Драматургията на Войников става повод за подробни и задълбочени литературоведски изследвания. През 1905 г. в „Известия на семинара по славянска филология при Университета в София” излиза студия на Алберт Гечев „Добри Войников в развоя на нашата драма”. Авторът заявява намерението си да намери мястото на личността и делото на Войников в процесите на възрожденската епоха. Подчертава ролята му на първи драматург и подробно разглежда драмите му като сюжети и представления. Обобщава, че всички Войникови драматургични творби са лишени от „цялост”, че им липсва „една основна мисъл, която да крепи отделните моменти, било в смисъл да се създаде един характер, който чрез отражение на свои индивидуални особености или чрез съзнателно отправяне на енергия, да обосновава развитие на едно действие. По тоя начин би могло да се достигне какво и да е напрежение в действието; а това именно съвършено липсува у Войникова.” Добрата оценка за „Криворазбраната цивилизация” също е оскъдна: „тая скица не е съвършено лошо съчинена”, пише Гечев. В заключение обаче, отказва да го признае за „баща на българската драма”:

Войников е действал в изключителни политически условия и съобразно с заслугите му ние ще го поставим редом с другите писатели-будители от доосвободителната епоха. За титлата му „създател на българската драма” ще речем не само, че може да се оспорва, както г. Величков мисли, но че в тая форма тя съвсем и не му приляга, защото българската драма още дири своя създател. (Гечев 1905: 295)

През 1914 г. посмъртно е издаден сборникът на К. Величков „Български писатели”. Сред избраните от автора 26 имена е и това на Д. Войников. Статията за него започва с една неоптимистична прогноза за отмиращия интерес на читатели и публика към драмите на автора. Величков е един от малкото критици, които не преразказват произведенията, а оценяват техните литературни качества. Той уточнява, че Войников не е първият български книжовник, започнал да пише драматически пиеси, но е първият, който е посветил своя литературен труд главно на драматургията. Стабилното му присъствие в българската литература е съпроводено от отсъствие на творчески талант. „Известна литературна окраска” намира само в „Криворазбраната цивилизация”. Дори оценява произведението по-високо от последвалите го комедийни опити. С критиките към него Величков не омаловажава заслугите на драматурга, но заключава, че „голямото значение” на Войниковите драми идва най-вече по линия на тяхната хронология.

Следващото обемно изследване в издание с научен авторитет, което акцентира върху преценката за първенството на Войников като български драматург е на Теодор Юрданович. Статията е озаглавена „Драматични опити преди Войников” и излиза в „Известия на Семинара по славянска филология”. Заглавието подсказва, че позицията на възрожденския драматург като „баща на българската драма и театър” не се възприема безусловно. Юрданович подкрепя личното си мнение с други литературно-исторически и критически текстове, според които и преди Войников съществуват драматически примери. Например, в спомените си В. Д. Стоянов сочи своя учител Сава Доброплодни като родоначалник на драматическата поезия у нас. В статия за сп. „Солунски книжици” К. Величков също привежда „драматически примери” преди Войников. Пенчо Славейков в статията „Национален театър”, обнародвана в сп. „Мисъл”, определя като първи фактори за театралното дело у нас патриотичните диалози на П. Р. Славейков. Но оспорващите първенството на Войников, с изключение на В. Д. Стоянов, не назовават друг като първи български драматург.

Юрданович коментира две български драми, предхождащи Войниковите – „Ловчанският владика” на Теодосий Икономов и „Малакова” на Петко Славейков. Според критика Войников не може да се нарече „първи”, но и останалите споменати автори „не начертават пътя на по-сетнешната българска драма”.

Колебанията по отношение на Войников идват не защото друг автор или произведения биха могли да се определят като фундамент на младата българска драматургия и театралната практика у нас. А защото естетическото начало на литературата започва да се мисли като все по-важно и дори задължително присъствие в литературните текстове. Липсата му засилва усещането за литературен дефицит, откъдето произтича неудовлетвореността от наличията на националния репертоар. В тази система на подредба и установяване на литературната история Войниковото присъствие се оказва разколебаващо за литературните историци. Въпреки това, каквито и опити и предложения за „заобикалянето” му да се правят, той заема най-голямо пространство от периода на възникване на българската драма и театър. Дори амбицираните да го подминат не успяват да го подменят в ролята му на първи български драматург и театрал.

Естетическите изисквания на настоящето и прагматиката на литературното началото определят колебанията в оценката за Войников в началото на века. Амплитудата между отричането и похвалите е значително скъсена. Няма ги крайностите и категоричността на възрожденското „за” и „против” в писането за драматурга.

Стилиян Чилингиров и Цветан Минков съумяват да уталожат напреженията около мястото на Войников в българската литература, заявявайки го ясно и достатъчно категорично в поредица свои статии и очерци за Д. Войников. През 1929 г. излиза том III от поредицата „Български писатели”, редактирана от М. Арнаудов. Добри Войников е представен от Ст. Чилингиров. Наред със собствената оценка за творчеството и делото на драматурга, критикът не пропуска да отбележи и реакциите, които то предизвиква през Възраждането и по-късно.

Така неволно, а понякога и преднамерено, той се явява новатор в живота на своя народ, като го приобщава към нови средства и форми за лично и национално очовечаване, някои от които не еднаж са се разбивали о враждебността на съвременниците му. (Чилингиров 1929: 115)

Ценен от широките народни маси, дори надценяван от тях като учител, журналист, писател и театрал, Войников се движи непрекъснато между една атмосфера от враждебност и отрицание, систематически създавана му от неговите събратя по перо. Няма почти нито една негова книга, която да е посрещната колко-годе снизходително от тях. Те за всяка ще намерят да кажат нещо лошо, нещо неудобрително, дори по-лошо и по-неудобрително, отколкото би могло да се допусне. И участта на първата и на последната от тях е една и съща – подценение и хула. Писаното тук-таме в него полза остава незабелязано; не го виждаме и ние, хората на новото време, макар да сме въоръжени с всички възможни средства за една по-обективна и по-справедлива преценка.
Наистина, всичко писано от Войникова, сравнено с днешното състояние на нашата литература и наука, няма голяма художествена и научна стойност, но такава нямат и произведенията на другите му съвременници, имената и делата на които стократно повече се тачат днес от името и делата на Войникова. И, въпреки туй, отношенията ни към тях и към него си остават все още различни. Войникова мерим с принципите на естетизма, а за множеството от съвременниците му дирим културно-историческото място в процеса на нашето духовно развитие. А то тъкмо нему се пада последната преценка, защото, ако има някой от доосвободителните ни писатели, който с пълно право да заслужава името новатор и родоначалник на областите за дейност, до които се е досегнал, и на литературните видове, които е създал, това е безспорно Войников. (Чилингиров: 128-129)

Войниковите драми, преди всичко, не преследват художествени цели. Той ги е писал, не за да приобщи българина към висшите прояви на духа, не и да направи от него поклонник на естетически хубавото и психично вглъбеното преживяване, а да събуди у него елементарното нравствено чувство за собствено човешко и национално достоинство. (Чилингиров: 130)

В следващите години Чилингиров продължава да публикува материали за Войников, в които популяризира своето виждане за значението и главната му роля в създаването на българския театър и драма; за некоректността на честите и крайно критични бележки към него. Това мнение се налага, вероятно, и заради критическата подкрепа на Цв. Минков, който в своя очерк за българската драма, издаден и като самостоятелна книжка (1936), отличава по тяхната важност двама възрожденски автори – Войников и Друмев.

Войников е оставил име не като талантлив драматически писател, а като един от големите будители, а зедно с това и като основател на българския театър и драма, чието значение за националното и културно възраждане е несъмнено. (Минков 1936: 27)

Минков е обективно-критичен към недостатъците в историческите драми на Войников, но те не отнемат значението и важността на произведенията му като „първи опити в драмата, упражнили са широко въздействие върху градското общество, упражнили несъмнено влияние върху тематиката и техниката на Друмева, Вазова и други драматурзи.” (Минков: 31) Без похвали към възрожденския автор и театрал; без да пропуска драматургичните или сценични опити, предхождащи Войниковите, критикът прецизно очертава пионерското му място в българската драматургия и театрална практика. Оценката му за Войников е сдържана. Но без колебания и вътрешни противоречия отговаря на въпроса „Кой е Войников в българската литературна и културна история?”. Това успоредяване на умереност и увереност в изказването/писането за първия български драматург, вероятно, са част от причините оценката на Цветан Минков да остане меродавна за рецепцията на Добри Войников и мястото му в историята на българската литература.

Цветан Минков и Стилиян Чилингиров не само назовават Войников родоначалник на българския театър и драма, но очертават и защитават мястото му на такъв. Минков го прави с научна рационалност, която Чилингиров оцветява с емоционалност. Критиката от 30-те години на ХХ в. и след това сякаш се успокоява, и преодолява съмненията за това, заслужава ли Войников, отредената му роля на „баща на българския театър и драма”. Титлата „родоначалник” заслужено остава за Войников.

Цитирана литература

Алексиева 2015: Алексиева, А. Възрожденски дебати за облика на националната култура. – В: Българската литература: сравнимо и несравнимо. АКСЛИТ, 2015.
calic.balkansbg.eu
Анонимен 1882: Добри Войников – първи български драматург. – В: Българска илюстрация, Год. II, бр. 8, 1882, с. 192.
Вазов, Величков 1884: Вазов, Ив., К. Величков, Българска Христоматия или сборник от избрани образци по всички родове съчинения. Т. 1, Пловдив, 1884.
Величков 1914: Величков, К. Съчинения. Т. 8, ред. Ив. Вазов, София, 1914, 125-135.
Гечев 1905: Гечев, Ал. Добри Войников в развоя на нашата драма. – В: Известия на Семинара по славянска филология при Университета в София. Год. (1904-5), кн. 1, 275-302.
Костов, Мишев 1888: Костов, Ст., Д. Мишев, Христоматия по изучаване на словесността. Т. 1, Пловдив, 1888.
Марков 1981: Марков, Г. Българска възрожденска критика. „Наука и изкуство”, София, 1981.
Минков 1936: Минков, Цв. Българската драма. Начало, развитие, представители. София: Факел 1936.
Церов 1901: Церов, Ив. Христоматия по българска литература в 2 части. Варна, 1901.
Чилингиров 1929: Чилингиров, Ст. Добри Войников. В: Български писатели. Живот, творчество, идеи. Т. 3, София: Факел, 1929, 115-136.
Юрданович 1921: Юрданович, Т. Драматични опити преди Войников. – В: Известия на Семинара по славянска филология, София, 1921, кн. IV, 211-258.