Джон-Бъниановият Пътешественик – между класическото и маргиналното

Мария Пилева.

Седемнадесети век, в който в Англия са родени творци като Милтън, Бъниан, Дефо, предлага голямо политическо и религиозно многообразие. Но ако тези автори бяха писали само за особеностите на своето време и вярвания, творбите им едва ли щяха да представляват интерес за други, освен за изследвачите на историческите процеси. Пътешественикът на Джон Бъниан се приема ако не за първия английски роман, то за един от най-важните му предшественици. 1 Неговият автор е този, който смесва въображаемото с реалното и открива един от принципите на този жанр – че фикцията може да се комбинира с история, сънят с живота – и независимо че няма високо образование, Бъниан в никакъв случай не стои по-ниско от Дефо или Милтън.

Джон Бъниан не би могъл да се разглежда единствено като представител на пуританството и неконформизма от втората половина на XVII век. Онова, „което дава живот на Пътешественикът не е пуританството като такова, а по-скоро неговият християнски дух и още повече дълбоката му хуманност” (Dowden 1969:232), към които могат да се прибавят авторовият религиозен плам, чувството за хумор и усета за красиво. Поради това, че вгражда в книгата си целия човек, творецът успява да освети пътя му много повече от който и да е духовен учител. Способността да се разбира Божията воля чрез Библията и изразяването на това знание чрез литературата са най-съществените за християнския автор условия. Моралните размисли на Бъниан произхождат от неговите вярвания, етиката му е плод на религията. Влиянието на Лутер и Калвин върху творчеството му е отбелязано от редица критици, но всъщност калвинистките догми отстъпват в Пътешественикът – самият главен герой проявява активност и неговото пътуване е в резултат на избор. По този начин „се ражда един силен и драматичен мит за живота сблъсък между силите на светлината и мрака”, като романът на Бъниан бива наречен дори „антикалвинистка притча” (Сеймур-Смит 2005:232,233). Богатството на религиозни преживявания, както и богатството на Библията, положена в основата на творбата на Бъниан, предоставя на християнина, а и на нехристиянина, който търси своя път „от този свят до онзи”, възможност да го намери. Творецът открива художествен начин да изкаже своята позиция и по наболелите религиозни въпроси (Thiel 1931).

Бъниан израства в период на продължили повече от половин век политически и религиозни конфликти, вкл. опитите на пуританите да „пречистят” официалната църква, която е калвинистка по догма и католическа по ритуали”, като „вярват, че политическата свобода е от съществено значение за религиозната” (Talon 1951:3). Множество съдбоносни случаи предизвикват у Бъниан сериозен размисъл, докато намери успокоение за своите вътрешни борби при кръщението и присъединяването си към Бедфордската църква. Скоро след това той започва да проповядва без университетско образование и лиценз, но, както сам твърди, с „Божията благодат”, поради което е арестуван и прекарва около 12 години с известни прекъсвания в затвора (вж. Greves 2002:494). 

За своите 60 години живот Бъниан написва 60 творби, почти всички публикувани приживе, между които се открояват духовната му автобиография Благодат изобилстваща за най-големия от грешниците (Grace Abounding to the Chief of Sinners, 1666), белетристичните: Пътешественикът, І и ІІ част (The Pilgrim's Progress, 1678, 1684), Животът и смъртта на г-н Злонрав (The Life and Death of Mr Badman, 1680), Духовната война (The Holy War, 1682), някои дидактични и доктринални творби, систематична теология. 2

Неоспоримо е мнението, че Пътешественикът на Джон Бъниан става най-влиятелната английска книга (след изданието на Библията крал Джеймс), която с право се причислява към класическите произведения. Наричат я протестантската Божествена комедия (Dowden 1969:236). Тъй като това пътуване до голяма степен съдържа автобиографични елементи, изразяващи авторовата вътрешна драма, читателят на Пътешественикът е предизвикан да пропътува с книгата през живота си и да преоцени своите взаимоотношения. Въпреки че този Път е индивидуален за всеки човек, има някои общи места, пътища и кръстопътища, теснини и стръмнини, избори и решения, през които преминават всички, решили да следват духовното, и Бъниан е този, който открива именно тези пресечни точки за читателя. „По някогаш пътят ни е чист, по някогаш мръсен, по някогаш стръмен на горе, по някогаш на долу; нарядко сме на здраво място. Вятърът не е всякога зад гърбът ни, нито е всякой когото срещами, приятел” (Бъниан 1886:167). Поканата за лично приключение 3 е отворена и този, който се отзове, би намерил отговори, които не могат да бъдат открити в която и да е човешка институция или общност, била тя и църковна, до които няма преки пътища. Всеки детайл от историята е многозначим и се вгражда в цялостната концепция за поклонническо пътуване, целящо да доведе търсещия дотам, докъдето се е устремил.

Пътешественикът е нареждан и сред творби като За природата на нещата на Лукреций и Анатомията на Бъртън (Lucretius’ DeReturnNature and Burton’s Anatomy) – дидактични по замисъл, но които се четат с наслада и от хора, които не желаят да приемат тяхното учение и дори може и да не вярват, че в тях има нещо, което биха могли да научат (Lewis 1969:146). К. С. Луис отбелязва и че творбата на Бъниан „е четена и препрочитана от безразлични или враждебни към нейната теология читатели, вкл. и от деца, които едва ли са наясно с нея” (Lewis 1969:146). Колридж споделя, че Пътешественикът е от малкото книги, които могат да бъдат четени отново и отново, като всеки път носи нова и различна наслада, както и че я е чел и като поет, и като посветен вярващ, но след като я прочита и като теолог, открива, че в нея има огромна теологическа прозорливост, сравнима с най-добрата SummaTheologiæ Evangelicæ (Koleridge 1830:160,161). Чарлс Спърджън 4, признава, че „след Библията, книгата, която оценявам най-високо, е Пътешественикът на Джон Бъниан. Тя представя вестта на Библията в различна форма”, а някои критици виждат в творбата християнската версия на мита за Сизиф, при която надеждата при изкачването придава значение на усилията (вж. Talon 1951:215).

Офор характеризира Бъниан като „майстор в реториката, логиката, и моралната философия, без да е изучавал тези дисциплини или дори без да разбира принципите, от които са изградени” и че притежава „свръхестествен талант” (Offor 1991:10,12). Критици като Г. Харисън, Х. Талон, Р. Шарок допълват тезата, след като изследват задълбочено творчеството му и движещите го сили, а Ч. Беърд се опитва да открие логическата връзка между развитието му като проповедник и творец (Baird 1977:7–8). Мнозина литературни историци са изкушени да открият някакъв източник, от който авторът е копирал сюжета и схемата, търсейки прилики с алегоричната поема Кралицата на феите (FaëryQueen) на Едмънд Спенсър, с Островът на човека (TheIsleofMan) на Ричард Бърнард, с Дон Кихот, с труда Лабиринтът на света и раят на сърцето на Ян Амос Коменски, който обаче е преведен на английски едва през 1901 г., както и с други известни и не толкова известни творби. Офор, посветил около 40 години от своя живот на изследване на творчеството на Бъниан, не открива нито една фраза или изречение, нито някакъв готов модел, заети от някоя чужда творба, освен библейските цитати и употребата на общоизвестни притчи и пословици, като доказва, че езикът е оригинален Бънианов, а образите, съдебният процес и ландшафтът – типично английски (Offor 1991:29,30).

Оценена като шедьовър, творбата умело съчетава абстрактното и реалистичното (Филипов 2004:54). Бъниановият Пътешественик достига всеки английски дом и с право намира своето уникално място наред с Шекспировите драми, Милтъновия епос, философията на Лок и се превръща в литературна класика, останала до днес в списъка от задължителни четива на гимназиите в Обединеното кралство. Неговото влияние е безпрецедентно 5 – правени са стотици опити за подражание на Бъниановата алегория, поради което писането му е определено като емблема (вж. Sharrock 1945).

По времето на Бъниан Библията, която с векове е била скривана и пазена от народа, вече е освободена от средновековните окови и намерила солидно място сред всички слоеве на английското общество, образованието ѝ отделя достатъчно внимание и познанието за нея е широко разпространено. Както при останалите си творби, Бъниан използва Библията в Пътешественикът за основно ръководство при представянето на преживяванията на героите. Още на титулната страница той цитира Осия 12:10: IhaveusedSimilitudes: „представих уподобения” (Библия 1885). „Едва ли има обстоятелство или метафора от Стария завет, които да не намират място на страниците на разгърнатата притча в Пътешественикът” (Venables 1888:174).

В самия текст на І. част, освен че могат да се наброят около 530 референции към библейския текст, посочени от Бъниан, се откриват поне още двойно толкова алюзии и незаявени директно препратки и скрити цитати от Библията. Изследвачите защитават тезата, че „Пътешественикът е радикално проникнат с библейската визия на Бъниан – визия, която по-скоро се движи между типология и алегория, отколкото да се съсредоточава върху историческите или буквални значения на текста” (Нобъл 2012:105). Библията свързва в едно цяло въображението и чувствата на твореца и се превръща в мощно литературно влияние за стила му – думите ѝ не представляват само място за среща на надеждите и страховете му, но тяхната мелодия заживява в клетките на неговото въображение (Dowden 1969:249). За да опровергае твърдението, че алегоричният и типологичен прочит на Библията са по-свойствени за православния читател, отколкото за неконформиста 6, Нобъл обръща внимание на особеностите на пуританите от ХVІІ век, които достигат своеобразен връх в алегорическите интерпретации на Писанието и рядко четат Библията буквално 7 (Нобъл 2012:107).

Благодарение на Библията могат да бъдат разбрани множество от образите, темите и мотивите, заложени втворбата на Бъниан, но също така разбирането на сложния многопластов сакрален текст може да бъде улеснено и подпомогнато чрез Пътешественикът. Съновидението например е мотивът, в който се разгръща цялото сюжетно действие и в случая задава рамката на разказа 8. В Пътешественикът могат да се проследят религиозните мотиви, свързани с изхода от Египет, даването на Закона, обещаната земя, в случая наречена Беула (Beulah, от евр. – венчана или омъжена). Огромен брой символни мотиви са разкрити пред читателя: тесния път, прашната стая – сърце; човекът в клетка, Второто пришествие и др.

Библейски атрибути като тоягата на Моисей, „грънците, трубите и ламбадите на Гедеон”, „челюстта, с която Самсон извърши чудеса, камъкът на Давид, убил Голиат, както и сабята, с която Господарят ще погуби Человекът на беззаконието” (1866:65) се разкриват в палата Красен пред протагониста Християн. Важни образни мотиви от втората част, разкрити пред героите в същия палат, са дъгата, потвърждаваща завета на Бога с човека, стълбата на Яков със слизащите и възлизащи ангели; както и представените по-късно многокомпонентни мотиви за Добрият самарянин и Добрият пастир, чийто праобраз е самият Христос.

Някои читатели могат да си зададат въпроса защо в Пътешественикът е отделено толкова място на мотивите за страданието и мъченичеството, а отговорът се открива, ако се отчетат изпитанията на автора поради вярата, особено престоят му в затвора. Неговите герои, за да влязат в Небесния град, също трябва да преминат различни препятствия, последното от които е реката без мост (символ на смъртта от древногръцките митове и легенди), която може да бъде прекосена единствено чрез вяра. Редица контекстуални прилики биха могли да се открият в този епизод с Дантевата Божествена комедия.

Множество образни мотиви от Откровение на св. Иоана Богослова се появяват в края на Пътешественикътпланината, дървото на живота (което, според Беърд, е метафора на „Духа на благодатта, духа и благодатта на Бога” (Baird 1977:19), белите дрехи за избраните, короните, арфите, камбаненият звън, липсата на смърт, сълзи и болка в новото небе, вечният живот, противопоставени на Страшния съд и Божия гняв. Духовната литература често използва подобни образи, но Бъниан успява да им вдъхне собствен живот в неговата алегория, да ги насити със смисъл, да създаде драма. Простите думи от Писанието са обогатени с конкретно съдържание и понякога кратка библейска фраза е вложена в написването на цял епизод. А чрез смесването на високия литературен език с езика на обикновените хора се получава уникалното в творбата – един постмодерен подход още от ХVІІ век.

В стремежа на човешката душа към истината и в усилията ѝ да стигне до края, независимо от обстоятелствата, могат да бъдат открити и редица приказни елементи и мотиви. Ако проследим описанието на действащите лица и функциите им във вълшебната приказка, систематизирани от Вл. Проп, ще открием много сходства с пътуването на Християн и героите, които среща 9. Благодарение на подобни връзки творбата може да пресече културните и националните граници и да бъде разбрана от малки и големи читатели.

Английските книги, които се радват на голяма популярност сред различни класи на обществото, не са твърде голям брой, както и книгите, чиито продажби съперничат на тези на Библията. PilgrimsProgress – една от първите с такава популярност и най-превежданата на почти всички световни езици – е преведена на български през 1865 г., когато в брой 9, 10 и 11 на сп. „Зорница” се появяват няколко страници от началото на творбата (65–83), а през следващата 1866 г. и цялата книга като луксозно издание – качествена хартия, твърда гравирана корица, позлатени страници, 15 илюстрации (вкл. портрет на съчинителя), всяка от които защитена с лист оризова хартия. Пълното заглавие на титулната страница гласи: Пътешественникът от тойзи свят до онзи, или Христяновото пътешествие от градът Погибелово до Небеснийът град; казано по подобие на съновидение от Иоанна Бъняна.

Критиката на български език за произведението на Бъниан и за преводите на двете части е твърде оскъдна. За век и половина от появата им на български език се откриват само няколко кратки резюмета. Едно от първите по-сериозни проучвания е поместено в История на новата българска литература. Т. 3, където Боян Пенев причислява творбата към нравоучителните религиозни книги, с тон, доближаващ се до патоса на Евангелието, в която „има твърде много религиозна, възвишена поезия” (1977:543). Друг кратък преглед на творчеството на Бъниан се открива в изследването на Вл. Филипов за автора в Преводна рецепция на европейска литература в България (2000) и малко по-обемен в Проникване на английската и американската книжнина в България през Възраждането (2004). По-разширено и необременено от конюнктурни съображения е изследването „Пътешественикът” на Бъниан в България от 1866 г. до 2007 г. на Люба Чернинкова в сп. „Литературна мисъл” (2010). Появява се и кратка анотация за последното преиздание на творбата от Милена Кирова в „Култура” (2008), в която се посочва нуждата от нов съвременен превод.

За първия български преводач на творбата (преводът на първа част всъщност е само базисен, след което излизат преработени осъвременени версии – общо осем издания 10, на основата именно на първия превод) с инициали А. Л. изследвачите Маньо Стоянов и Вл. Филипов признават протестантския методистки мисионер д-р Албърт Лонг 11. По-ранни съобщения в потвърждение на тази теза са: бележка за смъртта на д-р Лонг в сп. „Христианский свят” (бр. 9, 1901:162–167), където, като доказателство за сполучливото му владеене на български език, се посочва работата му като редактор на сп. „Зорница” и преводът на Пътешественикът, „който е тъй гладък, че и сега, след повече от тридесет години, се чете с услада” (1901:164); кратко резюме в Летопис на българското книжовно дружество в София (1902:98) за живота, делото и смъртта на Албърт Лонг, в което се споменава и за неговия превод на „Bunyan-овата алегория Pilgrim’s Progress”, както и в обзора на Ст. Томов, където отново се потвърждава, че преводът е „превъзходно направен” от д-р Лонг и че „тази книга заслужава да бъде настолна книга във всеки български дом” (Томов 1909:59). Затова може да се каже, че преводът изпълнява своята възрожденска мисия още от първото си цялостно отпечатване. Едно от безспорните доказателства е цялостният последователен и качествен превод на български език, който оценяват Вл. Филипов и Л. Чернинкова в своите изследвания на класическата творба. На фона на останалите преводи от различни европейски езици, както и на преводите през посредници или побългарените преработки, това е произведението, което има рядката привилегия да бъде преведено от оригинала в този ранен период от развитието на българската литература от носител и познавач на изходния език в тънкости и много добре усвоил българския език (независимо дали е направен с помощта на някой негов ученик, както предполага Вл. Филипов 2000:70). Преводът се отличава коренно от другите за своето време и с верността си към оригинала – той е най-пълният и точният превод до днес, за разлика от излезлите по-късно преработени версии, при които редакторите си позволяват намеса и съкращение 12 на някои пасажи, фрази, думи, герои, поради което заема важно място в българската рецепция на англоезичната литература.

Усетил нуждата на българската аудитория от четива, които по естество са и религиозни, и поучителни, и предлагат реалистични приключения, А. Лонг се отдава на каузата да преведе и издаде класическата творба на Джон Бъниан. Така преводът му се появява на правилното време и място и е преиздаден през 1880 г. отново в Цариград, този път в печатницата на Бояджиана в Американ хан.

В българският превод от ХІХ век липсват единствено стихотворното апологетично обръщение в началото 13 и завършекът, също в стихове: The Conclusion, които вероятно са се сторили твърде голямо предизвикателство за превод, въпреки че в самия текст са преведени множество песни в стихове, както и стихове от Св. писание. За трудностите при превода на конкретната творба и за мотивите да се заеме с нея намираме признание в Предисловие от преводителят, в чиято последна част се представят религиозните мотиви на преводача не само да се заеме с този труд, но и да го отпечата, „признателен на Бога, който даде и мене да чета в младите си години тази превъсходна книга, за да подбуди в душата ми едно силно желание за онзи небесен и неръкотворен град” (1866: б. с.). Обяснимо е и изпускането на религиозните акценти в периода 1944–1989 при подробни изследвания за автора и преводачите, както и за цялостната дейност на американските мисионери. Но появата на превода е пряко повлияна от тяхната литературна дейност, която се свързва преди всичко с усилията да се преведе Библията на говорим български език. Наред с това се работи и върху различни преводи на книги, речници, брошури, граматики, вестник, списание, като най-търсените издания остават учебниците и учебните материали. Книгоиздаването и книгоразпространението също са техен фокус (вж. Илчев 2003:56). 14 Т. Несторова обобщава отношението на местното население към протестантската литература като „приета и упражняваща известно влияние върху българското общество”, но признава, че „тази литература не изпълни на практика очакванията на мисионерите, че ще помогне за бързото преминаване на православното население в друга вяра. Вместо това тя задоволи в много по-голяма степен нуждата на българите от книги на говоримия език” (Несторова 1991:78). Така остават резервите към тази литература – още една причина Бъниан да не може да се установи като класически автор в българска среда още с първата си поява.

В първото издание на първата част на Пътешественикът, непосредствено след Предисловието, е поместено „Житието на достопочтеннаго Иоанна Бъняна”, наречен „знаменитийът съчинител на тази книга”. То започва с кратък абзац с биографични данни и цитати от самия Бъниан, поставени в кавички. За заглавието е посочено, че „ние за по-понятно на български език сме променили на Пътешественикът”, което се оказва наистина жизнено заглавие, тъй като и до днес никой не е предложил по-сполучлив превод за българския читател. Въпреки че с тази промяна се губи част от потенциала, заложен в оригиналното заглавиеPilgrim's Progress, поради това, че пътешественик не означава задължително тръгнал да търси религиозно преживяване човек, благодарение на запазеното подзаглавие става ясно за какво пътуване става въпрос – „от тойзи свят до онзи”, както и на допълнителното пояснение: „или Христяновото пътешествие от градът Погибелово до Небеснийът град; казано по подобие на съновидение от Иоанна Бъняна”. 15

Албърт Лонг използва за библейските цитати в книгата основно превода, по който са работили в екипа, въпреки че не всички стихове в Пътешественикът, І. част съвпадат напълно с отпечатаните до този момент части на Библията 16, с които той със сигурност е бил запознат. На места в превода си Лонг е предложил свои варианти на библейските стихове. Преведени от него са всички стихотворни пасажи, в повечето от които е налице сполучлив опит за поетичен превод със спазване на римите.

Вл. Филипов забелязва някои минимални пропуски или буквализми в превода на А. Лонг, но имайки предвид разговорния стил на творбата, той ги приема за допустими (Филипов 2004:52, 53). Изследвачът англицист не открива „грешки, които да се дължат на неразбиране на оригинала”, което е напълно естествено за преводач, носител на езика, нито „елементът на несигурност”, в сравнение с превода на Чичева Томова колиба и други преводи от периода, и признава, че начинът, по който този превод е представен на български, е „забележителен успех”, „поставил ниво, което за съжаление е било мъчно да бъде поддържано и развивано, но което не може да не е оказало влияние върху някои от дейците на преводаческото поприще” (Филипов 2004:53).

Л. Чернинкова също посочва няколко несъществени пропуска при детайлното си вглеждане в превода и обръща внимание на побългарени реалии от А. Лонг – напр. „кмет” в превод на титлата „Lord” (Чернинкова 2010:205, 206) и на някои по-тежки конструкции на български. При превода на две от имената Чернинкова открива дублиране – в българския вариант и Despond, и Despair са преведени с Отчаяние, за първото от които в последния превод е намерен по-точен вариант – Унилост (2007), а имената на двама различни герои – ArrogancyиMr. High-mind – са преведени по един и същи начин с Високоум, вероятно поради недоглеждане.
Проблемът с превода на имената на Бъниановите герои, които наподобяват прякори и чрез тях звучат реалистично, като в същото време са осветени през библейска перспектива, е важен от гледна точка на идеите и мотивите, които са заложени в тях. Още в името на главния протагонист е заложен мотивът за обръщането към вярата – Христян. Около него се завърта целият наратив и той доминира над останалите. Бъниан представя историята на Христян по начин, по който читателят да бъде въвлечен в „такъв един начин на четене, който да го тласне точно към онзи духовен опит, който започва с обръщането” (Davies 2002:72). Както и да живее човек, той се оказва в определен в живота, в който си задава въпроса на Христян: „Какво да правя, за да се спася?” (1866:3). Същото се случва и с неговата жена във втора част. Колкото и за останалите герои това да изглежда глупаво, за решилия да се посвети на Бога, то е важно животопроменящо преживяване 17. Според историците, като човек с „дрипави дрехи” Христян представлява типичната фигура от протестантска Англия, но с товара на гърба си става универсален символ (Talon 1951:217).

Повечето от алегоричните имена са се запазили като лични имена при превода на Лонг, докато по-късно (в превода от 1925) някои от тях са преобразувани във фамилни, поради въвеждането на трикомпонентната система на именуване след Освобождението и налагането им предимно в градовете като форма на официално обръщение (Чернинкова 2010:207). Чернинкова обяснява решението на Лонг за побългаряване на имената освен с факта, че това е типичен възрожденски подход за превод, и с това, че героите на Бъниан не са национално обусловени, а „олицетворения на общочовешки качества, добродетели и пороци”. В образа на Благовест – основния помощник на Христян – също е заложен библейски мотив – благовестието. Неговото присъствие е „мимолетно” (Sim 2000:135), т.е. появява се в основни или критични за Христян моменти и олицетворява Провидението в творбата на Бъниан. Присъствието на останалите герои, които придружават Христян за по-кратко или по-дълго в неговото пътуване, някои критици определят недвусмислено като образ на църквата в творбата, но не като „епископалната или презвитерианската, а по-скоро като неконформистка, конгрешанска, баптистка църква” (вж. Johnson 2003:147; Wakefield 1992:67; Talon 1951:149).

В имената на придружителите на Христян Верен (който трябва да пожертва живота си на кладата в защита на вярата и избрания от него път по време на Суетний панаир) и Надеждин (с когото пристигат до портите на Небесния град и влизат през тях) също се откриват библейските образи вяра и надежда 18. А Христяна може да се разглежда и като последната от поредицата „вяра, надежда, любов” (според 1 Кор. 13:13), тъй като при нея именно любовта е основният движещия мотив – към Бога, към съпруга, към децата, чиито имена също са библейски – Матей, Йосиф, Самуил, Яков.

Повечето от личните имена, използвани в Пътешественикът, са положителни библейски качества, състояния, действия и задават важни теми като Разсъдителност, Набожност, Умилителност; Невинна, Искрен; Веждко (от стбг. вѣдать – зная); Прислужник, Тълковник, Помощник. Срещат се и качества, състояния, действия, които са представени в Библията като греховни или водещи към грях: Лъжец, Ласкател, Лицемер, Зломисленик, Похотник, Двеуст; Вехтий человек; Мразидобро, Държисвет, Любослав; Плътоугод; Времеслужник. В няколко от имената е въплътен мотивът за мамонаСребролюб, Користолюб, които са винаги съгласни с общото мнение; а в други – обичта към господар, който заробва тялото – Обрядолюб, Сластолюб.

Имената на някои от героите изразяват много ясно библейски мотиви. Например мотивът за фарисейството – спазването на обреди и традиции, които сами по себе си не могат да доведат човек до спасение, е въплътен в образите на Обрядолюб и Лицемер – родени в земята на Суетната слава и тръгнали към гората Сион да придобият слава и похвала (1866:44; 136–37). Мотивът за невежеството, особено опасно според пуританите, е въплътен в образа на Невеждко, а мотивът за маловерието – в Маловер. Имената, които са директни препратки към библейски герои, и в които може да се открият библейски мотиви са голям брой и са преведени така, както се откриват в превода на Библията (1885): Адам (Първий), Каин и Авел, Аполлион (Погубител), Богатият и Лазар; Матей, Самуил, Йосиф, Яков, Марта, Авраам, Соломон, Йов, Исав; Стефан, Павел, Петър и др.

Много от топонимите също са свързани с библейски образи или реалии: Мъчнотия, Заблуждение, Предпазване, както и Спечалово, Искреново, Почтеново, Безблагодатово, Глупешово. Други библейски образи, използвани при превода на имената са: Мир, Спасение, Обещание, библейски звучи и Всемоление (All-prayer) – едно от най-силните оръжия на Христян. Някои топоними са директни заемки от библейския текст: Есевон (Heshbon); долината на Смъртната сянка (valleyofShadowofDeath); Божията река (TheriverofGod); Небесната земя (CelestialCountry).

Възможно е на читателя да се струва, че в книгата липсва присъствието на Бога, но, както твърди Нобъл, Бог присъства най-вече в Своето отсъствие и вярата всъщност не е само в това, което е невидимо, но и в онова, което се предполага, но е в крайна сметка непознато” (Нобъл 2012:109). Запознатият с Библията читател обаче ще открие Божието присъствие, и то в трите ипостаси – Отец (Господаря на онази страна; Съдията на всички, источникът на живота, Милостивий, Бог); Св. Дух (Утешителят; този, който дава свитъка); Христос (Човешкия син, здравата земя). Във втората част е засилена употребата на Бог, Св. Троица, Отец, Син, Св. Дух и различните им еврейски имена. Дяволът също присъства – в образите на рикаещите лъвове, при аналогията с Юда, като притежателя на Веелзевуловата градина.

Цялостната намеса с побългаряването при превода на имената в Пътешественикът е оценена като предимство, 19 тъй като така „творбата общува по-добре с читателя – нещо, което не би могло да се получи, ако всички имена бяха калкирани или преведени като лексикални единици, които не наподобяват български антропоними и звучаха изкуствено” (Чернинкова 2010:215). А приносът на А. Лонг с превода на имената е несъмнен, тъй като той не пропуска нито едно от тях и в двете издания на І част, осъществени през ХІХ век, за разлика от изданията от ХХ век.

Преводачът се опитва при възможност да превежда дадена част на речта от английски със съответната на български не само при имената. Единствено тънката сатира на Бъниан 20 не може да се долови до най-малките детайли на български език, но не е и изцяло смекчена. Д-р Лонг дотолкова е последователен в превода си, че предава и тавтологиите от английския – „dead carcass” (р. 87) – „мъртва мръша” (с. 99). Той възприема и типичното за Възраждането поясняване в скоби с турцизми: „чинове (мансуби)” (с. 113); „сентенцията (илям)” – с. 125; „жупел (кюкюрт)” (с. 159). Русизмизми и руско влияние се откриват при: „красний”; „совест” (с. 98); „судията” (с. 119). Въпреки че българският език не е роден за Лонг, той не избягва употребата на архаични и диалектни форми: „задянат” (с. 1); „благоутробен” (37); „кръвие” (с. 57); „тойзи” (с. 98); „дервент, киошк” 21; „хром”, „рът”. Побългаряване може да се открие при превода на „Dragon’s wings” с „ламийски крила” (с. 73); народно-разговорен изказ се постига с модифициращите частици като зер, а преводът на фразеологизми е твърде сполучлив: „my heart inclines to go with my Neighbour” (р. 5) – „Мене ме тегли сърце да отида със съседа си (с. 6); „he needed not to trouble his head thereabout” (р. 38) – „не е нужда да си биеш ти толкоз главата” (с. 44); „there I sucked them in” (р. 62) – „с майчиното си мляко засуках” (с. 71); „Changed a bad for a worse” (р. 60) – „от трън та на глок” (с. 69), последните две от които са се получили дори по-образни от английския.

От втората част на романа също има две издания през ХІХ век (и още три през ХХ). На първото издание на втора част (1886) е посочено на титулната страница: „превод от Английски”, а на второто (1891) – „Превел от Английски Ст. Томов”, като на гърба на съдържанието е отбелязано, че изданието е „внимателно прегледано и поправено”, с инициали „С. Т.” накрая. Преводачът, отбелязан само във второто издание на втора част – Стефан Томов – подхожда също толкова отговорно и съвестно към работата. Въпреки че достоверността на заявения преводач предизвиква известни съмнения, тъй като текстът напомня до голяма степен „стила на превеждане и подхода към алегоричните антропоними на Лонг” от първата част (Чернинкова 2010:201), а графическото оформяне с обособяването на глави и поясняването на отделните епизоди в горните части на всяка страница е сходно, в контекста на живота и дейността на Томов 22 можем да открием, че не би имало основания за подобни съмнения (вж. Българската възрожденска интелигенция 1988:657).

Двата текста от 1886 и 1891 г. на преводите на втора част са идентични, с минимални разлики в изписването на някои думи – най-вече сложните форми на прилагателните и актуализирани спрямо тогавашните норми отделни лексикални форми. Така че преводачът на първото и второто издание на втора част несъмнено е един, като липсват данни, които да сочат д-р Лонг за такъв. Преводът се отличава от този на първа част по постигнатата още по-голяма гладкост и яснота на изложението, употребата на различни форми на бъдеще време, засилената употреба на народно-разговорни форми, а поясняването в скоби е сведено до минимум, и то не с турцизми, които липсват като цяло в превода. Единствено за стихотворните части не личи опит за поетично предаване, а по-скоро са преведени буквално, без рима, спазване на ритъма и стъпките. Другата съществена разлика е последователното цитиране на всички библейски стихове от Ст. Томов, които се оказват напълно идентични с тези от второто цялостно издание на Библията (1885).

В превода на втора част Ст. Томов също използва архаична лексика (1886): „рачиха” (с. 1); „нейгде” (с. 2); „съветувам”, „приида” (с. 35); „тадяс”, „тадява” (с. 102).
Побългаряване с добри преводни варианти се открива в употребата на „махала”, „поборник” (с. 170); „войводите и кличът” (с. 172); „вапирите ще мя земат” (с. 128), „бяс или змей” (с. 200); „таласъми и зли духове” (с. 102). Народно-разговорен изказ се постига с изразите: „сторила намерение да го направи” (с. 17); „на радо сърдце” (с. 57); „бях почти изгубил сърдце” (с. 68). Ст. Томов предава сполучливо и неочакваните сравнения: „The fatter the saw is, the more she desires the mire; the fatter the ox is, the more gameously he goes to the slaughter; and the more healthy the lusty man is, the more prone he is into evil” (1991:187) – „Колкото е по-тлъста свинята, толкова повече желае за тинята; колкото по-тлъст е волът, толкова по-весело отива на заколение; и колкото е по-здрав и весел человек, толкова по-наклонен е към злото” (1886:47). Библейските фрази са преведени също сполучливо и в съгласие с превода на Библията: „Последните ще станат първи”; „Псето се върна в бълвоча си”; „купуваме истината”.

Пътешественикът попада на българска почва благодарение на умелите майстори на словото – д-р А. Лонг и Ст. Томов, първият от които със своята ерудиция, духовност и смирение оказва огромно влияние върху развитието на българския език и литература, най-вече с редакторската работа и превода на Библията, а другият – млад и също образован, подема щафетата и превежда втората част, следвайки методите и посоките на своя учител. Задълбочената работа по превода на двете части от двамата преводачи през ХІХ век, духовните им познания и посветеност на словото допринасят за голямата жизненост на техния труд и представляват достойно за уважение дело – без прецедент в историята на българския превод от този период – и поради факта, че превеждат от оригинала без посредник, и поради това, че са постигнали успех с предаването както на сюжета, така и на алегоричните имена и реалии, и поради това, че познават изключително добре Библията (като свещенослужители) и могат да уловят всеки скрит цитат и да го предадат адекватно на читателя. Двата превода са силно въздействащи и независимо от остарялата лексика и словоред остават и до днес недостигнати по богатство на езика и поетична образност български вариант. Единствените пропуски са в неточното членуване на имената от мъжки род и употребата на запетаи, което е вследствие на силното влияние на английския език и при двамата книжовници. Но съвременните преводи не могат да се откроят с особени художествени достойнства и отстъпват от тенденциите за превод, тъй като единствено ревизират първите и въпреки че до голяма степен осъвременяват лексиката, повтарят в определени случаи стария словоред и съкращават безразборно различни епизоди. Затова Пътешественикът днес изглежда твърде остарял и неактуален роман, който вместо да изпълни целта да призове към духовно пътуване, отблъсква българския читател, като препятства дори постветения християнин с неактуализирания превод.

В България Джон Бъниан не се радва и на институционализиран прием като в родината си. В утвърдените учебни програми на МОН за английските гимназии и гимназиите с разширено изучаване на английски (11–12 кл.) той не присъства като задължителен елемент. В учебника по история на английската литература на Марко Минков за университетските филологически специалности не се открива самостоятелна статия за английския класик, а в няколко страници са споменати част от творбите му (Mincoff 1998:589–592), като на Пътешественикът е отделен само един абзац, в който е синтезирано съдържанието му, без подробно вглеждане в образите и мотивите в него. Вероятно една от причините да не се гледа сериозно на творбата е факта, че част от тиражите се разпространяват безплатно от различни християнски мисии.

Бъниан намира трудно място и в българските издателски политики. Освен Пътешественикът, са издадени само още две негови художествени творби и теологическата за Молитвата (1999, 2003). Едва през 2015 г. в съвременен превод на български език и с включена подробна Карта, разкриваща двата пътя – към небето и ада – излиза книгата му Животът и смъртта на г-н Злонрав, за разлика от Пътешественикът, чиито издания до последното от 2007 г. са базирани на превода на д-р Албърт Лонг отпреди 150 години, и Духовната война – на превода на Стефан Стефанов от 1939 г. Това несъмнено допълва рецепцията на най-познатия и четен по света английски автор и реабилитира до известна степен забранявания и маргинализиран с години у нас християнски творец.

 

Използвана литература

Алберт Лимерик Лонг. – В: Летопис на българското книжовно дружество в София, т. II. С., 1902, с. 97, 98.
Алтунян 2007: Алтунян, Б. Приносът на библейското дело за Българското възраждане и борбите за освобождение. – В: Библията в България. Сб. доклади. С.: ББД, Библейска лига, 2007.
Аретов 1990: Аретов, Н. Мотивът за съня в преводната и оригиналната възрожденска книжнина. Поетика и литературна история. С.: БАН, 1990.
Библия сиреч Священното Писание на Вехтий и Новий завет, вярно и точно преведено от първообразното. Виена: печатано от Адолф Холцхаузен за БИБО, 1885.
Бляк 1992: Бляк, Ф. Американският колеж в София. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 1992.
Българската възрожденска интелигенция: Учители, свещеници, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари...: Енциклопедия (съст. Николай Генчев). С.: ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988.
Бъниан 2007: Бъниан, Дж. Пътешественикът от този свят до онзи, Ч. 1. С.: „Нов човек”, 2007.
Бънян 1866: Бънян, И. Пътешественникът от тойзи свят до онзи. Ч. 1. Цариград: печ. А. Минасияна, 1866.
Бънян 1880: Бънян, И. Пътешественникът от тойзи свят до онзи. Ч. 1. Цариград: печ. Бояджияна, Американ хан, 1880.
Бънян 1886: Бънян, И. Пътешественикът от този свят до онзи, Ч. 2. Пътешествието на Христяновата жена и на децата му до Небеснийът град. Свищов: печ. Американска евангелистка мисия, 1886.
Бънян 1891: Бънян, И. Пътешественикът от този свят до онзи. Пътешествието на Христяновата жена и на децата му до Небеснийът град. Ч. 2. Свищов:1891.
Бънян 1925: Бънян, Дж. Пътешественикът от този свят до онзи, Ч. 1. Пловдив: Печатница „Труд” на Петко Беловеждов, 1925.
Бънян 1926: Бънян, Дж. Пътешественикът от този свят до онзи, Ч. 2. Пловдив: Модерна Печатница, 1926.
Бънян: Бънян, Дж. Пътешественикът от този свят до онзи,Ч.1 – Ч.2, „Беловеждов”, б.г.
Генов 2012: Генов, Р. „Вестник „Зорница” в българското обществено пространство (1876–1948)”. – В: Зорница. Юбилеен сборник по случай 135-годишнина на вестника. С.: СЕСЦБ, 2012.
„Д-р Алберт Л. Лонг.” – Христианский свят. Методистка епископална мисия, 1901, бр. 8, 9.
Илчев 2003: Илчев, Ив., Пл. Митев. Докосвания до Америка (ХІХ – началото на ХХ век). С.: Фондация „Хемимонт”, 2003.
Кирова 2008: Кирова, М. Пътешественикът – три века по-късно. – Култура, бр. 29 (2512), 04.09. 2008.
Матеев 1934: Матеев, П. Велики благодетели на българския народ: Из живота и дейността на А. Лонг, Дж. Вуошбърн, Е. Пиарс, Ю. Скайлер, Мак Гахан и лейди Странгфорд. С., 1934.
Несторова 1991: Несторова, Т. Американските мисионери сред българите 1858–1912. Прев. В. Димитрова. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 1991.
Нобъл 2012: Нобъл, Т. Библията и поклонникът на изток и на запад: употребата на Свещ. Писание в „Откровени разкази на един странник пред неговия духовен отец" и "Пътешественикът от този свят до онзи”. прев. Слава Янакиева. – Богословска мисъл, 2012, №3/4, с. 92-110.
Пенев 1977: Пенев, Б. История на новата българска литература. Т.3. С.: Бълг. писател, 1977.
Сеймур-Смит 2005: Сеймур-Смит, М. 100-те най-влиятелни книги, писани някога. С.: Издателство „Репортер”, 2005.
Стоянов 1957: Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина, т.І. С.: Наука и изкуство, 1957.
Томов 1909: Томов, Ст. „Българска евангелска литература.” – В: Юбилеен сборник по случай петдесетгодишнината от започването на евангелската мисионерска дейност в България: Ч. 1. Самоков, 1909.
Уошбърн 1980: Уошбърн, Дж. Петдесет години в Цариград. Спомени за Роберт колеж.
С.: Отечествен фронт, 1980.
Филипов 2000: Филипов, В. „Джон Бъниан (John Bunyan) 1628–1688.” – В: Преводна рецепция на европейска литература в България – Английска литература. С.: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2000.
Филипов 2004: Филипов, В. Проникване на английската и американската книжнина в България през Възраждането. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 2004.
Хол 2008: Хол, У. Пуритани на Балканите. С.: „Нов човек”, 2008.
Чернинкова 2010: Чернинкова, Л. „Пътешественикът от този свят до онзи”: „Пътешественикът” на Бъниан в България от 1866 г. до 2007 г.– Литературна мисъл, №2, 2010.
Шашко 2001: Шашко, Ф., Б. Гринберг, Р. Генов. Американски пътеписи за България. С.: Планета – 3, 2001.
Atmore: Atmore, R. The Theological Themes of John Bunyan's Pilgrim's Progress. Reformation Life Institute. <http://www.bethelcomchurch.org/Reformation%20Lectures/ThemesPilgrims.pdf>
Baird 1977: Baird, Ch. John Bunyan: a study in narrative technique.Port Washington, N.Y.: Kennikat Press, 1977.
Bunyan 1996: Bunyan, J. The Pilgrim's Progress. London: Wordsworth Editions Limited, 1996.
Bunyan 1991: Bunyan, J. The works of John Bunyan.vol 3. George Offor, ed. Glasgow, Edinburgh and London: The banner of truth trust, 1991.
Cherninkova 2010: Cherninkova, L. The Allegorical Names in The Pilgrim’s Progress by John Bunyan and Their Rendition in Bulgarian. MA Thesis. Supervisor: Alexander Shurbanov. Sofia, 2010.
Davies 2002: Davies, M. Graceful Reading: Theology and Narrative in the Works of John Bunyan. Oxford: OUP, 2002.
Dowden 1969: Dowden, E. Puritan and Anglican: studies in literature. Freeport, New York: Books for Libraries Press, 1969.
Greves 2002: Greves, R. Glimpses of Glory: John Bynyan and English Dissent. Stanford, Calif.: Stanford University Press, 2002.
Johnson 1992: Johnson, В. А. Reading Piers Plowman and the Pilgrim's Progress: Reception and the Protestant Reader. Carbondale: Southern Illinois University Press, 1992.
Koleridge 1830: Koleridge, S. Table Talk, vol. I, 1830, pp.160, 161.
Lewis 1969: Lewis, C. S. The Vision of John Bunyan. – In: Selected Literary Essays. London: Cambridge University Press, 1969.
Mincoff 1998: Mincoff, M. A History of English Literature. Sofia: Плеяда, 1998.
Sharrock 1945: Sharrock, R. Bunyan and the English Emblem Writers. – R.E.S. vol. XXI, 82, 1945.
Sim 2000: Sim, S., D. Walker. Bunyan and Authority: The Rhetoric of Dissent and the Legitimation Crisis in Seventeenth-Century England. Bern: Peter Lang, 2000.
Talon 1951: Talon, H. John Bunyan, the Man and His Works.London: Rockliff, 1951.
Thiel 1931: Thiel, G. Bunyans Stellung innerhalb der religioesen Stroemungen seiner Zeit. Breslau: Priebatschs Buchh, 1931. Venables 1888: Venables, E. Life of John Bunyan. London: W. Scott, 1888.
Wakefield 1992: Wakefield, G. Bunyan the Christian. London: Harper Collins, 1992.

Бележки

1 Въпреки че реално Пътешественикът е първият художествено пресъздаден белетристичен опит в английската литература, някои от причините защо Бъниан не е единодушно признат за автор на първия англоезичен роман вероятно се крият във връзките на творбата със средновековния жанр видение и поради това, че героят Християн се свързва повече с миналото, докато героят на Дефо – с бъдещето.

2 За да бъдат разбрани художествените текстове на Бъниан, следва да се вземе под внимание и неговата Изповед на вярата (сравнявана с Изповедите на Св. Августин), а чрез Благодат изобилстваща, в която личните преживявания са преплетени с библейски реминисценции, може да се проследи „естественият процес, чрез който историята на един човек се трансформира в пътуване на християнина поклонник; автобиографията – в алегорична художествена творба” (Talon 1951:140).

3 Приключенското начало в творбата е следствие влиянието преди всичко на рицарските романи, вж. Talon 1951:166–170. Талон посочва употребата на пътешествието в литературата, която през ХVІІ век е станала твърде конвенционална, като някои творби от френски и английски духовници, писани предишните векове, съдържат подобни поклоннически пътувания, за които критикът се усъмнява, че са стигнали до Бъниан.

4 Биографите на Спърджън отбелязват, че през живота си той е прочел Пътешественикът стотина пъти, вж. Atmore 2015:3.

5 Дори Бъниан да не е целял да постигне подобна известност и да достигне до такава дълбочина на религиозни и философски прозрения, неоспорим факт е, че го прави. Църквата на Англия почита паметта му на 30 август, в литургичния календар на Епископалната църква на САЩ денят му се отбелязва на 29 август, а някои други Англикански църкви, като тази в Австралия, го почитат в деня на смъртта му (31 август) – едно напълно заслужено признание.

6 Неконформисти – отстъпнициот официалната Англиканска църква, като се срещат и формите отцепници, дисентери, дисиденти.

7 Нобъл прилага и примера за алегоричните имена, които пуританите дават на децата си, като Вяра, Целомъдрие, Благоразумие, Надежда.

8 Това е литературен мотив с дълга история, върху основата на който са изградени цели повествования още в старобългарската преводна и домашна литература. През Възраждането мотивът придобива нова функционалност – напр. вникване в душевността на героя, натоварва се с алегоричен смисъл и може да се използва като елемент от белетристичния, а често и от публицистичен текст (вж. Аретов 1990).

9 Дори името на единия герой е Помощник – този, който пръв му подава ръка да излезе от Блатото на Отчаянието.

10 Съществува известно объркване за броя на преизданията през ХХ век и тяхната поредност. Л. Чернинкова прави най-пълно проучване на регистрираните в НБ „Св. Св. Кирил и Методий” и представя свое откритие за нерегистрирано издание с посочен издател „[Б]еловеждов” на титулната страница, което ситуира между 1926 (когато са издадени двете части, включени в него) и 1930 г., когато умира Никола Беловеждов, когото тя приема за издател или съдействал за издаването на творбата. Но при сравнението на въпросното издание с тези от 1925 г. (І част), на титулната страница на което е отбелязано като издателство печатница „Труд” на Петко Беловеждов – брат на Никола от втория брак на баща му Илия и починал през 1943 г., и от 1926 г. (ІІ част), може да се заключи, че това напълно идентично с двете части издание – и текстуално, и графично – всъщност не е четвъртото, както предполага Л. Чернинкова, а петото или шестото от фототипните издания, които са с различни корици и за които се твърди в последното издание (2007:6), че са „отпечатвани в Холандия и Германия в периода между 1970–1990 г. и са внасяни в България от няколко християнски мисии. Разпространявани са безплатно заедно с Библии” и съдържат двете части на романа. Също така на титулната страница на тези издания е скрита годината и печатницата, а се вижда само част от името: „ѣловеждовъ”, вероятно направено с цел да не се разбере в годините на цензурата откъде е произходът на книгата. Въпреки че не се открива в списъците със забранена литература (вж. Списъци на забранена литература. София: Наука и изкуство, 1952; І Списък на фашистка, упадъчна, религиозна, опортюнистическа, реакционна и малоценна литература. София: Профиздат, 1952; Списък на вредна литература. Свитък І. София: Главлит, 1955; Списък на вредна литература. Свитък ІІ. София: ДБВК, 1957 и др.), Пътешественикът, като част от християнската литература – „опиат за народа” – е трябвало да бъде преследван и съответно внасян нелегално. Съдържанието му не би могло да се ревизира, тъй като, ако се премахнат библейските стихове – явните и скрити цитати, образите и алегориите, от книгата не би останало нищо, освен част от заглавието.

11 Албърт Лонг (1832–1901) става първият мисионер на американската методистка църква по българските земи и се посвещава на широка религиозно-просветна дейност сред българския народ. След като завършва Бостънския университет, той пристига в Шумен (1857), по-късно се мести в Търново, а с установяването си в Цариград през 1863 година се включва към екипа на д-р Ригс в епохалния труд за превода и редактирането на Библията на съвременен български език (освен латински, български и руски, той „познава добре гръцкия език, донякъде еврейски.” (Лонг 1902:98). Още за заслугите му, вж. Велики благодетели на българския народ (Матеев 1934: 23–28).
Освен Пътешественикът А. Лонг превежда и други белетристични творби, лекции, писма, религиозни поучения, публикувани в сп. „Зорница” или самостоятелно. В периода 1864–1871 д-р Лонг организира, редактира и издава илюстрования ежемесечник „Зорница“ – първото евангелско духовно списание, най-дълголетното преди Освобождението с общо 12 годишни течения, чиято популярност се дължи на фактори като този, че то никога не придобива чисто религиозен характер, тъй като материалите върху християнската вяра и морал са представени в контекста на общочовешките ценности, в него се публикуват научнопопулярни статии, любопитни факти, а и екипът от мисионери, вдъхновявани от Лонг и Ригс се отдава убедено и безкористно на тази кауза (вж. Илчев 2003:103, Генов 2012:98).

12 Факт е, че цели 150 години това е преводът, който продължава да се печата, върху който различни редактори по различно време се опитват да упражняват своите лингвистични и богословски компетенции (напр. баптисткият пастир Т. Опренов – редактор на седмото българско издание на първа част – премахва от текста някои реалии, като „руйно вино” и др., които този клон от протестантството приема за греховни и съответно неприемливи за художествената литература).

13 От Авторовата защита на книгата (The Author's Apology for his Book) може да се установи читателската аудитория, към която е насочено произведението: „The book will make a Travailer of thee” – „Пътешественик книгата ще те направи” (Бъниан 2007:11) – т.е. към тези, които все още не са се озовали на Пътя и търсят да го открият за себе си. Това обръщение е една от възможните причини за отхвърлянето ѝ по време на тоталитарната цензура.

14 За мисионерското влияние върху развитието на българската литература и печата, вж. още Алтунян 2007, Бляк 1992, Уошбърн 1980, Хол 2008, Шашко 2001.

15 Вл. Филипов намира за интересен въпроса с превода на името на автора John с Иоан, тъй като името, което отговаря в по-голяма степен на оригинала, е българското Иван, и предполага, че А. Лонг вероятно е „искал да подчертае религиозния характер на „Пътешественикът”, като се е помъчил да го свърже със Светото писание дори чрез името на автора” – както е преведено в Новия завет (Филипов 2004:50,51).

16 Още през 1860 г. излиза Петокнижието от този труд, през 1862 – втората част на Стария завет, а през 1864 третата. През 1866–67 г. е отпечатан и Новият завет в паралелен превод със старобългарския текст.

17 С този персонаж се свързва и мотивът за промяна на името – от Безблагодатен (Graceless) в Христян (Christian) – един често срещан библейски мотив, при който се променя съдбата на даден персонаж и се загатва за новото име, което ще получи всеки повярвал при срещата със своя Създател на небето. Така единствено чрез пътя той се самоопределя, показва мястото си в света, заявява себе си.

18 Чернинкова обръща специално внимание на името Надеждин, образувано с продуктивната наставка -ин за мъжки собствени имена, което е малко вероятно да е било познато на А. Лонг, но така или иначе се е получил твърде сполучлив преводен вариант, тъй като името не се открива в нито един именник. В по-късните издания на романа името е заменено с Надежден.

19 Чернинкова посочва значителните постижения при превода на алегоричните имена, още повече, като се има предвид, че преводачът не е носител на българския език, а превежда произведение, съдържащо само в първата си част над 145 алегорични имена, и по време, когато българският език все още не е утвърден (Чернинкова 2010:214) и граматичните правила – институционализирани.

20 Бъниан живее във века на сатирици като Бътлър, Марвъл, Рочестър, Драйдън и сатирата му е насочена основно срещу аристокрацията, висшата класа и богатите, както и срещу лицемерните изменници (Hill 1989:223).

21 По-късно преведено с „беседка”, 1993 г.

22 Негово дело са десетки преводи от английски и немски автори на разкази, богословски материали, брошури и статии, сред които Повестта на Рут, 1887; Хилбрукският воденичар: Разказ за селския живот в Англия, 1887, Живота на Джон Уесли, 1884, поради което авторството на превода на втора част на Пътешественикът е закономерно в контекста на цялостната му дейност.