Един безименен глас

През 1854 г. в издаваното от Роберт Пруц списание „Deutsches Museum. Zeitschrift für Literatur, Kunst und öffentliches Leben” са публикувани три материал, всеки от които е уговорен по следния начин: „из писмото на един български лекар”. Те са в кн. 17 от 20. 04; в кн. 25 от 15. 06. и в кн. 47 от 16. 11. и са посветени на „Настроението в България”, „Една дума за приятелството към турците” и на „Г-н фон Демидов и дунавските княжества”.

При поместването на второто и третото писмо има препратка към предишните публикации, а и от самите текстове става ясно, че авторът им делегира на издателя права да публикува интересните за читателите на „Немски музей” части.

Тук неизбежно възниква въпросът кой е авторът на тези писма – български лекар, учил медицина във Виена (за това става дума в първото писмо) и практикуващ вероятно в някой от дунавските градове. На този въпрос сега засега не мога да дам отговор.

Друг въпрос е несъмнено свързан с пътя, по който тези писма стигат до редакцията на „Deutsches Museum” - дали получателят им ги препредава, за да бъдат направени извлечения или самият получател е човек от редакцията.

Роберт Пруц не е медик по образование, а неговият партньор в издаването на „Deutsches Museum” от 1851 г. Вилхелм Волфзон започва да следва медицина през 1837 г., но в Лайпциг.

Самото словосъчетание „ein bulgarischer Arzt“, което буквално означава „български лекар” все пак може да бъде преведено и като „лекар от България”, а защо не и като „лекар-българин”. Както става ясно от извлечението от писмото лекарят е от България и е българин. А премълчаването на името може да е продиктувано от желание да бъде опазен написалият писмото от санкции от страна на османските власти или от руските военни управители, заради изразената в текста позиция. И макар в писмата да не се съдържа някаква стратегическа информация, възможно е всяко писмо да заобикаля военновременната цензура, т.е. да е напуснало долния Дунав нелегално, което също е нарушение на някакъв регламент и може да има своите последици.

И тъй като се подчертава, че настроенията в Българско са описани през „из”-вадки от писмо на един лекар, то неизбежно се стига до следващия въпрос: за какво си пишат двама лекари и какъв образ на адресат оформя написаното?

А към въпросите или сектори на проблематизиране на автентиката на писмото следва да се добавят и такива характеристики на текста, които може би по-скоро играят с различни параметри на епистоларното, защото текстът е легитимиран като писмо, за което говори обръщението и споменът за младежките нагласи за преформатиране на света – най-общо казано наличието в миналото на някакъв общ визионерски, имтимен свят, но текстът е и не-писмо, а политически анализ, когато трябва да се удържи между говоренето „оттам”, от Балканите и духовната принадлежност на автора към западния свят.

От тази гледна точка мисленето за себе си (на автора на писмото) е в известна степен типологически сходно, дори идентично с някои писма на Нешо Бончев, в които за родината се говори като за мястото, което ние наричаме Ориент и т.н.

И в двата случая се пише до чужденци, на чужд език, но от българин, живеещ или намиращ се в България.

Макар и безименен, авторът на писмото се заявява с цeлия ореол на интелектуалеца-визионер, а и с целия авторитет на лекаря.

Отделен въпрос е доколко и как се отличава лекарското писане при създаване на пътепис или политически анализ.

За пътеписа могат да бъдат дадени примери с Петер фон Старо и текстът му, публикуван в „Illustrierte Welt“ през 1866 г, но също така медицински образован е и Ами Буе, лекар е и Максимилиан Хайне, лекар е и Карл Вуцер, лекари задължително придружават в техните пътувания високопоставени особи и често споделят своите впечатления и т.н.

А може да се потърсят и дискурсивни сходства между лекарските текстове, като общият знаменател не може и не трябва да се свежда до професията, а до евентуалните проявявания на професионалната формираност и форматираност, в начина на наблюдаване на света и в начините на неговото описване.
Що се отнася до аналитичния аспект на текстовете, те определено могат да се свържат с важната стъпка на диагностициране, за да се предприеме някакво лечение – публицистиката не случайно налага и борави с образа на „болния човек край Босфора”.

Писмото на безименния лекар обаче има за цел да е, използвано е като автентичен глас, т.е. то трябва да изговори настроенията на онези, които са „во чрево адово”. И тук именно е силата на самия текст, който представя не стенещ и молещ, не викащ към небето, а рефлексивно овладян глас, който иска не само и единствено да бъде чут от някого, но е ясно адресиран, за да бъде правилно разбран.

Писмото започва със спомен за младостта и свободата, за пренебрегването на проникване в анатомическата структура на човешкото тяло за сметка на конструирането на света. Времето на студентски бленувания отминава:

Тогава, скоро след това се разделих с Вас, за да се свържа с моята, все още минаваща в очите на културния свят за полуварварска, родина, един от стотици хиляди, а с тежкото призвание на лекаря стремлението за духовно въздигане на моите бедни, потънали в дълбините български сънародници – кой от нас би помислил тогава, че няколко години по-късно писмата Ви щяха да ме намират всред най-горещите борби?! Цялата земя, докъдето господства полумесецът, е обхваната от кипеж, един кипеж, чиито (родилни )болки, колкото и мъчителни да са, все пак биват понасяни овладяно и с разбиране, преди всичко с безпримерно търпение, с граничеща с невероятното пожертвователност. Защото всеки чувства, че това са неизбежните болки на едно ново раждане [Wiedergeburt] и че нашето положение едва след това ще се подобри, но пък при нещастно стечение няма как повече да се влоши.

Владеещата ума на пишещия метафорика е подчинена на неговия статус на лекар – с дълга да изцери духа и да акушира новото, да спомогне при (въз)раждането.

Политическият анализ, който следва е хирургически прецизен и не оставя у читателя усещане за предпоставеното на тезите или някакъв тип манипулативност, тъй като е последователен в насочеността към свободата.

Този политически анализ е концентриран върху характера на връзките на Русия с православните народи на Балканите, както и с княжествата на север от Дунава.

1. Нека започна с религията, тъй като, като цяло на войната, в която по същество се намираме, се прави опит да ѝ се припише от определени страни благородното стремление за религиозна еманципация като пръв и последен, единствен мотив и че тя все пак наистина ще да е започнала по волята на спасителя. Може ли верската сдруженост, която цари между по-голямата част от владените от Русия народи и живеещите под турския скиптър християни да бъде или да стане отправна точка за политически симпатии? Мнението на цяла Европа от десетилетия се е обявило в полза на това допускане, естествено без някой да си направи труда да проучи някога по-подробно основанията на това допускане.

Верският общ знаменател е основополагащ; вярата става инструмент, но и бива инструментализирана за политически употреби.

2. За да бъдат издигнати тези религиозни симпатии до политически биват особено използвани два елемента: първо – наистина плачевното положение на християните в Турция и второ нашето национално родство с по-голямата част от руското население. И двете се стремяха да ги въведат в съзнанието ни, да ги внушат чрез писмо и реч, чрез действия и пратеници, все пак с безкрайна предпазливост, тъй като всяко отиване прекалено далеч в тази област плашеше и трябваше да бъде предотвратено.

3. Имайки пред очи тези изложени факти в Европа наистина имат основание да говорят за нашите религиозни симпатии към Русия и да им отдават голяма важност. Би било обаче голямо заблуждение, ако на тези симпатии се придаде в политическо отношение голям обхват на действие и ни се припише общ копнеж по руския скиптър. Потиснатият, доколкото в него е жива и само една искра на съзнание за неправдата, която има да понася, притежава изострено чувство за всичко, което е също гнет и неправда, дори и в друга форма; Русия разпали в нас съзнанието за нашето недостойно положение, съзнанието за нашата национална историческа свързаност. Тя определено не желаеше двете чувства да наберат мощ в нас: но нямаше властта да предотврати това. Да, турското господство ни е омразно, ние се чувстваме потискани, обезчестени, безправни, нещастни. Единствено чрез нашето повторно съприкосновение с Русия имахме възможността, да хвърлим някакъв поглед във вътрешността на тази империя и колкото повече се запознавахме с нея, толкова по-малко желание усещахме да споделим положението на нейните поданици. Тук носехме ярема на раята – там виждахме двойно по-потискащия ярем на крепостничеството, двойно по-потискащ и изпълващ ни с ужас, защото биваше налаган не от врагове по вяра, а от братя по вяра. Тук – произволът на пашите, там верига от произволи, възкачваща се от най-нисшия писар през всички стъпала на административната и военната йерархия. В Русия всеки, който стои по-ниско в йерархията, е безусловно подчинен на следващия по-високопоставен; чрез един печален, но безспорен инстинкт на човешката природа той търси да се компенсира с отношение към тези, които са му повинни. С една дума, ние научихме и започнахме да разбираме руската поговорка: Бог - високо, цар – далеко!
И други основания ни убеждават, че ако все пак игото трябва да бъде понесено, то все пак е по-добре, да се носи турско, а не руско иго. Първото ни остави отворена перспективата за свобода, то дори носеше в себе си същинската гаранцията за това. Руското иго изглежда вечно. От несгодите на ислямистката деспотия трябваше накрая да ни избавя Европа, поне тя има мощта за това; веднъж попаднали под руска власт не можем вече да се надяваме на Европа.

4. При това отчетете накрая и политическите идеи, които в последните години, дори и да не са проникнали в масата на нашия народ, все пак за намерили достъп в повече глави, отколкото някой навън би могъл да си мечтае, и тогава сам преценете, какво да смятате за оценката на онези, които или сами вярват или искат да пробудят вярата и у други, че ние сме някак си наклонни, да положим в краката на Русия най-висшето, към което се стремим – нашата свобода.
Подтик за промяна на нашето положение трябва да дойде; откъде би дошъл ни е безразлично, стига само да дойде. Ако Персия, Египет, Англия, Австрия или Франция биха дали този тласък, щото Турция да го усети на собствен гръб, ние бихме знаели как да им засвидетелстваме благодарност за това. Ето защо сме благодарни и на Русия, която стори началото. И още повече: ние се чувстваме задължени на вечна признателност за това, че тя докосна въпроса на точното място и – наистина по други причини – ни изтика на преден план. Толкова далеч обаче, че след това да жадуваме да станем поданици на белия цар тази благодарност не отива. Ако някога наистина между нас си сме имали някакви други освен религиозни симпатии към Русия, то тях ги е имало все пак винаги у отделни хора, само при няколко болярски фамилии и попове, които очакваха под господството на Русия да имат могъщество и влияние. В народа симпатията към Русия никога не беше хванала корен; хилядократните примери на нищета и мъка, на които нашите съседи, власи и молдовци, бяха изложени, колкото и често любовта на Русия да ги навестява, бяха повече от достатъчни да отворят всекиму очите.

5. Аз знам, че Вие ще противопоставите на всичко казано дотук един факт, който изглежда достатъчен, за да ме обори: гръцко славянската хетерия. Само относно същината и значението на тази хетерия обаче е разпространена повече заблуда отколкото истина. Заблуда, и то вече значителна, би било човек да иска да търси в хетерията симпатии към Русия. Във всеки случай не липсват деятели, които не виждат друг лек, освен да поклонничестват на колене към новия папа в Петерсбург: самите те са единични, прекалени и непрактични глави, тъкмо такива имаше и по времето, когато славянството в Австрия се раздвижи. За щастие все пак влиянието на последните е съвсем ограничено. Тъй като най-висшата програма на нашите патриоти е държавна самостоятелност, отделна или в свързаност с Молдова, Влашко и Сърбия, и то не под руска върховна власт, а с гаранцията на Европа. Ако това би било непостижимо за нас, то ние предпочитаме да останем в рамките на онази еманципация, която в този миг бива добивана за нас от западните сили в Константинопол, като поданици на султана. Като такива имаме бъдеще; като руски поданици не бихме имали никакво. Ние сме здрав, непокварен, способен и работлив народ и няма да ни бъде трудно да се издигнем материално, както и духовно сред нашите турски съграждани; в Русия същите качества биха ни отвели в Сибир или в наказателните полкове в Кавказ.
Въобще не успяваме да разберем, какво дава право на Русия така настоятелно да се тревожи за нашето бъдеще. Например нашите молби? Не! Или даровете, които е направила на нашите църкви и манастири? С радост сме готови да ѝ ги върнем! Или нашите привилегии? Да ги оставят сами да се защитават! Нашето родство по вяра? Ние не искаме никакъв папа! И освен това, това би било един съвсем нов-новеничък параграф в международното право, според който султанът също би могъл да изиска правото на върховна власт над мохамеданите - поданици в Русия, кралят на Прусия – над протестантите на всички други страни, и самият цар Николай утре или в други ден – над източно-християнските поданици на императора на Австрия в южните части на монархията.
Сега Вие знаете как сме настроени ние тук. Всички наши надежди са възложени на правилното разбиране, с което цяла Европа в забележително единодушие оценява подхода на Русия. Че нито един глас не се издига в полза на Русия, дори това, че най-горещите приятели на Русия – Австрия и Прусия, запазват благоприлична дистанция и не се изказват в нейна полза, повишава вярата ни в една желана промяна не по-малко и ни дава сила и търпение в неописуемите мъки, които ние тук трябва да понесен и които за съжаление няма скоро да свършат.