Патриархални визии за жената съпруга в три преводни италиански творби

Бойка Илиева.

Настоящият текст съпоставя визиите за жената съпруга в три преводни италиански произведения, публикувани в периодичния печат преди и след Освобождението – „Цариградски вестник”, сп. „Българка” и сп. „Мода и домакинство”. Целта е да се проследи доколко са устойчиви възрожденските възгледи за модела на съпружеско поведение и доколко настъпват сериозни промени в тази посока с постигането на политическо освобождение.

Изграждането на модерна българска държава закономерно е съпътствано от тежнения към европеизиране, към доближаване до цивилизационния център. Тези процеси се регистрират още през Възраждането, като освен в модите и етикета, се проявяват и иновации в манталитета и поведението: светски маниери, церемонии на социален живот, разкрепостеност в общуването между половете. (Даскалова б.г.)

Споменатите тенденции резонно трансформират българската култура от интровертна (ограничена в собствената си ценностна система) в екстровертна (отворена към чуждото). В стремежа си да асимилира и приложи европейския опит, тя става силно възприемчива и всепоглъщаща. Междукултурната комуникация почти изцяло се осъществява в посока към българската среда, за което значителен принос имат чуждите възпитаници.

Повишената възприемчивост към чуждото и пренасянето му на българска почва обаче не бива да се тълкува еднозначно. За възрожденската ни култура е специфично амбивалентното отношение към непознатото, новото и различното. Като следствие от историческата обремененост, българският национален стереотип се оказва устойчив, консервативен и патриархален. Това довежда до една отчетлива линия на подозрително и боязливо отношение, и дори открито противопоставяне на чуждото като рушител на националната ценностна система и покварител на националните добродетели. Паралелно с повика за европеизиране „работи” и идеята за формиране на ново национално съзнание. Съвместяването на двете амбивалентни тенденции в българската култура – ксеногностична (европеизираща) и автогностична (националноформираща), детерминира нееднозначното ѝ отношение към чуждото.

Една от проявите на формиращото се модерно културно създание е развитието на журналистиката. Във възрожденската периодика се поместват възгледите на писатели и общественици по въпроса за ролята и мястото на жените в семейството и обществото – К. Фотинов, Ив. Богоров, Л. Каравелов. Въпреки че разглеждат промяната в положението на жените като част от проекта за българската европеизация и модернизация, възрожденските интелигенти реагират с предпазливост и страх към едно западно влияние, което подкопава патриархалните добродетели и патриархалния социален ред(Даскалова б.г.)

Първият от подбраните текстове е драмата „Памела уженена” от Карло Голдони. Тя заслужава внимание и по още две причини – в качеството си на първи превод на италианска творба и на първи превод на комедия през Възраждането. В случая, обаче, ни интересуват представянето на централния женски персонаж и моралните послания, отправени към читателя. Публикувана е на 5 септември 1852 г. на страниците на „Цариградски вестник”. Текстът е подписан с инициалите Девица И.П.Г.Е., зад които стои Ирина Попгеоргиева Екзарх, племенницата на възрожденския книжовник и издател Александър Екзарх.

Сюжетът на драмата е семейно-битов, организиран около темата за любовта – една от водещите теми в преводната ни възрожденска литература от средата на ХІХ век (Аретов 1990: 225). Семейното щастие на Памела и Бонфил е помрачено от интригите на завистливия Ернолд. Засегнат от безразличието на Памела, той решава да ѝ отмъсти, като предизвика несправедливата ревност на съпруга ѝ. Поредица от недоразумения са причина посетите съмнения да пламнат в буйна ревност. Благодатна за съпоставка по отношение на мотиви, композиция и персонажи е историята на пфалцката графиня Геновева, радваща се на широка популярност през Възраждането. Н. Андреева посочва драматическите особености на легендата за Геновева, които може да бъдат съотнесени и към комедията на Голдони – конфликт, предизвикан от клевета, недоразумение и заслепение, нарастващо напрежение, породено от сблъсъка на две противостоящи групи лица, действие, което има своя завръзка, точка на обрата и развръзка (Андреева 2001: 81).

Жертва на интригите, Памела е отритната от съпруга си, който желае да разтрогне брака. Преданата и добродетелна съпруга не може да преглътне този тежък удар и заявява, че би предпочела да умре:

Не, речи по добре за смерт да ся приготвя. Да не дава Бог никога да претерпя едно таково безчестие, което не ми подобава. Три неща на животът си обичам: тебе, отца моего и честта си. Ты и отец мой можахте да ся препирате кой от двамина ви да има по первото място в сердцето ми. Но честта ми и двамина ви надвива, и ако е за ваша любов готова би била да претерпя много, но когато ся касае за честта ми ничто не терпя (Голдони 1853: 55). 1

В самия край на произведението в семейната драма се намесва царският пратеник, който въздава правосъдие. Той свиква своеобразен семеен съвет, изслушва внимателно всички страни и доказва невинността на Памела.

Образната система в произведението е изградена около няколко познати типови персонажа: несправедливо наклеветена добродетелна съпруга, ревнив съпруг, съперник интригант, наклеветен верен приятел, завистлива сплетница.

Подобна схема наблюдаваме и в Шекспировата трагедия „Отело”, където тя би изглеждала по следния начин: Дездемона – Отело – Яго – Касио – Родриго. Принципна разлика в драматическия конфликт на двете творби е, че при Шекспир омразата и завистта са насочени не към съпругата Дездемона, а към Отело. От друга страна, Яго възприема Отело като съперник, но не по отношение на Дездемона, а по отношение на собствената си съпруга Емилия. И в двете драми съпругът е манипулиран от съперник интригант, но с различни мотиви. Мотивът на Ернолд е, че Памела не откликва на неговите домогвания. Мотивите на Яго са два – единият е наранено честолюбие, заради избора на Отело да направи Касио свой лейтенант, а другият – заради предполагаемата връзка на мавъра с Емилия. В този смисъл мотивът на Ернолд се припокрива по-скоро с този на отхвърления кандидат Родриго, който съзаклятничи с Яго (Шекспир 1983: 329, 356).
Организирането на съдържанието на „Памела уженена” около един централен женски персонаж е нова тенденция в преводната ни възрожденска книжнина, която се налага около средата на века (Аретов 1990: 221). Памела е образец на влюбена, предана и всеотдайна съпруга:

Не имах намеренiе да ся уженя за да ся радвам на свободата, но за да ся наслаждавам на пресладкото мое супружество; и ако в един великiй град неможе някой да живее според исканiето си, желая уединенното благополучiе, и предпочитам содружеството прелюбезнейшаго моего супруга от всичкото добро на животат (Голдони 1853: 13).

Поставена пред множество изпитания, Памела с достойнство и търпение отстоява нравствените си добродетели. Душевните преживявания на героинята – страдание, обида, наранено достойнство – са представени откъм събитийната им страна, проличават в действията и речта ѝ. На този етап все още не може да се говори за психологизиране на образа, не може да става и дума за еманципация на женския персонаж, за активна борба в името на щастието. Памела, покорна и предана съпруга с патриархално възпитание, прави само няколко плахи опита да докаже невинността си. Обидена, с наранено честолюбие, тя търпеливо изчаква удобен момент да се изясни със съпруга си – момент, безкрайно отлаган в развоя на действието.

„Памела уженена” се печата с продължение в подлистника на “Цариградски вестник” в периода от 5 юли до 20 септември 1852 г. Главният редактор на вестника Александър Екзарх дава трибуна на своята племенница, която е сред първите жени преводачи у нас. В кратка бележка на гърба на отпечатаното обявление за предстоящата поява на книгата, той обяснява мотивите си за издаването ѝ: Работата не е за книгата толко, колкото е за да поощриме любоучението на тая девица и чрез нея да подбудиме и другите девици да прилежават още повече на учението (Данова 1999: 126). Воден от просветителски дух, редакторът насърчава преводаческия опит на младата българка, желаейки да подтикне и други девойки към образование. Неговата инициатива е в съзвучие с приоритетната задача на националното ни възраждане – повика за всенародно просвещение.

В книжното издание Ирина Попгеоргиева Екзарх помества интересен предговор, адресиран към женската четяща аудитория, към моите соученици приятелки, моми и булки. В него тя споделя пред бъдещите читателки как е стигнала до идеята за превода – първоначално е прочела книгата на родителите си, които, запленени от добродетелността на героинята, я помолили да преведе творбата на български:

Когато по случай комедията „Памела” прочитох, родители мои, пред които я прочитох, бидоха любопитни да узнаят какво приказва. Аз же, за да ги благодаря, хванах криво-ляво реч по реч да им я толкувам и понеже те толико много ся благодаряха, щото и непрестанно думаха колико жената е хубава, честна и голяма, когда она знае да терпи, принудиха мя да напиша и на болгарски тая книга, за да им я прочитам, казваха те, кога как пожелали били (Голдони 1853: 3).

Водещ критерий при превода на творбата, който е присъщ на цялата епоха, е утилитаризмът. Ирина Попгеоргиева се насочва към драмата от дидактично-възпитателни подбуди. Главната задача, която си поставя тя, е да даде на своите съученички и приятелки един ярък еталон за съпружеска добродетел, образец за морално поведение. Рецептивната доминанта сред широкия спектър от достойнства на героинята е търпението, смирението, покорството. Именно на тези качества преводачката акцентува в предговора: колко жената е хубава, честна и голяма, когда она знае да терпи.

В годините от Освобождението до Първата световна война в България се появяват над десет женски списания и вестници, списвани предимно по френски образец – сп. „Женски свят” (Варна, 1893-1898), сп. „Развитие” (Враца, 1894), сп. „Българка” (Чирпан, 1896-1904), сп. „Мода и домакинство” (София, 1897-1906), „Женски глас” (София, 1899-1944), „Равноправие” (София, 1908-1921), „Женски труд”, „Гражданка”, „Семейно огнище” (Варна/ Шумен, 1895). Функциите на женската периодика са да информира; просвещава, формира културни нагласи; стреми се да създава гражданско поведение; развива модерен манталитет (Константинова 2012). Амбицията да информира и модернизира върви паралелно с нейните възпитателни и утилитарни функии: стреми се да бъде полезна в усъвършенстването на нравствеността, на битовата, здравната, педагогическата култура, съвременното домакинство, модата, вътрешния дизайн, начина на живот (Константинова 2012).

Ще съсредоточа вниманието си върху два преводни разказа, чието обнародване е репрезентативно за целите и задачите, които художественият текст изпълнява в подкрепа на споменатите функции на женската периодика. Те са показателни и за ролите и очакванията, които се проектират върху съвременната жена.
Единият разказ е „Чест” от неаполитанската авторка Матилде Серао, а другият – новела V, ден І от Бокачовия „Декамерон”. Освен че са публикувани в една и съща година (1898), и двете творби се фокусират върху образа на добродетелната съпруга, който проектира в себе си всички патриархални изисквания и очаквания. Разказаните случки преследват една обща цел – да дадат морален пример на читателките. Тази интенция ги сродява със средновековното моралите в общоевропейски културен план, а в родната ни литературна традиция се явява продължение на възрожденската тенденция литературните произведения да отговарят на стремленията и на характерът на онзи народ, на езикът на когото се пишат или превеждат тие (Ботев 1875).

Въпреки организираните женски движения и прокламираните идеи за еманципация, Освобождението не води до радикални промени в мисловните нагласи и стереотипи по отношение на жената: Жените продължават да съществуват най-вече чрез и в семейството си, изпълнявайки своите традиционни роли (Даскалова б.г.).
В разказа на Матилде Серао е разработена темата за извънбрачната любов. Младият Фулвио признава чувствата си на щастливо омъжената Паола. Въпреки че не е безразлична към него, тя го отблъсква, аргументирайки се с дълга си към семейната чест. Произведението преследва възпитателни цели, персонажите в него са схематични изразители на идеите на авторката, затова и думите им звучат дидактично-морализаторски, дори назидателно:

Когато ний се омъжваме, майка ни ни казва: трябва да обичате мъжа си. Ако не може да го люби – непременно трябва да го уважава, да му бъде вярна, послушна, да пази само за него тялото и душата си, ако ще би заради това да ѝ се случи да жертвува живота си. Тя не само ни говори това, но ни дава всекидневен пример през целия си живот. Това е дълг на чест, традиция на вярност, наследство на вярност. (Серао 1898: 125).

Фулвио се опитва да оспори нейните убеждения с аргумента, че мъжете често изневеряват на съпругите си. Почтената съпруга не се разколебава в позицията си и отхвърля категорично дори този довод: Макар даже и да изменяват, но при все туй те ги любят. Нищо не може да премахне тази естествена свръзка, която е сплетена от думи и сълзи, от целувки и въздишки, която влиза в плътта и кръвта.

През 1898 г. списание „Мода и домакинство” публикува две новели от Бокачовия „Декамерон”. Бокачови сюжети (Бокачови – с цялата условност на това определение) откриваме още в сборника „Митология Синтипа философа”, който Софроний превежда от гръцки през 1802 г. Те попадат в българския възрожденски контекст чрез посредничеството на гръцките печатни версии на сборника. Трети сюжет е интерпретиран от Петко Р. Славейков в недотам известната му повест „Хубавинка Янка” от 1869 г. В този случай сюжетът е реципиран чрез побългаряване на сръбския вариант на Милан Рашич „Хубава Драгана” (1850).

Редакцията на списание „Мода и домакинство” чувства за свой дълг да помести бележка, в която да обоснове съображенията и опасенията си от представянето на ренесансовия автор:

Бокачо майсторски рисува, весело и светло, с преснота и неизчерпаем юмор вулгарния живот, човешката глупост, развратът и заедно с това се явява като велик юморист, смел сатирик и здравомислящ протестант против лицемерието, тъпостта и суеверията. По тази причина „Декамеронът” на Бокачо заслужава да се преведе и на български, както е преведен досега на всички европейски езици. Обаче твърде много новели съдържат рискувани сюжети и безцеремонни изрази, които могат да оскърбят нравственото чувство на читателя. Освен това, нашето общество – да признаем – не е узряло още, за да чете такива произведения, тъй като, наместо да търси правата страна, ще се възхищава от опаката. По тези съображения ние, както казахме, ще дадем на нашите читатели само някои новели (Бележка 1898: 9).

Това обръщение илюстрира съществуващите предубеждения от европеизирането на българина, характерната традиционалистка реакция и страх от „цивилизуванието” и „в една боя боядисване с Европа”, от „маймунското подражавание”, от „заразяването” с „деморализацията”, със западно влияние, което подкопава патриархалните добродетели и патриархалния социален ред (Даскалова б.г.).

Една от новелите – новела пета, ден първи – носи описателното и доста информативно заглавие Маркиза де Монферо с обяда, приготвен само от кокошки, и със сладък разговор погашава безумната страст на французкия крал, с която горял към нея (Бокачо 1898: 9).

Като използва отсъствието на съпруга, кралят решава да посети маркиза де Монферо, към която отдавна изпитва влечение. С дискретен жест почтената дама решава да му даде урок, като се разпорежда всички блюда от обяда, даден в чест на високия гост, да бъдат приготвени от кокошки. На недоумението на краля дали по тези земи се раждат само кокошки, маркизата отговаря с дълбокомъдрена алегория

Не, господарю, но жените тук са такива, както и навсякъде, без да се гледа на разликата в облеклата и положението, което заемат те в света. Тук, както и по другите страни, те изпълняват своите длъжности и свято пазят дългът си, който им се налага от брака.

Тези думи оказват търсеното въздействие и отрезвяват ума на поддалия се на увлечението си крал: От тоя разговор кралят разбрал, че няма защо да се надява и че обядът от кокошки послужил да загатне алегорически, че кокошката може леко да мине без петел.

Благополучният финал присъства и в двата разказа – съпружеската чест е спасена, а прелюбодеецът – поставен на място. В духа на нравоучението, от позицията си на носител на морала, съпругата отстоява семейната чест със силата на мъдрото и почтено слово, което се явява най-силното ѝ оръжие. Моралната победа на съпругата удовлетворява вкуса на патриархалния читател и укрепва вярата му в семейните ценности.

В двата подбрани примера на италиански творби, публикувани след Освобождението, се забелязва отчетливо продължението на утилитарната тенденция на литературата от Възраждането. Мотивът за отстояването на съпружеската /семейната чест, популярен и обикнат от възрожденския читател, продължава да се нрави и на следосвобожденския българин. Преводните творби все още се подбират така, че да възпитават ценностната система на читателя. Разгледаните текстове потвърждават факта, че след Освобождението, паралелно с възстановената държавност и създадените институции по европейски образец, продължават да функционират вкоренените патриархални стереотипи и консервативни предразсъдъци. Те отреждат на жената роли, концентрирани в ограниченото пространство на семейния бит.

 

Литература

Андреева 2001: Андреева, Н. Немската литература в България през Възраждането. С., 2001.
Аретов 1990: Аретов, Н. Преводната белетристика от първата половина на ХІХ век. С., 1990.
Бележка 1898: Бележка на редакцията. – Мода и домакинство, кн. 10-11, 1898.
Бокачо 1898: Бокачо, Дж. Ден I, новела V. – Мода и домакинство, кн. 10-11, 1898.
Ботев 1875: Ботев, Хр. - Знаме, г. І, бр. 12, 1875.
Голдони 1853: Памела уженена. Комедiя отъ Карола Голдонiо. Сега перво на Болгарски преведена отъ Девица И. П. Г. Е. (Уроженница Ески-Заарская). Цареградъ. Въ Типографiята Ц. Вестника, 1853.
Данова 1999: Данова, Н., Радкова, Р. Обявления за български възрожденски издания. С., 1999.
Даскалова б. г.: Даскалова, Красимира. Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура от ХІХ – началото на ХХ век. – В: Балкански идентичности
<http://balkansbg.eu/bg/blog-balkan-ident/135-zhenskata-identichnost-normi-predstavi-obrazi-v-balgarskata-kultura-ot-xix-nachaloto-na-xx-vek.html>
Константинова 2012: Константинова, З. „Женски свят” – първото ни следосвобожденско периодично издание за жени. – В: Медии и обществени комуникации. УНСС, Алма комуникация, кн. 12, 2012. <www.media-journal.info>
Серао 1898: Серао, М. Чест. – Българка, кн. 7-9, 1898.
Шекспир 1990: Шекспир, У. Отело. – В: У. Шекспир. Избрани трагедии. С., 1983.

Бележки

1 Всички цитати от драмата са по това издание.