Потиснатият глас на Елисавета Караминкова в превода ѝ „За женский пол”

Недка Капралова.

Елисавета Караминкова е автор на превода от чешки „За женский пол”, публикуван в няколко последователни броя на списание „Читалище” през 1871 г. Животът ѝ налага да прави много компромиси, един от тях е засвидетелстван и на текстово равнище – в този превод. При първо впечатление той поразява със своята консервативност и трудно се „връзва” с личността на авторката си. Но както става ясно, всъщност е реверанс към положението ѝ на омъжена жена, към съпруга ѝ като неин господар, към обществото, което канонизира това положение като естествено.

Запазените писма на Ека Караминкова разказват историята на този превод.

В недатирано писмо от 1870 г. до брат си Богдан 21-годишната Ека застъпва позицията, че преводите са абсолютно необходими на младата ни литература:

Ти гдето казваш, че списуваш оригинали радвам ся, но и преводите, като избрани и примерени за българските обстоятелства и приправени и приведени в духът на язикът ни, са добри и принасят полза на бедната наша литература. За класичност в нашият язик не ще приказка, но младите ни учени трябва да ся трудят да писват повече, за да ся образова язикът ни, да ся развие, с една реч, да стане писмен язик.

През ноември 1870 г. Ека съобщава на съпруга си желанието си да получава „Периодическо списание”, както и намерението си да преведе текст от чешки:

Периодическото Списание на Книжевното дружество от Ибраила, вижда ся, не приимаш. Много добре би било да го имахме. … Вашите Цар. госпожици обърнаха на мода да печатат темите си в периодическите списания. Аз искам нещо да преведа съобразно с нашите 1 обстоятелства от нравоучителната книга на г-жа Запова от чески язык…

Елисавета Караминкова започва превода в края на 1870 или в началото на 1871 г. Всяка част от този превод е била изпращана на съпруга ѝ за одобрение, а той, на свой ред, ги е предавал за отпечатване в списание „Читалище”. В недатирано писмо от началото на 1871 г. е изразена увереността ѝ в полезността на този превод с неговите благородни идеи:

Аз мисля да приведа на г-жа Запова всичките мисли, които би били уместни и полезни за българките и затова непрестанно по малко превождам, а дали бих аз същата, подобно нещо да напиша, не зная, но сящам внимателното пригледвание на нейните благородни идеи ми вдъхва много добри мисли и чувства и имам смелостта да вярвам, че ако би да следвам да ся занимавам с писмеността, ще мога някогаш тоже от себе си по-длъжко да напиша, като ся ръководя пак от таквиз добри източници; но иска постоянство, внимание, търпение, работа.

В писмото си от 15 февруари 1871 г. тя обяснява какво представлява книгата и колко е ценена в Чехия:

Тази книга съдръжава четири равни отделения, първото съм превела цяло и следвам. Намислила съм, като я преведа, да я напечатаме в особна книжа и давно, когато оригиналът ѝ е достигнал вече 6 издание, преводът да си заплатеше разноските за единствено издание.

Няколко дни по-късно, на 21 февруари 1871 г. Ека е разочарована от отлагането на отпечатването от страна на редакцията на списанието и пише на мъжа си:

За преводът видях що ми пишеш, но с отлагванието на напечатванието му г-н редакторът доказва, че съвсем малка цена му отдава и то мя обезсърдчва да продължавам; при всичко аз онази седмица ти пратих продължение и уверена съм, че (всичко друго настрана) с попюлярността на стилът, то ще послужи много повече от филозофо-психологическият превод на г. Чомак. и много други такива. Видиш ли, господине, еманципация на жените? Госпожицата и тъй ся явява пред светът като един стар филозоф (отчасти кинически). Това малко нещо не съответствува на претендираната девическа невинност.

На 1 март 1871 г. отпечатването на превода още не е започнало и Ека пише на мъжа си: „Превод и днес Ти не пращам, защото Ти пратих толкова пъте, а още нищо не съм видяла напечатано”.

На 14 март 1871 г. Ека иска мнението на съпруга си за преведения от нея откъс „За изгледа” и дали да го публикува, като се надява той да го хареса:

Пращам Ти продължение от преводът за „Изгледът”; можах Ти повече преписа, но защото ми ся видя тази тема много развлечено описана и освен това сега за по-живо доказателство писателката е привела един пример от животът си: млад момък влюбил ся в една много хубавица и като отишъл на къщата ѝ, за да ѝ направи предложение за съюз, тя отворила устата си, чул глас груб, приказка необразована и тогава любовта изчезнала и той ѝ дал за всегда сбогом. Тази е смислата на тази епизода и затова ще Ти ся моля да си дадеш мнението да я вмещавам ли или да я изоставя? Подир „изгледът” следва: „домашното и женско занимание”. То е много опитно и вярно назначено и ще Ти хареса.

Нещата се развиват добре. Списанието помества повече части от превода и Ека е доволна, че трудът ѝ е приет добре:

Превод Ти пращам този път повечко. Действително повече, отколкото ся надеях, е вместил този път редакторът в „Читалището” и това ми е доказателство, че го оценява добре.

По-големи подробности за книгата, от която превежда, и за нейната полезност особено за „Ибраилските госпожи”, както и за намеренията на Ека да преведе цялата книга и с „височайшим позволением” на съпруга си да я публикува отделно, като книга, научаваме от писмото ѝ от Великден 1871 г.

Таз неделя си имах работа, та не можах да препиша преводът, за да Ти го изпратя. А колко за спомената[та] историйка, набързо Ти я начертах, затова и зле си я разумял, вижда ся, а то истинната и законна любов нещо неморално ли е? Но наистина, че не е толкова обикновено за нашите читателки и читатели, които в неразвитието на благородните си чувствования и в злобата, веднага би съзрели в подобно нещо лошотии и безнравственности и други такива зверства, които в простите им души ся крият и които те не полагат в действие, не от дълбоко нравственно убеждение, а от запазвание на приличността пред светът и от един инстинктивни навик, затова аз ще видя другояче да довърша темата за „изгледът”. Тази книга е от четири отделения. Аз мисля да следва в „Читалището” само първото отделение, защото това вечното: следва би почнало най-после, може би, да омръзва, тъй както мен е несмислителна Вашата госпожица със своите философически размишления. От второто отделение ще преведа нещо за кокетарията до Периодическото списание Ибраилско, затова пиши ми, екзистува ли то? На познатите ми тамошни обстоятелства на нашите Българки, такова нещо би ги стреснало силно и би им указало друг път, от когото ся те далеч избегнали. А цялата книга ще ся трудя да я приведа, за да я напечатами с височайшим позволением (Твоим, сиреч).

Одобрението на Христо Караминков е търсено едва ли не за всеки ред и всяка дума от този превод, както свидетелства следният откъс от недатирано писмо:

Продължението за домашното възпитание си приел и вярвам, че тъй си го одобрил, какво и аз го одобрявам без изключение, защото е право и има да послужи.

Такава е историята на превода „За женский пол” на Ел. Караминкова, съхранила се в запазените ѝ писма – една интелигентна, образована и възпитана в Европа жена решава да преведе нещо крайно нравоучително под абсолютния контрол на съпруга си.
В този превод присъстват няколко момента, които заслужават внимание с оглед на разглежданата тук проблематика – например, възпитанието на дъщерите:

Дъщерите причиняват повече труд на майката, понеже са под нейната храна от деня на рождението им до задомяването им. Техните добродетели, способности, науки – сичко това е работа на майката. [...] Когато дъщерята нарастюва, добрата майка, ако и още сама млада, негрижи ся вече за собственното си украшение, нъ за дъщеркините си прелести, ней не е жално, че, заедно с годините, и прелестта ѝ намалява, стига само прекрасните качества на дъщерка ѝ да ся увеличават: на късо да речем, тя напълно заборавя себе си и живее в детето си.

По-нататък този подчертано дидактичен текст дава една съвсем пълна представа за това, как се предават домашните женски знания и умения от поколение на поколение: „Във времето, в което девицата стъпва в новия вървеж на живота, майка ѝ е неоценимо съкровище. Нейната опитност, съвет, напоминание, утешение, което ѝ прави, поправя ѝ мъчния път къмто нови длъжности. И тъй поучението и помощта на добрата майка никогаж немат да престанат, защото те почнуват с люлката и ся свършват с гроба.” Очевидна е идеята за непрекъснатостта на традицията, изречена с други думи. Преводът на книгата „За женский пол” постулира аспектите на женското присъствие в дома и в обществото – умереността, поддържането на добро здраве, грижите по управлението на дома и, разбира се, на първо място, длъжностите на жената към нейния съпруг, към когото тя трябва да е мила, ласкава, да бъде за него отмора, мъдър съвет и приятност.
Ще обърна внимание на още два момента. Без да си дава сметка за научния интерес към мястото на жената в обществената структура, преводът на Ел. Караминкова изрича една мисъл, която от незапомнени времена характеризира женското присъствие, макар и леко допълнена: „[...] тя е душата на всичкият дом, оста, около която ся всичко върти; тя е примерът на познайниците си и на слугините си, удоволствието на мъжа си, украшението на семейството си, и е обичана от Бога и от хората” (подч. мое – Н.К.). Жената е душата на дома и същевременно удоволствието на мъжа си. Това е, което патриархалното общество изисква от жената. „Домашният живот е окръжието, което Бог нам е назначил, тихото щастие в мир и спокойствие е единствената цел, която трябва да ся трудим да постигнем. На жена не прилича да ся отдаде съвършенно на публиката и на науките, у сякоя иглата трябва да занимава място; книгите, в които записваме домашните разходи трябва да почитаме повече нежели нотите и романите. Не ся съобразява с предопределението на жената, щото тя вечно да стои при книгите или постоянно да ся занимава с изкуствата. За похвала достойна е тази, която умее равно, както с главата, тъй и с ръцете си да работи” (подч. мое – Н.К.). Това е възловото място в този текст, който е преклонение пред наложеното от патриархалното общество подчинение на жената и низвергване на нейната „ученост”.

Интересно е от позициите на литературната и културната история да се потърси отговор на въпроса: защо Ека Караминкова, една възрожденка–европейка, с твърде широк кръгозор и с усещане за лична свобода, ще приеме да направи подобен превод, в който има положения, срещу които тя самата се бори в своя личен живот? Едва ли отговорът е само във факта, че всички части е препращала на съпруга си и той е определял тяхното отпечатване. По-скоро именно като наблюдаваща социалния живот през очите на „учената” европейка, Е. Караминкова е разбирала, че точно такъв превод ще допадне на „читающата публика”, ще се съгласува с регламентирането на нормите на поведение, с актуалните по онова време въпроси за ценностите.

Доказателство за нейната правота е фактът, че общественият отзив за този превод доказва именно неговата ортодоксалност. Още повече, че този отзив е дело на една видна личност, значима фигура в обществения и политическия живот на епохата – Лазар Йовчев, по-сетнешният екзарх Йосиф I, който пише: „С една реч, жената трябва да тури образованието си в развитието на свойственните ней прелестни качества и деликатни таланти, и така, да стане един ден любезна щерка, нежна съпруга, добра майка, добра домакиня” (подч. мое – Н.К.).

В анализа си на мъжкото господство П. Бурдийо основателно отбелязва, че „структурите на господство са продукт на непрестанна […] работа на възпроизводство, за която допринасят единични деятели и институции – семейството, Църквата, училището, държавата” (Бурдийо 2002: 47). Господството се възпроизвежда на всички равнища, като от особено значение е поведенческият аспект – видим израз на господството и подчинението: „във всеки миг женският морал се налага най-вече чрез дисциплина, която засяга всички части на тялото и непрекъснато се напомня и упражнява чрез принудата на дрехите или косата. Антагонистичните принципи на мъжката идентичност и на женската идентичност се вписват така под формата на устойчиви начини да се държи тялото, начини на поведение […] Както моралът на мъжката чест може да се намери обобщен в изправената стойка, удостоверяваща изправеността, която обозначава, така и женското подчинение изглежда намира естественото си предаване в поклона, превиването, подчиняването (срещу „вземам връх”), като извитите, гъвкави пози и съответната кротост са подходящи за жените […] Поведението на подчинение все още се налага на жените както в Съединените щати, така и в Европа, и както са показали много наблюдатели, се съдържа в няколко повели: да се усмихват, да свеждат очи, да приемат да бъдат прекъсвани и пр. […] Жените се учат да усвояват пространството, да вървят, да заемат подходящи положения на тялото […], гърбовете трябва да са изправени, коремите трябва да са прибрани, краката не трябва да са разкрачени и пр. […] Сякаш женствеността се измерва с изкуството „да се правиш на малка” (Бурдийо 2002: 38-40). Или гласът ти да е потиснат.

 

Цитирана литература

Бурдийо 2002: Бурдийо, П. Мъжкото господство. София: ЛИК, 2002.

Бележки

1 Подчертаното е според оригинала на писмото.