Типология на привилегированите гласове през Възраждането

Румяна Дамянова.

Привилегироваността е оценка, която характеризира поведение или определено място в социума, като е базирана на представите за ценност. Или, ако се мисли за изграждане на типология на привилегироваността през определен исторически период, това означава в по-голяма степен да се говори за типология на ценностите. Различна и специфична е представата за ценност, когато това се отнася за културни дейности, за участие в книжовния живот, за вид творческа изява. Тази специфика е нужна за изграждане на общата картина на ценностния норматив на обществото, докато динамиката на смяната на позициите, оценностени от общността, е свързана не толкова с културни изяви или процеси, колкото със социални трусове и промени.

Всяка историческа епоха има свои представи за ценност, обусловени от социалното, икономическото, политическото или културното равнище на обществото. Съответно, възприемайки даден факт или събитие, като носещо ценност в своето историческо време, обществото го отличава като избрано, оценено, остойностено, признато. То става привилегировано. И обратно. В областта на културата или творчеството ценностите, макар породени и усвоени в конкретно историческо време, в немалка степен имат и непреходен характер – те създават модели, чертаят жалони, утвърждават личности.

Един опит да се изгради подобна типология за времето на Българското културно и литературно възраждане ще борави с понятията привилегированост и йерархичност. Защото градежът на ценности, който въвежда представата за привилегированост, е, всъщност, една стабилна йерархична конструкция. В механизма на това разполагане/подреждане водещо значение имат типологическите признаци, които именно изграждат представата за ценност на дадено събитие, изява или личност.

Що е привилегированост в културата и в книжовния живот на Българското възраждане? Един възможен отговор: това са онези ценности, които са в основата на отличаването на даден вид дейност или поява на тип личност, който ще стане значим или значещ за културата и литературата на конкретното историческо време.

Йерархията, от своя страна, е механизъм, който подрежда ценностите така, че да дадат адекватен израз на нуждите на едно общество. Но йерархията, всъщност, съдържа в себе си дихотомията привилегированост/маргиналност, защото тя е конструкция, която се строи така, че един вид изява или дейност се противопоставя на друг вид изява или дейност, като единият бъде отличен. Т.е., йерархията е вертикална конструкция, която излага различни ценности, актуални за дадено историческо време, но с промяната на социалната система или на политическия и културния живот те могат да сменят своите позиции.

Едва ли има механизъм, който да отграничи степените на йерархията. Теоретично – да, но как ще се приложи към историческия материал, в който има преливане, дифузия на идеи и дейности, в който има динамика на издигане/пропадане на личности? Един частен пример, който доказва релевантността на подобен въпрос: случаят с Едрефовски 1. За личността Атанас Едрефовски споменава още Димитър Маринов в студията си за учебното дело в България, публикувана в „Училищен преглед” през 1896 г. Той е бил книжовник, учителствал е повече от 35 години в Северозападна България, владеел е няколко езика и е автор на многоезични справочници, напр. българо-немско-френско-италиански разговорник, турско-български или немско-български разговорник и др., компилирал е истории и географии на Китай, Персия, Египет, Норвегия, математическа география, логика и реторика, философия, ботаника, българска граматика, написва „Песенник” с нотирани текстове още през 1863 г., когато чак през 1872 Петър Златев Груев издава първия учебник по нотно пеене с примери на нотирани песни; събира ценни материали с таблици и седмични програми за училищата, замисля издаване на нравоучителни текстове, басни и приказки и т.н. Един енциклопедист от втората половина на XIX век, който оставя огромен архив, но в ръкопис. Със своята дейност Едрефовски би могъл да чертае желони – например с песенник или четириезичните разговорници и да повлияе върху йерархията на ценностите през Възраждането. Той обаче може да бъде определен като негативен пример, защото създава парадигмата, но остава извън самата нея.

Всяко общество е йерарахично, има своите ценностни парадигми, своята вертикална подредба. Но през Възраждането – времето на модерността – за първи път се откриват нови посоки, изявява се нова духовна и интелектуална енергия, която търси своя носител и своето приложене в динамиката на културните отношения, за първи път се създават много правила – норми, закони, устави на новосъздадени общности и дружества, появяват се модели за книги, типове учебници, създават се жанрови жалони в прохождащата словесност, книжовната продукция се обогатява с родни и преодни издания, ражда се модерната публицистика и т.н. Именно това създаване за първи път, създаването на модел за изява или поведение – прави обществото строго подредено, а това е важно, за да конституира то своята структура, йерархия и властови потенциал – материален, политически и духовен.

Йерархията създава усещане за властовост – утвърждава един или друг тип личност на водач или пример, отличава своите „културни герои” (ако използвам определението на Вл. Трендафилов), канонизира вид дейност, актуална и нужна на обществото. В този смисъл йерархичността е синоним на привилегированост, привилегированите изяви или гласове са изявените, приетите като предпочитани, донякъде фаворизирани, намерили своето място в една йерархична структура. Обратно – изпадналите от такава йерарахия, остават маргинализирани, не-привилегировани, като приемем определението потиснати. Понякога потиснатите не означава обаче точно репресия или съзнателен акт на изолация, може да се приеме като метафора на изяви, личности и гласове, които са изтеглени извън осветеното пространство, като по една или друга причина остават не-забелязани, забравени. Въпросът за привилегированите и потиснатите гласове в литературата и културата на Българското възраждане, на практика, е въпрос за изявите на субектността – мъжка и женска в едно все още силно патриархално време, за изявите на личността, за изграждането на твореца.

И така, кои са типологическите признаци за определяне на привилегированите гласове в културното и литературното Българско възраждане?

Когато се говори за признаци в опита за създаване на типология, трябва да се въведе и едно друго понятие – приоритет – който става основен структуроорганизиращ и структуроразпределящ фактор. Т.е., това, което е приоритет в културното ставане на едно общество, това ще предопредели и йерархичната подредба.

Отчитайки всичко казано досега, съображенията за подредба и някои характерологични характеристики на обществото през Възраждането, виждам следните основни типологически признаци:

I. Полезност. Разчитайки, че полезното е добро, като израз на прагматизма на времето, подведен под клиширания призив „На ползу роду!”, присъстващ във всякакви възгласи, писания, предговори, лични писма и други текстове, в областта на книжнината се създава един основен пласт, който да обслужва близките или основните цели – предимно новото и добро образование, което да приравни поизостаналото българско общество с европейските народи (в подтекста с възгласа на Христодул Костович „Можем ли и ние да станем като просвещените? Можем, стига само да щем!”) (Обявления 1999: 101). Издаването на учебници и всякакви книги става приоритет в обществото в надмогване на комплекса за изостаналост и домораслост – често срещани са възгласи от типа „требуют, братие, книги!” – това поражда масираното издаване на буквари, учебници по география или различни истории, изгражда се основният корпус на педагогическата книжнина. А техните автори са предимно учители, които подготвят изданията за нуждите на собственото преподаване. Задълго, през целия възрожденски XIX век, учителските гласове са привилегированите гласове на Възраждането. Те създават модела на новобългарското образование, те поемат и отговорността то да се случи. Знаем, че немалка част от завършващите в чужди университети се връщат в българските земи и стават именно учители – те са и авторитетните автори на учебници, таблици, ръководства. Професията учител е белег за престижност и специална привилегия във възрожденското общество. Като полезни дейности, утвърждаващи нов социален статут, се налагат търговците, книжарите, общинарите. Когато се говори за възрожденско общество, трябва обаче да отчитаме мащабите на понятието – например отец Неофит Рилски е желан не само в Копривщица, но навсякъде, където го поканят за учител. Мрежата от десетките негови кореспонденти – ученици, които вече са учители, покрива българските земи. От своя страна, неговият ученик Цвятко Недев е познат само в Габрово, където обаче е най-известният и ценен учител и писар повече от 40 г. В Габрово той ще е в една по-висша позиция в една възможна йерархия. Репликата на Каравелов за „моето отечество Копривщица” е емблема на времето. Същевременно, друга истина е, че трудно става цаняването и договарянето за платата на учителите, трудно става утвърждаването на името и авторитета на възрожденския даскал, нередки и неизбежни са конфликтите с чорбаджийската общност, която именно ги оценява. Както вярно отбелязва и Д. Лилова, „модернизационните елити водят своята борба за власт над ценностния норматив на общността от неизгодни изходни позиции”, коментирайки момент от мемоарите на Р. Блъсков, в които според севлиевския чорбаджия учителят е възприеман грубо утилитарно като „слуга на една касаба” (Лилова 2003:88). Предимно мъже са учителите, но още с първите десетилетия на XIX в. се появяват и жени, които стават не по-малко популярни – Анастасия Димитрова, Баба Неделя, Рада Киркович и др., а проблемите на тяхното утвърждаване във възрожденското патриархално общество са не по-слаби.

II. Актуалност и модерност. Като типологически признак това означава дейност или творческа изява, която е адекватна на съвременността и на културния контекст, като същевременно е намерила и своя носител. Означава също, че се адмирира нещо, което се прави за първи път и има характера на обществена ценност – създаване на новобългарска поезия, първа белетристична творба, първи вестник, първа драма, първа театрална постановка и т.н. Създаването на жанров модел – например поемата „Стоян и Рада” от Найден Геров или борческите призивни песни на Добри Чинтулов поставят авторите им в привилегированото положение на първосъздатели. Друг е въпросът, че Н. Геров, както и Чинтулов, са поети само в Одеса. Така се открояват пластовете на изяви на творческата личност на Възраждането, на създаване на нейния профил: тя става социалният носител на възрения, надежди и очаквания (да си спомним само очакването на Показалеца на Раковски). Постепенно, с утвърждаване на естетически критерии, отпада пластът на даскалските стихове, но самото им съществуване вече конституира онзи етап в една йерархия, който ги прави ценни и актуални за дадено историческо време.

III. Популярност – този признак в най-голяма степен подрежда една йерархия на привилегированите гласове. Познат ли си „по сичка България” – вече е друго. Популярността на автор, идея, насока, дейност привнася към името привилегии, които са пропускът към утвърждаване на личността – не само творческа, но и политическа, идейна, обществена. Този признак обозначава публичната личност на Възраждането, привилегирова дейности, които оставят следи в културната памет: такива личности са меценатите на културата, образованието и литературата, спомоществователите, подпомогналите образование, издаване на книги, възпитание. Тук са и личностите и дейностите, които са насочени към популярното днес за XIX век – новинарите, публицистите, дейците на просветни, църковни или политически движения, борците против духовното и политическото робство. В по-големия си процент, за българския XIX век, те са и творческите личности – от д-р П. Берон, Неофит Бозвели или Г.С. Раковски до Петко Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев.

В механизмите на обръщение на техните дейности, публични изяви, културни върхове се наблюдава и нещо друго – една инволюция, задържане, проваляне, пропадане често в резултат на социална промяна на тяхната позиция в обществото. Случаят с Чинтулов е емблематичен. Самотата, бедността и мизерията, споходили го в последните години от живота, и молбата му до Директора на Народното просвещение в Източна Румелия от 1881 г. да получи наградата, която правителството дава на „заслужившите учители”, която така и не достига до него: „…то ако моите 25 години непрекъснати трудове имат колко годе тяжест пред олтара на Народното възраждане ,то смея да се надявам…” (Дамянова 2004: 308). Или Сава Доброплодни, който получава все пак, по настояване на Георги Живков, 1800 гроша годишна пенсия, но след много молби и страдания, или коментарът, че 2000 гроша годишна пенсия за Иван Богоров са много, защото това, което той прави, е само да разваля българския език, или заканите да се отнеме 4 000 гроша годишна пенсия на Петко Славейков, и проч… Тези и много други случаи разкриват осъзнаването на потиснатия глас, попаднал в друго време и сред други ценностни приоритети.
Разбира се, една подобна типология на привилегироваността трябва да отчита преди всичко това, че личностите и дейността им през Възраждането са емблематични за историческия период, защото те са създатели, разпространители и носители на тези ценностни критерии и признаци, които обособяват културния и историческия контекст на времето. Постигналата ги инволюция, която ги тласка в сферата на потиснатите, вече маргинализирани гласове, изпаднали от осветената сфера на актуалния контекст, издава промяната в йерархичната структура на обществото, смяната на привилегированите позиции, дори преобръщане на ценностните приоритети на общността в едно променено време. Вопълът на Вазов „Бедни, бедни Македонски…” емблематизира тази смяна в ценностния норматив на обществото.

Типологията на привилегированите гласове в литературата и културата на възрожденския XIX век залага на емпиричната видимост на нещата в името на гледни точки, които йерархизират идеи, постъпки, личности. Постмодерната философия на ХХ век отрича вертикалността като надредна същност, която стои над тази емпирична видимост. Жил Дельоз и ризомата – коренище е емблема на множествеността на връзките, на тяхното хоризонтално преплитане, на липса на висши гледни точки, на отричане; Лиотар е против големите наративи; свидетели сме на надробяване, на разчупване на йерархии, на разпарчетосване на представи и критерии, на снемане на героичното като отговор на съвременните нагласи и скептицизма на постмодерния човек. Това е – ново време, нови герои.

 

Цитирана литература

Дамянова 2004: Дамянова, Р. Отвъд текстовете: културни механизми на Възраждането. С.: Елгатех, 2004.
Лилова 2003: Лилова, Д. Възрожденските значения на националното име. С.: Просвета, 2003.
Обявления 1999: Обявления за български възрожденски издания. Съст. Н. Данова, Л. Драголова, М. Лачев и Р. Радкова. С.: Св. Климент Охридски, Проф. Марин Дринов, 1999.

Бележки

1 За Атанас Едрефовски (1835-1900) – учител, книжовник, преводач – вж. подробно в Енциклопедия Българско възраждане. Литература. Периодичен печат. Литературен живот. Културни средища, Т. 1, С.: Проф. Марин Дринов, 2014.