Потиснатите гласове в българската словесност от ХІХ в.
Свободата на словото и нейните ограничения представлява възел от проблеми, в който автоматизмът на общоприетия израз като че ли допълнително усложнява осмислянето му в исторически план. Очевидната патетична метафора „слово” има сакрализиращи конотации неусетно отпраща към говорене, което ще се опитам да избегна чрез друга очевидна метафора – „гласове”. Трудно е тази замяна да бъде прокарана последователно и затова опитът може да се надява на само частичен успех. Още по-трудно ми е да подредя мислите си около двата аспекта на ограниченията върху свободата на словото/гласовете – институционалния (цензурата) и социалния (неинституционалните ограничения).
Предварителни уговорки предполагат и въпросите, свързани с публичността. (Хабермас) Как тя е очертана, кои са възможните публики, до кои от тях гласовете реално искат да достигнат гласовете им. Един значим аспект от проблема особено по отношение на ХІХ в. (и по-рано) е, че по това време модерната публичност е в процес на формиране. Условията, в които това се осъществява, далеч не са уникални, но все пак са специфични. Държавата (Османската империя) първоначално няма, а след това е в началния период на формиране на модерна публичност.
Различните общности в нея, за които може да се каже, че частично се припокриват с миллетите, но поне от един момент нататък са повече от тях, изграждат свои публичности, които в някакъв смисъл и в различна степен са алтернативни спрямо изгражданата от държавата, а в някои случаи може да се допусне, че предхождат изгражданата от нея публичност. При всички случаи те са доста различни, разположени в спектъра от публичността около Вселенската патриаршия до различните емигрантски общности – гръцки, български, други.
С възникването на публичността, дори още с обръщането към по-широк кръг от възприематели, се появяват и йерархии на говоренето, привилегировани и потиснати гласове (дискурси). Всъщност дори могат да се потърсят няколко йерархия, които зависят от гледната точка, като в общия случай всеки дискурс (доколкото не проявява някакъв мазохизъм) открито или не толкова открито вижда себе си някъде в по-високите степени на йерархията. Йерархиите, разбира се, са динамични и зависят от обществото. Социалните и историческите процеси ги променят, могат дори да ги преобърнат, както става относително бързо след 1944, и сравнително по-бавно след 1878 г. Иманентните процесите в културата също имат отношение към динамиката на йерархиите в културата.
Сравнително рано се появяват и известни кръгове от хора, които участват в обществения дебат, но същевременно изграждат някакви свои частни общности, достъпът до които е затворен, а в някои случаи дори и възпрепятстван от тайни езици. Говоренето в тях съзнателно се поставя сами извън йерархията на дискурсите в цялостното общество. Напоследък М. Калинова заговори за „контра-дискурси”, които „удвояват и „ре-омагьосват” модерността още със самото ѝ зараждане”. Подобни явления са откривани в дейността на хора като Неофит Рилски, а по-късно революционерите последователно разгръщат подобен тип писане. Парадоксално на пръв поглед, подобни „контра-дискурси” едновременно се стремят и да скрият съдържанието на посланието, и да заявят за себе си и така да получат някакъв символен капитал.
Неинституционалните ограничения само частично се покриват с автоцензурата. Много често авторите се въздържат да кажат нещо, което не е формално забранено и не предполага последваща репресия, но знаят или предполагат, че няма да се приеме добре от публиката. (От публиката не само и не непременно от официалните институции, които може да не го забележат.) В едни случаи потенциалните автори си замълчават (това е нещо като автоцензура), в други случаи се опитват да го кажат, но медиите го отхвърлят, в трети случаи неприемливото мнение все пак достига до медиите и поражда възражения, в четвърти – то бива отхвърлено чрез различни форми на игнориране. 2 Пò в страни стоят съзнателните провокации, при които се казва нещо неприемливо, точно защото е неприемливо, като осъзнатата или неосъзната цел е да се привлече вниманието към говорещата персона.
Един възможен подход към проблематиката, свързана с доминиращите и потиснатите гласове, може да тръгне от много коментирания в постколониалната критика въпрос, поставен от Гаятри Спивак: Могат ли подчинените да говорят? Струва ми се, че можем да се опитаме да го конкретизираме и да го насочим към българската словесност, а и по общо – към Балканите, и да се запитаме: Кои са „подчинените” тук, има ли „непредставени групи”, „потиснати гласове”. Лесният отговор е – религиозните, етническите и сексуалните малцинства и жените. Още по-лесният и доста прибързан отговор е – християнските етноси и култури са „непредставените групи” и „потиснатите гласове” в Османската империя. Освен прибързан, този отговор е и доста съмнителен или поне предполага множество уточнения. Системата на миллетите дава някаква форма на представеност на християните, а и османците, за разлика например от британците, не налагат своята култура чрез въвеждането на своята образователна система в своите владения. (По отношение и на образованието, и на религията умишлено не споменавам Руската империя, за да избегна многобройните уточнения, които биха се наложили.) Независимо от споровете, които обграждат този въпрос, очевидно е, че и доминиращата в империята религия (ислямът) не е налагана така последователно и неотстъпчиво, както правят католическите империи.
Специфичен проблем представляват културите на неправославните християнски общности в Османската империя, а и след нея. Дали и доколко те могат да се разглеждат като „непредставени”? Може би в някаква степен те са „потиснати”, но „непредставени” – едва ли, при подкрепата, която получават от влиятелни в империята външни сили.
Всъщност етническите и религиозните общности формират отделни сфери на публичност, които са доста категорично разделени, поне по отношение на множество въпроси. И това, което е недопустимо за една от тях, може да е задължително за друга. Например преклонението пред символите на една религия (християнство, ислям) е задължително за нейната общност и най-малкото неприемливо за другите. Тук се намесва и т.н. нарцисизъм на малките разлики (Фройд), според който конфесионалните различия (православни – католици – протестанти) пораждат не по-малко по-остри дебати от религиозните (християнство – ислям). От друга страна, в някакъв момент общностите оформят вътрешни сфери, подчинени на различни правила на допустимост. Това, което е допустимо в сферата на религиозния дискурс, понякога може да е нежелано в светския. И накрая, поне от един момент нататък, различните общности все пак частично се припокриват в някаква споделена сфера на публичност.
Забелязването на наличието на потиснати или поне по-слабо представени гласове в българското общество преди 1878 г. припомня очевидната и отдавна известна сложност на обществения дебат по това време, която понякога днес удобно е премълчавана не само в публицистиката, но и в изследователски текстове, в които се говори на едро за желанията, стремежите, борбата на българите, на (целия) български народ. В този смисъл формули като „държавност преди държавата” (Здравка Константинова) също трябва да бъдат използвани внимателно и с уговорки. Държавата и нейната идеология също е динамична, но синхронно погледнато, тя винаги е монолитна, нещо, което едва ли може да се каже за медиите, не само преди Освобождението.
Цензурата е стара институция, която под някаква форма съществува и през Средновековието, а в зората на новите времена постепенно се официализира, регламентира и бюрократизира. Както е известно, тя бива два вида – предварителна и последваща, като последващата е по-старата и по-размитата форма, докато предварителната предполага някакви структури, които редовно се занимават с подобна дейност. В най-общи линии наличието и функционирането на цензура върху българската книжнина през всички периоди от съществуването ѝ изглежда сравнително ясен проблем, въпреки че важни детайли липсват или са премълчавани, ако не са и съзнателно игнорирани. Да припомня някои от тях от ХІХ в.:
Българската книжнина през ХІХ фактически е подложена на няколко цензури – Патриаршеската, османската и руската (в по-малка степен и в Дунавските княжества и другаде).
Патриаршеската по замисъл е насочена към църковната литература и може да се обръща за съдействие към светската (османска) власт. През 90-те години на XVIII век вече съществува нов индекс на забранените книги, включващ трудовете на дейците на европейското просвещение и на техните гръцки последователи 3, като емблематичния „враг” е Волтер. Патриаршеската цензура всъщност е насочена преди всичко към книжнината на гръцки език и влиза в остър конфликт с кръговете в гръцкото общество, свързани с Просвещението. Известни са случаи на аферосване на дейци на Гръцкото просвещение, като изворите свидетелстват, че от страна на църквата е набелязано и физическото премахване на някои от тях. 4
Патриаршията въвеждане „имприматур”, специално разрешение за отпечатването на дадена книга. Първото известно подобно разрешение е от 1787 г. А от 1798 г. съществува специална комисия, която е натоварена със задачата да контролира верността към православието на книгите под печат. През същата 1798 г. излиза и трудът на приближеният до Патриаршията духовник Атанасиос Париос, който настоява, че книгите на „философите” трябва да бъдат заклеймявани и изгаряни. На практика Цариградската патриаршия разполага с целия апарат, чрез който може да упражнява цензура върху печатната продукция на православното си паство 5 в Османската империя. Документирани са и опитите ѝ да влияе върху Църквата на княжество Сърбия и други православни страни. 6 Отдавна е известно, но публицистиката и немалко патриотични писания игнорират несъмнения факт, че гръцките просветители са не само жертви на патриаршеската цензура, но и учители и съюзници на поне част от българските възрожденци. В този смисъл, а и не само в него, опозициите българи – гърци и цензори – цензурирани не се покриват.
Другият важен обект, към който е насочена патриаршеската цензура, е протестантската книжнина и книжнината, възприемана като протестантска. По този показател под ударите ѝ, малко парадоксално, попадат и новобългарските преводи на Библията. Вероятно най-значителният сблъсък на патриаршеската цензура с българската книжнина са действията ѝ срещу публикуването и разпространяването на повечето от първите преводи на Новия завет. 7 Такава е съдбата на „Новый Завет Господа нашего Иисуса Христа. Сега ново преведенный от славенский на болгарский язык от Неофита, иеромонаха Рылца” (1840).
Парадоксално днес изглежда, че това издание всъщност е подготвено по инициатива на Търновския митрополит Иларион (1821-1827; 1830-1838), който е посредник между представителя на библейското общество Бенджаним Баркър и българския книжовник. Иларион Търновски (Критски) е крайно интересна личност, представена полярно от съвременниците, а и от историците. Той е човекът, обвинен в унищожаването на българските книги от библиотеката на Търновската митрополия. 8 От друга страна, самият той е преводач на Библията на новогръцки по поръчение на Британското библейско общество, което му възлага и превода на славянски. Според Илиу 9 още около 1820 г. на Иларион (тогава той е „Синайски”) се приписва централна роля в цензурирането на гръцката книжнина, изгаряне на радикална просвещенска брошура, намерение за физическа разправа с противници на Патриаршията и на първо място - с Адаматиос Кораис и хората от неговия кръг, между които е и Никола Пиколо - един от основните противници на Иларион.
Османската държава всъщност по-късно се насочва към пряк контрол на книгите и печата. Извън религиозните въпроси, свързани с исляма, които имат слабо отношение към православните поданици на империята, за нея важни са противодържавните издания и тя има властта да ги санкционира. Това е и най-познатата част от сблъсъците на предосвобожденската българска книжнина с цензурата – исканията (и отказите) за създаване на печатници и издаване на вестници и списания, спиране на издания и хвърляне на редакторите или издателите им в затвора.
Османският закон за печата, въведен през 1864 г., изисква всяко издание да има свое отговорно лице, което да депозира в Управлението на печата по един екземпляр от всеки брой на вестника или списанието. За нарушаването на „добрите нрави”, включващо обидите срещу лица и институции са предвидени и реално се налагат строги глоби и дори затвор, а вестникарят е задължен да отпечата присъдата в своя си вестник. За разликата при действието на цензурата при образованието и печата Десислава Лилова посочва един интересен парадокс, който всъщност отличава тогавашната практика от модерната. Докато контролът върху печата е систематичен и строг, образованието на християните фактически е оставено извън контрола на държавата. 10 Днес като че ли се наблюдава обратната ситуация – общественото внимание и държавните органи са фокусирани върху учебниците и промените в учебните програми, които дават поводи за не винаги безкористни и компетентни публицистични изблици в медиите.
Мемоарите и други източници от епохата предлагат много свидетелства за подобни действия, които са добре известни и охотно цитирани от изследователите. Панайот Типографов например си спомня:
След Пруско-френската война в 1871 г. П. Р. Славейков бе заподозрян от турската власт за съучастник в Букурещкия революционен комитет, печатницата му бе затворена и запечатана от турската власт и всички негови архиви и кореспонденция, и други книги бяха отнесени с чували в турската правителствена цензура, както и самият него (П. Р. Славейков), така и назе, 7-8 работника словослагатели от печатницата му, заедно с неговия син Рача и прислужницата му Катерина Стойова, търновчанка, ни отведоха в полицията (Паша-Капусу) и арестуваха, гдето престояхме около десетина дни и ни освободиха всички след няколко разпитвания и по нямане на улики за престъпление или за участие в комитетски работи в Букурещкия революционен комитет, пуснаха ни. 11
Не липсват и комични случаи като познатото от спомените на Й. Груев обявяване на Пушкин за опасен автор заради името му, превеждано като „Тюфекчи” 12.
Българи също участват в османската цензура (Иларион Макариополски 13, Никола Михайловски, Никола Генович, Драган Цанков) и обикновено по-късните историци и публицисти ги заклеймяват като предатели или премълчават тази им дейност. Съществуват и примери, документирани в мемоари, при които българи в османската цензура тенденциозно спират гръцки книги, като по този начин смятат, че „си връщат” на традиционно вижданите като врагове гърци.
Забавни са и случаите с надхитряванията на цензурата и по-общо – на властта. Най-познатия пример е свързан с песента, която се пее в края на театралното представление в „Под игото”. „Пламни, пламна ти в нас, любов гореща, противу турци да стоим насреща!” от Чинтуловата песен „Къде си, вярна ти любов народна” е преведена на бея от Дамянча Григорът по специфичен начин:
Песента, според Дамянча [Григорът], изражавала сърдечната любов на графа към графинята. Графът ѝ казва: „Обичам те сто пъти повече сега”; а тя му казва: „Обичам те хилядо пъти”. Той казва, че ще издигне черкова, дето е била пещерата, за спомен, а тя му казва, че ще си продаде всичките ялмази, за да раздаде милостиня на сиромасите, и ще направи сто чешми от мрамор.
- Че много чешми, по-добре да направи и мостове за хаир - пресече го беят.
- Чешми, че в Немско водата е малко, та пият повече бира хората - отговори Григорът.
(„Под игото”, Гл. XVII. „Представлението”)
Историята на руската цензура 14 е интересен проблем, който има отношение и към българската книжнина. Първият известен руски списък на забранените книги е от ХІ в. При Петър І вече има и светска цензура, при Екатерина ІІ е изградена официална институция и е въведена професия „цензор”. Светият синод и Академията на науките следят за неподходящи текстове, като, както и при гърците, Френската революция води до затягане на контрола. Той бива възложени и на Министерството на вътрешните работи и на Министерството на просвещението.
От една страна Русия активно подпомага публикуването на български книги и периодични издания, както и разпространението на руски книги сред българите, но, от друга, нерядко се намесва превантивно и не допуска български издания, които ѝ изглеждат подозрителни. Известно е, че въпреки относително продължителния и относително благоприятен престой на в Русия (1858-1860, 1866) Раковски не успява да започне свой вестник и публикува там само „Показалец или ръководство как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бития, язика, народопоклонения, славнаго ни прошествия” (Чяст първа, Одеса, 1859).
Интересен случай предлага две публикации на Христо К. Даскалов – човек, който в никакъв случай не е опозиционно настроен спрямо руските власти. През 1858 и 1859 г. той публикува на руски два текста, които стоят в основата на мита за изгорените български книги - „Возрождение болгар или реакция в Европейской Турции”, а след това и в „Открытия в Тернове, древней столице болгарской” 15. „Возрождение болгар...” предизвиква остра реакция. След жалба на патриарха оберпрокураторът на Св. Синод граф А. П. Толстой определя публикациите на българина като „ожесточение и клевета” и изисква от „Русская беседа” и „Русский вестник” (публикувал „Турецкие дела” - друга статия на Хр. Даскалов) да обнародват опровержения. В отговор двете издания пращат „Обяснителна записка” до московската цензура. Статиите на Даскалов дават повод Министерството на просветата да изпрати циркулярно писмо до цензурните комитети, в което да напомни, че всички съчинения по религиозни проблеми и за положението на православните трябва да се пращат за проверка в Духовната цензура. 16 Едва ли някаква канонична неточност може да е предизвикала тези реакции. Нито пък в писанията на българина има нещо антируско - напротив. По-скоро цензурата е усетила политическата тенденция, които не съответстват на руската политика за запазване на целостта на Вселенската патриаршия.
За един друг любопитен случай на руска цензурна намеса от малко по-ново време съобщава накратко Г. Цанев. Руски архив пази свидетелство за съкращения върху стихосбирката „Под чуждо небе” (с. 14 и 15, стихотворението „Чест, правда и свобода”) на Иван Вазов; документът е от 1894 г., а съобщението излиза през 1957 г. 17
Още през ХІХ в. съществува едно по-различно явление, което има допирни точки с цензурата - политиката на финансиращите структури, които могат да подкрепят или да отклонят някое начинание, някой издателски проект. Към тях, с още повече уговорки, могат да се добавят и предпочитанията на индивидуалните благодетели. Подобни структури не са много преди възникването на новата българска държава, но все пак съществуват и имат свои предпочитания и възражения. Такива са Одеско българско настоятелство, появило се през 1854 г. Книжовното дружество в Браила (от 1869), Печатарското дружество „Промишление” в Цариград 18 и други по-малки организации. Дейността им е преплетена с жестовете на индивидуалните благодетели. От друга страна, те не само подкрепят отделни издания, но и отклоняват предложенията за други. Известен е например отказът на одеските филантропи да финансират печатно издание на „История славянобългарска”.
През следващите периоди финансиращите институции се разнообразяват, в едни моменти те нарастват, в други – намаляват, като държавата през цялото време е основният спонсор, дефинира свои (национални) приоритети и се стреми да ги осъществява. Друг е въпросът, че нерядко субективни критерии и пристрастията на представящите държавата на различни нива играят немалка роля. И това се отнася както до публикуването на български издания в България, така и, дори в по-голяма степен, до подпомагането на преводите на български творби в чужбина.
Ако се опитам да обобщя предлаганата типология на потиснатите гласове в българската литература, вероятно ще установим, че ограниченията се налагат не само институционално (чрез цензурата), но и с различни механизми на социално отхвърляне. Парадоксалното е, че потиснатите гласове могат да идват и от групи, които имат добро място в социалната йерархия. Не толкова парадоксални се различните форми на игра с цензурата и опитите за надхитряването ѝ, а и за използването ѝ за някакви други цели, лични и не съвсем безкористни.