Колониализъм на Балканите

Исторически реалности и съвременни схващания

По традиция „колониализмът” се определя като политико-икономическо явление, възникнало около 1500 година, когато различни европейски държави откриват, завоюват, заселват и експлоатират значителни части от света. В по-ново време Валерщайн и други разширяват определението на „колониализъм”, така че то да включва всяка анклавна икономика, която зависи от европейска метрополия. ¹ Терминът „анклавна”, който подчертава изолирания характер на колониите, е може би твърде ограничаващ. Той изключва завладяването и експлоатирането на Сибир от Русия, например, въпреки че сходствата със западноевропейския колониализъм са поразителни. Ако се приеме, че и съседни територии могат да бъдат определяни като колонии, ще се запитаме дали хабсбургската експанзия в Югоизточна Европа не може също да бъде разглеждана като колониализъм. Не можем да отговорим на този въпрос, без да държим сметка за онази част от Балканите, завладяна от османските турци. Както ще видим, Османската империя представя в специфична и доста противоречива светлина проблема за колониализма в Югоизточна Европа.

Нито Лампи, нито Паларе ², двамата най-авторитетни изследователи на Балканската икономическа история, включват термина „колониализъм” в показалците на своите книги. На пръв поглед изглежда, че подобен политически контрол и икономическа експлоатация отсъстват на Балканите. Всъщност терминът „колониализъм” е използван от много балкански автори от XIX в., за да обозначат условията, в които балканските народи са осъдени да живеят, особено под властта на османците. Но това е доста реторическа или метафорична употреба на думата. Показателно е, че балканските автори от XIX и началото на ХХ в. споделят всички расистки представи за така наречените „диваци” в Африка, Азия и Америка, използвани в Западна Европа, за да се легитимира колониалната система. Ясно е, че балканските автори виждат себе си като част от бялата, цивилизована и колонизираща европейска част от света, а не като цветнокожи, примитивни и колонизирани. Когато говорят за своята страна като за „колония”, а за политиката на имперските правителства като „колониалистка”, това въобще не означава идентифициране, да не говорим за солидарност с колонизираните народи извън Европа.

Когато се опитаме да дефинираме по-точно реалното състояние тогава, без да го определяме като колониализъм, се изправяме се пред многообразието на начините, по които доминацията и потисничеството на Балканите са възприемани. Интересно е, че ако самият механизъм на доминация и потисничество остават до голяма степен неизменни през вековете, то легитимността на доминацията и характера на потисничеството се възприемат много различно, в зависимост от характерната за времето представа за държавната власт. Това, което се усеща като нелегитимно през един период, е напълно приемливо за друг и обратно.
По правило балканските историци разглеждат периода на османското владичество като пет века безмилостно потисничество и експлоатация. Те предпочитат да го наричат „турско иго”. ³ Но интегрирането на средновековните балкански княжества в Османската империя е разглеждано като напълно легитимно за времето си – XIV и XV в. Завладяването е „нормално” средство за разширяване на границите на феодалните държави. Легитимността на този тип насилствено разширяване се илюстрира и от факта, че по правило местните владетели първоначално са превръщани във васали. По-късно, ако не се окажели достатъчно лоялни към султана, те бивали сваляни (и често убивани), а техните земи ставали част от т. нар. „вътрешни” провинции на Османската империя. Това показва, че някои елементи от това, което днес наричаме „международно право”, са били уважавани. Нещо повече, съществували са множество династични връзки между византийските, сръбската, българската, може би дори унгарската управляваща династия и династията на Османците, със всички произтичащи права и задължения. Всичко това подсказва, че османската доминация по онова време се разглежда като вероятно много неприятна, но напълно легитимна. ⁴

Икономическата експлоатация на балканското население в Османската империя не е много по-жестока, отколкото в страните от Западна или Централна Европа, където няма чужда доминация. В много отношения положението на селяните в Османската империя е дори по-добро. Това се дължи на факта, че до XVIII в. по фискални причини за османските земевладелци не е по-изгодно селяните в техните владения да произвеждат повече. ⁵ При това османците разглеждат подчинените балкански народи като обикновени поданици и не правят разлика между тях и турците. Няма съмнение, че въпреки че османците проявяват значителна религиозна толерантност, в много отношения християните все пак са дискриминирани. Но мюсюлманите, които произхождат от местното балканско население (албанци, българи, гърци и пр.) имат същите права като турците и арабите. Така че отношението на османската власт към местното население и в това отношение се различава значително от отношението на западноевропейските към „диваците” в своите колонии.

Завладяването на големи части от Балканите (Унгария, Трансилвания и Банат) от Хабсбургите в край на XVII и началото на XVIII век не се възприема като освободителна война в съвременния смисъл на думата, още по-малко – като война срещу колониална сила. Многото свидетелства за тези събития ги разглеждат по-скоро като победа на християнството над исляма, като изпълнение на божията промисъл. От политическа гледна точка това завладяване прилича повече на реконкиста, което означава възстановяване на нарушените, наистина твърде „феодални”, териториални права над земите на унгарската корона. Унгария става хабсбургско владение след смъртта на бездетния млад Лудвик или Лайош II Ягиелонски в битката при Мохач срещу Османците през 1526 г. Единствената част от Унгария, която остава „свободна” (което означава – под хабсбургска власт), така наречената Кралска Унгария, която съвпада с днешна Словакия. Новата унгарска столица става Братислава (Pozsony, Pressburg). Същинска Унгария се превръща в османска провинция; Трансилвания (или Зибенбюрген, Седмоград) става васална държава на Османците. Не всички унгарски благородници са убедени, че Хабсбургската монархия представлява най-добрата гаранция за техните традиционни права и свободи. Много от тях предпочитат османския сюзеренитет пред хабсбургския абсолютизъм. Военната кампания завършила с Карловацкия и Пожаревския мирни договори (респективно 1699 и 1718 г.), възстановяват на унгарските благородници техните предишни владения, но не и предишната унгарска независимост. Хабсбургите трябва да се справят с поредица от въстания на унгарските благородници и накрая да дадат на Унгария, по-точно – на унгарските благородници – значителна автономия със Сатмарския мирен договор (1711 г.).

Моята теза е, че нито признаването на хабсбургските претенции към земите на унгарската корона, нито отхвърлянето им имат нещо общо с колониално господство на Хабсбургите над Унгария, нито с някаква антиколониална съпротива срещу хабсбургското владичество. Целият проблем тогава се разглежда в рамките на традиционните феодални права. За селското население, да споменем и него, едва ли има особено голяма разлика между османската и хабсбургската експлоатация.

Все пак, в историята на Югоизточна Европа има и някои процеси, които донякъде могат да бъдат определени като „колониални”. Любопитно е, че терминът „колония” изглежда по-подходящ за една от двете предполагаеми колониални империи – Османската. В резултат на така наречените капитулации ⁶ от XVII в. Османската империя става все по-зависима в политическо и още повече – в икономическо отношение от Западните сили. Ситуацията е доста парадоксална. От една страна, Великобритания, Франция, а по-късно – и Германия все по-брутално се намесват в османската икономика, като, от друга страна, подкрепят усилията на Османската империя да запази териториалния си цялост срещу хабсбургската и особено руската политика на експанзия. Тяхната финансова, дипломатическа, а понякога и дори военна помощ е предлагана единствено в замяна на търговски отстъпки, които стимулират износа на селскостопански стоки от османските провинции на Запад и вноса на евтини индустриални стоки в империята. Това в крайна сметка унищожава вътрешния пазар на манифактурни стоки и прави империята все по-зависима от Запада. Растящото търсене на селскостопанска продукция на Запад води до засилване на експлоатацията на селското население в някои райони на Балканите. Танзиматът (реформите), който империята въвежда под натиск на западните сили през XIX в., цели да я превърне в модерна западна държава, но всъщност до голяма степен консолидира западния контрол над османските институции.

Местните бунтове на християнското население се използват като повод за прокарване на нови реформи, които допълнително отслабват централната власт и увеличават възможността на Великите сили да се намесват в османските дела. Новите независими балкански държави едва ли са в по-добро положение. Всъщност при тях западната доминация, осъществявана чрез османската администрация, бива заменена от пряка западна доминация. Най-фрапантният пример е Гърция, чиито първите десетилетия от независимото съществуване са определяни като xenokratia, ксенократия или управление от чужденци. Кралят е баварец, а Франция, Великобритания и Русия имат свои политически партии, които всъщност работят по-скоро за налагането на националните интереси на своите покровители, отколкото за просперитета на Гърция. Участта на България, Сърбия и Румъния не е много по-различна: при всяка от тях, въпреки формалната им независимост, икономическата и политическата зависимост от една или друга западна държава непрекъснато се засилва. След Първата световна война колониалистката политика на Великите сили достига кулминацията си в разделянето на останките от Османската империя в Мала Азия. Бившите османски земи са колонизирани в точния смисъл на думата, което означава, че е трябвало да им бъде наложено пряко администриране от Запада, ако Кемал Ататюрк не бе мобилизирал турските националистически сили и не бе осуетил западните планове със създаването на турската република.

Австро-унгарският протекторат над Босна-Херцеговина и начинът, по който е осъществен, също в много отношения напомня за западната колониална политика другаде по света. Първо, установяването на протекторат през 1878 г., а след това и официалното анексиране от Двойната монархия през 1908 г. нямат легитимни основания в някакви стари феодални териториални права – те са проява на чиста експанзия и силова политика. Любопитен е въпросът дали пренебрегването на традиционните правни основания не е улеснено от факта, че Босна-Херцеговина се разглежда като несъмнено ориенталска и следователно „изостанала” територия. Дали това отношение не е породило друг тип основание, този път чисто колониалстко? При всички случаи това е прецедент. Дори участието на Хабсбургите в поделянето на Полша в края на XVIII в. е оправдано от някои стари, до голяма степен измислени унгарски феодални права над Галиция.
Истинският подтик да се пристъпи към установяването на протекторат са богатите ресурси на региона (селскостопански, горски и полезни изкопаеми), а целта е да се създаде икономическо обединение с Далмация, която по това време вече е австрийска. Решенията, свързани с администрирането на Босна-Херцеговина се взимат от общото (австроунгарско) Министерство на финансите. Гражданската администрация наема австроунгарски граждани, а не турски служители или местни босненци (сърби и хървати). Османската администрация е запазена, но става австроунгарска по име и персонал. Показателно е, че когато Ноел Малкълм представя съдбата на Босна-Херцеговина под австроунгарска власт, той сравнява Bezirksvorsteher (областен управител) с DeputyCommissioner (натоварения със събирането на данъци комисар) в Британска Индия. ⁷ Трябва все пак да се подчертае, че Босна-Херцеговина никога не е обявявана за същинска колония. Причините са различни. До 1908 г. тя е администрирана от Австро-Унгария като „международен протекторат”, създаден от Берлинския конгрес, и формално остава част от Османската империя. Още повече, Австро-Унгария нарочно избягва не само интегрирането на Босна-Херцеговина в Двойната монархия, но дори и третирането й като колония, защото се страхува, че една трета териториална единица може да разклати сложната и деликатна дуалистична структура на държавата. Важен се оказва и фактът, че хърватското и сръбското население на Босна-Херцеговина бързо се включва в политическия живот на Австро-Унгария и така размива статута на Босна-Херцеговина като отделна държавна структура, особено след 1908 г. В крайна сметка, Австро-Унгария просто не е способна да осъществява ефективна колониална политика в Босна-Херцеговина: тя има богат опит в интегрирането на повече или по-малко самостоятелни структури, но не и в администрирането на анклави. Най-решителният фактор в австроуннгаризацията на Босна-Херцеговина е нарастването на броя на служителите, управляващи провинцията: от 120 при османското управление на повече от 9.500 през 1908 г. ⁸

Това, което всъщност се наблюдава на Балканите и в Анадола през XIX в. е своеобразен „полу-„ или „квазиколониализъм”. Свободата на независимите балкански държави е фикция, която маскира реалната икономическа експлоатация, потисничество и манипулации; същевременно тези държави постоянно са завличани в „сферите на влияние” на Великите сили, въпреки че юридическото разграничаване от същинските колонии си остава. ⁹ Този „полуколониализъм” се вписва изненадващо добре в общата, но доста опростена представа за Балканите като политическа и културна прехода зона, „полу”-район между Европа и Азия. По тази причина те не са включени в Ориента, разглеждан от Саид в неговия труд „Ориентализмът” ¹⁰, нито са изследвани от „гилдията на ориенталистите”, които той критикува. На Балканите може да бъде сложен и етикета „полухристиянски”, тъй като много народи тук изповядват източно или православно християнство. Това ги прави част от християнския свят, но същевременно ги изключва от (Западно)европейското християнство, което е сведено до протестантството и католицизма.
Както показва Саид, съществува тясна връзка между колониализма и ориентализма, между колонизирането и ориентализирането. Балканите, бидейки полуколонизирани, са и възприемани като полуориенталски. Българската историчка Мария Тодорова предлага термина „балканизъм”, с който означава предпоставения образ на Балканите – сходен на „ориентализъм”, но и различен в някои отношения. Едно от тези различия, според Тодорова, е точно „отсъствието на колониално наследство (въпреки често употребяваните аналогии)” ¹¹. По повод ориенталските черти и религиозните особености тя пише:

Освен това предимно християнският характер на Балканите подхранва още дълго кръстоносния потенциал на християнството срещу исляма. Въпреки многото опити балканските (православни) християни да бъдат представени просто като подвид на ориенталския деспотизъм и поради това за неевропейци или незападни хора, все още границата между исляма и християнството продължава да се приема за принципна. Накрая формирането на особена балканска самоидентичност или по-скоро на няколко балкански самоидентичности през XIX в. представлява значително различие.Те без съмнение са издигнати срещу „ориенталския” друг. ¹²

Благодарение на своя „полу”-характер Балканите до голяма степен успяват да отклонят превръщането им в обект на „ориентализма”. но те често са разглеждани като регион, който е извън Европа. Показателно е, че някои антрополози, чийто обект на изследване е бил Африка, Азия или Северна и Южна Америка, напоследък откриват Балканите и използват научните методи и използват тук научните методи, разработени в бившите колонии. Никой не би си позволил да изследва етническите конфликти в Западна Европа по този начин. И все пак, Балканите често са възприемани като част от европейското пространство, макар и периферна.

По един много парадоксален начин Балканите също страдат от това, че не са получили етикета „ориенталски”. Те не могат да се възползват от предимствата на политическата коректност, с която се разглежда Ориента, поне до 11 септември 2011 г. Балканизмът – предпоставеното западно възприемане а Балканите – също е резултат от това, че западната политическа коректност се ограничава до цветнокожите и специално до черните хора, до хората, изповядващи нехристиянска религия, по-специално ислям, и до хора, които живеят или произхождат от бивши колонии. Балканските народи, бидейки бели и християнски и живеещи в държави, които никога не са били колонии в правния смисъл на думата, като че ли са изключени от обсега на политическата коректност и могат да бъдат представяни без особени ограничения като кръвожадни варвари, вплетени във вековни напълно нерационални племенни вражди. Обърнете внимание на думата „племенни”, толкова често използвана от западните медии, тя идва директно от речника на колониализма. Обърнете внимание и на тенденцията да се есенциализират насилието и ирационалността като вродени и неизкореними черти на балканската менталност – една гледна точка, която никой уважаващ се коментатор не би посмял да изрази по отношение на хора от други части на света. Този есенциалистки подход успокояващо прикрива наследството на полуколониализма и отговорността на европейските държави при начертаването на сфери на влияние и за забъркването на етническите омрази. ¹³

Би било интересно да се навлезе по-надълбоко в образа на (османските) Балкани в австрийската, унгарската и централноевропейската историография, етнография и политическо мислене. С удивление открих, че някои от защитниците на „Идеята за Централна Европа” през 80-те години, като Милан Кундера и дори Вацлав Хавел (с показателното изключение на Дьорд Конрад) са склонни да възприемат тенденциозната представа за Балканите, много популярна в Западна Европа от началото на ХХ в. Те възприемат Балканите като неевропейски по своята същност, за разлика от изконно европейската Централна Европа, и напълно пренебрегват Балканите, когато разглеждат европейското пространство, сякаш те са му толкова чужди, че дори не се налага да бъдат имани предвид. Целта, разбира се, е да се подчертае културното единство между западна и Централна Европа чрез конструирането на споделен „друг”. Междувременно основният „друг” остава Русия, която също е напълно изключена от Европа – доста неуместно, както твърди Тимоти Гардън Аш ¹⁴.
Струва ми се, че използването на термина „колониализъм” за да се характеризира политическите и икономическите отношения между Хабсбургите и Османците и народите, които живеят в техните империи, не е адекватно. През XIX в. там се явява един своеобразен полуколониализъм, който трябва да бъде дефиниран по-прецизно, в отношенията между западноевропейските държави и Османската империя и държавите, които я наследяват. Няма никакво съмнение, че този полуколониализъм оказва влияние върху сложното и тенденциозно западно възприемане на Балканите, наречено „балканизъм”. Балканите остават регион, който се люшка между „ние” и „другите”, като и в двата случая поражда негативно отношение.

Превод от английски Николай Аретов

Доклад, представен за първи път на конференцията „Ethnische” Identität, Nation & innere Kolonisierung. Neue Methoden zu einer kulturwissenschaftlichen Erforschung der Habsburger Monarchie und ihrer Literatur/en (1867-1918) Antwerpen, 2001.