Постколониалното и постсъветско – имат ли пресечни точки?

Дейвид Чиони Мур. Posted in Постколониални изследвания

Към глобална постколониална критика

 

 

Освен Австралия в старите времена и Кайен, Сахалин е единственото място, където колонизацията може да се изследва сред престъпници: цяла Европа се интересува от нея, а ние не ѝ обръщаме внимание.

Антон Чехов, Остров Сахалин (1895)

 

Трябва да се потопиш дълбоко в руското съзнание от ХIХ в. [...] Пълно е със същата тревога, същото безпристрастно и неясно мъчение. Да бъдеш най-далечния край на Източна Европа? Или западно предмостие на Азия? Интелектуалците не биха могли нито да отговорят на тези въпроси, нито да ги избегнат.

Шейх Амаду Кане, L’aventure ambiguë (1961)

 

Най-вече Будапеща и Суец ще представляват критичните точки на това противопоставяне.

Франц Фанон, The wretched of the Earth, (1961)

 

„Марлоу ни докосва не само като свидетел на истината, но и като притежаващ модерните и хуманни възгледи, подобаващи на английската либерална традиция, които накараха всички англичани от благоприличие да се покажат дълбоко потресени от зверствата, извършени в България, или в Свободната държава Конго на белгийския крал Леополд II или където и да е.”

Чинуа Ачебе, Обликът на Африка: расизмът в „Сърце на мрака” на Конрад (1975)

 

 

Както много читатели може би знаят, терминът „постколониален” – появил се през 80-те и претърпял огромно развитие до средата на 90-те години на XX в. – се превърна в основно обозначение за кръга от дейности, известни преди това като изследвания на Третия свят, на незападния свят, на развиващия се свят или на малцинствата. Терминът „постколониален” става популярен не само заради очевидните дефекти на предишните популярни етикети, но и защото точно описва в различна степен огромна част от съвременните политически, социални, културни и литературни положения в Субсахарска Африка, Южна Азия, Карибските острови, арабския свят и в по-малка или различна степен Латинска Америка, Австралия, Канада, Ирландия и дори САЩ. Според преобладаващото мнение, културите на постколкониалните страни се характеризират с напрежение между желанието за автохтонност и историята на подчинение, между желанието и факта на хибридния, отчасти колониален произход, между противопоставянето и съучастието и между имитацията (или мимикрията) и самобитността. По парадоксален начин силният стремеж на хората от бившите колонии да избягат от доскорошното си положение дава на старите колонизатори прекомерно влияние в новоосовободените области. А опасността от ограничаване на свободата или от неоколониална зависимост винаги присъства.

Постколониалната гледна точка е основата на значими анализи на текстове и общества, дело на теоретици на постколониализма и съпротивата като Франц Фанон, Едуард Саид, Нгуги Ва Тйонг’о, Гаятри Чакраварти Спивак и Еме Сезер. Постколониалната критика разкрива подобия между явления, възприемани до този момент като несравними като Сенегал и Индия, и подпомага изследванията на дисциплини като ирландската култура1. Забележителна е и самокритиката на постколониалние проучвания – още със зараждането им редица важни критици се насочват към изследване на самия дискурс2. Но тези самокритики, превърнали се в отделен жанр, само засилват обхвата на тематиката. Те повдигат въпроси като политическата полза от понятието „постколониален” и отмирането на доскоро важни термини като Трети свят и по-специфични като Африка, често неразбираемата терминология на постколониалните изследвания и съмненията относно основните им твърдения. В следващите страници ще допълня тези дебати чрез изследване на огромното географско или по-скоро геополитическо изключение, въплътено в серия от ситуации, разглеждани най-общо в постколониалните изследвания като типични примери за постколониализъм. След като разгледам какво се приема за постколониално, ще се обърна към постсъветската сфера: Прибалтика, Централна и Източна Европа, Кавказ и Централна Азия. В тази връзка есето подлага на критика както твърде ограничени постколониални изследвания така и твърде тесните постсъветски изследвания и в резултат е насочено към публиката и на двете. То е написано от гледната точка на изследовател на черния Атлантик, чиято гледна точка е съпоставителна.

Без съмнение на тази планета не е останал нито един квадратен метър населена земя, който в един или друг момент да не е бил колонизиран и след това да е бил постколониален. През Евразия, Африка, Северна и Южна Америка и т.н. народите са образували и преобразували, завладявали са и са били завладявани, оцелявали са и са били претопявани. Каквито и да са основанията им за миграция, изселване, завладяване, завръщане или за местния им статут, фактически всички групи на тази земя са дошли от някъде другаде. В резултат на цялото това движение, в повечето случаи вероятно съпроводено с насилие, за много минали и настоящи културни ситуации може да се каже, че са натоварени с определението постколониален, при това често само частично вписвайки се в него.

Към 1387 г. например, поетът Джефри Чосър е изправен пред важен избор, донякъде подобен на този, който прави през 1980 г. Нгуги ва Тйонг’о, написвайки на езика кикую романа „Дявол на кръстопътя”, насочен срещу англоезичната мода. Чосър живее във време, когато Англия е относително разпокъсан регион, граничещ със северозапдния бряг на Европа, а английският елит е силно латинизиран и пофренчен след Норманското нашествие. И така, Чосър се пита дали да пише на чужд, доскоро колониален транснационален романски език, който му осигурява читатели от чуждия и местния елит и го включва в богата и древна, но до голяма степен външна традиция? Или да пише на разговорния, на „своя” език, който се използва в по-тесни географски и социално ниски граници, предимно устно. Дилемата на Чосър и Нгуги е сходна, но само Нгуги днес е наричан постколониален, докато Чосър е възприеман като водач на литературната история на колонизаторите. И все пак в много от критиката на Нгуги към колониалния английски език около 1980 г. („Деколонизацията”) отеква усещането за френския и латинския около 1440 г., изразено от близкия съвременник на Чосър Озбърн Бокенхайм:

Развалата в майчиния език на англичаните нарасна и се повиши след идването на Уилям Завоевателя. С декрет и постановление децата от началните училища започнаха да учат френски и латински, докато майчиния им език беше изоставен, (нещо) което е против обичаите сред другите народи. Със същия декрет беше наредено синовете на лордовете и децата на всички благородни и достойни мъже първо да учат и говорят френски и едва след това да могат да говорят английски; и всички записки в съдилищата да се правят на френски, въпреки че в това време хората не говореха нито добър френски, нито добър английски.3

Осем десетилетия по-късно, през 1521 г., когато разбойникът Ернан Кортес достига сегашно Мексико в началото на една от най-бруталните глави в човешката история, той не заварва неопетнена земя и независими народи. Натъква се по-скоро на политически водовъртеж, в който мексиканската държава доминира над съседните народи. Млада жена от племето тетикпак на име Малинцин, служила на Кортес като водач и преводач, принадлежи към един от тези подчинени народи. Малинцин подменя своята идентичност, със сигурност не напълно доброволно, и в крайна сметка в разрез със себе си избира да се съюзи с Кортес, следователно в началото си този избор е замислян като акт на деколонизация. Племето койсан в днешна Южна Африка е трети нестандартен пример. Съвременната широко известна версия на южноафриканската история е, че в началото на ХVII в. първите холандски, а после и английски колонизатори заграбват земи, принадлежащи по право на местни африкански племена като зулу и кхоса. Едва през 90-те г. на ХХ в. това популярно схващане търпи промени. За други южноафриканци, в частност койсан, зулусите също са късно пристигнали и поради тази причина се считат за колонизатори. Така в Южна Африка може да се види необичайното обединение между койсан и управляващото бяло малцинство с цел да се ограничи доминацията на племената нгуни.

Избрах тези примери, като нито един от тях не е едностранен, недвусмислен или необорим, за да докажа следното твърдение. Когато терминът „постколониален” се появява, той, както споменах, е възприеман като заместител на понятията „незападен”, „Трети свят”, „малцинство” и „развиващ се”. Понятието „незападен” е измамно, то поставя 4 млрд. души под общ знаменател и привилегирова Запада4. „Развиващ се” също не върши по-добра работа, защото описваните по този начин култури и народи са създавали литература хилядолетия преди повечето европейци да спрат да се обличат в кожи или да започнат да четат; дори Гьоте е бил наясно с това5. „Малцинство” е дори по-лошо. А „Трети свят”, въпреки почтения си и революционен произход и имащ силни защитници, също има дефекти: третичният статут, скорошното изчезване на „Втория свят”, присъствието на „Трети светове” в „Първия”, странното смесване на, да речем, Сингапур и Мали и др6. „Постколониален” очевидно пасва по-добре: не съдържа ефекта на подценяване както предишните квалификации, уточнява какво съдържа в своите граници (връзка на подчинение със западния свят), въплъщава историческо измерение и създава възможности за анализ върху общи черти на народи, които съвсем доскоро и доколкото е възможно са захвърлили европейските си вериги. Също толкова важно, макар и не толкова почтено, „постколониален” позволява в литературните катедри един човек да изследва това поле, обхващащо милиарди, което не би било възможно (затруднението би било прекалено голямо), ако категории като африкански, индийски и карибски се бяха развили като строго отделни.

Още по-неочаквана, обаче, е степента, в която понятието „постколониален” надхвърля първоначалния си обсег. Теорията за постколониализма, по мои наблюдения, възниква като критика на западните сили. И все пак колонизирането съвсем не е монопол на Запада. Първо, Западът често сам се колонизара, например колонизацията на днешните Канада, Австралия, Нова Зеландия и САЩ от английски поданици, които след това се борят, за да се освободят от Англия. Добре известна е и дългата история на подчинение на Ирландия от Англия. Така съвременната литература на Ирландия, Канада, Австралия, Нова Зеландия и, с изразено от някои изследователи нежелание, на САЩ се причислява към постколониализма7. Все пак представените случаи се вписват, тъй като колониалният хегемон и при тях е Англия, познатият злодей от места като Африка и Индия.

По-тревожно е, обаче, когато постколониалният модел се разпростре по-надалеч, макар и небезпроблемно, каквито са случаите на Чосърова Англия, микстекската държава през XVI в., койсаните днес или, в тази връзка, Норвегия и Финландия, които отхвърлят шведска и руска власт едва в началото на XX в.8 Следователно в следващите редове ще насоча постколониалното предназначение към друга област: постсъветската сфера - Прибалтийските републики, Централна и Източна Европа (включително бившите съветски републики и независимите държави от Източния блок), Кавказ и Централна Азия. Според моите възгледи, най-малко две особености на тази огромна сфера са важни за настоящите постколониални изследвания: първо колко подчертано постколониални са обществата от бившия съветски регион и второ, колко подчертано малко внимание се обръща на този факт, поне в днешно време.

За да предложа по-добро разбиране на това, което смятам за постсъветски постколониализъм, ще опиша една област, чиято постколониалост не подлежи на съмнение - Субсахарска Африка. Исторически богата и важна група от култури, голямо разнообразие и понякога малко единство, Субсахарска Африка преди пристигането на европейците има дълга история на независимост, въпреки наличието на силни вътрешни борби на моменти. Тогава по границите започва колонизация или налагане на имперски контрол, който се разпространява и във вътрешността. Местните управления са заменени с марионетен контрол или външно господство. Африканското образование е променено в услуга на колонизаторския език, историите и програмите са пренаписани от имперска перспектива. Автохтонните религиозни традиции са подтиснати в колониалните области, унищожават се идоли, разпространяват се алтернативни религии и нерелигиозни идеологии. Колонизираните райони на Африка се превръщат в икономически и феодални владения. Между тях и външни за колонизатроските мрежи икономики се позволява минимална или никаква „натурална” търговия. Управлението на продукцията е иззето и е насочено към обслужване интересите на доминиращата сила, а не на местните нужди. Местните валути, ако такива съществуват, са конвертируеми само спрямо паричната единица на метрополията. Селското стопанство става предимно монокултурно и започва разрушаване на околната среда. В социалната сфера, дисидентските гласове на Африка се чуват само в изгнание, но бягството е трудно осъществимо. Следователно опозиционната енергия се канализира чрез форми, включващи мимикрия, сатира, пародия и вицове. Но характерна черта на обществата е културната стагнация.

И тогава идва независимостта на цяла Африка, наведнъж. Въпреки че съпротивата продължава през цялата колониална история, като периоди и места на засилена борба се редуват с по-спокойни времена и моменти на големи репресии, в някои отношения новооткритата свобода е по-скоро отстъпена, отколкото спечелена. За внезапната промяна са отговорни световни, външни и вътрешни сили. Липсва моментът на пълно удовлетворение, както когато Корнуолис се предава на Вашингтон край Йорктаун, през 1781 г. или когато Виетнам разгромява Франция през 1954 г. и САЩ през 1974 г. Не е изненада, че новопридобилите независимост африкански държави често се оказват неподготвени за самоуправление. Някога богатият местен политически живот е западнал, а тези които притежават управленски опит са компрометирани от колониалното си съучастничество. Така, на места, бившата опозиция бързо установява контрол, макар понякога да изглежда, че е по-добра в опозиционната си роля, отколкото във водаческата. Новите правителства, нетърпеливи да прогонят колонизаторските демони, залюляват идеологическото махало в търсене на съюзници сред бившите имперски опоненти.

След това в Африка се правят опити повсеместно да се прилагат принципите - икономически, социални и др. - на тази велика идеологическа алтернатива, без да се обръща внимание, понякога, доколко са приложими и къде се прилагат. На някои места се появяват беззаконие, подкупи, корупция, запазва се господството на колониалните порядки, съпроводено от изтичане на интелектуално и икономически продуктивно население. Другаде диктатори установяват своите режими, често опирайки се на опита от доскорошното колониално управление. Така след първоначалната еуфория настъпва разочарование от това, което Нийл Лазарус нарича „предварително надценяване на еманципацията” (50). Сега изглежда, че нито сриналата се империя, нито външните алтернативи, нито местния елит знаят отговора. Напрежението понякога се пречупва през призмата на етническото, тъй като границите, етническата категоризация и самите нови държави често са продукт на старата власт. Заселническите колонии неудобно остават на някои места, докато на други остават големи внесени популации. Тези „несъответсвия на картата”, съчетани с повече или по-малко автентични различия, икономическите затруднения и общата несигурност могат да доведат до трагични междуетнически последици.

Така, според мен, е в постколонилна Африка, но само в Африка, Южна Азия, Карибите и „подобни места” ли е така? Не важи ли даденото тук определение на постколониализъм за огромния полумесец от Естония до Казахстан, който включва (струва си да се споменат всичките 27 нации) Латвия, Литва, Полша, бившата ГДР, Чешката република, Словакия, Унгария, Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна гора, Македония, Албания, Румъния, България, Беларус, Молдова, Украйна, Грузия, Азербайджан, Армения, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан? Тези нации, някои от тях млади, а други доста стари, безспорно са обект на често брутална руска доминация (от 20-те години на XX в. наричана съветска) продължила от 40 до 200 години. В този дълъг списък не съм включил само Афганистан, където английските и руските колонизатори не успяват да се наложат напълно, и Чечня, където ситуацията трудно би могла да бъде наречена постколониална. От написаното дотук, запознатите с Африка ще отбележат, че не всички характеристики на постколониализма са валидни за африканския случай. А учените от Източна и Централна Европа, Кавказ и Централна Азия биха казали, че тези характеристики не съвпадат със спецификите на техните държави. Постсъветският свят, както и постколониалният, е изключително разнообразен. Сега да съпоставим предходните три параграфа само с Централна и Източна Европа, Кавказ и Централна Азия - би трябвало да е ясно, че определението постколониален и всичко, което включва то - език, икономика, политика, съпротива, освобождение и последствията от това - могат основателно да бъдат отнесени към бившите подчинени на Русия и СССР региони след 1989 г. и 1991 г., както се отнасят към Южна Азия след 1947 г. и Африка след 1958 г. Изтокът е Югът.

В светлината на тези постколониални постсъветски паралели правят впечатление две неща. Първото е, че постколониалните изследвания днес мълчат за бившата съветска сфера. Второто явление, огледално на първото, е че изследователите на бившите зони на съветско влияние не успяват да вкарат в употреба полезната, макар и далеч не перфектна, терминология на постколониалзма, разработена от, да речем, индонезийски или габонски изследователи. Изтокът и Югът не говорят на един език. За да обясня подробно тези явления-близнаци, първо ще се обърна към постколониалната критика. В най-известните нагледни изследвания върху постколониалзма, както и в най-често използваните в процеса на обучение антологии като тези на Патрик Уилямс и Лаура Крисман и на Бил Ашкрофт и колектив са обхванати всички нации, колонизирани и колонизаторски, с изключение на бившата съветска сфера. Чудесната статия на Ела Шохат „Бележки върху постколониалното” от 1992 г. - превърнала се в класическа препратка по темата - е отлично доказателство. Една от причините есето на Шохат да е толкова широко цитирано е, че то в действителност е изчерпателно: занимава се с огромна част от въпросите, обграждащи постколониализма, включително произхода на термина, неговата предполагаема преходност, изместването от първоначалното му предназначение, политическия ефект, спецификите, потенциалната свръхприложимост, връзката с неоколониазма и др.

Геополитическият обхват на есето на Шохат също е голям, но в известна степен и странен. Предварително се извинявам за пълния списък с посочените от нея географски и културни обозначения, но ще помоля читателя да си представи карта на света, на която да защрихова всички посочени места. Какво остава незащриховано накрая?

Есето се отнася до Алжир, Ангола, Австралия, Бразилия, Великобритания, Канада, Египет, Германия, Гренада, Италия, Ямайка, Ливан, Либия, Мозамбик, Нова Зеландия, Нигерия, Панама, Филипините, Сенегал и Южна Африка. Често се споменават Франция, Индия, Ирак и САЩ. За да са още по-сложни нещата, в статията се говори и за (цитирам дословно) Израел/Палестина, Индия/Пакистан, Ирак/Кувейт, Кувейт-Ирак, страните от Залива, Англо-Америка, Евро-Израел, Европа, Северна Америка, Америките, Европейски империи, Африка, Азия, Централна Америка, Средния изток, Южна Африка, Латинска Америка, Централна и Южна Америка и Карибите и Пуерто Рико. В есето често се употребяват Трети и Първи свят, отчасти като описателни термини, отчасти, за да се акцентира върху тях като изследвани обекти. Авторката предлага и обозначения за идентичности и народи (този списък отново е пълен и дословен), включващи аборигени, Jindyworobak9, бели австралийци, алжирци, френски алжирци, чернокраки, арабски евреи, мизрахи, (амазонското племе) кайапо, племето зуни в Мексико и Щатите, местното население на Америките и обществата от африканската диаспора, афробразилци, афрокубинци, англохоландските европейци, египтяни, народи от Четвъртия свят, индийци, малийци, новосветци, нигерийци, пакистанци, южноафрикански чернокожи, шриланканци, тунизийци и турци. Статията се отнася до идентичности, които са африкански, афроамерикански, англоамерикански, арабски, бразилски, кубински, латиноамерикански, мексикански, средноизточни, местноамерикански, никарагуански, палестински и сенегалски. Споменават се войната в Персийския залив, новият световен ред, Интифадата, Международният валутен фонд, англоамериканските информационни медии, доктрината „Монро”, доктрината „Картър”, американският Ден на независимостта, етническите изследвания в САЩ, Кемп Дейвид, тропикалистите (културно течение в Бразилия), рап музиката, империализмът преди Насър, Договорът за свободна търговия между Щатите и Мексико, мултинационалните корпорации от Първия свят, националните държави от Третия свят, (Христофор) Колумб и нюйоркското пристанище. Накрая Шохат предполага, че „постколониалното” би могло оспоримо да включва „африканските държави, Австралия, Бангладеш, Канада, карибските държави, Индия, Малайзия, Малта, Нова Зеландия, Пакистан, Сингапур, островните държави в южния Пасифик и Шри Ланка” (100).10

Огромното незащриховано пространство, оставено от читателя на картата, обхваща, разбира се, бившата съветска сфера и Китай. Тях авторката свежда до две кратки споменавания на „Втория свят” – споменавания, които въпреки краткостта си заслужават оценка. На втората страница от есето тя отбелязва, изцяло във връзка със залеза на термина „Трети свят”, „рухването на съветския комунистически модел [и] кризата на съществуващия социализъм” (100). Предпоследната страница отново свързва голямата съветска сфера и Китай единствено със стремежите на народи, принадлежащи традиционно към Третия свят: „рухването на социализма на Втория свят, следва да се отбележи, не доведе до промяна в неоколониалните политики, а на някои нива предизвика повишена тревожност сред общности като палестинците и южноафриканските чернокожи, отнасяща се до борбите им за независимост без противовеса на Втория свят” (111). Забележителен, или по-скоро забележително посредствен е начинът, по който един силно ангажиран със съдбата на колонизираните и наскоро деколонизирани народи изследовател се отнася към събития, възприемани в повечето случаи, или поне от 27-те нации от Литва до Узбекистан, като деколонизация, а не като далечно, дори абстрактно (вж термина „модел” на Шохат), неколониално събитие, а като загуба, тъй като е повишило тревожността сред, да речем, палестинците и южноафриканските чернокожи. Трябва да подчертая, че целта ми не е да се заяждам с есето на Шохат, което оценявам високо, а само да посоча липса в така конституирания постколониален дискурс – световна система, в която липсва теория за бившия Втори свят – тази липса може да бъде демонстрирана и с десетки други също толкова изчерпателни есета.

Диаметрална липса на ангажираност с потсколониализма съществува в проучванията на източно- и централноевропейските, кавказките и централноазиатските изследователи. Със сигурност се увеличават знанията на Запада за ориентализма в руската литература от XIX в. Опирайки се на анализа на колониалния дискурс, чието начало е поставено в „Ориентализмът” на Саид, този тип изследвания се фокусират върху текстове, от „Кавказки пленник” на Пушкин (1822) до „Хаджи Мурат” на Толстой (1904), които тематизират руско-кавказкия колониален сблъсък.11 Трудно е обаче да се направи сравнение между Алжир и Украйна, между Унгария и Филипините или между Казахстан и Камерун, базирано на разговори с интелектуалците от Вилнюс и Бишкек или на есета върху настоящата литература от бившата съветска сфера на влияние.12 Понякога днешните медии разглеждат Кавказ, Централна Азия и бивша Югославия като част от Третия свят, но това отношение по-скоро насочва към отрицателните аспекти на термина „азиатски”, отколкото предполага сериозно осъзнаване важността на постколониализма.13

img 0754

Трудно се теоретизира върху мълчанието, защото само така може да се определи липсата на диалог между съвременните постколониални проучвания и изследванията от Централна и Източна Европа, от Кавказ и Централна Азия. За постколониалистите една от причините за това мълчание е историческата задлъжнялост към теорията за трите свята. Според тази теория Западна Европа и Северна Америка съставят Първия, социалистическите икономики – Втория, а всичко останало – предимно най-слабите икономически държави – по подразбиране е Третият свят. Огромната политическа ангажираност към Третия свят е в центъра на голяма част от разглеждането на тази теория, предшественик на постколониалната критика. Една от гледните точки на тази ангажираност е, не без основание, че Първият свят е до голяма степен отговорен за проблемите на Третия, както и виждането на социализма от Втория свят като най-добрата алтернатива. Колапсът на по-голямата част от Втория свят през 1989 г. и 1991г. доведе до мълчанието, очевидно в есето на Шохат. За голяма част от постколониалните теоретици, възпитани в духа на теорията за трите свята, все още е трудно да разпознаят постколониалната динамика като такава в рамките на бившия Втори свят. Като допълнение много от изследователите на постколониализма в Щатите и другаде са с марксистки или силни леви убеждения, поради което с неохота поставят СССР в характерната за Франция и Великобритания роля на злодей.

Нежеланието на учените от постсъветската сфера да признаят, че положението им може много успешно да бъде разгледано през призмата на постколониализма, разработена за, да речем, Танганайка, се корени другаде. Тук ще посоча две от причините за това. Първата се отнася до всички онези, които претендират да са европейци – всички, намиращи се на север и на запад от начупената, спрягана за етническа и религиозна линия, която разделя на две азери, чеченци, осетинци, кабардинци, абхазци, татари и други подобни (накратко – азиатци) от една страна, и грузинци, арменци и общо казано славяни (или европейци) от друга. Заради тази дискурсивна линия между Изтока и Запада европейските народи от постсъветския регион могат да възприемат себе си като нещо напълно различно, дори и етнически, от постколониалните филипинци и ганайци, които пък от своя страна биха възприели ситуациите като сходни.14

Друг фактор, независещ от това европейско-азиатско разделение, обаче блокира постколониалната критика – този фактор е самата постколониалност на региона. Както много теоретици на постколониализма твърдят, един от резултатите от продължително подчинение е компенсационно поведение от страна на подчинените народи. Това поведение се проявява например чрез преувеличено желание за автентични източници, в повечето случаи митологизирани с геройствата си чистокръвни предци, които са контролирали много по-голяма от съвременната територия на държавата. Друга проява е така наречената мимикрия – когато подчиненият народ се стреми към доминиращата културна форма, която дълго време е била едновременно възхвалявана и възпирана. В Индия най-лошият случай би бил напълно англиканизираният англо-индийски субект, чийто акцент, маниери, литературни и спортни интереси са карикатура на несъществуващия английски джентълмен.

Този постколониален компенсационен буксир изиграва различна роля в постсъветското пространство. Постколониалните стремежи от Рига до Алмати се съсредоточават не върху падналия господар Русия, а върху бляскавия евроамерикански звяр „МТВ-и-Кокакола”, който ги освободи. Централно- и източноевропейците определят това желание като завръщане към някога принадлежалата им „западност”. Всеки, пътуващ из региона, бързо научава, че това, което през последните 40 години е наричано Източен блок, е по-скоро Централна Европа.15 Научава, че Прага се намира на запад от Виена и че унгарците са спрели османското нашествие в Европа; става свидетел на странното нарастващо съревнование за това кой се намира в „географския център” на Европа – претенденти се явяват от Скопие, Македония, до един каменен постамент, разположен на 32 км от Вилнюс, Литва. Това отстояване на принадлежността към Запада не е лишено от основания, но поддръжниците му протестират прекалено много. Накратко моята теза е, че става въпрос за широко разпространен, повтарящ се постколониален стремеж за стремителен спринт на запад, далеч от призрака и хватката на Русия. Такова отношение пречи на повечето от изследователите от постсъветската сфера да осъзнаят и размишляват върху „южната” постколониалност. Всички тези фактори предопределят двойното мълчание.

В оставащата част от това есе ще се насоча към две цели. Първо, това е проучването на разликите между руско-съветските и англо-френските форми на (пост)колониални връзки, тъй като в настоящото сравнение трябва да се определи и какви са границите им. Второ, ще се насоча към възможността този подход, който включва цялата планета в постколониалната отправна система, да разшири дотолкова обхвата категорията постколониалнален, че тя да изгуби аналитичния си обхват.

Да започнем с разграничаването на руско-съветското и англо-френското. Класическите разглеждания на западната колонизация предполагат тритипна класификация. Първият тип е така нареченият класически тип – например британската колонизация на Кения и Индия или френската на Сенегал и Виетнам. Тук от разстояние, но все пак твърдо, се прилага силен политически, икономически, военен и културен контрол върху население, смятано за по-нисшо, или, както Саид посочва – „ориентализирано”. Вторият тип колонизация е този в САЩ, Австралия и Южна Африка, където колонизаторите се заселват и превръщат местното население в субекти от Четвъртия свят. Третият тип колонизация може да се нарече още династичен, като тук една силна държава се налага над съседни народи. Веднага изниква мисълта за империи като Османската и Хабсбургската, но не трябва да се забравят и по-успешните примери – като Франция, в своите някога разнообразни граници, при която подчинените народи като такива постепенно изчезват. Ернест Ренан и Бенедикт Андерсън характеризират това като динамика на паметта и забравата16 – процес, забележително описан от Даниел Дефо в „Чистокръвният англичанин” (1701 г.), откъс от който прилагам тук:

The Western Angles all the rest subdu’d;
A bloody Nation, barbarous and rude:
Who by the Tenure of the Sword possest
One part of Britain and subdu’d the rest.
And as great things denominate the small,
The conqu’ring Part gave Title to the Whole.
The Scot, Pict, Britain, Roman, Dane submit,
And with the English-Saxon all unite:
And these the Mixture have so close pursu’d,
The very Name and Memory’s subdu’ud:
No Roman, no Britain does remain;
Wales strove to separate, but strove in vain:
The silent Nations undistinguish’d fall,
And Englishman’s the common Name for all.
Fate jumbl’d them together, God knows how;
What e’er they were, they’re True-Born
English now.

Руско-съветската колонизация не се вписва напълно в тази тритипна класификация. Безспорно много от руските ходове могат да се определят като династични, макар руският династичен език да е изпълнен с риториката на политическото обединение, както е в случая с Украйна и Беларус, и на налагането на чужда власт, както е установяването на полски контрол или с немската инвазия в населени с рускоговорящо население територии. За прибалтийските държави, исторически разменяни между по-големите си германски, скандинавски и славянски съседи, идеята за древна предшестваща автохтония е най-вече хердерианско изобретение от XIX век. Налагането на заселническата власт върху местното население също може да бъде проследено в руско-съветския модел, най-скоро то е описано в „Арктически огледала” на Юри Слезкин. Друг пример в това отношение е и населението на днешните Казахстан и Латвия, повече от половината от което е с руски етнически произход,17 както и милионите корейци в Централна Азия, сравнявани с индийците в Източна Африка. Третият и последен тип – „класическият” колониален контрол от разстояние върху ориентализирано население (както британският в Индия и френският във Виетнам) – се изразява в руската експанзия към Кавказ и Централна Азия през XIX в. Тук обаче руският модел се различава от западния в две отношения – липсата на океан между Русия и колонизираните територии и начинът, по който от дълго време Русия е определяна (и се самоопределя) нито като Запад, нито като Изток.

Първото от тези различия е уловено рано от Саид в „Култура и империализъм” – книга, посветена в голяма степен на колониални текстове от Франция и Великобритания. Обяснението защо не включва Русия е следното: „Русия придобива териториалните си разширения почти изцяло чрез близостта си. За разлика от Великобритания или Франция, които изминават хиляди мили отвъд своите граници до други континенти, Русия се придвижва, за да погълне всеки, който споделя границите ѝ, като това придвижване продължило все по на изток и на юг” (10). Озадачаващото в това обяснение е не само, че то сякаш оправдава жестокостта чрез близостта, но и странното предимство, което се дава на водата. Когато човек си представи удобното плаване от Марсилия до Алжир или приятното пътуване от Лондон до Кайро, му е трудно да възприеме пътя от Москва до Ташкент – който до отварянето на колониалните централноазиатските пътища през XIX в. отнема месеци и преминава през ледени степи и гореща пустиня – като близост. В действителност, именно липсата на допирен океан, чиито води не са покрити с лед, е основният проблем на Русия, и е причина за нейното разширение към Прибалтика, Крим, Персийския залив и в крайна сметка Тихия океан.

Широко разпространеният мит за близостта вероятно е повлиян от предполагаемия евразийски характер на Русия – понятие (неведнъж използвано от руснаци и от неруснаци), което дълго време поставя Русия не в Европа или Азия, а някъде по средата, и я разглежда в частност като по-примитивна от (Западна) Европа.18 Независимо от истинността на тази странна, недоказуема идея, която въплъщава в себе си различните континентални същности, това понятие дава основание за още един анализ на руската колонизация, който я отдалечава от западния модел. Вярно е, че руският натиск на юг към Централна Азия през XIX в. е огледален на британските нападения на север от Индия, дори би могло да се каже, че тези движения са в определено съревнование. Нужен е само един поглед върху североизточната Ваханска долина в Афганистан, широка 12 км в най-тясната си част и дълга над 320 км, за да се илюстрира как се преплитат двете имперски начинания. През XIX в., докато руснаци и британци бързат да очертаят застъпващите се Памирски планини – процес, добре описан от Киплинг в „Ким”, въпреки че романът се възприема най-вече само като свидетелство на британската колонизация – съществува страх, че сферите на двете страни-колонизатори ще се допрат. Така през 1893 г. тънката разделяща ги Ваханска ивица, простираща се чак до Китай, е обявена за собственост на афганистанския емир, и остава такава и до днес.

И все пак, въпреки очевидната връзка, руското настъпление в Централна Азия не е идентично с британското презокеанско налагане в Индия. Докато британците подражават не на друг, а на себе си, то руснаците следват французите и британците, спрямо които отдавна се чувстват на по-ниско културно ниво. В края на XIX в. колониалната експанзия е вход към европейския клуб, и Русия се възползва от своя билет. Връщам се към първия епиграф на това есе, от Чехов: „Освен Австралия в старите времена и Кайен [във Френска Гвиана], Сахалин е единственото място, където колонизацията може да се изследва сред престъпници: цяла Европа се интересува от нея, а ние не ѝ обръщаме внимание” (xix). Чехов отбелязва това в писмо от 9 март 1890 г., написано шест седмици преди да започне етнографската си експедиция до Сахалин, остров, разположен в северния Пасифик. Забележете, че Чехов не само поставя Европа като стандарт за колонизация, но и предполага, че „ние”, руснаците, не принадлежим към нея.

Макар да извършва колонизацията по западен модел, Русия се отличава в още едно отношение – реториката на отмъщението или, всъщност, на възвръщането. Само допреди няколко века Великото московско княжество е васално на монголците, а хановете от Централна Азия държат роби европейци до XIX в. Онези, които възприемат руснаците като нещо различно от народите източно и южно от тях, гледат на руската експанзия в Централна Азия като на реванш. Но онези, за които Русия е отчасти „азиатска” – от руски евроазианци, изследователи на скитите до западноевропейски русисти-ориенталисти – руското колониално разширение представлява възвръщане. Ето какво казва Джордж Кързън, британски вицекрал на Индия от 1899 г. до 1905 г., начертал полско-съветската граница от 1919 г. и самоопределил се като авторитет за Евразия, в книгата си „Русия в Централна Азия” (1899):

[Руските] завоевания в Централна Азия са завоевания на ориенталци от ориенталци, на сродни едни на други субекти. Смесването на по-силен с по-слаб метал, а не изтласкването на нечист от по-чист елемент. Цивилизована Европа не е тръгнала да покорява варварска Азия. Това не е кръстоносен поход от XIX век на нрави и морал, а завръщане на варварска Азия, след съжителство с цивилизована Европа, по предишните си стъпки, за да възстанови своето. (372)

Сложността на това положение, описано по-горе по доста провокаторски начин, който със сигурност отразява не само британското становище, е може би най-добре илюстрирано в откъс от „Герой на нашето време” (1840) на Лермонтов. Романът е ситуиран в Кавказ през 30-те години на XIX в. и в него става въпрос за руски офицери, изпратени да умиротворят колонизираните земи. Макар голяма част от книгата да представлява социален разказ, а умиротворяването на „кавказките племена” да е само фон, читателят трябва да е бдителен, както Чинуа Ачебе ни информира („Image” 12), да гледа през погледа на онези, за които е отредена ролята на диваци, на случаен декор. В един момент гневният антигерой Печорин изскача от един храст в гората, опитвайки се да изненада конната охрана на изтънчената княжна Мери:

“Mon dieu, un circassien!” [„O, Господи, черкезин!] ужасена извика принцесата.
За да я успокоя, се поклоних леко и отвърнах на френски:
“Ne craignez rien, madame. Je ne suis pas plus dangereux que votre cavalier.” [Не се страхувайте, мадам. Опасен съм само колкото конния Ви ескорт.] (114)

Тук има няколко интересни точки, които усложняват еднопосочното ориенталистко тълкуване на този известен текст. Най-напред – класическото възприемане на азиатския черкезин – както при конгоанеца на Конрад – като ужасяващ; но Печорин възприема черкезката идентичност като един вид антибуржоазна, антиуправленска, може би свръхруска романтична дива маска; накрая двамата с княжна Мари използват, както е прието за руския елит, западен език да обсъдят случилото се. Важно, и в съответствие с дългосрочната руска литературна практика, в рускоезичния текст френската реч е предадена с латинска азбука – акт на внимание, обичаен за културно подчинения руски контекст, но който никога не се случва в западната литература, дори при директно заети термини като перестройка. Отношенията на Русия с колониалните ѝ владения на изток и на юг и културните ѝ отношения със Запада са, от тази гледна точка, доста сложни.

Когато Русия насочва колониалните си инициативи на запад, като тук имам предвид експанзията след Втората световна война към независимите балтийски държави и народи като Полша, Унгария, Чехословакия, Румъния и България, ситуацията рязко се изменя. Според повечето класически показатели – липса на суверенна власт, ограничения на пътуванията, военна окупация, липса на конвертируема валута, местна икономика, контролирана от доминиращата държава, и образование, диктувано от политиката на колонизатора – народите от Централна Европа са наистина под руско-съветски контрол от около 1948 г. до 1989 г. или 1991 г. Възможно е, разбира се, тези случаи да се разглеждат като династични, тъй като Русия често е присъствала в тези региони, особено в Полша и Прибалтика, също както поляци, литовци и други са нападали Русия. Но в много отношения през 1948 г. династичната колонизация като такава вече е невъзможна: идеологиите за органични етническа държава и национално прераждане от XIX в. достигат своята кулминация веднага след Първата световна война с края на вътрешноевропейските империи и създаването на нови суверенни и като цяло етнически еднородни държави като Финландия, Естония, Литва, Латвия, Унгария, Чехословакия и възстановяването на Полша. Така поне психологически е сложен край на династичната ера. Може би поради тази причина литовската съпротива водят партизанска война срещу КГБ и „горските братя” успяват да се укрият чак до 1956 г., подобно на японските войници в джунглите.

Ако приемем, че династичната колонизация е невъзможна, твърдя, че би било полезно да подходим към балтийските и централноевропейските държави като отделен четвърти случай, който аз наричам „обърната културна колонизация”. Още веднъж – при стандартния западен модел на колонизация винаги присъства ориентализацията<19 – колонизираните народи са виждани като пасивни, лишени от история, женски или нецивилизовани. При руската колонизация на Централна Европа обаче това отношение е обърнато, защото векове наред Русия е била обременена със страха или понякога убеждението, че е по-нисша от Запада. Затова средноевропейски столици като Будапеща, Берлин и Прага са възприемани по-скоро като награди, отколкото като бреме, като нуждаещи се от цивилизоване завоевания. В отговор, централноевропейците често виждат колонизаторите като азиатци. В заключителните дни на Втората световна война например Сталин е подразнен от факта, че докато на запад немските войски се предават почти доброволно, то на изток те се борят до край в отчаян опит да избегнат съветския плен. По-късно Съветският съюз се възползва от този страх, като разполага ескадрони от Централна Азия в Централна Европа по време на проблемни моменти във Варшавския пакт.

Би било полезно тук да си припомним, че Джоузеф Конрад, един от най-добре информираните хроникьори на колониалните начинания на Запада, е роден поляк в управляваната от Русия Украйна през 1857 г. – дата, наречена от баща му „осемдесет и шестата година от московския гнет” (Найдер 11). Макар животът на Конрад в Полша и на Запад да е внимателно проучен, двете изследователски сфери рядко се пресичат. „Сърце на мрака” (1899), най-известното му произведение за колониалния сблъсък, се съсредоточава върху предполагаемата непонятност на Конго, най-нечетимият текст, споменат в разказа, се оказва книга, написана на руски, или по думите на разказвача „с шифър!” (66). В „С очите на Запада” („Under western eyes”), чието действие се развива в Швейцария и Русия, разказвачът, специалист по езици, е англичанин, или по-скоро някой, „описан като англичанин” (192), който разкрива, че макар да е изучавал руски като момче, при сблъсъка с Русия чувства „дълбоко европейската си отдалеченост” (198). С език, поразително сходен на този за Конго, тук Конрад описва Русия като „непонятна за опита на Европа” и обременена от „обърканата необятност на източните [си] граници” (322), жертва на „робството от татарското нашествие” (164) и генератор на „огромната сянка, покрила руското общество, задълбочаваща се [...] като тъмнината на напредваща нощ” (210). Разумно е да се предположи, че има връзка между майсторския объркващ разказ на Конрад за западните колониални сблъсъци и отглеждането му в и идентифицирането с Полша под руски контрол.

Въпросите за изменящата се граница изток-запад в Европа, особено що се отнася до постсъветската постколониалност, са изключително сложни. Наскоро те бяха историографски поставени от Лари Улф („Изобретяването на Източна Европа” и „Волтер за обществото”)и Милица Бакич-Хейдън. Те бяха запитани специално за Балканите в две чудесно написани изследвания от Мария Тодорова и от Весна Голдсуърди и в две ясно определени постколониални дисертации от Никола Петкович и от Дъбравка Юрага. Всички тези трудове подчертават степента, до която Източна Европа и по-специално Балканите - наследници на вековни колонизационни вълни от всички посоки, по-често османски и хабсбургски, отколкото руско-съветски - се завръщат към своя предишен статут на оригиналния западен Трети свят, неговото най-близко квазиориенталско пространство. Големият нигерийски писател Чинуа Ачебе, може би заради колониалното си образование, е добре запознат с това. В последния епиграф към тази статия, изваден от известното есе на Ачебеза "Сърце на мрака” на Конрад, отбелязах, че според гледната точка на Ачебе английското съзнание от XIX в. смята България за психологическия еквивалент на „Конго на белгийския крал Леополд”, към което Ачебе добавя обобщително „или където и да е”.20 Отделно един от друг интелектуалци като Михаил Игнатиев, Ришард Капушчински и Тимоти Гартън Аш предоставят сравнения, макар и открито постколониални изследвания по тази тема. Много повече остава ненаписано.

Завършвам с кратко обобщение на незасегнатото в това есе и с отговор на въпроса: накъде отива постколониалната теория, когато покрива цялата земя? Най-големият пропуск в тази статия произтича от моето недостатъчно разглеждане на съветския експеримент от 1917 г. до 1991 г. и моето лекомислено обвързване с него в повтарянето на „руско-съветски”. По всичко личи, че Съветският съюз опитва нещо много по-различно от Руската империя и успява: вместо да се обяви за империя, той предлага многопластов „доброволен” съюз от републики. Въпреки че според тесния марксистко-ленински подход националните идентичности в крайна сметка ще се разтворят в homo Sovieticus, Ленин и неговият комисар по националностите, Йосиф Сталин, развиват подхода „национално по форма и социалистическо по съдържание”, който предлага алтернатива на съществуващите преди това имперски, колониални, кастови, универсалистки и смесени идеологии. Така че, ако възприемем Съветите за колонизатори, трябва да отчетем и множество други величини. Тези, които характеризират съветския експеримент като неколониален, могат да посочат, наред с другото, че желанието на Съветския съюз е да освободи своите маси на трудещи се; много от привилегиите на етническите руснаци на изток и юг; подкрепата му за многоезичието в Съюза, развитието на фабрики, болници и училища; освобождаването на жените от харема и забулването; подкрепата на антиколониалните борби в Третия свят, всичко това се разглежда като тясно свързано със съветския експеримент от 1923-1991 г.; както и факта, че някои неруски малцинства от съветската сфера желаят болшевишки режим.

Тези, които твърдят, че съветите са просто различно обособени колонисти, могат да посочат, отново наред с другото, своеволното масово разместване на всички неруски народи; ироничното национално съветско изграждане на безброй малки и преди това неопределени идентичности и свързаните с това насилствено прокарване на узбекско-киргизко-таджикска граница, за да се гарантират етнически конфликти; насилственото преместване на милиони казаци номади от 1929 г. до 1934 г.; принудителната монокултурност на стопанството в Централна Азия и резултатите от екологичната катастрофа в Аралско море; повторното съветско завладяване на Балтийските държави през 1941 г.; задължителният етнически руснак като втори човек във всяка република; неизбежното следване на руската политика, посочена от центъра в Москва, и танковете изпратени в Будапеща и Прага през 1956 г. и 1968 г. Всеки от аргументите се усложнява и от това, че Съветският съюз и неговият предшественик Руската империя често са смъртоносни, както за самите руснаци, така и за останалите в хватката му, а и това, че за няколко десетилетия СССР напълно обезценява специфичната руска идентичност. Представляват ли крайните резултати от тези пунктове – всеки от който е обект на различна библиография21- някаква вариация на „колониалното”, и последиците от тях не са ли „пост”? От узбекска, литовска или унгарска гледна точка, отговорът е да.

Що се отнася до опасността от раздуване на понятието „постколониален” - то вече е толкова разнообразно, варирайки от отбелязаното Средновековие до морските плавания споменати в Библията22 така че е чудно как могат да бъдат обединени дори преди съветското включване - признавам, че когато термините разширяват своя обсег, те рискуват да загубят своята аналитична сила. Ако целият свят е цветен, то понятия като „цветнокож”, например, губят своето значение. Или може би не. В заключение, бих искал да защитя едно разширяване на постколониалното, като включа и огромната постсъветска сфера. На първо място, защото Русия и след това СССР упражняват мощен колониален контрол в много земи за период от петдесет години до две столетия, голяма част от този контрол сега е приключил и неговият край има очевидни ефекти върху литературата и културата на постколониалните постсъветски нации, включително и на Русия. Разбира се, както отбелязах, специфичните условия на руско-съветския контрол, както и тяхното постсъветско ехо, се различават от стандартния англо-френски случай. Но, от друга страна, определянето на анго-френския случай като стандарт за колонизиране и наричането на руско-съветския опит отклонение, както аз правих дотук, е грешно, защото бетонира остарялата представа за централното положение на Запада или англо-френския свят. Смятам, че е време да скъсаме с традициите.

Що се отнася до универсализирането на условията за постколониализъм, аз приключвам като подкрепям подобен подход. Ще помоля читателите отново да си представят картата, която начертахме в отговор на географията на Шохат. Означенията на Шохат чертаят карта на Първи и Трети свят, към който аз прибавям като Втори свят, съветската част. Други сега могат да добавят и Китай, като Китай се е борил с монголците, манджурците, японците и британците, а сега упражнява колониален имперски контрол върху Тибет и огромния тюркско-мюсюлмански Синдзян-уйгурски регион.23 Но дори и след като тези райони са зачертани, някои по-малки зони остават неотбелязани. Тези зони, обаче, най-вече поради своята изключителност, не остават извън, а са във връзка със световния (пост)колониализъм. Нима предвид, например, създадените буферни държави като Непал, споменатите Афганистан, Иран и някога колонизираната Турция, тяхното историческо освобождаване от западен и руско-съветски контрол се дължи, от части, на западно-руските договорки. И сега след като добавих и това, читателят може с право да се зачуди какво остана неспоменато. Япония, например. Дълго изолирана по собствен избор, Япония успява да избегне световната хегемония на европейските сили от XIX в. чрез програма за вестернизация: армия от френски тип, британски флот, холандско градоустройство, правителство по германски модел и американска публично образователна система. През XX в. Япония се бори с руснаците и със собствените си колониални набези, последвани от тотална американска военна окупация. Макар и рядко включвана в дискусиите за постколониализма, остава ли тази нация извън (пост)колониалните динамики? И какво да правим, теоретично, с Фиджи, Западна Сахара, Мавритания, Кюрдистан или Куба?

Африканско-американската традиция включва пространни дискурси върху колониалността. Участници от У. Е. Б. дьо Боа до Малкълм Екс обсъждат въпроса дали афроамериканците, като останалите цветнокожи народи по света, могат да бъдат определени като колониални. Всъщност, африканско-американското задължение за размяна със съветска Централна Азия през 30-те години на XX в. може да се включи тук.24 Един от най-ранните текстове в постколониалната теория „Портрет на колонизираните” (1957) от Албер Меми има своята английска версия, посветена на „американските негри/също колонизирани”. И напоследък родения в колониален Тринидад и обикновено центристки настроения Арнолд Рамперсад, когато разглежда идеята за универсалността в афроамериканската поезия разсъждава задълбочено и пространно върху поетическото влияние на „колониалните връзки като съществуващите между черни и бели в Щатите” (2). Извън „ендоколониалните” ситуации като тази25, срещат се и твърдения, че например дори германската национална идентичност от XIX в., в отсъствието на големи колониални задължения, сериозно зависи от въображаемото германско участие в имперската надпревара на английските, холандските, френските и испанските си съседи.26

Колониалните срещи от последните две столетия - от Дакар до Калкута, Самарканд и Ямайка, Скопие и Талин, или Владивосток и Сиатъл по най-дългия маршрут27 - са толкова широко разпространени и глобални в едно нестандартизируемо разнообразие, че всяко човешко същество и всяка литература на планетата са свързани с тях: както нео-, ендо-, екзо-, така и пост- и не-. Както предлага това есе, тази теза трябва да преработи и уеднакви разбиранията на учените за постколониален и постсъветски: не толкова, за да им помогне да отсъдят дали място “X” е постколониално или не - това не е онтологично есе - а по-скоро да ги накара да се запитат дали постколониалното тълкуване може да се обогати от изучаването на място и литература X, Y, Z. В заключение колониалната връзка в края на хилядолетието, каквато и да е, не е така теоретично раздута до точка на отслабване, нито е собственост на определена класа или пространство от народи, а по скоро се превръща в толкова фундаментална за другите световни идентичност, колкото и други „универсални” категории като рaса, класа, каста, възраст и пол.

 

David Chioni Moore, Is the Post- in Postcolonial the Post- in Post-Soviet? Toward a Global Postcolonial Critique.
PMLA, Vol. 116, No. 1, Special Topic: Globalizing Literary Studies (Jan., 2001), pp. 111-128.

 

Превод Кристина Кайрякова и Велика Петкова

(студенти в СУ, магистърска програма Преводач-редактор)

 

Редактор Николай Аретов

 

 

Библиография

 

Achebe, Chinua. "An Image of Africa: Racism in Conrad's Heart of Darkness." 1975. Hopes and Impediments: Se-lected Essays. New York:A nchor-Doubleday, 1988. 1-20. Telephone interview. 8 Nov. 1997.

Acocella, Joan. "The Soloist." New Yorker 19 Jan. 1998: 44-56.

Adas, Michael. "Imperialism and Colonialism in Compara-tive Perspective." International History Review 20 (1998): 371-88.

Ahmad, Aijaz. In Theory. Nations, Classes, Literatures. New York: Routledge, 1992.

"Jameson's Rhetoric of Otherness and the 'National Allegory."' Social Text 17 (1987): 3-25.

Aitmatov, Chingiz. The Day Lasts More Than a Hundred Years. 1980. Trans. John French. Fwd. Katerina Clark. Bloomington: Indiana UP, 1988.

Anderson, Benedict. Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. Rev. ed. London: Verso, 1991.

Appiah, Kwame Anthony. "Is the Post- in Postmodernism the Post- in Postcolonial?" Critical Inquiry 17 (1991): 336-57.

Ashcroft, Bill, Gareth Griffiths, and Helen Tiffin. The Empire Writes Back: Theory and Practice in Post-colonial Literatures. New Accents. Ed. Terence Hawkes. Lon-don: Routledge, 1989., eds. The Post-colonial Studies. London: Routledge, 1995

Austin, Paul M. "The Exotic Prisoner in Russian Romanti-cism." Russian Literature 16-18 (1984): 217-29.

Bakic-Hayden, Milica. "Nesting Orientalisms: The Case of Former Yugoslavia." Slavic Review 54 (1995): 917-31.

Blakely, Allison. Russia and the Negro: Blacks in Russian History and Thought. Washington: Howard UP, 1986.

Brower, Daniel R., and Edward J. Lazzerini, eds. Russia's Orient. Imperial Borderlands and Peoples, 1700-1917. Bloomington: Indiana UP, 1997.

Brubaker, Rogers. "Nationhood and the National Question in the Soviet Union and Post-Soviet Eurasia: An Institu-tionalist Account." Citizenship and National Identity: From Colonialism to Globalism. Ed. T. K. Oommen. New Delhi: Sage, 1997. 85-119

Brydon, Diana. "The White Inuit Speaks: Contamination as Literary Strategy." Past the Last Post: Theorizing Post-colonialism and Post-modernism. Ed. Ian Adam and Helen Tiffin. Calgary: U of Calgary P, 1990. 191-203.

Buell, Lawrence. "American Literary Emergence as a Post-colonial Phenomenon." American Literary History 4 (1992): 411-42.

Bunche, Ralph J. "Marxism and the 'Negro Question."' 1929. Selected Speeches and Writings. Ed. and introd. Charles P. Henry. Ann Arbor: U of Michigan P, 1995.

Burnley, David. The History of the English Language: A Source Book. London: Longman, 1992.

Butler-Johnstone, H[enry] A[lexander]. Bulgarian Horrors, and the Question of the East. London: Ridgway, 1876.

Chekhov, Anton. The Island: A Journey to Sakhalin. 1895. Trans. Luba Terpak and Michael Terpak. New York: Washington Square, 1967.

Chua,W ai Fong. "Postcoloniality, Accounting and Accounting Research." Working paper, School of Accounting, U of New South Wales. 1995.

Cohen, Jeffrey Jerome, ed. The Postcolonial Middle Ages. The New Middle Ages. New York: St. Martin's, 2000.

Conrad, Joseph. Heart of Darkness. 1899. London: Pen-guin, 1995.

Conrad, Joseph. Under Western Eyes. 1911. London: Penguin, 1985.

Curzon, George N. Russia in Central Asia in 1889, and the Anglo-Russian Question. London: Longmans, Green, 1889.

Defoe, Daniel. The True-Born Englishman: A Satyr. London (Black-Fryars):H . Hills, 1708.

Dirlik, Arif. "The Postcolonial Aura: Third World Criticism in the Age of Global Capitalism." Critical Inquiry 20 (1994): 328-56.

Fanon, Frantz. The Wretched of the Earth. 1961. Trans. Constance Farrington. Introd. Jean-Paul Sartre. New York: Grove, 1968.

Ghosh, Bishnupriya. "The Postcolonial Bazaar: Thoughts on Teaching the Market in Postcolonial Objects." Post-modern Culture 9.1 (1998). 18 Dec. 2000<http://muse.jhu.edu/journals/postmodern_culture/v009/ 9.1 ghosh.html>.

Gladstone, W[illiam] E[wart]. Bulgarian Horrors and the Question of the East. London: John Murray, 1876.

Goethe, Johann Wolfgang von. "Some Passages Pertaining to the Concept of WorldL iterature."C omparative Literature: The Early Years-An Anthology of Essays. Ed. Hans-Joachim Schulz and Phillip H. Rhein. U of North Carolina Studies in Compar. Lit. 55. Chapel Hill: U of North Carolina P, 1973. 1-11, 227-28.

Goldsworthy, Vesna. Inventing Ruritania. The Imperialism of the Imagination. New Haven: Yale UP, 1998.

Hechter, Michael. Internal Colonialism: The Celtic Fringe in British National Development, 1536-1966. Berkeley: U of California P, 1975.

Huggan, Graham. "Postcolonialism and Its Discontents." Transition 62 (1993): 130-35. PMLA

Hughes, Langston. A Negro Looks at Soviet Central Asia. Moscow: Co-operative Publishing Soc. of Foreign Workers in the USSR, 1934.

Hulme, Peter. "Including America." Ariel 26.1 (1995): 117-23.

Hutcheon, Linda. "'Circling the Downspout of Empire': Post-colonialism and Postmoderism." Ariel 20.4 (1989): 149-75.

Juraga, Dubravka. "Literature, History, and Postcolonial Cultural Identity in Africa and the Balkans: The Search for a Usable Past in Farah, Ngugi, Krleza, and Andric." Diss. U of Arkansas, 1996.

Kane, Cheikh Hamidou. L'aventure ambigue. Paris: Julliard, 1961.

Kaplan, Robert D. Balkan Ghosts: A Journey through History. New York: St. Martin's, 1993.

Kaplan, Robert D. The Ends of the Earth: From Togo to Turkmenistan, from Iran to Cambodia: A Journey to the Frontiers of Anarchy. New York: Knopf, 1997.

Kapuscifiski, Ryszard. Cesarz. Warszawa: Czytelnik, 1978.

Kapuscifiski, Ryszard.. El Emperador: La historia del extraiisimo senor de Ethiopia. Historia inmediata. Trans. Maria Dembowska. Mexico: Siglo Veintiuno, 1980.

Kapuscifiski, Ryszard. The Emperor: Downfall of an Autocrat. Trans. William R. Brand and Katarzyna Mroczkowska-Brand. San Diego: Harcourt, 1983.

Khalid, Adeeb. The Politics of Muslim Cultural Reform: Jadidism in Central Asia. Berkeley: U of California P, 1998.

Kiberd, Declan. Inventing Ireland. Cambridge: Harvard UP, 1996.

Kiberd, Declan . "White Skins, Black Masks? Celtism and Negri-tude." Eire-lreland 31.1-2 (1997): 163-75.

King, C. Richard, ed. Postcolonial America. Urbana: U of Illinois P, 2000.

Kipling, Rudyard. Kim. 1901. Ed. and introd. Edward Said. London: Penguin, 1987.

Krupat, Arnold. "Postcolonialism, Ideology, and Native AmericanL iterature."T he Turnt o the Native: Studies in Criticism and Culture. Lincoln: U of Nebraska P, 1996. 30-55.

Layton, Susan. Russian Literature and Empire: Conquest of the Caucasus from Pushkin to Tolstoy. Cambridge: Cambridge UP, 1994.

Lazarus, Neil. "Great Expectations and After: The Politics of Postcolonialism in African Fiction." Social Text 13-14 (1986): 49-63.

Lazzerini, Edward J. "Defining the Orient: A Nineteenth- Century Russo-Tatar Polemic over Identity and Cultural Representation." Muslim Communities Reemerge: Historical Perspectives on Nationality, Politics, and Opposition in the Former Soviet Union and Yugoslavia. Ed. Andreas Kappler et al. Durham: Duke UP, 1994. 33-45.

Lee, Grace C., Pierre Chalieu, and J. R. Johnson [C. L. R. James]. Facing Reality. Detroit: Correspondence, 1958.

Lermontov, Mikhail Y. A Hero of Our Time. 1840. Trans. Paul Foote. London: Penguin, 1966.

Lewis, Martin,a nd KarenW igen. The Mytho f Continents:A Critique of Metageography. Berkeley: U of California P, 1997.

Lyons, Shawn Thomas. "Uzbek Historical Fiction and Russian Colonialism, 1918-1936." Diss. U of Wisconsin, Madison, 1999.

McClintock, Anne. "The Angel of Progress: Pitfalls of the Term 'Post-colonialism."' Social Text 10.2-3 (31-32) (1992): 84-98.

McGhee, Fred Lee. "Toward a Postcolonial Nautical Archaeology." MA thesis. U of Texas, Austin, 1997.

Memmi, Albert. The Colonizer and the Colonized. 1957. Trans. Howard Greenfield. New York: Orion, 1965.

Memmi, Albert. Portrait du colonise, precede du Portrait du colonisateur. Paris: Buchet, 1957.

Mesbahi, Mohiaddin, ed. Russia and the Third World in the Post-Soviet Era. Gainesville: U of Florida P, 1994.

Moore, David Chioni. "Local Color, Global 'Color': Langston Hughes, the Black Atlantic, and Soviet Central Asia, 1932." Research in African Literatures 27.4 (1996): 49-70.

Motyl, Alexander J., ed. Thinking Theoretically about Soviet Nationalities: History and Comparison in the Study of the USSR. New York: Columbia UP, 1992.

Najder, Zdzislaw. Joseph Conrad. A Chronicle. Cambridge: Cambridge UP, 1984.

Ngfug wa Thiong'o. Decolonising the Mind: The Politics of Languagein African Literature. London: Heinemann,1 986.

Ngfug wa Thiong'o . Devil on the Cross. 1980. Trans. Ngugi. Oxford: Heinemann, 1982.

Ning, Wang. "Postcolonial Theory and the 'Decolonization' of Chinese Culture."A riel 28.4 (1997): 33-47.

Ning, Wang, and Shaobo Xie, eds. "China and Postcolonial-ism: A Special Section." Introd. Ning and Xie. Ariel 28.4 (1997): 7-72.

Padmore, George, in collaboration with Dorothy Pizer. How Russia Transformed Her Colonial Empire:A Challenge to the Imperialist Powers. London: Dobson, 1946.

Parry, Benita. "Problems in Current Theories of Colonial Discourse." Oxford Literary Review 9.1-2 (1987): 27-58.

Pavlyshyn, Marko. "Post-colonial Features in Contemporary Ukranian Culture." Australian Slavonic and East European Studies 6.2 (1992): 41-55. . "Ukrainian Literature and the Erotics of Postcolonialism: Some Modest Propositions." Harvard Ukrainian Studies 17 (1993): 110-26.

Petkovic, Nikola. "The 'Post' in Postcolonial and Postmodern: The Case of Central Europe." Diss. U of Texas, Austin, 1996.

Prakash, Gyan. "Who's Afraid of Postcoloniality?" Social Text 14.4 (1996): 187-203.

Prakash, Gyan."Writing Post-orientalist Histories of the Third World: Perspectivesf rom Indian Historiography."C omparative Studies in Society and History 32 (1990): 383-408.

Rampersad, Arnold. "The Universal and the Particular in Afro-American Poetry." CLA Journal 25.1 (1981): 1-17.

Ray, Sangeeta, and Henry Schwarz. "Postcolonial Discourse: The Raw and the Cooked." Ariel 26.1 (1995): 147-66.

Renan, Ernest. "What Is a Nation?" 1882. Nation and Nar-ration. Ed. Homi K. Bhabha. Trans. Martin Thom. New York: Routledge, 1990. 8-22.

Report of the Afro-Asian Convention on Tibet and against Colonialism in Asia and Africa. New Delhi: Afro-Asian Council, 1960.

Riasonovsky, Nicholas V. "The Emergence of Eurasianism." California Slavic Studies 4 (1967): 39-72.

Said, Edward W. Culture and Imperialism. New York: Knopf, 1993.

Said, Edward W. Orientalism. New York: Pantheon, 1978.

Schöpflin, George, and Nancy Wood, eds. In Search of Central Europe. Cambridge, Eng.: Polity, 1989.

Scotto, Peter. "Prisoners of the Caucasus: Ideologies of Imperialism in Lermontov's 'Bela.'" PMLA 107 (1992): 246-60.

Sembene, Ousmane. Les bouts de bois de Dieu. Paris: Le Livre Contemporain, 1960.

Shannon, R. T. Gladstone and the Bulgarian Agitation 1876. 2nd ed. Hassocks: Harvester; Hamden:A rchon, 1975.

Sharpe, Jenny. "Is the United States Postcolonial? Transnationalism, Immigration, and Race."Diaspora 4.2 (1995): 181-99.

Shohat, Ella. "Notes on the 'Post-Colonial.'" Social Text 10.2-3 (31-32) (1992): 99-113.

Singh, Amrijit, and Peter Schmidt, eds. Postcolonial Theory and the United States: Race, Ethnicity, and Literature. Jackson: U of Mississippi P, 2000.

Slemon, Stephen. "Unsettling the Empire: Resistance Theory for the Second World." World Literature Written in English 30.2 (1990): 30-41.

Slezkine, Yuri. Arctic Mirrors: Russia and the Small Peoples of the North. Ithaca: Cornell UP, 1994. - . "The USSR as a Communal Apartment; or, How a Socialist State Promoted Ethnic Particularism." Slavic Review 53 (1994): 414-52.

Stratton, Jon. "The Beast of the Apocalypse: The Postcolonial Experience of the United States." New Formations (1993): 35-63.

Sugirtharajah,R . S., ed. The Postcolonial Bible. The Bible and Postcolonialism. Sheffield: Sheffield Acad., 1998.

Suny, Ronald Grigor. The Revenge of the Past: Nationalism, Revolution, and the Collapse of the Soviet Union. Stan-ford: Stanford UP, 1993.

Todorova, Maria. Imagining the Balkans. New York: Oxford UP, 1997.

Tottossy,B eatrice. "Hungarian Postmodernity and Postcoloniality: The Epistemology of a Literature."Trans. Aristide Melchiouna. Canadian Review of Comparative LiteratureI Revue canadienned e litteraturec omparee2 2 (1995): 881-91.

Trouillot,M ichel-Rolph." Anthropology and the Savage Slot: The Poetics and Politics of Otherness."Recapturing Anthropology: Working in the Present. Ed. Richard G. Fox. Santa Fe: School of Amer. Research P, 1991. 17-44.

Trubetzkoy, N. S. "Europe and Mankind." 1920. Trans. KennethB rostrom.T rubetzkoy, "Legacy"1 -64.

Trubetzkoy, N. S . "The Legacy of Genghis Khan," and Other Essays on Russia's Identity. Ed. Anatoly Liberman. Ann Arbor: Michigan Slavic, 1991.

Trubetzkoy, N. S."The Legacy of Genghis Khan: A Perspective on Russian History Not from the West but from the East." 1925. Trans. Kenneth Brostrom. Trubetzkoy, "Legacy" 161-231.

Trubetzkoy, N. S. "Pan-Eurasian Nationalism."1 927. Trans.K enneth Brostrom. Trubetzkoy, "Legacy" 233-44.

Von Eschen, Penny M. Race against Empire: Black Americans and Anticolonialism, 1937-1957. Ithaca: Cornell UP, 1997.

Waters, John Paul, ed. Ireland and Irish Cultural Studies. Introd. Waters. Spec. issue of South Atlantic Quarterly 95.1 (1996): 1-278.

Watts, Edward. Writing and Postcolonialism in the Early Republic.C harlottesville:U P of Virginia, 1998.

Williams, Patrick, and Laura Chrisman, eds. Colonial Discourse and Post-colonial Theory: A Reader. New York: Columbia UP, 1994.

Wolff, Larry. Inventing Eastern Europe: The Map of Civilization in the Mind of the Enlightenment. Stanford: Stanford UP, 1994.

Wolff, Larry . "Voltaire's Public and the Idea of Eastern Europe: Toward a Literary Sociology of a Continental Division." Slavic Review 54 (1995): 932-42.

Xie, Ming. "The Postmodern as the Postcolonial: Recognizing Chinese Modernity."A riel 28.4 (1997): 11-32.

Xie, Shaobo. "Rethinking the Problem of Postcolonialism." New Literary History 28 (1997): 6-19.

Yekelchyk, Serhy. "The Location of Nation: Postcolonial Perspectives on Ukrainian Historical Debates." Australian Slavonic and East European Studies 11.1-2 (1997): 161-84.

Zamyatin, Yevgeny. "Scythians." 1918. A Soviet Heretic: Essays by Yevgeny Zamyatin. Ed. and trans. Mirra Ginsburg. Chicago: U of Chicago P, 1970. 21-33.

Zantop, Susanne. Colonial Fantasies: Conquest, Family, and Nation in Precolonial Germany, 1770-1870. Durham: Duke UP, 1997.

 

 


Бележки

1  Вж примерно Kiberd (“Inventing Ireland”, “Black skins”) и Waters on Ireland. Макар ирландската постколониална перспектива да се възприема като съвременна, това не е така; за сравнение Hechter.

2  Основата е положена от Parry, Hutcheon, Prakash (“Who’s afraid” and “Writing”), McClintock, Shohat, Huggan, Dirlik, Ray and Shwartz, and Ghosh. След 1998 г. дебатите стават твърде обширни, за да бъдат проследени. Тук оставям настрана противоречията около Ahmad (вж. “Jameson’s rhetoric” и “In theory”), които не са съсредоточени върху постколониализма.

3  Цит. в Burnley, 172. По ирония на съдбата, тук Бокенхайм приспособява “Polychronon” (1327 г.) на Ranulph Higden, която е на латински. За дискусии вж Burnley, 133-36.

4  За Запада вж Lewis and Wigen, гл. 2 и 3.

5  На 31 януари 1827 г. Гьоте произнася прочутото си “Weltliteratur” по време на дискусия на току-що прочетен от него китайски роман. Секретарят му Екерман го пита дали е това е най-хубавия. „Ни най-малко, отговаря Гьоте, Китайците са вече са пишели и са били написали хиляди романи, когато предците ни все още са живеели в горите” (228n7).

6  За дискусия относно характеристиките на Трети свят и литература от Третия свят вж Ahmad, “In theory”, гл.1 и 8.

7  За канадската литература като постколониална вж Hutcheon и отговора на Brydon. За бялото население на Австралия, Нова Зеландия, Канада и ЮАР като постколониално вж Slemon. Slemon дава термина „втори свят” за тези заселници, тъй като за него те не се вписват нито в Първия, нито в Третия. Той пренебрегва по-общоприетата дефиниция за Втори свят – обозначение за отсъствието на съветската сфера от постколониалните изследвания. За американската литература от XIX век като постколониална вж Buell; за нежеланието, за което говоря, е показателно ограниченото влияние на статията на Buell. Последващи материали за американския постколониализъм от Stratton; Sharpe; Hulme; и доказателство за избледняването на нежеланието – три книги от последните три години: Watts; King и Singh and Schmidt. Вж също Krupat, който отбелязва, че писателите от коренен американски произход живеят в „постколониален свят”, но пишат в „колониален контекст” (54). Опората на заселническите проучвания в рамките на постколониалните е дело на австралийците Ashcroft, Griffiths и Tiffin, автори на първата монография в областта (“Empire”) и на една от първете, предназначени за обучение антологии (“Reader”).

8  След смъртта на Хаакон VI през 1380 г. Норвегия попада под управлението на Дания, а след това на Швеция в продължение на пет века. През 1905 г. кралят на отново получилата независимостта си Норвегия приема името Хаакон VII по време на коронацията. Финландия съществува като шведско херцогство в продължение на векове преди да стане руско владение през 1809 г., а независимостта си получава през 1917 г., след Руската революция.

9  Движение в австралийската националистична литература, за популяризиране на коренните австралийски идеи и обичаи. Б. пр.

10  Шохат изказва резервите си относно това твърдение, цитирано от Ashcroft, Griffiths и Tiffin (“Empire 2”).

11  Вж напр. Austin, Scotto, Layton и Brower and Lazzerini.

12  Редки изключения – Pavlyshyn (“Ukranian literature” и “Post-colonial features”), Tottossy, Yekelchyk и Lyons.

13  За ясни примери, вж Kaplan (“Balkan ghosts” и “Ends”).

14  Изключение прави непосредствената популярност на „Император” (1978 г.) от Ришард Капушчински, книга, проследяваща падането на етиопския император, но е много четена заради приложимостта си към ситуацията в Полша. Бързо е преведена на испански, а английският превод е късен.

15  Ранно разглеждане на това прераждане може да се открие в Schöpflin and Wood.

16  Ренан (за сравнение Anderson, гл. 11) отбелязва, че един народ трябва да забрави историческите жестокости, породили единността му (11).

14  Михаил Баришников, роден през 1948 г. в Рига (столицата на Латвия) в руско семейство – баща му е старши военен офицер, изпратен там след реанексията, е збележителен представител на това население. По време на единственото си завръщане в бившия СССР през 1997 г. след бягството му през 1974 г., Баришников посещава Рига, но не Москва или Санкт Петербург. Той признава, че се чувства „винаги гост” в Русия, а родителите си нарича „обитатели” в Рига. „В момента, в който стъпих отново на латвийска земя”, казва той по време на посещението си, „осъзнах, че това никога не е бил моят дом” (Acocella 44).

18  Този възглед е лансиран от руски интелектуални и литературни движения, включително евроазианизмът (Riasonovsky, Trubetzkoy, “Legacy” и ”Pan-Eurasian Nationalism”) и sycthianism (Zamyatin).

19  Или африканизация, латинизация или други класически форми на западно „превръщане”. Вж Trouillot, общо, и Trubetzkoy, “Europe”.

20  „Изображение” 10. Контекстът идва от телефонното ми интервю с Ачебе. За ужаса в България вж Гладстон, Бътлър-Джонстън, Шанън.

21  Сред многото последни студии в този динамичен пейзаж вж Motyl, Suny, Lazzerini, Meshabi, Slezkine (“USSR”), Brubaker и Khalid.

22  Вж съответно Chua, Cohen, McGhee и Sugirtharajah.

23  Вж Adas. За непосредствни разглеждания на Китай и постколониализма, производни на стандартни теоретици, които не споменават и дума за Тибет или Синдзян-уйгурския автономен район, вж Ning, Ning and Xie, M. Xie I S. Xie. За исторически широката подкрепа на Третия свят за Тибет вж “Report”. Тук е мястото да отбележа, че всички велики сили тестват атомните си оръжия изключително на територията на своите пост- или ендоколонии, вкл. Китай (Лопнур или Синдзян), СССР (Казахстан, о-ви Нова земя, Арктика), САЩ (Невада, Южния Пасифик, о-в Амчитка, Алеутски о-ви), Франция (Алжир през 60-те г., Южния Пасифик) и Великобритания (Западна Австралия през 1952-56 г.). Обединеното антиядрено движение през 80-те г. олицетворява истинската глобална съпротива на тези територии.

24  Вж напр. ранното издание “Marxism and the ‘Negro Question’” на Bunche или публикуваното в Москва през 1934 г. “A negro looks at Soviet Central Asia” на Hughes, където народите от съветска Централна Азия са възприети като освободени версии на своите американски братя от памучните плантации. За пресичането на въпросите за африканската диаспора и за съветския колониализъм вж Blakely, Von Eschen, Padmore и C. L. R. James за Унгария през 1956 г. (Lee, Chalieu и Johnson).

25  Съчиненията на огонски нигериец Saro-Wiwa се смятат за основи на ендоколониалната литература на съпротива.

26  Вж Zantop за профил на немския „имагинерен” колониализъм. Разбира се, признавам немските колонии в Африка от 1884 г. до 1918 г., част от огромните колонии по целия свят на Англия, Франция, Холандия, Испания, Португалия или Русия.

27  За пътуването от Владивосток до Сан Франциско по краткия маршрут вж “Денят по-дълъг е от век” (1980 г.) на киргизкия писател Чингиз Айтматов, роман, който въпреки галактическия си обхват може да бъде четен и като протест срещу романите за запдните колониални железници като “Les bouts de bois de Dieu” от Усман Сембен.