Социология на емоциите: Основни теоретични подходи

Джонатан Х. Търнър.

Социологията на емоциите като подобласт е най-много на 35 години. Всъщност, изключително изненадващо е, че тези централни динамики в човешкото поведение, интеракцията и социалната организация не са били основна тема в мисията на социологията от началото на научната дисциплина. В частност причината за това пренебрегване е, че ранната социология определено е на макроравнище в разглеждането на обществата като цялост и тяхното развитие; от друга страна това произтича от факта, че в основополагащата работа на Джордж Хербърт Мийд (1934) върху макро-социалните процеси липсва понятие за концептуализиране на емоциите. Има, разбира се, намеци за значимостта на емоциите в макро- и микро- теорията по време на първия век от развитието на социологията. Карл Маркс е загрижен за отчуждаването и емоционалните липси на пролетариата, което показва отношение към емоциите; Възгледите на Макс Вебер за типовете действие включват измерението на „афектите”; Георг Зимел анализира конфликта като явление, поставяйки акцента върху емоционалната възбуда като част от въпроса за процеса на мобилизацията; Емил Дюркем търси произхода на религията в „ефервесценцията” на взаимодействията измежду събраните за целта аборигени и поставя емоциите в центъра на теорията си за тотемизма на социалната солидарност; Вилфредо Парето смята, че „чувствата” и „вариациите” ясно посочват емоционалната база за цикличността в динамичното развитие на обществата. Визията на Чарлз Нортън Куули за гордостта и срама като резултат от човешката самооценка в „огледалото” на чуждите реакции компенсира пренебрегването на емоциите от Мийд в анализа му за Аза и взаимодействието. Следователно, ранната социология не е лишена от отношение към емоциите, но може би с изключението на Куули, тези отношения се възприемат като второстепенни, ясни сами по себе си и недостатъчно теоретизирани.

Социолозите са изключително наясно с основателите класици (даже до степен на обсебване). И така, ние не бива да се учудваме, че социологията на XX век виртуално игнорира изучаването на емоциите. През 70-те години обаче няколко учени започват да концептуализират емоциите по-открито и да развиват теории за проучване на техните знания (например Collins, 1975; Heise, 1979; Hochschild, 1975, 1979; Kemper, 1978a, 1978b; Scheff, 1979; Shott, 1979); и с всяко следващо десетилетие след 70-те изучаването на емоциите се разширява и сега може да се счита за изключително модерно звено в микросоциологията и в частност в някои макросоциологии. В съвсем реален смисъл социологията е компенсирала за загубените десетилетия на XIX и XX век и понастоящем отделните теоретично-информативни изследвания върху човешките емоции са станали значими, дори са от първостепенна важност (за преглед, вж. Stets & Turner, 2006; Turner & Stets, 2005, 2006). И все пак, въпреки драматичното засилване на заниманието на социологията с емоциите, определен брой основни проблематики остават спорни; и следователно, преди да разгледаме всякa от теоретичните традиции, които доминират в социологията на емоциите, трябва да се спрем и да хвърлим поглед върху тази толкова дискутирана област.

Неразрешени въпроси от социология на емоциите

Какво са емоциите?

Може би е доста странно, че подобласт, отдадена на изследване на емоциите, среща трудност при дефинирането на отговор на този въпрос. Обикновено емоциите биват определяни спрямо други термини като „усещания”, „влияние”, които сами по себе си се определят едно от друго. Този проблем за дефиницията е свързан с неразрешени въпроси, които са изследвани по-долу, но същността на проблема е, че по-голямата част от емоциите функционират на различни нива от реалността – биологично и неврологично, поведенческо, културно, структурно и ситуационно; и в зависимост от това кои аспекти на емоциите са валидни за изследователя, биха се появили различни дефиниции. Например, ако се акцентира върху неврологичните аспекти на емоциите, то тогава те се свързват с възбудимостта на системите на организма; ако се постави фокус върху културата, тогава идеологиите, правилата и езиковото значение на емоциите биват разглеждани като проблемни; ако когнитивните аспекти на емоциите биват възприети като важни, тогава осъзнатите усещания в някои техни прояви ще са част от определението.

Това двусмислие ще продължи в дисциплина като социологията, която по принцип възприема широка система от възгледи и разглежда тези променливи явления, които активират емоциите или състоянията на съзнателните и несъзнателните влияния, които формират мисленето, поведението, взаимодействието и моделите на социална организация. Пеги Тойтс (1990) предлага списък с взаимосвързани елементи, в който емоциите са разглеждани като комплекс от причинно-следствени връзки спрямо ситуациите, физиологичните промени, емоционалните етикети и експресивността на жестовете. Тези елементи не могат да определят какво са емоциите, но поне включват в себе си важните точки в повечето социологически определения за емоции. От това върху кои елементи ще наблегне изследващият, ще зависи определението за емоции. Например, ако се разглеждат състоянията на физиологична възбуда, които са обозначени от езика на емоциите, тогава дефиницията за емоции ще е обърната към тези съзнателни усещания, които хората имат за проявлението на тази възбуда; ако физиологичната възбуда и експресивните жестове са обект на изследване спрямо пренебрегването на емоционалните етикети и ситуационността, тогава ще бъдат приложени възгледи за несъзнателните аспекти на емоциите като израз на състоянията на тялото. Следователно, дори и когато разполагаме със списък с елементите на емоциите, ние все пак ще срещнем проблеми при създаването на дефиниция – факт, с който социолозите ще трябва да свикнат.

Социално конструирани ли са емоциите?

Социолозите изучават как хората конструират културата и социалните системи и така това, което ще се разбира под „социален конструктивизъм”, в най-общ смисъл представя логична гледна точка за начало на социологически анализ. И все пак някои автори отиват дори по-далеч и твърдят, че биологичните основи на емоциите са толкова слаби, че всички емоции са социално конструирани. Стивън Гордън (1981) се съгласява, че произходът на емоциите не е в човешката биология, а в културата; членовете на обществото са социализирани в една култура и се учат на езика на емоциите, особено на лингвистични начини за изразяване на поведението, автономни реакции на нервната система и типове социални взаимоотношения. Емоциите, следователно, са преди всичко социални и имат смисъл само когато се определят от културни феномени.

Една по-малко екстремна форма на социален конструктивизъм подчертава, че обществата разкриват емоционалната култура на идеологиите, нормите, логиката, езика и други символични елементи, които определят какво трябва да чувстват отделните индивиди при определени ситуации и как да изразяват емоциите си (Кларк, 1990г; Хохшилд, 1979). Но тези, които твърдят това, по принцип приемат за вярно, че емоциите все пак имат биологична основа, че някои емоции са универсални и че дори някои изрази на емоции могат да са универсални. Това, върху което акцентират те, е, че културата определено ограничава емоциите, които хората би трябвало да усещат и изразяват, независимо от биологичните основи на тези емоции.

Това, което екстремният конструктивизъм пренебрегва, е, че активирането, опитът и изразяването на емоциите са свързани с човешкото тяло (Turner, 2000; Wentworth & Yardly, 1994). Вярно е, че емоциите са предавани чрез културата и структурния контекст, но пробуждането на емоции само по себе си не е процес, който може да бъде класифициран, а процес, чрез който системите в човешкото тяло се активират, за да произведат всички емоции. Активирането на емоции не е изцяло сведено до социокултурен контекст, нито е изцяло описано от усещания и правила, идеологии за усещания и езика на емоциите. Всъщност, емоциите често превъзмогват тези социокултурни ограничения, показвайки, че те имат отделна основа в реалността на човешкото тяло, особено в неговата автономна нервна система, невротрансмитерите и невроактивните пептидни системи, в ендокринната система и опорно-двигателната система. И все пак много социолози нямат желание да стигнат чак толкова далеч и в най-добрия случай просто пренебрегват биологията на емоциите.

Еволюционно обяснение за емоциите

Социолозите имат общ предразсъдък срещу еволюционните теории, което не би трябвало да е учудващо с оглед на тяхното нежелание да отчетат биологичния произход на емоционалната възбуда. Твърде често те възприемат всеки опит да се обясни биологията на някои социални процеси като „принизяване”, а редукционизмът плаши социолозите, които често мислят, че той ще заличи социологията като наука. Този предразсъдък се засилва, когато насочените към биологията учени като социобиолозите и психолозите-еволюционисти се опитват да обяснят как биологията на поведението (в това число и на емоциите) се е развила чрез естествения подбор. Заради тези предразсъдъци само няколко социолози (напр. Franks, 2006; Turner, 2000; Wentworth & Yardly, 1994) навлизат в тази опасна територия. И все пак на тези насочени към биологията социолози им е ясно, че хората, подобно на всяко друго животно, са еволюирали на базата на естествения подбор и много от тези напрегнати ситуации на подбор са се ориентирали около социалното организиране на вида. Един от ключовите механизми на такава организация са емоциите и, следователно, трябва да има доказателство в биологията на човеците за уникалния ефект на естествения подбор върху човешкото тяло.

В контраст с този еволюционен подход повечето социолози достигат до крайности, когато разглеждат тезата за „големия мозък. Естественият подбор увеличил човешкия мозък; съответно неокортексът отговарял за езика и културата и щом хората вече са могли да се организират спрямо културата, всички социални процеси могат да бъдат възприемани като изначално културни, ориентирани около изграждането на символни системи за насочване на човешкото поведение и моделите на социална организация. Следователно за същество, което си служи с културата, еволюционните аргументи, обясняващи биологичните основи на човечеството (освен обясненията защо човешкият мозък е толкова голям) не са от значение. Фундаментален проблем при този тип културен детерминизъм е това, че той игнорира простия факт: емоциите се генерират от неврологичните системи под голямата мозъчна кора. Тоест, емоциите се активират в тези неврологични системи, които са еволюирали преди растежа на човекоподобните и човешката мозъчна кора, която отговаря за формирането на сложното понятие за култура. Всъщност, тези подкорови системи не са директно контролирани от неокортекса и, следователно, те функционират независимо от понятието за култура. И все пак, много социолози продължават да пренебрегват неврологията на емоциите, предпочитайки да възприемат големия мозък и капацитета за култура като пренебрегват биологичния произход на човешките емоции.

Когнитивност и емоции

В психологията съществува набор от подходи, акцентиращи върху това, че емоциите не се формират, докато не се появи оценка на обекти или събития; само след тази оценка се активират важните емоции. Обратният процес – емоционалната възбуда да доведе до когнитивна преценка – се преобръща по този начин, подчертавайки, че индивидите трябва първо да имат представа за предметите и събитията, за да имат емоции за тези обекти или събития. Ако тези обекти/ събития са видяни като полезни за постигането на цели, позитивните емоции ще се задействат, като специфичната емоция ще е функция на природата на обектите/ събитията и тези ползи ще са осигурени. Ако обаче обектите/ събитията са възприемани като пречка пред постигането на цели, тогава негативните емоции биха се появили в резултат на тази преценка (Arnold, 1960; Lazarus, 1991; Mandler, 1975). Физиологията на емоциите следва оценъчния процес, докато индивидите осмислят какво се е случило.

Социалните конструкционисти биха възприели тази гледна точка в психологията, ако ѝ обръщаха повече внимание, защото тя би подчертала, че интерпретацията ще се ориентира около извикването на културни етикети, езика на емоциите и правилата на емоциите, които ще предадат физиологичната им основа Съществува обаче значително количество емпирични доказателства, че индивидите често не са наясно с емоциите, които биват изразявани в тяхното поведение. Наистина, често се случва така, че човек осъзнава тези емоции едва тогава, когато другите обърнат внимание на поведението му. (LeDoux, 1996; Turner, 2000). И така, всички сензорни сигнали към мозъка минават през таламуса до подкоровите центрове за емоциите преди да стигнат до съответния лоб в мозъчната кора (LeDoux, 1996); следователно, процесът на физиологичната активация е започнал преди индивидите да имат пълна представа за събитията или обектите, което предизвиква емоционално мобилизиране.

Може да има едновременност в този процес, при положение, че емоциите са се активирали първоначално, следвани от процеса на преценка, което може да доведе до появата на нови емоции или до предаването на такива, които вече са задействани в съответните посоки. Наистина, няма причина да се заема екстремна позиция по въпросите за когнитивните явления. Понякога поради по-специфични условия, яснотата на когнитивно ниво за някое събитие би могла да предхожда емоционалната възбуда, докато при други условия ще важи точно обратното. Веднъж щом емоциите възникнат и бъдат разгледани когнитивно, потокът от емоции може да се промени, докато индивидите си изяснят реакциите на останалите хора спрямо техните собствени действия, когато спазват определени условия от социалната структура или когато предизвикват различни езици и нормативни кодове на културата.
И все пак има тенденция социолозите да взимат страната на когнитивния подход в психологията, въпреки че много от тях разглеждат емоциите, познавателната способност, социалната структура и културата като взаимодействащи си по сложни начини.

Колко и какви видове емоции има?

Обект на спор в психологията и невробиологията все още е дали съществуват или не първични (универсални) емоции. Повечето изследвания документират, че има поне четири основни емоции, които изпитват всички хора: гняв, страх, тъга и радост. Други емоции, често биват добавяни към този списък, са изненада, погнуса, очакване (за преглед на списъците с основни емоции, съставени от различни учени вж. Turner, 2000, 68–69.). Някои специалисти като Екман и Фрийзен (1971) смятат, че броят на първичните емоции е относително малък. Те са загнездени в човешката психология с лицевия си и телесен израз и са универсални за всички култури. Нещо повече, редица изследователи биха се съгласили, че има ниска, средна и висока степен на интензивност за тези четири до седем основни емоции, като тяхното изразяване в поведението е сходно в различните култури. Единствено радикалните социални конструкционисти биха оспорвали активно това твърдение.

По-двусмислени са т.нар. производни или второстепенни емоции, които се проявяват като комбинации от основните емоции, въпреки че няма ясни доказателства, че тези второстепенни емоции наистина са смес от основните емоции. В психологията Робърт Плутчик (1980) уподобява емоциите на кръг („колело”) с цветове, в което смесването на основни емоции в различни точки от „колелото” възпроизвежда различни второстепенни и дори третостепенни емоции.

Това усилие да се разбере как по-сложните емоции са изградени от основните, представя отговор на очевидния факт, че изразът на емоциите между хората е нюансиран и сложен и, следователно, би трябвало да има някакъв набор от биологични механизми, които да активират тези по-сложни емоции, особено емоциите като срам, вина, ревност, почуда, завист, уважение, отмъстителност, дързост, носталгия, копнеж и много други, които са изключително важни за човешкото поведение, взаимоотношения и организация. Теодор Кемпер (1987) е първият социолог, които изследва този въпрос, смятайки, че има четири основни емоции – страх, гняв, депресия и радост (удовлетворение) и поредица от второстепенни емоции, които включват комбинация от тези четири емоции. И все пак, неговият списък е изключително кратък. По-късно Джонатан Търнър (2000, 2007) разширява анализа на Кемпер, очертавайки вариантите на основните емоции - смесване от първи разред на тези основни емоции (т.е. смесване на две основни емоции) и смесване от втори разред (смесване на три основни емоции, по-конкретно на гняв, страх и тъга във вина, срам и отчуждение).

Това, което предизвиква тези усилия да изглеждат двойно противоречиви, е уверението, че базираните на биологията основни емоции са универсални за човешкия вид. Това противоречие се допълва от намека, че много по-голяма палитра от емоции е биологически заложена в човеците. Дори и при автори като Кемпър и Търнър, които представят списъци с второстепенни емоции, остава едно противоречие относно степента, до която тези емоции наистина са заложени в неврологията на човека. Те са базирани в неврологията до степен, че има неврология, която позволява техния израз, но дали са програмирани във всички хора по всяко време и на всяко място? Не са ли някои от тези комбинации генерирани от културата, тъй като тя стимулира неврологичния капацитет на човека за реакция? Няма точен отговор на подобен въпрос. Търнър най-вероятно стига най-далече във възгледите си като смята, че има заложена основа за стотиците емоции в неговата схема, разделяща вариациите – първостепенни и втопостепенни смесвания на емоции. Обаче той би приел гледната точка, че, подобно на езика, начинът, по който са изразявани тези емоции, се определя от културата. Всички езици си приличат по това, че разкриват фонеми и синтактично значими фонеми. Според гледната точката на Търнър същото важи и за емоциите: съществува голям (но не толкова голям, че да бъде сложно) набор от около 100 емоции, които всички хора изпитват, но начините, по които те се проявяват в лицевото изражение, телесните жестове и речта, варират от една култура към друга. Освен това културата и условията на социалната структура ще имат огромен ефект върху емоциите, които изпитват хората, и върху начина, по който ги изразяват. И все пак всяко потвърждение, че някои или почти всички емоции са заложени в човешката невроанатомия, би предизвикало критика, независимо от това доколко то е определено от приемането на силните ефекти на социалната структура и култура върху това, как са чувствани и изразявани емоциите.

Повечето подходи в социологията обаче не теоретизират и не изследват голям брой специфични емоции и, следователно, усилията да бъдат описани всички видове емоции са пренебрегнати. Най-ограничаващият подход концептуализира само общите валентности на емоциите или като позитивни, или като негативни; след това се полагат усилия за да се определят условията, според които индивидите биха изпитали и изразили позитивни или негативни емоции. Други подходи изследват малък брой емоции, като гордост и срам, дистрес, тревожност, обърканост, агресия и други; и все пак броят изследвани емоции остава малък.

Емоции и рационалност

От векове западната философска мисъл разглеждат емоционалността и рационалността като две противоположни страни от един континуум. Макс Вебер косвено прави това, като вижда емоционалната реакция като отделна спрямо рационалните форми на реакция. Напредъкът в неврологията унищожава основите на това съпоставяне (Damasio, 1994). Когато мрежите от неврони, свързващи префронталния дял от мозъчната кора (центърът на мисленето в неокортекса) с амигдалата (подкоровата част, отговаряща за страха и гнева) и другите подкорови центрове, са прекъснати, индивидите изпитват голяма трудност да проявят рационално мислене и да вземат решение. Един момент на размисъл показва колко погрешни са по-старите противопоставяния между рационалност и емоционалност; единственият начин да се вземат рационални решения е да се свържат условията, определящи опциите с емоциите, които дават на даден човек усещане за полезност. Не можем да усилваме значението на полезността без способността да зареждаме опциите с емоция (афект); и това зареждане може да се случи единствено чрез свързване на префронталния дял на мозъчната кора с подкоровите части на мозъка, които генерират емоции.

Тази идея има по-голямо влияние отвъд размислите за рационалност. Всяко познание – независимо дали е оценка на стимул или провокиране на съответни културни символи – до определена степен има емоционална валентност; и тези вариации на когнициите не могат да се извършат, ако човек няма нормален брой мрежи от неврони, свързващи центровете на мозъчната кора с центровете на подкорието. Този прост биологичен факт разрушава аргумента на екстремните социални конструкционисти, че емоциите са в своята същност чисто когнитивни и културни. Защото всички значими познавателни елементи са свързани с емоциите; иначе те не биха възниквали и не биха носили значение. Спорът за важността на биологията на емоциите без съмнение ще продължи известно време, най-вече поради недоверието, което социолозите имат към всичко, което прилича на биология, и поради силното влияние, което социалният конструктивизъм има върху много специалисти в областта. И все пак повечето теории за емоциите не стигат до крайните възгледи на конструктивизма или биологическия детерминизъм; ако се занимават с биология въобще, то е, за да я пренебрегват, без да вземат позиция по повод нейната значимост за социологическата теория и изследвания върху емоциите.

Теории за емоциите в социологията

Вече можем да разгледаме теориите за емоциите в обсега на социологията. Има много специфични теории, но, за щастие, те попадат в по-ограничен брой теоретични подходи. Нека изброим подходите, които ще бъдат разгледани:

1. еволюционни/биологични теории;
2. символични теории на взаимодействието;
3. драматургични теории;
4. теории на ритуала;
5. теории на властта и статуса;
6. стратификационни теории;
7. теории на размяната.

Тук ще бъде акцентирано върху теоретичната част от тези подходи, но повечето от тях са подкрепени със значително количество научни данни и, както ще стане ясно, разглеждат поне някои от неразрешените въпроси в социологията на емоциите, които бяха представени в резюме по-горе.

Еволюционни теории за появата на човешките емоции

Всички еволюционни теории подчертават, че биологичната способност за пораждане на емоции е резултат от естествения подбор, като тези биологични структури, които засилват физическата устойчивост и успеха при размножаването, е по-вероятно да се запазят във фенотипа (и прилежащия генотип) на организмите. Уилям Уентуърт е сред първите социолози, които обясняват емоционалните способности от еволюционна гледна точка (Wentworth & Ryan, 1992, 1994; Wentworth & Yardly, 1994). Емоциите засилват физическата устойчивост като регулатори на вниманието, стимули за учене, формиране на паметта и спомените; регулатори за формиране на самооценката и идентичността; механизми, по които в повечето случаи се осъществява вземането и даването на социални роли; мотиви за действие; сигнали към другите. Също така, по-големият мозък на хората позволява развитието на култура и разширен емоционален репертоар, като и двете неща подпомагат физическата устойчивост, засилвайки социалните връзки и привързаност към моралните кодове. Все още има, смята Уентуърт, няколко първични емоции като гняв, отвращение, страх, омраза, и тъга, които засилват физическата устойчивост чрез генериране на първични тенденции за, по думите му, „бягство, борба, полово сношение, хранене, и стряскане.” Но за орагинзимте, които използват културата за образуване на социални връзки, емоциите се превръщат в средство за комуникация, което придава значителна важност на културните кодове.
Джонатън Търнър (2000, 2007) е разработил теория, подобна на тази на Уентуърт, но с много по-голям акцент върху неврологията на емоциите и специфичния натиск на подбора, което е действало върху невроанатомията на приматите, за да се стигне до емоционалния капацитет на човека. За Tърнър хората са еволюирали маймуни; и като „голяма” маймуна хората не са много социални. Всъщност, големите маймуни не показват силни биопрограми за групова солидарност или поведение на глутница, пасаж, или стадо. Докато маймуните живеели в горите, тази липса на групиране не е била от значение. Въпреки това, тъй като гората намалява значително през последните 10 милиона години, някои маймуни са били принудени да се заселят в откритата савана, където хищниците изобилстват и липсата на групова структура работи против физическата устойчивост. В резултат на това се наблюдава голямо изчезване на маймуни, като хората стават единственото маймуноподобно сред малкото останали видове маймуни, които могат да живеят в саваната. За Tърнър ключовият въпрос е как предците на човека, човекоподобните, са се организирали достатъчно добре, така че да оцелеят в обширната савана?
Отговорът на Търнър е, че емоционалният капацитет на хоминидите се е разширявал в подкоровите области на мозъка много преди неокортексът им да надмине този на съществуващите днес маймуни. Tърнър стига толкова далеч в твърдението си, че първият език сред хоминидите е езикът на емоциите, който използва асоцииращата кора на мозъка за да генерира емоционални фонеми и синтаксис. В действителност, хората все още използват този първичен език на тялото (и лицето), когато се опитват да си разчетат взаимно емоциите. Едва много по-късно, може би с хомо сапиенс се е появил акустичният (вербален) език, но този език е базиран върху езика на емоциите. Когато слуховият език е съществувал, поведенческите капацитетите за емоции, език и засилено познавателна дейност започват да се захранват един друг, за да генерират културните системи, които са от решаващо значение за човешката социална организация.

Теории за емоциите на символистичния интеракционизъм

Теориите на символистичния интеракционизъм се позовават на трудовете на Джордж Хърбърт Мийд (1934). Тъй като Мийд е имал много малко да каже за емоциите, символистите-интеракционисти не изучават емоциите през по-голямата част от ХХ век. По-скоро се акцентират върху прагматизъмът и на Мийд, като поведенческите капацитети за значими жестове, вземането на роля, умът и Азът биват видяни от теоретиците като заучено поведение, улесняващо настройката и адаптацията към променящи се в движение организирани социални контексти. Във всички теории на символистите-интеракционисти централната динамиката на взаимодействие се върти около усилията на отделните индивиди да поддържат представа са себе си и своята идентичност в различни ситуации и когато символистите-интеракционисти се връщат към изучаването на емоциите в последните 30 години на ХХ век, емоционалните реакции на хората за техния успех или провал при проверка на самооценката стават ключов момент на теоретизирането. След ранната, но често пренебрегвана идея на Куули (1902), индивидите се разглеждат от символистите-интеракционисти като преживяващи положителните емоции като гордост, когато самооценката е потвърдена, и отрицателни емоции като срам, стрес, тревожност, гняв, и, може би вина, когато самооценката не е потвърдена.

В този момент идеите на Гещалт-терапията и кибернетиката са въведени в теоретизирането на символистите-интеракционисти. Гещалт-подходът подчертава, че хората търсят съгласуваност и съответствие сред когниции; и тъй като Азът е централен познавателен елемент за всички лица, хората са мотивирани да държат в баланс представите за себе си и отношението на другите към тези представи. Тези гещалт-идеи се превръщат във възгледи за себе си като кибернетична система за контрол, в която хората

1. правят жестове, съответстващи на Аза;
2. вземат роля и тълкуват реакциите на другите към техните жестове;
3. правят корекции, ако обратната връзка от другите не съвпада с установените вече представи за себе си.

Емоциите са силата-посредник в тези гещалт и кибернетични процеси, защото когато когнициите са несъвместими, особено тези за Аза, и когато поведенческите външни проявления не позволяват вътрешни проявления от другите, които проверяват тези външни проявления, хората изпитват негативни емоции. В резултат на това те могат да бъдат мотивирани да съберат Аза и вътрешните проявления (оценките) от другите на едно ниво. Тези основни идеи са възприети от различни теоретици в различни посоки. В теорията на Сюзън Шот (1979г.) зараждането на вина, срам и неудобство сигнализират, че отклонения от нормите съществуват и че, за да може Азът да бъде утвърден, се изисква коригиращо поведение. В теориите на Шелдън Страйкър (1980, 2004), Джордж Маккол и Джей Ел Симънс (1978) индивидите притежават йерархии на „изтъкнатост” или „известност” измежду различните си идентичности; и когато лицата получават неодобрителна обратна връзка, те променят своите поведенчески прояви, селективно възприемат или тълкуват реакциите на другите или внезапно излизат от ситуацията. Въпреки това, когато една идентичност е често неодобрявана и човекът не може да излезе от ситуацията, отрицателни емоции бутат самоличността надолу по йерархията на изтъкнатост или известност. В теорията на Питър Бърк (1991, 1996) също се приема, че индивидите имат множество идентичности, с прикрепен към всяка стандарт за идентичност; този стандарт за идентичност работи като сравнение, което регулира поведенческите прояви и постъпилите оценки от другите, за да се види дали има съответствие между поведенческите прояви и отразените оценки от реакциите на другите към тези прояви. Когато има несъответствие, човек ще изпита дистрес (вж. също Stets, 2005). Дейвид Хейзе (заедно с Лин Смит-Ловин, 1990) представя една по-обща теория, наблягайки на връзката между основните настроения или убеждения за това какво трябва или е трябвало да съществува или да се случи по отношение на деятеля (Аза), поведението, другите, и ситуацията – обобщено - като AБОС (АПДС) (Heise, 1979; Smith-Lovin & Heise, 1988). Индивидите сравняват тези основни чувства с преходни впечатления за това какво деятелите и другите хора в ситуация всъщност правят и когато се получи изкривяване, бележещо несъответствие между основните настроения и преходни впечатления, какви когнитивни или поведенчески промени трябва да настъпят, за да приведат двете в съответствие.

Психоаналитични алтернативи на теориите на символистите-интеракционсти

Томас Шеф (1988) е първият символистичен интеракционист, който признава значимостта на възгледите на Куули, че гордостта и срамът са основите на човешко действие. Когато се демонстрира уважение към един човек, той изгражда положителна оценка за себе си, изпитва гордост и е мотивиран да постигне междуличностно напасване, съгласуване с тези, които са го поласкали. От междуличностното напасване идва взаимно уважение, което насърчава социалните връзки и солидарността. Дори когато човек изпитва липса на уважение от страна на другите и заради това има отрицателна оценка за себе си, срамът може потенциално да доведе до социални връзки. Ако човекът признава срама и се стреми към междуличностно напасване с други, което, ако бъде постигнато, води до взаимно уважение и социална солидарност, това увеличава вероятността от проява на уважение в едни бъдещи взаимоотношения. Когато, обаче, срамът е отхвърлен чрез (а) поддистанциране (когато човекът изпитва отрицателни емоции, но не и срама, който е скрит в тези емоции) или (б) свръхдистанциране (когато човек се отдава на бърза реч и други действия, които не позволяват да се преживее срам), резултатът е, че срамът ще се преобразува във враждебност, която би разрушила междуличностното напасване и оттам – връзките на социалната солидарност. Срамът е болезнена емоция, защото той атакува интегритета и ценността на Аза. Затова не е изненадващо, че индивидите използват защитни механизми, за да се предпазят от тази болка.

Шеф разширява своята теория в редица посоки. Едната е анализът на насилието в човешките общества. Всяка ситуация, в която индивидите отричат срама, може да задейства насилие; и когато отреченият срам е силен и чест, потенциалът за поява на насилие се увеличава. Наистина, насилието може да бъде предадено през няколко поколения по редица пътища. Единият  начин е посрамените хора да използват физически наказания за засрамване на децата си, които пред влиятелни хора потискат срама си, само за да го изразят като гняв и агресия към собствените си деца (и съпрузи). Друг начин е цели части от населението да изпитат, но не напълно да осъзнаят, срама и унижението от страна на другите хора от населението или от друго общество. Резултатът е, че потиснатият срам ще се преобразува в изблик на гняв и предразсъдъци срещу тези, които биват възприемани като (причиняващи срам) врагове. И тъй като тези предразсъдъци са поддържани чрез постоянно повтаряне и възпитаване в доктрината на всяко ново поколение, големи части от населението ще бъдат възприемчиви към насилие срещу „врагове”, които са нямали нищо общо с оригиналния инцидент на посрамване в далечното минало, преди поколения (Scheff, 1994). Друг път за проява на срама се наблюдава, когато йерархично структурирани общества да се превърнат в произвеждащи срам машини, като подчинените трябва да се смирят пред по-висшестоящите в много различни сфери на обществения живот. В такива общества често има култура, според която се очаква подчинените да чувстват срам, като по този начин се създава огромен резервоар на дифузна агресия в обществото. Тази агресия често може да бъде мобилизирана от политическите лидери срещу изкупителни жертви или в рамките на едно общество (напр. евреите в нацистка Германия) или членове на други общества (напр. арабската враждебност към САЩ).

Джонатан Търнър (1999, 2002, 2007) е разработил сходна теория, но за разлика от Шеф той представя малко по-различен набор от механизми. Емоциите се зараждат при две основни условия: (а) получаване на положителни или отрицателни санкции и (б) отговаряне или не на някакви очаквания. Когато Азът получава положителни санкции от другите и / или отговаря на очакванията за това, което се е случило и трябва да се случи, тогава този човек ще изпита варианти на удовлетвореност и щастие; ако индивидът е имал съмнения, че този тип резултат ще надделее, той ще изпита гордост. Обратно, при наличието на отрицателни санкции или неосъществени очаквания, човек ще изпита отрицателни емоции. Точните емоции, които се изпитват, обаче, са опосредствани от друга динамика, привнесена от гещалтпсихологията: процеси на приноса. Когато хората обвиняват себе си за получаване на негативни санкции или за невъзможността да се реализират някакви очаквания, те ще изпитат срам, ако тяхната представа за Аза им и важните им идентичности са силно изявена, или тъга, ако идентичностите са по-малко изявени. Ако те обвиняват другите, ще чувстват гняв към тези други. Ако обвиняват други категории (например, евреите, жените, гейоветете, републиканците), те ще насочат гнева си към тези категории и ще демонстрират предразсъдъци спрямо тях. Ако обвиняват структурата на социалната единица, в която негативните емоции са били изпитани, те ще изпитат отчуждение и ще намалят степента на обвързаността си към тези структури.

Както при всички психоаналитични теории, Tърнър вижда израза на отрицателните емоции като промяна на емоционалната динамика. За Tърнър срам, вина и отчуждение са смесица в различни пропорции от три базови отрицателни емоции - гняв, страх и тъга. Срамът е предимно тъга, в низходящ ред по мащабност, гневът към Аза и страхът са последствията за Аза от негативните санкции или провалът да се удовлетворят очакванията; вината е отново най-вече тъга, но относителните позиции на гнева и страха са разменени, като хората изпитват повече страх за последиците от нарушаване на морални кодове и гняв към себе си за това, че са постъпили така. Отчуждението има същите характеристики като срама, но компонентът „гняв” е по-силен. Подобно на Люис и Шеф, Tърнър вижда срама като емоцията, която е най-вероятно да бъде потисната, защото е вид атака срещу себе си, определяне на себе си като неадекватен и неспособен; Моделът на Търнър се опитва да обясни защо срамът се превръща в гняв. По принцип, когато смесици от втори порядък на три първични емоции са потиснати, съставните емоциите избиват навън, като гневът е една от възможностите. Друга възможност е хората да изпитат висока степен на тревожност (вариант на компонента „страх”). Още една възможност е тъгата, като компонент на срама, да предизвика депресия.

Следователно, за разлика от повечето психоаналитични теория както и с общоприетия символичен интеракционизъм, Tърнър се опитва да определи кои емоции човек ще изпита при какви социални и културни условия. Той също следва идеите на Шеф в опита му да разбере как възникването на различни отрицателни и положителни емоции ще има последици за социалните структури и техните култури, в които почти винаги са включени някакви взаимодействия. Защото срамът е болезнен, често потискан; и дори и един от класическите защитни механизми от психоаналитичната теория да се задейства (например, отричане, изместване, образуване на реакция, проекция, и сублимация), той твърди, че най-интересният от гледна точка на социологията защитен механизъм е приписването на причини, особено външното приписване към другите, ситуацията, и социалните структури (микро, мезо, или макро). В зависимост от целта на приписването емоциите ще варират до известна степен. И когато голям брой хора в рамките на многократните срещи в социалните структури са санкционирани отрицателно и не успяват да отговорят на дадени очаквания, са възможни или силно променливи динамични процеси, както често се случва, или индивидите да се отчуждят и отдръпнат от културата и структура на мезо- и макро- структурите.

Драматургични теории за емоциите

Представата за обществото като игра на сцена е, разбира се, доста стара. Модерната ѝ проява идва от трудовете на Ървинг Гофман (1959, 1967), който твърди, че поведението на индивидите винаги включва представянето на Аза пред публика от други. При извършването на драматична презентация индивидите използват културен сценарий от идеологии, ценности и норми, заедно с реквизит (гардероби, разстояние, и обекти), за да представят себе си не само театрално, но и стратегически. Според Гофман хората се опитват да избегнат неудобството и срама, който идва с неуспешните изяви, но за разлика от символичните интеракционисти представянето на личността е само един от многото инструменти или трикове на хората, когато искат стратегически да манипулират ситуацията.

Арли Хохшилд (1979, 1983) разширява ранните идеи на Гофман като концептуализира една емоционална култура. Тази култура се състои от емоционални идеологии относно съответните нагласи, чувства и емоционални реакции в основни видове ситуации. Тези идеологии са по-конкретни в някои ситуации с три основни типа правила. Единият вид нормативна спецификация се постига чрез рамкиране на правилата - идея, заимствана от Гофман (1974), в която правилата определят за човека кои тълкувания и значения могат да бъдат открити в дадена ситуация. Вторият тип спецификация идва от правила относно това, което трябва да бъде усетено като чувство в определена ситуация; тези правила диктуват кои емоции с какво ниво на интензивност и каква валентност по положителен или отрицателен континуум могат да бъдат усетени. Третият вид спецификация идва чрез правила за това какви емоции се изразяват в ситуацията.

Чрез изследване на самолетни стюарди, Хохшилд вижда, че хората в секторите на услугите на пазарно ориентирани икономики често не чувстват това, което правилата за чувстване изискват и по този начин имат затруднения при спазване на правилата за показ. Резултатът от тази ситуация е, че хората трябва да започнат да се занимават с това, което Хохшилд нарича „работа с емоциите”, представяне на емоции пред другите, които те не изпитват. За да се доведат до край тези презентации на Аза пред клиент или пред другите, работещите често използват стратегии за показване на необходимото поведение. Те могат, например, да се ангажират в работа с тялото, като се опитат да променят своята физиология (дълбоко дишане, стискане на юмруци, разговор сам със себе си, и други подобни), за да се активира тялото по начин, който ще позволи експресията на подходяща емоция. Друга стратегия е игра по повърхността, в която индивидите манипулират поведението си с надеждата, че ще изпитат необходимите емоции. Още една стратегия е играта на дълбоко равнище, при която участниците представят преживявания от миналото, в които нужната емоция се е проявила поне веднъж. Накрая, има и познавателна работа, в която хората извикват мисли и идеи, свързани с необходимата емоция.

Морис Розенберг (1990) разработва драматургична теория, която удължава по-общата му теория и изследвания върху Аза, особено върху динамиката на самочувствието. Розенберг подчертава рефлексивния характер на Аза. И едно от измеренията на рефлексивността е обръщане на внимание върху това кои променливи състояния на физиологична възбуда сигнализират за предстояща поява на емоции. Когато хората мислят за своите състояния на възбуда, те трансформират емоциите по три потенциални начина. Първо, с това, което той определя като емоционална идентификация, индивидите се опитват на познавателно ниво да идентифицират своите емоции и причините за тях. Като хората идентифицират своите емоции, те също се опитват да установят причините за тях, културната логика, включена в изпитването на тези емоции и чувствата на другите за емоциите, които изпитват самите хора. Второ, по отношение на емоционалните прояви индивидите съзнателно манипулират емоционални си жестове, за да имат ефект върху публиката. Като индивидите управляват своите прояви, те използват думи, метафори и изображения, за да предадат особени емоции. Те също манипулират физически обекти като реквизит и костюми, за да сигнализират особени емоции. И, най-важното, те манипулират изражението на лицето, тялото и интонациите на речта (височина, обем, скорост), за да общуват емоционално с аудиторията.

И, трето, по отношение на техните емоционални преживявания, рефлексивността работи за да се задейства чрез това, което Хохшилд обозначава като дълбоко действане, специални състояния на емоционална възбуда. Тук хората използват това, което Хохшилд нарича телесна и когнитивна работа за създаване на особени чувства.

Пеги Тойтс (1990) разширява теорията на Хохшилд чрез поставяне на акцент върху източниците на разминаване между действителните чувства и правилата за чувстване, различните стратегии за управление на емоциите, приложени от индивидите, както и условията, при които управлението на емоция се проваля. Тойтс твърди, че разминаването между действителните чувства и правилата за чувстване вероятно ще се увеличи, когато индивидите заемат различни роли (като по този начин създават потенциални ролеви конфликти между емоциите), когато субкултурата на едно лице е маргинална спрямо обичайната култура (по този начин, създавайки конфликт между двата вида културни очаквания), когато лицата са уловени в преход от роля в роля, което може да доведе до емоционален стрес или двусмислие. Това ще се сблъска с правилата за чувстване и когато правилата и обичаите за чувстване, които ги утвърждават, са недостатъчно гъвкави и не позволяват дори и незначителни отклонения. Когато се появят несъответствия, индивидите могат да използват стратегии, подобни на предложените от Хохшилд. Тойтс, обаче, подчертава, че тези стратегии не винаги работят, като индивидите често проявяват девиантно поведение (от гледна точка на това, което се задава като очакване от правилата за чувстване). Такова емоционално отклонение е най-вероятно да се случи, когато ситуациите са постоянно стресиращи и когато мрежите за подкрепа не са на разположение за подложените на стрес.

Анализът на Кандис Кларк (1997) за съчувствието като ключова емоция в човешките взаимоотношения започва с предположения, типични за драматургията. Има култура на чувството, състояща се от убеждения, ценности, правила, логики и езици, които рамкират и управляват емоциите, включително даването и получаването на съчувствие. Кларк представя отново по-стратегически елемент в драматургията на Гофман, твърдейки, че хората правят нещо повече от това да играят роли, режисирани от културен сценарий; те също участват в стратегически действия в две сфери: микроикономика и микрополитика. Що се отнася до микроикономиката на емоционалната работа, Кларк възприема всеки израз на емоция като размяна. Емоцията, предоставена на друг, носи с него очакването, че други емоции ще бъдат върнати, така че и двете страни могат да реализират психическа печалба. В случай на съчувствие, например, даряващият съчувствие, по правилата на американската култура поне, ще получи емоции като благодарност, удоволствие и облекчение в замяна на подареното съчувствие. Кларк въвежда и понятието за кредит и предел на съчувствието. Всеки човек обикновено има кредитна линия на съчувствие, даваща му предел на съчувствието, според който той може да получи известни количества съчувствие, както е определено от тяхната морална ценност. Колкото по-морално достоен е човек или колкото са по-интимни отношенията между лицата, толкова по-голяма ще е резервата в тяхната кредитна линия на съчувствие.

Има, обаче, винаги културни правила за получаване на съчувствие, включително: не правете неверни твърдения относно нуждите за съчувствие; не вземайте твърде много съчувствие извън нечия кредитна линия на съчувствие; вземайте толкова съчувствие, така, че да поддържате кредитната линия отворена, но и така, че да не изразходвате всичко по нея; и, както е отбелязано по-горе, отвръщайте на получаването на симпатия с благодарност и признателност. По отношение на микрополитиката на взаимодействията индивидите винаги се стремят да разширят своето място спрямо другите, което води до състезания за съответния статут на личността и правото на ресурси. Съчувствието, подобно на всички други емоции, може да се превърне в стратегически инструмент за индивидите, който да повишава техния статут или място в ситуациите, а, може би, и най-голямата социална единица, където ситуацията се разгръща. Например, даването на съчувствие също може да бъде начин за унижение на друго лице по културно приемлив начин (с презумпцията, че тези, които се нуждаят от съчувствие са по-малко достойни). Кларк изброява поредица от правила, по които човек може да стане по-висшестоящ в йерархията чрез използването на емоции като съчувствието. Тези правила включват: използвайте съчувствие, за да подчертаете отрицателни качества на някой друг; дарете съчувствие по начин, който подчертава слабостите, уязвимостта, проблемите и по-ниския статус на другия; или накарайте другите да изгубят контрол над емоциите си и след това приложете реакциите на съчувствие, които отбелязват техния срам, гняв и унижение. Тези, които са на подчинени позиции, също имат стратегии да спечелят място.

Подчинените могат да покажат емоции, които ласкаят по-висшестоящите, като по този начин да получат тяхната благоразположеност и така да намалят разликите в статуса между подчинен и висшестоящ. Подчиненият може да припомня на другите за техните задължения, създавайки по този начин вина и срам, които позволяват на приемащия съчувствие да загуби по-малко от статуса или позицията си. Анализът върху съчувствието на Кларк вероятно може да се отнесе и за други емоции, а идеята за показването на емоции като игра на микроикономиката и микрополитиката добавя нови идеи към драматургията.

Теоретизиране на емоциите спрямо ритуалите за взаимодействие

Рандъл Колинс (1975, 2004, 2008) е разработил друга теория на емоционална възбуда, която предефинира анализа на Гофман за фокусираната среща. При най-новата дефиниция на Колинс (2004, 2008) ритуалите на взаимодействието започват, когато лицата са присъстващи, като това присъствие е свързано с екологията на ситуацията и степента, до която отделните индивиди участват в общи дейности.

Едновременното присъствие задейства няколко взаимосвързани сили. Една от тях е използването на стереотипни формалности, или това, което Гофман просто нарича ритуални поздрави. Едновременното присъствие също се фокусира върху вниманието и тъй като ритуалите за поздрав задействат преходни емоции на ниско ниво и създават общо за индивидите настроение, тези ритуали също увеличават общия фокус върху вниманието. Когато протича взаимодействие, вербалният език и езика на тялото стават ритмично синхронизирани, което от своя страна повишава нивото на колективна жизненост и положителната емоционална енергия. Покачването на положителната емоционална енергия увеличава ентусиазма. Това от своя страна повишава ритмичната синхронизация, която захранва по обратния път и повишава споделеното настроение и фокуса на вниманието. Тъй като тези процеси се захранват едни други, нивото на груповата солидарност нараства, като в крайна сметка се получава емоционално заредена групова солидарност. След като групата започва да развива свои собствени символи (например, думи, фрази, обекти, емблеми и т.н.), взаимодействието е по-вероятно да се повтори. Освен това, циркулирането на символи, маркиращи групата също подготвя за това, което Колинс нарича културен капитал (общи речеви модели, преживявания, спомени), което поддържа солидарността на групата.

Целият този набор от захранване и обратни връзки Колинс нарича Ритуали с главно „Р”. Когато се осъществи символизация на групата и специфичната култура започне да циркулира сред членовете на групата, тези символи стават морални. Ако те бъдат нарушени от членове на групата или от хора извън нея, би се пробудил разбираем гняв.

Наскоро Ерика Съмърс-Ефлер (2002) добави някои изключително необходими подобрения към теорията на Колинс. Едно от тях е дефинирането на негативна емоционална енергия, нещо, което Колинс доскоро не беше разглеждал подробно (Collins, 2008). Съмър-Ефлер документира, че хората често попадат в капана на ритуалите на взаимодействието, при което те имат малка сила и затова изпитват негативни емоции като страх, тревожност, срам и вина. При тези условия хората ще предприемат стратегии за минимизиране на загубата на емоционалната енергия вместо да се опитват да извлекат максимална полза от емоционалната енергия. Друго уточнение от Съмърс-Ефлер (2004a, 2004b) е въвеждането на загриженост за Аза от символичните интеракционизми, което Колинс, подобно на Гофман, не възприема като нещо стабилно и единно, а по-скоро само като стратегическа позиция, която се проявява във всяка ситуация. За Съмърс-Ефлер Азът е ключова сила в взаимодействието, защото когато Азът е утвърден, лицата изпитват положителна емоционална енергия, заради която е по-вероятно да се придържат към групови символи. Когато те не могат лесно да утвърдят Аза си, ще изпитат негативна емоционална енергия и ще бъде по-малко вероятно да чувстват солидарността, която е необходима за приемането на груповите символи. По този начин утвърждаването на Аза е в центъра на възбудата като отрицателна или положителна емоционална енергия, която от своя страна определя дали индивидите ще инвестират културен капитал и емоционална енергия в ситуациите и дали ще са готови да спазват груповите символи.

Теории за властта и статуса на емоциите

Повечето теории за емоциите в социологията признават, че относителните ресурси на лицата оказват голямо влияние върху техните емоции. Теодор Кемпер (1978a) е един от най-ранните теоретици, които разработват теория за това, как емоциите са повлияни от властта (авторитета) и статуса (престижа). По-късно той си партнира с Рандал Колинс (1990), за да разшири тази ранна теория. Централното твърдение на ранната теория на Кемпер е, че когато хората имат или придобият власт, те ще чувстват положителни емоции като удовлетвореност, доверие и сигурност; и, обратно, когато изгубят властта, ще изпитват тревожност, страх и ще загубят самочувствие. С Колинс Кемпер добавя към теорията идеята за състояния на очакване, подчертавайки, че очакванията на хората за задържане, придобиване или загуба на власт имат големи последици за техните емоции. Когато хората очакват да получат власт, а всъщност не я получават, те ще изпитат страх, безпокойство и загуба на доверие. Когато те не очакват да получат власт, но всъщност я получават, ще чувстват удовлетворение и ще получат самочувствие.

Когато хората получат престиж (или уважение от другите), те ще почувстват удовлетворение и благополучие; ще отделят положителни емоции за всички останали, което от своя страна ще увеличи потока от положителни емоции и задължения за солидарност между даващите и приемащите статус. Когато хората губят статуса (престижа), породените отрицателните емоции са повлияни от приноса, който те имат. Ако индивидите смятат, че приносът е на Аза и виждат себе си като причина за загубата на статус, те ще изпитат срам и неудобство, а ако загубата на престиж е голяма, те, също като резултат, ще се почувстват тъжни и депресирани. Ако, обаче, смятат, че приносът е външен и винят другите за загубата на статус, ще станат гневни и агресивни и ще преминат в по-мощен поведенчески режим, за да принудят другите да им засвидетелстват знак на уважение (Kemper & Collins, 1990). Очакванията могат да доведат емоциите до ескалиране в тази динамика. Когато хората очакват да получат статус, но не го получат и обвиняват себе си за този провал в получаването на уважение, те ще изпитат по-интензивни нива на срам и тъга. Когато обвиняват другите за неспособността им да отговорят на очакванията за получаване на статус, ще изпитат и изразят високи нива на гняв. Ако лицата не са имали очаквания за получаване на статус, но все пак получат повече уважение, отколкото са очаквали, ще чувстват интензивно удовлетворение и ще изразяват положителни настроения към онези, които са им дали неочаквано този статус.

Теорията на Кемпер и Колинс се обръща и към възникналите емоциите сред тези, които дават или не дават статус на други хора. Ако някой друг заслужава статус или уважение и човекът не даде статус, този човек ще изпита срам и вина. Ако статусът е заслужен от друг и човекът показва уважение без външен натиск да го прави, този дарител на статус ще изпита удовлетворение. Лицето, което получава този заслужен статус, обратно ще почувства и изрази признателност и благодарност към дарителя на статус, като по този начин последният се чувства още по-доволен.

Робърт Там (2004) се стреми да разшири теорията на Кемпер (и, в по-малка степен, тази на Колинс), като очертае основни видове структурни условия, които генерират специфични емоционални реакции по време на взаимодействието. Крайният резултат е това, което той вижда като периодична таблица на емоционални реакции при различни структурни условия:

Има четири основни условия, които функционират в тази схема:
1. Азът успява да отговори или не на очакванията;
2. Азът получава или не получава награди;
3. друг(ите) в ситуацията отговаря(т) или не отговаря(т) на очакванията;
4. друг(ите) получава(т) или не получава(т) награди.

За илюстрация нека си представим, че човек прави само една от четирите оценки - например, дали другият отговаря или не отговаря на очакванията. Ако този друг отговаря на очакванията, той ще бъде щастлив, ако не успее да направи това, ще бъде нещастен или разочарован. Ако се възбудят по-силни емоции, индивидът ще се гордее, когато другият отговаря на очакванията и ще се срамува, ако другият не отговаря на очакванията.

По този начин емоционалните реакции ще варират в зависимост от това, кои и колко от четирите оценки за собствения Аз и друг(ите) са направени от индивидите. На следващо място Tам въвежда съображения за властта и статуса в своята теория. За Tам властта е възможността за получаване на награди, без да отговаряме на очакванията, докато статусът е способността да се отговори на очакванията, да се направи нещо положително и по този начин да се получи награда. Липсата на власт е отговарянето на очаквания, но без получаването на награди, докато липсата на статус е да не се отговори на очакванията, да се направи нещо отрицателно, и да не се получат награди. По този начин променливите, които имат значение, са: четирите вида оценки, комбинирани с притежаването или не на власт и статус. От различните комбинации от оценките (очаквания и / или награди за себе си и други), статус и власт, по-голяма част от емоционални реакции могат да бъдат схематизирани в това, което Tам нарича периодична таблица на емоциите. Представата за очакванията в теориите на Там и Кемпер, както и в други теории като психоаналитичната символистична интеракционистка теория на Търнър, дължи своето вдъхновение на дълга традиция теоретични изследвания на очакванията, инициирана от Джоузеф Бергер (1988). Когато хората имат високо ниво на власт и престиж, възникват състояния на очакванията, които показват, че те трябва да демонстрират компетентност при изпълнението на възложените им задачи; когато индивидите имат по-малко енергия и статус, очакванията за тяхната компетентност и изпълнение ще бъдат по-ниски от тези за хората с повече власт и статус. Има и състояния на очакванията за т. нар. дифузни статусни характеристики като пол, възраст, етническа принадлежност; те са по същество позиции на статус с диференциална стойност, които се пренасят в групите и така в допълнение към състоянията на очакване, обвързани с власт и статус в групата има и очаквания за диференцирано определени категории лица в обществото като цяло. Този общ теоретичен подход към състоянията за очакванията намира разпространение в много области на социологическите изследвания, но едва отскоро изследователите започват да разучават динамиката на емоциите, която съществува в състоянията на очакванията, статуса, властта и изпълнението. Защото, както другите теории са доказали, изпълнението или неизпълнението на очакванията от индивиди с нисък и по-висок статус или власт има големи последици върху емоциите, породени сред членовете на работните групи, обикновено изучавани от изследователите и, без съмнение, върху групите като цяло.

Според едно от очакванията теорията за емоциите е предложена от Робърт Шели (1993, 2001, 2004), който твърди, че поне умерените чувства като харесване и нехаресване упражняват независим ефект върху състоянията на очакванията в групи, но връзката между статус (власт и авторитет се комбинират заедно в неговия подход) и емоции е по-сложна. Когато статусът и състоянието на емоционално очакване са съвместими, всяко от тях ще оказва независим ефект върху състоянието на очакване, а когато те са несъвместими (да речем, ако високо по статус лице е нехаресвано от другите), съображенията за статус ще надделеят над емоциите и състоянията на очакване ще се фокусират повече върху статусните различията между членовете на групата.

За разлика от модела на Шели няколко изследователи твърдят, че чувствата имат регулиращо влияние върху поведението в групи (Bianchi, 2004; Driskell & Webster, 1997). Тук чувствата се разглеждат като произтичащи от очакванията, свързани със статуса. Тези емоции действат като един вид свръхзареждащи, когато чувствата и статусът са еднакви. Например, ако човек с висок статус е харесван от другите в групата, той ще получи допълнителна степен на уважение от страна на другите и ще му бъде позволено да вземе повече решения. По този начин, когато чувствата подсилват статуса, двете действат заедно, за да се увеличи силата на статуса и очакванията към поведението. Друг теоретичен подход в рамките на състоянията на очакванията е изследователска традиция на Сесилия Риджуей, понякога в сътрудничество с Катерин Джонсън (Ridgeway, 1994; Ridgeway & Johnson, 1990). Риджуей съчетава идеи от състоянията на очакванията и драматургичната литература. Всички ситуации имат предначертани правила за вида на чувствата, които трябва да бъдат изпитани и изразени; и тези емоции и правила за изразяване в съчетание с очакванията, свързани със статуса, насочват потока от емоции в работните групи. Риджуей се фокусира предимно върху разногласията, които могат да се появят между хората с по-висок и хората с по-нисък статус в работните групи.

Емоциите, които се зараждат, са силно свързани със съответния статус на лицата и от приноса на лицата за това за кого или какво се случват разногласията. По този начин променливите, които функционират, са статус, очаквания, свързани със статус и емоционална възбуда. Ако човек е от същия или по-висок ранг от друг(и), с когото/ които възниква разногласие, тогава този човек ще показва леко раздразнение и гняв към другия. Ако човек е с по-нисък статус от другите, с които влиза в разногласие, този човек ще изпита тъга и, в крайни случаи, депресия. Така състоянието на очакванията показва кой е виновен в едно разногласие и какви емоции страните по разногласието би трябвало да изпитат и да изразят. От членовете на групата се приема, че хората с по-висок статус са по-компетентни, отколкото хората с по-нисък статус, а това очакване е подсилено от отрицателното санкциониране на тези, които поставят под въпрос очакванията за статус. И така, когато даден спор между човек с по-висок и човек с по-нисък статус възникне от очакванията, се предполага, че вината е в лицето с по-нисък статус и този принос обикновено е подкрепен от други лица с по-нисък статус, като по този начин се оправдават гневът и раздразнението на човека с по-висок статус. По същия начин човекът с по-нисък статус е принуден да се чувства тъжен или депресиран, защото той е нарушил очакванията, свързани със статуса и като резултат е получил негативни санкции.

Когато хора с по-висок и хора с по-нисък статус са на едно мнение, се изпитват положителни емоции и те се разпространяват сред членовете на групата. Това увеличава чувството на щастие и удовлетворение, което се изпитва от всички индивиди в нея (Риджуей, 1994). Като цяло е по-възнаграждаващо хората с по-нисък статус да се съгласяват с хората с по-висок статус, защото съгласието ускорява потока на положителни емоции. За разлика от това несъгласието кара хората с по-нисък статус да търпят гнева на тези с по-висок статус и да се чувстват тъжни и, може би, дори депресирани. Това отклоняване към потока на положителни емоции се подсилва от съгласието между равноправни по статус членове, които ще чувстват удоволствие и благодарност, когато проявят взаимно съгласие във връзка с изпълнението на задачите.

Емоциите, които се пробуждат, също засилват очакванията, свързани със статуса. Хората с по-нисък статус, с които се постига съгласие, ще са склонни да виждат хората от по-висок статус като още по-компетентни, като в резултат очакванията за хората от по-висок статус стават по-силни и довеждат до това хората с по-нисък статус да приемат решенията на тези с по-висок статус – по този начин очакването се засилва още повече. Според Риджуей тези динамични процеси обясняват факта, че хората по-скоро търсят съгласие отколкото разногласие в групите, защото разногласията спират потока от положителни емоции и принуждават всички членове на групата да се справят с негативните емоции.

Майкъл Ловаглия и Джефри Хаузър добавят допълнителни прозрения към ефектите на статуса, състоянията на очакванията, и емоционална възбуда (Houser & Lovaglia, 2003; Lovaglia & Houser, 1996). Ловаглия и Хаузър подчертават, че емоционалните реакции на лица с по-нисък статус, на които са възложени задачи с висока степен на отговорност, са различни и че тези различия довеждат до различни поведенчески реакции към статуса. Когато лица с по-висок статус получават положителни емоции, съответни на техния статус, те ще изразят положителни емоции пред лица с по-нисък статус и често ще им позволяват да упражняват по-голямо влияние в групата - намалявайки разликите в статуса между членовете на групата с нисък или по-висок ранг. Лицата с по-нисък статус ще приемат, за разлика от членовете на групата с по-висок ранг, различна стратегия, насочена предимно към намаляване на статусните различия. Те ще предприемат действия за отслабване на оценки им на лица от по-висок статус и възможностите на индивидите с по-висок статус да упражняват своя статус над тях, като по този начин ще се намалят и статусните различия. По този начин научните изследвания и теоретизирането на Ловаглия и Хаузър в известна степен противоречат на предположенията от Риджуей.

Ловаглия и Хаузър прибавят допълнителна динамика към теорията си. Ако човек от по-висок статус вижда собствената си способност като отговорна за по-високия ранг в групата, то този човек ще изпита удовлетворение и гордост. По ирония на съдбата тези емоции го направят по-малко устойчив на стратегии за намаляване на различията в статуса от лице с по-нисък ранг. Също толкова интересна е ситуацията, в която членът с по-висок ранг в групата прави външен принос и вижда своя ранг като резултат от късмет или външен сили. При това условие човекът с по-висок статус може да изпита емоции, несъответни на статус, му като страх, вина, и тревожност, което често би го направило много отбранителен. И колкото по-отбранителен става, толкова повече ще се противопоставя на стратегиите за намаляване на статуса от страна на членовете с нисък ранг в групата, като те ще запазят статусните различия с цената обаче на солидарността, която идва с потока от положителни емоции. Когато лицата с по-нисък ранг възприемат себе си като отговорни за своя по-нисък ранг, те приемат своето място и често се възползват от усилията на другите. И в двата случая те ще запазят статусните си различия, които допринасят за намаляване на солидарността в групата. И обратно, когато членовете с по-нисък ранг обвиняват силите извън техния контрол за своето положение, те ще изпитат и изразят възмущение и гняв, често спорейки с членове на групата от по-висок ранг с ироничните последици, че те ще намалят статусните различия и по този начин ще увеличат груповата солидарност.

Стратификационни теории за емоциите

Теориите за стратификацията разглеждат емоциите като разпределени в социалните класи на обществено ниво в социалната организация. Тези теории твърдят, че ценените ресурси като пари, власт, престиж или нещо ценно в едно общество винаги се разпределят неравномерно, което създава социални класи или субпопулации, споделящи дадено ниво на ресурси, включително видовете и нивата на емоционална енергия. Индивидите винаги реагират емоционално на мястото си в по-голямата стратификационна система, на своята част ресурси, както и на възприятията за ресурсните дялове на другите на същите или различни позиции в тази система. По този начин тези емоционални реакции към неравенството се превръщат в още един ресурс - точно като властта, парите, или престижа, който е диференцирано разпределен между социалните класи.
Рандъл Колинс (1975, 1990) е един от първите, които предполагат, че емоциите са разпределени между социалните класи. През първото представяне на теорията за ритуалното взаимодействие в нейния най-ранен вариант Колинс подчертава, че контролът на хората върху ресурсите – власт, материално благополучие и престиж, има големи последици върху срещите на микроравнище. Тези, които притежават ресурси, предоставящи им възможности да дават заповеди, увеличават своята увереност, положителните чувства за себе си като гордост и отдаденост към постигане на целите на случващата се среща и към структурите, в които е валидна тя. Ученият твърди още, че във всяка от различните сфери на жизнената дейност на работещите – дом, политика, почивка и общност, опитът на хората ще повлияе на техните „възгледи”, които са обусловени от емоциите, породени по време на верига от ритуали на взаимодействие в тези сфери. По този начин тези, които са имали власт, материални ресурси и престиж, ще изпитат положителни емоции към себе си и ще проявяват увереност. И тъй като тези хора е най-вероятно да бъдат в по-горните етажи на класовата система, по-вероятно е положителни емоции като увереността да циркулират в тези класи. Обратно, тъй като по-ниските класи са по-склонни да се занимават с физическа и / или опасна работа, агресията може да се разпределя непропорционално в техните социални класи.

Следвайки идеите на Колинс, Джак Барбале (1998) твърди, че емоции като увереност, омраза, срам, отмъстителност и страх могат да бъдат диференцирано разпределени в подгрупи от населението, които притежават различна степен на власт и престиж. В някои отношения този подход напомня на възгледите на Маркс, че стратификацията генерира негативни емоции сред по-нисшите класи и че тези емоции могат при определени условия да доведат до социални движения, насочени към промяна на системата на стратификация. Централно място в теорията на Барбале има процесът на сравнение, в който лицата сравняват своите дялове от ресурсите с тези, притежавани от други лица. Когато другите бъдат забелязани да получават власт и други ресурси в нарушение на нормите и културните вярвания (за справедливост), те ще изпитат, съзнателно или подсъзнателно, негодувание. И в двата случая членовете на субпопулацията колективно ще натрупат омраза, когато видят, че членовете на други субпопулации получават ресурси за тяхна сметка. Тази динамика се корени в капиталистическите системи заради икономическия цикъл, при който периодично относителното икономическо благосъстояние на членовете в различни класи се покачва или спада.

Барбале въвежда и едно допълнение към своята сравнителна динамика (и двете идеи са от Гещалт традицията). Той прави това с емоцията на страха, която според него възниква, когато членове на социална класа нямат силата да преследват своите интереси и / или когато други сегменти на обществото просто са твърде силни. При тези условия страхът ще бъдат разпределен непропорционално сред тези, които не могат да реализират своите интереси, но динамиката на приноса ще се намеси в този процес. Ако сегменти от населението виждат липсата на власт в резултат на собствените си недостатъци, страхът води до отказ (отчуждение) и реакция на бягство. Когато обаче една субпопулация се визира като отговорна за липсата на власт на друга субпопулация, страхът е преобразуван в гняв, агресия и реакции на борба – по този начин създавайки напрежение в и между социалните класи.
Това пробуждане на гняв може да бъде драстично засилено, когато сегменти от населението смятат, че тези, които имат власт, ги възпрепятстват от осъществяване на основното им право да образуват смислени социални взаимоотношения и връзки на солидарност с другите. Тези представи могат да бъдат активирани от идеологии или да възникнат спонтанно, но и в двата случая се възбуждат много силни емоции като отмъстителност, а това са емоциите на насилието.

Анализът на Барбале не е изцяло върху негативните емоции. Той вижда увереността като чувство, което е различно разпределено в социалните класи. Увереността възниква, когато хората осъзнаят, че бъдещето им е предвидимо и под техен контрол. И тъй като членовете на по-властните и влиятелни класи са най-склонни да смятат, че те контролират бъдещето си, тази емоция е непропорционално по-разпространена сред членовете на тези класи. Обратно, тъй като на тези от по-ниските социални слоеве им липсват сигурност на работното място, материални ресурси, енергия и престиж за тях е далеч по-вероятно да усетят, че те не контролират напълно своето бъдеще, в резултат на което увереността ще липсва сред голяма част от тези хора в ниските социални слоеве.

Базирайки се на Колинс и Барбале, Джонатан Търнър наскоро разшири своята теория за разпределението на емоциите в социалните класи. Като всеки друг ресурс - власт, престиж, материално благополучие, здраве, образование и пр. - емоциите са разпределени неравномерно в цялата класова система в обществата; и тяхното разпределение работи по начин, много подобен на разпределението на други ценени ресурси в едно общество. Търнър развива теорията си за емоционалната стратификация в рамките на по-голяма концептуална рамка: в макронивото на социалната организация човешките общества са организирани от институции (например, икономика, родство, религия, наука, образование, политика и пр.) и чрез стратификационна система, ориентирана около неравното разпределение на ценни ресурси на членовете на различни социални класи и категории като пол и етнос. Ресурсите са разпределени по институционални области, в резултат на което стратификационните системи се явяват като резултат от диференциалното разпределение на различни ресурси от всяка от различните институционални области в едно общество. Търнър въвежда и понятието за общи символни средства, защото всяка институционална област извършва дейности чрез собствени символични средства, участва в обмена с други области с тези средства и формулира идеологии за това кое е правилно и кое не, кое е добро и лошо от своите отличителни средства. По този начин за икономиката парите са средствата, чрез които се реализира сключването на сделки и това е във фокуса на идеологиите, легитимирали функционирането на икономиката. Властта е средството при държавното управление и средството, чрез което се формират легитимиращите идеологии. Любовта / лоялността е средството в семейството и това средство създава основата на идеологиите. Същото се отнася и за други сфери на живота: предаване на знания в областта на образованието, истина / знания в областта на науката, здраве в областта на медицината, святост в религията и влияние в закона. За всички тези институционални области - сделките, дискурсът и идеологическото формиране в рамките на всяка област са изградени от съответно символично средство. Средството на всяка област е също така това, което се обменя между различните институционални области. Например, обменът между икономиката и държавното управление включва обмена на пари и власт; обменът между родството и държавното управление е ориентиран около правомощията, дадени на семейството в замяна на неговата лоялност към държавното управление. И това важи за всички потенциални размени в различните институционални области.

Общите символични средства също са ценени ресурси сами по себе си или са в качеството да дадат възможност на хората да получат достъп до други ценни ресурси. Например, парите и властта са ценни сами по себе си, но те също така дават възможност на хората да придобият достъп до други ресурси, като например престижът, който идва с удостоверението за образование. По същия начин любовта и лоялността са ценни сами по себе си, но те също така създават увереността сред членовете на семейството, за да осигурят ресурси в други области, независимо дали това са пари, власт, знания, или здраве. По този начин за Търнър, както пряко, така и косвено, общите символични средства за всяка институционална област не са само механизмите за размяна, дискурс и идеологии; те също са ценният разпространяван от тази област ресурс. Тези, които са успешни в рамките на институционалната област, ще осигурят ценните ресурси на тази област и ще бъдат в състояние да оценят себе си положително чрез идеологията на тази област. Ако хората се радват на успех в много области, те натрупват ценния ресурс на тези области и могат да се оценят положително. Като резултат на това те ще имат увереността да продължат осигуряването на ресурси в различни институционални области. Един от резултатите от тези процеси е, че разпределението на положителни и отрицателни емоции грубо ще съответства на разпределението на символични средства за размяна, които са също така ценен ресурс в едно общество.

Тези, които са от по-ниски социални класи, следователно ще изпитват повече негативни емоции, защото те не са били в състояние да натрупват общи средства от размяна в различни институционални сфери. Tърнър предлага редица обобщения за последствията от тези негативни емоционални динамики като индивидите правят догадки на какво да припишат това, че не са били в състояние да осигурят ресурси. Да обвиняваш себе си е болезнено, защото предизвиква срам и унижение и затова лицата често ще приписват причината на външни фактори и ще обвиняват корпоративните единици на някоя институционална област (например, корпорация в икономиката, училищата в областта на образованието, семейства в родство, агенции в държавно управление и т.н.) и, евентуално, на цялата институционална област. По този начин неравномерното разпределение на положителни и отрицателни емоции има големи последици върху готовността на членовете на социалните класи и социалните категории да легитимират институционалните области.

Тези, които са били успешни и са получили ресурси в ключови институционални области, ще дадат легитимност, докато тези, които не са, ще оттеглят тази легитимност. И нещо повече, когато хората са потиснали срама си и приписват причините на външни фактори, те обикновено ще покажат интензивен гняв, който може да бъде активизиран в актове на колективно насилие. По този начин, от гледна точка на Търнър, конфликтите, произтичащи от неравенството, не са толкова заради неравното разпределение на източниците на ресурси, само по себе си, а по-скоро в резултат от потиснатия срам и унижение, които се трансформират в по-интензивни форми на гняв, насочени към институционалните области на обществото.

Разменни теории за емоциите

Езиците на различните теории за размяната варират, но общият модел акцентира върху това, че участниците правят разходи (отказвайки се от ресурси или прибягвайки до алтернативни източници на ресурси) и инвестиции (разходи във времето), за да си осигурят ресурси от други участници. Участниците се стремят да реализират печалба в обмена на ресурси, тоест на ресурсите, получени от други, които са по-големи от разходите и инвестициите, дадени за получаването на тези ресурси. Печалбите от размяната също се оценяват спрямо нормативните стандарти за правосъдие и справедливост. Когато теориите за размяна се обръщат към изследването на емоциите, всички твърдят, че хората изпитват положителни емоции, когато печалбите надвишават разходите и инвестициите, като в същото време отговарят на стандартите на правосъдието и справедливостта. Когато, от друга страна, получаването на ресурси не надвишава разходите и инвестициите, докато не се изпълнят стандартите на справедливостта, лицата ще изпитват негативни емоции. Същността и интензивността на емоциите варира според редица условия, поставени от различни обменните теории:

1. вида на обмен;
2. видовете структури, в които се случва обмен;
3. относителната сила и зависимостта на лицата едни от други за определени ресурси;
4. очаквания за ресурси;
5. специфичните стандарти за справедливост, които се прилагат при обмен;
6. приписването на причинността, което правят лицата за успеха или провала в гарантирането на печалба в обмена.

Нека сега разгледаме всяко едно от тези шест условия по-подробно.

Едуард Лоулър (2001), класифицира обмена в четири общи типа:
1. продуктивен обмен, в който лицата трябва да координират поведението си, за да си осигурят ресурси;
2. дóговорен обмен, при който индивидите трябва активно да се пазарят с оферти и обратни оферти;
3. реципрочен обмен, при който лицето дава ресурс на друго лице, без да има гаранция, но все пак с очакването, че другият ще върне услугата в бъдеще;
4. общи обмени, при които индивидите нямат пряк обменят помежду си, а вместо това дават ресурсите на други, които ги дават на трети хора в една верига, която след това се обръща назад към всеки човек, дал ресурси.

Според възгледите на Лоулър продуктивният обмен съдържа най-голям потенциал за силни емоции, независимо дали са положителни или отрицателни. Договорният обмен ще събуди следващите по степен най-силни емоции, защото, както Линда Молм (1997) твърди, напрежението и конфликтите са вградени в процеса на преговори, въпреки че ритуалите на приключване в такъв обмен често променят полярността на емоциите и приключват обмена така, че двете страни да изразяват и усещат положителни емоции. Реципрочният обмен ще предизвика не толкова силни емоции, колкото при продуктивния и договорния обмен с възникващи положителни емоции, когато даването на ресурси на друг е взаимност и с негативни емоции, които ще станат ясни, едва когато след нормативен период от време даването на ресурси не е било върнато като жест от получателите. И накрая, общият обмен създава най-малко емоционална възбуда, защото хората обменят не директно помежду си, а по-скоро получават ресурси от лица, различни от тези, на които ресурсите първоначално са били дадени.

Относителната власт на лицата в една размяна има голям ефект върху възбудата на емоциите. За Ричард Емерсън (1962) и тези, като Лоулър (2001), които са приели идеите му за изследването на емоциите, властта на участника A над участника Б е функция на зависимостта на Б от A за ценни ресурси, а зависимостта се увеличава, когато A е единственият източник на ресурс, желан от Б, и Б не може да се откаже от ресурса, A има алтернативни източници за ресурсите, предоставени от Б на A, и Б не може да накара А да увеличи обменния курс. И обратното, по-висшата пълна власт съществува, когато двамата участници A и Б са еднакво зависими един от друг за ресурси, които те ценят. При условия на по-висша пълна власт размяната ще бъде честа и ще създава положителни емоции (Lawler & Yoon, 1993, 1996, 1998; Thye, Yoon, & Lawler, 2002). Честите актове на обмен се обективизират и символизират; и след като взаимоотношенията в един обмен бъдат символизирани, символите могат да активират положителни емоции и поддържат участниците в състояние на обмен, като по този начин подсилват положителната емоционална енергия по начина, посочен в теорията на ритуалното взаимодействие на Колинс.

Очакванията оказват голям ефект върху възбуждането на емоциите. Колкото по-високи са очакванията за ресурси и колкото повече печалбите отговарят на тези очаквания, толкова по-вероятно е чувството за удовлетвореност ще се засили. Ако очакванията са превишени, хората ще чувстват по-интензивни нива на щастие. До известна степен нормите и изчисленията за справедливост могат да понижат нивото на положително влияние, ако разпределението на ресурсите на едно и повече лица не се разглежда като честно и справедливо, дори когато печалбите отговарят на очакванията. Хората непрекъснато сравняват разходите, инвестициите и възнагражденията си с тези, постигнати от другите. Ако възнагражденията за един човек, дори и да получава печалба, са еднакви или по-малко, отколкото за тези, които имат по-ниски разходи и инвестиции, този човек ще изпита поредица от негативни емоции като гняв и ненавист. По този начин, когато очакванията не се реализират, защото печалбите спадат под очакванията или пък нарушават нормите за честност и справедливост, отрицателни емоции като гняв, страх и фрустрация ще бъдат възбудени.

След казано е очевидно, че нормите за справедливост функционират независимо от разходите, инвестициите и наградите. Оригиналната формулировка на закона за справедливостта при разпределението на Джордж С. Хоманс (1961) подчертава, че част от изчисленията на индивида за справедливостта сравняват наградите, разходите и инвестициите на едно лице с наградите, разходите и инвестициите на други лица в съответствие с правилата за безпристрастие. По-новите теоретии за справедливостта възприемат първоначалното определение на Хоманс за справедливостта при разпределението, добавяйки важни разширения на тази идея. Гилермина Ясо (1993) твърди, че справедливостта е логаритмична функция на съотношението между представата на човека за това какво би било справедлив дял от ресурси и действителните дялове на този човек. Тъкмо защото изчисленията за справедливостта са логаритмични, трябва да има по-скоро свръхвъзнаграждение, отколкото недостатъчно възнаграждение, за да се оформи едно усещане за несправедливост. Една квалификация, идваща от Хегвед и Килиън (1999), предполага, че хората по принцип ще изпитват вина за своето свръх-възнаграждение, когато те виждат, че то води до това другите да имат по-малки награди. Необходими са много по-малък недостиг на възнаграждения, за да се създаде чувство за несправедливост и да се получи гняв. И така, гневът е много по-вероятен, отколкото вината в резултат от изчисленията за справедливост. Властта също се пресича с изчисления за справедливостта: по-вероятно е хората с власт да смятат, че едно свръхвъзнаграждение е заслужено, отколкото тези без власт; и за тях ще е по-малко вероятно, отколкото за тези, които нямат власт, да изразят благодарност и други положителни емоции към тези, които са им дали свръхвъзнаграждения.

Динамиката на приписването се пресича с всички тези други сили при събуждането на емоции. Лоулър (2001) твърди, че човек може да припише причините на ограничен набор от обекти: задачата в група, Аза, другите и социалните единици, в които се случва размяната. Ако печалбите от обмена се приписват на задачата, индивидите ще изпитват приятно чувство, когато поведението е печелившо, и неприятно, когато не е. Ако приписването е на Аза, индивидите ще изпитат гордост, когато обменът е печеливш, и срам, ако не е. Ако приписването е на другите, лицето ще чувства благодарност и ще изразява тази благодарност към тях. Но ако печалбите не са удовлетворяващи и другите са виновни, лицето ще се опита да изрази гнева си към другите. А когато приписването е на социалната единица, в която обменът се осъществява, доходоносната печалба ще доведе човек до развиване на чувство за принадлежност към единицата, докато ако печалбите не са доходоносни, този човек ще покаже значително отдръпване и отчуждение от единицата.

Заключение

Както се вижда от тези кратки резюмета на теоретично базирани традиции в изследванията в социологията на емоциите, значителен напредък е постигнат в разбирането на емоционалната динамика в нейния социокултурен контекст. Тези традиции са донякъде изолирани една от друга и, следователно, ще бъде необходимо в бъдеще да се започне интегрирането им в по-обща теоретична рамка. Както се подчертава в началните страниците на този преглед, има няколко въпроса, които разделят теоретиците в социологията на емоциите. Един от тях е значението на биологията за разбирането на емоциите в социологическия им аспект. Друг е степента, в която емоциите са внедрени в човешката неврология или са социално конструирани. Трети е въпросът за мястото на познанието в емоциите (емоцията предшествана ли е или е последвана от когниции). И още един въпрос - за последиците от потискането на емоциите и за разпространението на несъзнателни емоционални състояния. Бъдещите теории и изследвания в областта на емоциите ще трябва по-ясно да свикнат с тези спорни въпроси. Още повече сега, когато има редица различаващи се теории, се изискват повече усилия, за да се интегрират тези перспективи в една по-обща теория. Някои автори като Tърнър (2007) или Колинс (2004) се стремят да разработят по-интегративни теории, но повечето социолози, изучаващи емоциите, остават в рамките само на една от теоретичните традиции, описани по-горе. Ако искаме социологията на емоциите да просперира, това тесногръдие трябва да отстъпи място на по-синтетични теории и изследователски програми.

Превод Ивайла Пешева

Jonathan H. Turner, The Sociology of Emotions: Basic Theoretical Arguments= Emotion Review
Vol. 1, No. 4 (October 2009) 340–354
© 2009 SAGE Publications and The International Society for Research on Emotion

Литература

Arnold, M. B. (1960). Emotion and personality. New York: Columbia University Press.
Barbalet, J. M. (1998). Emotion, social theory, and social structure: A macrosociological approach. Cambridge: Cambridge University Press.
Berger, J. (1988). Directions in expectation states research. In M. J. Webster & M. Foschi (Eds.), Status generalization: New theory and research (pp. 450–474). Stanford, CA: Stanford University Press.
Bianchi, A. (2004). Rejecting others’ influence: Negative sentiment and status in task groups. Sociological Perspectives, 47, 339–355.
Burke, P. J. (1991). Identity processes and social stress. American Sociological Review, 56, 836–849.
Burke, P. J. (1996). Social identities and psychosocial stress. In H. B. Kaplan (Ed.), Psychosocial stress: Perspectives on structure, theory, life course, and methods (pp. 141–174). Orlando, FL: Academic Press.
Clark, C. (1990). Emotions and micropolitics in everyday life. In T. D. Kemper (Ed.), Research agendas in the sociology of emotions (pp. 305–333). Albany, NY: SUNY Press.
Clark, C. (1997). Misery loves company: Sympathy in everyday life. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Collins, R. (1975). Conflict sociology: Toward an explanatory science. New York: Academic Press.
Collins, R. (1990). Stratification, emotional energy, and the transient emotions. In T. D. Kemper (Ed.), Research agendas in the sociology of emotions (pp. 27–57). Albany, NY: State University of New York Press.
Collins, R. (2004). Interaction ritual chains. Princeton, NJ: Princeton University Press.
 Collins, R. (2008). Violence: A micro-sociological theory. Princeton, NJ: Princeton University Press.
Cooley, C. H. (1902). Human nature and the social order. New York: Shocken. Damasio, A. (1994). Descarte’s error: Emotion, reason, and the human brain. Orlando, FL: G. P. Putman.
Driskell, J. E., & Webster, M., Jr. (1997). Status and sentiment in task groups. In J. Szmatka, J. Skvoretz & J. Berger (Eds.), Status, network, and structure: Theory development in group processes (pp. 179–200). Stanford, CA: Stanford University Press.
Ekman, P., & Friesen, W. V. (1971). Constants across cultures in the face and emotion. Journal of Personality and Social Psychology, 17, 124–129.
Emerson, R. M. (1962). Power-dependence relations. American Sociological Review, 27, 31–40. Franks, D. (2006). The neuroscience of emotions. In J. E. Stets & J. H. Turner (Eds.), Handbook of the sociology of emotions (pp. 39–62). New York: Springer.
Goffman, E. (1959). The presentation of self in everyday life. Garden City, NY: Doubleday.
Goffman, E. (1967). Interaction ritual: Essays on face-to-face behavior. Garden City, NY: Anchor Books.
Goffman, E. (1974). Frame analysis: An essay on the organization of experience. New York: Harper & Row. Gordon, S. L. (1981). The sociology of sentiments and emotion. In M. Rosenberg & R. H. Turner (Eds.), Social psychology: Sociological perspectives (pp. 562–592). New York: Basic Books. Hegtvedt, K. A., & Killian, C. (1999). Fairness and emotions: Reactions to the process and outcomes of negotiations. Social Forces, 78, 269–303.
Heise, D. R. (1979). Understanding events: Affect and the construction of social action. Cambridge: Cambridge University Press. Hochschild, A. R. (1975). The sociology of emotions: Selected possibilities. In M. Millman & R. M. Kanter (Eds.), Another voice (pp. 280–307). Garden City, NY: Anchor Press.
Hochschild, A. R. (1979). Emotion work, feeling rules, and social structure. American Journal of Sociology, 85, 551–575.
Hochschild, A. R. (1983). The managed heart: Commercialization of human feeling. Berkeley: University of California Press.
Homans, G. C. (1961). Social behavior: Its elementary forms. New York: Harcourt Brace & World. Houser, J. A., & Lovaglia, M. J. (2003). Status, emotion, and the development of solidarity in stratified task groups. Advances in Group Processes, 19, 109–137.
Jasso, G. (1993). Choice and emotion in comparison theory. Rationality and Society, 5, 231–274.
Kemper, T. D. (1978a). A social interactional theory of emotions. New York: Wiley.
Kemper, T. D. (1978b). Toward a sociology of emotions: Some problems and some solutions. The American Sociologist, 13, 30–41.
Kemper, T. D. (1987). How many emotions are there? American Journal of Sociology, 93, 263–289.
Kemper, T. D., & Collins, R. (1990). Dimensions of microinteraction. American Journal of Sociology, 96, 32–68. Lawler, E. J. (2001). An affect theory of social exchange. American Journal of Sociology, 107, 321–352.
Lawler, E. J., & Yoon, J. (1993). Power and the emergence of commitment behavior in negotiated exchange. American Sociological Review, 58, 465–481.
Lawler, E. J., & Yoon, J. (1996). Commitment in exchange relations: A test of a theory of relational cohesion. American Sociological Review, 61, 89–108.
Lawler, E. J., & Yoon, J. (1998). Network structure and emotion in exchange relations. American Sociological Review, 63, 871–894.
Lazarus, R. S. (1991). Emotion and adaptation. New York: Oxford University Press.
LeDoux, J. (1996). The emotional brain: The mysterious underpinnings of emotional life. New York: Simon & Schuster.
Lovaglia, M. J., & Houser, J. A. (1996). Emotional reactions and status in groups. American Sociological Review, 61, 867–883.
Mandler, G. (1975). Mind and emotion. New York: Wiley.
McCall, G. J., & Simmons, J. L. (1978). Identities and interactions. New York: Free Press.
Mead, G. H. (1934). Mind, self, and society. Chicago: University of Chicago Press.
Molm, L. D. (1997). Coercive power in exchange. Cambridge: Cambridge University Press.
Plutchik, R. (1980). Emotion: A psychoevolutionary synthesis. New York: Harper & Row.
Ridgeway, C. L. (1994). Affect. In M. Foschi & E. J. Lawler (Eds.), Group processes: Sociological analyses (pp. 205–230). Chicago, IL: Nelson Hall.
Ridgeway, C. L., & Johnson, C. (1990). What is the relationship between socioemotional behavior and status in task group? American Journal of Sociology, 95, 1189–1212.
Rosenberg, M. (1990). Reflexivity and emotions. Social Psychology Quarterly, 53, 3–12.
Scheff, T. J. (1979). Catharsis in heading, ritual, and drama. Berkeley: University of California Press.
Scheff, T. J. (1988). Shame and conformity: The deference-emotion system. American Sociological Review, 53, 395–406.
Scheff, T. J. (1994). Bloody revenge: Emotions, nationalism, and war. Boulder, CO: Westview.
Shelly, R. K. (1993). How sentiments organize interaction. Advances in Group Processes, 16, 113–132.
Shelly, R. K. (2001). How performance expectations arise from sentiments. Social Psychology Quarterly, 64, 72–87.
Shelly, R. K. (2004). Emotions, sentiments, and performance expectations. Advances in Group Processes, 21, 141–165. Shott, S. (1979). Emotion and social life: A symbolic interactionist analysis. American Journal of Sociology, 84, 1317–1334. Smith-Lovin, L. (1990). Emotion as the confirmation and disconfirmation of identity: An affect control model. In T. D. Kemper (Ed.), Research agendas in the sociology of emotions (pp. 238–270). Albany, NY: State University of New York Press.
Smith-Lovin, L., & Heise, D. R. (1988). Analyzing social interaction: Advances in affect control theory. New York: Gordon & Breach.
Stets, J. E. (2005). Examining emotions in identity theory. Social Psychology Quarterly, 68, 302–315.
Stets, J. E., & Turner, J. H. (Eds.). (2006). Handbook of the sociology of emotions. New York: Springer.
Stryker, S. (1980). Symbolic interactionism: A social structural version. Menlo Park, CA: Benjamin Cummings.
Stryker, S. (2004). Integrating emotion into identity theory. Advances in Group Processes, 21, 1–23.
Summers-Effler, E. (2002). The micro potential for social change: Emotion, consciousness, and social movement formation. Sociological Theory, 20, 41–60.
Summers-Effler, E. (2004a). Defensive strategies: The formation and social implications of patterned self-destructive behavior. Advances in Group Processes, 21, 309–325.
Summers-Effler, E. (2004b). Radical saints and reformer heroes: Culture, interaction, and emotional intensity in altruistic social movement organizations. Unpublished dissertation, University of Pennsylvania, Philadelphia.
Thamm, R. (2004). Towards a universal power and status theory of emotion. Advances in Group Processes, 21, 189–222.
Thoits, P. A. (1990). Emotional deviance: Research agendas. In T. D. Kemper (Ed.), Research agendas in the sociology of emotions (pp. 180–203). Albany, NY: State University of New York Press.
Thye, S. R., Yoon, J., & Lawler, E. J. (2002). The theory of relational cohesion: Review of a research program. Advances in Group Processes, 19, 139–166.
Turner, J. H. (1999). Toward a general sociological theory of emotions. Journal for the Theory of Social Behavior, 29, 132–162.
Turner, J. H. (2000). On the origins of human emotions: A sociological inquiry into the evolution of human affect. Stanford, CA: Stanford University Press.
Turner, J. H. (2002). Face-to-face: Towards a sociological theory of interpersonal behavior. Stanford, CA: Stanford University Press.
Turner, J. H. (2007). Human emotions: A sociological theory. London: Routledge.
Turner, J. H. (in press). The stratification of emotions: Some preliminary generalizations. Sociological Inquiry.
Turner, J. H., & Stets, J. E. (2005). The sociology of emotions. Cambridge: Cambridge University Press.
Turner J., & Stets, J. (2006). The moral emotions. In J. E. Stets & J. H. Turner (Eds.), Handbook of the sociology of emotions (pp. 544–568). New York: Springer.
Wentworth, W. M., & Ryan, J. (1992). Balancing body, mind and culture: The place of emotion in social life. In D. D. Franks & V. Gecas (Eds.), Social perspectives on emotion (pp. 25–46). Greenwich, CT: JAI Press.
Wentworth, W. M., & Ryan, J. (1994). Introduction. In D. D. Franks, W. M. Wentworth & J. Ryan (Eds.), Social perspectives on emotion (pp. 1–17). Greenwich, CT: JAI Press.
Wentworth, W. M., & Yardly, D. (1994). Deep sociality: A bioevolutionary perspective on the sociology of human emotions. In D. D. Franks, W. M. Wentworth & J. Ryan (Eds.), Social perspectives on emotion (pp. 21–55). Greenwich, CT: JAI Press.