Исторически изследвания на Аз-а и емоциите

Настоящата статия прави преглед на историческите изследвания на Аз-а и емоциите в европейската и северноамериканската история от XV век насам. Целта е не толкова да се разгледат резултатите от изследванията, колкото да се проучат променящите се рамки, в които те изглеждат важни, да се разбере защо точно „емоциите“ са се превърнали във важна тема от 80-те години на XX век насам и да се изяснят методологическите изводи от тази работа. Статията проучва, между другото, зараждащата се картина на историята на емоциите. Както показват по-нови изследвания, на фона на противоположните идеи на Ренесанса и Реформацията, XVI и XVII век се сблъскват с отворените възгледи за Аз-а и с въпроса за искреността. XVII и XVIII век развиват по-оптимистична визия за човешката природа и човешките чувства, в рамките на която излишеството от сантименталност изглежда обещава нов златен век. XIX век идва със завръщането към строгата самодисциплина, но съчетана с копнежа по дълбока романтичност, само за да бъде последван от XX век, в който се очаква, че разхлабването на моралната строгост ще доведе до стоическо хладнокръвие.

Изследвания до 1970 г.

Историята на Аз-а е добре разработена тема в изследванията върху социалната и културната история. От времето на Якоб Буркхарт в края на XIX век до 70-те години на XX век историците категорично възхваляват възхода на модерния индивид като светски, образован, разумен, егоцентричен социален актьор. Често се смята, че това развитие включва превъзмогване на емоциите.

Йохан Хьойзинха, например, твърди през 1919 г., че превъзмогването на емоциите включва етап на изобилна външна емоционалност през късното Средновековие. „Този дух, страстен и груб“, пише той,

твърд и същевременно сълзливо-състрадателен, постоянно колебаещ се между мрачното отхвърляне на света и наслаждението от неговата пъстра красота, не би могъл да съществува извън строгите жизнени очертания. Емоциите трябвало да се ограничават в здравите рамки на установените норми; по този начин общественият живот като правило се преобразувал в ред.“ (Хьойзинха, 2002, с. 50)

Така че за Хьойзинха претенциозните ритуали на рицарски устрем, идеализирана любов, съвършена лоялност и макабрено оплакване през късното Средновековие представляват вид подготовка за модерния индивидуализъм.

През 1939 г. Норберт Елиас тръгва от Фройд и развива теория за, както го нарича, „процеса на цивилизация“ (Елиас, 2000). Той вярва, че възходът на добрите обноски включва свиване на границите на срама. Биологичните секрети като слуз, плюнка и изпражнения, които през Средновековието открито се елиминират и избърсват, през XVII век вече биват скривани от погледа. Сребърните прибори навлизат като посредници между храната и ръцете; месото вече не се реже на масата, а се сервира върху чинии, готово за консумиране. Състезателните спортове заменят враждите и размириците. Първата брачна нощ, споделяна досега от любопитни роднини и придворни, постепенно се превръща в лично преживяване. Правилата и наказанията, свързани с личното поведение, в предишни времена са категорични и се прилагат като действия отвън. Постепенно те се превръщат в подразбиращи се от само себе си и биват интериоризирани. Кихането, отделянето на газове и открито агресивните жестове вече предизвикват силен срам; страхът от срама подтиква индивида към постоянна бдителност. Подобни интериоризирани ограничения, свързани с възхода на държавата и властта на закона, позволяват на индивида да се възползва от по-голяма свобода в други отношения.

К. С. Луис отбелязва в книгата си „Алегория на любовта“ от 1936 г., че тържеството на извънбрачната любов в средновековната дворцова литература постепенно отстъпва на тържеството на романтичния брак по любов в модерната литература. Тази промяна, както и придружаващата я промяна в поведението, включва също нарастващ вътрешен контрол над инстинктите. На същото мнение е и Люсиен Февр в книгата си „Небесна любов, земна любов“ – изследване на любовта през XVI век – публикувана през 1944 г. Любовта е „дива страст“, уверява той читателя си, a средновековната и дворцовата литература от началото на модерната епоха като „Хептамерон“ на Маргьорит дьо Навар прави опит да дисциплинира и облагороди тази страст. Маргьорит е знаела, че мъжете от нейното време не се въздържат да посегнат към която жена пожелаят, ако се появи възможност. Февр предполага, че XVI век представлява „детството“ на Аз-а. Може би XX век представлява неговoтo „юношество“ (Февр, 2009, с. 283–286).

През следвоенните години продължават да господстват прогресистките възгледи. Филип Ариес е сред първите, които правят предположения за Аз-а и чувствата въз основа на нови изследвания в областта на демографската история. Ариес вярва, че до 1800 г. детската смъртност е толкова висока, а продължителността на живота толкова кратка, че хората вероятно са придавали относително малка стойност на живота на малките деца и не са изпитвали много тъга при среща със смъртта. Трите му много успешни книги, посветени на тези въпроси, „История на френското население и неговото отношение към живота от XVIII век насам“ (1948/1971), „Детето и семейния живот по време на стария режим“ (1960) и „Човекът пред смъртта“ (1977) показват как количествените и социологическите изследвания могат да бъдат използвани, за да хвърлят нова светлина върху културните, личните и емоционалните преживявания в миналото. Но неговите прогресистки възгледи представляват нещо като преобръщане на по-ранни концепции, тъй като той предполага, че доскоро индивидите са изпитвали дълбоко отчуждение от собствения си живот. Според Ариес напредъкът се състои по-скоро в събуждането на чувствата, отколкото в тяхното овладяване.

Нови направления в историческите изследвания след 1970 г.

През 60-те и 70-те години на XX век всякакви видове прогресистки възгледи относно историята са обект на остри предизвикателства. Общественото мнение постепенно разбира за целия ужас на Втората световна война с нейните бомбардировки с напалм, атомните бомби и холокоста. Движението за граждански права в САЩ подкопава претенциите на една от главните държави-победителки да служи като модел за свобода и демокрация. То бързо е последвано от нов вид феминистко движение, което разкрива дълбоко загнездените неравенства във всички западни демокрации. Използвайки същия модел на политика, хомосексуалистите започват да оспорват статуса си на хора извън закона. Великите сили, отстъпвайки пред исканията на националистическите движения в колониите, започват да демонтират огромните си империи. В началото на 70-те години вече е невъзможно пълнолетният хетеросексуален мъж от европейски произход да бъде разглеждан като образец за цивилизацията и прогреса, както доскоро се е смятало.

Все пак съществува голяма несигурност относно замяната на старата историческа парадигма на прогреса към модерния индивидуализъм. Тази несигурност дава началото на различни изследователски направления, които в началото стартират уверено. Нито едно от тях обаче не стига до резултати, които са достатъчно надеждни, за да завладеят дисциплината. Към 80-те години възникват нови въпроси за Аз-а, разума и емоциите; тези въпроси водят до нарастване на настоящата вълна от интерес към историята на емоциите.

Някои от направленията в изследванията, които възникват вследствие на несигурността на 70-те години, са следните:

1.    Етнографски обрат, вдъхновен от произведенията на Е. П. Томпсън (1971), Натали Зимън Дейвис (1975), Еманюел Льо Роа Ладюри (1975) и други, които насърчават историците да отхвърлят остарялото схващане за бедните като управлявани от апетити и страсти. Техният живот се формира от ритуали и символи, и се управлява от здравите колективни схващания за справедливост и независимост („морална икономика“), които те активно, а на моменти и яростно защитават през вековете.

2.    Опит за възстановяване на пренебрегнатата история на жените, която скоро прераства в история за полова идентичност и сексуалност. Преоткриването на женската литературна и интелектуална история в произведенията на автори като Кристин дьо Пизан, Афра Бен, Жермен дьо Стал или Мери Уолстънкрафт разкриват непозната досега история на Аз-а, в която овладяването на емоциите в никакъв случай не е критерий за напредък. Освен това, опитите да се разбере природата на политическото влияние на жените през различните периоди и дефинирането и предефинирането на женската област с течение на времето предлагат изцяло нова периодизация на миналото на Запада, както например се вижда в известната статия на Джоан Кели Гейдъл от 1976 г. „Имали ли са жените Ренесанс?“ (Kelly Gadol, 1976/1987).

3.    Трето направление, което произлиза от радикалната критика на Мишел Фуко на всички прогресистки възгледи за историята, на западните схващания за разума, за независимия Аз и на нормативната западна хетеросексуалност (Фуко,1992, 1993,1996, 1998). Широко разпростиращото се иконоборство на Фуко предлага модел, който привлича много историци и литературни критици. Фуко вдъхновява изследвания в множество области: история на психиатрията, приютите за душевноболни и затворите; историята на концепциите за сексуалните отклонения и трансгресията; историята на „дискурса“, който се разбира като текст или изказване, вдъхновено от фундаментална структура от категории или класификации, които са отвъд осъзнатото. Фуко разбира историята като  поредица от внезапни разриви, които се случват, когато една несъзнавана дискурсивна структура измества друга. Тъкмо под влиянието на една такава условна структура съвременният човек вярва, че съществува такова нещо като „индивид“ или „субект“, който може да разсъждава и говори, и който може да е обект на освобождение.

Донякъде вдъхновен от Фуко, в книгата си „Самомоделиращият се Ренесанс: От Мор до Шекспир“ (1980) Стивън Грийнблат предлага радикална преоценка на идеята за Ренесанса като създател на новия съвременен индивид. Според Грийнблат ренесансовите придворни и хуманисти разбират Аз-а като някаква дискурсивна конструкция и се залавят да „моделират“ себе си в контекста на дворцовата и печатната писмена култура от началото на модерната епоха. Грийнблат отхвърля възхваляването на изгряващия индивидуализъм от страна на Буркхарт. Грийнблат забелязва странни прилики между разбиранията за самомоделирането на XVI век и тези на късния XX век, но не отдава някакво специално значение на тези прилики. В представите на Фуко историята е последователност от доминиращи дискурсивни структури или „епистеми“, както ги нарича той, които се разпадат и биват заменени от нови без някакъв особен ред. За последователите на Фуко емоциите имат само вторично значение, те са само още една черта на субекта, която е изцяло творение на езика.

4.    Четвърто направление получава началото си от концепцията на Юрген Хабермас за публичната сфера и най-общо от неговата критическа теория, която започва да оказва влияние върху историците към края на 70-те години. Изследването на Хабермас „Структурни изменения на публичността“ (1995) предполага, че рационалното обсъждане е възможно при определени условия на социалната практика, и такива условия са съществували за кратко през късния XVIII век – в частната литературна среда на салоните и в печатната писмена култура на абсолютните монархии. Хабермас предлага възгледите си за причините за залеза на този делиберативен идеал в общества, където модерните технологии позволяват манипулирането на масовата общественост. Поради това Хабермас се придържа към една по-традиционна концепция за Аз-а – Аз, който е податлив към емоционална манипулация, но и разумен при определени обстоятелства. В по-късни свои произведения Хабермас критикува Фуко за противоречивостта му и излага една теория за комуникативна рационалност с цел допълване и завършване на идеите на Вебер за институционална рационалност. Възгледът на Хабермас не е по-прогресистки от този на Фуко. За него връхната точка в европейската история е един момент през XVIII век. Но това схващане за публичната сфера като набор от конкретни институции и практики е извънредно плодотворен за историците, и скоро вдъхновява многобройни изследователски проекти и възраждане на интереса към интелектуалната история.

Отговорът на тези предложения предизвиква взрив от креативност сред историците, но води и до разпиляване на енергия и интерес към разнообразни изследователски програми, които често довеждат до резултати, трудни за съгласуване. Въпросът за емоциите възниква индиректно, но постоянно. Появявайки се през 1980 г., иноваторският опит на Джон Босуел да напише историята на хомосексуалността изглежда открива златен век на относителна толерантност от XI до XIII век, когато гей общностите открито процъфтяват в европейските градове, а монасите и монахините нямат нищо против дълбоки еротични връзки помежду си. Но трудът на Лорънс Стоун „Семейството, сексът и бракът в Англия през 1500-1800 г.“, който излиза през 1979 г., изглежда потвърждава изводите на Филип Ариес, според които подобряването на условията и по-голямата индивидуална свобода с времето правят възможни по-дълбоките чувства и високата оценка на нежността и интимността, които към 1800 г. стават изцяло модерни. Книгата на Жан Делюмо „Страхът в западния свят през XIV-XVIII век“ (1978) обаче отхвърля допускането на Ариес и Стоун, че мъжете и жените в началото на модерната епоха са били по-малко емоционални, отколкото по-късните поколения. (Тази идея вече е атакувана от Льобрюн през 1971 г. в изследване на скръбта в началото на модерната епоха.) Делюмо смята, че Черната смърт и последвалата демографска нестабилност са създали ситуация на религиозно страхопочитание, което лесно бива експлоатирано от дейците на Реформацията, проповядващи покаяние.
В историография за XIX век, в книгата си „Виена от края на века: Политика и култура“, издадена през 1981 г., Карл Шорске обрисува Зигмунд Фройд като разочарован либерал, който в отговор на антисемитизма в австрийския социален живот и политика развива теория за Аз-а от гледна точка на която социалният живот и политиката нямат връзка с него. Но книгата на Питър Гей „Буржоазният опит, Том I: Възпитание на чувствата“ (1984) рисува една много различна картина на XIX век, в която викторианската самодисциплина е доста по-малко стриктна и унифицирана, отколкото често се смята, но въпреки това достатъчно ограничаваща, което позволява на разпространението на фройдисткото мислене да даде финалния тласък на вече съществуващото мощно движение на съпротива.

Трудът на Норберт Елиас е преоткрит приблизително по това време. За някои идеите на Елиас могат да бъдат тълкувани през обектива на Фуко като разкриване на част от историята на самомоделирането. Но според други Елиас предлага забележително оригинална адаптация на мисълта на Фройд. И в двата случая Елиас използва източници, които дълго време са били пренебрегвани, а именно наръчниците за поведение и етикет. Почти по същия начин както Хабермас се обръща към публичната сфера, използването на такива източници от страна на Елиас дава сигнал на историците да насочат вниманието си към група въпроси и такъв вид документ, който позволява търсенето на отговори – независимо от мнението им за хипотезата на Елиас относно интернализирането на срама.

През 1985 г. Каръл З. Стърнс и Питър Стърнс твърдят, че историята на емоциите трябва да се превърне в самостоятелна изследователска територия, и настояват, че много изводи, до които историците са стигнали относно емоционалния опит в миналото, смесват норми и реалност. Всяко общество си има емоционални стандарти, твърдят те. Тези стандарти имат история, която може да бъде изследвана чрез изучаване на книжнината, свързана с даването на съвети като морални трактати и проповеди, наръчниците на Елиас за поведението и етикета, книги със съвети за съпруги, съпрузи, фермери, джентълмени, младежи и т.н., както и чрез изучаването на правото и литературата. Но тези стандарти не се припокриват с действителните емоционални преживявания и тяхното изразяване. Те настояват, че най-важен е въпросът дали действителният опит и поведение следват стандартите или не. Въпреки че този въпрос е труден за разглеждане, документите загатват за една много по-комплексна география на историческа промяна, отколкото историците дотогава са си представяли. В серия от монографии Стърнс и Стърнс демонстрират ефикасността на своя метод за разбиране на историята на САЩ през XIX и XX век (P. Stearns & C. Stearns, 1986; P. Stearns, 1989, 1994).

Разграничавайки стандартите и преживяванията, Стърнс и Стърнс се изправят срещу „лингвистичния обрат“, промяната в интерпретативния метод, повлияна от Фуко, която разглежда Аз-а като конструкция от дискурси. Трудно е да се разбере как човек би могъл да се отклони от стандартите на своя културен контекст, ако в Аз-а не присъстваха недискурсивни останки. Този проблем подтиква антрополозите, които започват да работят върху емоциите през 80-те години на XX век, към продължителен дебат (за преглед, вж. Reddy, 1999). Някои настояват, че емоциите са доминирани изцяло от културата, освен един малък и намаляващ принос на човешката природа. Други настояват, че определени емоции са „основни“ и универсални, докато други са културни по произход, придобити чрез практика и колективен опит. Въз основа на последния възглед, страхът от нападаща мечка се разглежда като „основен“, докато страхът, че любимият футболен отбор ще загуби мача - като културен. Дебатът се усложнява от факта, че влиянието на Пол Екман е в апогея си сред експерименталните психолози от този период. Според Екман човешките същества изпитват само шест „основни“ емоции. Културните разновидности произлизат само от съчетаването на тези шест, а също и от прилагането на т. нар. „правила за изразяване на емоции“ [display rules], които предписват маскиране на емоциите в определени контексти.

Повечето учени предпочитат да се позиционират някъде между двете крайности, подозирайки, че (1) човешката природа би трябвало да ни предразполага към определени видове емоционални реакции и също, (2) че културата играе значителна роля в оформянето на тази предразположеност. Факт е, че през последните 15 години възходът на „емоционалната невронаука“ създава експериментално извлечени модели за мястото на емоцията в когнитивната обработка и паметта, което показва как се усвоява емоцията, въпреки че съществува предварително зададен диапазон от състояния на активност на нервната система, които влияят на емоцията и се повлияват от нея (Duncan & Feldman Barrett, 2007). Прогресът на невронауката прави на практика старата дихотомия на „дискурс“ и „опит“ невалидна, тъй като разкрива доказателства за стотици отделни кодове, които посредничат при най-простата задача като например посягането за лъжица или назоваването ѝ. Ще се върна на този въпрос по-долу.

До началото на 90-те години изследванията в редица от споменатите направления взаимно се доближават, за да достигнат до нови начини в разбирането на периодите на Ренесанса и Реформацията, както и да дадат поразително нови картини за Просвещението през XVIII век и така наречената „викторианска“ ера на XIX век.

Тенденции в изследванията върху Ренесанса и Реформацията

Изследвания на социалната история през Ренесанса и периода на Реформацията (около 1450 – 1650) разкриват, че новите религиозни течения се усещат най-силно в градовете. (За преглед, вж. Holt, 2003.) Градските управи въвеждат нов стриктен контрол върху облеклото и поведението, като институционализират брака като обществен акт, ограничават или забраняват пиенето, танците, проституцията, прелюбодействието и хомосексуализма. На тези, които не са сред светците, не им се разрешава да предизвикват гнева на Бог върху обществото чрез своето неморално поведение. В законодателството се въвеждат драконовски наказания, въпреки че на практика се прилага по-мека дисциплина с цел промяна в поведението. Новата дисциплина се разпростира и в протестантските, и в католическите градове. Провинцията не е толкова повлияна от новия морал, нито пък дворовете на владетелите. Владетелските дворове често са разкъсвани от сектантски конфликти, но в много случаи поведението на аристократите и придворните продължава да бъде регламентирано от разбиранията за служене, изисканост, самообладание и превзето себеизразяване, заимствани от средновековните рицарски традиции и ренесансовия хуманизъм. Придворните, в общи линии, се вълнуват повече от добрата репутация и приличието, отколкото от морала. Изключения като Томас Мор само потвърждават правилото; гъвкавият Еразъм или смирената Маргьорит дьо Навар са в хармония по-скоро с възгледите на много хуманисти и аристократи, свързани с дворовете на владетелите (Craveri, 2002, 2007; Hintz, 2005).

По този начин социалната история разкрива голямото разнообразие от практически концепции за Аз-а и емоциите през ранните модерни векове. Предлагат се различни подходи за разбирането на това разнообразие. Двама италиански историци, Карло Гинзбург и Джовани Леви, използвайки метод, който те наричат „микроистория“, твърдят, че не може да се очаква една отделна кохерентна система от разбирания или ценности да управляват Аз-а в определен период (Ginzburg, 1976; Levi, 1985). Инакомислието царства през целия ранномодерен период не само в религиозните дела, но и в най-дълбоките структури на индивидуалността и чувствата. Те вярват, че управляващият елит има слабо влияние върху масовите религиозни вярвания или масовите емоционални преживявания. Има и други историци, като например Дейвид Сабийн, който в книгата си „Силата на кръвта“ (1984) настоява, че тясна мрежа от властови връзки свързва елита с популярното поведение и ограничава степента на отклонение при необразованите. Разнообразие съществува, но то е в рамките на едно подредено и строго йерархично общество. Например, когато теолозите спорят върху природата на евхаристията по време на литургията, те се вълнуват най-много от въпроса за трансубстанциацията. За разлика от тях, необразованите – както протестанти, така и католици – се обединяват във възгледа , за ритуала на причастието като акт на умиротворяване или помиряване с общността. Толкова различни подходи безспорно могат да съществуват, но когато влязат в конфликт помежду си, образованите проповедници и администратори безапелационно налагат своите официални интерпретации (Holt, 2003, pp. 135-136; Sabean, 1984).

Линдъл Ропър (1989), Мери Уизнер (1986), Хайди Вундер (1992) и други изследват как Реформацията се отразява върху статута на жените. Оспорвайки оптимистичния възглед на Стивън Озмънт (1983) за семейството по време на Реформацията, те твърдят, че жените в градовете губят независимостта си, когато властите затягат контрола върху нравствеността. Премахването на тайните бракове например означава, че бременните жени вече не могат да съдят любовниците си за нарушаване на техните обещания. В случай, че се обърнат към съдилищата, търсейки защита от прелъстителите си, сега те най-вероятно биха били изложени на опасността да бъдат осъдени за разврат. Наказанията за прелюбодействие са по-строги към жените. Изобличаването на порочната природа на жената постила пътя към паническите вълни от процеси срещу вещици в края на XVI и началото на XVII век. В книгата си „Едип и дяволът“ (1994) Ропър предлага смела фройдистка интерпретация на дисциплината в градовете по време на Реформацията. Тя се фокусира върху обстойния интерес към телесните течности и отверстията, за който говорят документите от този период. Открива, че мъжкото тяло се смята за преливащо от опасни течности и енергии, склонни към прекипяване; регулирането на морала се интерпретира в контекста на градските кодекси за мъжка чест и срам. Тъкмо в контекста на тези понятия за чест регулирането на морала дава предимство на мъжете пред жените. Тя отбелязва също и честия провал на репресивните мерки и нарастващия обществен цинизъм на официалния морал.

Потвърждавайки усещането на Ропър за разпространяващия се цинизъм, Изабел В. Хъл внимателно проследява постепенния упадък на моралната дисциплина в немскоговоряща Европа по време на Реформацията в края на XVI век. Нейното обстойно изследване показва, че въпреки наличието на строги писмени правила, след 1648 г. волята за тяхното прилагане рухва, някъде по-бързо, другаде - по-бавно, а към средата на XVIII век започва тяхната отмяна и в новото законодателство биват застъпени схващания за Аз-а и нравствеността, типични за Просвещението (Hull, 1996).

В последните години двама историци - изследователи на италианския Ренесанс предлагат нови подходи за разбирането на ранния модерен Аз. Джон Мартин (1997) твърди, че идеята на Грийнблат за „самомоделирането“ не е подкрепена от много писмени доказателства от времето на ранната модерна епоха. Мартин посочва по-специално широкоразпространеното схващане за искреността. Понятието искреност само по себе си е ново и то провокира дълбоки опасения. Много тълкуватели придават голяма стойност на искреността, но признават, че при много обстоятелства не е благоразумно да си искрен. Необходимостта от лицемерие бива широко призната, както и страхът от нея. Със засилването на държавата и на деспотичността на принцовете животът в дворовете става все по-труден. Докато официалните теологически доктрини биват разяснявани, а лоялността налага тяхното спазване, въпросът за вярата и за искреното изповядване на вярата предизвиква безпокойство. Благоразумният Аз успява да преодолее това безпокойство чрез разбирането, че човек трябва да поддържа дистанция между вътрешния и външния си аспект. Наскоро Мартин (2004) предположи, че хората от ранномодерната епоха често са се смятали за пропускливи, тоест, отворени за влияния като изкушения от дявола или енергия от божествена милост. В такъв смисъл те не са считали чувствата, които изпитват, като непременно свои, нито пък обещанията или обетите като произлизащи от най-истинския им Аз. Без съмнение тази идея за Аз-а, отворен към директни влияния отвън окуражава държавата и религиозните власти активно да упражняват това влияние чрез изтезания, заплахи за изгаряне на клада, принудителни обети за вярност или лоялност. В същото време пропускливият Аз все по-лесно попада под влиянието на дявола, магьосничеството или ересите.

В книгата си „Силни думи: писане и социалното напрежение през италианския Ренесанс“ (2001) Лауро Мартинес се обръща към поезията като източник, за да разбере емоционалната „система“ на градските райони и покровителствените мрежи. Той открива, че в поемите, създадени за силни покровители, в любовната лирика, адресирана до дамите и в религиозните стихове, писани за Дева Мария, Христос или светци, се използва сходна лексика за възхвала. Всички тези висшестоящи биват възхвалявани за тяхната мъдрост, благоволение и красота, и асоциирани с божествени тела; предлага им се вярност, подчинение и служене; молят ги за любов и подкрепа. Тази хвалебствена поезия, която е толкова сходна въпреки различните си области, е израз на емоционалните стандарти на едно общество, в което силата, влиянието и богатството са концентрирани в ръцете на принцове, прелати и фракционни водачи. Но Мартинес вижда също така и напрежение и натиск, неизбежно създадени от живота в тези покровителствени мрежи, където домогването до благосклонност е безкрайна игра, а фракционните конфликти - постоянно присъстваща заплаха. Той проучва оскърбителната поезия, написана с цел да опозори съперниците за милостта на покровителя, както и да упрекне враговете на покровителя – и тя съвсем не е нещо, което би привлякло вниманието на литературните критици. Той открива специален вид обиди в тези малки произведения, „доминирани изключително от художествени образи, които са в хармония най-вече с дейността на месарите, работниците във фермите, сводниците, прокажените: картини на мърша, боклуци, фекалии, проституция, содомия, уродливи болести, животни от обора и екскреторни органи“ (Martines, 2001, p. 25) Мартинес открива и цял жанр творби, посветени на осъждането на земната любов, често съчинени от същите поети, станали известни със своята любовна поезия като Симоне Сердини Савиозо, Пиетро Бембо и Антонио Аламани. Висшите идеали на любовта често биват отхвърлени като прикрит разврат. Отричащите любовта поеми за самоубийство, написани от Савиозо около 1420 г. и четени нашироко през следващите десетилетия, следват провала на една дълбока интимна връзка. Савиозо осъжда сляпото желание, лицемерието, гордостта и непостоянството на жените – тук, както и навсякъде другаде, отхвърлените влюбени мъже бързо прегръщат мизогинията. Мартинес открива и някои следи от скептицизъм спрямо Бог и религията. По този начин ренесансовата поезия изразява не само нормативните емоции, свързани с подчинението, лоялността и възторга, но позволява и изразяването на „напрежението“, както го нарича Мартинес, породено от живота в един променлив, дълбоко йерархичен социален ред.

Този нов труд, посветен на Аз-а от ранната модерна епоха и емоционалния живот, рисува картина, абсолютно различна от картината, предложена отдавна от Якоб Буркхард, както и от концепцията за самомоделирането на Стивън Грийнблат. Вече не виждаме възхода на разумния, скептично настроен, егоцентричен индивид през тези векове. Виждаме пропускливи индивиди, които се борят с въпросите за вярата и предаността в един свят, където магията и божията милост все още са активни фактори. Откриваме индивиди, които смятат, че на тях, приятелите и семействата им е присъщо да са разпуснати и поради това трябва да разчитат на градските власти да регулират всеки аспект на тяхното поведение. Разпитите, изтезанията, дамгосването и приковаването на позорния стълб редовно се използват, за да засилят самоконтрола. Политически силните фигури биват обсипани с възхвали толкова обилно, редовно и находчиво, за да се оправдае сервилното подчинение. Това е вид подчинение, което нито едно схващане за „индивидуализма“ такъв, какъвто го разбираме в днешно време, би приело. Все пак, както Мартин и Мартинес многократно изтъкват, съществуват гласове на критика и независимост. Както разкриват Ропър и Вундер, жените запазват ограничена способност за самоопределяне.

Тенденции в изследванията на XVIII век

Следователно, ако искаме да открием раждането на модерния индивидуализъм някъде в европейското минало, трябва да го търсим по-късно, през ерата на научната революция и Просвещението. Но актуални тенденции в изследванията отново блокират лесно достигнатите изводи.

В една по-стара концепция Просвещението се разглежда като „Епоха на разума“, през която проницателни обществени интелектуалци като Волтер и Хюм популяризират новия научен възглед за света, възхваляват силата на човешкия ум, заклеймяват религиозните предразсъдъци и проповядват естествените права. Тази теза за Просвещението, продукт на XIX век, е защитена блестящо от Ернст Касирер през 30-те и от Питър Гей през 60-те години на XX век (Cassirer, 1932/1951; Gay, 1966-1969). И Касирер, и Гей омаловажават някои от творбите на Дени Дидро и Жан-Жак Русо. И двамата посочват Готхолд Ефраим Лесинг и Имануел Кант като представители на най-висшия и най-чист израз на просвещенската мисъл. Норбърт Елиас е толкова убеден в този начин на мислене, че смята немската Kultur на XVIII век с нейното ударение върху Empfindsamkeit [емоционалната чувствителност] за несинронизирана с рационализма на английското и френско Просвещение. Но в атмосферата на периода след 1970 г. такъв подход към интелектуалната история не може да бъде поддържан. Човек не може да твърди, че познава един период, ако е прочел великите произведения на едно предопределен канон, било то интелектуален или литературен.

Просвещението несъмнено води до разпространяването на един размагьосан възглед за живота, скептицизъм към религията, стремеж към критичен подход в изследванията (интерпретиран по различен начин) и вяра в естественото право. Но индивидът, такъв, какъвто е възприеман през XVIII век, не е нито рационален, нито егоцентричен в смисъла, който по-късните времена влагат в тези понятия. Вместо това се вярва, че индивидите притежават нравствено добра емоционална чувствителност, и те биват насърчавани да положат усилия, за да я култивират. Мнозина следват този съвет, стремейки се да станат любещи, щедри и готови да се разплачат от съчувствие при най-малкия повод. Тази нова картина постепенно се разкрива в рамките на изследванията, първоначално последвали различните направления от 70-те години, споменати по-горе.

Някои изследователи, повлияни от Фуко, се заемат с издирване на раждането на революционния дискурс, тъй като такъв дискурс е трябвало да съществува, преди да се случи Френската революция (Baker, 1990). Други изследователи, повлияни от Хабермас, проучват внимателно разпространението на търговското книгопечатане, възхода на романа, разпространението на библиотеките, които заемат книги и кафенетата, и издигащия се престиж на интелектуалните салони (Brewer, 1997; Chartier, 1991). Трети изследователи проучват историята на жените и пола, преглеждайки книгите, писани от жени, борбата на жените срещу подчинението в брака, участието на жените в обществения живот (DeJean, 1991; Stewart, 1993). Всички тези изследователи търсят отвъд каноничните големите мислители, които традиционно се свързват с Просвещението. Скоро тези учени откриват, че се интересуват от едни и същи неща. Излиза, че повечето жени-писателки пишат романи, включително някои от най-успешните в търговско отношение; успехът на романа като жанр зависи от жените-читатели. Жените-интелектуалки възприемат салона като място, където могат да се провеждат свободни дебати, без да се накърни честта на който и да е от присъстващите мъже. Някои по-дребни интелектуалци, включително такива, които посещават салоните и пишат романи, играят важна роля в развитието на революционните идеи и практики. По този начин полът, публичната сфера и дискурсите за революцията биват въвлечени в същите социални практики, които преди са игнорирани.

Към 90-те години на XX век, на XVIII век вече се гледа по-скоро като на век на чувствата, отколкото като век на разума, а на немците с техните сантиментални излияния като на лоялни приемници на британската и френската мода, подправили собствената си версия на европейска ортодоксалност. Вярно е наистина, че Лесинг, подобно на някои други, е нетърпелив с възгледа си за чувството като основа за естетическа преценка; а Кант без съмнение е отвратен от идеята, че чувството може да направлява моралната оценка (La Vopa, 2005). Но сега е ясно, че тези възгледи само ги определят като представители на едно късно, и по-скоро течение, което е още неразгърнато преди 1789 г.

Съгласно старото схващане, неимоверният успех на сантименталния роман през XVIII век с неговите мелодраматични фабули и изцапани от сълзи писма отразява емоционалността на жените, поощрявана от изкусния маркетинг на комерсиалните печатници и книжарниците. Вярва се, че това няма нищо общо с интелектуалните постижения на века. Според Питър Гей мелодраматичните и често смятани за „секси“ картини на Жан-Батист Грьоз – един от най-великите художници от средата на XVIII век и любим художник на Дидро – го определят като закачлив създател на порнография (Gay, 1966-1969, II, pp. 203-204).

По-внимателно изследване обаче показва, че писателите от началото на XVIII век като Шафтсбъри, Адисън и Стийл, Поуп, Гамаш, Мариво и Готшед споделят едно разбиране за човешката природа, което напълно се различава от по-известната теория на Джон Лок. За разлика от Лок, всички те вярват, че човешката природа включва способност за добри от морална гледна точка емоции като любов, състрадание, щедрост и признателност (Baasner, 1988; DeJean, 1997; Eustace, 2008; K. Goodman, 1999; Teichgraeber, 1986). Може да се види, че тези чувства действат дори при животните, например когато кучетата и котките кърмят малките си. Нравствеността се състои в насърчаването на тези добри от морална гледна точка емоции, така че нервната система да може да ги произвежда при най-малкия повод. Тези писатели си поставят за цел да правят точно това, като пишат пиеси и основават списания, надявайки се те да се харесат на възможно най-широката аудитория. Жените–поетеси и романистите черпят вдъхновение от тази изгряваща доктрина на „сантименталността“, така, както го правят и известните автори на пиеси като Адисън, Мариво и Волтер. На практика, модният оптимизъм относно човешката природа в началото на XVIII век окуражава опитите новите идеи да се популяризират. Чрез поощряването на естествените добродетелни емоции вълнуващите пиеси и еротичните романи всъщност образоват „чувствителността“ на зрителите и читателите. Така се оказва, разграничаването на интелектуално сериозните произведения, от една страна, и популярните, от друга – така, както правят преди това интелектуалните историци – е прилагането на един анахронически и подвеждащ критерий.

Сред първите изследвания, които разкриват централното положение на сантиментализма през ранния XVIII век, са трудовете на Фрийд (1980), Тайхгребер (1986), Венсан-Бюфо (1986), Бааснер (1988), Дьожан (1991), Баркър-Бенфийлд (1992) и Трунц (1993). Още от началото това ново проучване на XVIII век обединява в тясно сътрудничество историци на изкуството, литературни учени, интелектуални историци и историци на културата.

Дори изтъкнати защитници на емпиризма като Адам Смит и Дейвид Хюм сега биват преоткрити в качеството им на сантименталисти. И двамата са скептици, които отхвърлят всякакви видове догми, но и двамата са убедени, че човешкото общество е основано на естествената човешка способност за нравствено добри чувства. Радващите се на успех „Есета“ (1742) на Хюм всъщност представляват негов съзнателен опит да се обърне към чувствителността на широката четяща публика, която включва и жени (Rothschild, 2001; Teichgraeber, 1986, pp. 103-105). Фигури като Волтер и Мариво, чиито произведения преди са определяни като много сполучлива социална сатира, сега биват признати за убедени сантименталисти, чиито пиеси се отличават най-вече с обръщането си към чувството на състрадание на публиката (Baasner,1988).

Изследване на възникващите институции в публичната сфера показва, че освен че са далеч от функцията си на убежище за рационални дебати, както Хабермас си ги представя, към средата на XVIII век местата за публични срещи и печатна култура са силно повлияни от обръщането към чувствата. Това важи за периодичната преса – с характерния успех на списание „Spectator” (“Наблюдател“) на Адисън и Стийл и множеството негови имитатори; важи за дизайна на комерсиалните градини на удоволствието (Brewer, 1997); важи за театралната сцена. Към средата на века сантиментализмът вече е повлиял на висшата политика, примери за това са намесата на Волтер в делото „Жан Калас“ през 1762 г., дебатите, довели до избухването на революция в американските колонии през 1776 г. или немският Фюрстенбунд („Лигата на князете“) от 1779-1785 г. (Baasner, 1988, pp. 143-145; Eustace, 2008; D. Gordon, 1994, p. 187; Maza, 1993, pp. 31-33; Umbach, 1998). През 70-те години на XVIII век робите в Санто Доминго гледат сантиментални пиеси в театрите на Льо Кап и други градове, и дори и обикновените полицейски доклади за пътни инциденти в Париж са залети с изрази на състрадание – чувството, което би трябвало да мотивира държавните служители да си изпълняват задълженията (Camier & Dubois, 2007).

През 1993 г. Сара С. Маза показва как амбициозни френски адвокати от 70-те и 80-те години на XVIII в. превръщат своите правни обосновки в същински сантиментални романи, насочени към голяма аудитория, неизменно описвайки клиентите си като невинни и почтени обикновени хора, станали жертва на кралския деспотизъм или аристократичните привилегии. Изследването на Маза е важно, тъй като показва как преобладаващото очарование от дълбоките чувства като състрадание и привързаност, както и от мелодраматичните интриги започва да упражнява мощно влияние далеч отвъд сферата на художествената проза и театъра, оформяйки една визия за социалния живот като борба между честните обикновени хора и двуличните аристократи. Това дава възможност да се види как Революцията се заражда през XVIII век по начин, който нито едно изследване на политическата теория или министерските политики досега не е успяло да разкрие.

През 1994 г. Дина Гудман твърди, че известните парижки салони, в които се заражда Просвещението, са места със своеобразно емоционално значение (D. Goodman, 1994; вж. също и Lilti, 2005). Добре се знае, че салонът е място, където участниците забравят за социалния си статус и общуват като равни. Но Гудман показва, че домакинята на салона играе решаваща роля за определянето на духа и разпределянето на вниманието на групата, така че да предотврати наскърбяването на който и да е присъстващ. „Епохата на разума“ не се ражда сред атмосфера на емоционална неутралност, а напротив, сред обстановка на топло гостоприемство и женско обаяние. Мъжете гости уважават почтеността на домакинята, отвръщайки на нейното топло отношение с подобно отношение не само към нея, но и към останалите нейни гости. Кафенетата са мястото за разпалените дебати. Популярността на свободните масони работи по подобен начин – свързвайки заедно мъже с различен социален статус чрез ритуали на приятелство, хуманно доброжелателство и взаимна вярност (Agulhon, 1968; Burke & Jacob, 1996).

В едно изследване през 1995 г. Джеймс Х. Джонсън показва как сантиментализмът завладява областта на операта и музиката през 70-те години на XVIII век. Може да се види как мелодраматичните традиции в романите и театъра се превръщат в характерна черта на музикалните програми на творбите на композитори като Глук и Моцарт, и в отговор на необходимостта от по-голяма сантиментална амплитуда се развива нов музикален стил.

Тези нови творби включват преоценка на кардиналната роля на Дени Дидро не в ролята му на редактор на Енциклопедията, а като най-влиятелният критик на драмата и изкуството на своето време. Прозаичният стил на Дидро, често критикуван като многословен и емоционален, сега се възприема като съзнателен опит да позволи на чувствата да направляват мислите му. Възхваляването му на личности като Ричардсън и Грьоз издига идеята, която се превръща в доминираща теория за изкуството по негово време, съгласно която изкуството трябва да се обърне към нравствено добрите емоции на обществото и по този начин да внушава добродетели (Chartier, 1999; Fried, 1980). Дидро добре знае, че доктрината на сантиментализма оставя много въпроси без отговори, и се опитва да ги разреши в някои от своите есета. Ако нравствеността произлиза от чувствата, активирани при вида на страданието или милосърдието, пита Дидро, как се появява нравствеността у слепия човек? (Писмо за слепите, предназначено за зрящите, 1749) Как актьорът може да постигне пълен реализъм на сцената? Как може той, правейки осъзнат избор, напълно да се превъплъти в ролята си? (Парадоксът на актьорската игра, 1773) Най-накрая, няма ли хора, които са импулсивни, простосърдечни и многословни – тоест напълно естествени и истински – но които не са изцяло добродетелни? (Племенникът на Рамо, 1762) Тези проучвания обаче не успяват да разклатят вярата на Дидро във визия за сантиментализма.

Тези изследвания са причината на Жан-Жак Русо вече да не се гледа като на особняк, за какъвто го смятат много учени. Дори и в Женева, бастиона на калвинизма през първата половина на XVIII век, новият оптимизъм относно човешката природа и нравствените чувства пропъжда песимистичната доктрина за първоначалния грях. Както твърди Хелена Розенблат (1997), селският пастор Жан-Жак Ламберсие, приемен баща на младия Русо през 20-те години, казва на своето паство да служи на Бог „по начин, съвместим с неговите възхитителни ценни качества, както и със съвършенството на нашата природа.“ Ламберсие осъжда преследването на богатството, тъй като то е опасно за добродетелите; голямото богатство поощрява лентяйството, предупреждава той. Както и английският лекар Джордж Чейн, той вярва, че злоупотребата с богатството „изтощава“ тялото и „размеква“ сърцето (Rosenblatt, 1997, p. 35). Женевските проповедници сега поучават, че себелюбието не е опетнено от първоначалния грях, заключава Розенблат, а е естествено чувство, което „има за цел да служи на постепенно разгръщаща се божествена цел“ (Rosenblatt, 1997, p. 67). Естественият стремеж към уважението на другите, например, ако бъде направляван правилно, ще доведе до удовлетворение от добродетелната постъпка. На Русо и някои други остава да свържат този оптимизъм с женевската републиканска конституция и да повдигнат въпроси относно необходимостта от абсолютните монархии и тяхната законност.

Немското Просвещение сега може да бъде разбрано просто като опитомяване на европейската лудост по сантименталистките идеи и изпълнения, които изглежда достигат връхна точка през 70-те и 80-те години. Фридрих и Мета Клопщок, чиято пламенна взаимна любов през 50-те се превръща в модел за хиляди млади немски интелектуалци, смятат себе си за ученици на английския романист Самюел Ричардсън, чието творчество Дидро обявява за по-ефикасно в поощряването на добродетелите, отколкото библията (Chartier, 1999; Trunz, 1993). Романът на Софи фон Ла Рош „Историята на госпожица фон Щернхайм“ (1771) и „Страданията на младия Вертер“ (1774) на Гьоте се четат в Англия и Франция със същото увлечение, както от немскоговорящите читатели (Conger, 1986; Landgraf, 2004; Nenon, 2005).

Едно проучване върху любовта и брака разкрива, че очевидната победа на „брака по любов“ през XVIII век, някога приветствана от Лорънс Стоун, всъщност е само един аспект на апогея на сантиментализма (Baasner, 1988; Denby, 1994; Nenon, 2005; Vincent-Buffault, 1986). Романтичната любов по време на сантиментализма е различна от всичко, появило се преди или след нея, сочат скорошни изследвания (Bloch, 2003; Borscheid, 1986; Eustace, 2008; Godbeer, 2002; R. Habermas, 2000; Maurer, 1996; Tague, 2001; Trepp, 1996; Vickery, 1998). Нейното царуване е временно и през XIX век тя бива засенчена от възраждането на уговорените бракове, така, както в други области провалът на френската „република на добродетелите“ през 1794 г. води до сурови реакции срещу сантиментализма и завой към разума, самодисциплината и скептицизма относно човешката природа.

Империализмът на XVIII век се реализира с много различен емоционален тон, сравнен с този на XIX век. На местните американци, карибските роби и южноафриканските набаби се гледа с дълбока амбивалентност. Рязкото безразличие често бива заменяно със съжаление, обич и търсене на приятелство. Чиновници от Британската източноиндийска компания редовно се женят за персийски аристократки и се сливат с местния елит, докато в началото на XIX век политиката на компанията не го забранява. По време на Седемгодишната война британските колонизатори в Северна Америка мечтаят за искрени съюзи с индианските племена срещу французите. През XIX век в по-голямата си част тези отношения ще бъдат заличени от расизма и управляваните от правила колониални администрации. Но дори и колониалистите на XIX век продължават от време на време да мечтаят за установяването на жизнени емоционални отношения с местните, и техните съчинения често стават популярни (Aravamudan, 1999; Dalrymple, 2004; Eustace, 2008; Matsuda, 2005; Pratt, 1992; Reddy, 2008a; Stoler, 2002).

По този начин отделните направления в изследванията върху пола, дискурса и публичната сфера се сливат с изследванията, посветени на въпроса за сантиментализма през XVIII век и на въпроса за емоционалния отклик на обществото през XVIII век на новите видове емоционален текст и новите видове емоционално изкуство. Този процес трансформира нашето разбиране за културата на XVIII век, както и за Просвещението и века на Революцията.

Тенденции в изследванията върху XIX и XX век

Пазарното общество на XIX век, което се ражда от суровите изпитания на революцията, се осланя на нов емоционален стандарт, този на стоическото хладнокръвие, поощряван от публични дебати, интелектуални стилове и новата мода в облеклото и себепредставянето. В произведенията на Кант, Томас Малтус, Виктор Кузен и други присъстват изцяло светски концепции за Аз-а, които са също толкова песимистични относно емоциите, колкото и доктрината за първоначалния грях от епохата на Реформацията. Тези концепции биват възприети от правителствата и образователните институции, както показва за Франция наскоро публикуваната книга на Ян Голдстейн (Goldstein, 2005; вж. също и Seigel, 2005; Wahrman, 2006).

Съществува ясна разграничителна линия между конкурентния и нестабилен свят на обществения и комерсиален живот, от една страна, и убежището на дома, от друга. У дома, където е сигурно, продължава да царува топлината на привързаността – идеализирана като основата на социалния живот през XVIII век – а от жените се очаква да си останат сантименталистки – обичани от съпрузите си, но не много умни и поради това държани на сигурно разстояние от обществените дела (Reddy, 1997). Появата на дома в качеството му на емоционално убежище в началото на XIX век важи за много страни, както е видно от произведенията на Кот (1977), Бертолет (1991), Дофин, Льобрун-Пезерат и Публан (1995), Давидоф и Хол (1987), Р. Хабермас (2000), Лайстра (1989), Розенбаум (1982), Ф. Стърнс (1994), Уалш (2003) и други. В заключение, социалният ред бива реорганизиран около идеала за рационалния, егоцентричен индивид. И все пак, това общество може да произведе само един такъв индивид на домакинство – пълнолетния мъж, глава на семейството, и то само ако той е добре образован. В края на деня, прекаран в работа в публичната или търговската сфера, той се оттегля на място, където топлината, привързаността, отпускането и свободната игра на импулси може да му помогне да се възстанови и подготви за следващия ден.

Любовта е необходима за брака, но такива са и почтеността, собствеността и редът. Тези несъвместими помежду си изисквания биват сближени чрез разработването на внимателно управлявани ритуали за ухажвания. Те имат за цел да попречат на младите хора да прекарат достатъчно време заедно, за да се влюбят, освен ако възможността за такава връзка е приемлива за техните родители. Танците в британските „зали за срещи“ през XVIII век са първите в това отношение. Благовъзпитаните визити, официалните балове и семейните сбирки се превръщат в предпочитани средства за поощряване на предварително одобрените любовни двойки (Davidoff & Hall, 1987; Houbre, 1997; Jabour, 1998; Lystra, 1989). През XIX век проституцията процъфтява, тъй като на нея се гледа като на необходим предпазен клапан, който гарантира, че почтените съпруги и майки няма да се превърнат в обект на нежелани атаки (Corbin, 1978; Gilfoyle, 1992; Walkowitz, 1980).

Но викторианската епоха не е толкова стриктна по отношение на морала, колкото ни кара да вярваме образът ѝ, създаден от популярните медии. Така смятат редица изследователи като Гей (1984), Лайстра (1989), Ф. Стърнс (1994) и Най (1993). Съществува алтернативен подход към емоциите, подхранван отчасти от очарованието от красотата на дълбоките чувства, типично за романтичната епоха. Романтизмът на XIX век силно се различава от сантименталното възхищение към нравствено добрите емоции на XVIII век. Дълбоките чувства, които изразяват произведения като Балада за стария моряк на Самюъл Тейлър Колридж (1798), Потъването на Медуза на Теодор Жерико (1819), Деветата симфония на Бетовен (1824), Моби Дик на Херман Мелвил (1851) нямат за цел да подобрят морала, а да разкрият на хората един иначе скрит свят на смисъл, борба, чувства и усилия, един вътрешен хоризонт, който е недостижим на фона на шумотевицата на пазара. Благодарение на това изкуство викторианците разбират, че зад дисциплинираната им външност се таят неизмерими емоционални възможности. Силната ревност, страх, ярост, несдържана сексуалност, екстатична любов и съкрушителна скръб не само са разрешени на определените за това места, но и одобрявани от много викторианци като съществени характеристики на един смислен живот. Оказва се, че втората половина на XIX век е великото време на дуелите във Франция и Германия. В края на XIX век съдилищата в Париж оправдават голям брой подсъдими, които са ранили или убили своите любовници или съпруги. Оказва се, че е достатъчно да се покаже на съда, че те иначе водят почтен живот и че техните съпруги са им изневерили по скандален начин, или са изложили на показ изневярата си по начин, който се очаква да предизвика съкрушителна емоция (Ferguson, 2000). Много партньори се отдават на законната и незаконната любов с енергия, равносилна на култ. Много доказателства за това се съдържат в биографичните изследвания като тези на Косар (2005); Лутиенс (1967) за Джон Евърет Миле; Рейч (1985), Вайсвайлер (1992) и Беки (2006) за Робърт и Клара Шуман; Бинион (1968), Б. Мартин (1991) и Фрийдман (1996) за Лу Андреас Саломе и Райнер Мария Рилке; Шмол (1994) за Камий Клодел и Огюст Роден.

Няколко творби документират силните приятелства, които понякога възникват между жени във викторианската епоха и носят белега на този по-общ потенциал за дълбочина (Faderman, 1981; Marcus, 2007; Smith-Rosenberg, 1975; Vicinus, 2004). Тези приятелства често използват лексика, която свидетелства за романтична любов и чувственост, независимо дали връзките имат сексуален характер или не. При все това тази лексика предава значения, които са достатъчно силни, за да изразят копнежа и вълнението, които понякога пораждат подобни приятелства.

Култ с такава дълбочина не може да не окаже влияние върху обществените дела, включително имперските експанзии, международната надпревара и избухването на Първата световна война. Книгата на Джон Коригън „Дело на сърцето: Религията и емоциите през XIX век“ показва как през 50-те години на XIX век едно движение за религиозно възраждане на бостънски бизнесмени преминава в опити за реформиране на отношенията в семейството и бизнеса (Corrigan, 2002). В книгата си „Побъркани: разум и лудост в изследването на централна Африка“ Йоханес Фабиан описва крайностите в лишенията, безпокойството и дезориентацията, които европейските изследователи преживяват в Африка от средата до края на XIX век (Fabian, 2000). Книгата на Йоахим Радкау „Ерата на нервността: Германия между Бисмарк и Хитлер“ изследва влиянието на модерните психологически теории за нервната възбудимост и нестабилност върху общественото възприятие в Германия от 80-те години на XIX век до периода между двете войни (Radkau, 1998). Книгата на Дебора Л. Силвърман „<em>Art Nouveau</em> във Франция в края на века: политика, психология и стил“ проследява зараждането на движението Ар нуво до подобна загриженост за вредното влияние на механизираното общество върху човешката нервна система (Silverman, 1989). Викторианският вкус към дълбочината подхранва военната треска през 1914 г. според книгата на Модрис Екстейнс „Пролетни ритуали: Великата война и зараждането на модерната епоха“ (1989).

Първата световна война бързо слага край на тази конфигурация на XIX век с нейните, както изглежда, несъвместими комбинации от обществена конкуренция и домашeн уют, рационални действия и стремеж към силните чувства, остри различия между половете, често свързани с дълбоко привличане и копнежи. Механизираните военни действия, подпомогнати от пълната мобилизация на националните икономики, карат човека да се чувства нищожен. Шрапнелите убиват героите и страхливците по еднакво ефикасен начин; честта, смелостта и страхът са без значение. Жените, „освободени“ от къщната работа, за да работят във военните индустрии, възприемат маниери и моди, които минимизират разликите им с мъжете. Модата на късите прически, саката и вратовръзките, дръзко късите рокли със свободна талия създава жени, които изглеждат като хермафродити в очите на завръщащите се от войната ветерани. Посещенията на кабаретата, „излизането на срещи“ и случайните връзки водят до бързо засищане на апетитите, но предлагат малко пространство за емоционална дълбочина. Мъжете започват да се фокусират върху това докъде жената ще им позволи да стигнат; жените – върху това как да разберат дали чувствата му са искрени (Ankum, 1994; D’Emilio & Freedman, 1997; Ecksteins, 1989; Fussell, 1975; Gordon, 2000; Haag, 1992; Hoffmeister, 1983; McCormick, 1993; Roberts, 1994; Spurlock & Magistro, 1998). Все по-бюрократичните промишлени предприятия изискват хладнокръвни, уравновесени и спокойни супервайзори, за да държат работниците под контрол (Stearns, 1994). Фройдистката теория, подета с готовност от масовата преса, изглежда препоръчва разхлабване на ограниченията върху поведението, съчетано със скептицизъм относно смисъла на силните чувства. Емоционалните реакции служат само като маркери за несъзнателни спомени за травми от детството; на тях не може да се разчита за постигане на удовлетворение. Удовлетворяващите връзки изискват сексуална съвместимост, а не любов (D’Emilio & Freedman, 1997; Melching, 1990; Stearns, 1994). Възходът на фашизма може да бъде разглеждан донякъде като опит за възстановяване и поддържане на една неподправена и политически актуална емоционална дълбочина в един културен ред, който решително обръща гръб на чувствата в посока към интимното и хладнокръвно настаняване на хедонизма в политиката и бизнеса (Ecksteins, 1989).

Хладнокръвният стил, който Питър Стърнс идентифицира като доминиращ през XX век в Америка, има своите съответствия в други индустриални страни. Но изследването на Кас Уаутърс върху стандартите на вежливостта в американските, холандските, английските и немските наръчници по етикет разкрива, че хладнокръвието на XX век се различава не само от интимната дълбочина на викторианската емоционалност, но и от публичния формализъм на викторианските обноски (Wouters, 1995, 2007). Небрежната егалитарна непринуденост се превръща в новата норма, целяща да „намали социалната и психична дистанция между хората от различни класи“, заедно с „предупрежденията срещу фамилиарността“ (1995, p. 108). Тази промяна може да бъде забелязана в употребата на интимни граматически форми в отношенията между родители и деца, в свободното използване на малкото име сред бизнес партньори, в спокойната елегантност на филмови звезди като Фред Астер, Марлене Дитрих, Арлети и Морис Шевалие; в осмиването на дълбокото романтично увлечение на професор Рат във филма „Синия ангел“ на Щернберг (1930) или в тържеството на общителността по време на войната във филма на Реноар „Великата илюзия“ (1937).

Експерти насърчават родителите да използват у дома нова психологическа софистика. Страхът, който в миналото се смята за необходимо изживяване с цел развиване на смелост, сега е необходимо да бъде избягван колкото се може повече в детските преживявания. Съперничеството между децата в семейството решително се отхвърля. В същото време, както показва Сюзън Мат (2003), новото благоденствие и откритост на потребителското общество през XX век спомагат за откритото възхваляване на завистта като обществена добродетел. Добре рамкирано от хладнокръвието на възрастните, желанието да „не сме по-назад от семейство Джоунс“ се смята за източник на полезна амбиция и подбуда към интелигентен потребителски избор.

Бунтарски настроената младеж на 60-те и 70-те години на XX век не отхвърля хладнокръвния стил, а по-скоро се нуждае от по-голям спектър от „предпазни клапани“ с цел да „проветри“ неуместната дълбочина – чрез рок концерти, трансцедентална медитация или сбирки с размяна на съпруги (Allyn, 2001; Herzog, 1998, 2005; Wattier & Picard, 2002). Съмнявайки се в ползата от тези прояви, някои социални критици в САЩ порицават бездушието на едно общество, толкова доминирано от загрижеността за собствената си автономност и неутралитет, че цялата тежест на смисъла, нравствеността и ценностите трябва да бъде носена от семейството. На фона на семейството и дома, оставени все повече на произвола, и увеличаващия се брой на разводите, автори като Кристофър Лаш (1977) и Робърт Бела и неговите колеги (Бела, Мадсън, Съливън, Суидлър и Типтън, 1995) не виждат как обществото ще оцелее в един свят, доминиран от обществено хладнокръвие и личен хедонизъм.

Тези критици не включват в сметките си едно изненадващо развитие през 80-те и 90-те години – преоткриването на романтичната любов. Нарастващата крехкост на брака изглежда не разубеждава подрастващото поколение, а често и застъпниците на свободната любов на по-ранен етап от живота си, от ентусиазираното обвързване с романтични връзки. Това явление засяга всички западно- и централноевропейски страни, както и Северна Америка. Скоро то се отразява във възхода на сватбената индустрия и завръщането на популярността на романтичните комедии в Холивуд. Предмет на много дебати сред социолозите, това явление може би е сигнал за възраждане на интереса към емоционалната дълбочина заради самата нея (Bawin-Legros, 2004; Beck & Beck-Gernsheim, 1995; Cancian, 1987; Illouz, 1997; Otnes & Pleck, 2003). Настоящата популярност на интернет страници като <em>Facebook</em> може би свидетелства за нововъзникващ стремеж за създаване на големи приятелски кръгове, но също и излага Аз-а на нови видове публично обследване, застрашавайки границата между личното и публичното, която характеризира съвременния конкурентно настроен индивидуализъм от 1800 г. насам. Заедно с новия интерес към романтичната любов и приятелство, бестселърът на Малкълм Гладуел „Проблясък. Силата на мигновените решения“ (2008) с възхвалата си на импулсивното вземане на решения предполага, че сме може би на прага на зараждането на нов емоционален идеал, напомнящ за сантиментализма на XVIII век.

Обобщение и методологически модели

През последните две десетилетия се появяват редица нови изследвания на интелектуалните историци, посветени на концепцията за емоциите в историята на западната мисъл. В тези трудове се очертава една важна тема. От древни времена на емоциите се гледа като на нещо, което произлиза от тялото и поради тази причина не е ментално по характер. Но също така се смята, че те имат ментално съдържание и са способни да влияят на мисълта, и дори да я прекъсват. Аномалният характер на онтологичния статус на емоциите е предмет на разнообразни изследвания през вековете, но никога не е карал западните мислители да поставят под въпрос техния статус като компонент на Аз-а (Dixon, 2003; Edwards, 2006; Elster, 1999; Hirschman, 1977; James, 1999; Konstan, 2006; Meyer, 1991; Nussbaum, 2001; Rothschild, 2001). През 90-те години експерименталните психолози все още се борят със същия парадокс (Oatley, 1992; Zajonc, 1984). Но сегашните модели изглежда предлагат решение на тази трудност и ние може би ще сме свидетели на много важна промяна в западния подход към емоциите в наше време, промяна, която няма равна на себе си от Просвещението насам (Davidson, 2003; Davidson, Jackson, & Kalin, 2000; Duncan & Feldman Barrett, 2007; Feldman Barrett, Bliss-Moreau, Duncan, Rauch, & Wright, 2007).

За разлика от началото на XX век, днес малко учени вярват, че съвременният западен Аз по какъвто и да е начин превъзхожда други конфигурации на Аз-а, или че на западната история – каквито и процеси да я движат напред – може да се гледа като на движение напред към по-висши или по-добри форми. Общата задача днес, ако въобще съществува подобно нещо, е свързана с диагностицирането. Учените се опитват да разберат по-добре как изобщо илюзията за западното превъзходство е била приета от здравия разум и как е издържала при изобилстващи доказателства за ниска дисциплинираност, агресия, расови и сексуални злоупотреби и редовно нарушаване на принципите от страна на хората, бизнеса и правителствата. Като допълнение на тази диагноза от миналото е и широко разпространената несигурност сред учените относно това до каква степен е възможно налагането на каквито и да е емоционални стандарти – например при дебата за речта на омразата (Butler, 1997). Вярата в силата на езика, който изцяло може да „моделира“ Аз-а, вече е на изчезване. Тази тенденция е допринесла за подновения интерес към историята на емоциите. В ежедневните си отношения ние продължаваме да демонстрираме преданост към непринудения егалитарен стил, който Уаутърс идентифицира, вярвайки, че така показваме колко сме отворени към индивидуалните отклонения и културното разнообразие. На практика, обаче, този стил е задължителен, не е избор, и остава да се види как истинската толерантност към разнообразието и истинският егалитаризъм могат да се съгласуват с нуждите на ежедневното общуване в една доста строго институционална среда.

Изследванията, дискутирани дотук, се провеждат по разнообразни начини. Заслужава да се отбележи възникването на една методология, която характеризира редица трудове, изрично насочени към Аз-а и емоциите. Тези трудове проучват както публични документи, които разясняват емоционални стандарти, така и архивни материали като лични документи, биографични данни и административна кореспонденция, където може да се види до каква степен хората са повлияни от емоционалните стандарти или ги следват. Точно това е видът проучване, към което призовават Стърнс и Стърнс през 1985 г. Трудовете, които се споменават в тази статия, а именно на Юстас (2008), Голдстейн (2005), Р. Хабермас (2000), Убре (1997), Лайстра (1989), Маркъс (2007), Мартин (2004), Мартинес (2001), Радкау (1998), Ропър (1994), Спърлък и Маджистро (1998), Треп (1996) и Викъри (1998), и други, следват този модел. Тези проучвания се вглеждат отвъд текстовете, които залагат нормите или описват идеалите. Вместо това те търсят да открият емоционална „система“, „стил“ или „режим“, или възникването на един специфичен вид на Аз-а, такъв, какъвто на практика е съществувал и споделян от малко или много голяма група от обществото. Емоционалните стандарти и идеали са винаги експлицитни. Но тяхното спазване не е съвършено, а стилът, който в действителност се постига, е компромисен. Проявяването на креативност при използването на източниците е решаващо за достигането до тази област от емоционалната история. Често стандартите са противоречиви. Никол Юстас (2008), например, под влиянието на Александър Поуп и други английски автори, проследява увеличаващия се престиж на страстите в колониална Пенсилвания. Но тя отбелязва също, че членовете на елита запазват силната си ангажираност към доброто настроение. Липсата на добро настроение се свързва с хората от по-ниска категория, робите и слугите, които, според общото мнение, могат само да бъдат мрачни и разочаровани. По този начин пенсилванците от средата на XVIII век се изправят пред предизвикателството да бъдат едновременно в стабилно добро настроение и в същото време страстни. Съгласуването на тези противоположни усилия води до формирането на колективен стил, както и на много индивидуални разновидности. Подобно на Юстас, всички автори, които обичайно използват тази методология, откриват, че емоциите се смятат за област, свързана с полагането на усилия, и от хората се очаква да съблюдават нормите и да се стремят към идеали. Както отбелязах и другаде, етнографската литература върху емоциите неизменно показва една и също в множество културни контексти - емоциите са област на усилия от голямо колективно значение (Reddy, 2008b). Скорошно изследване на Барбара Х. Розенуайн върху „емоционалните общности“ в периода на ранното Средновековие показва, че този метод може да бъде прилаган с успех дори при периоди, известни с бедната си документация (Rosenwein, 2006).

С появяването на тази методология и на предсказуемото откритие на емоционалните стилове, които неизменно включват стандарти, компромиси и усилия, историята на емоциите ни се представя като крайно необходима за разбирането на което и да е време или място. Остава да се види дали историците на Аз-а и емоциите ще успеят да се придвижат напред от описанията на емоционалните стилове и техните промени в течение на времето към някакво разбиране за това как емоционалните стилове допринасят за определянето на формата на промяната, отколкото само да регистрират промените в институционалните, политическите и международните мерки. Сигурно е, че общностите трябва да споделят емоционалните си стилове, ако желаят да общуват и да се разбират. Изследванията показват, че на емоционалната изразност се придава голямо политическо значение. Стабилното управление на който и да е елит се подкрепя от емоционалния стил; а периодите на кризи водят до трансформации на тези стилове. Толкова става ясно от сегашните изследвания. Това, от което има нужда сега, е да се разгледа как сливането или разрушаването на емоционалните стилове е ограничило или оформило други видове промяна. (За опитите да се разгледа този въпрос, вж. Eustace, 2008; Reddy, 2001)

Има още една област, в която е необходимо историческите изследвания да се придвижат напред. Досега историците работеха с понятия за „емоция“ или „чувство“, типични за XX век, тоест нещо, различно от мисълта, но способно да ѝ въздейства. Настоящите изследвания в областта на невронауките обаче предполагат, че разликата между познавателната способност и чувството е изкуствена. Изследователите проучват разнообразието от начини, по които вниманието може да бъде привлечено от „активиран“ мисловен материал, а „чувството“ възниква просто като начин, по който мисловният материал се активира, заедно със сетивните възприятия, разпознаването на речта, целевата ориентация, координацията във връзка с изпълнението на задачи, функционирането на краткосрочната памет, и другите аспекти на когнитивната обработка. Доказано е, че много емоционални нарушения се свързват с „хроничното“ активиране на определени негативни мисли, и са развити ефективни терапии за премахване на влиянието на такива мисли върху вниманието.

Напълно е възможно историците да предприемат проучвания върху това как изкуството, архитектурата, театърът, ритуалите, облеклото и обноските през различните периоди вероятно са влияели върху вниманието на участниците. Така, както е доказано, че повторението играе решаваща роля за активирането, най-вече за хроничното активиране, така и историците трябва да разгледат как повторението на ежедневни ритуали и взаимодействия в унифицирани пространства увеличава забележимостта и самоочевидността на решаващи отношения, принципи и лични стандарти. Да се разширят проучванията в тази посока би означавало да се премине отвъд интереса към „Аз-а“ и „емоциите“, така както тези термини са били исторически дефинирани на запад, за да се изследва оформянето, от историческа гледна точка, на изключително гъвкавите и мощни способности на ума/мозъка за разпознаване на модели. Тези способности включват емоцията (разбирана като аспект на познавателната способност), възприятието, себепредставянето, чувствителността към изкуството и дизайна, към ритуалите, към тялото; и още много. Само едно мултидисциплинарно усилие може да покаже пътя напред.

Превод: Силвия Петрова

Източник
Historical Research on the Self and the Emotions. - Emotion Review, Vol. 1, No. 4 (October 2009) 302–315.

Библиография

Ариес, Ф. (2004) Човекът пред смъртта. т.1: Времето на лежащите мъртъвци. София: ЛИК.
Ариес, Ф. (2004) Човекът пред смъртта. т.2: Подивялата смърт. София: ЛИК.
Елиас, Н. (2000) Относно процеса на цивилизация: Социогенетични и психогенетични изследвания. Т. 2 София: ИК Атика.
Февр, Л. (2009). Небесна любов, земна любов. Около Хептамерон. София: Агата-А.
Фуко, М. (1992) Думите и нещата София: Наука и изкуство.
Фуко, М. (1993) Волята за знание: История на сексуалността ч. 1 Плевен: ЕА.
Фуко, М. (1996) История на лудостта в класическата епоха Плевен: ЕА.
Фуко, М. (1998) Надзор и наказание. Раждането на затвора. София: УИ Св. Климент Охридски
Хабермас, Ю. (1995) Структурни изменения на публичността: Изследвания върху една категория на буржоазното общество. София: УИ Св. Климент Охридски.
Хьойзинха, Й. (2002) Залезът на Средновековието. София: Панорама.
Agulhon, M. (1968). Pénitents et francs-maçons de l’ancienne Provence [Penitents and freemasons in Old Regime Provence]. Paris: Fayard.
Allyn, D. (2001). Make love not war: The sexual revolution, an unfettered history. New York: Routledge.
Ankum, K. von (1994). “Ich liebe Berlin mit einer Angst in den Knien”: Weibliche Stadterfahrung in Irmgard Keuns das kunstseidene Mädchen [“I love Berlin with anxiety in the knees”: Women’s urban experience in Irmgard Keun’s Das kunstseidene Mädchen]. German Quarterly, 67, 369–388.
Aravamudan, S. (1999). Tropicopolitans: Colonialism and agency, 1688–1804. Durham: Duke University Press.
Ariès, P. (1960). L’enfant et la vie familiale sous l’Ancien Régime [Children and family life in the Old Regime]. Paris: Plon.
Ariès, P. (1971). Histoire des populations françaises et de leurs attitudes devant la vie depuis le XVIIIe siècle [History of French populations and of their attitudes toward life since the eighteenth century]. Paris: Seuil. (Original work published 1948)
Baasner, F. (1988). Der Begriff “sensibilité” im 18. Jahrhundert: Aufstieg und Niedergang eines Ideals [The concept of “sensibility” in the eighteenth century: Rise and fall of an ideal]. Heidelberg: C. Winter.
Baker, K. M. (1990). Inventing the French Revolution: Essays on French political culture in the eighteenth century. Cambridge: Cambridge University Press.
Barker-Benfield, G. J. (1992). The culture of sensibility: Sex and society in eighteenth-century Britain. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Bawin-Legros, B. (2004). Intimacy and the new sentimental order. Current Sociology, 52, 241–250.
Beci, V. (2006). Robert und Clara Schumann: Musik und Leidenschaft [Robert and Clara Schumann: Music and passion]. Düsseldorf: Patmos.
Beck, U., & Beck-Gernsheim, E. (1995). The normal chaos of love (M. Ritter & J. Wiebel, Trans.). Cambridge: Polity Press.
Bellah, R. N., Madsen, R., Sullivan, W. M., Swidler, A., & Tipton, S. M. (1985). Habits of the heart: Individualism and commitment in American life. Berkeley: University of California Press.
Bertholet, D. (1991). Les français par eux-mêmes, 1815–1885 [The French seen by themselves, 1815–1885]. Paris: Olivier Orban.
Binion, R. (1968). Frau Lou: Nietzsche’s wayward disciple. Princeton, NJ: Princeton University Press.
Bloch, R. H. (2003). The changing conception of sexuality and romance in eighteenth-century America. William and Mary Quarterly, 60, 13–42.
Borscheid, P. (1986). Romantic love or material interest: Choosing partners in nineteenth-century Germany. Journal of Family History, 11, 157–168.
Boswell, J. (1980). Christianity, social tolerance, and homosexuality: Gay people in Western Europe from the beginning of the Christian era to the fourteenth century. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Brewer, J. (1997). The pleasures of the imagination: English culture in the eighteenth century. London: Harper Collins.
Burke, J. M., & Jacob, M. C. (1996). French freemasonry, women, and feminist scholarship. Journal of Modern History, 68, 513–549.
Butler, J. (1997). Sovereign performatives in the contemporary scene of utterance. Critical Inquiry, 23, 350–377.
Camier, B., & Dubois, L. (2007). Voltaire, Zaïre, Dessalines: Le Théâtre des Lumières dans L’Atlantique français [Voltaire, Zaïre, Dessalines: The theater of the Enlightenment in the French Atlantic]. Revue d’Histoire Moderne et Contemporaine, 54, 39–69.
Cancian, F. M. (1987). Love in America: Gender and self-development. Cambridge: Cambridge University Press.
Cassirer, E. (1951). The philosophy of the Enlightenment (F. C. A. Koelln & J. P. Pettegrove, Trans.). Boston: Beacon. (Original work published 1932)
Chartier, R. (1991). The cultural origins of the French Revolution. Durham: Duke University Press.
Chartier, R. (1999). Richardson, Diderot, et la lectrice impatiente [Richardson, Diderot, and the impatient female reader]. MLN, 114, 647–666.
Conger, S. M. (1986). The sorrows of young Charlotte: Werther’s English sisters 1785–1805. Goethe Yearbook, 3, 21–56.
Corbin, A. (1978). Les filles de noces: Misère sexuelle et prostitution, 19e et 20e siècles [Women for hire: Prostitution and sexuality in France after 1850]. Paris: Aubier-Montaigne.
Corrigan, J. (2002). Business of the heart: Religion and emotion in the nineteenth century. Berkeley: University of California Press.
Cossart, P. (2005). Vingt-cinq ans d’amours adultères: Corrrespondance sentimentale d’Adèle Schunck et d’Aimé Guyet de Fernex, 1824–1849 [Twenty-five years of adulterous love: The sentimental correspondence of Adèle Schunck and Aimé Guyet de Fernex, 1824–1849]. Paris: Fayard.
Cott, N. F. (1977). The bonds of womanhood: “Woman’s sphere” in New England, 1780–1835. New Haven: Yale University Press.
Craveri, B. (2002). L’âge de la conversation [The age of conversation]. Paris: Gallimard.
Craveri, B. (2007). Reines et favorites: Le pouvoir des femmes [Queens and favorites: The power of women]. Paris: Gallimard.
Dalrymple, W. (2004). White Mughals: Love and betrayal in eighteenthcentury India. New York: Penguin.
Dauphin, C., Lebrun-Pézerat, P., & Poublan, D. (1995). Ces bonnes lettres: Une correspondance familiale au XIXe siècle [These good letters: A family correspondence in the nineteenth century]. Paris: Albin Michel.
Davidoff, L., & Hall, C. (1987). Family fortunes: Men and women of the English middle class, 1780–1850. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Davidson, R. J. (2003). Seven sins in the study of emotion: Correctives from affective neuroscience. Brain and Cognition, 52, 129–132.
Davidson, R., Jackson, D. C., & Kalin, N. H. (2000). Emotion, plasticity, context, and regulation: Perspectives from affective neuroscience. Psychological Bulletin, 12, 890–909.
Davis, N. Z. (1975). Society and culture in early modern France. Stanford: Stanford University Press.
DeJean, J. (1991). Tender geographies: Women and the origins of the novel in France. New York: Columbia University Press.
DeJean, J. (1997). Ancients against moderns: Culture wars and the making of a fin de siècle. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Delumeau, J. (1978). La peur en occident, XIVe–XVIIIe siècles [Fear in the west, 14th–18th centuries]. Paris: Fayard.
D’Emilio, J., & Freedman, E. B. (1997). Intimate matters: A history of sexuality in America (2nd ed.). Chicago: University of Chicago Press.
Denby, D. (1994). Sentimental narrative and the social order in France, 1760–1820. Cambridge: Cambridge University Press.
Dixon, T. (2003). From passions to emotions: The creation of a secular psychological category. Cambridge: Cambridge University Press.
Duncan, S., & Barrett, L.F. (2007). Affect is a form of cognition: A neurobiological analysis. Cognition & Emotion, 21, 1184–1211.
Ecksteins, M. (1989). Rites of spring: The Great War and the birth of the modern age. Boston: Houghton Mifflin.
Edwards, R. R. (2006). The flight from desire: Augustine and Ovid to Chaucer. New York: Palgrave Macmillan.
Elster, J. (1999). Alchemies of the mind: Rationality and the emotions. Cambridge: Cambridge University Press.
Eustace, N. (2008). Passion is the gale: Emotion, power, and the coming of the American Revolution. Chapel Hill, NC: University of North Carolina Press.
Fabian, J. (2000). Out of our minds: Reason and madness in the exploration of Central Africa. Berkeley, CA: University of California Press.
Faderman, L. (1981). Surpassing the love of men: Romantic friendship and love between women from the Renaissance to the present. New York: Morrow.
Feldman Barrett, L., Bliss-Moreau, E., Duncan, S. L., Rauch, S. L., & Wright, C. I. (2007). The amygdala and the experience of affect. Social,Cognitive and Affective Neuroscience, 2, 73–83.
Ferguson, E. E. (2000). Vengeance: Gender and intimate violence in fin-de-siècle Paris. Unpublished doctoral dissertation, Duke University, USA.
Freedman, R. (1996). Life of a poet: Rainer Maria Rilke. Evanston, IL: Northwestern University Press.
Fried, M. (1980). Absorption and theatricality: Painting and beholder in the age of Diderot. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Fussell, P. (1975). The Great War and modern memory. Oxford: Oxford University Press.
Gay, P. (1966–1969). The Enlightenment: An interpretation (2 vols.). New York: Knopf.
Gay, P. (1984). The bourgeois experience, Volume 1: The education of the senses. Oxford: Oxford University Press.
Gilfoyle, T. J. (1992). City of Eros: New York city, prostitution, and the commercialization of sex, 1790–1920. New York: W. W. Norton.
Ginzburg, C. (1976). Il formaggio e i vermi: Il cosmo di un mugnaio del ’500 [The cheese and the worms: The cosmos of a miller in the sixteenth century]. Turin: Einaudi.
Gladwell, M. (2005). Blink: The power of thinking without thinking. New York: Little, Brown and Co.
Godbeer, R. (2002). Sexual revolution in early America. Baltimore, MD: Johns Hopkins University Press.
Goldstein, J. (2005). The post-revolutionary self: Politics and psyche in France, 1750–1850. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Goodman, D. (1994). The republic of letters: A cultural history of the French Enlightenment. Ithaca, NY: Cornell University Press.
Goodman, K. R. (1999). Amazons and apprentices: Women and the German Parnassus in the Early Enlightenment. Rochester, NY: Camden House.
Gordon, D. (1994). Citizens without sovereignty: Equality and sociability in French thought, 1670–1789. Princeton, NJ: Princeton University Press.
Gordon, M. (2000). Voluptuous panic: The erotic world of Weimar Berlin. Venice, CA: Feral House.
Greenblatt, S. (1980). Renaissance self-fashioning: From More to Shakespeare. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Haag, P. S. (1992). In search of the real thing: Ideologies of love, modern romance, and women’s sexual subjectivity in the United States, 1920–1940. Journal of the History of Sexuality, 2, 547–577.
Habermas, R. (2000). Frauen und Männer des Bürgertums: Eine Familiengeschichte (1750–1850) [Women and men of the bourgeoisie: A family history [1750–1850]]. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht.
Herzog, D. (1998). “Pleasure, sex, and politics belong together”: Post-holocaust memory and the sexual revolution in West Germany. Critical Inquiry, 24, 393–444.
Herzog, D. (2005). Sex after Fascism: Memory and morality in twentieth century Germany. Princeton: Princeton University Press.
Hintz, C. (2005). An audience of one: Dorothy Osborne’s letters to Sir William Temple, 1652–1654. Toronto, ON: University of Toronto Press.
Hirschman, A. (1977). The passions and the interests. Princeton, NJ: Princeton University Press.
Hoffmeister, D. (1983). Growing up female in the Weimar Republic: Young women in seven stories by Marieluise Fleisser. German Quarterly, 56, 396–407.
Holt, M. P. (2003). The social history of the Reformation: Recent trends and future agendas. Journal of Social History, 37, 133–144.
Houbre, G. (1997). La discipline de l’amour: L’éducation sentimentale des filles et des garçons à l’âge du romantisme [The discipline of love: Sentimental education of girls and boys in the age of romanticism]. Paris: Plon.
Hull, I. V. (1996). Sexuality, state, and civil society in Germany, 1700–1815. Ithaca, NY: Cornell University Press.
Illouz, E. (1997). Consuming the romantic utopia: Love and the cultural contradictions of capitalism. Berkeley: University of California Press.
Jabour, A. (1998). Marriage in the Early Republic: Elizabeth and William Wirt and the companionate ideal. Baltimore, MD: Johns Hopkins University Press.
James, S. (1999). Passion and action: Emotions in seventeenth-century philosophy. Oxford: Oxford University Press.
Johnson, J. H. (1995). Listening in Paris: A cultural history. Berkeley: University of California Press.
Kelly Gadol, J. (1987). Did women have a Renaissance? In R. Bridenthal, C. Koonz, & S. Stuard (Eds.), Becoming visible: Women in European history (2nd ed., pp. 175–201). Boston: Houghton Mifflin. (Original work published 1976)
Konstan, D. (2006). The emotions of the Ancient Greeks: Studies in Aristotle and classical literature. Toronto, ON: University of Toronto Press.
Landgraf, E. (2004). Romantic love and the Enlightenment: From gallantry and seduction to authenticity and self-validation. German Quarterly, 77, 29–46.
Lasch, C. (1977). Haven in a heartless world: The family besieged. New York: Basic.
La Vopa, A. J. (2005). Thinking about marriage: Kant’s liberalism and the peculiar morality of conjugal union. Journal of Modern History, 77, 1–34.
Lebrun, F. (1971). Les hommes et la mort en Anjou aux 17e et 18e siècles: Essai de démographie et de psychologie historiques [Men and death in Anjou in the seventeenth and eighteenth centuries: An Essay in demograpic and psychological hisory]. Paris: Mouton.
Le Roy Ladurie, E. (1975). Montaillou, village occitan de 1294 à 1324 [Montaillou, an occitan village from 1294 to 1324]. Paris: Gallimard.
Levi, G. (1985). L’eredità immateriale: Carriera di un esorcista nel Piemonte del Seicento [Inheriting power: The story of an exorcist]. Turin, Italy: Einaudi.
Lewis, C. S. (1936). The allegory of love. Oxford: Oxford University Press.
Lilti, A. (2005). Le monde des salons: Sociabilité et mondanité à Paris au XVIIIe siècle [The world of the salons: Sociability and fashionable society in Paris in the eighteenth century]. Paris: Fayard.
Lutyens, M. (1967). Millais and the Ruskins. New York: Vanguard Press.
Lystra, K. (1989). Searching the heart: Women, men, and romantic love in nineteenth-century America. Oxford: Oxford University Press.
Marcus, S. (2007). Between women: Friendship, desire, and marriage in Victorian England. Princeton, NJ: Princeton University Press.
Martin, B. (1991). Woman and modernity: The (life)styles of Lou Andreas-Salomé. Ithaca, NY: Cornell University Press.
Martin, J. J. (1997). Inventing sincerity, refashioning prudence: The discovery of the individual in Renaissance Europe. American Historical Review, 102, 1309–1342.
Martin, J. J. (2004). Myths of Renaissance individualism. Houndmills, UK: Palgrave Macmillan.
Martines, L. (2001). Strong words: Writing and social strain in the Italian Renaissance. Baltimore, MD: Johns Hopkins University Press.
Matsuda, M. (2005). Empires of love: Histories of France and the Pacific. New York: Oxford University Press.
Matt, S. (2003). Keeping up with the Joneses: Envy in American consumer society, 1890–1930. Philadelphia: University of Pennsylvania Press.
Maurer, M. (1996). Die Biographie des Bürgers: Lebensformen und Denkweisen in der formativen Phase des deutschen Bürgertums (1680–1815) [Bourgeois biographies: Life forms and ways of thinking in the formative phase of the German bourgeoisie [1680–1815]]. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht.
Maza, S. C. (1993). Private lives and public affairs: The causes célèbres of Prerevolutionary France. Berkeley: University of California Press.
McCormick, R. W. (1993). From “Caligari” to Dietrich: Sexual, social and cinematic discourses in Weimar film. Signs, 18, 640–668.
Melching, W. (1990). “A new morality”: Left-wing intellectuals on sexuality in Weimar Germany. Journal of Contemporary History, 25, 65–85.
Meyer, J. (1991). Le philosophe et les passions [Philosophy and passions]. Paris: Librairie Générale Française.
Nenon, M. (2005). Aus der Fülle der Herzen: Geselligkeit, Briefkultur und Literatur um Sophie von La Roche und Friedrich Heinrich Jacobi [From the fullness of the heart: Sociability, letter writing and literature in the circle of Sophie von La Roche and Friedrich Heinrich Jacobi]. Würzburg, Germany: Königshausen & Neumann.
Nussbaum, M. (2001). Upheavals of thought: The intelligence of emotions. Cambridge: Cambridge University Press.
Nye, R. A. (1993). Masculinity and male codes of honor in modern France. Oxford: Oxford University Press.
Oatley, K. (1992). Best laid schemes: The psychology of emotions. Cambridge: Cambridge University Press.
Otnes, C. C., & Pleck, E. H. (2003). Cinderella dreams: The allure of the lavish wedding. Berkeley: University of California Press.
Ozment, S. E. (1983). When fathers ruled: Family life in Reformation Europe. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Pratt, M. L. (1992). Imperial eyes: Travel writing and transculturation. New York: Routledge.
Radkau, J. (1998). Der zeitalter der nervosität: Deutschland zwischen Bismark und Hitler [The age of nervousness: Germany between Bismark and Hitler]. Munich: Hanser.
Reddy, W. M. (1997). The invisible code: Honor and sentiment in Postrevolutionary France, 1815–1848. Berkeley: University of California Press.
Reddy, W. M. (1999). Emotional liberty: History and politics in the anthropology of emotions. Cultural Anthropology, 14, 256–288.
Reddy, W. M. (2001). The navigation of feeling: A framework for the history of emotions. Cambridge: Cambridge University Press.
Reddy, W. M. (2008a). The anti-empire of General de Boigne: Sentimentalism, love, and cultural difference in the eighteenth century. Historical Reflections/Réflexions historiques, 34, 4–25.
Reddy, W. M. (2008b). Emotional styles and modern forms of life. In N. Karafyllis & G. Ulshöfer (Eds.), Sexualized brains (pp. 81–100). Cambridge, MA: MIT Press.
Reich, N. B. (1985). Clara Schumann: The artist and the woman. Ithaca, NY: Cornell University Press.
Roberts, M. L. (1994). Civilization without sexes: Reconstructing gender in postwar France, 1917–1927. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Roper, L. (1989). Holy household: Women and morals in Reformation Augsburg. Oxford: Oxford University Press.
Roper, L. (1994). Oedipus and the devil: Witchcraft, sexuality, and religion in early modern Europe. London: Routledge.
Rosenbaum, H. (1982). Formen der Familie: Untersuchungen zum Zusammenhang von Familienverhältnissen, Sozialstruktur und sozialem Wandel in der deutschen Gesellschaft des 19 [Forms of the family: Studies of the connection between family relations, social structure, and social change in German society of the nineteenth century]. Jahrhunderts. Frankfurt: Suhrkamp.
Rosenblatt, H. (1997). Rousseau and Geneva: From the First Discourse to the Social Contract, 1749–1762. Cambridge: Cambridge University Press.
Rosenwein, B. H. (2006). Emotional communities in the early Middle Ages. Ithaca, NY: Cornell University Press.
Rothschild, E. (2001). Economic sentiments: Adam Smith, Condorcet, and the Enlightenment. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Sabean, D. (1984). Power in the blood: Popular culture and village discourse in early modern Germany. Cambridge: Cambridge University Press.
Schmoll gen. Eisenwerth, J. A. (1994). Auguste Rodin and Camille Claudel. Munich: Prestel.
Schorske, C. (1981). Fin-de-siècle Vienna: Politics and culture. New York: Knopf.
Seigel, J. (2005). The idea of the self: Thought and experience in western Europe since the seventeenth century. Cambridge: Cambridge University Press.
Silverman, D. L. (1989). Art nouveau in fin-de-siècle France: Politics, psychology, and style. Berkeley: University of California Press.
Smith-Rosenberg, C. (1975). The female world of love and ritual: Relationships between women in nineteenth-century America. Signs, 1, 1–29.
Spurlock, J. C., & Magistro, C. A. (1998). New and improved: The transformation of American women’s emotional culture. New York: New York University Press.
Stearns, P. N. (1989). Jealousy: The evolution of an emotion in American history. New York: New York University Press.
Stearns, P. N. (1994). American cool: Constructing a twentieth-century emotional style. New York: New York University Press.
Stearns, P. N., & Stearns, C. Z. (1985). Emotionology: Clarifying the history of emotions and emotional standards. American Historical Review, 90, 813–836.
Stearns, P. N., & Stearns, C. Z. (1986). Anger: The struggle for emotional control in America’s history. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Stewart, J. H. (1993). Gynographs: French novels by women of the late eighteenth century. Lincoln: University of Nebraska Press.
Stoler, A. L. (2002). Carnal knowledge and imperial power: Race and the intimate in colonial rule. Berkeley: University of California Press.
Stone, L. (1979). The family, sex, and marriage in England, 1500–1800. New York: Harper & Row.
Tague, I. H. (2001). Love, honor, and obedience: Fashionable women and the discourse of marriage in the early eighteenth century. Journal of British Studies, 40, 76–106.
Teichgraeber, R. F., III. (1986). Free trade and moral philosophy: Rethinking the sources of Adam Smith’s Wealth of Nations. Durham, NC: Duke University Press.
Thompson, E. P. (1971). The moral economy of the English crowd in the eighteenth century. Past and Present, 50, 76–136.
Trepp, A. C. (1996). Sanfte Männlichkeit und selbständige Weiblichkeit: Frauen und Männer im Hamburger Bürgertum zwischen 1770 und 1840 [Gentle masculinity and independent femininity: Women and men in Hamburg’s bourgeoisie between 1770 and 1840]. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht.
Trunz, E. (1993). Die sprache der freundschaft und liebe: Meta Klopstock, geb Moller in ihren briefen [The language of friendship and love: Meta Klopstock, née Moller, in her letters], in idem, Weltbild und Dichtung im zeitalter Goethes [Worldview and poetry in the age of Goethe] (pp. 40–58). Weimar: Verlag Hermann Böhlaus Nachfolger.
Umbach, M. (1998). The politics of sentimentality and the German furstenbund, 1779–1785. Historical Journal, 41, 679–704.
Vicinus, M. (2004). Intimate friends: Women who loved women, 1778–1928. Chicago, IL: University of Chicago Press.
Vickery, A. (1998). The gentleman’s daughter: Women’s lives in Georgian England. New Haven, CT: Yale University Press.
Vincent-Buffault, A. (1986). Histoire des larmes, XVIIIe–XIXe siècles [The history of tears, eighteenth to nineteenth centuries]. Paris: Rivages.
Wahrman, D. (2006). The making of the modern self: Identity and culture in eighteenth-century England. New Haven, CT: Yale University Press.
Walch, A. (2003). Histoire du couple en France de la Renaissance à nos jours [History of the couple in France from the Renaissance to today]. Rennes: Editions Ouest-France.
Walkowitz, J. R. (1980). Prostitution and Victorian society: Women, class, and the state. Cambridge: Cambridge University Press.
Wattier, P., & Picard, O. (2002). Mariage, sexe et tradition [Marriage, sex and tradition]. Paris: Plon.
Weissweiler, E. (1992). Clara Schumann: Biographie. Munich: DTV.
Wiesner, M. E. (1986). Working women in Renaissance Germany. New Brunswick, NJ: Rutgers University Press.
Wouters, C. (1995). Etiquette books and emotion management in the 20th century: Part One: The integration of social classes. Journal of Social History, 29, 107–124.
Wouters, C. (2007). Informalization: Manners and emotions since 1890. Los Angeles, CA: Sage.
Wunder, H. (1992). Er ist die Sonn, sie ist der Mond: Frauen in der frühen Neuzeit. Munich, Germany: Beck.
Zajonc, R. B. (1984). On the primacy of affect. American Psychologist, 39, 117–123.