По бреговете на Дунава
Ще започна от най-актуалните вести, които отразяват мисловното присъствие на френския поет от Плеядата Пиер дьо Ронсар (1524-1585) в България. Писмо на министъра на културата анонсира желанието на народен представител и община Свищов за организиране на пореден фестивалфестивал „Дни на Пиер дьо Ронсар” в рамките на Програма „Култура” на Европейския съюз.1 Тенденцията е проявата да се превърне от двустранна (ще рече, българо-френска) в общоевропейска, като се има предвид успешното провеждане на първия фестивал през изминалата година (2009) и разширяването на културните връзки между България и Франция.
Град Свищов става домакин на въпросния фестивал, където се сбират видни общественици, дипломати, артисти, поети и разнородна публика. Поетични импровизации, изложба на книги, музикално-поетични спектакли и срещи (с поп певицата Роси Рос, Едвин Сугарев, деца от местна детска градина "Радост" и др.) възхваляват творчеството на "Принца на поетите". Изнася се лекция от Лъчезар Тошев за българския произход на Ронсар, "доказва" се връзката му с град Свищов. И не случайно част от фестивала се състои в къщата-музей "Алеко Константинов". Неговите организатори твърдят, че празникът, посветен на Пиер дьо Ронсар и поезията, е своеобразен духовен мост между френската и българската култура.
Да се опитаме да проследим този "мост" и да потърсим неговите национални и емоционални проекции във времето.
Пиер дьо Ронсар в Свищов?
В Свищов се представя и новоиздадена двуезична книга с преводи на Ронсаровата поезия и неговата биография. В последствие авторката й Лилия Панова ще сподели мотивите си за написването й:
…за наша българска гордост се оказа, че прадедите на Ронсар по бащина линия са от България… Самият Ронсар се гордее с този си произход… И е много странно защото по негово време да се наречеш българин е било опасно и средновековните автори пишат, че "от името българин не лъха святост". Тогава са били гоненията срещу богомилите. Но след като Ронсар има повод да се гордее в ония тежки времена с българския си произход и го е афиширал, то какво остава за нас. Доскоро всичко минаваше под рубриката, че няма документи и че версията за долнодунавския произход на Ронсар е митология. Казваше се, че той си е съчинил сам "отдалечен благороднически произход", защото никой по онова време не е можел да го докаже. През 1976 година българският журналист и преподавател във Великотърновския университет Любомир Йорданов отива в Париж и намира в историческия отдел [?] на Кралската библиотека [Френска национална библиотека], "в една утрин преди Коледа, когато се случват чудесата", документ, в който пише, че "Будоа [Бодуен] дьо Ронсар от България, който предвождаше унгарците, дойде под знамената на Филип Валоа, за да го подпомогне в битката с англичаните." Това е документ, който се оказва генеалогична справка за родословието на Ронсар. Аз разполагам с копие от него и той носи кралски печат и изходящ номер. Тоест това не са митове и легенди или поетическа измислица на Ронсар.
Получих лична покана да изнеса доклад на тази тема на представянето на България като бъдещ пълноправен член на Европейския съюз в края на ноември в Брюксел. Това представяне се организира от Европейския парламент… Трябва да се използват всички подобни форми за представяне на България, защото се оказва, че там никой не ни познава… България е абсолютно непозната на европейския гражданин… Превеждайки Ронсар аз установих, че пет века след смъртта му той е актуален. Така че езикът на поезията е безсмъртен и аз не мога да не вярвам в него.2
В наскоро публикувана статия съжденията на авторката по повод на поезията с автобиографични елементи на Ронсар се простират върху поведението на съвременните французи спрямо българите. Търсенето на причина опира до безразличието на сънародниците ни спрямо "българския" корен на "литературния титан": Самите французи се запитват защо българите проявяват дискретност и дори безразличие. Тази измамна незаинтересованост трае до средата на 80-те години на миналия век… Обвързвайки изнесените данни по френски по-стари и по-нови биографии Л. Панова напомня отново за "откритието" на писателя Любомир Йорданов във Френската национална библиотека и гордостта му от Ронсаровата българска връзка: Този литературен титан на Ренесанса беше почерпил жизнената си сила от своите български прадеди.3
Като цяло крайдунавският град Свищов се радва на всеобразен прием на Ронсаровото творчество, вдъхващо надежда за родственост с една от известните личности от френския Ренесанс. В поредица от публицистични статии Л. Тошев лансира идеята за фестивала, обосновавайки тезата си с данните от споменатия документ, за който ще стане дума по-долу, като оценява поета за "свързващо звено между българската и френската култура". Стереотипът е идентичен с този на поетесата: С най-великия френски поет от български произход могат да се гордеят както французите, така и българите. Това би бил добър знак за Европа на духа, която създаваме заедно.4
Българската гордост има за основа и разсъждения за физическата география и по-специално за древната римска провинция Тракия, спомената в стиховете на Ронсар като граничеща с долни Дунав, както и факта, че град Свищов (известна средновековна крепост) е разположен на най-южната точка на голямата река. Наравно с това се извежда името Балдуин (или Бодуен) от българското име Балдю5 - теза, лансирана още през 30-те години от Н. Табаков, който се позовава на Синодика на цар Борил.6
Свищовският Ронсаров образ събира в себе си едновременно българска и френска гордост, обединена от общото европейско пространство и култура. Изтъкването й като забележителен белег на национален идентитет и свързващо звено между Изтока и Запада се появява в последните години, когато България си извоюваше място всред държавите членки на Европейския съюз. Чувството на гордост тръгващо от съдбата и творчеството на "забравени" изявени личности от най-крайните райони на Запада стъпва по "заледения Дунав", обединител и разделител на много народи обитаващи от векове бреговете му.7
"Прадядо ми живял далеч…"
Ще припомня, че главният герой Пиер дьо Ронсар (1524-1585), чиято поезия сбира емоционално българи и французи в Свищов, е един от инициаторите на френската "Плеяда" поети, имитатор на Виргилий, Хораций и Пиндар, защитник на родния език. По негово време и по италиански ренесансов образец Франция (ХVІ в.) търси връзка с древни култури и обръща поглед назад във времето, за да формира свой съвременен облик. В някои от творбите на Ронсар се съдържат автобиографични елементи, които и до днес привличат вниманието специално на народите, обитаващи бреговете на Дунава. Една от елегиите му (1554 г.), посветена на поета от "Плеядата" Реми Бело, е основната "изворова база" за потеклото му:
Прадядо ми живял далеч, в една държава,
где Дунавът студен край Тракия минава:
Унгария мини - там, в край възхладен, стар
Наричали "сеньор" маркиза дьо Ронсар...8
Самият Ронсар поетично уточнява, че прадядо му маркиз дьо Ронсар бил богат и разполагал с много хора. Един от синовете му станал военен капитан и като тръгнал от родното си място, преминал Унгария и Германия, Бургундия и Шампан, стигнал до Филип дьо Валоа, при когото останал на служба и участвал във военните действия срещу англичаните. За него се казвало, че служил добре на Франция и кралят му дал имоти на брега на река Лоара. Този Ронсар се оженил там и създал потомци, от които произхождал бащата на Ронсар.
Споменатият по-горе документ, намерен от Любомир Йорданов във френската национална библиотека, с генеалогията на фамилията му дава сведения за въпросния прадядо:
Бодуен (Балдуин) дьо Ронсар, от България, капитан на унгарци, които отведе във Франция при крал Филип Валонски, срещу англичаните.9
В същия документ, сред сключените бракове на фамилия Ронсар се чете: Луи Ронсар се ожени за Жана Шодрие в 1514 или това са родителите на поета. Бащата е един от изявените военачалници на кралете Луи XII и Франсоа I.
Още преди българо-унгарските войни от 60-те години на ХІV в. в титулатурата на унгарските крале се появява и името "България". Това се свързва не само с икономически и търговски интереси, но и с намеренията на папството да приобщи в духовно отношение българите чрез католиците в Унгария.10 Известно е, че на Шарл дьо Валоа (1364-1380) е било възложено ръководството на кръстоносен поход, за който крал Филип дьо Валоа (1328-1350) бил направил проект още през 30-те години, т.е. преди да започне Стогодишната война между Франция и Англия (1337-1453). Някои итинерарии и пътеписни бележки от онова време посочват отвъддунавските земи като български, а Дунавът и специално Видинската област отсъстват като граница. Фактите подсказват, че е възможно някой от наследниците на маркиз дьо Ронсар да е бил началник на наемни войници, които да са били на служба в Унгария. А това е често срещана практика през онези времена.
В не едно произведение Пиер дьо Ронсар подема проблема за националното, понякога подбуден от интересите на Шарл дьо Валоа в Османската империя или защитавайки католицизма от протестантството.11 В незавършената епическа поема "Франсиада" извежда сънародниците си като потомци на древна Троя, за да подхрани услужливо легендата за генеалогията на франките - идея, която е споделяна още в Ранното средновековие от Фредегар (VII в.): след превземането на Троя, прадядото на франките Франсион, син на един от братята на Еней, побеждава аланите в битка и основава кралство между Рейн и Дунава. Този митологичен топос съвсем не избледнява през вековете на кръстоносните походи, а се превръща в основа на националната идентичност. По принцип, Троя е възлов момент от древната история, подхранила самочувствието на не един народ или нация в Европа. Популярността му върви успоредно с топоса за Александър Велики.12 Също като италианските поети Ронсар свързва потеклото на албанците със смелия Ахил и Александър Велики!13 В духа на ренесансовото мислене търси да издигне и прослави родната си Франция до величието на древните народи и "велики" личности като Херкулес, Карл Велики или константинополските императори - все достойни за подражание герои, оставили следа в европейската цивилизация. По този модел родната Франция на Ронсар, гордо славена и хвалена по поетичен начин, затвърждава своите древни корени.14
Мисловното връщане назад в миналото и подбиране на известни герои/общности, чиито дела са задължително митологизирани, очертава рамката на националната гордост, белег на тогавашната модерност.15 Индивидуалният подход на Пиер дьо Ронсар с поетичното възпяване и издигане на родното не остава в сянка. То се вписва в общата тенденция на френския ХVІ в., застъпвана в историографията и съчиненията възпроизвеждащи легенди.
Изграждането на национално достойнство върви като червена нишка в богатото творчество на Ронсар, което съчетава класическата му култура на ренесансов ерудит с поетична дарба. Загубил зрението си, но талантливо възпял любовта към любимата, живота си като придворен поет и нещастията на своя народ, доволно почитан приживе във Франция, след като напуска тоя свят е забравен от сънародниците си. Погребан е в манастира "Свети Козма" до град Тур, където в наши дни се помещава музей в негова памет и където е изложена надгробната му плоча.16 Според бележките на А. Андреевски, тя е поставена през 1607 г. от "духовника Жоаким дьо ла Шатарди, приемник на Ронсар като настоятел на манастира край гр. Тур". Същата "свидетелства за долнодунавския произход на Пиер дьо Ронсар.17
Един от последните почитатели и биограф на Пиер дьо Ронсар - Гийом Колте (1598-1659), превежда на френски текста от нея. Преводачът е смятан за реномиран на времето поет, приближен на кардинал Ришельо и за един от първите членове на Френската академия.18 Оригиналът на надгробната плоча е на латински:
Cave viator, cave sacra haec humus est abi nefaste, quam calcas Humum sacra est, Ronsardus enim iacet hic. Quo Oriente oriri musae, et Occidente commori ac secum inhumari volverunt, hoc non invideant qui sunt supertites nec parem sortem sperent nepotes. Obiit VI. Kal. I an. C)I)LXXXV
Пази се пътниче, пази се, тая земя е свещена. Върви си, нечестиви, земята която тъпчеш е свещена, защото тук почива Ронсар, за когото музите са пожелали да се роди на Изток и да умре на Запад и да бъде погребан с тях. Затова да не му завиждат тези, които са го преживели, нито пък потомците да очакват подобна съдба. Починал на 27 декември 1585 г.19
Превод на френски от Гийом Колте:
Arreste, passant et prends garde, cette terre est sainte. Loin d'ici prophane! Cette terre que tu foules aux pieds est une terre sacrée, puisque Ronsard y repose. Comme les muses qui naquirent en France avec Luy, voulurent aussy mourir et s'ensevelir avec luy, que ceux qui luy survivent n'y portent point d'envie et que ceux qui sont à naistre se donnent bien de garde d'espérer jamais un pareil avantage du ciel. Il mourut le 6e jour avant les calendes de janvier, en 1585.20
Пази се пътниче, пази се, тая земя е свещенна. Върви си, нечестиви, земята която тъпчеш е свещена, защото тук почива Ронсар, за когото музите родени с него във Франция, пожелали също да умрат и да се погребат с него. Затова онези които са го надживели, да не му завиждат и потомците да не очакват подобна небесна благословия. Починал на 27 декември 1585 г.21
Позволявам си да изложа оригиналните текстове с техния превод, защото съдържат едно съществено различие: "музите от Изтока и Запада" на Ронсар от латинския текст са "преведени" на френски само като "френски музи". Тази интерпретация, която е явно съзнателна, би могла да се обясни като подкрепа и емоционална защита на националното или като бягство от чуждото, идващо от Изтока. Непримиримостта към Изтока и извора на вдъхновение на поета Ронсар противоречи на неговото същинско творение. В случая противоречието означава и неприемане на гордия Ронсаров модел, който е изграден от неизбежното връщане към древните герои и цивилизации от Изтока. Без това съчетание националното ядро на поезията му остава осакатено и безпочвено, като дърво без корен. Гийом Колте - независимо от факта, че е бил почитател на Ронсар след неговата смърт - се проявява като ревностната нагласа на един защитник на националното, конструирано само за себе си и очертаващо своеобразно модерно време. След напускане на този свят поетът от "Плеядата" играе ролята на "герой на новото време", виждано и интерпретирано (не)достойно от сънародници и други писатели, публицисти от централна и източна Европа в търсене на "собствена" национална идентичност.
Романтизмът и литературната критика
Първият биограф и съвременник на Пиер дьо Ронсар - Клод Бине (починал ок. 1599-1600 г.) застъпва родството на поета с прадядо на име Балдуин, произхождащ от знатно семейство, живяло на "границата между Унгария и България", "маркграфство Ронсар на мястото, където Дунавът непосредствено граничи с Тракия".22 Впоследствие, през ХІХ и ХХ в. биографията на Клод Бине служи за основа на редица коментатори и литературни критици, които се заемат да анализират по някакъв начин творчеството на Ронсар.23
Френският писател Шарл-Огюстен Сен-Бьоф (1804-1869) лансира критически метод, според който творчеството на писателя трябва да отразява неговия собствен живот, да се взима пред вид поетичното търсене на съответния автор и неговата биография.24 Защитавайки романтизма като новоформирано течение, Сен-Бьоф открива негови предтечи в миналото, включително и самият Пиер дьо Ронсар. Сен-Бьоф се изявява и като един от главните инициатори на "откриването" на подходящи и забравени автори, чието творчество се вписва в очертанията на романтизма: просвещенските идеи за всевластието на разума и доминацията на науките отстъпват място на утехата в света на емоциите и чувствата. Отричането на установени модели на мислене и поведение довежда и до преосмисляне на националното, което във френския деветнадесети век се схваща не само като бягство от кървавите революции, от класическата и просвещенска естетика, но и като възкресяване бляна по кръстоносното време и символите от Средновековието. Според метода на Марк Блок, актуалното време служи за отправна точка за връщане назад във времето и търсене обяснение на фактите.25 Издаването на средновековни летописи за националната история върви ръка за ръка с романа (В. Юго, Дюма) и неговите героични символи: парижката "Света Богородица", Жана Д'Арк, рицарите и водачите на кръстоносните походи, изрисувани през 1840-те години във възстановеното пространство на Версайския замък, подновените католически мисии и пътешествия (Ламартин) към Божи гроб и Цариград.26 Творческата фантазия, мистериозното и недостижимото вземат превес. Митове за произход и родословие, за освобождение и миграция заедно с неговите герои и мъченици се "събуждат", за да приемат формата на национална митология и драма.27
Резюмирайки биографичните данни за Ронсар, критикът Сен-Бьоф го определя като "родом във Вандом, от благородническо семейство, произхождащо от Унгария".28 Доста по-късните автори от френския ХХ век (Анри Лоньон, Андре Бери) ще вземат страна, критикувайки генеалогията на Ронсар от цитираните по-горе стихове, изтъквайки че в тях не се споменава изрично от кои земи е тръгнал прадядото. Аргументацията им за неяснотата се базира и на твърдението, че Ронсар не е имал добри географски познания. Затова Моравия, Полша, Унгария и Румъния водели словесна дискусия за Ронсаровия произход.29 Би могло да се каже, че поетът от Ренесанса е обвинен в невежество, изливайки в поетична форма своето родословие. Националната му гордост става осакатена и лишена от източноевропейски колорит. Оформена в този вид, тя се покрива с тази на поета Колте от ХVІІ в. и очертава своеобразен топос на паметта и родословието, за които времето, историческите събития, литературните и пр. течения не винаги са критерий и повод за обосновка. Той се създава и функционира само в родината на Пиер дьо Ронсар и "вървейки" на Изток търпи метаморфози.
"Романските" корени по левия долнодунавски бряг
Ронсаровите музи заедно с националната му гордост поемат мисловно от крайния Запад, от бреговете на Лоара към бреговете по долното течение на Дунава. Пътешествията им са озарени от своеобразен прием всред обитателите на крайдунавските земи в Централна и Източна Европа.
В средата на ХІХ в. в княжество Влахия се появява една балада за прадядото на Ронсар, смятана за плод на народното творчество. Заможният господар или бан е с производно име от къпина или на румънски - mărăcină - буквален превод на френското ronse.30 Така собственото име Mărăcină става идентично с Ronsard. Banul Mărăcină или Банът Мъръчина е заглавието на баладата, която има за основа елегията до Реми Бело и мотива за прадядото на Ронсар. Оформеният топос е заимстван от книгата "La Romanie" (1844) на французина Жан-Александър Вайан, бивш възпитател в болярско семейство и преподавател в колежа "Св. Сава" в Букурещ.31 Авторът й сам споменава, че бил прекарал 12 години в "Траянската Дакия" с "братята власи", на които посвещавал труда си, като изрично подчертава, че ги "свързва с Франция".
По време на престоя си в Букурещ (1829-1841) Вайан участва в либералната фракция на Влахия и Молдова и е свързан с франкмасонството на "Филики Етерия". Заподозрян в политическа конспирация, Вайан е принуден да напусне страната - факт, за който той сам споменава в предговора на "La Romanie", приемайки завръщането си във Франция като начало на "изгнание". Като автор на "Влашка граматика за обучение на французи, 1836" доказва латинския произход на румънския и връзката му с романските езици. Горещ привърженик на обединението на Дунавските княжества, през 50-те години на ХІХ в. Вайан разпространява идеите си в родината си посредством книгата "La Romanie" и така придава осъвременено значение на "Романия", поставяйки я в контекста на политическия дискурс.32
Творбата му съдържа преди всичко история на Дакия и римската й колония, Трансилвания, Влахия и Молдова. Хронологично тя се простира до началото на ХVІІ в. Написана е в патриотично романтичен стил, с възклицания и бодър, оптимистичен дух. Лишена от сухота в разказа, тя има за основа средновековни латински и гръцки летописи и документи (Акрополит, Константин Порфирогенет, кореспонденцията на папа Инокентий ІІІ), предходна западна историография (Калимах, Бонфини, Луций, Д. Кантемир, Турош, Енгел) и става настолна книга на поколения историци, политици и литератори в Румъния. В това число неизбежно трябва да се спомене най-известният от тях - Николае Йорга, който смята Вайан за единственият французин, чиято литературна дейност е послужила за скъсяване на дистанцията между отдалечена Франция и латинската страна на Дунава.33
Подемайки мисъл на молдовския княз Димитър Кантемир за древното потекло на "романците", Вайан адресира съвет към тях: да забравят гордостта си към предците, да видят онова, което са загубили с времето, като достойнство и да вървят по техните стъпки, щастливи, с чест и храброст; да изоставят безчестието и възобновят добродетелта - такава, каквато е била някога в древността. Работете за родината, имайте чувство за сила, имайте силата на вашия кураж и ще станете отново нация, и ще ме утешите в изгнанието.34
Вдъхвайки патриотизма, Вайан изгражда националното достойнство на основата на чувството за сила, идващо или по-скоро извадено мисловно от дълбините на миналото. Топосът с Ронсар е неразделна част от неговата история на "Дакия" и по-специално от тази на Дунавските княжества в периода на тяхното формиране през ХІV в.: [Йон, Йоан] Бесараб І Основател на княжество Влахия35, успява с малка войска да помогне на Страцимир, крал на влахо-българите, срещу татарите; вниманието му е отвлечено от унгарския крал Карл Роберт [д'Анжу]36, който предприема поход срещу своя васал Бесараб във Влахия, от когото бил взел Северинския банат37; Бесараб спечелва битката и двамата сключват мир [1330]; в двора на унгарския крал се говорело много за величието на Франция, която властвала вече в Неапол и Сицилия; кралят на Англия отдавал почит на Филип дьо Валоа, чийто двор бил най-бляскавият на света, а кралете на Навара, Майорка, Бохемия и Шотландия били първите му васали, Париж бил най-посещаваният от рицари град на земята. Чудесно произнесените слова по този повод вдъхновили най-малкия син на бан Мъръчини (bano de Màràcini), който изгаряйки от желание да служи на велик владетел, събрал малка войска от подбрани воини, повел ги към Унгария и Германия и се установил на служба при Филип дьо Валоа. Във Франция се оженил за жена от семейство Тремуй, превел "романското" си име като Ронсар. От неговите потомци, свързани с най-елитните благороднически семейства, произхождал "принцът на поетите и поетът на принцовете". В полето до представения тук текст се чете: Ронсар, по произход от Мъръчини, близо до Бузео във Влахия.38 В бележките на края на книгата Вайан е поместил стиховете от поета Ронсар, отбелязал възможните транслитерации Ronsard, Ronçard и преводи на името като трън, трънаци, къпини и на бан като marquis, както и съществуващи версии за унгарски произход на големия френски поет, чийто прадядо следвал обичайния път директно от Букурещ до Париж!39
Обикновено човек, който пребивава по-дълго време в чужда за него среда, започва да се вписва в нея, да споделя и преживява настроенията на другото общество. В случая адаптацията на Вайан във Влахия стига и надминава усещането за принадлежност към "другото". "Романското" е основата и обединителят в дихотомията "Запад - Изток" и "свое - чуждо". Тя става важен елемент от градежа за националното достойнство, дори и то да се явява във вижданията на Вайан като "загубено", но с ревностна надежда за "преоткриване". Романтичният му поглед отива по-навътре в заварената среда - когато тя става част от неговото собствено "аз" и морална сила, излята и в политическата му дейност или конспирация, в масонството, без чийто градеж едва ли щеше да постигне голяма популярност. По принцип романтичният човек от Запада търси бягство от своето и изгражда света на другия по някакъв начин.40 Завръщането към първичното, към изворите или корените на дадена общност и нейното емоционално обагряне в контекста на сътворени митологеми се превръща в идеологическа платформа и национален модел, умело оформен на север от долни Дунав и популяризиран на Запад. Вписването във влашката среда, ще рече в "романската", е изпълнено само до някъде от страна на Вайан, защото първоначалното му убеждение за "единно родство" между неговата родина и населението на Дунавските княжества стои първоначално само мисловно. Събуждането на вяра и достойнство като древните предци и обединяването им в рамката на националното стават словесно единни, след като са излети в писмена форма. Страданието на автора в "изгнание", далеч от "Романия" подсказва за доизградена втора родина (Румъния): идентична с първата по линия на родството и различна - в "догонване" на обединената нация (Франция).
Ронсаровият топос смело вложен в "обичайния път" между Букурещ и Париж, лъкатушещ между едновремешното банатство Северин и отдалечения на Изток Бъзъу, допринася за очертаване рамката на Вайановия стереотип. Сътворен от френски автор - станал, според Н. Йорга, най-главният инициатор за скъсяване на разстоянието между Влахия и Франция - той изиграва ролята на съществена връзка между левия долнодунавския бряг и най-западния край на Европа. Топосът се оказва и важен претекст за повдигане чувството на гордост, за събуждане на националното, също както през ХVІІІ в. западни автори подхождат към гърците, тогава поданици на султана. Просвещението умело разпалва "елинското" начало за добиване на самочувствие, станало неизмеримо и модел на значима европейска цивилизация, а Байроновата романтична фигура темпераментно и емоционално защитава гръцката национална кауза на балканска почва.41 В тази идейна посока романтичният поглед на Вайан е току речи идентичен с този на Байрон, потопен в друга среда, но съвпадащ неслучайно с реални действия за отърсване от чуждото (османско, руско) в името на националното. Специално Ронсаровия топос от Вайан се оказва удобен и изгоден за тези цели: негова румънска версия в поетична форма е публикувана в Париж от поета и фолклориста Василе Александри и публициста Абдолоним Убичини (1855).42 Две години по-късно Проспер Бланшмен обнародва събрани съчинения на Ронсар и вмъква т.нар. балада "Banul Mărăcină" (Банът Мъръчина).43 По този начин топосът се разпространява и тиражира всред френската четяща публика. Това е времето, когато Ронсаровото творчество се ползва с интерес не само от по-горе споменатите автори, но и от емиграцията от Дунавските княжества във френската столица, учеща се на републикански идеи и романтизъм от историци като Жул Мишле и Едгар Кине.
Василе Александри (1821-1890) се изявява като един от главните водачи на революционното движение в Молдова с център Яш и автор на манифест на националната партия. След неуспешната революция в родната страна (1848), съвпадаща по време с няколко други и различни по характер революции в Европа 44, писателят се отправя към Франция, където написва редица поеми на политическа тема, драми и др. След завръщането си през 1850 г. в Молдова събира фолклорен материал, пише лирически и епически поеми, комедии, издава списанието "Литературна Румъния", което става единна платформа на писатели от двете Дунавски княжества в стремежа им за национално обединение.45
Румънската гордост
"Записаната" балада "Banul Mărăcină" от Василе Александри е неколкократно публикувана в периодичния румънски печат през годините, предхождащи обявяването на обединението (1861).46 Главният герой в нея е потопен в румъно-френската политическа атмосфера след края на Кримската война (1856), когато в действителност княжествата попадат под руски протекторат и Наполеон ІІІ (1852-1870) заедно с френската дипломация маневрира в европейската политика в полза на княжествата. Както е известно, княз Александър Куза печели изборите и във Влахия (1858), и в Молдова (1859), а императорът играе важна роля в процесите, свързани с признаването на новоформирана Румъния от страна на Османската империя и западните държави.47
До времето на Вайан френските литературни критици не изразяват с категоричен тон "романския" произход на великия поет от Ренесанса. Надутата им национална гордост ги ограничава от подобна версия. На левия долнодунавски бряг топосът с Ронсар послужва за привличане вниманието на голямата френска нация към съдбата на "благородните й братя" в борбата им за национално обединение. Баладата от 90 стиха на роден за Василе Александри език внушава идеята за въображаем бан от Крайова - предтеча на Ронсар - който помогнал на времето на французите в битките срещу англичаните. Това отдалечено в миналото действие е осъвременено с апел към Франция за връщане на жеста в момент, в който Дунавските княжества търсят начин да се обединят. Погледите са посочени към "братята" по кръв и въз основа на използвания топос, "братята" стават и с обща съдба, в името на братството и свободата.
Независимо от факта, че в баладата се визира град Крайова, разположен близо до Дунава, а не Бъзъу (според версията на Вайан), пътят, извървян от голямата река до Париж е дълъг, труден и трънлив. Той става идентичен с желания път към свободата най-напред на кралство Франция. Патетичният тон в творбата ни отвежда до кралските дворци на Филип дьо Валоа и до радушния прием на пътника от Крайова, готов да съдейства с войската си срещу английския враг.
Няколкото стиха с възклицания са ключови: отнасят се до свободата, благородните братя, враговете. За разлика от версията на Вайан, в баладата не се споменава за поета Ронсар, нито за прадядото. Имайки предвид, че тя е "записана" от Василе Александри на местна почва и обработена от него, означава създадена памет/мит в областта Олтения във Влахия. Натъкваме се на видоизменен Ронсаров топос или топоси, които варират според средата. Баладата само по себе си е носителка на гордостта на местното население - имало велик господар, станал забележим с мъжеството си, високо оценен от френски крал. Връщането на жеста е актуален момент за средата на ХІХ в., смятан за равнопоставен с едновремешния. Народната памет е изчистена от образа на поета на музите и за сметка на това е напълнена не случайно с образа на голямата западна нация. Та нима Ронсаровият топос от литературата би могъл да бъде достъпен (четен) за обитателите на малки селища, разположени по левия долнодунавски бряг? Един бегъл поглед върху статистиката в Румъния и България през 80-те години на ХІХ в. посочва мизерията и безпросветното състояние на румънската провинция на фона на българското благосъстояние и образованост.48
В следващите десетилетия румънският периодичен печат не престава да се вълнува от проблема. Същото се отнася и за френския, унгарския, а в последствие и за българския. Топосите с Ронсар се размножават словесно не само в Олтения. Следвайки близостта на голямата европейска река, те обхващат и Трансилвания - по-точно областта Банат - станала родина на Ронсаровия прадядо, произхождащ от богати българи от ХІV в., чието име идвало от "korsat = храбро рицарско сърце".49 Коментарите допринасят за обогатяване на съдържанието и дискусията става международна.50 Използването им в Румъния произтича и е свързано отново с важни политически моменти - Първата и Втората световна война - или с годишнина от рождението на поета Ронсар (1524-1924).
"Banul Mărăcină" остава като един от възможните Ронсарови топоси, въпроизвеждан наравно с литературните, включително и от авторитети като Мирча Елиаде и Николае Йорга. У последните двама автори, публикували през 20-те години, се отхвърлят "дилетантски унгарски автори" отнасящи топоса към българска среда, разглеждат се критично различните съществуващи нива в литературните произведения, споменава се за Балдуин Фландърски като идентичен с прадядото и се утвърждава пламенния и легендарен бан Мъръчина за символ на румънското княжество!51
Ключовите събития от национално и международно значение фокусират настроенията на румънската нация, изправена пред предизвикателствата на времето. Гордостта от героизма на нейната войска, от доблестните воини защитаващи родината (XX век) става идентична с тази на главния герой от баладата. Повтаряна многократно във всяка една статия, тя става характерна за много хора - от писатели и публицисти до техните читатели - и добива масовост, подкрепяна и разпространявана от масовия печат за възрастни и подрастващи. Идентичността се адаптира от индивидуално до групово ниво.52 Казано накратко - обхваща цялото общество, неизменно възпитавано от крехка детска възраст в същата тази непоклатима национална гордост.53
Гордостта на "малката" нация - с кръвна и езикова връзка с "голямата" нация - е плод най-вече на Франция, изградила своя държава далеч преди века на революциите и националното. Подплатена с романтичен дух, тя става ментално единна и "романска" (ще рече европейска), когато подбуденият източен дял на континента изживява своето пробуждане в името на общи цели от политически характер. Обединявайки двата края на Европа тя следва отъпкания път от ХІХ в., за да се затвърди като постоянно чувство и емоция, оформящо сърцевината на националното. Любовта към родната страна се явява като претекст за гордостта, която се добива, изгражда и развива съобразно даденостите на времето и степента на агитация. Като че ли на най-долно стъпало остава омразата към врага (Англия, Османската империя, Русия и т.н.), стъпкан преждевременно от "надутата гордост", която задължително побеждава. Нейната "истинност" има за основа малко доказани истини и митични топоси, изковавани и тиражирани в името на велики идеи. Те стават част от стремежа за обединение или свобода на нацията по примера на "голямата" западна "посестрима" и нейните известни личности.
Българската връзка
Щастливият вятър донесе семе от Дунава, което пося на френска почва най-вкусния и най-хубавия плод от всички плодове. - възкликва романтично (1868) маркиз дьо Рошамбо по повод на знатния български произход от Банат на Пиер дьо Ронсар.54 С това се поставя началото на българския топос, който от областта Банат на левия долнодунавски бряг се придвижда оттатък голямата река. Влизането в словесната дискусия и на "българската връзка" придава обогатяване на основната митична тъкан и измества географската ширина и фокус на националното достойнство и гордост. По принцип, всеки изграден стереотип, от типа на представените румънски, е формиран в ущърб на "съседа" - в случая, най-вече на териториалните съседи като унгарци и българи.55 От друга страна, етническото разнообразие на населението по бреговете на Дунава ги разединява (и) мисловно в идеологическите им цели и в същото време способства за обединението им чрез чувството за принадлежност към една и съща сложно-съставна общност и идентитет. Ако вземем за пример виждането на нашия съвременник Клудио Магрис, "трансилванизмус" е съвкупност от плурализма на народите, обитаващи Трансилвания.56 Подобно наблюдение може да се направи и за днешна Македония, Косово и т.н. Случаят, който ни занимава, обхваща поречието на долни Дунав - разединител и обединител, така както Русе и Гюргево са били в средновековието един град от двете страни на реката, Добруджа все се е простирала и на север, и на юг от Дунава, докато хлябът от областта има един и същи вкус…
Интересно е, че полемиката с Ронсаровия произход, разразила се с пълна сила в Румъния от средата на ХІХ в. нататък, е в постоянна връзка с тази във Франция, която се оказва двуполюсна. Така например, маркиз дьо Рошамбо е сразен от критици - биографи на ренесансовия поет. Или това е същият подход на французи, познат още от поета Колте (ХVІІ в.), неприемащ "дунавската връзка", музите от Изтока и т.н., за да не накърни националната френска гордост, която - следвайки осакатения му превод - може да пусне корени и бъде изградена единствено на родна почва. Един от коментаторите на Рошамбо, с възрожденско чувство към всичко българско (Сергерерт), ще възкликне близо век по-късно (1963), че литературната критика е безпощадно унищожила - така както се спуква балон "с едно бодване" - легендата, понякога "по-истинска от историята" и разочаровала всички привърженици на "дунавския, българския или румънския произход на Ронсар"57 Пак Сергерерт ще се възмути и изпита срам от подобно "забавление" на свои сънародници. Накратко казано, вече изграденият мит, пуснал дълбоки корени, най-вече по поречието на Дунава, трябва да продължава да живее и подхранва гордостта на онези народи, които го споделят. Едва ли друг френски автор, дръзнал да се занимава със споменатите топоси, е изпитвал чувство на срам пред привържениците им от Запад и Изток. За него съхранението или паметта са основни за подхранването и виреенето на утвърдени стереотипи. Без да разделя и отделя, да се съсредоточава върху българи или румънци поотделно, Сергерерт защитава каузата на "малките" нации от Изтока добили национално самочувствие. В дискурса му "дунавският произход" се явява техен обединител. Метафоричният му израз за "изтръгнатата маска на щастливец, който участва в маскен бал" идва като завършек и излияние на възмущение към онези горделивци, които дръзват да разградят и потъпчат връзките със славни личности. С този метод напомня, че величаенето с изявени цивилизации и общности от миналото (троянци, гърци) е универсално явление в модерно време.58
По всяка вероятност инициаторът на търновския произход на Ронсар е унгарският филолог Ищван Сàмота.59 Той отхвърля сведенията от енциклопедиите и от френската литературна критика за унгарско потекло на ренесансовия поет с аргумента, че Унгария не се намира на долни Дунав.60 Разсъждавайки за баладата на Василе Александри и несъществуваща в средните векове граница между Унгария и България, авторът приема най-реалната допирна точка между Дунава и Тракия в град Свищов. Но, спирайки се на възможни преводи на името Ронсар - подход, свойствен и за румънските писатели - намира липса на сходство между "къпина, трън, трънаци" и местното име "Свищов". Унгарецът заключава, че "Търново" - като производно на "трън" е най-подходящо като буквален превод - и Търновската престолнина е най-значимо и възможно място за изходен пункт на прадядото. Все пак, без да бъде категоричен в изводите си, той оставя въпроса отворен. Статията му е публикувана (1891) в списание на унгарската Академия и популяризирана всред френската и румънска общественост, която отхвърля неговите доводи като дилетантски или плод на фантазията му (Друе, Йорга).61 Търсенията на Сàмота се различават съществено от тези на опонентите му: историографският му преглед и филологическите му наблюдения не стигат до емоционално националистични тези. Лансирайки обаче хипотезата за търновски произход на прадядото, унгарецът естествено си спечелва привърженици в България.
Безразличието
По-горе бе споменато, че през 1924 г. се чества 400 години от рождението на Пиер дьо Ронсар. Това е един от възловите моменти от тиражирането на топосите в Румъния. През същата година в българския "Развигор" излиза статия "Създателят на френската поезия" от Д. Б. Митов, в която се разсъждава по въпроса за знатното семейство на поета, намерило убежище в Унгария и впоследствие във Франция. Напускането на крайдунавските земи е станало по принуда, заради османските завоевания. Митов споменава интересен факт: в издание на Ронсарови съчинения от 1692 г. била посочена България за отечество на поета. Позволява си да критикува Йорга за твърдението му, че изразът в елегията на Ронсар "по-ниско от Унгария" означавал само и единствено "Румъния". Разсъжденията на автора по този въпрос са само притурка към основната тема, която го занимава, а именно цялостното творчество на Ронсар - възродителят на френската поезия. При споменаване на името му сърцето на образования, изтънчения французин трепва от удоволствие и гордост. Затова заключава: дали е българин или румънец Ронсар си остава французин по език, дух и идеи… В неговото творчество са отразени всички чувства и въжделения на френския народ, поезията му е чисто френска, той си е французин. Напразни са всички усилия да го дърпаме отсам или оттатък Дунава.62
Митов избягва и не приема нито румънската, нито българската гордост. Поставяйки ги в обсега на Дунава като два елемента на едно цяло, критикът определено споделя френската теза за националната гордост, изразена и въплътена във фигурата на Ронсар, останал запаметен в родната си страна като емблема на ренесансовата поезия и време.
През следващите десетилетия този български автор е цитиран у нас във връзка с факта, че Ронсар е слабо познат на публиката както с творчеството, така и с произхода си. Писателят Стилиян Чилингиров дори твърди (1937 г.), че само ние, българите, се отнасяме с пълно безразличие към тоя въпрос, затова и произходът на Ронсар, първият от френските поети, който започва да пише вместо на латински на народния френския език, остава непроучен от нашата страна. Но нека да се надяваме, че с време и това ще стане (вж. Д. Б. Митов - в. "Развигор").63
Чилингировата теза е ясна за липсата на пиетет у българина към "кумири и великани" от миналото. Затова и обръща внимание на личности като френския поет, за чийто произход се води словесна дискусия в земите по средни и долни Дунав. У него е изложен и чешкият стереотип: прадядото на Пиер дьо Ронсар е бил рицар Балдуин Росхарт, паж на крал Йохан Чешки, установил се във Вандом след Стогодишната война и станал родоначалник на Ронсаровия род. Наред с това е изложено и унгарско виждане за потомство от Орфей, както и констатация за най-обемна литература на румънците по въпроса.64
Изграждането на собствено национално достойнство включва елементи от това на другите, било то съседи или по-далечни народи и известни личности.65 Чилингиров не се присъединява към конкретен чужд автор, а многократно отправя апел към сънародниците си да излязат от рамката на безразличието и обърнат поглед към европейските авторитети, пряко свързани с българската земя и култура. В случая чувството на гордост, като съставна част на националното достойнство, остава като пожелание, отправено към сънародниците, които на първо време трябвало да преодолеят "безразличието" си към непознатото чуждо: Повечето са чужди гордости, с които заслужено бива да се гордеем и ние…66
Безразличието към чуждото европейско граничи с непознаването му или по-скоро със слабото му масово познаване. Специално писателите и философите от френското Просвещение (Фенелон, Волтер, Русо) навлизат откъслечно и бавно в българската възрожденска култура и в повечето случаи са коментирани благодарение на вече съществуващи преводи на други езици.67 Като че ли по-отдалечените по време ренесансови творци от ХVІ в. като Ронсар имат първи срещи с българската литературна критика сравнително късно, едва през 20-те години на ХХ в. Може би това е и причината за безразличието към подобни творци, чието опознаване едва тогава започва.68.
През 30-те години Н. Табаков излиза в "Училищен преглед" с обстойна статия, с която популяризира в учебно-образователна среда проблема за потеклото на поета Ронсар.69 Стимулът му е, че по повод на 400 годишнина от рождението на поета Ронсар критиците (не само французи) са избягвали въпроса за чуждото му потекло: Водени главно от национална гордост, те вземат наготово от последните изследвания отрицателното становище за чуждия произход на Ронсара.70 Н. Табаков възпроизвежда информацията от най-първият биограф Клод Бине, повтаря описанието на земите край Дунава според елегията и подчертава, че от тези места произхожда "вторият Орфей". Наравно с това Табаков публикува откъси от документи в оригинал и превод на български: надгробни и похвални слова, надгробния надпис на латински (споменат по-горе), исторически и критически енциклопедии от ХVІІІ и ХІХ в., откъси от Сент-Бьоф и Ищван Сàмота, обширна библиография с анотации към всяко заглавие. От прегледа на изворите излиза и Моравия като възможна област и отправна точка на Ронсаровия прадядо, както и редица френски автори, защитаващи унгарския, румънския, българския произход или по принцип "чуждия" долнодунавски, дори "легендарен", "тайнствен" и "въображаем". Някои от авторите като Бейл (1734) коментират: ала аз мисля, че ний можем да поставим всичко това в числото на толкова недействителните неща, които по-голямата част от благородните домове разказват за първите си основатели. Те страстно обичат да разказват, че произхождат от най-отдалечените страни и от някой първороден син от благородно потекло, храбър търсител на приключения, чийто хубави подвизи заслужават стотици награди от княза, комуто служат. Ако бяха само три или четири семейства, които да разправят такива неща, човек не би бил толкова наклонен да се присмива. 71
Позицията на Табаков е ориентирана към стимулиране на въображението. Изостаналостта на българина "да съчинява измислени народни балади" го поставя на по-долно стъпало в сравнение с други народи. Липсата на Омиров епос и на спор за роден град на древногръцкия творец идва като сравнение с бягството на българина от търсене на гордост, от родствена връзка с великия поет на Ренесанса. Разсъждавайки подробно върху лошото самочувствие на сънародниците си и излагайки различни факти - например за съществуване на мелница в ХІ в. във Франция с името Ronzart или италианска фамилия (ХІ-ХІV в.) - Табаков не застава на нечия страна. "Легендарният" произход на поета и несъздаденият епос по румънски образец оформят авторовата позиция: проблемът е съществувал векове наред и поставянето му в българския образователен печат цели търсене на допълнителни доводи за аргументирано "догонване" на "другите", за създаване на самочувствие и гордост у една изостанала нация.
Българският апел, изразен в периода между двете световни войни, поставя началото на полемиката в родна среда. Подпомогнат от ясните позиции на чужди автори (Рошамбо, Сергерерт, Сàмота) Ронсаровите топоси с българската връзка създават две нива: Свищов и Търново застават в сърцевината на долнодунавския произход, за да загърбят всички чужди стереотипи и оправдаят "догонването".
Свищов или Търново ?
Специално Търновският топос завладява публицисти и романисти в последните десетилетия на ХХ в. Макар и да не става толкова популярен колкото румънските, той си прокарва път заедно с теми, които имат пряка връзка между България от средните векове и Запада (най-вече Франция). В романа "Обгореното перо" (1967) Любомир Костов го поставя наравно с пратеничества на Търновското царство до папството в Авиньон през ХІV в. и с преследванията на богомили в българската държава и техните "посестрими" албигойците в южна Франция.72 Разказите започват от времето на Йоан Кантакузин (1347-1354) и Йоан V Палеолог, когато съперничеството им за имперския престол улеснява османските завоевания.73 В Търново цар Иван Александър (1331-1371) взема решение да се търси помощ срещу враговете от Запада. Болярите поддържат мнението да се използват междуособиците във Византия, за да може българският цар да се провъзгласи за "цар на българи и гърци". Към враговете на българската държава са причислени и богомилите - оставили обаче следа във Франция. Един от пратениците на Търновското царство - Петър Търнак (съмишленик на богомилите) - е възпитаник по богословие на парижката Сорбона и ученик на авиньонския папа Климент VІ (1342-1352). Всред болярите има такива, които са положително настроени към феномена "кръстоносци". Действието се развива в България (най-вече в Търново и околностите) и в Авиньон, "Ла Бугри", Прованс. Папата прави опити за помирение между английския владетел Едуард VІІ и Филип дьо Валоа. Срещите му с българите са сълзливо сантиментални и романтични. Оправдават се неуспехите и негативизма на българите спрямо кръстоносците и се подчертава желанието за съюз с Франция срещу общия враг - настъпващите мюсюлмани. Един от приближените графове на Филип дьо Валоа изразява поддръжката на съюза с идеята, че до този момент българите били пренебрегвани като съюзници, а за тях се знаело от редица хроники. Господин дьо Търнак приема кръщение от краля Филип дьо Валоа под името "господин Ронсар" - впоследствие "маркиз дьо Ронсар" - и се оженва за знатна мома, получава имения край Лоара за военни заслуги в битката при Креси срещу англичаните.74
Щастливият край на историческия роман, в който са вплетени съдбите на хора от Изтока и Запада и специално от България и Франция, идва и като край на едно начало в белетристиката у нас. За да не предизвика "неверие" у читателя Л. Костов дава "Обяснителна бележка" за концепцията си: Къде река Дунав е най-близко до Тракия? - На юг от Свищов: Търново. А какво значи името Ronsard? Ronce значи трън, а окончанието -ard произход. Т.е. самото име на Ронсар включва и произхода му: търновчанин.75 Наравно с това се прибавят примери от енциклопедия Littre за българите, станали нарицателно на богомили и еретици, на познати вече авторитети и хипотези, нашироко се пояснява за творческите инвенции на тема Иван Александър - папство, богомилско движение и т.н. Сам по себе си романът изцяло включва топоса с Търново, обогатен с богомилски елемент. Тази комбинация му придава характерна специфика, затвърждаваща българската връзка във Франция. Включването на еретиците в контекста на романа отговаря на съществуващата тенденция в България (от 50-те години нататък) на преразглеждане на богомилското движение като му се придава социален аспект - тогава, в съзвучие с идеологията на комунистическия режим. Наред с това историци и публицисти намират превъзходство на българската култура над латинската цивилизация (Примов, Топенчаров) и възвеличават българската традиция като източник на всеки прогрес.76 В този смисъл романът "Обгореното перо" се вписва в очертанията на тогавашната идеологическа рамка, своеобразно обогатена с Ронсаров топос и съдейки по свищовските изказвания, този специфичен меланж не се е загубил и до днес.
Може би творбата на Л. Костов е оправдание за направена стъпка срещу "безразличието" на сънародниците му към Ронсаровия произход, засвидетелствано няколко десетилетия преди появата й. Крачката към гордостта на българина от търновския корен на големия поет е направена, "неверието" и читателската усмивка от нагодените исторически факти и романтични елементи са убедително сведени до минимум в авторовия послеслов. Романът подсказва и още една специфика: богомилството или ересите от средновековието могат да са характерни и съзнателно използвани като тема за национална гордост само от български автор. Съпоставени с по-горните румънски топоси, те съществено се различават помежду си. "Романската" жилка, отразяваща гордостта на северната ни съседка, е носителка на своя специфика, неидентична пък с българската. Долният Дунав е обединител на Ронсаровите топоси и разделител по линия на исторически сведения и митове, които го допълват по свой начин в зависимост от географската ширина. "Романското" остава характерна черта за обитателите на север от голямата река, а "богомилското" - за тези от юг.
Под рубриката "Не само вероятно, а факт" в сп. "Отечество" (1976) излиза статия на Любомир Йорданов - за която вече бе споменато по-горе - многократно цитирана от български съвременници по повод на намерената генеалогия на фамилия Ронсар във Френската национална библиотека. Търновският топос се повтаря отново. Появява се и на други места в разширен вариант (Андреевски): … прадядото е от село Капиново край Велико Търново, старата столица на българските царе.77
Макар и съвсем кратък, той е обагрен от патриотични мисли (Йорданов) за Вазовите незаличими думи за Паисий и за още по-вълнуващите слова за родината ни, произнесени от героя на Лайпциския процес…[!]78 Радостен от намерения документ, журналистът възторжено градира по възрожденски пристрастията си към изявени личности: поета Ронсар, писателя Вазов и най-сетне Георги Димитров! Националната му гордост минава през известна западна поезия, български романтичен патриотизъм, за да завърши с "героя на нашето време" - време, през което живее и твори. Нагаждането към обстановката и идеологията на управниците в България е току-речи идентична с тази на българския ХІХ в., дори началото на ХХ в., когато западноевропейски интелектуалци - писатели, философи, поети и др. заедно с творчеството си - са схващани като обобщени образи, дори "гении" дали своя принос в развитието на човешкото общество.79 От друга страна през 70-те и 80-те години на ХХ в. се забелязва засилване на интереса (най-вече чрез преводи) на западната литература. Апелът на Л. Йорданов да се създаде музей на възрожденския литературен титан Ронсар в стародавния престолен Търновград е подет и от други ентусиасти. Така, тогавашният Комитет за култура съдейства за френско-български чествания и реализиране на такава сбирка във Великотърновския университет по случай 1300 годишнината от създаването на българската държава (1981).80
В пространството на Интернет и специално в български сайтове се тиражира неизменно българската връзка или търновския корен в контекста на френско-българската история и литература.81 Статиите за Пиер дьо Ронсар в "Уикипедия" показват различни гледни точки: един от най-важните поети на френския ХVІ век; възможен произход от семейство, преселило се от България във Франция; потомък на унгарски маркиз от Тракия и т.н.82 В популярните форуми търновчани не пропускат да коментират своите позиции. Изцяло приемайки търновския произход на поета, чувството им на гордост се възпламенява като се прави опит за неговото съпоставяне с френското: Тогава, защо французите толкова се дуят?83
Прави впечатление, че списанията, отразяващи Ронсаровите топоси, имат нещо общо в тематиката. Ако изключим румънските, които имат литературен характер и авторите им са обладани от идеята за обединена нация, част от останалите са предназначени за школска публика (Училищен преглед, Lumea) или родословия (Родознание. Генеалогия). Честванията през различните години са организирани от академични авторитети и институции както в България, така и в Румъния. Напоследък Великотърновските инициативи от 80-те години бяха изместени от Свищовския фестивал (2009), състоял се под патронажа отново на Министерството на културата, общината и френското посолство. Сами по себе си тези констатации подсказват, че това са "институционализирани" процеси, които не са останали в миналото, и паметта за тях се възпроизвежда според развитието на обществото. Паметта се осъвременява и възпламенява в ХХІ в., когато и двете съседни на Дунава държави станаха пълноправни членове на Европейския съюз.
Дунавът си е текъл и пак ще си тече, носейки със себе си митове и легенди, със съответната медийна информация за състоянието на нивото на реката, с надеждите и упованията на народите обитаващи от векове бреговете му. Като че ли румънци и българи са готови всеки момент да заплуват обратно по течението, възраждайки неизлечими паметни петна, за да достигнат онзи западен край на Европа, който също ги свързва, както и голямата европейска река. Мисловната ни разходка между Франция и долния Дунав (и обратно) само привидно приключва: къщата на Щастливеца очаква втория свищовски фестивал…
Вместо заключение
1. В представената тук статия най-използваната дума, визираща някаква емоция е гордостта. Във френските текстове е употребена като fierté = лично или колективно чувство, основаващо се на себелюбието, т.е. идентично понятие с българската гордост.84 Липсва употребата на orgueil = надменност, високомерие, самомнителност, горделивост.85 Според тълкуванията на филолозите orgueil е високо самомнение, пренебрегващо или в ущърб на другия - за разлика от fierté - понятие, при което няма съизмерване или принизяване на другия. На румънски използваната дума в текстовете е orgoliu = гордост, надменност, честолюбие.86 В този език съществува и значението, което не е идентично с френския и българския: mîndrie - гордост, високомерие, високо мнение за себе си; включва и двете значения на себелюбието и надменността за сметка на другия.87. Накратко казано, както българската, така и френската, и румънската гордост визират колективното чувство и са идентични, независимо от автора, епохата, езика, т.е. по тази езикова линия се забелязва единство.
2. Вече бе споменато за съвременни списания за родословие, в които са поместени статии за Ронсар. Колкото по-малка е индустриализацията в едно общество, толкова по-силна е ролята на рода. В съвременните западни култури се наблюдава избледняване и омаловажаване на рода, роднините и родствеността, текат процеси на разпад на семейството. В страни като България и Румъния има сравнително добре запазена родова система. Според публикуваната американска статистика на М. Минков, в източния дял на Европа, където роднинството и приятелството се зачита за сметка на останалите членове на обществото, гордостта е ниска, дори се смята за присмех. Отчитайки данни от изследване на много страни по света, анализаторът установява, че във Франция гордостта не се насърчава заедно със себеизтъкването. То от своя страна, също не се насърчава в страните от Източна Европа. Като цяло, гордостта - като силна гордост от националността - е най-изразена в страните от Северна Латинска Америка, Западна Африка, Арабския свят. По-голямата част от Западна и Източна Европа заемат едно и също ниво в класацията - ниска гордост, отстъпвайки място на страни като САЩ, Турция, бивша Югославия (без Сърбия), Полша, Австралия и т.н. Казано накратко, това американско изследване показва общо взето единомислие по отношение на степента на сегашната гордост както на Запад, така и на Изток.88 Може би присмехът е най-вярната емоционална реакция на гордостта, която естествено има своите исторически корени.
3. Ронсаровите топоси, изградени с помощта на голямата френска нация и въплътената гордост в тях, показват своеобразни нива, формирани назад през годините: заспалата гордост на древните "романци" на северния долнодунавски бряг се събужда, възражда и актуализира благодарение на усилията на представител(и) на "сродната" и по-голяма посестрима", известна като Франция. Независимо от този факт, "по-голямата" е извървяла до голяма степен своя път към националната гордост, по чийто образец Румъния тепърва създава своя през ХІХ в. и впоследствие. Равнопоставената национална гордост, ще рече българска и френска едновременно или румънска и френска функционира в мисленето на долнодунавските обитатели. Ренесансовият поет е сериозен повод за тяхното формиране и развитие през вековете до наши дни, когато общото европейско пространство застава като "помирител" и обединител.
4. От направения анализ може да се заключи, че срамът е присъщ единствено и само на единици от западната нация, неприемащи разрухата на вече утвърдени митове за "дунавски произход" било на румънци или българи. Това чувство остава периферно на фона на утвърдения стереотип за гениалния френски поет, емблема на ренесансовата поезия и време. Срамът обаче подхранва, рефлектира в българското национално съзнание и граничи с неговото безразличие, присъщо на интелигенцията между двете световни войни. Излизането или бягството от него става донякъде посредством силата на писателското перо, което успява да романизира и да убеди своя читател в съществуваща и неизменна връзка, дори родствена между българи и французи, между богомили и албигойци. То се стопява в процеса на търсене на националното и добива черти на Търновска старопрестолна гордост, синоним на държавност и слава, на престиж в миналото.
5. Както родословието, така и географският, и ономастичният фактор имат своето значение на носители на памет и функциониращи механизми в контекста на националното. Ронсар, Мъръчина, Крайова, Бъзъу, Банат, Свищов, Търново, Търнак и т.н. стават изходните пунктове на пътя към Запада или европейския културен модел. Изковани във времена на градеж на национална идентичност, през които се търси връзка с изминали величия от чужда среда и географска ширина, те претърпяват метаморфози съобразно настроенията и политическите дадености - от средата на ХІХ в. до наши дни. Те изпълват по своему чувството на гордост и макар последната да варира с различна сила в българското или румънското пространство, тя служи за обединител на долнодунавските обитатели в стремежите им към голямата "Европа". Нейното "догонване" е неизбежно и би могло да се сметне за единно, рационално и в същото време за подсъзнателно и емоционално. Устремът към нея естествено изоставя всички балкански и небалкански врагове, привидно съществуващи в Ронсаровите топоси.
Въпросите, които се поставят по изложената тук проблематика, не биха могли да бъдат изчерпани на този етап. Паралели с други изявени и митологизирани личности от Античността (Александър Велики) или модерното европейско време (Волтер, Ламартин, Наполеон и т.н.) биха осветлили отделни елементи от нагласата и емоционалното съдържание на националното. Друг важен въпрос се свежда до необходима съпоставка между баладата на Василе Александри и "Веда Словена" на Стефан Веркович. Системата е отворена, пътищата очертани и по двата дунавски бряга. Остава бъдещето да покаже дали водите на голямата река ни разделят или според думите на Спиридон Палаузов - в жилите на българи и румънци тече една и съща кръв…