Преводът като огледало на отношението спрямо националната идентичност и другостта в България и Франция

Изключително интересно е да се проследи как преводът отразява като огледало отношението към националната идентичност и другостта в България и Франция - две държави, едната православна, другата католическа, едната в източната част на Европа, другата в западната й част, които се изграждат основавайки се на гръцката традиция за първата, на латинската за втората, и които се сдобиват с литературен език горе-долу по едно и също време, т.е. през IX в., ако приемаме за начало създаването на глаголица от Константин-Кирил философ около 862 г., от една страна, и страсбургските клетви през 842 г. от друга страна.

През Средновековието културната политика на съответните крале и царе гони сходни цели, както са сходни топосите, които преобладават в коментарите, писмата или преговорите на преводачите относно техния преводачески проект. От Ренесанса нататък, обаче, условията, при които двете държави и култури се развиват, се различават все по-радикално. Престижът, с който започва да се ползва френският език от XVI в. спрямо латинския, нараства и кулминира в цяла Европа през XVIII в., докато българската държава е победена през XIV в. от османските войски, а българските земи стават османска провинция чак до 1878.

Централен в тази студия ще се окаже дискурсът на самите преводачи, тъй като най-ярко свидетелства за начина, по който българските и френските преводачи си представят статута и естеството на езиците от които превеждат, но и на техния език, т. е. за тяхното отношение спрямо "ние" и "другите", "свое" и "чуждо".

Зараждане на националните държави, изграждане на национални езици и култури:
в сянката на гръцкия и латинския език

Както в повечето европейски страни литературата в България се ражда през IX в. от превода в сложен политически и религиозен контекст, в следствие на желанието на учениците на Кирил и Методи да продължат започнатото дело, и на политическата прозорливост на българските царе, Борис, а после и Симеон I, които ги посрещат и им предоставят удобни за работа условия в контекст на стабилизиране на българското царство чрез християнизиране, феодализиране и славянизиране на техните земи.

Дискурсът на българските преводачи от IX в. до XIV в. се характеризира с присъщия за средновековните книжовници топос на скромност и смирение пред свършената работа, тъй като те са осъзнавали, че превеждат от език с многовековно развитие, с абстрактни понятия, с богати литературни традиции на език, който е в процес на изграждане. Ще отбележим също така, че в текстовете от онова време се говори за славянски език, без да се уточнява за кой точно диалект става дума. Българските книжовници-преводачи изразяват и страха, че техните бедни умения няма да им позволят да се справят с тази отговорна и трудна задача, поръчана им от самия бог. Това изпъква ясно, например, от пролога към Небеса, от Йоан Екзарх, където той излага съмненията, мотивите, принципите на превода - превод не на буквата, а на смисъла:

Пролог, съчинен от презвитер Йоан, български екзарх, който и преведе тези книги.
А аз поисках да се опитам да преведа на славянски език тълкуванията на учителите. Обаче, размисляйки, уплаших се да не би, като се потрудя, да преведа на свой език тълкуванията на учителите за полза на поколенията, да ги изопача. Защото познавам тъпотата и грубостта на своя ум и телесната си немощ и леност. Като обмислих всичко това, отказах се.
А като минаха няколко години, честният човек, монахът Дукс, когато отидох да го посетя, настоя пред мене, като ми поръчваше и ме молеше да преведа тълкуванията на учителите. А аз, намирайки се между двете - грубостта и леността - повече се уплаших от леността. […] Затова, братя, не придиряйте, ако намерите някъде не същата дума, тъй като в нея е вложен същият смисъл. […] Моля ви, вие, които четете тези книги, да молите бога за мене грешния, с добромислие и с внимание да прочетете и да ме простите, където мислите, че неправилно съм превел думите. Защото не винаги може точно да се превежда елински език на друг. Същото е с всеки език, когато се превежда на друг.

Ще припомня тук, че преводаческата дейност на старославянски е белязана с религиозна ревност и спазване на дословността на каноничния свещен текст, наследени от Античността и които се наблюдават през цялото Средновековие. Основната цел, която преследват преводите е разпространението на християнството, откъдето и изискването да се превежда на ясен и разбираем език, достъпен и близък до говоримия.

През XIII в., след византийското владичество обстановката се е променила, чуждото владичество благоприятства пробуждането на националното съзнание: интересно е да се отбележи, че докато в предишните векове, преводачите посочват в предисловията си, че превеждат от гръцки на славянски ("нашия славянски език"), след византийското владичество в повечето съчинения вече се говори за български ("нашия български език"). Това пробуждане на националното съзнание се съпътства от известно месианство: идеята, че българският народ е богоизбран и че богослужението му е свещено, тъй като славянската азбука е била създадена от светец. В основата на развитието на литературата стои желанието за завръщане към установената по време на Първото българско царство традиция, прекратена от византийското владичество между 1018 и 1186. Търси се пряка приемственост с литературата на "Златния век" при установяване на литературните норми за преобладаващите жанрове. Този процес не следва вече гръцкия модел, а се опира на каноните, създадени от книжовниците от отминалата епоха. А духовното обновление през XIV в., свързано с последователите на исихазма, е съпътствано от усилена дейност по редактиране на преводите от миналите векове, предимно около патриарх Евтимий, дейност мотивирана, както и във Франция през Ренесанса, от убеждението, че ересите, появили се по българските земи, се дължат на известно натрупване на грешки в многобройните преписи. Един от преводачите и книжовниците, работили в Света Гора, Исай Серски, е оставил интересно свидетелство за отношението си спрямо гръцкия и българския език в "обширна бележка" към превода на Ареопагитиките на Псевдо-Дионисий Ареопагит:¹

Към залеза на слънчевия ден, в края на седморичния век и в края на живота ми се случи и аз да науча малко гръцкия език - дотолкова, колкото да мога да разбирам неговата неразточителност и трудността да се превежда от него на нашия език. Защото гръцкия език от една страна още по начало е изкусен и богат от бога, а от друга страна е обогатен от различни мъдреци през времената. А нашият славянски език е добре сътворен от бога, защото всичко, което бог сътвори, е много добро, но беше лишен и не се удостои с многоучени и любочестиви слова от изкусни мъже като гръцкия. […] Вие, които искате да препишете и до прочетете тази книга, моля Ви, бъдете милостиви и непретенциозни към недостатъците и немощта на моя ум.

Авторът нищо не споменава за принципите, които са го водили при превода, но откриваме наследения от миналото топос: скромност на преводача, божествен произход на славянския език, страх пред трудностите на задачата, подтик за превеждане, идващ отвън, молба към читателя да прояви снизходителност към грешките и недостатъците на превода.

Във Франция през IX в. се появява литература на романски език (romanz) - местен простонароден език, поява, която съвпада с тази на старославянския писмен език. Литературното творчество остава доста скромно през този период, до Песента на Роланд, в края на XI в. - най-старият литературен паметник на френски език със светски характер - и има двойна мотивировка: придаване на простонародния език статут на литературен и поетичен език, способен да съперничи на авторитетните латински образци; да се образова и възпитава в християнската вяра светското население на неговия собствен език. Тези мотиви са доста сходни с тези на Кирил, Методий и учениците им, както и на българските царе по същото време. През XII век, обаче, с развитието на градовете, образованието напуска манастирите и се премества в училищата, появяват се първите университети, както и фигурата на интелектуалеца, "човек, който професионално упражнява дейност на преподавател и учен", според определението на Жак льо Гоф. Жаждата за знания сред светското население отговаря на желанието за образованост от страна на тогавашните крале, които провеждат истинска преводаческа политика. Дискурсът и мотивациите на френските средновековни преводачи са сходни с тези на българските книжовници. Така например, секретарят на крал Жан Добри, монахът Пиер Берсюир, като представя на своя господар превода си на Декадите от римския историк Тит Ливий, излага следните разсъждения за трудностите, които трябва да се преодолеят при превода на старофренски на текст, написан на класически латински:

Макар че високият стил и проникновеното владеене на латинския език, свойствени за този автор да надхвърляха моето разбиране и ум, тъй като неговите конструкции са толкова ясни и кратки, толкова възвишени и съставени от странни думи, че за момента малцина са в състояние да го разберат, а още по-малко да го преведат или предадат на френски, аз все пак си направих труда да го преведа, за да изпълня волята Ви, Господарю, и да бъда полезен на всички, които благодарение на мен ще могат да го разберат.

Заради смирението, отношението спрямо местния език, считан за по-груб и по-беден от латинския, както и желанието читателите да разберат преведените текстове, грижата на преводачите и в средновековна Франция е насочена по-скоро към духа, т.е. смисъла на оригиналния текст, отколкото към формата му.

От Защита и демонстрация на френския език на дю Беле до
"Неверните хубавици" - превъзходство на френския език и етноцентрични преводи

От Ренесанса до XVIII в. можем да наблюдаваме значим обрат в начина, по който френските преводачи се отнасят и към френския език и към езиците, от които те превеждат, обрат, който съпътства утвърждаването на френското кралство и на официалния статут на френския език. От груб и някак си недоразвит език, неспособен да съперничи с изтънчения латински език, френският ще се превърне в съзнанието на книжовниците, в частност на преводачите, в езика на благоприличието, на самата чистота и на самата яснота, с една дума в универсален език. Тази съществена промяна в интелектуалния хоризонт (Антоан Берман) на френските преводачи, неминуемо се отразява върху начина, по който те превеждат и ще доведе до известното във френската литература явление "Неверните хубавици".² След лексикалното богатство, присъщо на френския език през Ренесанса, следва нормативен период на езиково чистене, целящо налагането на дворцовата употреба на езика. Характерни за този начин на превеждане, наречен "Неверните хубавици", са свободата по отношение на текста-източник, както и стремежът към разкрасяване, дори усъвършенстване на превеждания автор, в името на изяществото и красивия стил. Прочитът на многобройните предговори и обръщения към читателя позволява да се изведат някои от постоянните аргументи, с които преводачите оправдават характерните за епохата деформации (допълвания, съкращения, изменения, пофренчване на текстовете, което може да се сравни с характерното за Възраждането побългаряване, дори причините и особеностите да са различни: нравите от Древността се адаптират към нормите на благоприличието през XVII век; изказът системно се пофренчва, за да забрави читателят, че текстът е превод). Топосът за неблагодарността на преводаческия труд, който си е вид робство, отстъпва място пред XVII в. на нов топос, а именно на превъзходството на френския език над останалите езици, в това число и латинския, в името на добрия вкус и на яснотата. Трябва да "направиш копието по-хубаво от оригинала", "да превърнеш камъните и тръните на [латинския] автор в прекрасни градини".

Така например, в предговора си към превода му на Панегирик за Траян от Плиний Млади (1638), Жул Пиле дьо ла Менардиер оправдава свободния си превод като противопоставя това, което нарича "верен" превод, на "робуващ превод" и като се основава на т.н. "дух" на френската нация и език:

Време е да дам обяснение за някои обстоятелства, свързани с моя превод. Той със сигурност е плод на по-особено виждане и дължи повече на откровената свобода, проявяваща се в парафразите, отколкото на принудата на буквалните преводи. Ако ме питате за причината за този подход, ще ви кажа само, че стилът на автора и естеството на нашия език ме накараха да действам по този начин. Защото, макар и френският да може вече да се похвали, че е способен на велики неща и че е в негова власт да ги изрази, все пак не му е възможно да предаде цялата красота на гръцкия и латинския език, освен ако не изпадне в многословие: за езика можем да кажем това, което казваме за нацията - пълната свобода е жизнената среда на френския език.

В предговора към превода си на Войните на Александър от Ариан (1646), Перо д'Абланкур, от своя страна, критикува остро стила и езика на автора:

Ще се задоволя да кажа, че в тази История има толкова много собствени имена, че се принудих да прехвърля една част от тях в полетата или в бележките. […] Тези, които са вещи в областта на красноречието, добре ще разберат причината, поради която съм действал по този начин и съм съкратил някои прекалено мудни пасажи, а освен това, у този автор се наблюдават чести и ненужни повторения, които нито езикът ми нито стилът ми могат да изтърпят.

Именно с тази представа за френския език като по-хубав, по-чист и по-ясен от останалите, явлението "Неверните хубавици" поставя началото на една дълга преводаческа традиция във Франция, отличаваща се с етноцентризъм и натрапчива "езикова коректност".

Положението не е много различно през XVIII в., когато успоредно с нарастващия интерес към другите езици и култури, се развива етноцентрично схващане за френския като единствен език, следващ естествения ред на универсалната мисъл и разум, за което свидетелства речта на Антоан Риварол, Разсъждение за универсалността на френския език:

Това, което отличава нашия език от древните и съвременни езици, е словоредът и структурата на изречението. Този словоред трябва винаги да бъде прав и задължително ясен. Френският поставя на първо място подлога на речта, след това глагола [сказуемото], който изразява действието, и накрая допълнението - обекта на това действие: това е естествената логика на всички хора; това отговаря на общоприетото схващане. […] По уникална привилегия, френският език единствен е останал верен на правия словоред, все едно, че целият е изтъкан от разум и колкото и да се прикрива този ред, чрез най-разнообразни обрати и всякакви стилови средства, той винаги трябва да е налице; напразно се отдаваме на страсти, които ни подтикват да следваме реда на чувствата: френският синтаксис е непроменяем. От него именно произтича тази прекрасна яснота - вечен темел на нашия език. Това, което е неясно, не е на френски.

Подобни схващания, в които се смесват псевдолингвистични и етнолингвистични съображения и аргументи, днес будят усмивка, поради липсата на научна основа и най-вече с наивното от съвременна гледна точка чувство за превъзходство; и все пак те са въздействали на цяла епоха.

XIX в. във Франция е век на любознание, следователно и на отваряне към нови чужди литератури. Европейският монопол на френския език, смятан от Риварол за вечен, започва да се разпада: във Франция, покрай аристократичната емиграция, умовете стават космополитни: универсалността на френския език, съответстваща на универсалния характер на Разума, бива изместена от универсалния дух, преминаващ отвъд националните граници. За писатели като Мадам дьо Стал или Виктор Юго именно преводът ще допринесе в най-висока степен за оплодотворяване, чрез изпитанието на чуждото, на една затворена, дори склерозирала литература. Така например, Виктор Юго, който не е работил като преводач, развива мисълта, близка до Хумболтовата, че трябва да се извърши известно насилие над езика, на който се превежда, за да бъде той обогатен, стига все пак това да не води до нарушаване на целостта. След 1820-1830 година, преводачите все по-често отричат френските преводи от предишните векове, смятат ги за прекалено свободни и следователно неверни; по-скоро за адаптация, отколкото за същински превод.

Българското Възраждане и европеанизацията на литературата чрез превода
(XIX - начало на XX в.)

Българското Възраждане е период от особено значение, както за историята на превода, така и за историята на литературата в България. Период на културно и национално осъзнаване, на ясно изразена воля за сближаване с Европа, вдъхновени от характерната за Просвещението вяра в просветата и разума, като носители на напредък и цивилизация в българските земи, които са подчинени на османската империя от 1396 г. Една от културните особености на този период, наситен с интелектуални дискусии, е двояката роля - компенсираща и формираща (критиците говорят за "експериментална лаборатория"), която играе преводната литература, особено след 1840: тя компенсира липсата на оригинални произведения, формира читателския вкус, вдъхва любов към книгата, привиква читателя към други литературни форми и теми, пробужда любопитството му към други страни и, накрая, дава възможност на авторите да се "упражнят" в писане, преди да създадат първите си литературни произведения на български език.

Важно е да се проследят големите спорове по отношение на превода, водени около 1870 г., от второто поколение възрожденски писатели, повечето от които са учили в емиграция (в Русия, но и във Влашко), както и ролята на превода във формирането на възраждащата се култура, начините на превеждане по онова време, влизащи понякога в противоречие със защитаваните идеи.

Забележителен топос от епохата, за разлика от (прекалено) високото самочувствие на френските преводачи що се отнася до статута на тяхната литература и език, е оскъдността на българската книжнина (именно "книжнина", казват, а не "литература"). Такова е мнението на Нешо Бончев, който в своята известна статия "Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им", развива идеята, че литературата на един народ е огледало на неговата култура и че в нейната основа стои самоосъзнаването му. Според него, това необходимо самоосъзнаване преминава през изпитанието на чуждото, т.е. през запознаването с изминатия от други народи път:

И така, нужда имаме да изгледаме внимателно всичкий оня път на духовний живот, който е изминат от другите народи. Кога опознаем това, тогава лесно ще ни бъде и себе си да познаем, и своя предлежащи нов духовен живот. […] Наши ръководители са сега другоземци. Но това да не ни плаши. Така е било и у всеки народ в началото. […] Както от една свещ се предава пламъкът на много други свещи, така и тая духовна искра се разноси от един народ на друг.

Любен Каравелов прави същата тъжна констатация за бедността на литературата и изказва съжаление, че оригиналните произведения почти липсват (подобно на Дю Беле във Франция, в края на XVI в.) и призовава към преодоляване на етапа на превода и преминаване към творчество:

И наистина, ние, българите, сме останали най-подир от сичките народи в Европа, като изключим из това число арнаутите, цинцарите, циганите и самоедите. Ние още нямаме своя книжевност; ние още нямаме пет книги, които да могат да издържат критика; ние нямаме нито три книги оригинални, т.е. които могат да се нарекат български произведения или българска книжевност; най-после ние още не знаем що е книжевност и каква трябва да бъде нашата книжевност.

В този контекст оригиналният текст е предимно проводник на знание, подлежащ на промени и дори на усъвършенстване, а това води до свободен превод, често и до адаптиране, побългаряване в различна степен (имена, културни и историко-географски референти), да не говорим, че много често преводът се осъществява чрез няколко езика, два или три, като в нередки случаи нито името на автора, нито името на преводача се споменават.

Историческият и сравнителен поглед позволяват сега да възприемем адаптирането и побългаряването като конструктивен етап, като огромна творческа лаборатория, формираща и читателите и писателите-преводачи-критици, какъвто е случаят във Франция през XVI и XVII в. или с немския предкласицизъм: тази дейност обогатява езика, темите, създава нови жанрове, но също така дава повод за дискусии, критика и размисъл.

В края на XIX и началото на XX век, обаче, с влизането на българската литература и култура в модерността, следващото поколение писатели, противопоставяйки се на утилитаризма на предшествениците, ще наложи художествени и преводачески критерии.

Освобождението на България от османското владичество носи не само възжеланата независимост, но също така социални и политически кризи. На превода се възлага първостепенна роля за подготовката на литературното обновление, характерно за началото на ХХ век - това обновление е свързано с отхвърлянето на определен вид литература, смятана за изчерпана, с търсенето на националната идентичност, застрашена от превратностите на историята, със стремежа България отново да се приобщи към модерните културни течения и движения в Европа и да се издигне духовното равнище на целия народ. На идейната литература противопоставят литературата за самата литература и защитават извисяването на универсалното в личността - нейната творческа свобода.

Една от заслугите на кръга "Мисъл" е, че успява да преодолее традиционното противопоставяне между национално и всеобщо, родно и чуждо, а преводът става движеща сила за сближаването на културите (особено с немската, руската и френската), утвърждава едно отворено към другите самосъзнание, изисква и осъществява по-точни преводи, зачитащи повече превеждания автор, въпреки все още преобладаващите възрожденски преводачески подходи.

Като разглеждаме съдържанието на броевете на списание "Мисъл", замахът и богатството на неговата рубрика "Преводи" силно впечатление прави взискателният подбор както на творбите, така и на преводачите, които по принцип превеждат направо от оригиналния език. Изискванията на сътрудниците на списанието се проявяват най-ясно в рубриката "Критика и библиография", в често пъти острите критики на публикуваните преводи, на "преводоманията", непрекия превод, тромавия стил, липсата на точност, адаптацията. Д-р Кръстев даже твърди:

Не че в България няма преводачи. Напротив! Пази боже от преводачи! Наспорили са се и от гъби повече, и торят ли торят литературната нива. Но за в работа няма нито петима от 50-те.

Става ясно от гореизложеното, че и през Възраждането и в началото на XX в. преводът не само съпътства, а е двигателят на обогатяването и разширяването на българската литература. Но през тези две епохи "българското" не се изразява, нито утвърждава по същия начин, следователно не се превежда със същите цели, нито по същия начин.

Като заключение на това много бегло, следователно и повърхностно, изследване на преводаческите похвати и цели в България и във Франция от Средновековието до началото на XX в., съсредоточено върху отношението на преводачите към техния език и езика и културата, от които превеждат, и начина, по който превеждат, т.е. върху превода като огледало на националната идентичност и отношението спрямо другостта, бих искала да актуализирам в този българо-френски контекст предложената от Антоан Берман схема за френската и немската култура в Изпитанието на чуждото (стр. 238).