Травма и юначество
Изковаването на разказа за историята на Косово
Изобретяването на исторически разказ е сред първите предизвикателства пред младите държави. Идентифициращото слово превръща спомена за миналото в наративна плът, почти сетивно достъпна, осъществявайки стъпката към превръщането на множеството локални микроколективи в национална общност. Този процес обикновено създава средата, която определя нацията като това, което тя е. Историческият разказ дефинира своето пространство, отграничавайки го от „чуждото“ чрез набор от символически кодове, които гарантират вътрешното сцепление на колектива. Той превръща миналото от спомен, част от информационната сфера на традиционното общество, в ресурс – елемент от модерността и обект на модерната държава, стандартизиран и готов за употреба.
Стъпка, съпътствана от мъчителното раждане на националните емблеми, означаващи общността пред другите колективи от този порядък. Знамето, гербът и химнът – класическата триада национални символи, служат не само на каузата за оформяне на споделено пространство, рамкирано отвън от тях. Освен това, те охраняват границите на нацията отвън, маркирайки във всеобщо разпознаваем порядък символичните обеми, резервирани за „своята“ нация. Функция, която историческият разказ няма поради простата причина, че той се разгръща на съответните национални езици, а това го прави непъноценно разбираем или съвършено непонятен за „другия“.
Наборът от национални символи, макар да създава видимост, че следва без отклонение контурите на реалния свят на вещите, оперира на равнището на емоционалните съдържания, създавайки специфично входно-изходно устройство, в чието начало е положено в специфициращата информация, изглеждаща като обективност, от която по-обективна не е дори мислима. Устройство, представящо идеологически филтрираната картина на националната история, придавайки ѝ (културна) дълбочина, която на свой ред създава позитивна нагласа, основаваща рамката на нормативното отношение на групата към самата себе си и към сбора от построяващите я идеи, превърнати в свръхценност. Ненапразно причастността към националната идея се нарича, „любов към родината”, „родолюбие” – понятия, отразяващи интимизирана, есенциална връзка между индивида и ценностния комплекс, материализиран и обективиран чрез историческия разказ.
Съвременните косовски албанци смятат себе си за преки наследници на дарданите – илирийско племе, населявало територии в Западните Балкани. Една от опорите на тази идентификация е етимологията на думата за круша в съвременния албански език (dardhë), чието прецизно разчитане до днес тормози съня на филолозите. Възможното свързване на племенното название „дардани“ с албанския дендроним е виждане, предложено още от Йохан Георг фон Хаан 1 – един от пионерите на албанологията, придобил съществена част от впечатленията си на терен по време на консулата си в Янина в средата на XIX век. Авторитетът на учения, роден във Франкфурт и служил на австро-унгарския император, е привидян като аргумент, подкрепящ инкорпорирането на тезата за приемственост между албанци и илири по-рано, а днес – между дардани и косовски албанци. Макар това дървесно наименование да е обект на актуални научни дебати, макар да са предложени поне още пет възможни етимологически осмисляния 2, тялото на нацията не може да бъде разполовявано, нито образът му подлежи на удвоявания. Ето защо в Косово днес официалната версия на историческия разказ поставя началото на рода на местните албанци именно в тази специфична зона от античната история. Факт, който има поне още няколко смисъла.
Чрез изтъкването на дарданско произхождение албанското население от Косово се присъединява към популярния през Античността и обект на особено внимание през XIX век мит за Троянската война. Само ще напомня, че легендарният родоначалник на дарданското племе е неговият епоним Дардан, баща на Ил, основателят на Троя. Троянският произход легитимира и битието на града Рим, създаден според версията на Вергилий от Еней – синът на героя Анхиз и богинята на красотата и любовта Афродита, търсещ спасение от горящия град след поражението на троянци от ахейци.
С дарданския сюжет е свързан един от първите опити за изобретяване на косовско национално знаме. Негов автор е Ибрахим Ругова, първият президент на Косово, в чиито очи навярно сглобяването на текстуална и визулана символика на нацията е било без съмнение желателно. Черният двуглав орел, изобразен в червен, кръгъл медальон, е стиснал с крилете си бяла лента, върху която с черни букви е изписано „Дардания“ 3 – понятие, част от античната география на региона. Ненапразно днес, макар Косово да има свое знаме, различно от предложението на Ругова, флагът тип „Дардания“, както го наричат местните, е запазена марка на президента-оновател, а с това и обект на особено уважение. Над мемориалния комплекс в Прищина, в чиито център в мраморен сакрофаг са положени тленните останки на бележития косовски политик, наред с флаговете на Косово и Албания, отдалеч може да бъде разпознато и тъмносиньото знаме, което само по себе си вече се мисли като част от историята на новата държава. Факт, през който също може да бъде прогледана материално-телесната страна на националната идея 4.
Знамето на президента И. Ругова, назоваван по американски маниер така, сякаш е настоящ обитател на тази институция, съдържа ясно проследими фактологически връзки, отнасящи се към историята на разпадането на Османската империя. Годината е 1878, а Берлинският договор придава на вече съществуващата сръбска държава земите на бившия Нишки санджак – територии с осезаемо албанско демографско присъствие. Етническата нееднородност е преценена като особено смущаваща в Белград, поради което правителството на Йован Ристич взема незабавни мерки с цел хомогенизация на вече сръбския край. Жертви на тази политика, провеждана с учудваща последователност дори и след повторното завладяване на Косово от сръбската армия по времето на Първата балканска война (1912), първи стават албанците.
Обяснявайки пропорцията между сърби и албанци на Косово днес, без съмнение в сметката трябва да бъдат включени и обстоятелства като това. В Кралство Сърбия проектът за гражданството практически изравнява статута на гражданина с неговата етничност. Етнически различният няма начин да бъде разпознат като гражданин, тъй като той е част от минало, споделено, но другаде и с други. Не естествено, а по силата на принуда. Той не е причастен към трансцендентната заедност на нацията, ето защо остава вън от идеите за съграждане на общо настояще. Поради това мислените като „други“ биват принудени да търсят бъдещето си извън земята, явяваща се всъщност тяхна родина. Правило, което е валидно практически във всички балкански държави, появили се върху териориалните фрагменти на Османската империя. За разлика от самата Османска империя, в която същественият белег, съпричастяващ личността към обществото, е религиозната принадлежност.
По този начин през 1878 г. все още османско Косово се явява естествено убежище на прогонените. Това полага албанци и османци от една и съща страна на динамично променящата се граница, разделяща Високата порта от нейните доскорошни поданици. Тези отношения в перспектива ще се разгърнат драматично, изграждайки стереотипи, служещи за взаимно гледане на сърби и албанци, а в политически аспект ще доведе до изначална рязка противопоставеност на албанското население без оглед поданството или гражданството му на всякакви сръбски планове.
Пример в това отношение е т. нар. Корфуанска операция (1915) – изтеглянето на сръбските войски от Сърбия през Косово и Албания към остров Корфу в търсене на спасение от подгонилите ги българи – мащабна военна маневра, завършила с грамадни загуби в жива сила и техника за Белград, в която местни албанските жители, къде спонтанно, къде – не съвсем, активно подпомогнали българската офанзива, нападайки ненадейно най-вече обозните сръбски части и плячкосвайки безпощадно по-малочислени отряди, изостанали поради умора или невъзможност за следване на тактическия план. Без съмнение в прехода си през планините на Западните Балкани сръбските войници са се натъкнали и на част от пропъдените от Нишко и Топличко албанци, които на свой ред били мотивирани не от инстинкт към плячка (както гласи едно от популярните презентационни клишета за албанците, изковано и използвано извън Албания), а тъкмо от травматичния спомен за случилото се три десетилетия и нещо по-рано.
В този ред на мисли дарданският сюжет представлява фундамент на косовския исторически разказ не само поради началната си позиция, но и като отправна точка на проекта за обединение на всички парчета земя, мислени в Прищина като населени някога и/или сега с албанци. Осмислянето на днешната политическа география чрез употребата на картата на Дардания – антично политическо формирование, преживяло своя териториален разцвет през II в. пр. Хр., е подчинено на идеята за възстановяването на справедливостта, която два века преди това е рамкирала усилията за придобиване на политическа самостоятелност на раждащите се балкански нации. Формата на тази справедливост в случая е насочена срещу Сърбия, чиято власт над земите, обрамчващи Косово от изток и североизток (Прешево, Буяновац, Медведжа) се мисли като нелегитимна и несъответна на историческата правда. Тези територии днес са населени с албанско мнозинство, а албанските жители на Нишко и Топличко са прогонени с насилие, ето защо гласовете на миналото и настоящето настояват в синхрон за ревизия на статуквото.
Присъствието на части от Западна Македония на картата на домогванията на косовските албанци, които в настоящия момент са въоръжени „само“ с книга и карта, едва ли учудва някого. Македонските албанци никога не са гледали с достатъчна сериозност на бившата югорепублика. В техните проекти тя е преходна политическа форма, родилно лоно на желаното бъдещо албанско господство в региона, в което гражданите на БЮРМ със славянски корени не са калкулирани. Прибавяйки и фактът, че в края на миналото столетие значещ брой албанци намират убежище от интервенцията на сръбската армия на национал-комуниста Слободан Милошевич тъкмо в македонските земи, плановете за бъдещо присъединяване на дялове от тази държава към проектираното албанско обединение придобиват плътност, освен в дълбочината на историята, и в плана на настоящето.
Всяка балканска нация, а и далеч не само, в процеса на изковаване на националния си проект оформя идеологически построения, аналогични на картата на Дардания. В този концептуален ключ се вписват турските проекти за реставрация на Османската империя, тук трябва да впишем и гърцката Μεγάλη ἰδέα. Върху същия фундамент израства и въобразената карта на Сърбия, съвпадаща с кратко просъществувалото Душаново царство. Накрая на този списък трябва да привлечем и българския случай. Идеологически конструкции като „Симеонова България” вълнуват въображението на политици и учени дълго преди Берлинският конгрес да създаде държава на българите. Навярно не би било лишено от логика допускането, че в този смисъл проектът „Сан-стефанска България” 5 би могъл да бъде мислен като актуализация на картата, въобразена през XIX век за времето на княз Симеон.
В този ред на мисли следва да се отбележи, че, противно на Цицерон, според когото любовта към родината е обусловена от това, че е „своя”, а не от физическите ѝ размери 6, естественият стремеж към експанзия, четим по-скоро по Томас Хобс 7, ражда териториално хипертрофирани родини, сблъскващи се тежко една с друга, същностно определими не чрез факта, че затварят „своето” пространство, а посредстом географската си големина, страдаща всякога от дефекта на разминаването със символичните си размери.
Историческата референция към дарданския разказ съдържа поне още един аспект. Процесът на завладяване на Балканите от Късната римска империя прави дарданските племена видими извън себе си, подобно на гали, германи и други, отстоящи на далечно дори и за оптиката на писмената традиция разстояние. Рим интегрира варварите не само в политически смисъл. Империята ги включва и в специфичната си медийна среда, която произвежда позитивно знание, а ивиците, в които то отсъства, попълва със стереотипи и клишета.
Един от тези стереотипични образи, сглобяващи картината на света на образования римлянин, е този на войнствените дардани, пред които дори римската военна машина, сеща значителни трудности. Завладяването на Западните Балкани става сравнително бавно, затруднено допълнително от пресечения релеф и лошите и поради това комуникации. Макар да не познавали изкуството на войната, юначните дардански господари организирали гъвкава отбрана: те изчаквали умело подходящите мигове за контраатака. Подобна тактика разстройвала добре подредената римска войска, чиито легиони се справяли съвършено в открит бой, но при липса на пространство за разгръщане на боен ред – непривична за нея ситуация, във всяко сражение се изправяла пред реалния шанс да бъде разгромена. Според актуалната версия на самопредставянето си албанците са народ от храбри планинци – стереотип, който перфектно пасва в наративната матрица за дръзките нападения на дарданите над римските армии, придавайки вертикално измерение и легитимирайки говоренето за национален характер в твърдите категории на субстанциалното.
Този контекст ражда представата за дарданите като съюз от племена, предани до смърт на своята родина. Техните войни с Филип II (200 – 197 пр. Хр.), съюзените им нападения със скордиски и меди срещу македоните (88 пр. Хр.) и храбрата отбрана на земите им от силните армии и сръчно изплетените козни на Филип V (221 – 179 пр. Хр.) и неговият наследник Персей (179 – 168 пр. Хр.) 8 допълват образа им – те са не само умели на бойното поле, тъй като се бият на страната на правото, осмислено като тяхна жизнена кауза, а и верни съюзници, оставащи всякога на страната на истината – факт, който им дава решителен аванс в борбата срещу интригите на военно и морално немощните съседи.
Ако реалиите в това описание бъдат заменени със съвременни, а на мястото на дарданите бъдат вписани косовските албанци, нищо от смисъла не би се загубило. Казано в духа на немския романтизъм, няма начин общности, пребиваващи в мистичното единение на националистическия есхатон, в реда на същностните неща, където нищо не се променя и всичко е същото, защото то е било, е и ще бъде такова, каквото е, да нямат връзка и в сетивно-вещния ред на битието. Тази формула узаконява любовта към родината – всички възвишени чувства, отгледани върху почвата на историческия наратив за славното минало, следвайки единството на времената, се пренасят върху отечеството, мислено и чувствано в контура на желания колективен Аз-образ.
Специфицираната илирийска връзка, насочваща мисленето за албанските корени изобщо към дарданите, далеч не е откритие на изследователите в Прищина 9. Тя е христоматийно известна в Албания, разписана в учебници, университетски лекции и научни трудове, налична в политическа реторика и медийни гласове. Списъкът с приноси на учени (и не само) от Косово тук не е особено дълъг. Първи е стремежът към диференциация на генеалогическите линии по начин, отговарящ на въобразената карта на съвременната косовска държава, която по подразбиране далеч надминава обхватът на реалните ѝ политически граници, колкото и условно да е последното понятие, приложено тъкмо към Косово.
Вторият косовски принос се открива в рецепцията на вече изкованата версия на разказа за националната история. В Албания илирийската теория, макар елемент от официалната политика на държавата и привидно обект на всеобщ консенсус, се приема повече от скептично, особено от младото поколение изследователи. Единственото минало, което не се преподава, а бива проповядвано чрез стандартите на образователната система, в Тирана далеч не е единствено. Може да се каже, че степента на приемане на идеята за илирийски корени на съвременните албанци служи за своеобразен критически лакмус. Прилично финансирана от държавата и аргументирана от разпознаваеми авторитети, впрегнали в работа сложни научни доказателства, официалната версия на историческия наратив средоточава все повече съмнения. На публикуваните в луксозни издания и големи тиражи текстове на Алберт Доя, Неритан Цека 10 и др. учените, различаващи конструираността на националната идеология, противостоят с изследвания, публикувани често извън Албания, но имащи критична маса (академична) публика и в нейните предели. Всичко това – за разлика от Косово, където пряката родствена връзка между албанци и илири провокира единствено енергии, водещи до преповтаряне и препотвърждаване.
Друг фактологически детайл, основен за косовския „гранд наратив”, е битката на Косово поле от 15/28 юни 1389 г. Албанската национална пропаганда прави продължаващи опити да присвои това събитие, обявявайки войската, преустановила временно устрема на османското нашествие, не за християнска коалиция, предвождана от княза на Моравска Сърбия Лазар Хребелянович, а за армия от албанци. Според самоосмислянето им те били единствените, притежаващи към онзи момент политически разум, надмогващ традиционните вражди в региона 11. Изолираността на албанците по отношение на балканските политики и отстранеността им в географски аспект (водещи до слаб или почти никакъв интерес към тях от страна на обичайните играчи и техните писмени традиции) в този контекст се мислят като факт със само положителни последици. Привидели в лицето на азиатските пришълци екзистенциална заплаха, те се посветили на каузата на решителния отпор, който, дори и загубен, не никога не изглеждал безсмислен. Обстоятелство, което лесно се доказва с примера на Гйерг Кастриоти, който няколко десетилетия (1443 – 1468) успешно отбранявал владенията си около природно защитената крепост Круя. Храбростта и деятелността му не давали мира на новите завоеватели на Балканите – те трябвало винаги да бдят за опасност, идваща от земите на Албания.
Разсъждавайки в насока на преосмисляне на османското нашествие и преоразмеряване на приносите на различните народи, отвъдокенаски албаноложки институти доведоха до крайност идеята за албанското участие на Косово поле, проблематизирайки етничността на сръбския фолклорен юнак Милош Обилич 12. Този факт според очакванията трябва да причини неговото отделяне от корпуса на сръбската героика и прикрепването му към националистическия пантеон на албанците 13. Обективно казано, наличието на албански военни части на Косово през 1389 г. навярно много трудно би могло да не отговори на критериите за твърдо установен исторически факт.
Подобни трансфери на културни емблеми, били те „собственост“ на действителни и имагинерни противници, също не са косовски патент. Няколко примера: у нас случките с българската история оттатък югозападната ни граница са всем известни. Последователните усилия на скопската пропаганда да натика българите в познатите клишета, означаващи нецивилизованост, варваство и перманентна заплаха, която не може да бъде предсказана, не са пречка пред усвояването на Кирил и Методий като македонски просветители, въпреки че те не са и български в националния смисъл на думата, изкован през XIX век. Макар според официалния твърд наратив българите без всякакво съмнение да са „татари”, това не пречи Самуил да бъде увенчан за македонски цар. Независимо, че Скендербег е историческа марка на албанското минало, в последно време, както отбелязва и колегата Надеж Регару 14, и той бива преконструиран като „македонски юнак”.
За разлика от ортодоксалната албанска версия, тази, излязла от институционалните фабрики за исторически разказ в Прищина, е далеч по-крайна. Тя съвършено пренебрегва емблематичното сражение, разиграло се през лятото на 1389 г. в равнината край Прищина, в което според анонимния народен певец юнакът Милош Обилич пробол смъртоносно султан Мурад. Според водещи изследователи от Косовската академия на науките и изкуствата, на Косово поле бой изобщо не е имало 15. Нито един от двамата господари не бил настроен за кръвопролитие, поради което и двамата загинали от ръката на заговорници, част от войнолюбивите групи в дворовете на Лазар и на османския господар.
Според тази интерпретация каноничната сръбска версия е резултат от късна добавка, направена от националната идея, която другояче не могла да се добере до смислени доводи в полза на аспирациите на Белград към Косово. Така се обяснява и фолклорната традиция, възпяваща делата на косовските герои. Услуга на сръбските домогвания, оценявани като изначално агресивни и деструктивни спрямо справедливите албански интереси, прави втората Косовска битка – сражение, изглеждащо по-малко по епически мащаб, в което насреща на армията на Мурад II (1421 – 1451) се изправят отрядите на Янош Хуняди – без съмнение един от балканските владетели с най-дълга и плътна антиосманска биография.
Вторият Косовски бой, подобно на безчет други емблематични военни конфликти, носи за едната страна поводи за гордост. Употребена като част от националния „Голям разказ”, тя усилва любовта към родината. За други обаче поражението на трансилванския водач е повод за безостатъчен, съкрушителен национален срам. Достатъчно е да знаем, че сръбският политически господар по това време – Джурадж Бранкович (1427 – 1456), макар да съдействал на Хуняди по времето на „Дългия поход”, към средата на петнадесетото столетие навярно пресметнал, че заставането срещу намиращото се в период на възходящо развитие Османско царство не е ход, здравословен за него и владението му, поради което решил да се въздържи от участие в поредния антиосмански план. Сръбската национална идея оценява пасивността на реално пред-предпоследния си средновековен владетел като провала на провалите, като дъното на сръбското (морално) падение 16 – на юнака не е положено да гледа безучастно обезчестяването на родното и похищаването на неговите ценности 17. Насилието отнема свещения му статус и от обект на любов, която не знае предел, го превръща в някаква просто територия, в земя като всички останали, поругана, десимволизирана, хоризонтализирана, лишена от топоси, създаващи зони с по-висока онтологическа гъстота, задаващи ориентация на индивидите и изпълващи проекта, който целеполага обществото.
Вероятно и на това се дължи факта, че не падането на Смедерево – последната сръбска крепост – през 1459г., а битката на Косово поле, разиграла се седемдесет години по-рано, е разпознатото събитие, маркиращо символически края на разказа за сръбското средновековие 18. Тъкмо поведението на поредния Бранкович, наследник на легендарния косовски предател Вук Бранкович, е онази специфична точка, която чрез целенасочен и правилно дозиран идеологически натиск дестабилизира инак монолитния корпус на канонизираното повествование за трагичния, но ултимативно достоен край на бляскавата история, нанизала факт след факт за постепенния, но сигурен възход на политическа и духовна власт на сърби 19. Това правят косовските албанци, довеждайки до предел една позната и широко споделена теза, според която данните за развоя на бойните действия от лятото на 1389 г., видени през епическия наратив, са премодулирани през несравнимо по-изчерпателно записания разказ за сражението от средата на XV век.
Първа косовска битка изобщо не е имало, следователно сърбите се гордеят с измислица – заявяват в Прищина. Истината е на страната на албанците, а в приказките тя винаги побеждава. Приказката се самопредствя за действителност, ето защо няма начин космически мащабното тържество на албанци над сърби да не се сбъдне. В следващия съществен епизод, свързан с Косово, сърбите сами обръщат гръб на историческата си роля – факт, който не просто им гарантира единствено полагащия им се срам, който следва да бъде приет не като моментно засрамване, а като субстанциално вкоренена черта на сърбина, оплетена в спиралата на неговите национални гени. Подобен отказ от политика „на Косово” се разчита като буквализирана метафора на отношението на сърбите към сакрално обагрената област изобщо. Поредно потвърдена бива предателската им същина – те са неверни не по силата на случайно сложили се обстоятелства, не са жертва на принуждение, а просто са такива по естество.
Модерната историята на косовските албанци започва с представата за борбата против чуждите потисници. Факт, който стои като първи камък в основата на зданието на всички балкански нации. Парадигмата на немския романтизъм повелява историята да бъде гледана като история на държавата, тъй като само изградените от нея рамки са в състояние да удържат инак силно податливата на хаоса на миналото. Тук историческите процеси започват преди създаването на политическа организация, а ролята на устройство, концентриращо и насочващо усилията в посоката, начертана от националната идея, е поета от движението за национална еманципация. Това става възможно благодарение на факта, че стремежът за постигане на собствена държава се мисли не от позицията на своето начало, а от гледната точка на вече осъществилата се кауза. Ето защо национално-освободителните усилия имагологически изпълват контура на вече реализираната държава, на „държава преди държавата“.
Специфичното за косовските албанци започва с годината 1878, когато започва сръбската акция за постигане на етническа еднородност на териториите, придадени на Белград след Берлинския конгрес. Разказът продължава със събитията от 1912 г., когато земите им попадат под пряка сръбска власт – случка, равнозначна на катастрофа, чиито последици революционерите предстои да поправят след дълги и кръвопролитни борби, на които се обрекли цели поколения косовски албанци. Ключово обстоятелство тук е поредното оцеляване на частите от албанското племе, поставени в суровите условия на чуждо владичество. В този факт отново бива огледана желаната Аз-представа на албанците като народ юначен, който не рухва, не се разпилява и обезличава, останал несломен от никакви мъчнотии, защото на негова страна е правдата, мислена като глобална, абсолютна категория. Този стереотип намества и тълкуването на липсващата хронология в континуитета между античните илири и дардани, и средновековните албанци – макар и изчезнали от сцената на политическата история за векове, те оцелели тъкмо в резултат на природната си жилавост, макар и под различен етноним.
Особено място имат усилията, насочени към освобождение от господството на Белград, осъществени в последните три десетилетия на XX век – период, който не само задълбочава разликите между частите на албанския народ, намиращи се под собствено управление и тези под чужда власт, но генерира и различни исторически събития, моделиращи отделни исторически разкази. Това на свой ред довежда до поява на вътрешни различия между албанците, които постепенно формират стереотипични представи, а те на свой ред преразполагат взаимното гледане. От „свои“ и единосъщни елементите от идеалното единство на албанците биват отдалечени и намерени отново, но вече в образа на „Другия“.
Едно от трайните следствия от промяната на взаимното гледане и виждане се намира отново в полето на имагинерното – обилно обговаряното във всякакви публичности бъдещо обединение на всички земи, населявани от албанци 20. Може да се каже, че разногледането поражда и разнополагане – от косовска страна Албания се мисли като митологичен топос, като символическа родина, чийто концептуален и емоционален контур съвпада с този на изгубения Рай 21. Съвсем не така стоят нещата, когато заговори гласът, звучащ от Тирана, по повод косовските албанци – те безспорно са кръвно близки, но битието им в Югославия на Тито значително е променило у тях основните черти на албанския национален характер, поради което те са гледани скептично в рамките на проект за възможна заедност и ревниво по отношение на идеята за споделяне на своето с тях.
Да се върнем на терена на фактоизложението. Изпозлвайки както методите на легалната съпротива, така и актове на показно насилие, албанците от Косово привличат вниманието на международната общност, а междувременно държат репресивните органи на властта в Югославия в постоянно напрежение. В началото на 90-те години започва и процесът на изграждане на паралелни, неофициални институции – неформалните лидери биват официализирани и назовани с терминологичния апарат, означаващ институциите на държавата, формират се паравоенни структури с охранителни функции, които маркират запазената за косовските албанци територия (с насилие). Създават се непризнати от никого училища, в които се преподава на албански език и се изучават идеологически правилните версии на дисциплините, ангажирани с изграждането на национално осъзнати личности.
Тези процеси имат своите герои и жертви, които не се разполагат непременно в различни тела. Част от героите-жертви, чиято кръв, попила в косовската земя, я прави „своя”, отвоювайки я символически от бившите ѝ господари, са безследно изчезналите. Хиляди на брой, с техните ликове е облепена оградата на една от евроинституциите в Прищина, образувайки своеобразна „Стена на плача“ – място, където върховното страдание и споменът за травмата се единяват в молитва, която се чува директно в инобитието. Това са обикновени хора, част от хоризонталния порядък на битието, превърнати в колективен образ на мъченици-свидетели на вярата на национализма. Около този топос се завърта надеждата на косовските албанци за бъдещо съвпадане на реалните с имагинерните предели на тяхното отечество, засилващ още повече любовта им към него. Любов страстна, подобна на чувството към сетивно наличната любима, пред която всички други любими изглеждат по-малоценни.
Американската интервенция на Косово логично е мислена като основен външен фактор, сглобил се с развиващите се в тогавашната сръбска област тенденции и довел до постигането на мечтаната независимост. Тук фиксираме още една от съществените разлики между разказа за историята на албанците, произведен в Тирана и предназначен за употреба в Албания, и дискурса, оформен в Косово. Тук съществен е не само военният аспект на събитията, гледан като справедливо наказание над сръбския народ, натрупал безброй грехове поради изначално злата си същност. Бомбардировките на НАТО възстановяват насилствено скършената справедливост, тъй като веднъж деформирана, правдата, макар да не престава да съществува, се нуждае от съдействие от същия порядък, за да възвърне пълния обхват на действието си.
Такава решителна намеса обаче е способен да стори само истински силният, САЩ, тъй като нормите нямат свойството да се самозащитават, а малкият народ, дори и имащ всички закони на своя страна, не е в състояние да удържи на натиска, тъй като той е осъществен с нелегитимни методи и инструменти, срещу които истината по определение е безсилна. Интерпретация, характерна впрочем и за фолклора – достатъчно е да припомним, че османското завоевание е успешно не поради големия демографски резерв на пришълците, нито поради ефективността на военното им дело, още по-малко – заради водещата ги идеология. Балканските владения падат едно след друго в резултат на предателство – актът, който пробива истината, излизайки ѝ в гръб. Атакувана вероломно в най-уязвимия си член, дори и самата истина се вижда принудена да се предаде на своя мерзък противник. Ситуация, която се мисли като временна. Спасителят ще дойде непременно, а в случая той е видян в образа на Големия брат – трансцендентен, той живее в (квази-)райските предели „оттатък“ Голямата локва 22.
Поради това на САЩ и военната мисия срещу управлението на С. Милошевич е посветена половината от постоянната експозиция на Музея на Косово – институцията, която трябва да утаи паметовия фермент и да превърне спомена за миналото в исторически ресурс, служещ за създаване на споделено пространство в географски и идеологически смисъл. Един от символите, маркиращ като свой този многомерен свят, до вчера принадлежал политически и символически на друг, е тъкмо Америка. Вероятно не е лишено от логика допускането, че под разпознаването на чуждия принос в постигането на косовската независимост прозират далеч не само прагматични подбуди. Интуицията, че имаме работа със свръх-разпознаване, прикриващо дисбаланси, свързани с груповото самочувствие, изглежда не е лишена от основания. Едва ли бих намерил значим брой опоненти, ако предположа, че в случая дълбочината на собствения смисъл в очите на косовските албанци е произведена от престижната връзка с Америка. Носителят на върховен авторитет в световната политика не би застанал зад несправедлива кауза, нито би другарувал с незначителните, тъй като още римският мъдрец е казал, че орелът не хваща мухи. Съждение, което имагологически пасва на албанския двуглав орел, положен на червен фон на националния флаг, който днес се развява и на националните чествания в Косово. Тук, разбира се, е възможно приложим психоаналитичен подход – съждение, което споделям и затварям в скоби. Подобен опит би бил просто банален.
Ще си позволя да завърша с един полушеговит размисъл. Обикновено малките – реално или в самосхващенето си – мъже предпочитат големи жени. Във физически, властови или какъв да е друг аспект, но задължително значими, видими, разпознаваеми. Малките народи – по брой и/или по самооценка – държат всякога на гигантски държави. Географската територия видимо представлява компенсация на травми, причинили комплекси, деформиращи отношението към действителността и моделиращи я до формата на желаното.