Приказката на Пинелопи Делта и тайните на македонската борба

Спирос Каравас (Митилини).

Скъпа г-жо Делта, [с] Тайните на Блатото довеждате от забравата до знанието на мнозина [онези борби], разкрасени и облагородени, давате ги като пример и насърчение на нашата младеж и като историческа мечта и наслада [с намерението да служите] на общите цели, тоест от чист идеализъм…
Ιωάννης Δεμέστιχος, Αμαρούσιον, 15.7.1937. – In: Δέλτα, Π. Σ. Αλληλογραφία 1906–1940, επιμ. Ξ. Λευκοπαρίδης. Αθήνα 1997, 454–455.

 

Младежта чете ненаситно

 

През 1937 г. Пинелопи Делта издава романа Тайните на Блатото, който е последната ѝ творба. Посветена на „паметта на идеалния герой Телос Агапинос, капитан Аграс“, новата книга на Делта ще бъде охарактеризирана веднага от М. Родас като „духовен паметник, посветен на македонската борба“, който е „стабилно обоснован“, тъй като използва архивен материал, „пренася читателя в епохата на свещена борба [...] цяла епоха с лица и предмети, цяла национална история [...] която пленява поне онези, които познават македонската трагедия, македонската душа, заплахите за нея, голямото дело за нейното спасение“. Там, при езерото на Яница [Енидже Вардар], в „блатните води беше пролята кръвта на герои и мъченици, за да поникне дървото на свободата“. И понеже Родас прави връзка между Тайните и публикувания тридесет години по-рано труд на Йон Драгумис 1, бърза да повтори:

Днес [1937] езерото на Яница вече го няма, но легендата за борците се носи сред жителите на равнината като животворен вятър. [...] Безкрайната плодородна земя е благословена от бог, зърнените култури са в голямо изобилие за хората, тревата за животните. Метаморфоза и изумително възпроизводство. Цивилизация, родена от кръвта на герои и мъченици 2.

Не по-пестелив в хвалебствията си, Фортуниос (Спирос Мелас) от колонките на в. Ελεύθερον Βήμα [Свободна трибуна] ще конкурира Родас в лиризма и възвеличаването. „Македонският роман“ на г-жа Делта, пише той, е едно дело с „най-дълбоко национално значение“, тъй като е посветено на „македонската епопея“ от началото на века, на борбата, която стана „голямата отправна точка на националния ни живот. [Г-жа Делта] ни въвежда в тайната на излюпването на една нова Гърция, която разчупва черупката на тесния еладизъм 3, за да се излее към широките хоризонти на вечния елинизъм“.

Въпреки всичко това, отбелязва авторът на статията, македонската ни борба беше непозната и заедно с „най-онеправданите беше погребана в архивите на Министерството на външните работи“. Оползотворявайки точно тези архиви, „с двойния инстинкт на автор и посветител, г-жа П. С. Делта се докосна до този девствен материал, за да изведе образите на най-новите борци от мрака към светлината, от праха на архивите към живота, от мита към реалното претворяване в живота на фикционалните герои“ 4.

През същата 1937 година ще приключи жизнения си път Панайотис Папатзанетеас, един от македонските борци, който е разказал на Делта за „епичната борба“ при езерото на Яница. Съратникът му, митичният капитан Акритас (Константинос Мазаракис), изпращайки мъртвия полковник, който „има влияние сред местните“, ще го увери, че „днес младежта чете ненаситно“ Тайните на Блатото, труд, „силно повлиян“ от Папатзанетеас, „тъй като в него са записани разказите му“ 5.

Действително, 23 години по-късно, през 1960, думите на капитан Акритас ще бъдат потвърдени от проф. Д. Евригенис, грък от севера, както се самоопределя. Той в същото време ще отбележи липсата на широк интерес, на национална оценка за македонската борба:

За нашето поколение македонската борба беше една страница от историята ни, обгърната в мъглата на легендата и незнанието. На легендата, която, израствайки от Тайните на блатото на Пинелопи Делта, грабна младежките ни умове. И на незнанието ни, защото традицията в преподаването на история в училището, а и тази в учебниците никога не позволи да се стигне до преломните години от началото на ХХ век. Това, което бяхме успели да чуем за македонската борба, не беше нищо повече от разпокъсани и несвързани намеци, които, разбира се, отчасти се допълваха в съзнанието ни от гледката на македонските борци на парадите по повод националните годишнини. [...] Оставена основно на изследователите и преподавателите, за съжаление македонската борба не беше оползотворена в необходимата степен от гледна точка на националното чувство. Обхващаща период от приблизително осем години, без впечатляващо начало или край, тя не се свърза с една дата, не получи никога една „годишнина“, за да намери дори и формално място в националния ни празничен календар и да се връща поне веднъж годишно в паметта ни 6.

Младежта ще продължи да чете ненаситно Тайните на Блатото и през следващите години. Почти изключително от страниците на тази книга ще се формира мнението ѝ за македонската борба поради факта, че учебникът по Най-нова история на Ан. Лазару за VІ гимназиален клас, който се изучава в междувоенния период, отделя едва половин страница на „страшната битка между гръцките бойци и дивите комитаджии“, а и трябва да се отбележи, че в него терминът „македонска борба“ липсва 7. Но дори и в последния учебник от 1983 г. на Организацията за издаване на дидактическа литература към македонската борба не се подхожда с по-голяма смелост. В трите страници, в които се засяга въпросът за Македония през 1890–1908, разказът за военните действия на гърците срещу „българската жестокост“ не заема повече от една страница 8.

Впрочем, Панайотис Канелопулос има своите основания да припомни през 1984 г., на „тържественото честване на 80-годишнината от македонската борба, в присъствието на президента на Републиката Константинос Караманлис“, думите на Д. Евригенис, цитирайки пространни откъси. Той отбелязва, разбира се, че специално новите поколения „не само не са оценили голямото историческо значение на македонската борба, но и не са поставили онези събития в един, макар и малък, но топъл ъгъл в паметта и сърцето си“. И се пита: „Колко родители или колко учители в нашите училища днес дават на децата да четат книгата на Пинелопи Делта Тайните на Блатото 9?

Ако бившият министър-председател беше хвърлил едно око на тиража на Тайните, би установил, че още през 1984 г. тази книга има 28 издания, от които 25 са направени през двадесет и четирите години, които делят неговата реч от тази на Евригенис. Би се уверил, следователно със собствените си очи, че Тайните имат средно по едно издание на година в периода 1960–1984, уникално постижение за издателската реалност в страната. Изказването на Константинос Мазаракис от 1937 г. за това, колко „ненаситно чете младежта“ книгата на Делта, се оказва пророческо. И колкото повече минават годините, Тайните печелят все повече читатели, тъй като родители и учители продължават да ги смятат за необходимо допълнение към повърхностното образование на потомците си; за тяхното духовно и идеологическо въоръжение, точно както те самите са били закърмени. Тази година (2004), когато се навършиха сто години от началото на македонската борба, Тайните на Блатото имат вече 72 издания. Безспорно македонската лудост от 90-те години на ХХ век изигра решаваща роля – за двадесет години (1992–2003) Тайните претърпяха 34 издания от 19 различни издателски къщи 10.

Сигурно е, че без македонската борба не биха съществували Тайните на Блатото, но е сигурно също, че без Тайните легендата за „Борбата“ и нейните главни герои би била значително по-бедна. И точно затова компетентният по темата Музей на македонската борба в едно свое неотдавнашно издание отдаде заслужената почит на Делта: „Перото на Пинелопи Делта подари на македонските борци от Блатото на Яница и преди всичко на несправедливо погубения капитан Аграс вечността“ 11.

Естествено, легендата, вечността и пр. не можаха никога да си паснат със знанието. Защото знанието, отделяйки реалността от легендата, напълно я обезсилва. Обратно, реално и необходимо условие за продължителното съществуване на един мит е да се запази незнанието. И понеже гръцкото общество запази и запазва чудесни връзки с него, Тайните на Делта се вкорениха дълбоко и израснаха.

От своя страна Пинелопи Делта не можа да доживее удостояването на последната си творба, след като по собствено желание през жестокия април 1941 г. си уреди среща с Харон. Колкото и обаче признанието на произведението ѝ, тоест запазването на мита, да тежи на гръцкото общество, създаването му продължава да е дело изключително на нейните ръце. Нека видим как.

 

І. Подготовката

Житейски и идеологически ориентири

 

През лятото на 1913 г. П. С. Делта е в Атина и служи доброволно във военна болница. Това е времето на „Българската война“, както самата тя нарича Втората балканска война. Там ще се запознае с „някакъв войник, който е взел участие в македонската борба и е воювал при езерото на Яница“. И както признава малко по-късно пред Йоанис Деместихас 12, този войник „ми разказа такива нечувани неща, че у мен се породи желанието да ги кажа на нашите деца“. Разбира се, и преди 1913 г. тя е чувала „доста“ от Германос Каравангелис, „но всичко това разпиляно, накъсано, без ред“. Това, което иска сега, през април 1915 г., е Й. Деместихас да ѝ помогне да „опознае добре онази бляскава страница от историята ни, за да може да я пресъздаде живо в един детски разказ“. Целта ѝ, както отбелязва, не е да напише „биография на един или на много герои“, а да събере „истински исторически факти” и да ги представи „като разказ в духа на детето“. За да се отдаде на работата си обаче, трябва първо самата тя да узнае всичко „в дълбочина и подробности“, за да може да опише на детето „живо нещата, на които искам да го науча“ 13.

Пинелопи Делта

От кореспонденцията на Делта съдим, че сътрудничеството ѝ с Деместихас по този въпрос трябва да е започнало през януари 1915 г. Деместихас вече е приел предложението ѝ, убеден, че това ще бъде удобен случай „да се хвърли повече светлина върху един много важен период от съвременната ни история [...] защото направеното тогава представлява първото събуждане на националния дух, най-категоричната изява, наистина чудесна, на жизнеността и самочувствието на рода“ 14.

Разбира се, за да узнае в дълбочина нещата, Делта не се задоволява само със сведенията на Деместихас. Още през 1905 г., когато се свързва с Йон Драгумис, тя научава неща за новия епос на елинизма. Връзката на Пинелопи и Йон се крепи и подхранва от разговорите им за Македония. „Умът му беше там, сред жестокостите в Македония“ 15, както пише самата тя, докато любопитството ѝ относно отрязаната глава на Павлос Мелас 16 представлява едно първокласно докосване intime 17. Смъртта на Мелас през октомври 1904 г. я разтърсва, но едновременно с това я изпълва с твърдост и гордост. Когато научава за нея, тя отбелязва в дневника си: „Слава на Бога! Още има гърци в Гърция“ 18.

За Делта смъртта на „хубавия героичен офицер [...] обслужва целта [да събуди] задрямалия елинизъм“. Първият ѝ идеален герой вече се беше появил. Йон ще ѝ обясни обаче, че в Атина не разбират жертвата на Мелас. „Че македонската борба им е чужда, непонятна, че освен това някои я осъждат, изопачават и говорят зле за нея“. Ще ѝ разкаже, „че е отишъл в Монастири [Битоля] [през 1902 г.] само с указанията на правителството да не се създават проблеми. Че намерил елинизма в Македония измъчен, потиснат, тероризиран. Че се разбунтувала душата му, съжалил ги, защото всички изглеждали злочести като овце без овчар. Но се нуждаели от оръжия и отряди, за да излязат да защитават гръцките села, които комитаджиите разрушавали и обезлюдявали, убивайки по особено мъчителен начин първенците и поповете“ 19.

И Йон не спира да ѝ говори за Македония, за обиколките си из селата, за срещите си и за проповедите си сред „овцете“, за бонбоните, които е раздавал на децата, за да се приближат до него, за грижата да се въоръжат жителите и пр. И колкото повече той ѝ говори, толкова по-дълбоко тя потъва в дълбоките му кафяви очи и търси душата му. „[Душата] на това дете, което [...] жадува да погребе младостта си в средновековието на Македония и да пропилее най-хубавите си години в жестокостта на въстанията и опасностите“.

Защото Македония според Йон е едно „диво място с нецивилизован живот“, но той я обича. Може би повече от мен самата, пита се Делта, която още от август 1906 г. чувства Македония като голямата си rivale (съперничка).

Връзката им изглежда безперспективна. Дневниците, които ѝ поверява Драгумис, изиграват ролята на важно убежище за нея. Така Делта все повече прониква в душата му и чрез нея в Македония. „Без македонските чети, отбелязва там Йон през юли 1907 г., животът на гръцката нация през тези години би бил ужасно прозаичен. Сега поне е някак епичен“. И Делта допълва в своя дневник: „И епичен е, и трагичен, и героичен. Българите са убили Аграс, и всеки ден са убивани и други герои, и цяла Македония се противопоставя, и стъпка по стъпка четите отблъскват комитаджиите, и всеки ден все повече се събуждат в сърцата на македонците чувството за народност и копнеж за свобода“.

Във вихъра „на македонската борба“ израства „съпротивата на гърците при езерото на Яница [...] където пада Аграс“ 20, и един нов идеален герой се ражда за Делта. Идеален, какъвто става Павлос Мелас, идеален, какъвто е и нейният Йон, както идеална е и връзката ѝ с него. Преследването на идеала е това, което ще я приближи до Йон, а също и до Аграс. „Идеалният патриотизъм“ е нейният водач. Чрез него тя среща своя принц 21. Макар Делта изглежда да пренебрегва факта, че идеалният патриотизъм – „надидеологическият“, както много показателно го нарича П. Канелопулос, е химера 22. И макар Делта да познава много добре идеологическото влияние, което Барес 23 има над Йон, и да го заклеймява, в същия момент тя фантазира: „[Йон] го отнесоха тайнствените му гласове, издигнаха го високо над всичко, там, където не стига влиянието нито на Ницше с твърдостта му, нито на Барес с нарцисизма му, и душата му лети свободна, диамантена, чиста...“ 24

Заедно с Йон в този идеален свят лети и Делта, където и мисълта, и душата ѝ са въвлечени. Така или иначе социалната ѝ среда, както и личният ѝ мир са предразположени към подобни влияния 25. Защото идеологическото пространство на Делта представлява смесица от елитарност, егоцентризъм, шовинизъм 26преклонение пред отечеството, както казва Ксенофон Левкопаридис – и антисоциалност, тоест антисоциализъм. Напомням мнението ѝ за Н. Яниос, както самата тя го съобщава на Ф. Фотиадис: „вече два-три пъти с неудоволствие забелязах социалистическия му стил“ 27. Това през февруари 1909 г. През май същата година отново пред Фотиадис тя обвинява повторно Яниос, че стилът на вестник Λαός (Народ), който издава, става все по-социалистически. И продължава: „отчайващо е при тежкото ни положение да виждаме как постоянно излизат вестници със социалистически статии, търсейки да родят течения, каквито няма и причина да съществуват по нашите места, където няма пролетариат, за да угасят и последните искри на патриотизма, който вероятно още съществува, макар и слаб и спорадичен, сред народа ни“ 28.

С тези свои възгледи Делта не може да схване македонския въпрос като „социален проблем“. И затова, както ще видим, погледът ѝ се ограничава в рамките на народностната борба. Ограничена в този късоглед патриотизъм, Делта не би могла да оцени, тоест да разбере, един от най-важните „моменти“ в македонския въпрос, така както ѝ го представя произхождащият от Македония Йон Драгумис: „Някакъв офицер от пехотата ми каза вчера: И ти, и баща ти се държите престъпно спрямо Македония. Каквото направиха критяни за освобождението на острова си, това трябва да направите и вие, македонците, за Македония“ 29.

Явно никой не е учил този пехотен офицер, че не е подходящо да се говори за въже в дома на обесения. С право следователно настръхва Йон, защото той самият добре знае, че точно тук е заключен основният проблем в аспирациите към Македония. Това, че противникът-претендент, а не „елинизмът“ разполага с революция, а тя не е с гръцките цветове< 30. Всичко друго – религии, църкви, милети, езици, училища, статистики, проповеди, Александровци, Българоубийци и други – без революция остава безпредметно. Революцията обаче липсва. И липсва упорито, вече почти половин век, а „Образцовото кралство“ се нуждае неотложно от нея.

Така или иначе, в периода, в който подрежда спомените си, между 1921 и 1927, Делта се старае да съпостави великите мъже на Гърция с мъжете от съвременната политическа история на страната си. Винаги, разбира се, през призмата на любовта към родината, антизападничеството и идеализма. Основните политически фигури, с които се свързва историята и съдбата на нацията, са Великият вожд, Демиургът, Освободителят Елефтериос Венизелос 31, и неудовлетворената вечна любов – Йон Драгумис, „до края, до смъртта, и след смъртта“. От такава гледна точка бележките в дневника ѝ носят богата информация 32.

 

Един образцов материал

 

Времената и след Балканските войни, когато Делта, както видяхме, решава да напише разказ, чиято основа да е македонската борба, продължават да са трудни: разединение на обществото, война, убийства или опити за убийства, военни движения, малоазийският поход 33, бежанци... и по-близо – проблемите със здравето ѝ, които продължават да я измъчват. Когато през 1923 г. прахът започва да сляга, Делта се връща към своя замисъл. Наред с другите си занимания тя събира материал и за македонската борба 34. Удобен момент се представя, когато македонските бойци започват да търсят морално и историографско оправдание, както и финансово обезщетение 35. Що се отнася до историографската празнина за годините на македонската борба 36, официалната власт от междувоенния период сякаш не желае да се повдига въпросът или просто иска да го забрави. Нито молебени, нито годишнини, нито училищни речи, нито биене на барабани за една епоха, чийто резултат я оправдава.

От своя страна македонските борци настояват за създаването на годишник; важно е да се отбележи, че продукт на това искане е сп. Македонска борба (Солун 1929–1931). Фактът, че една известна писателка и, разбира се, от почитаното семейство Бенаки – Делта, която е приближена както до държавния механизъм, така и до духовния свят, се интересува от заслугите им за родината в неизвестната война в Македония, не само ги ласкае, но и логично създава надежда за успех на очакванията им.

Междувременно кръгът от близките ѝ, свързани по един или друг начин с Македония и македонските дела, се разширява. Александрос Занас (1892–1963), от известно солунско буржоазно семейство, като съпруг на дъщеря ѝ Вирджиния и самият той по някакъв начин македонски борец 37, ще се присъедини към Деместихас, Германос Каравангелис, семейство Мелас, семейство Мазаракис, семейство Драгумис. Така ще се създаде една мрежа на общуване, която ще доведе самите бойци за Македония при Делта 38. Цяла редица от хора, взели участие в Борбата, ще минат през къщата на Делта. Или с разказите си пред самата писателка, или за да ѝ оставят спомените си, за да оживее отново в очите ѝ „македонската епопея“.

Верен неин поддръжник, който винаги дава отговори на въпросите ѝ през целия този период (1915–1937), е вицеадмиралът, вече и краен венизелист, аристократът Йоанис Деместихас. Този избор не е случаен. Нито се отнася само до политическото идентифициране. Делта е привлечена от благородната душа на Деместихас, продукт на общественото му положение. Ето как той обяснява една от причините, които го карат да напусне Блатото след осем месеца престой там: „Постоянната взаимна зависимост от мъж с други навици и от друга класа, колкото и да имаше характера на връзка командир-войник, съдържаше нещо неестествено“ 39. Обратно, във връзката Делта – Деместихас няма нищо „неестествено“.

Кореспонденцията между Делта и Деместихас във връзка с писането на книгата ѝ, което, както видяхме, започва през 1915 г., вероятно прекъсва за известно време до 1923 г. Тогава Деместихас дава на Делта ръкописните си спомени за Македония, а също и докладите, които е изпращал до „Центъра“ през 1907 г., когато се завръща в Атина 40. Тяхната редовна кореспонденция се възобновява през 1935–1936, когато Делта отново се заема с цял ред задачи и задава номерирани въпроси, на Деместихас относно хора и подробности от живота в „Блатото“.

Делта обаче не се задоволява само с разказите на оцелелите. Ще се поинтересува и от официалната версия за епопеята. Ще прибегне до архивите на Министерството на външните работи, през същия период, в началото на 30-те години на ХХ век, които отварят вратите си за пръв път за нея, както и за професор Николаос Влахос 41. Там Делта, с помощта на секретарката си, ще открие наред с кореспонденцията на консулите със съответния министър на външните работи и консулските доклади, и кореспонденцията на капитаните с щабните офицери към консулствата, и отчетите за акциите, които македонските бойци внасяли в „Центъра“ при завръщането си в Атина.

Така ще се събере голям по обем материал, богат, оригинален и наистина уникален 42. Замисълът на Делта да опознае нещата в дълбочина я довежда до резултат, който отговаря на изискванията и на най-взискателния изследовател не само в онази епоха, но и в наши дни, без това, разбира се, да означава, че тя самата разполага с инструменти за анализ и синтез на материала или че желае да го обнародва целия. Засега онова, което трябва да се отбележи е, че личното ѝ участие в разказите на нейните информатори е крайно показателно. Конкретно, въпросите, които поставя на разказвачите, прекъсвайки ги, добавеното описание на техните жестове и психология, настойчивите запитвания или учудвания и т.н. разкриват какво я интересува, впечатлява и разбира 43. Същото важи за вида документите, които тя преписва в архива на Министерството. Най-вече за тези, които познават съдържанието на архива.

Добре организирана, здраво въоръжена, Делта ще пристъпи към написването на Тайните, заменяйки историографската нищета за „Борбата“ с образцовия материал, който е събрала; или по думите на А. Самарас: „Отдадена на истината, мразейки лъжата с дълбоко естествено отвращение... и служейки неподкупно на Родината, тя решава да пише за легендата на македонската борба“ 44. Но в същото време Делта е обърнала фактите в своя полза: онова, което в началото, а и през междувоенния период, поне до 1935 г. 45 е спирачка за написването на исторически разказ, тъй като почти не съществуват исторически трудове, сега е предимство. В действителност, с увереността на вестител на новото, а не на предъвкана храна, с надеждата за моралното оправдание на борците „ѝ“ и със сигурността, че прави „нещо Гръцко, с Гръцки идеи и в Гръцко обкръжение“ 46, Делта се хвърля на познатата арена на писането, без да губи никога от поглед пътеводната светлина – националната, дидактическата и моралната си мисия. При това пространството – Македония – ѝ е близко, а също и рецептата – вече я е приложила успешно в предишните си произведения: За Родината (1909), По времето на Българоубиеца (1911), незавършеното Срутване, Хитрецът (1935).

Така през 1937 г. Делта предава на обществото „един сериозен исторически документ“ 47Тайните на Блатото, оставяйки паралелно наследство – своя архив. С това двойно „движение“, съзнателно или не, Делта дава перспектива на делото си. Историографията на македонската борба ще продължи повече от половин век, макар и без нея, делото ѝ.

 

Мелас, Аграс и Блатото

 

Това че Делта избира Блатото, за да разкаже чрез него „героичните“ моменти на македонската борба, не е случайно. Изборът най-напред се подчинява на вече героизираните/митологизираните образи на борците от епохата на борбата. И това са именно Павлос Мелас и Телос Агапинос, тоест капитан Аграс. Общите характеристики на двамата герои са: младата им възраст, хубавата им външност, която отразява невинността на душата им, фактът, че са офицери, а не авантюристи с нечисто съдебно минало, или „комични и непотребни“ 48, по думите на самия Мелас, това, че несъмнено са гърци, както е несъмнена и тяхната жертва. Те са двете най-чисти и най-свети личности на борбата според утвърдената гръцка историография 49.

Мелас, разбира се, превъзхожда останалите със социалното си положение: „богат [...] отраснал в разкош, закърмен с благородство“ 50, в действителност той е по-съвместим с идеалите на Делта. Също така жертвата на Мелас като символ е по-знакова от жертвата на Аграс; кандидатурата на последния за главен герой обаче има повече предимства. И това, защото четническата дейност на Мелас в Западна Македония остава доста ограничена: продължава по-малко от два месеца и в голямата си част представлява безцелно мотаене основно из „гръкоезичната зона“ 51, с дезертьорства и предателства на „нашите“. Четата на Мелас не само не успява да даде нито едно сражение на омразните комитаджии, но и самият „войвода мечтател“ намира безславния се и „странен“ край от турски куршум в момент, когато „никой друг не получава и драскотина“ 52.

Видно е впрочем, че Мелас не предлага на Делта материала, от който тя се нуждае за сюжета на своя разказ. Междувременно през 1926 г. съпругата на Мелас, Наталия, вече е описала неговата дейност и саможертва 53. Разбира се, Делта би могла да вземе повод от Мелас и да „облече“ разказа си с успехите на останалите главни герои на гръцкото дело в Западна Македония, точно там, където започва и гръцката „отбрана“. Впрочем тя така прави с Аграс в Тайните. Действията, в които Аграс играе главна роля, не представляват и една шеста от цялото произведение.

Въпреки това, изследването на Борбата в Битолския вилает, където се е движил Мелас, е съпроводено с допълнителни затруднения. Въпреки множеството епизоди, които могат да ѝ опишат и ѝ описват нейните информатори, насилията на „нашите“ там са много повече и по-крещящи, отколкото в Солунския вилает, където действа Аграс 54. Със сигурност и там, и конкретно в Блатото немалко жестокости са извършени от гръцките чети. Обаче „не трябва да ни учудват някои жестокости на нашите в Блатото, които при всички случаи са по-малки от тези в Западна Македония“, отбелязва участникът в тях и министър Г. Модис 55.

От друга страна, борбата в Солунска област има елементи на законност, докато в Западна Македония законността на някои действия е под въпрос. Там отговорността за Борбата е основно върху частния, макар и в голяма степен държавно субсидиран комитет на Д. Калаподакис, като мнозинството са четници-разбойници. Обратно, в Солунски вилает, където борбата се ръководи от Министерството на външните работи чрез консулството в Солун, воеводите на четите са повечето офицери от гръцката армия, „жестокостите“ носят „оневиняващия“ печат на гръцкото правителство, но не и на европейското обществено мнение 56.

Основно тук, в Солунски вилает, трябва да се възстановят с предишната им сила блясъкът и престижът на гръцкия офицер след „срама“ от 1897 г. 57 Защото, според Делта, както казва самият Аграс, „срамът от 1897 г. роди македонската борба [и тази борба] ще събуди Рода!“ 58

Аграс е воювал и с българите, бил е ранен, продължил е да се бие, прекарал е много повече време в Македония, отколкото Мелас, макар и освободен от служба за три месеца, и накрая е умъртвен по ужасен начин от комитаджиите, а не от съюзниците турци 59. Следователно Делта справедливо провъзгласява Аграс за „най-чистия и най-хубавия герой на македонската борба“ (с. 560); за идеалния герой. Така преотстъпва на сестрата на Йон Драгумис, Наталия, правото върху мита за съпруга ѝ – Павлос Мелас, а тя запазва за себе си Аграс, който няма законен „представител“, видимо е с по-нисш произход, но има по-богата дейност.

Наред с това обаче Делта не ще остави напълно онеправдан Мелас. Споменаванията му не липсват в Тайните, тъй като той е „примерът и идеалът на капитан Никифорос“ (с. 442), т.е. на Й. Деместихас, съратник на Аграс и герой номер две на Тайните. Основно защото Мелас представлява звеното, което свързва Тайните с Хитрецът, книгата, която я предшества. В двете последни глави на Хитрецът („Първомъченици“ и „Към Борбата“) подробно се говори за Мелас и накрая жертвата му се оправдава, след като се превръща в Лернейска хидра: „За всеки мъченик, който падне, десет герои ще израснат“ 60. Читателят, освен това, е срещал там македонеца Василис Андреадис, съратник на Мелас, когото ще намери отново в Блатото да играе решаваща роля в разказа на Делта.

Междувременно и докато стигне до Блатото, читателят не забравя, че „кръвта на Микис Зезас [П. Мелас] вика за отмъщение“ (с. 341). Отмъщение обаче не срещу убийците на Мелас – турците, а срещу вечните врагове на гърците, тоест българите 61. Делта отминава този смислов скок, след като още в началото на Хитрецът тя е подчертала, че омразата на гръка към българина е инстинктивна, вродена, както кучетата мразят котките, и затова не може да бъде надмината от други омрази и най-вече от наскоро придобити.

Изборът на Аграс и чрез него този на Блатото с действие, протичащо във вилаета, където борбата се води от Л. Коромилас, предоставя на Делта още един положителен параметър – наличието на гръкоезични. Действително тук в Блатото, поне в южните села, които са наблизо, в известното Румлуки [Урумлък], се среща гръцкият език. Обратно, в селата, където действа Мелас, няма нищо такова. И въпреки факта, че Делта повтаря постоянно, че „българоезични не значи българи“, самата тя, както и гръцката пропаганда от онези времена тежко понасят българския език, особено в области, където гръцкият липсва напълно. Обратно, южно от Блатото гръцкият се допира, според израза от епохата, до българския и този факт, освен всичко друго, подпомага, макар и несъзнателно, Делта да придаде повече стойност на народностния характер на сблъсъка. Както ще видим, връзката между Хитрецът и Тайните – Василис Андреадис – произхожда от едно гръцко село в района на Науса [Негуш].

 

ІІ. Блатото на Пинелопи Делта

Лицата на сцената

 

Без да липсват споменавания на епизоди от борбата в други места и по друго време, езерото на Яница, Блатото, е изключителното място на „действието“ на Делта. И то именно за един относително кратък период, който не надхвърля 10 месеца – от октомври 1906 до юли 1907 г. И това, защото главните описани в романа войводи на гръцки чети не остават в Блатото повече от седем месеца. Аграс се оттегля в края на февруари 1907 г., за да се установи в Науса, докато Никифорос ще напусне през април същата година „враждебните предели на живота“, след като започва да чувства „психическа и физическа умора“, както сам признава 62. Безспорно дългият престой в езерото е проблематичен поради маларията.

Блатото на Тайните е станало убежище и изходна база на комитаджиите след неуспешното „псевдовъстание“ от юли 1903 г. (с. 321), когато под „предлог да освободят македонците от турско робство, българите започнаха да преследват целия гръцки елемент“ 63. Така ще завземат езерото и с помощта на рибарите, които познават всяко негово кътче, ще си направят свърталище там, сред гъстите тръстики, в невидимите рибарски колиби сред водите. Място идеално за убежище, непристъпно за турската армия, която не знае къде се намират колибите и не е запозната с тайните водни пътечки, които водят до тях. Един истински лабиринт, където най-важното оръжие е познаването на местността. Ако то липсва, каквото и действие да се предприеме в езерото с известните лодки, то бива обречено на неуспех 64.

Необезпокоявани, комитаджиите решават проблема с прехраната от съседните села, влизат в Блатото и излизат като „тероризират с престъпленията си гръцките села в областта и населението, което е останало вярно на Патриаршията и елинизма“ (43–44).

Неспособността на турската армия да изгони комитаджиите от езерото ще докара там гръцките чети. От 1905 г., когато е организирана гръцката „отбрана“ в Централна Македония, първостепенна цел става спечелването на надмощие в езерото на Яница, тъй като невралгичното пространство, е решаващо за разрастването на Борбата. Контролът над езерото осигурява контрол не само над съседните села; чрез него се осигурява контрол над най-значимите сухопътни артерии, които свързват Солун с градовете на Централна Македония [Яница, Воден, Науса, Верия (Бер)], подхода към Западна Македония [Козани (Кочани), Касторя (Костур), Монастири], но и сухопътната комуникация на Гръцкото кралство със столицата на Македония.

Следователно, основният въпрос на Борбата в Блатото е отстраняването на тамошните българи комитаджии. Това е и мисията на Аграс, Никифорос и останалите юнаци, офицери и други, които действат в езерото. Сред тях има критяни, маниати, тесалийци, епирци, тракийци, гърци от диаспората (Египет), гръкоезични македонци, както и „македоноезични“ македонци. Такъв е малкият Йован, „българчето“ от Блатото, чиято лична история представлява основният мит в книгата. До това дете, още едно момче, малко и то, но все пак двойно по-голямо от Йован, приятелят му Апостолис, около 16-годишен, е окото, мисълта и гласът на Делта. Той свързва писателя с читателя и така ex-officio е главният герой на произведението.

Генералното консулство в Солун, с дипломатите и щабните офицери, които служат в него, съгласува и ръководи Борбата. Плеяда второстепенни герои и масовка от учителки, попове, доктори, различни агенти, граждани, селяни, рибари, жени и мъже от всички възрасти допълват лицата на драмата в Тайните, предлагайки услугите си на македонските бойци в Блатото. Не само в четите на Аграс, Никифорос, Калас, Гонос, които сега (1906) служат там, но и в тези, които са служили през 1905 г. и окончателно или временно са се изтеглили. Защото предишните капитани – Букувалас, Ригас, Анагностакос, Брантунас, Папатзанетеас, всички млади офицери от гръцката армия, имат точно същата цел – да прочистят езерото от бунтовните поданици на султана, от комитаджиите. Но не успяват, което Делта избягва да спомене.

 

Географията на Блатото

 

Блатото е стратегическа цел, но Борбата според Делта се води за „Елинизма в Македония“ (с. 76), тоест за облекчаване и „поощряване“ (с. 239) на православното население, за защита на патриаршеските села, на които българите се опитват да „променят вярата“ с „пропагандата си“ (с. 160, 124). Тези села, около и след езерото в Яница, са от памтивека верни на Патриаршията, тоест на „елинизма“, тъй като последният е понятие идентично с „патриаршизма“ (с. 124). Обаче българите, понякога с фалшиви обещания, друг път с терор, успяват да „обърнат“ няколко села и да ги направят екзархийски, тоест схизматични. Така в Тайните се появяват три категории християнски села в най-широката област на Блатото: първите – фанатично гръцки, вторите – фанатично български и третите – смесени, тоест онези, където така нареченото християнско паство е разделено на патриаршисти и екзархисти (с. 47).

„Гръцките“ села се делят на две подкатегории: гръкоезични, които се намират южно от езерото (с. 181), и българоезични, които са разпръснати 65. Последните обикновено се споменават като „гръцки“ или „наши“ и по-рядко като „патриаршистки“. Гръкоезичните села, които заемат почти изключително равнината на Румлуки, южно от езерото, са онези, които основно предоставят необходимата подкрепа на гръцките чети. В тази област „българите не можеха да се закрепят. Имаха разпръснати кошари тук-там, мелници, селяни дървари [...] общини обаче от езерото и надолу не можаха да създадат“ (с. 211) 66.

В друг момент се дава една по-диференцирана версия на българските села. По принцип, както разкрива Делта, „почти всички“ села, които се намират северно от езерото, се „българеят“ 67, някои „от любов към българите“, обаче „повечето от страх“. В тези села драмата се преживява от жителите, които са останали верни на Патриаршията и които освен това „настояват да признават народността си“. „Най-смелите“ от всички патриаршисти „пострадаха, както никое друго място“ (с. 367).

 

Душата, езикът и диалектът

 

Все пак за Делта най-важно от всичко е селата да са гръцки. Защото гръцките села – били българоезични, били гръкоезични, се предлагат на Борбата с еднаква готовност. Всички искат да се обучават в стрелба, да се бият с комитаджиите, защото „всички са гърци в душата“ (с. 364). Следователно „българоезичен не означава българин“ (с. 83). За същото свидетелства и присъствието на толкова българоезични македонци в четите на Аграс, Никифорос и другите водачи, с най-разтърсващ пример капитан Гонос: „македонски войвода, българоезичен, но фанатичен грък патриаршист“ (с. 83). Разбира се, „в началото на борбата“ той се бие заедно с комитаджиите, защото им вярва, че „искат да освободят Македония от турците. [...] Но като разбра, че искат и те да я поробят и да я направят българска, се отдели от тях, направи своя чета“ (с. 86) и сега се бие срещу тях заедно с Аграс и Никифорос. Този „безстрашен юнак [...] фанатизиран вече православен грък“, не само предоставя много ценна помощ на Аграс, но и „се е научил да говори гръцки“. Разбира се, „не много свободно“, и затова Аграс се дразни, че има „чуждо произношение“ (с. 155).

Но и бай Тасос, най-добрият водач в широката област Яница – Игуменица, верен сега на Никифорос, е българоезичен. „Не знаеше и дума на гръцки и беше българин“. Работи за Апостол Петков. Откакто обаче този „див войвода“ го бил до кръв, бай Тасос „беше намразил безкрайно българите“ (с. 366). Точно тази омраза е най-явното доказателство за това, че бай Тасос е грък.

Същата омраза ще открием и в най-чистия, най-младия и най-безкористен герой на Делта, в доведеното дете на Апостолис, Йован – „българското дете“, „българчето“ на Румлуки. Осемгодишното дете, племенник на омразния комитаджия Ангел Пейо, което се включва в борбата на страната на гърците като водач, за да показва пътя „на тези, които убиват комитаджии“ (с. 27). И всичко това за един комат хляб!

Йован не е виновен, че „се е родил българче“ (с. 319). Обаче въпреки цялата му жертвоготовност за борбата, въпреки факта, че мечтае да убие българина Златан (с. 451), въпреки че иска да е „ромей“ (с. 320), точно поради това, че говори български, добрите му намерения се поставят под съмнение. Въпреки това приятелят му Апостолис му вярва, защото знае отлично теорията за смесването 68: „Ние сме толкова смесени...“, казва на Василис Андреадис, нищо не означава, ако някой е българоезичен. „Но нима капитан Котас не е българоезичен? И Гонос не е ли?“ Важното е, че Йован „мрази българите“ и учителката ще го научи на гръцки. „Нарича се Йован. Ще го направим Янис“ (с. 295). Апостолис освен това е уведомил своевременно доведеното си дете: „Трябва да научиш гръцки. [...] Трябва да не си повече българин“ (с. 75).

Посланието на Делта чрез устата на Апостолис, ясно, вечно, насочено към всички заинтересовани и незаинтересовани, не оставя никакви възможности за различно тълкуване. Освен това самият Апостолис е двуезичен. Гръцки го е научила да чете същата учителка – г-жа Електра (с. 74).

Така Йован ще бъде заведен при г-жа Електра, която обаче се държи непедагогично, макар и да е учителка, и ще нарани „българчето“ още в първия им разговор. Йован ще ѝ се представи на гръцки, а тя ще отговори: „Но ти не си ли грък? Произношението ти е чуждо!“ (с. 99).

Въпреки това г-жа Електра не забелязва най-важното. Че въпреки чуждото си произношение Йован „произнася „д“ меко, а не твърдо, по славянски“ (с. 69). Този факт е своевременно отбелязан от всичко виждащия и всичко разбиращия находчив Апостолис в неочакван момент. И той самият „говореше български като българин и с местното произношение“ (с. 163), но когато говори гръцки, не произнася твърдо съгласните (с. 455), както главният българо-македонски комитаджия от съседното Голешияни, Златан, когато говори гръцки. Защото, разбира се, има и българи, фанатици наистина, които могат да се разбират на гръцки.

Това обаче, което прави разликата, е произношението. Като например македонеца Василис Андреадис, за когото, макар и да говори „славяномакедонски като местна рожба“ (с. 296), никой не би заподозрял произхода му, защото произношението му, когато говори на гръцки, е блестящо и не би могло да го издаде.

Обратно, в най-северния бастион на гръкогезичната зона и най-близко до Солун, в „чисто гръцката“ Кулакия жителите говорят гръцки с „тежко кулакийско произношение“. „Гълтат сричките и грубо произнасят „с“ (15–17, 213) 69.

В същия смисъл се включва и бележката на Делта за характерното поклащане на главата „в утвърдителен смисъл на селяните в Македония“. Него го срещаш както в Кулакия (с. 19), така и в повечето села в района на Блатото (с. 115, 504).

Така lingua franca – българският език, за който се говори като за „македонски диалект“ или „славяномакедонски“, започва да отстъпва пред lingua voca (с. 70, 429, 286, 296). Затова в последна сметка за Борбата значение има чувството, душата. Но тъй като българският език дразни невъобразимо колкото Делта, толкова и гърците в Блатото, трябва картината да се размие, поне на ниво определения – като общ език на християните в Македония се заявява „македонският, една смес от славянски и гръцки с примеси на турски думи“ (с. 44), въпреки факта, че във всички примери, които се съобщават в Тайните, гръцките и турските думи липсват (виж напр. с. 170, 266, 426).

Обаче нито Делта, нито Апостолис изглеждат притеснени от противоречието – гръцкият език да е толкова определящ за гръцката националност на хората в Македония и съответно българският език да не е проникнал достатъчно в душите на същите хора. Възможно е те да смятат, че противоречието се премахва с магическото – макар и недоказано – понятие патриаршизъм, което Делта отъждествява с елинизъм (с. 124).

При всички случаи Василис Андреадис счита за най-резултатно решение за езиковото и духовно погърчване на Йован да бъде изпратен в Гърция, където са открили специални сиропиталища и училища, „за да елинизират българчетата, които им изпращаме от време на време“ (316–317) 70.

 

Турците: приятели или врагове?

 

Тази борба на „елинизма“ в Македония е от най-трудните, водени някога. Става дума, според Делта, за необявена и уникална война: „Тук воюваме с българи и румънци на територията на третия враг – турците, които вместо да ни закрилят, ни разделят, за да ни владеят по-добре“ (406–407), твърди македонският боец Матапас (М. Анагностакос). Тази интересна гледна точка към степенуването на враговете на гърците е странна с противоречието, което носи (защо турците, които са врагове на християните, трябва да закрилят враговете си) и същевременно разкрива реалности и очаквания.

Напълно противоположна изглежда на пръв поглед гледната точка, която отстоява г-жа Електра; тя разкрива само някои от реалностите: „Никой турчин не ми е приятел“ – обяснява учителката на Йован. За да допълни веднага след това: „Но живеем в Турция. [...] И имаме общ враг – българина“ (с. 105).

Не е случайно, че тази жестока истина я изговаря учителката на Апостолис и Йован, човек, който мрази турците като никой друг в Тайните (с. 189). Оправдано вероятно, тъй като турците убиват баща ѝ през 1897 г. (с. 159). Обаче тази „непреклонна“ жена няма цялото право на своя страна. Било е война и баща ѝ е бил убит. И турците „не бяха давали дума“, защото беше война. А, както е известно на всички и Аргас не го забравя, „турчинът, като даде дума, не я престъпва“ (с. 188).

В същото време обаче, за да сме честни, ще трябва да признаем, че въпреки цялата си скръб, г-жа Електра не губи целта, не обърква йерархията на враговете. Има съзнание за приоритетите, за тактическите маневри, съюзниците, които зависят от обстоятелствата, защото тази Борба е преди всичко гръцко-българска. Разбира се, когато тя самата отива заедно с другите „ромеи“ да свали от бесилката мъртвия Аграс, турският жандарм им съчувства, дава им разрешение да вземат бездушното тяло и си говори: „Лоши хора са българите!“ (с. 524).

Обратно, в Блатото турците са добри. Сътрудничат си с гърците и помагат на Аграс. Специално бейовете. Халил бей например, собственикът на село Кавасила, много пъти ще помага на Аграс (с. 186). Дотам, че е готов да му даде хора и огнестрелно оръжие, за да удари „общия враг“ (161–162). Аграс му има пълно доверие. И оправдано, след като в консулството е винаги добре дошъл (с. 190). Но и Рахми бей, чифликчията на Клидио, „спасява“ гърците „от комитаджиите“ (с. 30). Единственото, което иска, е да си плащат данъците. Като цяло „бейовете в Блатото помагат“, признава Аграс, „когато им е изгодно, разбира се“ (с. 242). На някои им се плаща, дава им се подкуп. Но това се приема за нормално. Защо да помагат, „ако не им се плаща? От патриотизъм? Те не са гърци“ (с. 242).

И с Никифорос бейовете поддържат добри контакти. Те му „искаха често подкрепа от гръцките чети срещу българските банди и като отплата изпращаха на четите храни, тютюн и особено боеприпаси“ (332–333). „Продавайки“ впрочем закрила на чифликчиите, Деместихас уцелва с един изстрел два заека. И осигурява снабдяването на четата си, и удря с благословията на „завоевателя“ противниците на режима, бандитите българи. Затова, когато капитан Никифорос им нанася удар в бърлогата им, в Куфалия, „дори и турците, бейове и други, изпратиха поздравления и благодарност [...] че е освободил района“ от „терористите“ (439–440).

Кои са другите, Делта никога не разкрива, защото те просто се споменават, за да се смекчат впечатленията. Но и преди Куфалия, когато отново Никифорос удря комитаджийското огнище – Бозец (ново Атира), „бейовете си отдъхнаха след убийствата на Делиатанасидовци и Боцовци“. Обещават, разбира се, на Никифорос да посредничат пред турските власти да бъдат освободени трима бойци (с. 384).

Макар турците да помагат на гърците в Блатото, както и в Солун, това не означава, че „са пò хора“ от българите, както твърди един капитан (с. 55). За да подкрепи истината, следва разказ за мъченическата смърт на пленника Бубарас, убит от турски войници в Западна Македония 71. Турците искали информация за гръцките чети, но пленникът не проговорил.

Вързаха го на едно дърво, отрязаха му ушите, намушкаха с щик единия му крак, извадиха му едното око!... А той нищо! Направиха на каша пръстите и ръцете му. [...] Развързаха го, хвърлиха го на земята и парче по парче с тояга и брадва му счупиха всички кости по тялото.

А той „дори „ох“ не казал. Напсувал ги и им казал: [...] Грък съм се родил и грък ще умра!“ И щом умрял от боя и посичанията, „учудил се безчестният офицер и казал: „Голям патриот, кучето! Слава на държавите, които имат такива мъже!“ (с. 56).

Изящно и поучително, този момент от борбата е необходим за историческо и морално поучение на младите, така че да не се забравя варварщината на „третия“ враг на „елинизма“. За да се размие странното сътрудничество на гърците и турците в Блатото.

 

Българите: вонята на злодеите

 

С Хитрецът Делта ни предизвестява за съдържанието на сблъсъка между гърци и българи. В Тайните обаче тя става много по-конкретна, предприемайки национално, цивилизационно и историческо доближаване до Македония, която „беше една смес от всички балкански националности“(с. 44). Всички „раси [...] гърци, българи, румънци, сърби, албанци, християни и мюсюлмани, живеят надлъж и нашир“ под турско робство (с. 44). Две „раси доминират“ – гърци и българи, „както във византийските времена“. Разбира се, те са толкова „размесени, че е трудно да разграничиш гърка от българина“. Освен това имат единно национално съзнание – „македонско“. Случва се както с езика, който използват, и той е „македонски“ (с. 44).

И как стигнахме дотук, където „един друг бясно се разкъсват гърци и българи“ (с. 45), въпреки че трудно се различава народността им и имат толкова общи неща от - съзнанието до езика, Делта обяснява накратко. От времето на схизмата през 1872 г. „Македония се раздели на патриаршисти гърци и екзархисти българи“. Така „се разделиха и земляците, съселяните, дори и семейства“ (с. 44). Тогава българите извън Македония, тези, които са в България, макар и да не представляват още държавна общност, „се организираха и изпратиха чети начело с военни“ (с. 44), за да се отстрани гръцката раса от Македония и да наложат своята раса. Искаха следователно да постигнат онова, което вече бяха постигнали „няколко години по-рано с изцяло гръцката Източна Румелия“ (с. 43). „Предлогът“, който използват, е освобождението на Македония от турците. Намерението им обаче е да превърнат „гръцка Македония в българска “ (с. 43). Средствата, които използват българите, които сега се отличават много по-отчетливо като „по-диви“ по природа и „некултурни“ в отношенията, са терорът „над всеки, който не е екзархист“, кланетата, мъченията, палежите, всякакъв вид разрушения. Убиват без колебание „където заподозрат симпатия към гърците“ (с. 44, 47).

Пожарът, унищожението и смъртта, които сеят в Македония тези „богопроклети“ 72 хора (с. 160), не могат да се дължат на нищо друго, освен на расовите им характеристики. „Те са безчестни, клети, безчовечни, лъжци, маскари, убийци, предатели, животни, неверни чудовища, кръвожадни, мъчители и кръвопийци“ (passim), защото „имат проклятие в кръвта си“, защото „Бог ги е направил кръвожадни“ (с. 156). Затова могат да изваждат очи, да режат езици, да измъчват жестоко, дори жени (с. 55). Веднъж се намира „едно обезглавено тяло, друг път жена е намушкана с нож, понякога цяло семейство заклано или изгорени развалини с овъглени трупове...“ (с. 324). И престъпленията им нямат край:

Понякога убиват селяните, когато работят на нивите, понякога застрелват момиченца в двора на гръцкото училище, понякога измъчват и умъртвяват жени, които не желаят да предадат мъжете си, или заколват цели стада овце и изгарят кошарите. Особено обаче гонят поповете и учителите, които пазят гръцкия дух в селата (с. 367).

Жестокостта на българите е невиждана:

Осем от най-смелите юнаци от Техово, най-добрите в селото! Заведоха ги в планината, вързаха ги с гръб към дърветата и с ножове им отвориха гърдите и ги усмъртиха полека-лека, с хиляди мъчения (с. 226, 247).

Друг път отново българска чета комитаджии убиват и изгарят едно беззащитно семейство: след като ги наръгват с ножове, „им отрязаха главите и когато пожарът обхвана къщата и някакви деца изтичаха навън, ги хвърлиха обратно в пламъците. Една жена скочи от един прозорец и си счупи крака. Обезглавиха я и нея и хвърлиха главата ѝ обратно в пламъците“ (с. 392).

Колкото до страшния воевода Апостол Петков, откъдето минава, той „оставя след себе си кървава бразда. А където не успява той, го допълва жадният за кръв комитаджия Хаджи Трайо“ (с. 199). Петков „беше като невидим демон“, след като нанесе удар, изчезва (с. 49). Беше „митичното лице“ на Блатото, неуязвим, защото отиваше само на сигурни кланета (с. 383) 73.

Още в Хитрецът Делта предупреждава с устата на Василис Андреадис, че „всички българи са еднакви“ (с. 305). Андреадис, на когото те му бяха изгорили къщата, бяха убили и жена му, и майка му и му бяха взели детето.

Македония в книгата на Делта е разкъсана от жертвите на българската жестокост, която се дължи на безчовечния характер на българите. Характер, който на свой ред рефлектира върху лицата им: описанията на Делта, със съдействието на картините на Д. А. Бискини, убеждават и най-недоверчивия читател в това, колко кръвожадна е душата им.

Атанас Боцос е „нисък, черен и див“ (с. 282, 375). Златан е „червеникаво рус, с криви и хитри очи“ (с. 485). Както и съратникът им, „румънецът“ Василиос е „белезникав, с бебешка и подута физиономия“, чийто „безличен“ вид „вони на лъжа и предателство“ (486–487). Дори и един анонимен български селянин, който е пленен, има всички отвратителни черти: „Беше славянски тип – с малки хитри очи, които не срещат никога погледа на другия, с твърда безмилостна уста и късо тясно чело“. И описанието продължава в момента на разследването, където „безчестната му физиономия свидетелства за това, което не казва!“ На въпросите на разпитващите пленникът отговаря с гримаса: „Устните на българина се опънаха, откривайки зъбите му, толкова стиснати, че скърцат, и видът му става още по-суров“. Със завързани отзад ръце, „опасният злосторник“ ще се опита да се измъкне от четата на Деместихас. „Чу се един изстрел, подът се оцвети [с] кръв и водите покриха тялото“. Когато го изваждат мъртъв от водата, „зъбите му още бяха стиснати, устните изпънати с израз на жестокост и омраза“ (52–54) 74.

Така постепенно трудно забележимите разлики между гърци-патриаршисти и българи-екзархисти се изясняват: както на ниво култура, характер, външност, така и на ниво миризма. Така научаваме, че „гърците миришат различно от българите и от другите чужденци“ (с. 279). Че дори и дрехите на екзархистите могат да „миришат по български“ (с. 76). И точно затова дрехите на Йован са сменени с „гръцки“, преди да пристигне в Блатото Хитрецът, този фокстериер от чистокръвна „раса“, се затруднява с българщината на Йован. Иначе как би могъл да служи само с инстинкта си на делото на елинизма?

Разбира се, това, което Делта не ни обяснява, е: доколко изключителните обонятелни способности на симпатичния Хитрец се отнасят и до онези християни, жители на Македония, които поради натиск от различни посоки и интереси минават ту към Екзархията, ту към патриаршизма. Тоест дали Хитрецът би могъл да разпознае трудно различимата „смрад“, която излъчва блудният и прегърнал екзархизма член на едно порядъчно патриаршистко семейство. Или накрая, как Хитрецът разпознава винаги по миризмата добрите намерения, които имат сега онези комитаджии, които вече работят в Блатото за интересите на гръцката фракция. При всички случаи, според написаното от нея, Хитрецът се отличил в Блатото. Дава, разбира се, и живота си за делото на борбата. Ако за Делта има някакво оправдание за избраната от нея композиция на разказа, то е, че тя не разбира нито от следотърсачи, нито от водачи. Това важи за онези, които се занимават с ловуване, а не с расизъм.

 

Гърците: доминиращото малцинство

 

Гърците представляват, както видяхме, една от двете доминиращи раси в Македония. Другата е българската. Макар и доминираща, гръцката раса е и едно от „християнските малцинства“ в Македония (с. 348). Тази едновременно доминираща и малцинствена гръцка раса е освен това потисната поради турската „гнилост“ (с. 348).

Независимо от промените и противопоставянията, заради споменатото обстоятелство придобива смисъл призивът за помощ за измъченото „доминиращо малцинство“, призив, който е насочен към останалата част на гръцката раса по цялата земя: Гърция, Египет, Крит, Станимака... Със съответното обезщетение, разбира се, щом всички заедно, дошли отвън и местни, ще служат на „Идеята“.

Нека видим обаче кои са местните и каква е ролята им в Борбата. Както е известно, гръкоезичните жители на Македония са наричани от останалите християни гърци 75, наименование, което и те самите приемат. Обратно, българоезичните, които подкрепят по един или друг начин гръцката фракция, биват наричани от противниците си гъркомани. Това разграничение, прието и от гръцката историография, се оборва в Тайните. Тук научаваме за пръв път, че „българите наричали гърците гъркомани“. Самият Аграс го смятали за „главатар на гъркоманите“. И за да се размътят още повече водите, гъркоманите се отъждествяват напълно с ромеите (с. 164).

От плеядата главни и второстепенни герои в Тайните само в два случая Делта използва това определение. Става дума за българския пленник Божан Христов, на когото Матапас подарява живота в замяна на преминаването му на страната на гърците (с. 409, 415, 541–542). За това, че нарушава дадената дума обаче, той се прощава с живота (548–550), като се приема, че „сме държали змия в пазвата си!“ (с. 542). Другият случай се отнася до двама „смели селяни от Бозец“, които посочват на Никофорос къщите за опожаряване в селото им, презирайки опасността, че могат „да се изложат като гъркомани“ (372–373).

Термините, които се използват за местните „наши“, са гърци, македонци и най-употребяваният от всички – селяни. Трябва да се отбележи, че терминът местни се избягва. В някои случаи селяните вероятно са били мобилизирани от гръцките села и са минали военна подготовка (с. 84, 185), а в други се явяват като доброволци, които идват да се включат в четата на Никофорос (с. 422). Макар че когато става дума за доброволци, те специално се наричат македонци (с. 114) или гръкомакедонци (с. 118). Така се характеризират и местните капитани със или без чети, които участват в Борбата. Аграс, който също има в четата си местни селяни, „които беше фанатизирал“, научил ги да си служат с пушка, окуражил ги, научил ги „да не чакат настъплението на българите, а те да се хвърлят в тях“ (с. 131), ги използва главно за охрана на колибата си и за караул (с. 169). Но не показва особен интерес за попълване на четата си с местни. „Нужно е цялостно обучение, а няма време...“, казва той на Никифорос (123–124).

Според Делта Аграс е първият водач, които е успял да накара мобилизираните селяни да работят, макар и срещу надница, за да прокарат в тръстиките на Блатото пътечки, които биха послужили на гръцките чети (с. 85).

Всички, които се грижат за гръцките чети, са селяни – пекат хляб, погребват мъртъвците (с. 306), правят насипите, строят и подновяват тръстиковите колиби, следвайки напътствията на Никифорос (с. 204, 244, 246, 252, 254–255). На същия, който с учудване вижда как при едно неочаквано нападение на колибата му двама паникьосани от залповете селяни тичат и си крият главите „в туфи от папур, мислейки, че така ще се спасят“ (с. 267).

Но успешната отбрана на четата на Никифорос, която се представя като „героична победа“, възпламенява мъжете. „Дори уплашените селяни не искаха вече да си ходят“ (с. 270). И когато Никофорос подготвя голямото настъпление в „змийското гнездо“ в Бозец, към него се присъединяват младежи както от гръкоезичните села, така и от българоезичните.

През февруари 1907 г. Никифорос е станал вече фактор за селяните в Блатото. При него идват „да отсъди делата им и да разреши споровете им... Младежи от гръкоезичните села, а също и от българоезичните, всички гърци по душа, се предлагали да се обучават да боравят с оръжие и да сформират чети, готови да подсилят андартските, щом те се появят в селата им“ (с. 364).

Въпреки прекомерното предлагане обаче, селяните, които са истински борци – андарти, са малко в четите на Никифорос и Аграс (с. 264, 365). Гръцката отбрана не може да се опре на тях. Затова става все по-необходимо да се изпращат чети от Кралството, които да заменят или да подсилят съществуващите (с. 412).

А и случаят с „чисто гръцката“ Кулакия не е особено окуражаващ, що се отнася до заздравяване доверието на андартските чети към селяните. След опожаряването на Ниси от българите и настаняването на жителите му патриаршисти в Кулакия хората се изплашват. Страхуват се да не ги сполети съдбата на Ниси. И благодарение на една млада девойка – Аспасия, която е учила в Атина и участва дейно в Борбата, Кулакия не се обръща. „Ако не беше скъпата ми Аспасия, кой би посмял да се нарече патриаршист?“ казва майката на Аспасия на Апостолис. Аспасия обаче вдъхва смелост на мъжете и елинизмът продължава и там да има своите опори (212–213).

Но макар изплашени и изолирани, макар и малобройни, селяните от областта на Блатото са прости и искрени. Като Апостолис. Без никакво колебание, без обръщане, той признава заслугата на Аграс за чувствата му. Капитан Аграс, признава Апостолис, „пръв ми даде чувството на елинизма“ (с. 524).

Точно поради тази причина общата мобилизация, организирана от гърците, за да подпомогнат сънародниците си в Македония, си струва труда. Да ги окуражат, да ги обучат военно, да им вдъхнат чувството „за превъзходство, за любов към свободата“ и над всичко това на народността им (с. 524). Ранното общуване отблизо в бащините земи на Македония доказва превъзходството на гръцката раса и утвърждава „патриотизма на елинизма“ (с. 409).

 

През очите на Апостолис

 

Ако Йован предлага нишката, Апостолис, водачът, е главният герой на повествованието. Той е мегафонът на Делта. Апостолис е находка. Не знае нищо за родителите си. Със сигурност е македонец от областта Румлуки, може би от гръкоезичното село Клиди [Церово]. Неспокоен и свободен ум, той винаги иска да разрешава проблеми (с. 383). Има всички качества на водач: сръчен, пъргав, лек, строен, неуморим, с котешко зрение, той е омесен с жестокостта на Борбата и е готов да пожертва живота си за Идеята (39–40, 57, 131).

Голямото откритие на Апостолис е срещата му с гръцките чети, специално с четите на Аграс и Никифорос. Към „своя водач“ Аграс той питае безкрайно възхищение. Той е идеалът му. Освен това му подарява едно малко пистолетче и Апостолис с право се гордее.

Когато се свърза с четата на Аграс, той вижда и почувства нещата за пръв път. „Видя и вдъхна гръцката атмосфера сред юнаците на капитан Аграс, атмосфера безстрашна, свободна, горда“ (с. 85). Защото тези тук са различни. Както казва един от мъжете на капитан Аграс: „Аз не съм научен да превивам гръб, аз съм свободен гръцки гражданин“ (с. 87). Точно за това мечтае Апостолис. Да прилича на тях. Да се чувства като тях. Презирайки смъртта, те всички са готови да се пожертват за своя водач: „Евзони от Стара Гърция, критяни, станимаклии, местни юнаци, които са обучени да си служат с оръжие, всички като един“ в служба на святата Борба (с. 173).

И Аграс не забравя никога да ги поучава: „Ние не вършим жестокости. Воюваме юначно, не го забравяйте, момчета“ (с. 176). Дори освобождава пленниците, били те и опасни комитаджии, с условието, че не ще „вдигнат повече пушка“ срещу гърците (с. 180). Аграс не убива пленниците, нито ги измъчва. Защото вярва, че „гърците са най-цивилизованите балканци“ и трябва да дават пример на останалите поробени. И допълва: „И когато се помирим ние, християните [...] ще се хвърлим заедно срещу турчина и ще освободим Македония!“ (с. 466).

Аграс стига дори дотам да оправдава българите, казвайки, че „мислят, че изпълняват дълга си, когато ни убиват“ (с. 156). Съвсем справедливо е значи Апостолис да се възхищава, но и да се чуди едновременно. От малък в Борбата, „той беше видял смелчаци, презиращи опасността, добри воеводи. Но за пръв път виждаше отблизо, влизаше в контакт с културни хора вътре в най-жестоката борба. [...] Беше се научил да вярва и да казва, че всеки грък е добър и всеки българин е лош“.

Сега думите на Аграс го учудиха, „но и му разкриха нови светове от мисли, справедливост, опрощение“ (с. 158).

Но и капитан Никифорос не пада по-долу. Колкото и време да е прекарал в жестоката атмосфера на борбата, този млад офицер не може да „свикне с взаимните убийства“ (с. 346). Разбира се, гръцките чети никога не опожаряват села без причина. И, разбира се, Никифорос не ги изгаря целите, а само „набелязаните къщи на комитаджиите“. Тоест тези, които са му показани от останалите „героични“ патриаршисти в селото. Въпреки това, той дава заповед да не се закача никоя жена, старец или дете (с. 375, 424). „Залавяха младежите, разпитваха ги, връзваха онези, които не искаха да се подчинят, убиваха тези, които се биеха“. В Куфалия „в една къща, която гореше, жените, плачейки, се опитваха да спасят имуществото си. Трогнати, вътре влязоха и андартите и им помогнаха да съберат дрехи, украшения, дори и мебели и им ги дадоха, без да задържат нищо. И понеже жените продължаваха да плачат, андартите помогнаха да се угаси пожарът и да се спаси къщата“ (с. 427).

Защото гърците са „добросърдечни, с голяма душа, смели и горди, бойци и хубавци“. Дори и когато се подготвят за битка: „съвсем чисти, накичени със сребърните си вериги, като да отиват на панаир“ (с. 368) 76. Колкото до командирите и специално до Аграс и Никифорос, те освен хубостта си 77, са „канари от желание и смелост“ (с. 159). „И двамата са смели като лъвове, безстрашни, обединени от обща идеология“ (с. 117).

Обаче Борбата е жестока, а реалността – сурова и безпощадна. И всички са срещу гърците. От българите и румънците до турците, които „с бяс преследват гръцките чети“, и западняците, които идват „уж да наложат ред във вътрешността на Турция подкрепят [...] понякога българите, понякога румънците, понякога сърбите, никога обаче гърците, които са силният и напредничав елемент [в района]“ (с. 412) 78. Но гърците не се плашат. Знаят, че винаги, макар и малобройни, печелят срещу многобройните си врагове (с. 418), имайки вяра в справедливостта на борбата си и превърнали се в стомана от „жаждата за отмъщение“ (с. 384, 526, 543), те не губят целта си – „очистването на българите“ (с. 41, 249).

А това не може да стане с кръст в ръка. Показното наказание на убийците, отмъщенията, репресиите, изненадвайки врага, са подходящият отговор на българското предизвикателство. Само така ще се изплашат комитаджиите, а не с отстъпчивост или култура, какъвто тон задаваше Аграс, мислеше си Апостолис (с. 324).

И действително изгарянето на Бозец не само „окрили гръцкото население“ в областта, но и „цели села се осмелиха да признаят, че отново се връщат към елинизма, и се отрекоха от екзарха, определяйки се за патриаршисти“ (с. 381).

Но освен координираните действия на четите, за да бъдат победени „кучетата“, е необходимо и лично юначество. Като на Василис Андреадис, който убива хладнокръвно един пленен старец, баща на комитаджия (289–290). И Ангел Пейо побеждава в битката гърди в гърди и с „револвера си им пръсва мозъците!“ (с. 391). Най-страшната битка обаче ще бъде с ужасния Златан там, където „омразата увеличи десетократно силата на Василис“ (с. 550). И когато го събаря по гръб на земята, с „един разрез му преряза гърлото, а с втори почти отдели главата от тялото. Падна във водите, които почервеняха...“ (с. 551).

Принципът на Андреадис отдавна е формулиран: „където намериш българин, смачкай му главата като на змия“ (с. 291). Точно това правят и другите юнаци, критяни, станимаклии, цолиади, македонци. А също и Грегос. Този македонец, който е завършил школата за подофицери в Атина, има блестяща предистория в африканската джунгла, а също и във войната от 1897 г. (с. 399). Същинско чудовище, Грегос се противопоставяше на българина Пазарендже и като го хваща „за гърлото, преди да кажеш три, го удуши като пиле“ (с. 249).

Но и друг страшен комита – Митре Тане – няма по-добра съдба, когато попада в ръцете на ранения Грегос: „В големите ръце на Грегос, които го стискаха за гърлото, душата на човека излизаше. [...] Един-два гърча разтърсиха тялото му и остана неподвижен. Но Грегос не го оставяше. Ръцете му като железни ченгели го държаха за гърлото. И изведнъж го остави, а оня се търкулна на една страна, после по гръб и ръцете му се отпуснаха, разперени встрани“ (434–435). И понеже Грегос е тежко ранен – със счупен крак и намушкан с нож в гърдите, а не трябва да се губи ценно време и армията трябва да залови останалите, и понеже Грегос вече е изпълнил дълга си, той предпочита да умре: „Вдигайки револвера си, той го опря в слепоочието си, преди да успее някой да му попречи. Глухо отекна изстрелът и Грегос падна назад мъртъв, черепът му на парчета, мозъкът му изтекъл!“ (с. 436). „Идеята ражда такива юнаци“ (с. 131).

Апостолис, който присъстващ на тези поучителни сцени, не се обезсърчава. Находчив, свикнал на свободен живот (с. 383), той е фанатичен в борбата и мрази българите. Научил е от учителката си, че трябва да се гордее, че е грък. Че „расата ни е най-старата, най-славната, най-поетичната!“ (с. 60).

Но макар да „е замесен с жестокостта на борбата“ (с. 57), макар да „си мисли, че е стоманен, брониран, готов да чуе и да види всяка жестокост“ (с. 305), няколко пъти се огъва. И това става, когато двама юнаци убиват с нож, който „е по-тих“ от револвера, пленника Тано Слиупа. Той, „с ръце, вързани отзад, и с уста, запушена с едно парче плат“, няма никаква възможност да противодейства вътре в лодката (с. 304). „Гледката на тръшнатия в средата на колибата чувал с мъртвеца“ предизвиква у Апостолис „такова отвращение, че се излегна на пода, за да се съвземе.“ (с. 305). На забележката на Василис Андреадис, защо не са го довели жив, единият юнак – Манолис, отговаря: „Нима казваш, че е престъпление, бре Василис? Това е безпощадна борба. И кой ще го пази утре, когато ще сме на битка? Да не е момиченце?“ (с. 306).

Действително Борбата е безпощадна. Борба на изтощение. Няма място за сантименталности. Някои, разбира се, вярват, че изолираните убийства не носят резултат. Че това, което има значение, са съгласуваните и организирани от консулството действия. „Без друго с единични убийства не би действала нито една андартска чета. Би изгорила селото като наказание за комитаджиите“ (с. 201).

Апостолис слуша внимателно думите на капитаните и „противоположни мнения се борят в него“ (с. 541). Само по този начин е възможно „да се неутрализират [такива] видни комитаджии убийци, които тероризират селата и страната“ (с. 202). Нима по нареждане на консулството Манолис не убива в центъра на Солун Ставракис от Трия – Хания (с. 307, 314)? И Апостолис се пита, гледайки Манолис от Станимака, „хубав мъж [с] благородна състрадателна външност“: „Как можеш да имаш незло, благо лице, хубави кротки очи, дори и тих нежен глас и да колиш, да режеш глави така хладнокръвно, и да изпращаш обезглавени тела да се погребват тайно на някой безлюден бряг?“ (307–308).

Подобни въпроси си задава и Никифорос, когато за пръв път идва в Блатото и се сблъсква със суровата реалност. Пита се: „Нима Борбата за Родината ти потулва и изкупва всичко това – войната, битката за свобода?...“ (с. 308). С делата си впоследствие капитан Никифорос ще си отговори положително на този въпрос. Апостолис го знае това от първа ръка. Както знае, че трудно и рядко се постига целта само с проповед. Има малко такива примери. Като българоезичното и екзархийско Рамел (ново Рахона): „Един православен патриаршист – Йованис, успя с патриотизма си да събуди гръцкото съзнание на селяните и голяма част от селото се отдели от схизмата на Екзархията и се върна към Патриаршията“ (с. 49).

Но накрая, след несправедливата смърт на капитан Аграс, Апостолис разбира, че Манолис е прав. Това, което има значение, казва Манолис, е „целта“, а не средствата (с. 314). В същото вярват и други, като заместника на Аграс, капитан Тилигадис, който казва, че „само с юнаци можеш да се сблъскаш гърди в гърди. Не с убийци. Тях можеш да ги победиш с хитрост“ (с. 541).

Така както българо-румънците хвърлят Аграс „в капана“ (с. 507). Аграс, чиято „хубост, състрадание, благородство и благост на речта разтърсват и изпълват със съмнения сърцето [на Апостолис]“ (с. 464). „Аграс не беше глупав, нито лековерен“ (с. 481). Той вярва в помирението (с. 482). Иска „да постигне голямата си цел – омиротворяването на Македония“ (с. 474). И невъоръжен, „като апостол и светец“, отива да се сдобри със злодеите. Използва всички възможни мирни средства, за да убеди Златан, Касапче и останалите. Дотам, че им заявява, че е и той македонец. Тоест техен брат. „Гръкомакедонец съм и не се страхувам да бродя из планините и лесовете, ни да се договарям с друг македонец, пък бил той и враг!“ (с. 484). Това казва Аграс на пратениците на друг македонец – Златан от съседното Голешани 79. Такива способности има идеалът на Апостолис.

И как да не му вярват българите, че е македонец, след като самите те го наричат „водач на гъркоманите“ (с. 446). Но те са разтревожени от способностите му. Усещат, че с Аграс ще загубят онова, което са спечелили с усилия и кръв за толкова години. Защото много села напоследък се обръщат в патриаршистки „с призива за любов“ на Аграс (с. 453). „Много села, в които се говори български и които се чувстват български, се присъединяват към мирната политика на Аграс, искат помирение, сътрудничество, общи действия срещу общия враг и тиранин – турчина“ (с. 462). Разбира се, „най-разумните или най-малко фанатизираните [комитаджии] искат разбирателство с Аграс и мир, мир в името на Бога, любовта и съгласието“... (с. 462).

Обаче нещо съкровено ще да е почувствал Аграс, когато отива на съдбовната среща, след като си мисли: „Един път се умира. И Исус за едната вяра стана мъченик...“ (с. 482). И действително комитаджиите го пленяват и го развеждат бос из българските села – да го видят онези, които му вярват, и да разберат кой има надмощие в тази борба. Затова го обесват и го оставят на публично място с лист хартия, забучен на гърдите му, който известява: „Така ще бъдат наказани всички, които се противопоставят на желанието на българите“, с подписите на Касапче и Златан (с. 523).

Така обесен го вижда Апостолис: „къдравите му коси разбъркани, несресани, очите му отворени, устните полуразтворени, лицето – спокойно в мъртвешката си бледност. [...] Ръцете бяха вързани отзад и краката голи, подути, черни...“ (с. 524).

Сега вече Апостолис е сигурен. Всичко се е изяснило в съзнанието му. Капитан Аграс плаща за „слабостта на расата си“ – това, че не иска да „пролее кръв“ (446–447). Българите го казват това. И са прави. Това е единственото, за което са прави.

 

Йован versus Тодоракис

 

Апостолис и Йован са двамата герои в произведението, които дават на Делта най-голяма свобода при изплитането на мита. Макар и реални лица, сведенията и информациите, които тя събира за тях, са ограничени.

В размотаването на кълбото Йован, българчето, пази добре заключена своята тайна. Дори на приятеля си Апостолис, който му е „предано куче“, не казва нищо (с. 24). Той е чувствителен, меланхоличен и губи съзнание от жестоките сцени. Преживява мълчаливо личната си драма. Младата му възраст противоречи с „неугасващата омраза“ към българите, към собствения си чичо – комитаджията Ангел Пейо. И у всички се пораждат уместни въпроси. Как може това „отроче“ да вдигне пушка, която е откраднало от Апостолис, и да застреля чичо си (с. 391, 400)? Как е възможно това дете с големи бадемови очи, които те „разтърсват“, когато те гледа, да крие такъв „фанатизъм“, такава омраза в душата си (с. 12, 32)? Как е възможно това „българче“, което „израсна в зловонието на измамата и предателството“, да има толкова благородна, искрена и симпатична физиономия? Как е възможно едно „българче“ да пожертва живота си, за да спаси от ноктите на сънародниците си капитан Аграс? „Но как може да мрази расата си?“ – пита се Василис Андреадис (с. 447).

И е имал право, тъй като към края на приказката ще се разкрие фалшивото му име и мнимият му произход. Няма никакъв Йован. Кръщелното му име е Тодоракис. И е грък. Грък и по произход, не само по душа. Той е синът на Хайдос от гръкоезичното Гида (ново Александрия) и на Василис Андреадис от чисто гръцкото Аспрохори, което го изгориха българите, убивайки майка му и баба му пред уплашените му очи. На Тодоракис майчиният му език е гръцкият, но след шока, който преживява, и принудителното му общуване с българското семейство на Пейо, което го осиновява, той „отучил“ малкото гръцки, който бил научил като отроче, и научил български. Въпреки че Йован казва на Апостолис, че „не помни добре гръцкия, но разбира, когато му говорят бавно“ (с. 69).

Той е детето, което баща му Василис Андреадис, отчаяно търси и за което се изказват опасения, че може да се е удавило в „катастрофата“ с „лодките“ в Алиакмон (с. 214, 292, 297, 350). Апостолис обаче твърди, че синът на Василис не е бил в онази лодка.

Апостолис, който, както се каза, изказва най-точните наблюдения за Йован, не изключва възможността той да има „майка гъркиня“ (с. 295). Защото Апостолис, освен небългарското произношение, забелязва преди това „правия и тънък“ нос на Йован, в отличие от „дебелите“ и „свинеподобни носове“ на българите (с. 66). Но и истинският му чичо – Грегос, братът на Хайдос, познава в очите на Йован очите на сестра си (с. 320). Прав е накрая, така както се стичат нещата, и баща му Василис, който вярва, че никога едно „вълче“, каквото и да стане, не може да избяга от съдбата си (с. 320). И Йован, макар и прекръстен на Янис, ще си остане „вълче“. Докато сега, когато се възстановява редът на нещата по отношение народността, не е необходимо да се предприема каквато и да било промяна в името. Тодоракис е гърче. Той е „истински“ гръкомакедонец.

Касае се за пълен триумф на расовата теория и преобръщане на мита за произхода. Така без петното на различния си произход Йован-Тодоракис ще си отдъхне оправдан сред героичните образи на Блатото.

 

След време отново 80...

 

Още в Хитрецът Делта се е погрижила да включи македонската борба в поредицата от военни приключения на ХІХ век (315, 316). Това начинание завършва напълно естествено в Тайните и се обогатява със задължителната перспектива. Позоваванията на 1821 г. и 1897 г. 81 са чести и служат за пример, с положителен знак за 1821 г. и отрицателен – за 1897 г. Някои от бойците в Тайните са воювали в злощастната война и сега търсят оправдание и същевременно символизират приемствеността.

Делта знае много добре, че разкрасяването и облагородяването, за които говори Деместихас, не стигат, за да се включи тази не война в националния разказ. Не защото е „специфична“, не защото е „мръсна“, нито защото нейни жертви са предимно цивилни или защото е „несправедлива“. А защото става дума за едно военно настъпление във вътрешността на Турция, в служба на бившия завоевател и при това търпяна от него, нещо диаметрално противоположно на принципите на борбата за Независимост. Противоположно и на принципа на самоопределение на народите. Това е една не война, тъй като тя не черпи законността си от някакъв принцип на гръцката политическа система, от някаква двустранна или международна военна спогодба, дори и тайна, която обаче се осъществява с парите на гръцката държава. И, разбира се, тази не война не принадлежи към никой от известните видове война. Тъй като не е нито отбранителна (за да осигури евентуално границите на Мелуна), нито настъпателна (каквато е войната от 1897 г.), нито съюзническа (както тази, която последва), нито гражданска, нито расова, нито национална. Освен това мобилизацията, на войници или на частни лица, става доброволно и срещу заплащане 82. А най-лошото за македонската борба е, че няма никакво възможно морално право, както би било, ако намесата ставаше в полза на въстаналите „сънародници“. В подобен случай Турция би обявила война на Гърция 83.

Поради всичко това и защото този нетипичен военен сблъсък на елинизма, влизащ в противоречие с принципите на учредителната Революция на гръцката нация, трябва да е закрилян. Да бъде гримиран, за да се разсеят впечатленията, да се релативизират нещата. В противен случай репутацията на македонската борба би била заплашена. Следователно пръв дълг е съпоставянето и чрез него непрякото изравняване на македонската борба с архетипа на Борбата от 1821 г. Последната, оправдана и узаконена от дълго време, може да се използва, без да бъде накърнена репутацията ѝ.

Сравнението на Делта ще стане на две нива: онтологическо, т.е. борбата сама за себе си, и историографско, т.е. оправдателно. На първото равнище се амнистират престъпленията на македонската борба, на второто се оправдават авторовите премълчавания. Нека я чуем:

Всяка борба е жестока!... Винаги! Не знаем всичко за 1821 г., защото онези, които я видяха и я описаха, пропуснаха в разказа си много злини или ограничиха жестокостите. И така се получи един мит, който невинаги е верен. Същото ще стане, когато напишат и за тази. [...] Всички борби са жестоки. Или ще убиеш, или ще те убият. И средствата, които използва врагът, щеш не щеш, ще ги използваш и ти, ако не го направиш, ще бъдеш неутрализиран (с. 406).

На чисто военната арена Борбата в Тайните не изглежда успешна. Никоя битка, никое изненадващо нападение, никоя атака няма очакваните резултати – завземането поне на една българска колиба. Защото целта на всички нападения е точно тази – завземане на базите на врага, тоест на колибите, за да бъде принуден да напусне леговището си – езерото. Разбира се, „смелите“ макар и „неуспешни“ действия на Аграс „изплашват“ комитаджиите, но техните колиби изглеждат непристъпни (с. 178). Оправдава се скептицизмът на капитан Калас, както и предвижданията на онези капитани, които знаят тайните на Блатото като никой друг: капитан Гонос и П. Папатзанетеас. Делта обаче предпочита да им даде роля на второстепенни герои в своите Тайни.

Единственият успех в областта на завземането на колиба от гръцките чети в периода, за който говори Делта, е завземането на Кункас от Аграс. Всъщност обаче става въпрос за изоставена колиба, което не означава, че е минало без жертви и героизъм от страна на гръцките чети.

Дори турците не успяват – а те имат интерес повече от всеки друг – да контролират „водите“ на своите села, което и правят в началото на декември 1906 г.: „двеста турци [...] обкръжиха Езерото от северозападната му част. [...] И двеста от тях искаха да завземат на юруш българските колиби и не направиха нищо. Българите ги удариха и те се оттеглиха...” (с. 205).

Но и през пролетта на 1907 г., когато заплашват, че ще изгонят от езерото „всички чети – и български, и гръцки“, резултатите не са по-добри. Единственото, което правят, е да се ограничат „с пушечна стрелба по бреговете на Блатото, сякаш искат с бам и бум да изгонят врабчета“ (с. 465).

При всички случаи, въпреки че не са врабци, българите се притаили в своя северозападен ъгъл. „Не се чуваха вече, не мърдаха, не закачаха гръцките колиби, които също бяха заели отбранителна позиция. Сякаш борбата се беше изродила“ (с. 465). Това необяснимо израждане, чието начало Делта поставя през март 1907 г., Грегос се опитва да го обясни на Апостолис, изразявайки своето разочарование (с. 412, 414): „И тук няма вече дейност! Българите се намериха натясно с укрепената Кунка и новите гръцки колиби, които се появиха“... (с. 414).

И щом врагът в Блатото замлъква, гръцките чети се заемат с познатите „проповеди“ в съседните села. Обаче селяните са изтощени от „взаимното унищожение“. Те предпочитат да „декларират, че са цигани“, за да не „се оцветяват“ (с. 462). Нито Делта, нито заместникът на Аграс, капитан Тилигадис, са доволни от развоя на събитията. Специално в Блатото животът през юни 1907 г. е „монотонен, отегчителен, отчайващо блудкав“ от сутрин до вечер, ни казва Тилигадис (с. 544).

В началото на юли, малко преди края на делото, Делта е сигурна: „Делото беше помръкнало. [...] Борбата се беше забатачила“ (с. 556). Виновни са Великите сили с постъпките си пред гръцкото правителство, виновен е „Центърът“ със заповедите си за ограничаване на Борбата до отбрана и „да не се търсят нови завоевания“. Виновни са, накрая, и българите, които „не се помръдват от западната част на Езерото, където са непревземаемите им колиби“ (с. 556).

И понеже „животът в Блатото беше вече напълно безинтересен и беше изгубил целия си блясък“, и понеже повечето и най-важните воеводи след загубата на Аграс или си тръгнаха, или продължаваха да си тръгват с последните „лодки“, тръгва си и Делта. И все пак някои трябва да останат, за да продължи борбата. Остават не други, а познатите гръкомакедонци Апостолис и Василис Андреадис. Примерът на тези двама македонци окриля наранения дух на Делта в мъката по забатачването на борбата. Разбира се, това е момент на национален подем, който променя целта на Борбата. Ако досега тя е отбранителна, тоест за запазване на статуквото чрез смазване на бунтовните българи, изведнъж лозунгът се променя – цел става вече „освобождението на Македония“, която Аграс поставя в по-удобен момент, когато ще се „обединят“ християните, за да се хвърлят заедно срещу турчина. Апостолис и Василис обаче изпреварват събитията. Свещеният им дълг е „освобождение“ на родината и продължаване на Борбата. „Македония не е свободна... Само много гробове отворихме“, говори сам на себе си Апостолис (с. 558). Следователно следващата стъпка, след Блатото, където са написани „героичните страници на македонската борба“, е освобождението (с. 257). Така се очертава нужната перспектива и се отваря един светъл прозорец в бъдещето. „След време отново...“: дълго обещаваното заглавие на последната глава на Тайните задава тона.

И с един венец в стил и съдържание, типични за Драгумис, завесата пада:

От пазвата на събудения Род вероятно бързо ще се надигне Спасителят, който ще освободи Македония, който ще освободи Поробения елинизъм, ще обедини свободната вече Раса... (с. 561).

Подразбира се, че Deus ex machina, Спасителят не е друг, а Елефтериос Венизелос. Апостолис и Василис трябва само да почакат.

 

ІІІ. В тайните на архива на П. С. Делта

 

Необходимо, макар и не непременно достатъчно условие, за да се постави на правилното място тази подробна обиколка из лабиринта на стереотипите на Тайните, със сигурност е да се прибегне до архива на македонската борба на П. С. Делта.

Както отбелязахме, капитан Никифорос, по-късно адмирал Й. Деместихас, е основният съветник на Делта в дългия процес на събиране на материал. Естествено и той внася своето свидетелство. Обаче дори благородникът „не беше чут“. Най-значимата информация, която дава на Делта, се отнася до решаващия въпрос в македонската борба – сведения за самите македонци и конкретно за жителите на близките до Блатото села. Той създaвa представа за местните хора и за начините и средствата, с които могат да бъдат привлечени. Част от информацията на Деместихас е публикувана през 1964 г. Тук ще се огранича само с един момент. Достатъчен, вярвам, за да даде представа за обхвата на „грешките“ в Тайните.

Когато Деместихас приключва службата си в Блатото и се завръща в Атина, той внася в „Центъра“ щабен план за борбата, който по-късно предава на Делта. Между другото там пише: „Сред нашите селяни може да се прокарва идеята, че делото цели основно подготовката им за скорошното освобождение (национално и териториално), но би било полезно тази идея да не се разкрива чрез акции и шум” 84.

Ако до тази „революционна“ позиция и перспектива се прибави пренебрежението на Деместихас към страхливите местни селяни, дори и към гръкоезичните, на които им се вменява липса на гръцко национално съзнание, става ясно колко деформиращо действа огледалото на Тайните 85.

Не знаем какъв извод прави Делта от горния цитат. Ако обаче вярва в изгледите за „скорошно освобождение“ от турско робство, тогава тя справедливо свързва македонската борба с борбата от Възраждането, разкривайки чувствата си.

Длъжни сме въпреки това да признаем една видима аналогия, едно общо място, което довежда много близко едни до други намеренията на адмирала и писателката – така както Деместихас и останалите като него се опитват да заблудят местното население, в същата степен го прави и Делта спрямо обществото. Съзнателно? Това ще стане ясно впоследствие. Засега сигурен остава фактът, че приказката на Делта намира почва.

В архива на Делта се оглеждат целите Тайни на Блатото, но изкривени – докато съвпадението е несъмнено в един куп безболезнени сведения и подробности, които Делта съобщава, то същността е напълно обърната.

Няма да се позовавам по този въпрос на Евангелието, което сякаш Аграс е възприел за полезна методика в Борбата. Явно е, че такъв тип непрестореност не издържа коментар. Целите му са насочени към примамване и привличане на противниците – тактика, която вече е донесла значителни плодове в гръцката „дейност“ до този момент 86.

Обратно, избрах да спомена четири точки – въпроси, повече или по-малко непознати, които осветляват според мен, от една страна, картината на македонската борба, която Делта представя, а от друга, идеологическите принуди и изкривяванията на авторката. Така става полезно познаването на различни страни на Борбата в онтологичното ѝ измерение.

 

Аспрохори versus Копанос

 

„Мъченическото“ Аспрохори е, както видяхме, селото на Василис Андреадис, бащата на грешно назования Йован, впоследствие Тодоракис. Причина за опожаряването на селото от комитаджиите и поробването на жителите му, между които майката и бабата на Тодоракис, е участието на Василис в Борбата, разбира се, на страната на Павлос Мелас 87.

За да се изгори едно село от когото и да било, със сигурност необходима предпоставка е то да е съществувало. Аспрохори обаче не е съществувало. Делта ни информира, че това село се намира „между Науса и Блатото“ (с. 249). Предупреждава ни, разбира се, че вече не съществува, следователно да не го търсим напразно. Но между Науса и Блатото село с такова име нито е съществувало, нито съществува, дори и преименувано на Аспрохори. Наличните села са известни – от Голешани до Голо село и от Горно и Долно Копаново (Ано и Като Копанос) до Янчища и Зервохори [Жервохор] всички села „минават към българщината“ през 1903 г. 88 И всички тези села източно от Науса плащат тежък кръвен данък, за да „се вразумят“, но напразно.

Въпросите се множат, когато вземем предвид, че Делта, въпреки че пише разказ, а не „история“, е абсолютно последователна в топонимията, която използва. Тоест няма нито едно име на местност, селище или гора, хълмче, поточе, което да е измислено. Навсякъде, разбира се, тя използва историческите наименования, а не имената след преименуването 89 – изданието е придружено от ориентировъчни карти, начертани от Стефания Фарку, където Аспрохори липсва, без при това да има означение за разрушено селище. От друга страна, Василис Андреадис е действително лице, макар, разбира се, да не е изминал същия път, както главният герой в произведението. Това е нещо характерно за Тайните. Всички персонажи са реални лица. Те се различават от прототипите по измислените за нуждите на сценария на Делта отделни случки от живота и дейността им. Литературна волност? Да предположим. Но въпросът за единственото несъществуващо село продължава да виси.

Отговорът се намира в архива на Делта – в доклада на един анонимен македонски борец, вероятно от село Епаноми, който има многостранно участие в Борбата в цяла Централна Македония 90. През 1906–1907 „Центърът“ го изпраща при езерото на Яница и той служи в четите на Гонос, Деместихас и Г. Пападопулос. Та този жител на Епаноми ни информира, че Василис Андреадис, който участвал в „наказанието“ на Куфалия, бил от село Копанос [Копаново]. Докато географският белег на селото на Андреадис е напълно точен, племенният и политическият му белег обаче създават непреодолими пречки на Делта. Поради това до Копанос са посадени развалините на Аспрохори, осветлявайки с тази „геополитическа“ маневра идеологическия знак на авторката 91. В приказката на Делта, която има за цел да докаже превъзходството, господството и триумфа на гръцката раса, гъркоманите нямат място. А Василис Андреадис е пример за гъркоман. Естествено Йован също.

В Тайните Копанос има второстепенна роля. Единственото, което научаваме чрез устата на Апостолис е, че в Ано Копанос „има и българи!“ (с. 287). Разбира се, един от тях, бащата на комитаджията Томан Пазаренче, ще се опита да убие Аграс, но Василис Андреадис веднага ще му затвори очите (289–290).

Точно за тази група села източно от Науса, към която принадлежи Копанос, се отбелязва в доклад на Генералното консулство в Солун от 1908 г.:

Каквото и да било въоръжено действие в тях беше почти невъзможно, както и в съседство с езерото на Яница, което е центърът на българските действия. Липсата на наша опорна точка за операции в тази равнинна и открита част се дължи отчасти и на антипатията на нейните селяни към гърците богаташи от Науса, които и като притежатели на дялове от тези села, и като търговци ги експлоатират и са взели от тях значителни суми 92.

Разбира се, Делта и другите като нея не могат да си обяснят антипатията на селяните към гърците в Науса по друг начин, освен единствено и само през расовата призма, която в случая не само не обяснява, но и обезсилва расовото измерение на „омразата“. Действително жителите на Науса – според Коромилас с „лъвски сърца“, са от същата раса, като селяните ѝ са елинизирани езиково в хода на един обществено-икономически процес, какъвто е проникването и развитието на капитализма на Балканския полуостров много преди да започнат да действат дружествата, Патриаршията и Министерството на външните работи 93. Това, което Делта не взима предвид относно засилването на народностното чувство е, че корените на антипатията на селяните са именно в класовото, а не в расовото противопоставяне.

И понеже не всички пръсти са равни, понеже необходимият емоционален заряд не може да се постигне без разкриването на истинската гръцка идентичност на Йован, защото Копанос има натоварено минало и несигурно бъдеще, и накрая понеже омразата се смята за изключително расово „качество“, се появяват скорошните останки на Аспрохори.

Делта и повечето фактори на македонската епопея не разполагат с мисловни инструменти, които да им позволят да разберат историческите и обществените условия и причини за създаване на „гръцката фракция“ сред чуждоезичните в Македония 94. И понеже „патриаршизмът“ сам по себе си не отговаря на никакво изискване, филетизмът е сигурното убежище, езикът, който разбират 95. Точно поради тази причина думата влах липсва от Тайните, тъй като Делта не може да разграничи елинизираните езиково и като съзнание власи от Солун от елинизираните по отношение на съзнанието власи от Влахоливадо, Олимпос и власите от Долияни (ново Кумариас), Селио, Микрогузио (ново Макрохорио) и т.н. И не може да направи разлика между тях, защото отвъд идеологическото ѝ формиране, което трудно се поддава на нерасови аргументи, сведенията не ѝ помагат. Когато например Папазанетеас ѝ казва за някакъв пленник, „че е румънец, тоест влах“, тя се чувства с вързани ръце 96. По същата причина липсват позовавания на операциите на Папазанетеас срещу румънеещите се власи от Микрогузио в района на Блатото, и тъй като никъде в Тайните няма такова определение като „румънец“, те остават несвързани с повествованието 97.

Същевременно Делта е горда, че любимият ѝ зет Александрос Д. Занас, по произход влах (от Влахоливадо), а езиково, социално и политически е грък, декларира своите чувства и тези на своите близки от епохата на Борбата още като гимназист в Солун: „не мислехме за нищо друго, освен за нещастието на Гърция. Омраза се беше загнездила в сърцата ни и намери отдушник в един национален фанатизъм, който повлия на целия ни живот“ 98. Въпреки че Делта вярва непоколебимо в искреността му, не си позволява расовото му уподобяване с румънците от Тайните. И в този случай важи това, което видяхме да се случва с гъркоманите.

Понеже смисловата вселена на Делта е ограничена, Копанос е премълчан и вместо него е изобретено Аспрохори, докато „проблемът“ Йован е решен не с поправяне, както предлага Апостолис, тоест да се прекръсти на Янис, а направо като разсичане на друг гордиев възел. Освен всичко останало, намираме се на земята на Александър Велики.

 

Мълчанието на Блатото

 

Необяснимото мълчание на българите в Блатото, което води до израждане на Борбата и потапя Делта в меланхолия, не е толкова необяснимо нито за главните ѝ герои, нито за самата нея. При работата си в Архива на Министерството на външните работи тя преписва на машина един носещ информация документ на Филипос Контогурис, дипломат на служба в Генералното консулство в Солун. Адресиран е до министър А. Скузес с гриф за секретност и дата 22 март 1907 г. Заглавието на документа е „Относно действията на гръцките чети в езерото на Яница“ 99.

Контогурис приема неуспеха на гръцките чети, които от две години действат в равнината между Верия, Науса, Воден и Яница, но не успяват да установят там постоянна гръцка дейност. Това се дължи на господството на българите в езерото и освен това на неспособността на гръцките чети да откъснат селата от българското влияние. Като следствие от това консулството решава да прехвърли цялата тежест на гръцката дейност върху по-цялостна организация на четите в езерото с паралелното ѝ укрепване с военна сила. В консулството са убедени, че без изгонването на българите от езерото нищо не би могло да се постигне. Само тогава селата „доброволно ще дойдат при нас“ и, разбира се, „без настъпления, без убийства, почти без насилие“.

Все пак, въпреки постоянните настъпления срещу българските колиби, въпреки по-големите загуби на противника в жива сила, онези „не губят почва“. Те се подсилват редовно с нови бойци от съседните села. И по-късно, въпреки завземането на Кунка от Аграс, положението не се променя. Контогурис пише:

Не мога да позволя до безкрайност напразно да се жертва животът на толкова смели и полезни млади мъже. От друга страна, виждайки, че турците идват напълно подготвени, като настъпват едновременно от много страни и с артилерия, и с войски по суша, и със специално подготвени лодки с железни обвивки, действащи единствено и само срещу българските колиби в езерото, изпратих преди време разпореждане до тези в езерото да се въздържат от ненужни настъпления.

Останалото Делта ще научи от доклада на славяноезичния воевода капитан Гонос и от разказа на П. Папазанетеас. В доклада си Гонос е кратък и ясен. Съвместните операции с турците срещу българските колиби съвпадат с тръгването на първата чета от Гърция, която се настанява в Блатото – четата на капитан Петрилос (К. Букувалас) през есента на 1905 г. Тогава Гонос се споразумява с коменданта Гали паша, колибите на общите врагове са обкръжени „отвън от армията, а отвътре атакувани от мъжете на Петрилос и българите попадат в безизходица, напускат колибата Цекри, оставяйки в нея трима мъртви” 100.

Тази колиба след това е Генерален щаб на гръцката дейност и има силно присъствие в Тайните (с. 364 и др.).

През януари 1906 г. със съгласието на „Центъра“ се осъществява обща гръцко-турска операция в околностите на езерото, в резултат на която са открити два български склада за муниции, заловени и „затворени за цели 6 месеца са 35 българи фанатици от цялата 101.

Ще последват общи операции през пролетта и лятото на 1906 г., обаче без впечатляващи резултати по основната цел – изгонването на българите. За единствен съществен успех може да се смята построяването на колибата Призна, което се реализира със съгласието на турския чифликчия Емин бей и под ръководството „на специалния служител на бея, който по-късно ни беше много полезен“, както отбелязва Гонос 102.

През ноември 1906 г. турската армия ще използва артилерия, за да удари колибата на Зервохорио, отново в съгласие с гръцките чети 103. През пролетта на 1907 г. ще станат и финалните настъпления, когато българите ще бъдат окончателно изгонени. В едно от тях участва и четата на капитан Гонос, който донася по-късно: „настъпихме едновременно ние отвътре, а армията след нашите отвън. При това настъпление бяха убити 14 комитаджии, заловени бяха и трима пленници [...] Разбира се, че и другите ги постигна същата съдба”.

Постоянното обстрелване от армията принуждава повечето българи да напуснат колибите си. След второто общо настъпление са принудени да отстъпят и последните; така са „завзети всички колиби, целите в развалини“ 104.

В началото на май 1907 г. въпросът е приключен. Общото надмощие на турците при „горното езеро“, над българската част, е факт. В долното гръцките чети остават още един месец, докато получат нареждане от турците да се изтеглят зад Алиакмонос [Вардар.]. Периодът на подкрепа, сътрудничество и „търпимост“ към гръцките чети от „третия враг на елинизма“ приключва.

На чисто военно ниво приносът на гръцките чети в операциите по „прочистване“ не е нито масов, нито с решаващо значение. И причината е, че постоянните им препирни не спират и по време на решителната последна фаза от прочистването на Блатото от комитаджиите. Никой от капитаните не е против общите действия с турците, нито има съответна забрана от „Центъра“. Капитан Гонос в доклада си съобщава: „националните нужди ми наложиха да мълча“, докато Папазанетеас разкрива доста неща 105.

Колкото до Аграс от Тайните, който твърди: „работите си бяхме свикнали да си ги вършим сами... Най-вече като става дума да пролеем кръвта си...“ (с. 162). Аграс от Архива обаче го опровергава напълно. Горещ поддръжник на общите операции, Аграс се погрижва с пристигането си в Блатото не само да осигури подкрепата на турските чифликчии за гръцките чети, но и да постигне военно сътрудничество с турците, без значение дали то ще е ефективно по времето, когато самият той се намира в Блатото.

От значение е, че докато основната цел се осъществява от турската армия (сухопътна, артилерийска, конна), лаврите на победата се падат на гръцките четници. Без сведенията на последните за конкретните координати на врага, турците щяха да продължат да удрят „врабчета“, както съобщава Делта 106. С други думи, ролята на гърците в Блатото отговаря на ролята на „местните“ водачи. По този начин те са гъркоманите на турците. Както много поучително казва човекът от Станимака на Апостолис – онова, което трябва да гледаш, е целта (с. 314).

 

Добродетелните злодеи

 

През декември 1903, четири месеца след Илинденското въстание, Йон Драгумис пише на баща си Стефанос за необходимостта от създаването и развитието в Македония на „банди от благотворни злосторници“ 107. Отчаяният глас на Йон вероятно бива чут от стотици гърци в страната и чужбина. Някои от тях се явяват по-късно при Делта и повече или по-малко искрено ѝ разказват как стоят нещата.

Капитан Буас (Сп. Спиромилас) например е достатъчно, ако не и напълно искрен, обезоръжаващо ясен. Разказвайки за влизането на четата си в Македония, той споменава един водач влах, когото вземат от Гърция, но в похода, заподозрян в предателство, бива убит. Делта, изпълнена с удивление, пита: „Убихте го...!!!“ и отбелязва по-нататък:

Капитан Буас стана, обърна се рязко. „Ама, така ли ще правите всеки път, като чуете нещо такова?... Да знаете всъщност какво ще Ви кажа: Освен патриотизъм, който всичко изкупва, да знаете, че бяхме всички най-жестоки злосторници – и най-добрият от нас, всички, от първия до последния... В противен случай не бихме могли да се борим 108.

Ще отбележим, че горният откъс е от началото на разказа за първата среща между Делта и Спиромилас. Оттам и учудването. След това, както изглежда, Делта свиква.

От своя страна Панайотис Папазанетеас по образен начин ще обясни на Делта освен останалите юнащини и съдбата на пленените селяни. Независимо дали са предали комитаджиите или не, съдбата им е обща: мъчения, които описва, и смърт. Точно затова Ал. Д. Занас отбелязва в увода на издадените спомени на капитан Панайотис:

Когато слушаме днес подробности от македонската борба, се плашим от толкова жестоки описания. Тази мисъл обаче е несправедлива, защото само когато си дадем сметка, че това са „отбранителни мерки“, разбираме справедливостта на направеното.

Само така впрочем става разбираем начинът на умъртвяване на предателя лъжелекар, който, полумъртъв от мъченията, които описва Папазанетеас, се огъва: „Щом ни каза всичко, го убихме, като го намушкахме с нож в сърцето. Откачихме го и го ударихме в земята. Беше едно чудовище, много висок и млад – под 40 години“ 109.

Същият капитан разказва за прекъсването на връзката на главния път Яница-Воден: „Като казваха прекъсване на връзката, имаха предвид [тези от консулството в Солун] да заколим на големия път няколко селяни българи, за да се уплашат българите, които бяха сигурни, че по тези места не може да мине гръцка чета” 110.

За да се избегне недоразумението, Д. Какавос, щабен офицер в консулството в Солун и отговарящ за района на езерото на Яница, докладва:

Македонската борба не беше наддаване по броя на убийствата, така че по броя на жертвите да се отчитат резултатите на всяка от страните. Напротив, изключително предпазливо трябваше да се взима всяко решение, щом пожертвани биха били македонците, заради които се водеше борбата. Всяко убийство с политически характер трябваше да служи на някакво цел, не става дума просто да се задоволят кръвожадни инстинкти, а да се задоволи определено виждане, тоест да се прекъсне една връзка 111...

И ако грубият военен език учудва Делта, има и други разкази – с християнско съдържание. Като това на тракиеца Пападракос (Хрисостомос Хрисомалидис), който, когато ѝ предава спомените си, е свещеник в Първо атинско гробище. Пападракос впрочем, който е служил в Западна Македония, ѝ описва накратко начина на действие на четите. Ако, както докладва, някои не се съобразяват с указанията, „ще ги изкореним според евангелската сентенция: „Затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Матей, 3: 10). И Делта добавя: „Тази сентенция характеризира системата и цялата дейност на Пападракос“ 112.

Но и гласът на анонимния светски жител на Епаноми не се различава от гласа на свещеника: „Някъде биехме, другаде горяхме, а на трето място убивахме“. Свидетелството му за нападението на Деместихас в Бозец и Куфалия, в които и той е участвал, се оказва много ценно за Делта. Тя научава например, че Деместихас е застрелял много пленници в Куфалия. Научава също така как са наказвали бившите бойци на Блатото и настоящи „предатели“, като македонеца Янис Папаставридис. Григорис Димопулос, който също има медали от Блатото, заедно с Николас Милос подмамили Янис в засада малко извън Капутзидес (ново Пилея). Когато Янис разбрал намеренията на двамата си другари, „поискал да извади пистолет, но не успял. Един удар по главата, и втори, и трети. И щом после му отрязал главата с нож и му взел пистолета, един браунинг и часовника му, които после предал на водача, и оня спрял вече да върши предателства” 113

Но и нещастният „Гекас (албанец) [който] изгубил пътя си и попаднал в колибата“ на капитан Гонос, няма по-добра съдба. Македонският боец Параскевас Зервеас, тогава сержант и основен участник в епизода, разказва на Делта:

Човекът [Гекас] не беше разузнавач, това си личеше от пръв поглед. Беше, нещастният, току-що избръснат. Но и ние се страхувахме [да не ни предаде]. Държахме го значи вързан и го плашеха момчетата, които буквално бяха подивели. Защото, щом хванехме някой пленник, го оставяхме много често да побегне и момчетата започваха лов за него с ножове и го дупчеха, за да се ожесточат повече.

Държахме го и него четири-пет дни и от притеснение нещастният беше повехнал. Аз го съжалявах и му давах малко храна и идваше като куче при мен. Но какво да го правим? Решихме да го убием, за да не се мъчи повече. Казахме му значи, че ще го изведем навън. Вързахме му очите и го заведохме на едно място без колиби, където му бяхме изкопали гроб. Сложих го да седне там, с вързани очи, и му пуснах лично два куршума дум-дум. След това му отворихме с нож гърдите, за да видим пораженията, които са нанесли куршумите дум-дум. Бяха го унищожили отвътре целия. Аз му бях дал и една-две лири, за да го утеша, но после му взех цялата кесия.

И Делта отбелязва: „Всичко това генералът го разказваше с невиждана апатия“ 114. Може би затова в Тайните Зервеас се появява рядко или се пропускат някои второстепенни сведения, които ѝ е дал, като следното: „Щом хванехме заложници, ако бяха момиченца, ги настанявахме по къщите. Момчетата, мисля, ги пращаха в един лицей, може би на Делиос. Останалите ги убивахме. Така Аграс уби един сержант. Беше турски сержант, началник гара в Гидас. Имаше бюро и му плащахме по две лири на месец. Но беше научил много от тайните ни и претенциите му постоянно нарастваха” 115.

След убийството Зервеас чул Аграс да казва: „Така му ги взехме и на онзи другия чауш от Гидас, всички събрани, както му ги бяхме дали“. Трябва да се отбележи, че конкретният чауш се появява като информатор в Тайните. Обратното броене за него започва, когато го вижда Хитрецът, който го припознава като враг. На следващата среща с Хитреца турският албанец предава гърците, но Хитрецът отново е оправдан. Един юнак от Тайните се пита: „Дали да не му пуснем един наш куршум?“ (с. 331, 361). Не му остава друго, освен да пита Аграс.

Зервеас освен това прави разграничение между юнаците, пожертвани в „засада“ и в „битка“. Разграничение, което е полезно да има предвид всеки, който чете доклада на капитан Гонос, най-енергичния воевода сред гръцките чети в Блатото по време на Борбата. Гонос Йотас от Плугар, Яница, бивш комитаджия, а от 1905 г. на служба на Генералното консулство в Солун, по общо признание е най-значимата фигура на Блатото от гръцка страна. Той е единственият, който остава в езерото четири и половина години. Какавос го нарича призрак и с право го смята за дясната ръка и началник щаб на всички гръцки чети. Модис твърди, че без Гонос не би могла да действа гръцка чета в Блатото 116. Той сам описва богатата си дейност, като разказът му постъпва в Министерството на външните работи. Документът е открит от Делта, но тя не го използва. Самият той ще има второстепенна роля в Тайните. Най-лошото за него обаче не е репутацията му, а самата му съдба. Пада безславно от турски куршуми, предаден от щабни офицери в Генералното консулство в Солун. Не защото Гонос ги предава, а защото трябва да се освободят от него 117. Знае много, направил е още повече и най-утежняващото обстоятелство – родил се е на грешното място. Освен това постъпката му да поиска от „Центъра“ обезщетение от 110 лири за щетите, които е понесло имуществото му по време на Борбата е, както се видя, безсмислена. В доклад от 22 ноември 1909 г., който представя, когато слиза в Атина, му се водят 86 убийства (терминът убийство е негов). От тях 21 са извършени след сблъсък и 65 в засада. Впечатляваща цифра, която обаче бледнее, ако се сравни с хекатомбата на Алиакмонас.

 

„Тайните“ на Алиакмонас

 

Преминаването на Алиакмонас при Кокова от четите на капитан Буас (Спиромилас) и капитан Акритас (К. Мазаракис) се споменава в Тайните четири пъти, без да има отношение към историята на Йован или да обогатява цялостното действие (с. 214, 292, 297, 350).

Колкото и да ни убягва в подробности психологическият механизъм, който действа в този случай, явно отговорът на въпроса защо Делта отново се връща на „катастрофата с лодката, която потъна“ в Алиакмонас и където се удавиха „българите мечкари, дървари и въглищари“, се крие в разтърсващото интервю-свидетелство на Спиромилас 118.

Преди да пресекат Алиакмонас в подножието на Флампуру (Пиерия), четите на двамата капитани ще срещнат посочените дървари. Тук следва целият разказ, с въпросите и бележките на Делта, както се намират записани в архива ѝ.

Обръща се капитан Буас, хвърля наоколо един поглед и снижавайки гласа си: Казвам им на юнаците ми: Да им хвърлим една мрежа? И отново млъква. Опрян на тоягата си, гледа наоколо, развълнуван, потънал в спомени. И протягайки двете си ръце, среща разтворените си пръсти, описвайки кръг. И казва тихо: И я хвърлихме... Изправя се и по-тихо добавя: Над сто...

– Как? Заловихте ли ги?

– Спяха... заловихме ги... доведохме ги... пленници.

– Те не протестираха ли? Не викаха ли?

– Нищо. Нито звук.

– Не противодействаха?

– Бяха невъоръжени... Хванахме ги, докато спяха.

– И какво ги направихте?– стои замислен.

– Няма значение... – каза. И продължи: - Отидохме към Алиакмонас. Затрудняваха ни по пътя пленниците... нямахме достатъчно въжета да ги вържем... но ги водихме...

– Не избягаха ли?

– Къде да бягат... Бяхме ги взели за пленници... Стигнахме до брода, не видяхме турци. [...] и там чувам гласове на протест: Абе, ромей съм, не ме затривайте. – Беше един, който имаше там една лодка. Казвам му: Защо викаш? От какво се страхуваш?

– Казаха ми, че ще ме удавят.

– Шегуват се! – И се смее добродушно капитан Буас, удряйки по земята с тоягата си, която държи между краката си, опирайки се с две ръце на извитата дръжка. Хвърля наоколо един поглед и казва:

– Питаме го какво стана с турците, които пазеха брода. „Отидоха си – казва – във Верия“. Минаваме значи и ние и поемаме по ужасно нанагорнище...

– А пленниците?

Стои, гледа замислен, клати глава и казва тихо:

– Оставихме ги отзад.

– Свободни?

– Не.

– Убихте ли ги?

Стои, гледа отново замислен и без дума вдига ръце, събира ги отпред и ги свива навътре в смисъл на потапяне.

– 86 изхвърли Алиакмонас.

– Удавихте ги?

Бавно кимва положително с глава.

– Не се ли усетиха? Не плуваха ли?

Скръсти ръце една върху друга на китката. Не говореше.

– Ръцете им ли бяха вързани?

Пак мълчи, никакъв положителен знак!

– Кой ги удави? .. Вие?... Момчетата?

После отново разказва:

– Беше заедно с мен между момчетата ни един от братята ми. Казвам му: Ела тук. Вземи всички на брода и... С едно кимване допълва: „Казва ми: и мен избра за тази работа? – Кого другиго? – му казвам. – Само на теб имам доверие и на... как го наричаха другия? Един Василис, сержант тогава, сега полковник... нека е, забравих му името. Взимат ги значи те и потеглихме ние с лодката на ромея до другия бряг. Качвайки се, чуваме зад нас гласове, думи, глл, грр... Не ги видях повече. В деня на Страшния съд ще ме познаят и ще ги позная и аз. Не ги видях какво им се случи. Алиакмонас изхвърли 86 тела. По пътя научихме, че на другия ден 700 българи въглищари от областта са поискали и са получили паспорти за Монастири.

– Уплашили са се значи?

– Уплашиха се, разбира се. И се прочисти мястото от тях... Придвижвахме се през нощта, страшно нанагорнище покрай реката!

 

Оправданието


Тайните на Блатото е една книга, в която омразата, отмъщението и кръвта изобилстват. Дори това да не е било сред намеренията на Делта, епохата на краен национализъм, с която се захваща, епохата на македонската борба, предопределя метода и крайния резултат. Информаторите и материалът, който събира, я потапят в чудовищна атмосфера.

Делта изглежда разбира същността на тази Борба. И със сигурност разбира от какво се нуждае тази Борба, за да се съхрани като героична страница в паметта на нацията, тоест в историята. Тя приема да изпълни тази трудна задача, за да намери македонската борба място в националния пантеон, по възможност до борбата от 1821 г. Техниката, която тя следва, се опира на триадата: премълчаване-подправяне-очистване, или с други думи, ако си послужим с думите на Деместихас, „разкрасяване и облагородяване“. Така тя ще „задуши“ знанието, което черпи [от архивите], и изваждайки нервите на материала, го превръща в инертен – в жертва пред олтара на „националния интерес“. Тоест точно както ще постъпи няколко години по-късно Спирос Мелас, обръщайки словото на поета. Нацията, твърди бележитият академик, трябва да се научи да смята за истинско онова, което е национално 119.

Делта ще стъпи следователно върху стереотипните пътечки на гръцката пропаганда, за да ги направи истини на македонската борба, добавяйки, разбира се, и гаранциите на архивното изследване. Факт е, че в това ѝ начинание идеологическото ѝ формиране и общественото ѝ обкръжение я облекчават по всякакъв възможен начин. Непоклатимото ѝ убеждение за метафизичното превъзходство на гръцката раса става по-решаващ ориентир от архивния ѝ материал.

При всички случаи Делта не е първата проповедничка. Тя обаче е първият всепризнат, автор, който разказва конкретната история на македонската борба, популяризирайки я. И понеже е литератор, който се обръща основно към младежта, приказката ѝ ще функционира като подходяща подплата на юношеското съзнание за по-нататъшно приемане на борбата. С останалото ще се нагърбят държавните структури и хранениците им, подменяйки научната история.

Общоизвестно е, че една творба „от момента на публикуването ѝ се откъсва от създателя си и става обществено притежание и подлежи на свободна критика“, и посрещането ѝ се осъществява в отсъствието на нейния създател 120. Еманципираното вече произведение ще живее колкото и както му позволи читателската публика.

Тайните на Блатото триумфират и продължават силния си впечатляващ ход в отсъствие на Делта, въпреки че трудно може да се приеме за литературно произведение или за юношеско четиво или за исторически документ/роман с претенции. За да се класифицира едно произведение в категорията литературни, трябва да служи на изкуството на словото. Обаче словото, гръцкия език, Делта го владее грешно, макар да познава майсторството на разказването. Може би ако пишеше на френски, картината щеше да е различна. Така или иначе тя самата признава слабостта си, добавяйки, разбира се, че това измерение не я интересува 121. От възприетата тук гледна точка е показателно периферното място, което заемат Тайните в сериозните истории на гръцката литература (К. Т. Димарас, Л. Политис, М. Вити).

Тайните не трябва да се смятат и за юношеско четиво, достойно да се препоръчва от родители и учители, не защото от страниците му капе кръв и така ще замърсят невинните детски души. Децата са по природа по-издръжливи, тъй като смъртта не се побира в понятийната им вселена, по-малко се плашат от описанията на разчленени тела. Обратно, замърсяването на съзнанието е това, което е голямата заплаха за юношата. Тайните го учат, че най-висшето доказателство за родолюбие е омразата. Омразата към негърците, към нещастните съседни народи, чиято съдба им е определила да живеят, замърсявайки светите и „от памтивека“ гръцки земи. Не се препоръчват следователно за детето, защото го учат да мисли с понятията варварство-цивилизация, където варварите са винаги „другите“, чужденците, докато в същото време чувството за мъст се оправдава и убийството се освещава.

Но и като исторически разказ обсъжданата творба на Делта се препъва. Авторката не настоява, че е историческо произведение, макар че като исторически роман тя се освобождава от задължението да привежда изчерпателни доказателства за описваните събития и да се съобразява с правилата на историческия метод. „Проблемът започва от момента, когато личното виждане става роман, заобикаляйки историята“ 122, от момента, когато официалната пропаганда чрез романа подменя историята, както става в случая с Тайните.

Ако обаче не може да се приеме нито за стойностно литературно произведение, нито за юношеско четиво, нито за исторически документ/роман, то се оказва особено ценно като свидетелство за духовната и в крайна сметка за социалната история на Гърция през ХХ век. Точно защото успехът и дълголетието му се дължат на това, че вече 70 години то отговаря на изискванията на едно общество, което не показва признаци на насищане или погнуса.

Само така може да се обясни фактът, че историята на приемането на Тайните не крие изненади, освен ако не е изненада пълната липса на отрицателна критика от първата им поява до наши дни. Действително, литературната общност на 30-те години, от Паламас до Миривилис и Властос, ще ги пр 123. След войната, когато се оценява цялостното творчество на Делта и специално Тайните, щафетата ще поемат компетентните. Така през 1957 г. директорът на Центъра за проучване на Балканския полуостров и историк В. Лаурдас в изчерпателното си изследване ще възпее произведението, твърдейки „че в основните си линии то е един сериозен документ“ 124. Никой не ще го отрече до днес. През 1966 г. Д. Дейкин на свой ред ще се изкаже за „прочутия исторически роман“, че „въпреки популярния си характер, той е едно наистина сериозно историческо изследване“ 125. Струва си да се отбележи тук, че Гръцката борба в Македония на Дейкин, творба при всички случаи гръкоцентристка, която при това следва манипулацията на „привидното безпристрастие, за да демонстрира многожеланата обективност“ 126, се смята за „най-достоверното произведение за македонската борба“ 127. Така освен одобрението на другите на Тайните се предоставя, освен одобрението на другите писатели, и защитата на историческата общност, за да получат отвън легитимация, че творбата е исторически документ.

Въпреки това несъмнено успехът на Тайните, както впрочем и на цялото творчество на Делта, се дължи основно на благоприятната следвоенна ситуация, а не толкова на самата македонска борба. Един удобен случай, който не само избягва идеологемите и риториката на националната пропаганда от началото на ХХ век, но и затвърждава уверенията за превъзходството на гръцката раса/душа, подсилва отвратителната картина на враговете на нацията и съответно изковава съзнанията. В тази рамка националната историография, която е резултат на господстващата идеология, се нуждае от историческия разказ на намиращата се извън всяко подозрение либерална Делта, която отказва да види родината си стъпкана под германския ботуш. Самоубийството ѝ през 1941 г. ще бъде оценено и ще спомогне за разрастването на създадения от нея мит. Ще функционира също обединително и едновременно отхвърлящо всеки критичен прочит на делото ѝ .

Така Делта ще влезе в пантеона, заедно с нея и Тайните, а с тях и македонската борба, която сега както никога нацията има нужда да изтъкне. Защото, колкото мобилизираната национална историография има нужда от Тайните, толкова и последните дължат дългия си живот на нея. Издателският им триумф се крепи на общото одобрение на официалната версия за македонската борба. Историографията на Борбата от своя страна, като първоначално продължение на Тайните продължи да общува с тях, когато относително се еманципира. Взаимното подхранване се оказва благотворно както за делото на Делта, така и за паметта за македонската борба. Така очистването ще завърши и „научно“.

При това, макар Гърция, в която след Гражданската война доминира атмосферата на национализма и ксенофобията, обяснимо да възпява националистическата творба на Делта и димотикизмът ѝ да предоставя убежище на творбата ѝ от страна на напредничавата научна общност, липсата на професионална оценка през последните години продължава да учудва 128. Дори да е очаквано Делта и Тайните ѝ да бъдат почетени на церемониите по случай 80 години от борбата през 1984 г. 129 и да е логично нарастването на обществения интерес във връзка с новото повдигане на македонския въпрос през 90-те 130. Може би именно на последното трябва да се отдаде изказването на Ев. Кофос от 1994 г. в сборника с красноречивото заглавие Македония 4000 години гръцка история и цивилизация:

Борбата в езерото на Яница се популяризира чрез книгата на Пинелопи Делта Тайните на Блатото (първо издание 1937 г.). Сравнението със спомените на бойците и с неиздадени архиви удостоверява историческата точност на описаните случки, и особено на ролята и жертвата на водача С. Агапинос (Телос Аграс) и на местния воевода капитан Гонос. 131

Така официално се очиства и смъртта на предадения капитан Гонос. След почетните знаци, които признатият историк на македонския въпрос дава на Делта, статията в ученически вестник от октомври 1999 г. за „Романът със заглавие Тайните на Блатото“ идва да потвърди мнението на онези, според които образованието е единствената къща, която се строи от покрива. В конкретния случай е изградена, и то стабилно, щом днешната младеж продължава да чете ненаситно и да се захранва с историческата точност на Тайните на П. С. Делта:

В мирно време [впрочем] животът в Блатото течеше спокойно. Селяните живееха мирно, помагаха си един на друг. Обаче с войната поведението им се промени, сърцата им се изпълниха с омраза и подозрителността ги тровеше [...] Разбира се, всички бяха вършили големи жестокости. Българите опожаряваха цели села, гърците убиваха какъвто враг намереха пред себе си, турците сключваха фалшиви съюзи и после ги предаваха. Описани са ужасни мъчения, на които българите подлагаха жителите. Обаче те ги понасяли упорито до смъртта си. Не се огънаха и не се уплашиха. Воюваха смело за родината си и победиха 132!

И от страх да не би гърчетата на ХХІ век да забравят „българчето“ и героите от Блатото, Музеят на македонската борба бърза да припомни на учениците епохата на Борбата в календара си за 2004 г.:

Повечето може би бяха просто уплашени деца, като несправедливо загубения малък Йован на Пинелопи Делта, които бяха принудени да лавират, както го изискваха трудните времена, и да променят накрая страха си в порив и дейност. Тяхното поколение остави отпечатък в съвременната история на Македония. Кръвта на учителите им не отиде напразно 133.

Кой говореше за край на Историята! Тази тук поне няма край...

 

Ноември 2004 г.

Καράβας, Σπύρος. Το παραμύθι της Πηνελόπης Δέλτα και τα μυστικά του Μακεδονικού Αγώνα. – In: Π. Σ. Δέλτα – σύγχρονες προσεγγίσεις στο έργο της. Αθήνα, 2006, 193–289.

Превод Юра Константинова

Редактор Надя Данова


Бележки

1 Става дума за романа на Йон Драгумис „Кръв на герои и мъченици“ – Δραγούμης, Ίον. Μαρτύρων και ηρώων αίμα. Αθήνα, 1907. - Бел. прев.

2 Ελεύθερον Βήμα, 12 Απριλίου 1937. Работите по пресушаването на езерото започват през 1927 г.

3 Т.е. Гърция да се мисли в границите на антична Гърция. – Бел. пр.

4 Ελεύθερον Βήμα, 11 Μαϊου 1937.

5 Παπατζανετέας, Π. Ο Μακεδονικός Αγών (Απομνημονεύματα). Επιμ. Λ. Συνδικά-Λαούρδα, εισαγωγή Α. Δ. Ζάννας. Εταιρεία Μακεδονικών Σπουδών (ΕΣΜ) – Ίδρυμα Μελετών Χερσονήσου του Αίμου (ΙΜΧΑ) [Αρχείον Μακεδονικού Αγώνος Πηνελόπης Δέλτα]. Θεσσαλονίκη, 1960, 56–57.

6 Ευρυγένης, Δ. Ο Ίων Δραγούμης και ο Μακεδονικός Αγών. ΕΜΣ-ΙΜΧΑ. Θεσσαλονίκη, 1961, 5–6. Лекцията е изнесена за пръв път в Солун на 10 март 1960 г. и е повторена във Верия и Флорина. Евригенис се обръща към „гърците от севера“, към които декларира, че принадлежи: „Ние, които дължим на македонската борба не само това, че земята ни е гръцка, но и нещо друго, не по-малко ценно – запазването на същия този гърцизъм в самите нас“.

7 Λαζάρου, Αν. Ιστορία των Νεωτάτων Χρόνων. Από της Συνθήκης της Βιέννης (1815) μέχρι των ημερών μας. Τάξις ΣΤ΄. ΟΕΔΒ. Αθήνα, 1963, σ. 175.

8 Σκουλάτου, Β., Ν. Δημακοπούλου, Σ. Κόνδη. Ιστορία νεότερη και σύγχρονη. Τχ. Β’, Γ’. Λυκείου. ΟΕΔΒ. Αθήνα, 1983, 370–373; Άχλης, Ν. Οι γειτονικοί μας λαοί, Βούλγαροι και Τούρκοι, στα σχολικά βιβλία Ιστορίας Γυμνασίου και Λυκείου. Θεσσαλονίκη, 1983.

9 Κανελλόπουλος, Π. Το ιστορικό νόημα του Μακεδονικού Αγώνα. Αθήνα: Οι φίλη του Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα, 1984, 5, 15, 8, 11.

10 Според данните, които ми предостави Алекос Занас. Тиражът на шестте издания на Εστία за периода 1999–2003 възлиза на 11 хиляди екземпляра. Вестник Το Βήμα от 25 юни 1995 г. изчислява, че са продадени общо 500 хиляди екземпляра.

11 Μουσείο Μακεδονικού Αγώνα. Ημερολόγιο 2002. Ο Μακεδονικός Αγώνας.

12 Йоанис Деместихас (1882–1960) – вицеадмирал, главнокомандващ на гръцкия флот (1927–1930) и министър на търговския флот в правителството в изгнание по време на Втората световна война. - Бел. прев.

13 Αρχείο Μακεδονικού Αγώνα Πηνελόπης Δέλτα (ΑΜΑ/ΠΣΔ), φ. 1.2., Αλεξάνδρεια, 23 Μαρτίου/6 Απριλίου 1915.

14 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 1.2., Αθήνα, 15 Μαρτίου 1915.

15 Δέλτα, Π. Σ. Αναμνήσεις 1921. Επιμ. Αλ. Π. Ζάννας [Αρχείο της Π. Σ. Δέλτα Ζ’]. Αθήνα, 1996, σ. 5.

16 Павлос Мелас (1870–1904) е артилерийски офицер, син на богатия гръцки търговец и политик Михаил Мелас и зет на Стефанос Драгумис. Той е сред първите гръцки офицери, започнали борба за утвърждаване на гръцкото влияние в Македония. Убит е при неясни обстоятелства по време на сблъсък с турска част и в Гърция смъртта му се счита за преломен момент в гръцката политика за Македония. – Бел. пр.

17 Δέλτα, Π. Σ. Αναμνήσεις 1921, σ. 6, 9, 12–15, 22.

18 Δέλτα, Π. Σ. Αναμνήσεις, μτφρ. Από το γαλλικό πρωτότυπο Β. Λούβρου, επιμ. Π. Ζάννας – Αλ. Π. Ζάννας [Αρχείο της Π. Σ. Δέλτα Στ’]. Αθήνα, 1991, σ. 458.

19 Δέλτα, Π. Σ. Αναμνήσεις 1921, σ. 23.

20 Пак там, с. 56, 58, 238, 244, 323, 250.

21 По думите на Йон: „Вдъхновява ме и ми дава сила мисълта, че съм един от първите в Рода ми – принц“ (Пак там, с. 321).

22 П. Канелопулос (Κανελλόπουλος, Π. Το ιστορικό, σ. 15) свързва македонската борба с „надпартийния и надидеологическия патриотизъм“, позовавайки се на мисълта на Йон, който през 1907 г. пише: „Но аз разделям силите на моята нация и партиите не ме разкъсват. Всички партии на моята нация се сливат в мен и стават едно...“ – Δέλτα, Π. Σ. Αναμνήσεις 1921, σ. 321.

23 Морис Барес (1862-1923) е френски писател, журналист, политик, известен с националистическите си и антисемитски идеи, един от основателите на национализма във Франция. – Бел. пр.

24 Δέλτα, Π. Σ. Αναμνήσεις 1921, 252–253.

25 За идеологическото формиране и влиянията, които търпи Делта, виж: Σπανάκη, Μαριάνα. Βυζάντιο και Μακεδονία στο έργο της Π. Σ. Δέλτα. Αθήνα, 2004.

26 „Но аз съм демократка и chauvine, и Бенаки“ – Δέλτα, Π. Σ. Ελευθέριος Βενιζέλος. Ημερολόγιο – Αναμνήσεις – Αλληλογραφία. Επιμ. Π. Α. Ζάννας [Αρχείο της Π. Σ. Δέλτα Α΄]. Αθήνα, 1988, σ. 221, 223.

27 Δέλτα, Π. Σ. Αλληλογραφία 1906–1940. Επιμ. Ξ. Λευκοπαρίδης. Αθήνα, 1997 (1957), σ. 92.

28 Пак там, с. 95, виж също 368–369.

29 Δέλτα, Π. Σ. Αναμνήσεις 1921, σ. 313.

30 Ще припомня, че Йон Драгумис признава надмощието на врага по въпроса за революцията. Пет месеца след Илинденското въстание, на 25 юли 1903 г. той пише на баща си от Монастири: „Скъпи татко, Имаме славянска революция в Македония. Това стига, за да разбере този, който знае и който милее. Цялото славянско население следва Комитета, православни и схизматици, и всички останали“. Πετσίβας, Γ. (επιμ.) Ίωνος Δραγούμη. Τα Τετράδια του Ίλιντεν. Αθήνα, 2000, σ. 195.

31 Δέλτα, Π. Σ. Ελευθέριος Βενιζέλος, σ. 229, а също и кореспонденцията Делта – Деместихас в ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 1.2.

32 Виж специално Δέλτα, Π. Σ. Αναμνήσεις 1921, σ. 416.

33 Гръцко-турската война (1919–1922), когато Гърция, подкрепяна от Антантата, се опитва да си осигури териториите, които Турция е принудена според Севърския мирен договор (1920) да ѝ отстъпи. Гръцките войски обаче претърпяват катастрофален разгром от турската армия, предвождана от Мустафа Кемал, и са принудени, следвани от живеещите в Мала Азия гърци, да се изтеглят. - Бел. прев.

34 Виж предговора на М. Спанаки – Δέλτα, Π. Σ. Το γκρέμισμα, Ιστορικό μυθιστόρημα. Επιμ. Μ. Σπανάκη. Εισαγωγή Π. Α. Ζάννας [Αρχείο της Π. Σ. Δέλτα Ε’]. Αθήνα, 1983.

35 Виж: Γούναρης, Β. Κ. Βουλευτές και καπετάνιοι: πελατειακές σχέσεις στη Μεσοπολεμική Μακεδονία. – Ελληνικά (Θεσσαλονίκη), 41, τχ. 2, 1990, 322–327.

36 За историографията за този период виж: Gounaris, B. C. Reassessing Ninety Years of Greek Historiography on the “Struggle for Macedonia” (1904–1908). – Journal of Modern Greek Studies, 14/2, Οκτώβριος 1996, 239–240.

37 Виж: Ζάννας, Αλέξανδρος. Ο Μακεδονικός Αγών. Αναμνήσεις. – In: Ο Μακεδονικός Αγώνας. Απομνημονεύματα. ΙΜΧΑ. Θεσσαλονίκη, 1984.

38 Виж увода на Александрос Д. Занас – Παπατζανετέας, Π. Ο Μακεδονικός Αγών, σ. η΄; Καραθανάσης, Αθ. Ε. Τα απομνημονεύματα του Μακεδονικού Αγώνα. Μια πρώτη προσέγγιση και καταγραφή. – In: Ο Μακεδονικός Αγώνας, Συμπόσιο. Θεσσαλονίκη-Φλώρινα-Καστοριά- Έδεσσα, 28 Οκτώβριο – 2 Νοεμβρίου 1984, ΙΜΧΑ – Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα. Θεσσαλονίκη, 1987, 134–135.

39 Ο Ναύαρχος Ιωάννης Ν. Δεμεστίχας (1882–1960). Αθήνα, 1964, σ. 84.

40 Част от този материал е публикуван след смъртта му от „приятелите му“ в тома, за който се отнася горната бележка.

41 Напомням тук, че в книгата си Делта благодари на Архива на външните работи, който ѝ разрешава да направи своето проучване.

42 От архива на македонската борба на П. С. Делта са издадени спомените на Германос Каравангелис (1958), на Диконимос Макрис (1959) и на П. Папатзанетеас (1960), всички в поредицата на Дружеството за македонски изследвания – Институт за проучване на Балканския полуостров. Трябва да се отбележи, че текстът на К. Мазаракис, който е публикуван от самия него в началото на 1937 г. и впоследствие от Института за проучване на Балканския полуостров през 1964 г., е внесен при П. С. Делта. Явно защото тя не го използва достатъчно, К. Мазаракис веднага след това по свое желание публикува спомените, които ѝ е дал, с известни „поправки“ в датите (виж: Καράβας, Σ. Το παλίμψηστο των αναμνήσεων του καπετάν Ακρίτα. – Τα Ιστορικά, 16, τχ. 31 (Δεκέμβριος 1999), 291–330). Текстът, който се намира в архива на Делта, е внесен от Мазаракис и напълно съвпада с публикувания. Следователно Делта е дала поправения текст. В архива на Делта се намират още – във вид на разкази пред нея, или спомени, или доклади, които са внесени в „Центъра“ от македонските борци – текстове на Й. Деместихас, С. Спиромилиос, Пападракос, П. Зервеас, Папаконстантинос Неретис, Г. Цонтос, Евривиадис и др. Можем да кажем, че публикуваното от архива на Делта представлява приблизително 1/20 от този архив.

43 Точно поради тази причина купюрите, направени от Института за проучване на Балканския полуостров на разговора и мислите на Делта, а също и цензурата, която се налага на разказвачите, могат да бъдат схванати погрешно само като нарушаване на научната добросъвестност. Виж Κωστόπουλος, Τ., Δ. Τρίμης, Α. Ψαρρά, Δ. Ψαρράς. Τα Μυστικά του Βούρκου. Εθνικές πλαστογραφίες. – Ελευθεροτυπία (Ο Ιός της Κυριακής), 7 Ιουλίου 2002.

44 Σαμαράς, Αντώνης. Πηνελόπη Δέλτα. – In: Γιαννιτσών, Δήμος. Εταιρεία Μακεδονικών Σπουδών. Ο Αγώνας στον Βάλτο των Γιαννιτσών. Με τη συμπλήρωση 90 ετών από το τέλος του Μακεδονικού Αγώνα 1908–1998. Α’ Πανελλήνιο Ιστορικό Συνέδριο (Γιαννιτσά, 8–9 Μαϊου 1998). Γιαννιτσά, 2002.

45 През 1935 г. ще се публикува и първата историческа оценка на македонската борба, с акцент върху дипломатическите измерения на въпроса – Βλάχο, Ν. Β. Το Μακεδονικό ως φάσις του Ανατολικού ζητήματος, 1878–1908. Αθήνα, 1935.

46 Δέλτα, Π. Σ. Αλληλογραφία, σ. 22.

47 Λαούρδας, Β. Η Πηνελόπη Δέλτα και η Μακεδονία. – Μακεδονικά Ανάλεκτα. ΙΜΧΑ. Θεσσαλονίκη, 1980, σ. 89 (първо самостоятелно издание – 1958 г.).

48 Μόδης, Γ. Ο Μακεδονικός Αγών και η νεώτερη Μακεδονική ιστορία. ΕΜΣ. Θεσσαλονίκη, 1967, σ. 228.

49 Λαούρδας, Β. Η Πηνελόπη Δέλτα, σ. 86.

50 Μόδης, Γ. Ο Μακεδονικός Αγών και Μακεδόνες αρχηγοί. ΕΜΣ. Θεσσαλονίκη, 1950, σ. 78.

51 Μόδης, Γ. Μακεδόνες αρχηγοί, σ. 229, 77.

52 Пак там, с. 78. Интересно е, че в изданието от 1967 г. Модис заличава странното в смъртта на Мелас.

53 Μελά, Ν. Παύλος Μελάς. Αλεξάνδρεια, 1926.

54 Виж: Λιθοξόου, Δ. Ελληνικός αντιμακεδονικός αγώνας. Α’ Από το Ίλιντεν στη Ζαγορίτσανη (1903–1905). Αθήνα, 1998.

55 Μόδης, Γ. Μακεδονική ιστορία, σ. 374.

56 Освен многото протести на Великите сили пред гръцкото правителство за жестокостите на гръцките чети в Македония, показателно е и следното признание на Г. Модис: „Но повече бяха изгорените български села и повече мъртвите българи“ (Μακεδόνες αρχηγοί, σ. 131).

57 Става дума за Гръцко-турската война през 1897 г., която продължава около две седмици и завършва с унизителна загуба за Гърция. - Бел. прев.

58 Δέλτα, Π. Σ. Στα μυστικά του Βάλτου, 39η [πολυτονική] έκδοση. Αθήνα, 1993, σ. 561. В настоящата статия всички страници на текста се цитират по това издание на Тайните.

59 През 1907 г. Деместихас пише до „Центъра“ в Атина: „Относно нашата политика към турците, струва ми се, че днес те избягват да оказват какъвто и да е натиск. Разбира се, необходимо е да запазим и да увеличим доверието и благоразположението им“ (Ο ναύαρχος Ιωάννης Δεμέστιχας, 26–27).

60 Δέλτα, Π. Σ. Μάγκας. Αθήνα, 2001, σ. 340. Това издание е 13 в монотонична система, което е предшествано до 1990 от 27 издания в политонична система на издателство Εστία. От всички издателски къщи до 2001 г. са направени 59 издания. Това е втората (след Тайните) най-четена книга на Делта. Надолу книгата се цитира по това издание.

61 Пак там, с. 24. Интересът – и явните предположения – около въпроса, кой и как е убил П. Мелас, отново се разгорещява 100 години след смъртта му. Въпреки това, официална винаги остава версията, че е убит от турците, виж: Ποιος σκότωσε τον Παύλο Μέλα. – Ελευθεροτυπία (Ο Ιός της Κυριακής), 10 Οκτωβρίου 2004.

62 Ο Ναύαρχος Ιωάννης Ν. Δεμέστιχας, σ. 84.

63 В Хитрецът (319–320) Илинден се споменава като „българско въстание, което излъга цяла Европа, че уж имаше за цел освобождението на Македония“.

64 Виж картината на Блатото, нарисувана от Σόνισεν, Άλμπερτ. Αναμνήσεις ενός Μακεδόνα αντάρτη. Μτφρ. Ν. Ρούτσου-Πανταζή. Αθήνα: Πετσίβα, 2004, 20–57.

65 Характерен пример за тези патриаршистки села, който споменава Делта, е Герциста, северно от Гевгели. Не толкова защото чрез него се доказва, че Делта е била запозната с неустойчивата география на патриаршизъм – екзархизъм, което е несъмнен факт, но защото тя поставя по невнимание „в България“ това „благословено от Бог гръцко село“ (с. 324). Недоглеждане, което се намира в пряка връзка с констатацията ѝ за „елинизма от Воден и надолу“ (с. 281).

66 Делта определя областта на север, където българите не успяват да се укрепят, с мислената линия Козани – Верия – Науса – Кулакия [Кочани – Бер – Негуш – Кулакия – бел. прев.], а на юг – с гръцко-турската граница.

67 Като „български“ се споменават селата, за които свидетелства Аграс: Ризово (ново Ризо), Владово (ново Аграс), Юково (ново Врита), Поцеп (ново Маргарита), Техово (ново Каридя). Също и селата Бозец (ново Атира), Куфаля, Рамел (ново Рахона), Литово(и) (ново Лептокария), Ливатово (ново Ливадица), Зервохори, Янцица (ново Агиос Георгиос), Голеш(и)яни (ново Левкадия), Голо село (ново Акролимни) и т.н. За цял ред села „народността“ не се подразбира от контекста. Обратно, в „гръцките села“, там, където „народността“ съвпада с езика, този факт непременно се споменава. Това важи както за „Ниауса“, така и за Кулакя, Клиди, Нихори (ново Неохори), Корифи и т.н. За някои села се споменава смесеният им характер. Така в Зорба (ново Микро Монастири) „българите бяха много, а ние малко“ (с. 233), докато Петрово (ново Агиос Петрос), което „противостои“, се характеризира като героично (с. 367). По по-заобиколен начин се декларира положението в Копано (Горно и Долно), където със стеснение се признава, че „има и българи“ (с. 287).

68 От позоваването на „теорията“ за смесването на раси, езици, села (чети: смесени) и съзнания (чети: неустойчиви) при съответните опори в публикувани или непубликувани текстове от времето на Фалмерайер и по-късни, винаги по някакво дяволско съвпадение печелеща излиза гръцката позиция.

69 Кулакида, която „се намира на мястото на древната „Халастра“, откъдето е и днешното ѝ наименование, е единственото гръкоезично село при устията на реките Лудия [Кара Ашмак] и Аксиос [Вардар] и най-близкото гръкоезично село югозападно от Солун. Околните села-чифлици говорят „славяномакедонски диалект (или български език)“. Напоследък обаче са се настанили 35 „славяноезични“ семейства от съседните чифлици „поради наводненията, причинени от Аксиос, и други бедствия“. Горното между другото ни съобщава и главният инспектор на гръцките училища Д. Сарос в доклад с дата 10 юли 1906 г. (Генерален щаб на армията, Управление военна история, 92, φ. 29ή). Също така пристъпвайки към съответното разсъждение за характера на жителите на Кулакия, Сарос отбелязва: „Трябва обаче да признаем, че болшинството от жителите на Кулакия, на „Ада“, както го нарича епископът му, са своенравни и алчни и участват в злоупотреби с общински пари и имоти“. Трябва да се отбележи, че историята на Кулакия е зависима от настроенията на Вардар. Наводнението от 1869 г. принуждава жителите му да се изселят. Едно десетилетие по-късно само няколко български семейства от предишните му жители ще се настанят отново в Кулакия. Повечето жители сега ще са новодошли от Скиатос и основно от Скопелос [острови, принадлежащи към Северните Споради в Егейско море – бел. прев.]. По този въпрос виж оригиналната езиковедска монография: Mazon, André, André Vaillant. L’Évangéliaire de Kulakia. Un parler slave du Bas-Vardar. Paris, 1938, специално 4–7. Това наблюдение дължа на Леонидас Ебирикос.

70 По този въпрос виж: Κωστόπουλου, Τ. Η απαγορευμένη γλώσσα. Κρατική καταστολή των σλαβικών διαλέκτων στην Ελληνική Μακεδονία. Αθήνα, 2000, 68–69.

71 Йоанис Бобарас според П. Цамис (Μακεδονικός Αγών. Θεσσαλονίκη: ΕΜΣ, 1975, σ. 258) е бил войник в четата на Гинпарис от Блатци (ново Власти), която заедно с четите на Катехакис и Манос се противопоставя същия ден (22 април 1905 г., битката при Мурикио) на турската армия, която претърпява страшно поражение.

72 „Прилагателното ‘богопроклет’ се свързва обичайно, информира ни Н. Казазис, или даже става синоним на думата ‘българин’ от ХVІ век!“ (Καζάζης, Ν. Έλληνες και Βούλγαροι κατά τον ιθ’ και κ’ αιώνα. Αθήνα, 1908, σ. 14).

73 За реалния образ на Апостол Петков от Боймица (ново Аксиуполи) виж Σόνισεν, Ά. Αναμνήσεις, σ. 27 κ.ε. Виж също Βλασίδης, Βλάσης. Οργάνωση και δράση των Βουλγαρικών κομιτατζήδων στο Βάλτο των Γιαννιτσών. – In: Γιαννιτσών, Δήμος. Ο Αγώνας στον Βάλτο, σ. 150 κ.ε. За предателството и убийството на А. Петков виж Χατζηδημητρίου, Τραϊανός. Μακεδονικός Αγώνας. Οι γηγενείς Μακεδονομάχοι των Γιαννιτσών, 209–210. За него пише П. Папатзанетеас (цит. съч., с. 6): „Него българите го почитаха като голям национален герой, и в 13 намерих снимката му във всички български села – от Петси [= Поцеп, ново Маргарита] до Килкис [Кукуш – бел. прев.] надолу“.

74 Деместихас отбелязва за този селянин: „Беше напълно славянски тип, в светещия му кръвожаден поглед се отразяваше злодейската му душа“ (Ο Ναύαρχος Ιωάννης Ν. Δεμέστιχας, σ. 45).

75 Специално в Блатото гръкогласните жители на Румлуки ги наричат ципанитес.

76 Ο Ναύαρχος Ιωάννης Ν. Δεμέστιχας, σ. 68.

77 Характерно е, че от всички описани командири, капитани или андарти, включително и Коромилас (с. 195), единственият ощетен от природата като че ли е капитан Матапас (с. 389). Също изцяло хвалебствено е описанието на учителката Електра Драку (99–100).

78 Пренебрежението към западняците е константа в текстовете на Делта. По характерен начин е изразено в Хитрецът (с. 294): „Ние бяхме вече уморени от цивилизацията, когато английските джентълмени, облечени в овчи кожи, още ловуваха мечки в горите“.

79 Дн. Левкадия, на 5,5 км от Науса. Ще напомня, че Златан е определен от Делта като „българомакедонец“ (с. 303).

80 Началните думи на гръцка песен, свързана с превземането на Константинопол от османците през 1453 г. и надеждата, че Византийската империя някой ден ще бъде възстановена. Според мита последният византийски император Константин ХІ Палеолог не е загинал, а е превърнат от ангел в „мраморен император“, който в подходящия момент ще се събуди и ще отвоюва обратно Константинопол за гърците. – Бел. пр.

81 Става дума за гръцкото въстание от 1821 г., довело до освобождението на Гърция от османска власт, и за Гръцко-турската война от 1897 г. – Бел. пр.

82 Позовавайки се на случая с един турко-албанец, Делта говори за „купен патриотизъм“ (с. 209), но не отнася същото до българския водач Паскал или до селяните надничари, нито до многото „доброволци“ – местни, от диаспората или от Кралството.

83 Както е известно, през 1904 г., когато започва гръцката намеса в Македония, не е издигнато никакво гръцко знаме, като в Крит, нито „гърчеещо се“. До 1908 г., когато формално завършва македонската борба, на хоризонта не се появява знаме, което да декларира въстаническото чувство на „елинизма“.

84 Ο Ναύαρχος Ιωάννης Ν. Δεμέστιχας, σ. 27.

85 Пак там, с. 24, 28, 39, 64.

86 Виж Κάκκαβας, Δ. Ν. Απομνημονεύματα (Μακεδονικός Αγών). Θεσσαλονίκη: ΕΜΣ, 1972, σ. 89.

87 Виж Δέλτα, Π. Σ. Μάγκας, 324–325; Eadem. Στα μυστικά του Βάλτου, σ. 249.

88 Виж Αρχείο Υπουργείου Εξωτερικών (по-долу: ΑΥΕ), 1908/85 Η’ [Γενικό Προξενείο Θεσσαλονίκης], Έκθεσις των γεγονότων και της καταστάσεως εν τη περιφέρεια Θεσσαλονίκης κατά το έτος 1908, с. на доклада 12, 13. В ръкописна бележка на консулския служител, без дата (1907) Горно Копаново има 185 жители схизматици и 0 православни, а Долно Копаново – 245 схизматици и 0 православни.

89 Виж Κυραμαργιού, Ε. Οι μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας, 1913–1940: ένας πίνακας. Διδακτ. Πτυχιακή Εργασία. Πανεπιστήμιο Αιγαίου. Μυτιλήνη, 2003.

90 Анонимният жител на Епаноми, съратник на Гр. Димопулос, участва в борбата от април 1905 г. до младотурския преврат в осем различни чети, на Сп. Компотеклас, Г. Пенцикис, Карапанос, Яглис и др. В доклада му (ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 2.1.6) има данни за доста от главните герои на Тайните, колкото за „нашите“, толкова и за „противниковите“. Според този жител на Епаноми, Апостолис е водач от село Гида, на 17–18 години. А Йован, без да се назовава с фалшивото му име, а като „българчето“, след нападението над Бозец „беше щастлив, защото видя убит на светло българина Бочо“, който заплашил учителката Електра в Зорба.

91 Между Ано Копанос (ново Копанос), Голещиани (ново Левкада) и Науса са намерени останки на град, но древен, а също и македонски гробове. През 1953 г. Като Копанос е преименувано на Хариеса.

92 ΑΥΕ, 1908/85 Η΄, σ. 13 от доклада.

93 Αρβαντινός, Π. Χρονογραφία της Ηπείρου. Τ. 2. Αθήνα, 1856, σ. 116) – за Науса: „Нов град в Македония под управлението на Солун, населяван от две хиляди християнски семейства от българска раса“.

94 Виж: Κωστόπουλος, Τ. Η απαγορευμένη γλώσσα, σ. 46 sq.

95 Както винаги най-ясен е Л. Коромилас, пишейки на 6 ноември 1906 г. до консулството в Кавала за „гангрената на цялата патриаршеска постройка“: „За да се подобри положението, трябва да установим в Македония нещо по-стабилно от патриаршизма, трябва сплотеността на нашите да зависи от нещо по-малко отпуснато от църковния строй, който вече не е способен да разбере същността, а вижда само външните характеристики. Това, какво всъщност е националната идея, съзнанието, че всички принадлежат към националната партия, имат по-широко поприще, по-широка цел от някой си селски първенец или патриаршистки коджабашия.

„Нас ни изпревариха действията на противниците в чуждоезисовите и в смесените села. Нямайки време да организираме силите си, ние прибягнахме веднага до терористично налагане. Това, разбира се, пробуди нашето население и много му повлия, защото при всички случаи е свидетелство за съществуването на друга сила, освен подчинената досега на теокрацията. Но нещата са много големи, опасни, не са това, което ще даде стабилни корени на нашите действия“. ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ.1.3.2.έγγρ. 4.

96 Παπατζανετέας, Π. Ο Μακεδονικός Αγών, σ. 9.

97 Единственото „пояснение“, което Делта дава за румънците, е следното: „Обичайни предатели на гръцките чети, които винаги подкрепят българите, за да унищожат гърците“ (с. 379).

98 Ζάννας, Αλέξανδρος Δ. Ο Μακεδονικός Αγών, σ. 71.

99 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 1.3.2. έγγρ. 4.

100 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 2.1.6. Виж: Τιμοθεάδης, Τιμόθεος. Γκόνου Γιώτα «Περιληπτική έκθεσις»... – Ιστορικά και Λαογραφικά θέματα, 3 (Γιαννιτσά, 1993), 15–24.

101 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 2.1.6.

102 Виж напр. Παπατζανετέας, Π. Ο Μακεδονικός Αγών, σ. 18.

103 Пак там, с. 34.

104 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 2.1.6.

105 Вж. напр. Παπατζανετέας, Π. Ο Μακεδονικός Αγών, σ. 26, 333–334, 345 и др.

106 Папазанетеас съобщава на Делта подробности за договорките на гърци и турци, както и тем подобни при определени операции (цит. съч., с. 6, 18, 20–21, 26, 34, 41, 45–46). За споразуменията на Аграс с турците донася и П. Зервеас в спомените си, които дава на Делта (ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 3.2.). Виж също как Д. Какавос представя събитията в спомените си (цит. съч., 107–108, 144). Μόδης, Γ. Μακεδόνες αρχηγοί, σ. 300 – говори за турските операции в Блатото и вероятно това е първото публично свидетелство по въпроса, макар и прикрито. Между другото той цитира твърдението на полковник Ламуш: „нашите водеха турците в езерото срещу българите и естествено ранените гръцки андарти бяха лекувани в турската военна болница!“, като, разбира се, го опровергава, без обаче да отрича сътрудничеството. Вж: Colonel Lamouche. Quinze ans d’histoire balkanique (1904–1918). Paris, 1928, p. 52. Характерно е, че горното позоваване на Ламуш липсва в преработената книга на Модис за македонската борба от 1967 г. Виж как е представен същият въпрос в следните произведения: Τσάμης, Π. Μακεδονικός Αγών. Θεσσαλονίκη, 1975, 396–398; Ο Μακεδονικός Αγών και τα εις Θράκην γεγονότα. Αθήνα, 1979, σ. 259; Βακαλόπουλος, Κ. Ιστορία του Βόρειου Ελληνισμού. Μακεδονία. Θεσσαλονίκη, 1992, σ. 480. В годишника Ο Μακεδονικός Αγώνας 1904–1908. Πολεμικού Μουσείου (Παράρτημα Θεσσαλονίκης) – Γενικού Επιτελείου Εθνικής Άμυνας (май 2004), там, където се споменават Тайните на Блатото, се съобщава, че през пролетта на 1907 г. прочистващите операции на турската армия ограничават дейността на комитаджиите.

107 Πετσίβας, Γ. (επιμ.) Ίωνος Δραγούμη, Τα τετράδια, σ. 403.

108 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 3.3.

109 Παπατζανετέας, Π. Ο Μακεδονικός Αγών, σ. 49.

110 Παπατζανετέας, Π. Ο Μακεδονικός Αγών, σ. 49, 12, 13.

111 Κάκκαβας, Δ. Ν. Απομνημονεύματα, σ. 87.

112 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 3.8.

113 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 2.1.6. – „Анонимен“.

114 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 3.2.

115 Генерал-майор П. Зервеас, видимо разгневен от мълчанието на Тайните за неговата личност, обвинява публично „аристократката“ госпожа Делта, че е преувеличила приноса на Деместихас и е подценила дейността на останалите. Интересът се концентрира върху факта, че тя съобщава за неуспеха на усилията на гръцките чети да изгонят българите, наблягайки, разбира се, на факта, че безразсъдните атаки на българските колиби причиняват загуби за нацията, като просто обслужват лични желания за слава. Вж. Ελεύθερος Άνθρωπος, 13 Δεκεμβρίου 1937; Τύπος, 14 Δεκεμβρίου 1937. Например отговора на Й. Деместихас – Ελεύθερον Βήμα, 17 Δεκεμβρίου 1937.

116 В консулството в Солун изглежда са ценили специално качествата на Гонос. В ръкописен доклад от май 1909 г. (ΑΥΕ 1909/Δ-4 за първото четиримесечие на 1909 г., с. 23) четем, че капитан Гонос ръководи Борбата в района на Яница, натоварен със сигурността на жителите, „надарен със завидни качества и внушаващ много почит в района си“. Подробно за Гонос вж. Μόδης, Γ. Μακεδόνες αρχηγοί, 294–304. Модис дава обаче грешна дата на смъртта му. За вярната дата вж. Βακαλόπολος, К. А. Ιστορία του Βόρειου Ελληνισμού, 545. За Гонос виж и Τιμοθεάδης, Τ. Η δράση του οπλαρχηγού Γκόνου Γιώτα στο Βάλτο των Γιαννιτσών. – In: Γιαννιτσών, Δήμος. Ο Αγώνας στον Βάλτο, σ. 173 sq.

117 Според Деместихас (Ο Ναύαρχος Ιωάννης Ν. Δεμέστιχας, σ. 59) „гърчеещите се остават винаги подозрителни“. Селото на Гонос – Плугар – вече липсва на картата. През 1927 г. се преименува на Лудия.

118 ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 3.3. За същия случай се наблюдават „вариации“ в записките на другата легенда на македонската борба – К. Мазаракис (Καράβας, Σ. Το παλίμψηστο, 325–326). Делта, на която Мазаракис е дал спомените си, е прочела разкритията му (ΑΜΑ/ΠΣΔ, φ. 3.5.). Ще припомня, че Мазаракис говори за удавянето на седмина българи, докато в дневника му удавените възлизат на тринадесет. Така или иначе бройката им като „100 и повече“ на Спиромилас остава огромна, както и конкретното престъпление. И, разбира се, никаква аритметична алхимия не е способна да му придаде външно патриотични мотиви.

119 Ηλίου, Φ. Η υπέρβαση της στρατευμένης ιστοριογραφίας. – Αρχειοτάξιο, 6, Μάιος 2004, σ. 141.

120 Формулировката е на Μουλλά, Π. Το πρώτο μου βιβλίο. Επιμ. Μ. Φάις. – Ελευθεροτυπία (Βιβλιοθήκη), 16 Ιουλίου 2004.

121 Δέλτα, Π. Σ. Αλληλογραφία, σ. 77, 92, 94, 99 sq.

122 Формулировката е на Σέλλα, Όλγα. Η λογοτεχνία, η Ιστορία και η άποψη. – Ο Πολίτης, 122, Μάιος 2004, σ. 47. При всички случаи въпросът е комплициран. Някои негови измерения се коментират в тома на Дружеството за изследване на гръцката култура и общото образование: Ιστορική πραγματικότητα και νεοελληνική πεζογραφία (1945-1995). Πρακτικά Συμποσίου. Αθήνα, 1997; и Κρεμμυδά, Β. Πέραν της ιστοριογραφίας: ο λόγος περί ιστορίας στα μη ιστοριογραφικά κείμενα. – Μνήμων, 25, 2003, 203–208.

123 Δέλτα, Π. Σ. Αλληλογραφία, 17–18, 58, 388–389.

124 Λαούρδας, Β. Η Πηνελόπη Δέλτα, σ. 89.

125 Dakin, D. Ο ελληνικός αγώνας στην Μακεδονία 1897–1913 (μτφρ. Γ. Στεφανίδης – Ξ. Κοτζαγεώργη). Θεσσαλονίκη: ΙΜΧΑ, 1996 (първо издание 1966), σ. 363, 372.

126 Ηλιού, Φ. Οι εμφύλιοι στην Ευρώπη του 20ου αιώνα: «Κλείνοντας ένα συνέδριο, ανοίγοντας νέες προβληματικές». – Η Εποχή, 5 Μαρτίου 2000.

127 Впечатляващо е, че това разсъждение за книгата на Дейкин придружава следното новаторско твърдение за историографията на македонската борба: „Гръцката историография на тази борба, опряна основно на официалните гръцки аргументи и спомените на гръцките дейци, възпроизвежда вече от един век, с малки, но струващи си да бъдат отбелязани различия, историята за отбранителната борба с мобилизиране на всички форми на речта и понятията от епохата. Вероятно никоя друга борба на гърците, дори тази от 1821 г. не е била представяна толкова последователно от гръцката историография“. Κολιόπουλος, Ι. Σ. Ιστορία της Ελλάδος από το 1800. Η διαμόρφωση και άσκηση της εθνικής πολιτικής. Τχ. Β’. Θεσσαλονίκη, 2002, σ. 198, 374. – Ελευθεροτυπία (Βιβλιοθήκη, επιμ. Ιός), 5 Νοεμβρίου 2004.

128 Дори и в сравнително скорошната монография на М. Спанаки (Σπανάκη, Μαριάνα. Βυζάντιο και Μακεδονία...), в главата, посветена на Тайните, и с пръст не се докосват болезнените места.

129 Μακεδονικός Αγώνας, Διαλέξεις για τα 80 χρόνια. Θεσσαλονίκη: ΕΜΣ, 1986; Ο Μακεδονικός Αγώνας. Συμπόσιο; Dakin, D. Ι Μαζαράκης, Ε. Κωφός, Ν. Διαμαντούρος, Ο Μακεδονικός Αγώνας, Εκδοτική Αθηνών. Αθήνα, 1985.

130 Подходящ пример за това е Конгресът на община Яница (Ο Αγώνας στον Βάλτο).

131 Εκδοτική Αθηνών. Αθήνα, 1994, σ. 557.

132 Πειραματικό Βήμα – периодично издание на учениците от Експерименталната гимназия „Янис и Аристидис Делис“ в Митилини, бр. 17, октомври 1999.

133 Μουσείο Μακεδονικού Αγώνα. Ημερολόγιο 2004. Στα Σχολεία του Μακεδονικού Αγώνα. Цитатът е от уводния текст на В.К.Г.[унарис]. В същия дух са и празничните речи за 100-годишнината от започването на македонската борба през 2004: от страна на компетентните фактори в Атина (Историческото етнографско дружество на Гърция), от свидетелствата по места, като в Касторя с участието, разбира се, на архиепископа на Атина (вж. по въпроса Ελευθεροτυπία [ο Ιός], 16 Οκτωβρίου 2004), но и по телевизията (предаването „Истински сценарии“ на ЕТ 3 от 14 октомври 2004 г.). И наскоро издадената книга на Χατζηγεωργίου-Χασιώτη, Β. Αποτυπώσεις του Μακεδονικού Αγώνα στη νεοελληνική πεζογραφία. Γραμματολογική προσέγγιση και ανθολόγηση. Μουσείο Μακεδονικού Αγώνα. Θεσσαλονίκη, 2004) следва утъпкания път: донася, че Тайните разполагат с „много и несъмнени хубости“, докато паралелно се изключва „доказаният исторически разказ“. Научаваме, разбира се, че Делта „е образцова и в идеологическите си послания“, като „се представя [...] и идеята за помиряване на противниците“, макар че в действителност никога не се постига исканото „гръцко-българско помиряване“, носител на идеята е не друг, а идеалният герой на Делта – капитан Аграс.

Дължа благодарност на Алекос П. Занас, който предостави на мое разположение богатия и наситен с информация „Архив на македонската борба“ на П. С. Делта, без който настоящият труд не би могъл да има претенцията да бъде „наслада за историка“.