Религия и национална идентичност – една изчезваща връзка?

Теодора Карамелска.

Религия и национална идентичност – една изчезваща връзка?

Статията разглежда източното православие с неговата „особена и традиционна роля в историята на България”, подчертана в преамбюла към Закона за вероизповеданията (2003), като компонент от националната идентичност. Анализира се в каква степен религиозността придава социална плътност на представата на съвременните български граждани за държава-нация (разбирана като родство по произход, обща територия, език и етническа хомогенност). Проследява се въпросът дали „традиционното православие” е сведено до една метафизически и емоционално неутрализирана емблема, или, напротив, на фона на една „нова необозримост на идентичностите” (по израза на Юрген Хабермас) то се оказва емоционално значимо за част от българските граждани.

Емпирична основа за анализа са резултатите от проведеното през 2010 г. представително социологическо проучване за силата на емоциите при изграждането на националната идентичност (съвместно с Пепка Бояджиева, Кръстина Петкова, Галин Горнев и Диана Ненкова). Интервюирани са 710 българи от 6 региона на страната, представители на различни възрастови, етнически и образователни групи. С еднофакторен дисперсионен анализ зависимата променлива „доколко българин е равнозначно на православен” е изследвана спрямо независими фактори като пол, местоживеене, възраст, образование и политически вот на последните парламентарни избори през 2009 г. Данните не показват статистически значими различия между респондентите по пол и възраст. Значима корелация обаче се наблюдава по отношение на завършеното образование. Предлага се обяснение защо православното християнство упражнява най-силен ефект на позитивна емоционална въвлеченост – чувство на гордост – сред българските граждани с полувисше образование и завършен колеж, както и за причините за по-слабия му ефект сред висшистите. Изказват се и хипотези защо, противно на обичайните допускания за по-висока степен на релевантност на „традиционната религия” за жителите от селата и малките градски населени места, православието се оказва по-често сред колективните смислозадаващи ресурс на националната идентичност при гражданите от големите градове. Не на последно място се проследяват и някои от негативните ефекти от „комунистически плен” на църквата, които продължават да характеризират и днес нейния публичен образ. Изказва се хипотезата, че институционалната криза след отварянето на досиетата на митрополитите (в началото на 2012 г.) ще стимулира една оформящата се тенденция към освобождаване на православието от етнофилетистки импликации, партикуларистки клерикални или политически залози. Преосмислянето му в контекста на разбирането за вселенска християнска съборност и лишен от национални специфики литургичен опит, от една страна, и отслабването на националната държава като цяло в контекста на глобализацията, от друга, ще продължат да трансформират традиционната връзка религия – национална идентичност.