Образование по история и емоции

Образование по история и емоции

Рая Заимова, Гергана Дончева.

Всеизвестен факт е, че учебниците и помагалата са основен извор за състоянието и развитието на едно общество. Като продукт на образователните системи и авторите им, те са отразители на мисловната и до голяма степен и на институционалната нагласа през различните периоди и времена, на паметта на съответното общество. Изследването специално на българските учебници датира още от 20 -те години на XX век и е предизвикано от състоянието на разпокъсаната и разединена нация след Балканските войни и Първата световна, от търсенето на модерни методи на образование съобразно европейските модели. Засиленият интерес на историци, социолози, литератори можем да отнесем едва през последните две десетилетия – интерес, който също има своята идейна основа. 1

Предмет на нашето изследване са група учебници по история, публикувани у нас през периода от 50 -те години на ХХ в. до днес. Тъй като учебният материал не би могъл да бъде обхванат в неговата цялост, сме подбрали по няколко издания от всяко десетилетие. Независимо от техния обем и съдържание, концепциите, залегнали в тях, са идентични за началния, средния и горния курс. Затова в подбора сме се постарали да използваме текстове, които независимо за кой клас са предназначени, обхващат всички периоди от историята на България. Всеки от тях е одобрен от Министерството на образованието, ще рече че отговаря и на зададените изисквания и образователни програми. В подбора на цитатите, които съдържат емоции и които досега не са били обект на специално проучване, взеха участие и няколко студента по история от магистърската програма на НБУ. Тази организация на работата ни помогна да проследим заложените концепции в учебникарската литература, да отчетем как отделните текстове конструират паметта за миналото и да констатираме дали отсъстват определени исторически епизоди.

По принцип акцентът в учебния материал пада най-вече върху възрожденския период и XX век. Древността е твърде периферно засегната, а средните векове заемат сравнително малко място заедно с османския период до времето на Паисий. Това разположение на текстовете предопределя в значителна степен на преден план да изпъкнат определени събития и личности. Направеното наскоро изследване от Евгения Иванова и нейни колеги от НБУ и АУБ - „Топоси на историческата памет“ - се основава на съвременни респонденти, чиито знания по история са придобити в повечето случаи от учебниците (общо 53,5%). 2 За нас беше интересно да проверим съществуват ли сходства в изводите с нашето изследване относно употребата на емоции в българските учебници по национална история.

При подбора на цитати беше установено, че учебниците от 90 -те години до днес съдържат значително по-малко емоции в сравнение с предходния период. Независимо от тази констатация съществуват устойчиви стереотипи, които се изграждат в резултат на създадените нормативни документи от 1945 г. насетне, чийто отглас усещаме и в нашето ежедневие, т.е. те продължават активно да формират представите на две и повече поколения. 3

 

Таблица на регистрираните емоции:

Вид емоция Честотност
1
Надежда
50
2
Вяра
47
3
Любов, обич
39
4
Страх, уплаха
34
5
Радост
17
6
Тревога, заплаха, опасност
26
7
Гордост
25
8
Недоволство
16
9
Въодушевление, възторг
10
10
Щастие
10
11
Гняв
9
12
Омраза
9
13
Възмущение
6
14
Разочарование
6
14
Срам, позор
6
16
Ужас, потрес
5
17
Възхищение
5
18
Отчаяние
3
19
Паника
3
20
Скръб
3
21
Съчувствие
3
22
Тъга
3
23
Унижение
3
24
Печал
2
25
Покруса
2

 

Надежда – в успешната победа над врага, освобождение от чужда власт или по-добър живот (44); за добруване или най-общо в християнския смисъл (5); доверието в БКП (1)

Вяра – в божество при езичниците и в Христа (16); освобождение от чужда власт (15); вяра в Русия (12); в модернизацията (1); в осъществяването на националните идеали (1); в социализма и комунизма (2)

Любов, обич – към (на) род, родина (19); към Христа и православието (6); към Русия и Съветския съюз (6); към свободата (2); към БКП (2); В. Левски (1), Д. Благоев (1), Г. Димитров (1), герои на труда (1)

Страх, уплаха – от Бог, от невидимото (3); от съседа по територия, от врага, от военен конфликт (30); от смяна на религия (1); без страх – Левски (1)

Тук спираме вниманието си на най-често използваните. От таблицата, в която са обобщени данните от учебниците, надеждата е най-често срещана (50). По принцип, вярата (47) излиза от обсега на емоциите и отразява увереност в онези неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат, т.е. в Бога. Тя осъществява връзката между духовното и материалното. Тъй като в нашия случай вярата е пряко свързана с действителността и допълва надеждата, си позволяваме да я поставим наравно с нея. 4

Веднага трябва да уточним, че тези емоции имат своите различни смисли и се явяват през всички времена – от древността до наши дни. Към тях се прибавя и любовта, обичта (39) – в повечето случаи, както и при вярата, се изключва християнския смисъл и привързаността към конкретен индивид, а се има предвид определен обект, общество – род, родина или Русия. В някои случаи трите емоционални състояния са взаимно обвързани и оформят неканоничното съчетание на „Света Троица“ в контекста на изложени събития със светско съдържание. Носителки на положителен заряд, те функционират и доминират над всички останали.

Надеждата в успешната победа над врага, за освобождение от чужда власт или за по-добър живот (44) изключително превъзхожда надеждата за добруване или най-общо – нейния християнски смисъл (5). Само в един случай я срещаме в подкрепа на доверието в БКП (1). За разлика обаче от светския й контекст, вярата в божество при езичниците и в Христа (16) се среща най-често в текстовете и е почти идентична по честотност с вярата в освобождение от чужда власт (15) и вярата в Русия (12). Вярата в модернизацията (1), в осъществяването на национални идеали (1), в социализма и комунизма (2) се оказват периферни. Любовта към (на)род, родина е най-често цитирана (19), следвана от тази към Христа и православието (6) – идентична по брой с любовта към Русия и Съветския съюз (6). Любовта към свободата (2) е рядко срещана и се приравнява по брой с тази към БКП. Незначителни са примерите за любов или обич към Васил Левски, Димитър Благоев, Георги Димитров и героите на труда.

 

„Силно любим и мразим“

 

В дискурса за „турският феодален гнет и класовите различия“ – характерен от 50 -те години насетне, се говори за съществуването на заможни българи, верни на османската власт (но с принос в изграждането на църкви и манастири), оформили през XVIII - XIX в. класата на експлоататорите чорбаджии. За премахването на гнета и робията важна роля играе чуждата войска от Европа – тази на Владислав Варненчик (Варненски) или австрийската, посрещнати с радост от българите. Подобни ситуации в учебния материал естествено се свързват с надеждите за отхвърляне на властта на неверниците и се отнасят за периода до XVIII в. или по-точно до появата на „братската славянска страна“ на международната политическа сцена. Тогава надеждата – понякога в комбинация с радостта от възможното „освобождение“ – зачестява като мотив, подчертава се историческата близост и създадената силна връзка още от XV в. и от времето на Иван Грозни. 5 Затова и по повод на „националната обединителка“ – Русия, надеждите са придружени понякога от епитети. „Радостни, огромни и вярни“ надеждите на българите се пренасят върху митичния „дядо Иван“, за да станат значима част от привнесената им отвън идентичност. Вярата в освободителната мисия на „славянската сестра“ върви заедно с надеждите, за да изпълни докрай предначертаните цели за внушение на единство и родственост с една чужда сила, чиято мощ вековете не успяват да заличат, нито да изтрият от пожълтелите страници на учебната литература и публичното пространство днес.

Българската вяра в политическата освободителка Русия понякога е идентична с Христовата или, с други думи, духовното е водещо и съществено за реакциите и действията на голямата държава:

По цялата широка руска земя, докъдето дойде мълвата (за българските страдания), се чува дълбока въздишка и се шепнат думите: кога ще настане желания час и Русия, чиста от мирски помисли, ще начене свещена война на вярата против разпъвачите на Христа. 6

Докато вярата в Бог, божество е присъща на индивида или на група хора, то вярата в единственото възможно освобождение от османска власт се превръща в оръдие на една идея, идваща от миналото. Сплотена с емоцията на надеждата за „по-добро бъдеще“ тя начертава основното внушение за дълбока и непоклатима обвързаност със славянска и православна Русия. Стереотипът се затвърждава като универсален, непреходен и вечен:

По думите на д-р Иван Селимински българите не могат да се откажат нито от сродството си, нито да заличат от душите си симпатиите към Русия – това са техни естествени качества. „Докато българинът живее, ще има, ще уважава и ще чувства това естествено качество. Това е неговото утешение в бедите и неговата надежда в бъдещето щастиенаравно с великите и мъдри народи.” 7

Липсата на алтернатива допринася за разширяването и набъбването на стереотипа по посока на Съветския съюз и на наложения от него нов политически и икономически строй в Източна Европа, като последица, по времето на социалистическа България българската национална идентичност залинява (кажи-речи изцяло), заради неизбежната унификация:

Народите от всички кътове на земята обръщат погледите си към високо изгряващата звезда на социализма, която осветява тъмните и стръмни пътища, по които народите всред тежки мъки и страдания се издигат към бъдещето си щастие и спасение. 8

„Догонването“ във времето на комунистическата система затвърждава единството и родството между „големия и малкия брат“. Тогава надеждите са вече „реалност“ и отстъпили място на други емоции: любовта към партията и правителството става идентична с тази към родината. Специално в учебната литература от 80 -те години се забелязва „неизказаната и неизмерима“ радост от братята руси и на малки, и на големи се втълпява какво е най-голямото постижимо щастие, внушавано още от Сталинско време:

„Вашата чиста обич към партията и родината, вашата воля да се учите упорито и да изградите себе си като достойни продължители на великото комунистическо дело... – това е най-голямото щастие, което вие можете да ни дадете.” (Тодор Живков) 9

Всенародното щастие от времето на Селимински и съвършеният комунист от времето на Тодор Живков като че ли са крайната цел и резултат от изградения емоционален образ на Русия и Съветска Русия, който носи белезите на митичност и съмнителна българска идентичност. В учебниците от последните две десетилетия вярата, любовта и споменатото щастие са до голяма степен туширани или направо отсъстват от учебникарския дискурс, и вместо това са заместени от историческия факт или от илюстрация за конкретни нагласи:

Единствено Русия се противопоставила на църковното движение, защото се страхувала, че възникналият конфликт между българи и гърци ще наруши единството на православието в Османската империя…“ 10

„Съединистите” се радват на народните симпатии и поради ярко изразената си ориентация към Русия, на чиято помощ се разчита в борбата за национално обединение… 11

Съдейки по изследванията на Пиер Нора, паметта се музеифицира и сегашните, актуални настроения, идващи като следствие от историческата памет, се разпръскват в различни мисловни посоки. 12 Стереотипът, създаден за Русия, – разпознавана като безспорен фаворит, митилогизирана като „освободителка“ и същевременно, възприемана като главен фактор в определянето на историческата участ на България – остава и до ден днешен неизменен. Тъй нареченото „разпръскване“ на Пиер Нора бихме приели донякъде заради значението на Русия като политическа и религиозна сила в балканската политика, но за която отделни детайли от историческата истина тепърва ще излизат наяве. Затова сме все още далеч от „големия национален разказ“, интерпретиран в изследванията на споменатия френски автор.

 

Героите на ХІХ век

 

Пряко свързани с надеждите и вярата за освобождение са българските герои от XIX в. Васил Левски е безспорно най-често срещаната личност на страниците на всички учебници. 13 Последван е от Г. С. Раковски, Хр. Ботев, хайдутите и дейците от Априлското въстание. На фона на няколкократно по-често срещаната Русия и руси, героите от родния пантеон губят в съревнованието по популярност и яркост на изразените емоции. За разлика от засвидетелстваната народна любов и надежди спрямо голямата североизточна страна, то за българските дейци е характерна опозицията любов – омраза. Към нея обаче се прибавя неповторимото безстрашие на Васил Левски, убедеността в правотата на делото му и липсата на омраза дори към врага:

„Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко едно отношение, било във вяра, било в народност, било в каквото било, всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере.“ 14

Цитатът е единственият, в който турците не са посочени като управляващи или врагове. Като цяло Османската империя и Турция са най-често срещаните понятия заедно с техните производни, задължително натоварени с негативизъм: скръб, страх, опасност, тревога. Левски остава сам и единствен в съждението си за равноправие и република.

В дихотомията българско – турско физическата мъка или мъчение на четник, въстаник се покрива с душевната мъка или загуба по убит близък съратник, съмишленик. От тази комбинация между прекия и преносния смисъл на думите се разширява въздействието на отрицателните емоции. Портретите на В. Левски, Г. Бенковски, П. Волов и т.н. – все герои от националното движение – се допълват от големия брой илюстрации от военен характер. Баталните сцени, размаханите пушки и саби, уловените в движение ентусиасти – приповдига самочувствието и гордостта на четящите. Съществува и обратната хипотеза – възбуждането на усещане за мъст, отмъщение към словесните представители на чуждата власт, които също като в приказките трябва да получат своето наказание. Понякога то е изречено от знайни и недотам знайни герои. Така войводата Цеко Петков и полковник Калитин се заклеват пред Самарското знаме и противно на християнската традиция да не се произнася клетва, те се възползват от любовта си към Бога, приемайки символично знамето като вожд и закрилник от враговете. Молитвата им се превръща в молитва за Доброто и добруването на българите, срещу Злото и врага. Издигнатото в култ знаме обединява задължително българо-руските усилия в борбата срещу нещастията и нещастната родна земя. Отхвърлянето на страха върви успоредно с гордостта и убедеността на опълченците, че извършват свято дело и с Божията помощ ще отблъснат и накажат врага. Интересното в случая е намесата на християнски ценности и морал в служба на национални идеали и символи в учебник, който датира от 70-те години. 15

Пантеонът на българските герои от XIX в. се оказва твърде ограничен. Обичта към отечеството и дадените примери на героизъм са твърде рядко срещани в текстовете. Националната гордост, произтичаща от тяхното дело, понякога е изразена с едно изречение, звучащо като максима:

Помнете Ботев и Левски и следвайте техния пример! 16

От направеното изследване не се установява никаква еволюция, промяна на стереотипите от времето на сталинските учебници до днес. Като че ли известните имена – доволно тиражирани в обществото – са една константна величина заедно с изразените спрямо тях емоции. Поставени на доста по-ниско стъпало от Русия, чийто образ се допълва във времето със Съветския съюз и търпи изменения, задължително натоварени с положителни емоции, националните герои от XIX в. остават застинали за поколения наред. Тогава, редно е да си зададем въпроса докъде се простира емоционалното чувство спрямо тях и откъде започва националната идентичност, изградена въз основа на „чуждото“, станало „свое“, та и национално?

 

„Гняв народен, гняв божий“

 

Учените са на различни мнения за основните емоции. Според философите Арбърт Нюън и Александра Цинк те са страх, радост, тъга и гняв. 17 В повечето случаи те съвпадат по честотата на своята употреба и в нашата извадка. След надеждата, вярата и любовта, страхът и заплахата, недоволството и гневът са от най-често срещаните на страниците на учебниците, последвани от гордостта, която в отделни случаи ги съпровожда. Страхът е колективен и за разлика от изразения гняв се отнася понякога до деянията на индивидуалните герои от историята. Той възниква при преценка на дадена ситуация като опасна и включва убеждението, че подобни ситуации по принцип са опасни. Тогава става дума за чувство на заплаха. Затова и в учебната литература съседът по територия, близкият или далечен неприятел са даденост, която при определени условия и състояния от различен характер довежда до възможен конфликт. Масов страх настъпва най-много при военни и политически сблъсъци през всички времена, в това число и при българо-византийските войни, османските нападения и чуждата власт. Страхът от Бог, божество и от насилствена смяна на религията е слабо изразен в учебниците, а безстрашието е присъщо и характерно само и единствено за Васил Левски.

Когато емоциите отсъстват в текстовете, то разказът е суховат, изпълнен с факти, независимо дали става дума за военен, религиозен, партиен или друг сблъсък. Обикновено конфликтът, без значение от характера му, войната, чуждата власт генерират отрицателни емоции. Отделни герои и събития провокират с действията си всенароден гняв, който обаче се запаметява от мнозина като гордост – в зависимост от гледната точка и хронологичната отдалеченост на разказвача от събитията. Т.нар. социален гняв е характерен за всички периоди от историята и пряко свързан с дейността на изявени личности, понякога предизвикващи и ужас.

Много рядко в контекста на българската история, и специално на тази от средните векове, се назовават византийските императори. Онези от тях, които се споменават със съответните им имена, са отразители, участници във важни събития на Балканите. Ролята им в съседските междудържавни връзки служи за основа на българските управници, за да бъде подчертан и изграден техния героичен образ, т.е. своето се изгражда за сметка на чуждото. 18

Основателят обаче на българската държава на Балканите задължително е поставен в контекст извън конкретните общувания с Византия. Хан Аспарух е най-първият владетел, носител на национална гордост, мъдър и велик водач. Но неговият образ остава винаги в сянка на фона на Крум – запечатан в паметта на поколенията с още по-славни и велики дела или по-скоро запаметен като отмъстител, чийто положителен образ е изграден, въз основа на стореното, но заслужено зло. В отделни случаи сблъсъкът между император Никифор и хан Крум завършва с българската гордост от победата при Върбишкия проход, наречен „гробница на император Никифор“. Естественият ужас, изпитан от византийската войска се подсилва емоционално от „народния гняв“. Негативизмът към победения император и неговата войска се внушава и от илюстрацията „Крум взема главата на Никифор“ от художника Димитър Гюдженов. В нея на преден план се вижда отрязаната Никифорова глава, гордо показана от Крум и настървението на заобикалящите го воини. „Справедливата“ присъда на Крум е цитирана под илюстрацията: „Като не щеш мира, нà ти секира!“ 19

Относно образа на същия император може да се допълни и друго. „Жестокият“ Никифор 20, узнал късно за засадите на българската войска и заради „изпепелената българска земя, за избитите деца, кървавите безчинства“ заплаща с главата си. Неговият съперник Крум не се изявява като „жесток“, а като създател на закони, т.е. като по-нов и различен държавник. С други думи, и в двата посочени варианта образът на българския владетел, инструментализиран съобразно политическата конюнктура от 70 -те и 80 -те години, измества и дори засенчва Аспаруховия. Като цяло това е обратният вариант на Паисиевия стереотип, където двамата владетели са гордо равнопоставени:

С много труд той (Паисий) издирил от различни книги сведения за миналото ни. През 1762 г. ги събрал в ръкописна книга, която нарекъл „История славянобългарска“. В нея с гордостпишел за Аспарух, Крум, Омуртаг, Борис и Симеон, за Кирил и Методий и техните ученици… Повече от четиридесет души преписали това късче памет. Един от тях бил свещеникът Софроний Врачански. Също като Паисий той я четял на млади и стари в черквата и разпалвал в тях искрата на гордостта, че са българи. 21

Като предполагаемо обяснение за поставянето на основателя на Дунавска България в периферията на националната гордост би могло да се спомене фактът, че за периода 1878-1943 г. учебникарската литература отразява в повечето случаи Аспарух като „завоевател и обединител“. 22 В учебниците от 50 -те години се явява в същия образ, подсилен обаче от наложената от марксизма славянизация, в чийто контекст се изразява тезата за наличието на условия за създаване на „славянска“ държава и без нахлуването на Аспаруховите орди. 23 И тъй като се набляга на разширяването, издигането на държавата и по времето на Крум, чийто враг е несъмнено Византия, епизодът с Никифоровата глава отсъства. Той се появява на по-късен етап в учебната литература, т.е. през 70 -те години, за да изчезне от страниците им през последните години, включително и в днешна Гърция. 24 Принципното отсъствие във всички учебници на значим акцент при образа на Аспарух го поставя на по-ниско ниво по популярност от Крум. Може да предположим, че случаят с Крум-Никифор е идентичен с гръцкия стереотип за Василий Българоубиеца, където също победата над врага генерира гордост и достойнство, широка популярност и слава.

Като става дума за император Василий ІІ – „силен и жесток“ – едва успял да се спаси от битката при Траянови врата (986 г.), но неговата победа в битката при с. Ключ в Беласица и крахът на Самуиловата войска са причина за появата на прозвището „Българоубиец“. 25 Това така популярно в масовото съзнание не само на българите, но и на гърците прозвище, търпи промени в последните години. Случката с чашата на Крум е намерила решение в българското образование, или поне в последния учебник за пети клас тя липсва. 26 За „Българоубиеца“ резултатите са налице и в двете съседни балкански страни. В учебния материал, датиращ след 90 -те години прозвището е заличено:

След смъртта на Василий ІІ отношението към българите се променило. Неговите наследници започнали да гледат на тях като на покорен народ. Презирали ги, защото ги мислели за диви и невежи. 27

Скоро след това Арон влязъл в тайни преговори с Василий ІІ, което разгневилоСамуил, и той го наказал със смърт. 28

С приемането на България в Европейския съюз петнадесет града в Гърция, в които съществуваха улици с название „Василий Българоубиец“, бяха преименувани на „император Василий II”. Последва и редакция на утвърдени гръцки учебници по история. 29 Прозвището отсъства и в публичното пространство у нас или в „ключовото“ пространство до с. Ключ (Петричко) и по-точно в историческите сведения за събитията в Беласица, изложени в парка-музей „Самуилова крепост“, както и в Интернет статиите в Уикипедия. 30 Отсъствието на „Българоубиец“ и изобщо на емоции, епитети в посочените текстове е продиктувано не само от линията към политическа коректност на Евросъюза, но и от реакциите на някои крайно националистични среди у нас. В този случай бихме могли да приемем, че колективната памет е донякъде придвижена към т.нар. край на историята не с „братска“, а с европейска помощ.

Друг ярък пример е цар Симеон, който заема важно място в българската история не само защото разширява границите на тогавашната държава, но и заради развитието на книжнината. Неговите деяния всяват страх у всички съседи на България. 31 Уплахата и гневът на византийската войска при сблъсъците между двата противника присъстват многократно в текстовете. Неслучайната им употреба акцентира върху мощта на българската държава и върху голямата територия, придобита по време на войни. Славяните от Византия едва ли не го посрещат като „освободител“ и спасител от погърчване. Войнственият нрав на забележителния герой, всяващ ужас у византийците, се подсилва и чрез добре подбраните съвременни илюстрации за похода към Цариград или пред стените на същата голяма престолнина. Гордата му осанка и цитатите от средновековни извори за „купищата кости на позорно изкланата тогава бягаща ромейска войска“ допринасят за визуалното включване на малките читатели в тогавашната атмосфера, за да добият сила и гордост от величието на България и нейните главни войнствени герои от историята. В подобен контекст „златният век на българската книжнина“ остава само като един блестящ щрих към положителните качества на цар Симеон – все пак образован и създал условия за култура. 32 Изпитваната национална гордост към видния герой от средните векове силно граничи с жаждата за мъст, която определено лъха от страниците на учебникарската литература.

 

Заключителни думи

 

От направения анализ на основните и най-често срещани емоционални състояния, оформящи българската национална идентичност, бихме могли да очертаем няколко по-важни момента. Съдейки по изследването на социолога Кристоф Прошасон, историята не трябва да се оставя да бъде завладяна от емоциите, а да се премахне сантименталната обвивка на миналото. 33

1. Ключови моменти специално от средновековната история, в които сблъсъкът между владетелите на България и Византия предизвикват силни емоционални състояния, превръщайки гнева от стореното зло на противника в гордост у победителите, формират т.нар. обвивка. Отсъствието на Крумовата чаша и на Българоубиеца от най-новите учебници в двете съседни балкански държави (България и Гърция) показва липса на емоционална обвивка, което по никакъв начин не накърнява изложените исторически събития, познати и запаметени още от хронистите на времето. Известно е, че значими фигури от балканското минало предизвикват конфликт между българи и гърци в цариградската ученическа среда още в средата на XIX в., когато не съществува единна образователна система и институция за нейното прилагане. 34 Подобни примери са засвидетелствани и през ХХ в., независимо от политическата и образователна конюнктура, създали повод за вписването ни в „догонването“ на Европа едва в началото на ХХI век.

2. „Новата религия (християнството) щяла да проповядва вяра, надежда и любов, както между хората, така и към владетеля.” 35 Тази класическа постановка, срещана в различни варианти в учебниците и преди 90 -те години, и без която не могат да се обяснят важни процеси в историята, изиграва съществена роля при проблема за отхвърляне на чужда власт, за опазване на застрашените християнски ценности и най-вече за изграждане на стереотипа за „освободителката“ Русия. Позволихме си да използваме словосъчетанието „Света Троица“, защото поставено в учебникарския дискурс, то служи не като основа за разгръщане на заложените елементи в християнската ценностна система (надежда, вяра, любов), а за извеждане на новоизкована атеистична постановка, добила масовост в предходните ни десетилетия. Към нея се добавят щастието и спасението, чийто християнски смисъл се обръща във времето, за да изгради съществуването на „новия“ човек на социализма, строящ имагинерното комунистическо общество. Така запаметени от две-три поколения граждани на България, в наши дни те са се превърнали у мнозина в емоционална носталгия по недалечното минало. Подобна постановка можем да приемем като „догонване“, вписване в съветската система, нагаждане и съхраняване на спомена за нея, спомен, чийто отглас до голяма степен вече не присъства в най-новите учебници, но все още запълва осезаемо общественото пространство днес. Съставянето на учебникарската история за периода след Втората световна война тепърва предстои в България.

3. Двете империи – Византия и Османската – са винаги от другата страна на бариерата. Въз основа на тях се изгражда българското минало, националната гордост и т.н. Изследването ни показва, че Византия влиза в конфликтни ситуации със съседна България много повече, отколкото Османската с българите, нейни поданици. Тогава за „бели петна“ в историята ли трябва да мислим, или „екшъните” с възрожденските герои ги компенсират достатъчно; да търсим ли нещо (не)случило се в миналото, или да степенуваме по-„малък“ и по-„голям“ враг, задължително негативен? Може би в следващи изследвания ще се намери отговор на въпросите за „многото история”, вълнуваща ни през ХХІ век.

 

 

Библиография на използваната учебна литература по история

Антонов, Ал., Св. Иванова, М. Карамихова, Записки по история на Българияза V клас, I част. София: Булвест 2000, 1992; II част, 1993.
Бакалов, Г., П. Ангелов, М. Радева,История и цивилизация за VIII клас. София: Просвета, 2009.
Бобев, Б. Записки по история на България за VІ клас. София: Зефир, 1992.
Божинов, В., Зл. Станчева, Ал. Велев, История, учебник за VIII клас. София: Народна просвета, 1960. 2 изд.-1961, 3 изд. – 1962, 4 изд. – 1963.
Ботушаров, Хр., Й. Шопов, М. Гайдарова, Отечествена история, IV клас. София: Просвета, 1974.
Бурмов, Ал., Б. Божиков, К. Ламбрев, Българска история, учебник за ХI клас. София: Народна просвета, 1951.
Бурмов, Ал. Д. Косев, Хр. Христов, История на България: Учебник за ХІклас. София: Народна просвета, 1957.
Бошнаков, К., Т. Леков, М. Радева,История и цивилизация за 7. клас. София: Просвета, 2008.
Гаврилов, Б. А. Пантев, Ал. Кертин,История и цивилизация за 9. клас (задължителна подготовка). София: Просвета, 2001.
Гаврилова, Р., М. Радева, Е. Калинова, История и цивилизация за VI клас. София: Просвета, 2007.
Гаврилова, Р., Пл. Павлов, Р. Кушева, История за V клас. София: Просвета, 2006, 2 изд. 2007, 3 изд. 2008, 4 изд. 2009 и 5 изд. 2010.
Георгиева, Цв., Ст. Дойнов, М. Радева, История за V клас. София: Народна просвета, 1985.
Георгиева, Цв. История за V клас. София: Народна просвета, 1990.
Георгиева, Цв.История за V клас. София: Просвета, 1992.
Гюзелев, В., Р. Гаврилова, Ив. Стоянов, М. Лалков, Л. Огнянов, М. Радева,История и цивилизация за XI клас. София: Просвета, 2001.
Делев, П. Г. Бакалов, П. Ангелов, Цв. Георгиева, Пл. Митев, Ив. Илчев, Е. Калинова, И. Баева, История на България от Древността до наши дни, учебник за XI клас. София: Планета 3, 2001.
Дражев, П. Родинознание за ІІІ клас. София: Народна просвета, 1990.
Иванчева, Д. Роден край: Учебник за І клас. София: Народна просвета, 1989.
Учебно помагало за VІІ клас . София: Народна просвета, 1990.
Учебно помагало за VІІІ клас . София: Просвета, 1991.
Казаков, Г. Миналото на българите: Записки по родинознание за ІV клас. София: Век 22, 1992.
Карачорова-Баръмова, Л., Г. Гаврилов, Д. Цончев, Родинознание за IV клас. София: Народна просвета, 1988.
Карачорова-Баръмова, Л. Родинознание за ІV клас. София: Народна просвета, 1990.
Куманов, М. История за VІ клас (Учебно помагало за временно ползване). София: Народна просвета, 1990.
Кушева, Р., Р. Пенин, Човекът и обществото, учебник за III клас. София: Булвест 2000, 2008.
Митев, Пл. Записки по история на България, V клас. II част. София: Булвест 2000, 1993.
Ненов, Н. Роден край: Учебник за ІІ клас. София: Народна просвета, 1990.
Ненов, Н., Ил. Яков, Г. Гавраилов, Роден край за ІІ клас на ЕСПУ. София: Народна просвета, 1988.
Петков, П. Записки по история на новото време за VІІІ клас. София: Свят-Наука, 1992.
Радева, М. Родинознание за ІІІ клас. София: Просвета, 1992.
Роден край за І клас . София: Просвета, 1992.
Шопов, Й., П. Дражев, Г. Гаврилов, П. Пенчева, М. Бояджиева, Родинознание за 4 клас. София: Народна просвета, 1981.
Шопов, Й., К. Петров, Л. Зидарова, Т. Даков, История за VІ клас. София: Просвета, 1989.

 

Бележки

1 За памет и образование вж. последни изследвания и библиография в: Социологически проблеми, кн. 3-4, 1998; Критика и хуманизъм, кн. 21, бр. 1, 2006, с. 255-308; Минало несвършващо. Теренно изследване „Топоси на историческата памет“, октомври 2009 – юни 2010. Съст. Е. Иванова. София: НБУ, 2011; http://balkansbg.eu/bg/bibliography.html

2 Минало несвършващо, с. 7-34.

3 Стойкова, Е. Букварите през социализма и социализмът през букварите. - Критика и хуманизъм, кн. 21, бр. 1, 2006, с. 291-308.

4 Съществуват атеистични схващания за това, че вярата е различна от разума и/или знанието (Бертран Ръсел), други философи я разглеждат като емоционално (У. Джеймс), интелектуално (Бретано, Хегел) или волево състояние (Декарт, Фихте). Обект на вярата може да бъде индивид, социална група или общество, т.е. действителен образ, видян емоционално.

5 Бурмов, Ал., Б. Божиков, К. Ламбрев, Българска история, учебник за ХI клас. София: Народна просвета, 1951, с. 79-82.

6 Пак там, с. 134.

7 Пак там, с. 99.

8 Пак там, с. 224.

9 Ненов, Н., Ил. Яков, Г. Гавраилов, Роден край за ІІ клас на ЕСПУ. София: Народна просвета, 1988, с. 52-53.

10 Митев, Пл. Записки по история на България, V клас, II част. София: Булвест 2000, 1993, с. 41-44.

11 Гюзелев, В. , Р. Гаврилова, Ив. Стоянов, М. Лалков, Л. Огнянов, М. Радева,История и цивилизация за XI клас. София: Просвета, 2001, с. 202; Делев, П., Г. Бакалов, П. Ангелов, Цв. Георгиева, Пл. Митев, Ив. Илчев, Е. Калинова, И. Баева, История на България от Древността до наши дни, учебник за XI клас. София: Планета 3, 2001.

12 Места на памет. От Републиката до нацията , Т. 1. (Под ръководството на Пиер Нора), София: Дом на науките за човека и обществото, 2004, с. 23; Места на памет. От архива до емблемата, Т. 2. (Под ръководството на Пиер Нора), София: Дом на науките за човека и обществото, 2005.

13 Фердинандова, К. Величието на един народ. Сравнителен анализ на образите на Васил Левски и Христо Ботев в учебниците по литература . – В: Минало несвършващо, с. 107-129.

14 Бурмов, Ал., Б. Божиков, К. Ламбрев, Българска история, учебник за ХI клас. София: Народна просвета, 1951, с. 113.

15 Ботушаров, Хр. Й. Шопов, М. Гайдарова, Отечествена история, IV клас. София: Просвета, 1974.

16 Пак там, с. 189.

17 Ние сме това, което чувстваме. – Ум и душа, сп. за психология, бр. 4, 2009, с. 62-66.

18 За чуждо – свое и националната идентичност вж.: Аретов, Н. Национална митология и национална литература. София: Кралица Маб, 2006, с. 18 сл.

19 Ботушаров, Хр. , Й. Шопов, М. Гайдарова, Отечествена история, IV клас. София: Просвета, 1974, с. 23.

20 Карачорова-Баръмова, Л., Г. Гаврилов, Д. Цончев, Родинознание за IV клас. София: Народна просвета, 1988, с. 61.

21 Кушева, Р., Р. Пенин, Човекът и обществото, учебник за III клас. София: Булвест 2000, 2008, с. 38.

22 Хранова, А. Сюжети и предикати, отново за учебниците по история. – Критика и хуманизъм, кн. 21, бр. 1, 2006, с. 279-28.

23 Бурмов, Ал., Б. Божиков, К. Ламбрев, Българска история, учебник за ХI клас. София: Народна просвета, 1951, с. 18.

24 Вж. например: Гаврилова, Р., Пл. Павлов, Р. Кушева, История и цивилизация за пети клас. София: Просвета, 2006, 2 изд. 2007, 3 изд. 2008, 4 изд. 2009 и 5 изд. 2010; Στέφανος Γ. Ν. Νικολόπουλος, Ε . Μαραγκουδάκης, Μ. Νικολόπουλου , Ιστορία Ε’Δημοτικού , Σταβυζαντινάχρόνια . Αθήνα , 2010, p . 66 ; I στορίατου Μεσαιωνικούκαιτου Νεώτερου Κόσμου 565-1815. Αθήνα , 2010, p . 27.

25 Карачорова-Баръмова, Л., Г. Гаврилов, Д. Цончев, Родинознание за IV клас. София: Народна просвета, 1988, с. 70.

26 Гаврилова, Р., Пл. Павлов, Р. Кушева, История и цивилизация за пети клас. София: Просвета, 2006, 2 изд. 2007, 3 изд. 2008, 4 изд. 2009 и 5 изд. 2010, с. 32.

27 Казаков, Г. Миналото на българите: Записки по родинознание за ІV клас. София: Век 22, 1992, с.27.

28 Бакалов, Г., П. Ангелов, М. Радева,История и цивилизация за VIII клас . София: Просвета, 2009, с.86.

29 ΟγρανισμόςΕκδόσεων Διδακτικών Βιβλίων . Αθήνα , 2010,2011; За легендарния „Българоубиец“ в гръцкото модерно мислене вж. Stephenson , P . The Legend of Basil the Bulgar-Slayer . Cambridge University Press , 2010, p . 113-134.

30 http://bg.wikipedia.org/wiki/Самуилова_крепост_(Ключ) – 23.01.2012.

31 Бурмов, Ал., Б. Божиков, К. Ламбрев, Българска история, учебник за ХI клас. София: Народна просвета, 1951, с. 33.

32 Ботушаров, Хр., Й. Шопов, М. Гайдарова, Отечествена история, IV клас. София: Просвета, 1974, с.29, 33.

33 Prochasson, Chr. L’empire des é motion s. Les historiens dans la mêlée . Paris, Demopolis, 2008, p.163.

3 Подробни и нови издирвания по старата българска история според знаменатия француски историкъ Lebeau от француската академия. Събрал и превел от оригинала Д-р Хр. Т. Стамболски. София, 1914, с. 6-9 ; Лилова, Д. Възрожденските значения на националното име. София: Просвета, 2003.

35 Казаков, Г. Цит. съч., с.27.

Tags: Семинар 2011