Места на памет: България и Сърбия

Евгения Иванова.

 

Изследването на колективната историческа памет е важен инструмент за разбирането на съвременността. Запаметяването (или забравянето) на определени места, събития, действащи лица от историята е сигурен индикатор за тенденциите в развитието на обществото – както за източниците на самочувствието му, така и за дефицитите в това самочувствие. Изборът на памет може да разкрие не само дълбинни нагласи в обществото, но и да очертае в голяма степен механизмите на неговата модернизация.

Текстът е базиран върху сравнението на резултатите от две представителни социологически изследвания, проведени в България и Сърбия в периода май-юни 2010. Българското изследване е съвместен проект на Нов български университет и Американския университет в България (извадка 1009 души), а сръбското е осъществено от Център „Права на човека” – Белград (извадка 1086 души) 1.

Сходната извадка, повторяемостта на въпросите (отворени – без предварително посочване на възможни отговори) за най-важни личност и събитие 2 от историята, времето, през което са проведени двете изследвания, предоставят широка база за сравнение. Съществуват обаче и методологически разлики, които затрудняват прецизността на съпоставянето. Преди всичко – разделянето (в сръбското изследване) на национално и глобално, което в нашия случай съзнателно избегнахме – за да проследим пространствената ориентация на паметта чрез избора на самите респонденти. В българската извадка е засилено присъствието на малцинства, което беше една от целите ни, но това също донякъде затруднява прецизното сравнение. Когато, по късно, повторих анкетите (извадка 200 души) с разделени въпроси за национална и глобална история, резултатите не се промениха драстично, но се очертаха известни разлики.

В анализа си ще се основавам на резултатите от двете представителни изследвания, а – там, където е необходимо – ще цитирам и повторената извадка.

Събитията и личностите, получили над 3%, се подреждат така:

 

Най-важните събития

България Сърбия
национална история
Сърбия –
световна история

Освобождението (03.03.1878) – 34%

Косовския бой – 22%

Втората световна война – 21% 3

Основаването на българската държава – 6%

Въстанията против турците – 11%

Първата световна война – 5%

Демократичните промени (10.11.1989) – 5%

Освобождението от турците/турското робство – 10%

Откриването на електричеството – 4%

Втората световна война – 4.5%

Демократичните промени (падането на Милошевич – 05.10.2000) – 6%

Откриването на Америка – 4%

Априлското въстание – 4%

Втората световна война – 5%

Падането на Берлинската стена – 3%

 

Най-важните личности 

 

България

Сърбия

национална история

Сърбия –

световна история

Васил Левски – 32,3%

Йосип Броз Тито – 19%

Никола Тесла – 21%

Христо Ботев – 5,9%

Караджордже – 12%

Йосип Броз Тито – 10%

Цар Симеон І – 5,6%

Никола Тесла – 11%

Адолф Хитлер – 8%

Хан Аспарух – 5,1%

Свети Сава – 8%

Иисус Христос – 5%

Тодор Живков – 4,6%

Вук Караджич – 7%

Наполеон Бонапарт – 3%

 

Ще проследя динамиката на резултатите в две основни направления:

- хронология на топосите, която ще очертае предпочитанията на паметта към един или друг отрязък от миналото, и

- типология, чрез която ще се опитам да подредя приоритетите в две основни области: областта на политическото и областта на духовното.

Едно трето направление – разпределението на топосите по скалата национално/глобално – което също е от голямо значение, е затруднено, както вече казах, от методологическите различия в двете изследвания.

Въпреки затруднението, приоритетите в това направление се очертават ясно: в българското изследване, където липсва специално пространствено разделяне на топосите, националното категорично доминира. А в сръбското – въпреки разделянето – двете водещи личности в световната история Никола Тесла и Тито се оказват „собствени” и – общо – събират една трета от гласовете. Българският аналог на Тесла – Джон Атанасов – е получил едва 0,3% в представителното изследване и 4,5% в повторената извадка за световни личности, изпреварен от Хитлер (22,5%), Сталин (7,5%), Христос и Горбачов (с по 7%).

И в двата случая е налице драстичен превес на националното, който – при сърбите – достига до „национална арогантност” – според сполучливия израз на колегата Дубравка Стоянович. 4

 

Хронология на топосите

 

Както може да се види от таблиците, периодът на античността изцяло липсва от първите места. За сръбската памет това е саморазбиращо се – доколкото сърбите са единственият народ на Балканите, който не изобретява престижни антични предтечи. 5 По-необяснима би била тази „забрава” при българите, ако вземем предвид усърдието – особено по времето на комунизма, когато беше създаден цял институт по тракология – за „припомняне” на славната „ни” тракийска древност. Дори Орфей не е споменат, да не говорим за царете и тяхната долина в казанлъшко. 6 Очевидно – въпреки продължаващите усилия за популяризиране на археологическите открития от епохата на античността – обществото ни все по-малко се сеща за тракийското като за „българско”…

Средновековието е много по-широко представено. Подобаващ интерес, разбира се, е посветен на първооснователите. В българския случай това са топоси от областта на политическото: основаването на българската държава (5,6%, второ място) и хан Аспарух (5,1%). При сърбите демиургът Стефан Неманя изцяло отсъства, но основателят на църквата св. Сава е получил 8% (четвърто място).

Подобаващо са представени и периодите на най-голямо териториално разширение на средновековните държави: Симеон Велики е на трето място (5,6% - само с 0,3% след Ботев) в българската извадка, а Душан Велики е отпратен доста по-назад (макар и със сравнимите 4%). Също 4% събират (общо) „Душановото царство” и „времето на Неманичите и св. Сава”. Видно е, че периодите на възход имат по-голям дял в българската, отколкото в сръбската памет.

Затова пък периодите на падение са подредени в обратна зависимост. Косовският бой 7 (1389) е на първо място в сръбската извадка с 22%, а загубата на българската държавност (все едно дали през 1393 или през 1396) е запомнена само от 0,5%. Огромното значение на Косовския мит, формиран не на последно място и от църквата като институция, за сръбското национално самосъзнание е коментирано многократно, включително и от мене, затова няма да го обсъждам тук. Ще посоча само, че изследването на колегите от Белград показва известно разпластяване в масираното струпване на митически енергии върху основния доскоро идентификационен код на сърбите. Косовският мит, наистина, продължава да е на първо място в сръбската памет, но само с 22%, вместо с над 50%, както би могло да се очаква, ако се имат предвид титаничните усилия за неговото налагане, положени не само през периода на националнообразуващите процеси (ХІХ век), но и в отминалата съвсем неотдавна „епоха Милошевич”. Едностранното обявяване на косовската независимост също би трябвало да стимулира травматичната памет за първата от многото сръбски „Голготи”. Вероятно, не толкова високият процент за емблематичното събитие („вододелът на сръбската история”), както и съвсем незначителният резултат (3%) за „сръбския Христос” княз Лазар, свидетелстват за ново преразпределение в приоритетите на сръбската памет през последните години. 8

Изследването не показа тенденция към нови преразпределения в българската памет за изгубената държавност (потенциална преориентация към травматизъм, например). Нищожният резултат на „падането под османска власт” като най-важно събитие и пълното отсъствие от извадката на цар Иван Шишман и дори на патриарх Евтимий доказват устойчивостта на героическия (за разлика от травматичния сръбски) модел, по който се изгражда българския идентификационен код.

Категоричният приоритет на героическия модел в българската памет се доказва от най-големия дял отговори, засягащи периода на национално-освободителните борби. За разлика от приблизително 10-те процента за сръбското освобождение 9 (трето място), българското получава 34,4% (първо място). Левски също е на първо място (32,3%, следван от Ботев – 5,9%). Водачът на първото сръбско въстание и пръв владетел Караджордже остава на второ място с 12%. (Другата важна фигура от сръбското освободително движение и родоначалник на втората сръбска династия Милош Обренович е далеч назад с 4%.) На второ място (11%) са и въстанията против турците (изпреварили самото освобождение), докато Априлското въстание получава едва 3,7%. Вероятно, българският бунт е омаловажен поради следването на същия модел – приоритет на победата над поражението.

Тук е мястото да отбележа динамиката на паметта за най-травматичното българско място – Батак. В общите резултати Батак е получил 2,9% 10, но в извадката само на православните българи той заема третото място с 3,7% 11. Много е вероятно това високо място (макар – с не толкова висок процент) да се дължи на все още пресния по това време скандал „Батак 2007” – единственият засега опит от най-високи държавни позиции да се изобрети българска травматична памет. 12 В повторената извадка – само след една година – травматичното място Батак получи 2%, а героичното място Копривщица – 3,5%. 13

За разлика от други нации, в чиято памет първостроителите на модерната държавност заемат много важни позиции, българите и сърбите не им отдават особено значение. Безспорният фаворит в това отношение е, разбира се, Мустафа Кемал Ататюрк в Турция (54,6%) 14. Много напред в телевизионните класации „Великите…” се появяват, например, Томаш Масарик (второ място в Чехия), крал Карол – първият владетел на обединена Румъния (второ място) или руският реформатор Столипин (второ място).

Сред персонажите, в чиито образи бихме могли да търсим аналогия с Ататюрк, Масарик или Столипин, Стамболов е получил 3,5%, а Гарашанин изобщо не се е класирал. 15 Аналогичните пък на Карол владетели Милош Обренович и Александър Батенберг са получили съответно 4% и 0,5%.

Би могло да се допусне, че големият дял на национално-освободителните борби в българската и в сръбската памет, вероятно, е изтласкал на заден план „строителите” на модерността. Вероятно, „освобожденията” се привиждат като саморазбиращи се, достатъчни основания за случването на модерните времена.

Модерните времена на самостоятелна държавност се мислят и от българи, и от сърби преди всичко като войни. Основният дял в паметта и на двете нации заема Втората световна война. В сръбското изследване тя е на първо място сред световните събития (26%). Позицията й в националната история е в първите пет (5%). Българите също са й определили важна роля като единственото не „чисто” национално събитие, получило над 3% (4,5%). А в повторената извадка първото й място сред световните събития е категорично (34,5%).

Личността, мислена като неразривно свързана с Втората световна война, е Адолф Хитлер, който е класиран на трето място сред световните личности в сръбската извадка с 8%. Като вземем предвид обаче, че първите две са заети от сръбски и югославски персонажи, третото му място може да се окаже доста „по-напред”… В българското изследване Хитлер получи едва 1,3%. Когато обаче повторих извадката с отделни въпроси за национална и световна история, той безапелационно зае първата позиция с 22,5%.

Ако по отношение на Хитлер, българите и сърбите са единодушни, отношението към неговия аналог/антагонист Сталин е различно. В сръбските резултати Сталин отсъства (или е получил под 2%). В българската повторена извадка той заема второ място сред световните личности със 7,5%. (0,7% в представителното изследване.) При Ленин се получават обратните резултати: сръбската памет го е удостоила с 2%, а българската – с 0,5% (и в двете извадки).

Тъй като и ние, и сръбските ни колеги съзнателно не сме търсили оценъчност в квалификацията на „най-важните личности”, е много трудно да откроим причините за това разминаване. Ако допуснем, че отсъствието на Йосиф Висарионович от сръбската извадка се дължи на негативна оценка (заради историческите обстоятелства около разрива през 1948), дали трябва да предположим, че сравнително високият процент на Хитлер е мотивиран от позитивни нагласи?

В рамките на българското изследване проведохме и фокус-група, където разделихме позитивно и негативно. 16 Там и Хитлер, и Сталин получиха почти еднозначно негативна оценка. Имаше само едно обяснение на позитивен избор, дадено от студент: „Харесвам Хитлер, защото е избил циганите”…

За разлика от отговорите за личностите, които не са оценъчно натоварени, отношението към събитията в сръбското изследване съдържа и такава възможност. Съвсем като Косовския бой, Втората световна война е получила почти поравно позитивни (3%) и негативни (4%) оценки.

Признавам, че тази категорична доминация на Втората световна война ме изненада. Не успяха да ме убедят аргументите, които даваха някои и от анкетьорите, и от анкетираните, че след тях „светът вече не е същият”. Защото „светът не е същият” и след появата на всяка нова религия, след всяко голямо научно или географско откритие. Възможно е, наистина - понеже това е последната колосална световна промяна – тя да е най-отчетливо запомнена. Възможно е, освен това, неотстъпващата й по колосалност пропаганда и в двата „лагера”, произведени от тази война, да е формирала нагласите за „разделната линия” в историята на човечеството.

Така или иначе, след войната България и Сърбия попадат от едната страна на „разделната линия”. Паметта за периода на комунизма обаче е с твърде различна степен на интензивност за двете нации. Разбира се, възможността за сравнение сериозно се усложнява от различното качество на държавната организация. Трудно е да се разграничи носталгията по комунизма изобщо от носталгията по югославизма в Сърбия. Сравнението се усложнява също и от съпоставянето между блестящата харизма на Тито, непомръкнала дори през 1974 след съгласието му с „разрушителната” за „братството и единството” (според мнозинството сърби) последна Югославска конституция, и невзрачната фигура на Тодор Живков.

Високият процент на Тито и „спомнянето” му като най-важна личност не само за сръбската, но и за световната история, вероятно, се дължи преди всичко на тази харизма, очевидно липсваща при Живков. И в Сърбия, и в други републики (Македония е, може би, най-брилянтният пример) от бившата комунистическа федерация югоносталгията се мисли именно през образа на Тито. В България – обратно – независимо от все по-умножаващите се в последните години опити „Тато” да бъде представен, ако не като величав, то поне като ловък и хитър политик, носталгията по комунизма се случва някак въпреки неговия образ.

Класирането на Живков на пето място 17 с 4,6% се дължи в много по-голяма степен на малцинствените отговори, отколкото на мнозинството православни българи, където е получил два пъти по-малко проценти. И при турците (12,5%), и при помаците (8,9%) той се е оказал на второ място по важност, при това – с преобладаващо положителна оценка. 18 Драстичното разминаване между високия дял отговори за най-важно събитие – „възродителния” процес (с категорично отрицателна оценка) – и одобрението за неговия извършител беше мотивирано по два начина от респондентите:

- Живков не е виновен за „възродителния” процес, него са го подвели (американците, англичаните, руснаците, дори турците);

- Лошото беше само, че ни смени имената, всичко друго беше по-добре: построихме си къщи, имахме работа, имаше сигурност…

Трудно е да се прецени кое преобладава в мотивацията на този спомен: носталгията по комунизма или копнежът по „силна ръка” - във времена на хаотични управленски поведения и на неудовлетворение от „демокрацията”. Впрочем, копнежът по „силна ръка” също може да се интерпретира като част от носталгията…

Кръгът от парадоксални разминавания се затвори с отношението към самата „демокрация”. Демократичните промени от 1989, класирани на трето място в общата извадка с 5,3%, при малцинствата получиха в пъти по-висока положителна оценка: 45,5% при армъните, 20% при гърците, 14,4% при помаците, 13,8% при турците. Мнозинството православни българи им „гласува” 3,6%.

Успехът на демократичните промени, обозначен още като „падането на Милошевич”, в Сърбия е приблизително същият – 6% (без оценъчна натовареност). Като позитивно събитие са го определили 8%, а комунизмът като негативно събитие е получил едва 2%. На първо място сред негативните събития са поставени бомбардировките през 1999 (15%), следвани от разпада на Югославия (9%) и войните през 90-те (8%). Очевидно е, че сърбите мислят негативно преди всичко близката си история. „Турското робство”, например, е далеч назад с 3%. В същото време освобождението от турците и въстанията против тях са на първите места в позитивните събития. Разбира се, травматичният идентификационен код, зададен от косовския мит, изглежда активен и в тези избори на памет. Той се откроява не само в отговора „отделянето на Косово”, но и навсякъде, където сръбският мъченически народ привижда себе си като невинна жертва на „другите”… „Изместването” на травмата от средновековието 19 към съвременността, изглежда, има в по-голяма степен ситуационен, отколкото същностен характер – доколкото „иманентният” сръбски травматизъм остава актуален – включително в паметта за последната война.

И така:

Сравнителното хронологизиране на паметта показа голямо съсредоточаване на топоси от периода на националноосвободителните борби – в България – и доста по-равномерно разпределение между периодите - в Сърбия. За съжаление, нелогичното категоризиране в една група на „турското робство” и „освобождението от турците” от сръбските колеги не ми дава възможност да откроя както тежестта на османския период в сравнение с периода на националноосвободителните борби, така и дяловете, които заемат травматизмът („робството”) и героизмът (освобождението) в сръбската памет. Въпреки това затруднение, огромният превес (повече от 3 пъти!) на националноосвободителните борби в българската памет се очертава ясно. Българският избор на героическите топоси като национален идентификационен код е категоричен.

В Сърбия, обяснимо, най-голяма тежест има средновековието – заради косовския мит, запазил си – въпреки „изместванията” от последните години – безапелационното първо място. Доста по-голям дял – в сравнение с България – заема и паметта за буржоазния период – обясним ефект, мотивиран с по-дългата модерна държавност на Сърбия. 20 В тази връзка, бих искала да обърна внимание върху значителната разлика в отговорите, сочещи като най-важно събитие самостоятелната сръбска държавност (4%) и независимостта на България (0,7%). Разбира се, и при двете нации най-голям дял от буржоазния период заемат войните. Това препраща към другото основно направление в динамиката на резултатите:

 

Типологията на топосите

 

Тук разликите не са чак толкова отчетливи.

И в двете изследвания категорично доминират политическите топоси (войни, революции, насилия, държавност, партийност), а духовните (религия, наука, култура) са сравнително слабо представени – особено в България. Тъй като не съм сигурна дали близо 6-те процента на Ботев трябва да се категоризират тук, защото мнозинството респонденти го мислеха повече като революционер, отколкото като поет, единствената, свързана с духовността личност, надхвърлила 3%, се е оказал Иисус Христос (4%), за чието присъствие в извадката са изиграли немалка роля протестантските общности – български и цигански. Под 3-те процента са „изпаднали” княз Борис І (2,2%), Кирил и Методий (1,1%), Паисий Хилендарски (0,8%).

В сръбската извадка духовните топоси са получили по-високи проценти. Основната тежест обаче в тях се създава от Никола Тесла, чието присъствие (както вече посочих) е мотивирано в по-голяма степен от националистически, отколкото от специфично духовни приоритети.

Сравнително висок резултат са получили, също свети Сава (8%) и Вук Караджич (7%), чиито български аналози по-скоро липсват.

В българската извадка няма нито един църковен водач. Църквата като институция напълно отсъства – не само от паметта за средновековието, но дори от паметта за възраждането, за чието състояване църковните борби играят съвсем немалка роля. 21

Обратно – огромната роля на сръбската църква за изграждането на национално самосъзнание започва още с канонизирането на владетелските династии през средновековието, преминава през могъщото й присъствие (включително – със самостоятелна патриаршия) в периода на османска власт и дори по времето на комунистическия атеизъм войнстващият емигрант-„светител” Николай Велимирович поддържа православното „сръбство” с натрапчиви презокеански проповеди.

Не бих се наела да твърдя със сигурност дали съвременното плачевно състояние на българската църква е резултат от липсата на памет за нейната роля в миналото, или миналите й заслуги са забравени заради сегашното й поведение. Във всеки случай, връзката ми се струва очевидна.

Ако съпоставим паметта за основателя на сръбската църква с паметта за българския покръстител, който, разбира се, е в много по-голяма степен политическа, отколкото духовна личност, ще видим, че княз Борис има 2,2% в представителното изследване и 6% при националните личности в повторената извадка. Самото покръстване на българите, макар и в този акт да е силно разколебан делът на духовното в сравнение с политическото, е получило – съответно - 2,8% и 8,5%.

Много по-трудно е да се открие в българското духовно възраждане аналог на Караджич. Нали именно човекът, самонатоварил се с неговата мисия по отношение на българите – Юрий Венелин – буквално заклева Васил Априлов и Неофит Рилски да събират исторически реликви и песни:

Вие се оплаквате, че българите са забравени от русите. Гърците и сърбите не са забравени от цивилизованите европейски народи, защото те самите, търгувайки и служейки из Европа, пишеха, говореха и крещяха с етнографски сведения за себе си.

При все, че сърбите са още съвсем необразован народ, преводите на народните им песни накараха цяла Европа да ги смята вече за полукласически народ. И каквото и нещастие да се случи на сърбите, всякога в Европа ще се намерят хиляди гласове, които да заговорят в тяхна полза, както вече говорят в полза на гърците поради това, че европейците са чели в Илиадата и Одисеята народните песни на тяхната древност… 22

 Васил Априлов и Неофит Рилски, впрочем, изцяло липсват в българската извадка…

(„Заслужено!” – би казал, може би, Венелин, ако беше жив днес.)

Цитирах Венелин, защото това негово писмо до Априлов от 1837 е, като че ли, най-отчетливото свидетелство за утвърдената традиция на сърбите да експонират своите духовни постижения и за липсата на такава традиция у българите.

Още Паисий 23 – първопроходецът в българското изобретяване на памет – поставя основния акцент в своята „История” върху царете, олицетворяващи изгубената държавност, която трябва да бъде възвърната. На светците и мъчениците, т.е. на духовното отделя съвсем малко място - с делничното обяснение - „колкото да ги събера всичките”. 24 Оттам нататък повечето от преписвачите на съчинението му дори пропускат този списък като, вероятно, неважен.

„Идеолозите на нацията” 25 Вазов и Захари Стоянов категорично налагат стереотипа за националноосвободителните борби като най-забележителния период в българската история – стереотип, който ще бъде следван от учебниците повече от едно столетие.

Все пак, в епохата на възобновената държавност настъпва, като че ли, известно разпластяване на стереотипа. Българските елити (особено след Първата световна война) започват да конструират една символна атмосфера на духовност, като официализират и дори изобретяват редица „духовни” празници: Деня на св. св. Кирил и Методий (празнуван неофициално още преди Освобождението), Деня на народните будители, Деня на отец Паисий. 26 От тези, изобретени през буржоазния период традиции, днес е останал само Денят на св. св. Кирил и Методий (24 май), а Денят на народните будители (1 ноември), чието честване беше възобновено след 1989, все повече се измества от Хелоуин.

Безспорният приоритет до 1944 (независимо от различните идеологически ценности, доктрини и политики на буржоазните правителства) остава Възраждането, мислено най-малкото двузначно: като националноосвободителни борби, но и като духовност 27

Периодът на комунизма категорично експонира на първо място борбите, от които (като модел и пример) трябва да почерпят легитимност следващите, „антифашистките” борби, а партизаните са представяни като „наследници” на Левски и Ботев. 28 24 май продължава да се чества, но портретите на Светите братя съжителстват с образите на „първите партийни и държавни ръководители”. За национален празник, разбира се, е определена „революционна” дата.

Спомням си споровете в началото на 1990, когато Координационният съвет на СДС трябваше да излезе с предложение за национален празник. Малцина бяхме онези, които защитихме предложението за 24 май. Надделя, както е известно, Денят на Освобождението, въпреки немалкото възражения и съмнения дали това е всъщност съвсем „българска” дата. 29

В днешните учебници първото място все така принадлежи на военните и политическите събития, а за културата са обособени специални глави в края на всеки раздел. 30 Преломите в областта на духа се третират като саморазбиращи се, но – в същото време – като някак второстепенни. Войните, революциите, държавността и политиката остават по-значещи за идентификацията на българите от духовните ценности. Нашето изследване само потвърди тези нагласи.

Спомням си (тъй като винаги съм се изкушавала да сравнявам българската със сръбската идентичност) с какво удоволствие цитирах данни за приоритетите в областта на духовното през Българското възраждане. Цитирах, например, как през 1858 в свободна Сърбия едно училище се падало на близо 3000 души население, а във все още подчинените на империята български земи – на 2000 души. Как в началото на ХХ век България била на първо място по грамотност на Балканите. Или – как през 1905 сръбската Скупщина обложила с данък учебниците, а данъка върху производството на домашна ракия отменила. 31 Удоволствието ми беше силно помрачено, когато модерната (или вече – постмодерна?) българска държава, през ХХІ век наложи висок данък върху книгите, пък данъка върху хазарта отмени… Нямаше как да не си спомня, също, че университетът в Белград предхожда този в София с 45 години. И че през същата 1858 висшистите в Сърбия били 200, а в България – 57… 32

Независимо от традицията в предпочитанията към „перото” или към „сабята” (ако използвам крилатата фраза на Раковски), превесът (макар – неголям) на духовните приоритети в сръбската памет е очевиден. Впрочем, повечето училища и по-високата грамотност едва ли са сигурно доказателство за избор на духовни топоси. Нали именно училището се оказа (и в двете изследвания) основният генератор на памет за събитийната, политическата, прозиращата изпод потоци кръв история…

Разбира се, и двете изследвания не очертават обществените нагласи „изобщо”, а само онези в конкретния период: 2010 – 2011 година. Очертават нагласите сега.

Възможно е тези нагласи да се променят.

Възможно е „наваксването” на все недостигащата ни модерност (в постмодерното време) да налага повече духовни приоритети и топосите от областта на културата, на науката и на образованието да станат водещи. Възможно е обаче и друго: отблъскването от една (не)състояла се модерност (особено – като отблъскване от глобализацията, привиждана преди всичко в диктаторската й роля на обсебване от „чужди” ценности) да конструира духовност, втренчена в „собствените” средновековни символи. Амбициозното канонизиране на мъченици (повече в България отколкото в Сърбия) или изобилното леене на вода при „освещаване” на офиси, магазини и складове са симптоматични сигнали за развитие в такава посока.

Симптоматично е, също, най-интензивното присъствие 33 на Иисус Христос (макар и с по 5%) като духовен топос – и в българската, и в сръбската памет. Възможно е да се окаже, наистина, че духовното ще бъде все повече мислено като религиозно – вместо като модерна наука, култура, образование. И лаическите ценности все повече ще отстъпват пред сакралните. Може би – в областта на духовното – ще изживеем (и ние, и сърбите) своето ново средновековие.

 * * *

Преди почти половин век, в своята типология на „източните” национализми, Питър Шугър определи българския и сръбския в една група – на „народните” национализми: популистки, егалитарни, селски. 34 Тук няма да артикулирам принципното си несъгласие с неговата теза – вече съм го правила другаде. 35 Ще изразя само надеждата си, че този текст още веднъж е откроил – наред с немалкото прилики – и съществени качествени разлики между българския и сръбския национализъм, черпещи своя ресурс от различните избори на памет и различните инструменти за нейното конструиране.

 

Бележки

1 Резултатите от двете изследвания са публикувани в сборници:

Иванова, Е, (съст.), Минало несвършващо. Теренно изследване „Топоси на историческата памет”, С.: Нов български университет, 2011

Dimitrijevic, V., (prir.) , Novosti iz proslosti. Znanje, neznanje, upotreba i zloupotreba istorije , Beograd : Beogradski centar za ljiudska prava, 2010

2 В българското изследване има и въпрос за най-важно място, който в сръбското липсва. За сметка на това, колегите от Белград са задавали множество други въпроси, чийто анализ няма да бъде обект на този текст.

3 Ако добавим процентите на „атомната бомба” (3%) и „победата над фашизма” (2%), Втората световна война ще събере общо 26%.

4 Stojanovic , D ., U ogledalu “ drugih ”, U : Dimitrijevic , V ., ( prir .), Novosti … , s . 19

5 Подробно за това: Иванова, Е., Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност, С.: Нов български университет, 2005, с. 235

6 Наистина, античното светилище Перперикон е получило 4,6%, с което се е класирало трето сред най-важните места, но това се дължи в голяма степен на отговорите на турците, по-голямата част от които живеят в кърджалийско.

7 Косовският бой е „запомнен” (не само от фолклора, но и от немалко историографи) като край на сръбската държавност, макар че действителният й край се случва 70 години по-късно. Подробно по този въпрос вж. Иванова, Е., Изобретяване на памет и забрава. „Падналото царство” и „последния владетел” в националната памет на сърби и българи, С.: Нов български университет, 2009.

8 Интересно е, че – когато въпросите са зададени отделно („Кое е събитието с най-позитивни последици за по-нататъшното развитие на Сърбия?” и кое – с най-негативни последици) – Косовският бой получава неизменните 3% отговори и на двата въпроса. В позитивния случай е изпреварен от Освобождението от турците (10%), Въстанията против турците (10%), Демокрацията (8%). По отношение на негативната оценка, преди него са: Бомбардировките през 1999 (15%), Разпада на Югославия (9%), Войните от 90-те години (8%), Създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци (6%), Управлението на Милошевич (6%), Убийството на Зоран Джинджич (5%), Втората световна война (4%).

9 В изследването на колегите от Белград твърде нелогично са съчетани в едно двата коренно противоположни отговора „освобождението от турците” и „турското робство”, което силно затруднява прецизирането на дела на всеки от тях.

10 Шипка – 26,9%, Велико Търново – 10,6%, Перперикон – 4,6%.

11 Шипка – 35,1%, Велико Търново – 15,3%.

12 Вж. по този въпрос Иванова, Е. Изобретяване на памет и забрава…, с. 387-434.

13 „Първенци” все така си останаха Шипка (40%) и Велико Търново (17%). Този път Батак беше изпреварен не само от Копривщица, но и от Плиска (7,5%).

14 Резултатът е получен в частично изследване със същите въпроси, проведено от студенти на НБУ и АУБ с турско, македонско и албанско гражданство.

15 В публикуваните в „Новости от миналото” таблици най-ниският процент е 2. Затова не мога да се ангажирам категорично с тезата, че Гарашанин не е посочен от никого. Възможно е да е получил под 2%.

16 Вж. за повече подробности Варзоновцев, Д., Чия е тази история? „Помненето” като индустриално-институционализирано производство на биографиите, В: Минало несвършващо…, с. 75-87

17 Тодор Живков е на пето място и в класацията „Великите българи”.

18 Анкетите в малцинствените общности бяха съпроводени с дълбочинни интервюта.

19 В сръбския национален травматичен мит първата „Голгота” от 1389 е следвана от други средновековни и по-модерни „Голготи”: „екзодуса на сръбския народ от Косово” (1696-1697), анексията на Босна (1908), „екзодуса на сръбския народ от Сърбия” (1915-1916).

20 Личности като Вук Караджич или княз Милош Обренович, например, са дейци на модерна Сърбия – по време, когато България е все още под османска власт.

21 Ферманът за самостоятелна българска църква беше посочен като най-важно събитие от един единствен респондент – грък.

22 Венелин, Ю., Избрани страници, С., 1942, с. 114-120

23 Възможно е някой да привиди именно в образа на Паисий аналог на Караджич, но аз считам такава аналогия за лишена от основания. Може би двете най-импозантни фигури на културното възраждане на българите и на сърбите най-ясно очертават различните нива на модернизация: Паисий твори История, Караджич събира и записва истории. (Друг е въпросът, че в някои случаи – Косовския цикъл, например - той също не е далеч от идеята да твори „фолклор”.) Паисий е актьор, Караджич е посредник. Различното качество, с което участват във възраждането, е отношението към приказката като към Истина.

24 Паисий Хилендарски, История славянобългарска, С.: Български писател, 1989, с. 113-114.

25 Изразът е на Инна ПелеваИдеологът на нацията. Думи за Вазов, Пловдив, 1994

26 Ако се проследи Сборника от отбрани окръжни от освобождението до края на 1942, цитиран от Р. Даскалов (Как се мисли българското възраждане, С.: ЛИК, 2002, с. 350), ще се види, че – наред с годишнините от освобождението, Априлското въстание, гибелта на Левски, Ботев, Х. Димитър и Ст. Караджа, държавата много старателно се грижи да чества и духовни годишнини: на Неофит Рилски, братя Миладинови, Йоаким Груев, Любен Каравелов, П. Р. Славейков (изобщо отсъстващи или съвсем бегло споменати от респондентите в нашето изследване), както и на годишнината от създаването на „Софронието”.

27 Ср. Даскалов, Р., Възраждането като национален мит, - В: Батак като място на памет, С.: Изток-запад, 2007, с. 80.

28 Вж. по този повод вж. Фотева, П., „Родино! Твойта гордост кога бе по-голяма? Дали по времето на Левски и на Ботев, или в епохата на Георги Димитров?”, - В: Минало несвършващо…, с. 130-141

29 Имаше предложения, също така, за Деня на съединението (6 септември) и Деня на независимостта (22 септември).

30 В някои случаи се обособява т.н. „второ ниво”, третиращо елементи от “ longue duree”, където – в по-разгърнат вид – се очертава всекидневието, включващо не само върхови културни постижения, но и материална култура и начин на живот. Вж. например История на България за гимназиалната степен на общообразователните и професионалните училища, С.: Булвест 2000, 1993. Едва в последно време се правят известни опити за конструиране на учебниците като сравнение на идеологии, доктрини и политики, вместо като познатото хронологизиране на събитиен принцип.

31 Иванова, Балканите: съжителство на вековете…, с. 174-175

32 Пак там, с. 177-178

33 Вече споменах, че мощното присъствие на Тесла в сръбското изследване е явление от друг порядък.

34 Sugar, P., and I. Lederer, Nationalism in Eastern Europe, Seattle, 1969 , р. 46-54

35 Вж. напр. Иванова, Балканите: съжителство на вековете…, с. 205-206.