Употреба на емоциите: поглед върху българските текстове до средата на ХІХ век

Надя Данова.

През 1862 г. Любен Каравелов разказва следното, с което на практика той прави равносметка за извършеното от различните представители на българския ХІХ век за изграждането на българската национална идентичност:

... на народа били нужни не критически разсъждения, а прости разкази за неговата история и тази история той намерил в "Царственика" на Х. Дупничанина - история на народа в прости, разбираеми за него разкази и затова те имали голямо влияние върху развитието му. Омразата към гърците, временно заспала, се пробудила с нова сила. За Крум, победителя на гърците, учениците съчинявали похвални песни и оди, разказвали на бащите и майките си за неговите подвизи и за войните против гърците, четели им за Самуила, българския цар, и за Василий, който изваждал очите на пленените българи и оставял на сто души по един едноок, за да бъдат тези хора драгомани при завръщането в родината. Като слушали това, майките плачели, бащите се чудели на това зверство, а синовете се кълнели да отмъстят на гърците за своите нещастни деди. "Царственикът" можете да го намерите и сега у всеки грамотен българин. И ето, че се събудила любовта към своето, родното и името на гърка отново станало омразно.1

Това свидетелство на един съвременник на интересуващата ни епоха ме накара да започна изложението си именно с него, тъй като то до голяма степен отразява функционирането на ниво емоции на един от основните текстове, предназначени да работят за изграждането на националната идетничност на българите2. Както е известно, в основата на цитирания от Каравелов текст на "Царственика", издаден през 1844 г. от Христаки Павлович, е положена преправка на "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. Поради това и вниманието ми ще бъде насочено на първо място към текста на приключената през 1762 г. "История славянобългарска" на Паисий. Би могло да се твърди, че това е най-ранният текст, позволяващ по-пълни и многостранни наблюдения върху ролята, която се възлага на емоциите3 в стратегията на един текст. Плод е на епоха на сериозни изменения в живота на българското общество, свързани с постепенната интеграция на Балканите в европейския капиталистически пазар и имащи за пряка последица новите очертания, които светът добива в съзнанието на българите.

Още встъпителните думи към текста на Паисий4 подготвят читателя за четиво, което той трябва да възприеме не само "с ума", но и "със сърдцето" си. Тук присъстват думите, препращащи към емоциите "срам", "гордост", "смирение" и "презрение". Ясно се долавя обидата у Паисий от подигравката и укора на другите "племена и народи", че не познаваме своята история. Отново във встъпителните страници на своята история Паисий въвежда и понятието "обич", като подчертава, че книгата е предназначена за онези, "които обичат своя род и своето българско отечество", а и той самият "твърде много е обикнал българския народ и отечество". Пак тук той декларира, че негова цел е да накара читателя си чрез знанието за делата на неговите деди "да се гордее със своя род и език". В предисловието на Паисий присъства много осезателно и друга една емоция, която е предназначена да предизвика срам и да стимулира към самоосъзнаване - гневът. Авторът излива гнева си чрез заклинанието : "О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?", което преминава в аргументация чрез претендиращ за истинност текст5. В предговора е изразена и една друга емоция, която не е назована директно - страхът. Тя прозира ясно в думите, звучащи като предупреждение: "Преписвайте тази историйца, и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и я пазете да не изчезне!" Това е страхът от непознаването на миналото на собствената общност, незнание, което е равносилно на отричането на нейното историческо битие.

Прочитът на Паисиевата история с оглед на търсения от нейния автор емоционален ефект ни дава основание да твърдим, че една от първите задачи на текста е да поднесе исторически сведения, които да подхранят чувството за национална гордост у българите. Това чувство се внушава директно:

От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първи те са се кръстили, най-много земя те са владели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от български род и език...

Чувството за гордост се изгражда и индиректно чрез привеждането на факти, които на първо място отграничават българската история от историята на останалите народи и на второ - показват, че тя е най-славната в съпоставка с тази на другите народи. Авторът поставя много силен акцент върху принадлежността на българите към огромното море на славянството, заляло от незапомнени времена Европа и продължаващо да играе роля в европейската история "и до днес", което той подчертава многократно. Паисий поставя силен акцент върху славянската идентичност на българите, което намира отражение и в самото заглавие на труда му. Той включва в българския национален разказ: победните битки на българите над много народи, завладяването на "цялата маджарска земя" от българите, превръщането на маджарите в данъкоплатци, както и налагането на волята на българските царе над населението на север от Дунав. В разказа са включени и въобразените български владетели крал Вукич и княз Драгич, които се отличават на бойното поле през V век. За този ранен период Паисий твърди:

Откакто българите излезли от Волга и дошли край Дунав, изминали 300 г. Имали много вождове и князе през тия години, но само пет от тях, които се наричали крале, се именуват до крал Батоя. Имали престола си във Видин и в Свищов покрай Дунав.

Силният и храбър в битките крал Батоя завзема Нишка епархия, Скопската и цялата Охридска земя и патриаршия и поставя престола си в Охрид, Юстинияновия град. Крун и Михаил завземат от гърците "епархиите Софийска, Филибелийска, Самоковска, Щипска, Струмишка и Едрине и заселили по тия страни и епархии българския народ". Паисий полага усилия да превърне в източник на национална гордост и основния за националната идентичност на един народ проблем - този за неговия етногенезис Той се опира на южнославянската и източнославянската историографска традиция от XVII-XVIII в., за да конструира генеалогията на българите, започвайки от Потопа, Ной, неговите синове и внуци. Така Паисий се опитва да подхрани чувството за гордост, като създаде усещането за дълготрайността на общността, за нейното постоянно присъствие в човешката история. Очевидно е, че при условията на чуждото политическо владичество на Балканите като първостепенна задача пред идеолозите на етносите, които нямат своя държава, се очертава създаването на внушителна генеалогическа конструкция на общността и нейните владетели. Разказът на Паисий поставя акцент върху принадлежността на българите към славянския род, като той не прави разлика между славяни и прабългари - последните той също смята за славянско племе. Източник на гордост е и блясъкът на пантеона от величави български владетели, сред които се отличават особено онези, които са спечелили славата на завоеватели, онези, при които българската държава достига най-голямо териториално могъщество. За Паисий несъмнено българската история през Средновековието - периодът на заселването на българите на Балканите и българската самостоятелна държава - е периодът, предизвикващ гордост с високите бойни и държавнически качества на българите. Той търси внушаването на национална гордост, описвайки българските царе като войни, които "не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Един отивал срещу десет без страх... Такива били в началото българите, силни и яки във война." Според Паисий епохата на подем е свързана със съществуването на българската държавност през Средновековието, когато българите са имали "царство и държава". Този период е свързан с могъществото на българите, които "са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе". Прави впечатление, че чувството за гордост трябва да бъде подхранено дори от разказа за жестокостите на българските владетели. Такова чувство трябва да събуди повествованието за отрязването на главата на византийския император Никифор и превръщането й в чаша от Крум или завладяването на "Двете Влахии" от Асен, който заповядва отрязването на езиците на власите, "четящи на латински език" и изповядващи "римско изповедание и вяра".

Във встъпителните страници на Паисиевата история се коментира и чувството за срам. Читателят, който не познава историята на своя народ, "ще се срамува". Няколкократно се подчертава, че има такива българи, които се срамуват да се нарекат българи, които се срамуват от своя род и език, от своя прост произход, от това, че са прости орачи, копачи, овчари и занаятчии и поради това се "влачат" по чужд език. Паисий прави опит да модифицира това чувство за срам и да го превърне в неговата противоположност - в добро самочувствие, противопоставяйки добродетелите на простите българите на хитростта, непочтеността и горделивостта на по-изтънчените и по-учени гърци.

Текстът на Паисий внушава особена емоционална обвързаност към земята, която той счита за "своя". Тук става дума не само за просто завладяване на дадена земя, а за превръщането й в "своя" чрез отседналост, маркирайки я със символите - град, крепост и столица като опори на идентичността. Когато се говори за стремежа на българите да намерят "добра и плодородна земя", т.е. с очевидното желание за трайно отсядане, Паисий изброява земите на юг от Дунав, Тракия, Македония и част от Илирик, и добавя: "И населили се българите в тая земя и досега, както се вижда". Изразът "и досега", който присъства многократно в разказа на Паисий, фактически е натоварен с функцията на мост, осъществяващ връзката между описваната епоха и сегашния момент, т.е. изразява стремежа на автора да внуши чувството за континюитет в историята на българите и най-вече в дълготрайността и непрекъснатостта на тяхното присъствие в тези земи. Текстът на Паисий говори за желание на автора да формира чувството на привързаност у българите към обитаваната от тях земя. На няколко пъти Паисий подчертава, "най-сетне те (българите) намерили толкова хубава и изобилна земя". Нещо повече: това събитие добива сакрален смисъл, тъй като е осветено от Божията воля: "Било воля Божия да се насели славянобългарският народ в тая земя". Разкрива се и друг тип връзка между българите и земята: българите помолили през 328 г. византийския цар Валент да им разреши да се поселят на юг от Дунав, тъй като те "обикнали тази земя".

Паралелно с изграждането на чувството на гордост и привързаност към собствения род, език и земя авторът натрупва фактите, които трябва да отграничат своето от "другите", като породят негативни емоции към тях. На първо място сред "другите", от които българите трябва да бъдат отграничени, са гърците, които принадлежат към същата религия и са по-напред в своето социално развитие, поради което са и по-опасни за българската национална идентичност6. Така образът на гърка изглежда по следния начин: гъркът е по-културен и образован, с по-добри обноски, но той е горделив, хитър, безмилостен, алчен, жесток, граблив, непочтен, неблагодарен, завистлив, некоректен. Социалната характеристика на гърците като търговци ги противопоставя на простите и незлобливи българи, които са земеделци, овчари и прости занаятчии, и които могат да бъдат измамени от хитрите търговци. Годините на византийското владичество над българите е наречено "гръцко робство", като се настоява, че византийците носят вина за османското завладяване, тъй като те повикват турците на помощ срещу българите. Доказва се и гибелната роля на гъркинята, влязла в дома на българските владетели, като например коварната красавица във въобразения български царски двор на Йоан Владимир. Напълно закономерно коварният убиец Иванко забягва при гръцкия цар и се оженва за гъркиня.

Разказът на Паисий внушава по директен и индиректен път различни елементи, изтъкващи негативни черти у Другия, с който става сравнението, за да се докаже превъзходството на Своето. Този метод на изграждане на националната идентичност рефлектира в отношението към Другия, който естествено във всичко трябва да бъде по-долен от българите. Същевременно текстът на Паисий позволява да се долови и чувството за малоценност у българите, плод на съприкосновението между представителите на различни общества, на различни социални слоеве и техните различаващи се култури. Антитезата Свой - Друг, придобила в нашия случай формата на противопоставянето между представителите на отседналите отскоро войни и гордеещите се с империята си византийци, между варварина и представителите на блестящата с разкоша и културата си Източна империя, получава израз и в сравнението между бедния земеделец (орач и копач) и простия занаятчия, от една страна, и будещия недоверие търговец, от друга. Впрочем това е изобщо недоверието към онзи, който в различните случаи е представителят на враждебната империя, на чуждата цивилизация на града и неговите закони на поведение или на висшите социални слоеве с техните отработени вече обноски. Свидетели сме на функциите на идентификационния механизъм, издигащ простотата на Своя в ценност, противопоставена на високата образованост на Чуждия. Впрочем ще припомня, че това е времето, когато в редица български селища централните чорбаджийски махали започват да се наричат "гръцки", т.е. извършва се инстинктивно известно наслагване на елементи от разнородни идентичности - социална и етническа, което естествено може да инжектира допълнителни негативни емоции към гърка. Естествена последица от това е съответното натоварване на образа на гърка с допълнителните отрицателни щрихи, плод на имуществени и социални противопоставяния. Недоверието и отрицателното отношение към търговеца, което откриваме през епохата на укрепването на търговския капитал и в други общества на Балканите7, придобива у идеолога на българското национално утвърждаване смисъла, силата и ролята на бариера, отделяща българите от Другия, както и на стимул за подхранване на съзнанието за високата стойност на ценностите на собствения народ, т.е. пренася се на етническа основа.

Изграждането на неприязнено отношение към гърка се осъществява в Паисиевата история и чрез примери от най-новата и близка до автора история. Срещу Другия, този път представител на църковната йерархия, се отправя обвинението: "...когато турците завзели и поробили България, тогава цариградските патриарси с турска помощ и насилие отново завладели търновската патриаршия под своя власт и за пакост и поради злоба, която имали към българите, още в началото не назначават на българите епископ от български род, но все от гръцки род. И не се грижат никак за българските училища за учение, но обръщат всичко на гръцки език. Затова българите си останаха прости и неучени на изкусно писание, а много от тях са се обърнали към гръцката култура и учение и слабо се грижат за своето учение и език. Тая вина на българите произхожда от гръцката духовна власт". Към характеристиката на гърка - представител на църковната йерархия, който не се грижи за българската култура, се добавя и укорът за упражняването на грабителска политика: "И голямо насилие търпят несправедливо в тия времена от гръцките владици, но българите ги приемат благоговейно и ги почитат като архиереи, плащат им двойно дължимото". Хилендарският монах привежда своя читател през безбройните сцени на кръвопролитни сражения, в които основен и постоянен враг на българите са гърците. Той изрично подчертава: "Българите имали и други крале и царе в съседство с България - татари, маджари, немци, латинци, сърби; рядко понякога водели война и бой с тях, а с гърците - непрестанно. Рядко някога имали мир, но все война, бой и вражда имали помежду си". Ефектът от използвания от Паисий метод за формиране на определени негативни емоции се долавя много отчетливо по бележките към различните преписи на Паисиевата история, която се възприема от следовниците на Паисий като текст "на пакост греком".

Насочвайки основните си усилия да прокара разграничителна черта между българи и гърци, Паисий очевидно се бои от изкушаване на българите от гръцкия език и култура, довело до погърчването на някои от тях. Същевременно той полага усилия да отграничи българите и от останалите славяни, стремейки се да внуши на своите сънародници, че те са най-достойни сред Другите в общността на славяните, тъй като българите да допринесли за разпространението на християнството сред другите славяни. Той изброява сред славяните сърби, хървати, руси и немски славяни с "римска вяра". Изпитвайки несъмнена симпатия към сърбите, Паисий разказва подробно за техните царе и за династическите връзки между българските и сръбските владетели. Същевременно Паисий държи да очертае нова идентификационна граница между българите и останалите славяни. Той настоява, че българите са имали много по-дълго време самостоятелна държава през средновековието в сравнение със сърбите, че те са имали по-славни царе, които са оставили по-трайна диря в историята и съчиненията на чуждите автори, че сърбите не са имали градове, и кралството им било много малко по размери и съществувало късо време. Паисий посвещава цяла глава от своята история на сръбските крале - само и само за да покаже предимствата на Нашите пред Техните, като се впуска в подробни разкази за сръбските крале, доказвайки, че те са от латински род, а не от сръбски, че взимали жените си от други царе и крале, та затова нямали от сръбски род никакво поколение - ни мъжко, ни женско. Паисий разказва, че сред сръбските владетели има отцеубийци, насилници, като негативните характеристики се сгъстяват особено много в образа на Стефан Душан. Българските царе са несъмнено по-силни в боя, по-достойни, по-морални, по-красиви и внушителни физически. Паисий отправя обвинение към сръбските автори, че съзнателно са скрили българския произход на светия цар Йоан Владимир. Подчертава, че русите и немските сърби несправедливо се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни и нямат своя история."Но тия руси и сърби, настоява Паисий, да благодарят на Бога, задето ги е запазил от агарянско робство и от гръцка архиерейска власт, от която българите страдат". Полага усилия да трансформира чувството за обида от обвинението на сърби и гърци, "че нямаме своя история", че сме прости и безкнижни в стимул за осъзнаване и мобилизация, както при него самия то е станало стимул за написването на "История славянобългарска".

Негативни емоции е предназначен да предизвика и разказът за османското завладяване. Именно историята на Паисий книга съдържа оценките за османския период, които трайно навлизат в българския национален дискурс през XIX и XX в.8 Според историята на Паисий турците са завоеватели, насилници, виновници за унищожаването на постигнатото от славната българска средновековна държава, в която между другото, според него, имало и развито книгопечатане. Думите, които са използвани в случая за описание на случилото се, са: турците са "поробили" и "завладели България", "от това време и досега държат в робство и угнетяват българската земя", българите са под агарянска власт. Търси се ефектът от въздействието на присъщия на националния наратив елемент - споменът за значимите травми. Ето картина на случилото се в България след завладяването й от султан Мурад:

Когато завзел българската земя, избирал и отвличал със сила много народ, млади и красиви юноши, събирал ги в Едрине, записвал ги еничари в турската войска и ги потурчвал насила. Така хората в онова време имали скръб върху скръб и жалост върху жалост. Плакали горко и жалостно по българското царство. Така неутешимо ридаели и въздишали и по своите чеда, майки, бащи и сродници. И имали хората от онова време голяма тъга и жалост под турската власт. Турците избирали църквите, които били хубави, и ги обръщали на джамии. Отнемали също от християните църковните и манастирските места, големи къщи, ниви, лозя и хубави места - къде, каквото искали. Убивали християнските първенци и заграбвали имотите им. Това първо поколение хора, при които било завзето българското царство, имало голяма скръб, жалост и плач, докато преминал тази пръв човешки род.

Според Паисий след първата вълна на насилие последвал период на сравнително смекчаване на наложения режим:

Следващите поколения постепенно навикнали да живеят с турците. Така и турците отпърво били свирепи и големи грабители. Когато се закрепили на цариградския престол, поучили се от християнския ред и донякъде престанали и се засрамили да грабят безсрамно християнските вещи и имоти и за известно време отначало, но пак окаяните в днешно време нямат никаква правда, нито съд.

В историята на Паисий турците присъстват като потисници, грабители, унищожители на българската държава, култура, книжовност и народ. Завоевателят е обрисуван в най-черни краски, като особено емоционални описания съдържат сцените с новомъчениците за вярата, отстоявали заедно с източноправославната си религия и народността си. Подчертава се, че българите изпитват по-тежко "агарянското робство" в сравнение с останалите балкански народи, тъй като са по-близо до Цариград. Поради това и те са по-изостанали в културното си развитие. Подчертава се, че сърбите, които са османски поданици, са по-прости и по-бедни от българите, докато тези в "немската държава" са по-изкусни и образовани.

Предназначен за читателска публика, сред която преобладават източноправославните християни, и за която до късно религиозната идентичност се покрива с етническата, разказът на Паисий цели формирането на негативни емоции и към католицизма. За това намерение на автора свидетелства присъствието в неговата история на разказа за мнимото опустошаване на Зографския манастир от латините9. Този разказ поставя акцент на разграничаването между православните и принадлежащите към западната църква, въпреки че Паисий смекчава отчасти православногъркофилската тенденция в използвания руски превод на Цезар Бароний, което дава основание да се допуска, че Паисий е желаел неговата творба да има отклик и сред католиците българи.

Независимо от това, че общата атмосфера, създадена от Паисиевият разказ е мрачна, в текста има и някои пасажи, които вероятно са предназначени да внушат известна надежда и оптимизъм у читателя. Още във встъпителните страници Паисий настоява, че българското царство не е "окончателно отхвърлено и забравено от бога". Този оптимизъм се подхранва и от духа на целия исторически разказ, изпълнен с победни сражения независимо от това, че в него е много силно и присъствието на потискащи травми - поражения и опустошения. Оптимистично чувство подхранва и формулираната от Паисий теза за особената мисия, възложена от Бога на собствения народ, присъща за процеса на формирането на националната митология. Така според Паисий, Бог е издигнал царството на българите против гордите гърци, за да ги "смирява с тоя малък и прост български народ". Провиденциалистичният дух на средновековната историография се свързва с целите на автора, стремящ се да подхрани оптимизма на своите сънародници, като ги убеди, че те могат да разчитат на помощта на Бога, който не ги е отхвърлил и забравил окончателно.

Многобройните преписи и преправки на Паисиевата история, използването й при създаване на други исторически съчинения и влиянието й върху много поколения българи и до днес, дават основание да се твърди, че именно заложеният в тази текст проект за формиране на определени емоции е добил възможността да влияе върху българското общество от втората половина на ХVIII и през ХIХ век, и да изиграе основна роля в изграждането на националната идентичност.

От същите години датира и съставената от неизвестен българин в атонския манастир Зограф "История в кратце о болгарословенском народе"10. И тук авторът ясно показва желанието си да формира чувството на гордост у българите, като той се стреми да постигне това на първо място подчертавайки принадлежността на българите към голямото семейство на славяните. Изложението на историческите събития започва с преселението на българите и завършва с падането на им под османско власт. Подобно на Паисий авторът на Зографската история проявява недоверие към гръцките източници за българската история. Избирайки за свой основен извор труда на далматинеца А. Качич-Миошич "Приятен разговор за славянския народ" (1756) авторът се стреми да възпее славните дела на "славянския народ", в който са включени всички южни славяни - хървати, сърби, словенци и българи. Тук присъстват множество разкази за българските владетели, с които се обогатява националната митология. Въведени са нови личности и герои като крал Илирик и неговите потомци Брем и Болг, които си разделят земята и приемат името българи по името на Болг. Поставяйки акцент на принадлежността на българите към славянството, авторът на Зографската история набляга на династическите връзки на българските и сръбските владетели. Той привлича нови данни, които му позволяват да отведе миналото на своя народ още по-назад в историята. В пантеона на българските владетели са описани 41 личности, от които 9 легендарни, като те са украсени с най-славни дела. След текста са прибавени 36 български светци и 5 византийски императори, смятани за славяни. Набляга се много на победните битки, удържани от българите над другите народи. Зографската история импонира на българските образовани мъже от епохата на изграждането на българската национална идентичност и най-вече на Г. С. Раковски в стремежа му да свърже миналото на български народ с легендарните илирийски крале и да намери доказателства за още по-древния и славен произход на българите. Тук отсъства ярко изразеното отрицателно отношение към гърците и византийците, което откриваме у Паисий, като тук изобщо преобладава много по-спокоен тон на изложението в сравнение с този на Паисий.

В края на XVIII в. е завършена "История во кратце о болгарском народе словенском" на йеросхимонах Спиридон, която до голяма степен обогатява травматичните елементи в националния наратив11. И при Спиридон, както и при Паисий присъства библейският разказ, отвеждащ генеалогията на славяните далече назад в човешката история с цел подхранването на националната гордост. Спиридон създава собствен български вариант на сарматската теория за произхода на българите, като я съчетава с илирийската теория, присъстваща в Зографската история, което позволява обогатяването на миналото на общността с повече герои и конструирането на още по-продължително историческо битие. Така тук отново се появяват митичните личности на краля на мизите Илирик и неговите потомци Болг и Брем, които си разделят земята, като българите водят името си не от река Волга, а именно от Болг. Спиридон допълва, "а от болгаров серби", т.е. българите имат първенство по отношение на западните си съседи. Нещо повече: Спиридон не пропуска да каже, че името на сърбите означава "по римскому язику роби". Тук присъстват личността на Крум - Победител и Завоевател, а историята с превърнатата в чаша глава на Никифор се разказва на два пъти, т.е. жестокостите, извършени от Своя владетел могат да бъдат считани за повод за гордост. Обогатявайки българския пантеон с имагинерни личности, Спиридон приема, че първи български владетел е крал Илирик, който е бил "голем юнак и биеше ся всегда с окрестния народи и побеждаше всуде... и сотвори гради 3 на Истром сиреч Дунаем".

Както у Паисий, така и тук присъстват изразите "и до днес", с които авторът се стреми да създаде чувството за континюитет. Той не пропуска да подчертае, че българите "и до днес" споменават в песните си българския крал Коледа, син на Бладиля, баща на Брем и Болг. И в разказа на Спиридон присъства типичния за националния разказ мит за "първостта" на собствената общност в имащите значение с оглед на самоиндификацията на общността феномени: "Българский народ ест един первейший и старейши во християнстве же и в церкве". Изложението на Спиридон е темпераментно и съдържа натоварени с много емоции оценки за описваните личности и събития. Описани са и множество сражения на българите със съседни и по-далечни народи, като се поставя акцент на победите на българските царе. Заслужава внимание и интересното обстоятелство, че Спиридон насочва вниманието си към античността, за да почерпи от нея аргументи за миналото величие на своя народ. Така той възприема митичния разказ за войната на славяните с Александър Македонски, в резултат на която възхитеният от смелостта на славяните Александър им дарява грамота изписана със златни букви "народ славен и непобедим" и "еще же и царскую титлу за превеликую храброст и за приславную победи". Така според този обичан от славянската историография мит Александър Македонски става кръстник на славяните и те водят името си от думата "слава". В основата на мита е тезата, че славяните са коренно население на Европа и поради това присъстват във всички по-важни събития от античната история. Особено внимание се отделя на Асен, който според Спиридон е "Первий цар Болгарский" и получава царска титла и царска корона от византийския император. Подчертава се, че за втори път след Александър Македонски на българите е оказана такава чест.
Освен да подхрани чувството за гордост, текстът на Спиридон има и задачата да внуши враждебни емоции към гърците. В това отношение особено характерен е следният пасаж, който е включен в множество преписи на Паисиевата история през XIX век, тъй като очевидно е отговарял на антигръцките настроения на разпространителите й:

Селим же посла отца своего в заточение, он же мало пожив умре; также и двоих братиях своих убил Селим. Сей безбожний Селим, цар турский, наустен от патриарха константинополскаго истребити власт от болгаров и от сербов... Глаголет ечи патриарх тако:... аще хощеши имети царство твое покойно, истребити от них власт и началство и всиякаго благороднаго и епископов да будет от языка того.

Цитираният пасаж от Спиридоновата история явно иска да внуши недоверие и ненавист към коварния и лукав интригант, който е слаб и не действа открито с оръжие в ръка, а подмолно, използвайки силата на османците. За да се подсили усещането за отграничаване от гърците, авторът настоява, че те произхождат от четвъртия син на Яфет Йоан, докато българите - от шестия - Мосох. Спиридон подобно на Паисий се стреми да подсили националното самочувствие на българите поставяйки акцент на победоносните за българите войни срещу латини, немци, франки и пр.

Тук присъства травматичният разказ за злините, претърпени от българите от опустошителните набези на кърджалиите. Прави същевременно впечатление, че и при Спиридон, както и при Паисий племенното родство на българите със сърбите има значенето на връзка, на която се набляга многократно. Това чувства за принадлежност към общността на славянството намира израз в разказа за сръбското въстание и в обрисовката на образа на българи и сърби като Братя по злощастна съдба, пострадали еднакво от зловещите планове на султана и патриарха. Забележително е и обстоятелството, че разказът е доведен до съвсем близък период от историята, като в него са включени и събития от началото на XIX век. Спиридон възприема обогатяването на разказа за българската история с лицата и събитията, внесени от Зографската история. Чрез неговия ръкопис всичко от Зографската история, липсващо у Паисий, преминава в по-късните компилации и преработки на Паисиевата история и достига до "Царственика" на Христаки Павлович, издаден през 1844 г.

За разлика от Паисий, който завършва разказа си с османското завладяване, Спиридон довежда разказа си до своето съвремие, което му позволява да прибави нови подробности за насилията на турците. Насилието е във всичко и навсякъде и най-вече по отношение на религията. Това, което се е случило, според Спиридон "никой ум да си представи и никой език ни може да изрече", за да се опише "Божиият гняв, който се е стоварил върху християните": това са изгорени градове, избити и отведени в робство хора, костите на избити и непогрeбани българи, "глад, какъвто не е имало от сотворението на света". А тези, у които са се спасили от глада, стават жертва на изпратени от Бога вълци, които нападат денем и нощем. Градове и села остават празни, земята опустява от всичките си блага, и хора и добитък и плодове. Както Паисий, така и Спиридон поставя хода на събитията в зависимост от Провидението, което ръководи човешките съдбини, като награждава хората за добрите дела и ги наказва за техните грехове.

Спиридон въвежда тезата за "второто опустошаване на България" при султан Селим II, който избива българския политически и църковен елит. Според Спиридон именно цариградският патриарх посъветвал султана да обезглави българската общност, ако не иска да пострада царството му, както е пострадало гръцкото. Тогава Селим потегля срещу Търново и подлага на сеч всички високопоставени българи, които не приемат "турска вяра". Тяхното богатство е разграбено и на сто кораба закарано в Цариград. Цяла България пострадва и много черкви са съсипани. Така Спиридон въвежда тук в разказа нов образ - този на цариградския патриарх, който е демонизиран.

Тук заслужава да се подчертае, че Спиридон е от образованите българи, които се ангажират с разпространяването на пророчески текстове като прочутия текст Виденията на Йеронимос Агатангел, предвещаващи падането на османската власт и изиграли ролята на елемент от руската пропаганда, подготвила духовете на Балканите за предстоящите военни конфликти с Високата порта. Тези текстове, съдържащи многопосочни и твърде неясни послания, са давали възможност на всеки да открие в тях предвестие за случване на желаното и очакваното12. Според Спиридон завладяването на България също е "изпълнение на слово пророческо, говорещо от името на Господа", който унищожава четирите християнски царства на Балканите заради техните грехове. Разказът на Спиридон, подчинен несъмнено на задачата да формира българската национална идентичност, е предназначен същевременно да задълбочи пропастта между православните българи и западните християни. В него освен измислената легенда за опожаряването на Зографския манастир от кръстоносците, присъстват и множество пасажи, посветени на доктриналните различия между православието и католицизма, предназначени да отблъснат българите от "папските ереси" и "варварските обичаи на католиците".

Цялостният текст на Паисий, целящ формирането на определени позитивни и негативни емоции, присъства изцяло в неговите два преписа, направени Софроний Врачански (1765 и 1781). От ръката на Софроний също излизат текстове, съдържащи пророчества, които са продължение на една средновековна традиция и са предназначени да формират атмосферата на надежда за предстояща промяна13. Същевременно Софроний е автор на текстове, които са свързани с очерталите се през началните десетилетия на XIX век нови тенденции в духовния живот на българите. Става дума за проявленията на принципите на голямото идейно движение Просвещение, което естествено слага своя отпечатък върху представите на българите за света и върху процеса на формирането на българската национална идентичност. Основен елемент във вижданията на носителите на идеологията на Просвещението в българското общество е новото възприемане на неправославния свят. Западният свят, считан доскоро за свят на еретиците, се превръща постепенно в съзнанието на образованите българи в Просветена Европа, от която трябва да се учим. Въпреки острата реакция на Цариградската патриаршия и висшето духовенство срещу идеите на Просвещението и срещу връзките със Западния свят, редица представители на българската интелигенция се насочват към европейския културен идентификационен модел. В техните трудове, изиграли основна роля при утвърждаването на българската национална идентичност през XIX век общоевропейските ценности на модерната епоха излизат на преден план. Най-ранните текстове, които дават възможности за наблюдения в тази насока, са именно текстовете на Софроний, предназначени да стреснат и мобилизират българите, посочвайки им примера на други общества. И при Софроний изливането на гняв е свързано с желанието да бъде събудено чувство на срам у българите от собствената им изостаналост: "Оле, неразсудност болгарска и голямая глупавина: потемнели и померкнали от пианство и не хочут да са мукает и да са потрудят да приведут мудраго даскала и учителя да научат чадата своя на мудрое книжное учение". Следва типичния за пропагандата на Просвещението на Балканите апел обществото да дава средства за училище, а не само за църкви и поклоннически пътувания. Софроний иска да засегне своите сънародници и да ги амбицира: "Я разсмотрите, о роде болгарский, кой друг язик тако глупав и неучен и под иго покорен толкова". Същевременно иска да събуди чувството на възхищение пред образоваността на гърци и западноевропейци: "Я вижте греците, вижте арменците, вижте евреите и вижте европияните, и они вси не са ли человеци като нас, ала с това учение станали господари, станали властелини сас учителное блистание светят на свето и не са като нас померкнали, потемнели, помрачени и сас ум и сас тяло"14 Емоциите, които предизвикват образите на гърците и османците, присъстващи в автобиографията на Софроний, са до голяма степен противоречиви, но общо взето бихме могли да кажем, че те пораждат по-скоро неприязън15. Образите на френските крале в текстовете на Софроний се предназначени да предизвикат положителни емоции, най-вече уважение и възхищение, и те са посочвани като примери за силни, мъдри и справедливи владетели, покровителстващи законността и науката. В духа на идеологията на Просвещението в Европа и на Балканите е превъзнасянето на образа на "просветения и справедлив монарх", който в текста на Софроний е представен от мъдрите, справедливи, силни, далновидни и благочестиви френски крале16. Сравнено със словото на Паисий, който се стреми да вдъхне себеуважение на българите, изтъквайки като добродетел тяхтната простота в сравнение с мъдрите и политични гърци, словото на Софроний дава нова класификация на ценностите, формиращи новата общност. Модерната епоха не търпи невежеството, което е срамно и е свързано с робското покорство. Знанието, което прави хората "господари" и "властелини", стои над всичко като ценност. С цел да амбицира своите сънародници Софроний отново ще посочи примера на Другите - на гърци, сърби, руси и "другий вери" и в обявлението за своя Неделник (1806). Пренареждането на ценностната система проличава и по неговото настояване, че даването на пари за издаването на неговата книга на "болгарский простий язик" "е по-добро и от хаджалик и от Святая гора". Тук той апелира не само към религиозното чувство на читателя, но и към неговото тщеславие, обещавайки му, че "на хиляди церкви ще са помянуват имена вашия, докле свят стои"17.

Ролята, която се възлага на емоциите, може да бъде доловена и в "Буквар с различни поучения" издаден през 1824 г. на Петър Берон18. Предназначена за българските училища тази книга има задачата да научи българските деца "по нас" да четат книги на "нашия прост език", като се настоява, че българските училища трябва да бъдат организирани по образец на "Европските", т.е. засвидетелствано е чувство на уважение към европейските общества. В предговора и послеслова на буквара изобилства типичната за епохата на формирането на националната идентичност терминология като: "род", "единородни", "любородни", "должност", "полза на рода", "нашият народ", "единоплеменници", "нашият език" и пр., предназначена да подхранва чувството на привързаност към своята общност. Набляга се на необходимостта училището да създава атмосфера на позитивни емоции, а не на "страх и треперение". Най-първите понятия, които българското дете е трябвало да възприеме, овладявайки четенето, са понятията за собственото тяло, семейство, дом и заобикалящата го жива и нежива природа, детето трябва да придобие представи и за основните дейности на човека, за социума, в който живее, и неговите основни действащи фигури и взаимоотношения. Дават се понятия, който маркират на първо място очертанията на най-близкия свят - "България, българин, София, софиянец, Търново и търновчанен". Тук присъства "Турция, турчин, Цариград и царогражданен". Следват понятията, разкриващи мястото на индивида по отношение на света, дават се представи за основните континенти, европейските държави и техните столици, т.е. още с първите си познания, придобити от книгата, детето е трябвало да почувства присъствието си на този реален и обозрим свят, да съотнесе известното до този момент и научаваното ново, своя ментален свят, към останалия свят, в който първо място заема европейският свят с неговите символи.

Към европейска самоидентификация са насочени и всички текстове в тази книга в частите "Добри съвети", "Умни отговори", "Басни" и "Различни истории" - текстове, извлечени от трудовете на античните автори, които през епохата на формирането на модерна Европа започват да функционират в културния живот при изграждането на буржоазния морален кодекс. Пред детето се изправят образите на Талес Милетски, Епиктет, Аристип, Демоник, Александър Македонски, Аристотел и Филип Македонски, които трябва да очертаят примерите за следване. И нека подчертаем: за Берон е било ясно, че в случая античната цивилизация с нейните герои и ценности служи за основа на формирането на идентичността на съвременна Европа. Последните части от учебника "Физически сказания" и "Аритметика" също представляват светско четиво, опиращо се на познанията на тогавашна Европа за човека, за живата и неживата природа, които отново насочват към идентификационния модел на Европа. Отново звучи предизвикващото срама на българите припомняне, че те "се намират от толкози время в темнота без наука" и че трябва да се амбицират за да заемат чрез просвета мястото си сред европейските народи.

През 1835 г. излиза от печат и няколкотомното "Славеноболгарское детоводство" на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, позволяващо наблюдения върху стратегията на учебникарския текст да формира определени емоции19. Текстът на учебниците дава основание да се мисли, че една от основните задачи на авторите е била да подхрани чувството на обич към българското и национална гордост у своите ученици. В част първа, представляваща буквар се дават примери, които не са емоционално неутрални: "верен българин", "юнак българин", "окаяннната Болгария", "славни славяни"20. Изброявайки най-високите планини в Европа, се дава за пример гордо "Ем (Балкан) болгарский"21. Емоции - този път на срам и гняв - цели да предизвика част трета от учебника, съдържаща граматика, предназначена за "горката нежна юност славеноболгарского рода".

В "Словеноболгарское детоводство" отсъства част, посветена специално на българската история, но затова пък българското минало присъства дори и в уроците по граматика, математика и география. Частта от тази книга, която дава най-обилен материал за наблюдения с оглед на темата ни, е том пети, посветен на географията. Още в частта на този учебник, съдържаща общото описание на Европа, Бозвели декларира европейската идентичност на българите, като Европа е обрисувана в най-положителни тонове. Частта от географията, посветена на България, представлява географско описание, в което е вплетен историческият разказ. И този разказ е изцяло конструиран според каноните на "националния разказ", който трябва да докаже континюитета на националната общност във времето, далечните й исторически корени и славното й минало:

Болгария ся именува нашата земля у която живееме и некогаж имала особните си владетели и князи, от които се лишила и впаднала в поданство у 14го века, л. г. Нейното имя происхожда от болгарските наши праотци, които дошли от Асиатска Сарматия и Волга река и основали Болгарското царство покрай Дунава у шестаго века, което напред ся именуваши Долна Мисия и Татарская Скития-Понтийская же Скития и Малая Болгария - защо великая Болгария ся нарича оная, която е до нине, около Волга река....

Самото описание на България е предназначено за предизвика обич и привързаност: нейната природа е прекрасна, тя има богата и плодородна земя, здравословен климат, прекрасни планини, гори и равнини, изобилстващи на всякакви култури, храни, вина, коприна, добитък, дивеч и плодове22. Ето например думите, с които е описан град Свищов:

Свищов, град край Дунава, на радостотворно място, верху шест холми разположен, с доброизрядное пристанище (лиман), покрай което има чиннорядовни и порядочно разположнии торговскии магазии, три церкви, две прекрасни и чиннопорядочнии училища. У Горня махала ся предава аллилодидактическое и елиногреческаго диалекта учение. Подобно и в Долня махала, славеноболгарскаго диалекта. Поместний производ: има изрядно добровкуснии вина, от които правят велика торговина по много места и по страннии царства. Природно място е, има весело радостотворнии и изряднейшии прекрасни разходки; най-паче монастирското негово месторазположение и естествоводоточний каменноклоденец (Таш бунар), на когото водата е чистобистра и изрядновкусна. Той град е прехвален и досточутен за мира, който стана в лето господне 1791-го между немците и турците. Под града, до 1/2 миля, са намерва, к восток, едно място което ся именува Стеклен, на което у римското време бил крепкий град, именувал ся Секоризка (предхранение, предпаза). Зато ся намерват и до днес многодревнии вещи - антики и слова по латинскаго диалекта. Нахождят ся у него до 3 000 турски домове и до 1 000 болгарскии. Жителите са любочестнии, любоучитнелнии и весма рачителни на торговщината, торгующе с многии места, с разнии торговини и купли.23

И тук присъстват мисли, предназначени да събудят чувството за вина и по този начин да се породят амбиция за учение:

Болгарите общо са простосердечни, в науката никак несклонни и нерачителни, обаче страннолюбци, благоговейни, трудолюбиви, спокойни и мирни, добросклонни и остроумни. Но неучението ги прави совсем диви, невежи и посмеваеми от другите изкусни и учении европейски народи". Описанието на различните български селища е наситено с история, в която присъстват героични събития и образи на Своите Герои, като се подчертава ролята на българските "особни владетели и князи", от които се България "се е лишила.

Учебниците на Бозвели и Васкидович представят нашите съседи изцяло в положителна светлина, като особено съществен е акцентът, поставен на необходимостта българите да черпят модели от европейската култура.

Би могло да се каже, че позитивните емоции се мобилизират и в текста на издадените през същата година от Неофит Бозвели "Кратка свещена история и катехизис". Авторът се обръща към "Словеснейшите нашего славеноболгарското рода училищни детоводители и учители, към любородните и чадолюбивите отцы", като настойчиво ги призовава "вам, вам говоря". Те са призовани, тъй като целта на всички е децата да "будут они на отечество чест, похвала и неувехналий разноцветовний венец"24. Позитивни са и чувствата, засвидетелствани към европейските страни: "Всекий според можението си, детето си, като мало отрасте, на школски науки, които ныне (слава Богу) у цела Европа цавтат, нека даде"25.

С оглед на нашата задача особен интерес представлява и частта от учебника на Бозвели, посветена на "Петте чувства", съдържаща и текстове, участващи в изграждането на модерния буржоазен кодекс. В пасажите, които съдържат нормите за задълженията на децата, се казва "Всякий има долг неотменен, и от бога определен, да люби неговото отечество, и да има велика грижа, колкото можи..."26. Отечеството е наша обща майка и всеки е длъжен да е съпричастен към неговата съдба, както и е долъжен да запазва отечеството си от неприятели му, които го нападат и да "умира за отеческа любов".

В изграждането на българската национална идентичност активно участва и Анастас Кипиловски, един от най-образованите представители на първата половина на ХIХ век. Той също придава изключително голяма тежест на историческото познание като извор на добро национално самочувствие и поради това смята, че "историята на един народ е неговият политически катехизис"27. Още в своя най-ранен труд "Священое цветообрание"(1825) Кипиловски подчертава, че книгите по история трябва да заемат едно от първите места сред готвените издания28. В отпечатаното през 1827 г. обявление за издаване на българска история той настоява, че историята на българите представлява част от общочовешката история, като същевременно поставя акцент най-вече на идентичността на българите като славянски народ. Подчертава, че, за да бъде полезен на "своя народ", в тази книга ще бъдат разкрити славни събития от историята на българите29. А в обявлението си от 1834 г. за подготвената "Славянобългарска граматика" Кипиловски приканва евентуалните спонсори на неговото начинание с емоционалното "О, единоплеменници любители просвещения болгарското народа"30.

През 1836 г. Кипиловски отпечатва "Кратка всеобща история" на руския историк Ив. Кайданов в български превод, като я допълва със собствено изложение за събитията след 1800 г.31 Така той предлага на своите сънародници всеобща история, която им позволява да видят своето собствено място сред останалите народи и култури. В предговора към изданието Кипиловски се опитва да докосне чувствата на своите читатели, за да ги накара да посегнат към неговата книга. Той настоява, че ние нямаме правно да пилеем "златото време на нашите дечица в Часослови и Псалтири". Кипиловски въвежда понятието "етнографическо" разделение на историята, т.е. по народи и чрез тази книга българският читател е имал възможността да получи четиво, което разтваря пред него напълно нови хоризонти. Това е книга, наситена с фактология по историята на всички народи на света, с богата информация за тяхната култура и постижения в областта на науката, техниката. В частта на своето издание, която Кипиловски съставя сам, присъстват съвременните Балкани, като описаните политически събития от историята на балканските народи свидетелстват за намерението на автора да формира чувства на уважение към балкански народи, за готовността му да отчете техните постижения в културния живот и усилията да бъдат изградени модерни държави с нормален политически живот. Заслужава да подчертаем важното обстоятелство, че тази книга, представяща нашите съседи в положителна светлина, се разпространява в голям за онова време тираж. Кипиловски я издава с намерението тя да се използва в училищата, а кореспонденцията на българските учители от ХIХ век свидетелства, че тя се е радвала на популярност сред българското учителство, което я е използвало в преподаването на история32.

От текстовете, излезли от ръката на Кипиловски, може би най-голям интерес с оглед на нашата задача представлява неговият направен през 1839 г. превод на част от книгата на Венелин "Древните и сегашни българи" на гръцки език и особено обширните му пояснителни бележки33. Тук отново срещаме тезата, че прабългарите са славяни, но са именовани българи, тъй като идват от територии около река Волга. Славяните, едни от които са и българите - хуни, са старите обитатели на Европа, познати в античността под името сармати и скити. Така българите се възприемат като един от най-старите народи на Европа. Бележките на Кипиловски към текста на Венелин съдържат допълнителни данни, потвърждаващи тезите на Венелин. Увлечен от любимия за романтиците етимологичен метод Кипиловски допълва и доразширява аргументацията на Венелин.

Заслужава внимание стремежът на автора да формира у своите читатели положително отношение към българите католици и българите мюсюлмани, като се подчертава, че идентичността на тези българи се определя от тяхната кръв, обичаи и съзнание, а не от тяхната религия. Кипиловски настоява, че възприелите исляма българи са станали турци единствено по религия, но в същото време са запазили своя език и са останали верни на своите български праотчески обичаи и на роднинските си връзки. Този текст, поставящ акцент на идентификационните белези език, кръв, обичаи и роднински връзки като по-важни от религиозната принадлежност, заслужава особено внимание.

На същите идентификационни белези Кипиловски набляга и в разказа си за българите католици, които макар и откъснати поради принудителната емиграция от родните си земи в Банат и възприемането на католическата вяра, запазват своя език, обичаи и роднински връзки. Кипиловски подчертава, че банатските българи стават униати, но запазват "своите обичаи, облекло, национален характер и преди всичко своя език". Католическите свещеници са се опитали да ги накарат да възприемат тонзурата, обаче са били принудени да се откажат от това и дори са били принудени да си пуснат бради, за да могат да задържат своите енориаши. Кипиловски настоява, че дори католическият епископ в България, противно на католическата догма е бил принуден да си остави косата и брадата, за да бъде приет от българските павликяни. На практика в този текст се изброяват основни маркери на идентичността, сред които, както личи от думите на Кипиловски, езикът стои на първо място по значимост.

Силно емоционален е и разказът на Кипиловски относно идентичността на българите, преселени отвъд Дунав - т.е. до сънародници, попаднали в чужда в етническо, но сродна в религиозно отношение среда. Те също "не загубват нито своята националност, нито своите обичаи". Белег, по който те се отличават от останалите, е, че българите във Влахия и Молдавия "не се свързват с кръвно родство с чужденците" - т.е. кръвта, племенната принадлежност играе ролята на бариера за тях за запазване на идентичността. Освен това те са запазили своя "патриотизъм до такава степен", че всеки българин на чужда територия продължава да се чувства като чужденец и няма никакво желание да построи къща, каквото би направил в родната си страна. Към идентификационния белег на българина "да построи къща" се добавя и "естественият стремеж към труд", който също отсъства у българите емигранти, които живеят в очакване да се завърнат в родната земя. Прекарал голяма част от живота си сред българската общност в Дунавските княжества, Кипиловски има наблюдения върху асимилацията българите в чуждата среда. Той изразява страха си от пред явлението "изгубена идентичност" и, използвайки текстове от Библията и античните автори, се стреми за покаже неволите на тези "предатели", наподобяващи изтръгната от вятъра роза.

Страхът пред загубване на националната идентичност намира свой изразител и в лицето на другия виден български книжовник и учител Христаки Павлович. В своя излязъл от печат през 1835 г. "Гръцко-български разговорник" той настоява, че българите трябва да изучават гръцки език, но същевременно напомня "който успее же в тоя толку потребен език, и научи го совершенно, молим му се со слези, да не уничтожава свой род болгарский, именувающися, каквото много безумни правят, грек"34. Той се стреми да подхрани чувството за национална гордост у българите, като патетично говори за славното минало на България, на българската култура. Хр. Павлович е сред българските книжовници, които осъществяват едно от най-ранните издания, съдържащи изложение по българска история. В цитирания разговорник е поместена кратка история на българите, в която изложението започва от сътворението на света и потопа. Генеалогията на славяните се извежда от Мосох, а името на българите - от р. Волга. През 489 г. българите се поселват в земите, които населяват и до днес. Описаните военни сблъсъци на българите с "греците" през средновековието имат предназначението да създадат негативни чувства към техните днешни потомци. Подчертава се на няколко пъти, че гърците са коварни в политиката и побеждават българите с измама. Тук присъства разказът за Крум и главата на Никифор, както и травматичното повествование за ослепяването на Самуиловите войници от Василий Българоубиец. Падането на българите под византийска власт е окачествено като "греческа власт". Имаме основания да твърдим, че този текст е бил използван като четиво в обучението по българска история, като се има предвид учителстването на неговия автор в Свищов.

Еволюцията в стратегията на текстовете през 40 те години на ХІХ век

Четиридесетте години на ХIХ век са повратни в историята на взаимоотношенията на българите с техните съседи от юг и запад. Това е десетилетието, през което движението на българите за създаване на собствена национална църква довежда до тежък конфликт с Цариградската патриаршия. По това време се формира и утвърждава гръцката национална доктрина Мегали идея, която пронизва цялостния живот на младата гръцка държава и довежда до постепенното сближение между Гърция и Цариградската патриаршия на базата на общи задачи по националния въпрос35. След десетгодишен период на прекъсване на отношенията между Атина и Патриаршията вследствие на обявяването на гръцката църковна автокефалност през 1833 г. в края на 40-те години Гърция и Патриаршията се помиряват и обединяват от общата политика по отношение на славянството. Доближаването на позициите на Патриаршията и Атина по националния въпрос довежда до втвърдяване на становището на патриарха към исканията на българите и едновременно с това до постепенното култивиране в Гърция на атмосфера на недоверие и враждебност към българите.

Това са годините на ХIХ век, през които политиката на младата сръбска държава по отношение на Османската империя добива израз в т. нар. "Начертание" на сръбския политик Ил. Гарашанин. Тази програма по националния въпрос, която ще бъде следвана от сръбските държавници и занапред, предопределя на Сърбия мястото на обединителен център на славянството на Балканите. Сръбската политика в това отношение е улеснена от естествените тежнения на славянското население на Османската империя, за което племенното родство със сърбите играе роля. Българите са подкрепени от сръбска страна в своята просветна и издателска дейност, а сръбските учебни заведения предоставят на българите възможности за получаване на образование. В българските училища откриваме редица примери за използване на сръбска учебна книжнина, както и случаи на учителстване на сръбски учители. Тези нови явления в развитието на балканските общества, свързани, разбира се, и с цялостното състояние на Османската империя и политиката на европейските държави на Балканите, неизбежно рефлектират във взаимоотношенията между балканските народи. Новата фаза в отношенията на българите с техните съседи слага своя отпечатък върху емоциите, които българските книжовници, преследват със своите текстове.

Изострянето на българо-гръцките отношения в резултат на българските искания по църковния въпрос и отказа на Патриаршията да даде удовлетворително решение на българския въпрос допринасят за задълбочаването на негативните емоции към гърците в българските текстове. Това намира най-красноречив израз в еволюцията в отношението на Неофит Бозвели към гърците през 40-те години. Тогава именно той става идеолог на българското църковнонационално движение, което цели еманципацията на българите от властта на Цариградската патриаршия. Напълно естествено неговата дейност включва съставянето на текстове, първата задача на които ще бъде да създаде отрицателни емоции към гръцкото духовенство и изобщо от всичко гръцко.

В "Мати България" присъства образът на Родината - Майка България - образ използван в литературите и на останалите балкански народи през епохата на тяхната национална идентификация. Родината е представена като богата и плодородна, а границите й са очертани от историческия разказ и спомена за миналото й величие. В натоварения с много силен емоционален заряд текст се въвежда и травматичният разказ за окаяната Майка България. Сега тя е запустяла, а чадата й са я напуснали. Децата на "славната и почитана някога", а сега изпаднала Майка България, не са по-малко достойни от Другите. Пресъздава се една трагична реалност, като се подчертава, че причина за това е невежеството. Виновни за това жалко състояние - фанариотските владици и беломорските гърци. Бозвели отправя срещу гърците обвинението, че "ищат да погречат власи, серби и болгари и совсем тия народи да им се не слиша имято по светът, но да се именуват всите греци". Към гърците се отправя обвинението, че "беломорските хитри греци и грековладиците" са причинили на българите повече злини, отколкото кърджалиите и еничарите. Тук присъства и обвинението: "Гръкобесовете, пречее, гъркомитрополити и епископи почнаха да горят книгите на славянобългарски език в горката наша България, с намерение да погърчат твоите рожби". Експлоатира се и страхът от изгубването на основната опора на идентичността - езика: "И горят на огъня славянобългарските книги на матерния ни език и..." И още веднъж: "по манастири, по черкви и дето се найдат стари разнообразни български книги, писани на кожа, е изгорило и досега, колкото намери, изгаря и не оставя да се вадят нови по български език".

Мрачните картини, нарисувани от Бозвели, са предназначени да породят страх пред опасността от загубване на националните ценности и ненавист към виновниците за тази беда. За готицизирането на емоционалната атмосфера, която този текст създава, допринасят и използваните от автора изковани от самия него сложни думи, описващи страховити животни, които отвеждат към "гръцкостта" и целят да предизвикан страх и погнуса от "ядоотровното", "сплетнишколукави", "тайноковарни", "гъркобесове" и "гъркоразбойници", докарали до това "беднонапастно" и достоплачевно състояние Майка България36. Като повеля е посочен примерът, който българите трябва да следват: "Послушайте ме чеда, и подражавайте на другите просветени народи!"37 Речта му е дълбоко емоционална и изпълнена с възклицания, клетви и жлъчни подигравки: "Тежко и горко!", "Горкана си!", "Ад и погибел!"

В текстовете на Бозвели ясно се очертава и целта да бъде формирано негативно отношение към руската политика на Балканите. Бозвели става свидетел на опустошенията на българските градове, предизвикани от Руско-турските войните38. Същевременно отрицателната позиция на Русия към българското църковно-национално движение има за последица неговото заточаване39. В своя диалог "Мати Болгария" Бозвели настоява, че свирепите кърджалии не са нанесли толкова пакости на българите, колкото руските набези в Турция: "Добруджа опустяла и край Дунавът градища и села съсипани и през Балканат дору до Черно и Бяло море! То е все рушка политика! а в Бесарабия, Молдавия и Влахия заселени, горките си рожби! то е от дипломатика!"40

От този период датира и издаденият през 1844 г. от учителя Христаки Павлович "Царственик"41, в основата на който лежи преправка на Паисиевата история. Паисиевата история е допълнена с разказа на Спиридон за "Второто разорение на България" и в него са включени добавки въз основа на историята на йеросхимонах Спиридон, които дават възможност да се изтегли назад историята на българите и обогати генеалогията на техните владетели с цел подхранването на самочувствието на българите. Обособена е част, озаглавена "Началото и свършението патриаршества болгарского", наблягаща на съществуването на такава важна институцията като българската църква. Втората допълнителна част "Кирил и Методий, болгарски книжовници", поставя акцент на ролята на езика и културата, както и на значението на делото на двамата братя за останалото славянство. Така Хр. Павлович на практика актуализира текста на Паисий, като поставя в него някои нови акценти, свързани с нуждите на историческия момент - необходимостта от легитимация на започващото българско църковно-национално движение, изискващо силна мотивация за скъсване с гръцкото духовенство, както и възникналия с образованите мъже от останалите славянски народи спор около произхода на Кирил и Методий. Тъй като именно през тези години сръбски учени привеждат аргументи, че делото на Кирил и Методий принадлежи на сърбите, Хр. Павлович, опирайки се на В. Априлов, добавя цяла глава към историята, доказваща българския произход на двамата славянски просветители. Използвайки историческия разказ за миналото величие на собствената общност, Хр. Павлович допълва редица изрази на Паисий по посока на това да се постави по-ясно идентификационната разграничителна бариера между българи и гърци. Подчертава се, че гърците произхождат от четвъртия син на Ноевия син Яфет - Иоан, докато българите са потомци на шестия син на Яфет - Мосох. От Мосох води началото си целият славянски род. Подчертава се също, че с поселването си на Балканите българите изпълняват божията воля да смирят "греческая гордост", т.е. паралелно с утвърждаването на антигръцката насоченост на текста се формулира и типичната за процеса на утвърждаването на националната идентичност романтична теза за ролята на собствения народ като изпълнител на божествения план, за неговата особена мисия. Към многобройните примери, свидетелстващи за коварството на гърците в техните взаимоотношения с българите през Средновековието, се прибавя и легендата, че падането на България под османска власт се дължи на "греческое предателство". Тази книга, която присъства във училищните и личните библиотеки през XIX век, несъмнено изиграва огромна роля при формирането на българската национална идентичност, съпътствана от емоционалния свят, който тя създава.

От 1844 г. датира и едно издание, осъществено от Анастас Кипиловски, което е напълно в духа на атмосферата на усилено търсене на аргументи в подкрепа на националната кауза. Той превежда драмата на Траудцен "Велизарий", посветена на византийския военачалник. В предговора към изданието си Кипиловски пояснява, че самият император Юстиниян "бил болгарин или по крайней мере истиннии славянин родом, а Велизарий е "един от славянските негови юнаци"42.

През епохата на утвърждаването на националната идентичност емоционалните изблици присъстват и в текстове, свързани с точните знания. Пак през 1844 г. Христодул Костович-Сичан Николов отпечатва обявление за аритметика, в което се възкликва "О, единороднии!", за да им посочи разликата между просветените народи и българите, която "е разстоянието от небото до землята"и за да им внуши: "Можем ли и ние да станем като просвещените? Можем, стига само да щем". Освен увереност в собствените сили авторът отново активизира и срама, за да бъде по-силен в аргументацията си: "И като се улучи някой от нас между странни народи, срам го е да се яви, че е болгарин, но се крие като Адам, що се криеше от бога, да се не покаже, че е гол от сичките небесни дарби, защото му е срам под странните"43.

От 40-те на ХІХ век датират и писмата на Иван Селимински, който на младини е ревностен поклонник на гръцката просвета, но постепенно се превръща в противник на гръцкото образование, отричайки всякаква полза за българите. Съзнателно започва да култивира негативни чувства у българските младежи към гръцките учебни заведения и работи за насочването им към Русия. Не се поколебава дори да използва аргументацията на Яков Фалмерайер, отричаща на гърците правото да се смятат за потомци на древните елини. Готов е да даде следна оценка на гърците: "...Аз винаги подозирам гърците, защото те не са искрени към никой народ, както и евреите"44. Счита за "естествени болести" на гърците "леността, безделието и кражбата". В исторически план, според Селимински, гърците присъстват в Средновековието "чрез свойствените им хитрости и лукавства", а през вековете на османското владичество като гонители и унищожители на българските книги. Заслужава да бъде подчертан и негативният образ на западноевропейските народи, към който еволюира Селимински. За някогашния поклонник на Просвещението и преводач на трудовете на френските просвещенски дейци, постепенно добива доминиращо значение противопоставянето между православна Русия, към която се ориентира Селимински, и католическа Европа45.

Сред образованите мъже, участвали активно в изграждането на българската национална идентичност, особено място заема Васил Априлов, считан за предтеча на българската критична историография46. И в текстовете на Априлов като основна задача се очертава подхранването на националана гордост на българите, като настоява на тяхната принадлежност към многобройното славянство. В "Денница новоболгарского образования" (1841) много важен акцент е създаването на славянобългарската писменост и култура, както и на древността на славянския род, в сравнение с останалите народи. В. Априлов изработва тезата си, която по-късно възприемат и останалите възрожденски дейци, че Кирил и Методий са българи и тяхното дело принадлежи на българите. Българската държава е първото славянско културно огнище и от нея писмеността и културата се разпространяват в Русия и след другите славяни. Разработва тезата за зловредната роля на византинизма в българската история. В неговите трудове българските владетели са представени като герои, които не отстъпват по могъщество на византийските императори. Априлов се стреми да предизвика възхищение и уважение към завоевателя Симеон, както и към Калоян и Иван Асен II, олицетворяващи завоевателя и мъдрия политик. На Иван Шишман е отреден ореолът на последния български владетел. Османското завладяване е обрисувано от Априлов като гибелно за българското развитие и според автора то подпомага стремежа на гръцката йерархия да погърчи българите47.

Докато текстовете на Априлов имат за цел да формират негативни чувства към посочените от него за основни противници на българите - гърците и османците, те имат и задачата да предизвикат симпатия и възхищение към руснаците, подчертавайки заслугите им поради войните им срещу Османската империя. Българите могат да бъдат горди, че въпреки всички вражески действия са успели да оцелеят и да запазят вярата и езика си. Трудовете на В. Априлов се разпространяват и четат из цяла България като екземпляри от тях намираме в почти всички училищни и лични библиотеки от ХIХ в.48 С оглед на нашата работа заслужава да бъде споменат изграденият от Васил Априлов автомитологизиращ модел на увлечения по елинизма българин, за когото срещата през 1831 г. с делото на символната личност на Венелин и най-вече с неговата книга "Сегашните и древните българи", т.е. че той се докосва до народоспасителното дело на украинския учен, което има смисъла на осъзнаване като българин. Априлов подчертава, че Венелин изиграва роля за неговото "просветление" и поражда стремежа му да се занимава с българска история49 - т.е. един съобразен с духа на епохата на нациите вариант на мотива Савел/Павел, който се осъзнава и проглежда - един решаващ обрат, предизвикан сега обаче от досега с книгата по история50.

Особено внимание с оглед на нашата задача заслужават текстовете на Константин Фотинов, който е издател на периодично списание, а също и автор на учебници и радващ се на авторитет учител. Фотиновото списание "Любословие" (1842, 1844-1846) се ползва с голяма популярност сред българското учителство и присъства в множество училищни библиотеки, а неговата география (1843) излиза в много висок за времето тираж от приблизително 2 800 броя, поради което проявата в тях на връзката емоции-национална идентичност представлява специален интерес.

Поместените в списание "Любословие" материали би следвало да бъдат разглеждани като елементи от един цялостен проект на Фотинов за утвърждаването на националната идентичност. Като първа основна задача, която се очертава при прочита на отпечатаното през 1842 г. Обявление за "Любословие", е стремежът на Фотинов да вдъхне на читателя си добро самочувствие, от което той несъмнено се нуждае, за да има куража да се насочи към просвещението. Обяснява му, че Бог е създал човека и го е дарил с разсъдък, който му позволява да взема решения и поема отговорности51. Тук Фотинов се опитва да подхрани надеждата и оптимизма на своя читател, позовавайки се на постановката, че познанието почива на нашия личен опит и че то е постижимо в зависимост от готовността ни да направим усилие. Присъстващата тук просвещенска постановка за решаващата роля на личния сетивен опит човека, на това "що гледа, чуе, фаща, мерише, яде" се повтаря и в започналото да излиза по-късно списание "Любословие". Тя има предназначението да създаде у читателя чувството за сигурност и надежда, тъй като онези неща, които сме научили, "не се изгубват". Свързана е и с просвещенската идея за еволюцията, за натрупването на постигнатото от различине поколения и тя внушава надежда в резултатите от направеното усилие. Настоява, че "на человеческото прилежание нищо не бива невозможно, като ради человек".

С разпален тон, който много напомня този на Паисий, Фотинов се опитва със своето Обявление да сепне българите и да пробуди у тях чувството за срам, за да ги накара да излязат от състоянието на незаинтересованост към просветата и книжовния живот, на които се гледа като основни фактори за националното самосъзнание: "Болгаре! Смислете се добро и разсмотряюще умно фърлите погледат ваш и смисълта ваша на по-отдалечная места и на по-разпространниат народ человеческий. Кой народ е на землята толко сиромах и отдалечен от просвещението учителско... Камо им землеописанието, с кое да би можели да познаят баре своята си места и своето отечество? ....Камо им граматиката да утверждават главниат свой язик, от кого имат и коренат?... Камо им историята, подробно изписана и разпространно, каквото имат другите народи, с която да се видат и тия на тоя свят и да се покажат какво са словесни между другите словесните создания Божия?"52 В Обявлението за "Любословие" Фотинов призовава сънародниците си да следват примера на другите народи, които благодарение на просветата сега са изпреварили българите толкова много и възкликва: "Ах, скорб наша и стид (срам)! Народи послешни и народи безкнижни начаха и зафатиха на нашите дни да се просвешават..., а болгарскио народ спава! Горко, горко ти ест, народ многочислений, а на полза своя нечувствений и нерачителний!". Просветата може да изведе българите "от многовременното неведение и непознание и да ги направи такива, каквото са хората на просвещената, люботрудната и прехвалната Европа, да стават и тия люботрудни и да са изкусни художници (мурафетлии занаятчии) за полезножителското изобретение, совершени в делованието им, сиреч да работат совершено сичките вещи и синките работи, които сега няма, та купува много и твърде скупо от чуждите места". Като добър педагог, формиран изцяло в духа на принципите на Просвещението, Фотинов дефинира много ясно ценностите, към които трябва да се стремим: на първо място към по-добро образование, което ще изкара българите от състоянието на изостаналост по отношение на Другите и което ще им помогне да се осъзнаят като народ.

Прави силно впечатление, че като важна задача на издателя на списанието се очертава създаването на една емоционална среда от позитивни чувства. Още на първата страница на първия брой на списанието четем статия, посветена на месец април, която трябва да създаде у читателя усещането за ново начало, за движение, за надежда в сбъдването на някакви добри очаквания. Подчертава се, че името на месеца идва от "отварям" "aprire", "защото по онова време се отварят листата на дервесата и на сичките почти други рожби". Подчертава се, че зимата свършва и че не случайно зографите представят месеца като млад юноша с криле на раменете, с широка зелена дреха, с венец от разни цветя и със синя теменужка в ръката. Тази картина, предвещаваща движение и развитие, допълнена със синя цвят на надеждата, завършва с текста "Понеже начнува това списание от сего месяца заради познание и человеческо разумно просвещение, Боже просветителю человеческаго разума! подай на славенска словесност под многовременное тяжкое зиме неучания бивша процветет и возсияет всем к просвещению разума, и к наставлению во благих и полезних живота сего и будушаго дел!"53 Броят на списанието от май също започва с една ведра картина на юношата "май", който пее весело54. Заслужава също така отново да бъде подчертано и желанието на автора да формира у читателя си чувството оптимизъм, което се подхранва от изразената от Фотинов в вяра в прогреса, в техническия напредък55.

И у Фотинов подобно на неговите предшественици личи ясният стремеж да подхрани чувството за национална гордост у българите на базата на историческия разказ за славната история на славянството, към което те принадлежат. Опирайки се на традиционния за славянската историография мит за потеклото на славяните от Мосох, той твърди, че историята им започва преди 5000 г. От поселилите се на север потомци на Мосох води името си река Москва, а по-късно и градът Москва. Фотинов внушава чрез текста си, че славяните заливат Европа още преди 3000 години и фактически всички останали европейски народи се поселват в нея след тях. Балканите се населяват от славяни от най-дълбока древност и всички по-сетнешни нашествия на Балканския полуостров и в Европа са само допълнително прииждане на славянски племена. Изхождайки от тази теза Фотинов с лекота доказва, че франките и немците са славяни, както и Константин Велики и Ахил56.Славяни участват в Троянската война, воюват с Алекдандър Македонски, който заради високите им бойни качества ги нарича "славяни", откъдето произхожда името им. Те се сражават успешно и срещу римляните. Основават Венеция, Падуа, Равена и пр. Към тях принадлежат и българите, водещи името си от своя "Волга краля, сина Коледова". Възпитаник на гръцко училище и на гръцката историческа книжнина, проникнати от просвещенското преклонение пред антична Елада, Фотинов напълно естествено изпитва потребност да открие блясък в историята на славянството именно през античността. В тази насока той е облекчен от предшествениците си, които попълват някои празни периоди от историята с въображаеми персонажи като Брем, Владиля, Перун и Коледа57. За да бъде по-убедителен той прибягва до античните автори, използвайки етимологичния метод при тълкуването на топонимите и етнонимите. Извлича от античните и средновековните автори данни за история, която погрешно счита за част от българското минало и така вярва, че доказва присъствието на славяните в историята на Европа от най-дълбока древност.

У Фотинов е много ярко изразен присъщият за историците романтици стремеж да доказва всячески континюитета в националната история с цел да подхрани националното самочувствие на българите. В осъществяването на тази задача той се опира на станалата модна по онова време етнография. Романтичната теория за самобитността, изключителността и неповторяемостта на нацията с присъщите й качества, които остават непроменени през вековете, се проявява у него по много характерен начин. Благодарение на тази теория той успява да построи аргументацията си за присъствието на славяните в историята в най-дълбока древност. Особено характерна в това отношение е разказаната от него история за пеанската жена, която трябва да предизвика възторга на читателя: работлива и чевръста жена води коня към кладенеца, за да го напои и вземе вода, слага ведро на главата си, връзва коня под мишницата си, дърпа хурката и преде. Убеден, че пеаните са славяни, Фотинов посочва, че тези обичаи, тази "народна нравност", са се запазили от времето на персийския цар Дарий у котленските жени, "които такова жестоко обикновение и трудолюбие имат, щото натоварила се на гърбо детето си и едно кило жито от Сливен държи в ръцете калцата си та я плете и Стара планина като едно поле има и прехожда я!" Впрочем този разказ до голяма степен свидетелства и за идеите на Фотитнов за това, което е трябвало да представлява истинската българка, която без съмнение е носител на идентичността. Към този образ, може би трябва да се добавят и пленителните, според Фотинов, щрихи от обрисувания от него образ на силната, смела и пъргава черногорка, която "прехожда стръвни и планински места пеши по-бързо от коноездец".

Фотинов се стреми да предизвика уважение и възхищение и към българските владетели, описвайки Аспарух като "дерзкий и храбрий". В неговия наратив присъстват фигурите на Крум като Завоевател. Особено място е отредено и на Омуртаг-Борис като Покръстител. Важно място в разказа на Фотинов е отделено и на Кирил и Методий, които той смята за българи. Фотинов излага тезата, че Светото писание е преведено на славянски език още преди Кирил и Методий, като явно изхожда от разпространената в славянската историография от XVII век версия, в която се разказва за апостолическата дейност на апостол Павел в Илирик, уж сред славяните, и за дейността на апостол Андрей сред скитите, т.е. сред русите. Според тази теория блаженият Йероним, който е славянин, превежда за славяните Библията. Фотинов твърди, че Кирил и Методий превеждат Светото писание именно на български език, като отъждествява старобългарския, църковнославянския и новобългарския език и смята, че книжовният старобългарски език е послужил за основа на църковнославянския. Настоява, че преводът на Светото писание е на български език, направен от българи и благодарение на българите става достояние на останалия славянски свет, като го спасява от народностна асимилация. В този дух е разгледан и проблемът за християнизирането на Русия. Княз Владимир решава да приеме християнството и следвайки примера на сърби, моравци и други славяни, възприема "болгарское вероизповедание". Увлечен от желанието да внуши национална гордост на българите, Фотинов формулира словосъчетанието "болгарское вероизповедание", звучащо днес странно, но очевидно отговарящо на духа на епохата, когато се говори за "турска вяра", т.е. за исляма или за Гръцката патриаршия, т.е. за Вселенската цариградска патриаршия. Като представител на историографията на Романтизма, Фотинов допринася изключително много за формулирането и пропагандирането на основни тези за величието и континюитета в българската история, за мисията на своя народ, възложена "свише", плащайки дан на романтични увлечения.

Фотинов се стреми да укрепи националното самочувствие на българите не само въз основа на историята, но и на базата на разказа за постигнатото в областта на стопанското и културното им развитие. Тъй описва с гордост българските абаджии в Цариград, които са ползват с голям престиж в империята58. Списанието изобилства на материали, в които се дава информация различни български училища, като целта да се посочи "добрият пример" е съчетана със задачата да се вдъхне увереност в собствените сили.

Същевременно би могло да се твърди, че възвеличаването на българския народ и неговото минало не става за сметка на постиженията на нашите съседи.

Фотинов се отнася с нескривана симпатия към съседните балкански народи. За него племенната принадлежност на българите към славянството несъмнено играе роля и той демонстрира особено топли чувства към сърбите, които нарича "наши братя серби" и счита за сънаследници на делото на Кирил и Методий. Нещо повече, той изказва съжаление за раздалечаването между сръбския и българския език:

Това церковное писание което приведе по-болшая част славянскаго мира во християнство и с восточное вероизповедание совокопи, дали ще некога собра все славянский мир в соглашение и истое наречие, щото да се разумеваме един друг помежду си легкопонятно! О, превожделаное согласно наречие кога?

Следейки сръбския и гръцкия културен живот и сръбската периодика, Фотинов препечатва в своето списание "Любословие" материали съседните народи. Използва сведенията за Сърбия и Гърция с намерението да внуши на българите, че ето други братски народи след дълго чуждо владичество сега имат своя собствена държава и сега преуспяват във всичко. Разказва за културните прояви и успехите на "славний самозаконний народ сербский" в обществения и политическия живот. Фотинов говори за успехите в книгопечатането, журналистиката и изобщо в културния живот на турците - "отоманский народ", евреите, арменците, гърците и сърбите, като ги сочи за пример на българите. Много силно впечатление правят и сведенията, които Фотинов дава за различните религии, разглеждани от него на една плоскост като равнопоставени и равностойни. Тази негова верска толерантност се тълкува от някои фанатично настроени източноправославни като протестантство, срещу което Фотинов реагира много с голям гняв, възкликвайки "О неповинна простота!"59

В "Любословие" присъстват и текстове, които се предназначени да предизвикат емоции от друг регистър. Така тук изпъква много ярко очерталата се у Софроний Врачански тенденция за посочването на примера на Просветена Европа, към която той се стреми да възпита възхищение и уважение, но същевременно този позитивен образ на другите цели да предизвика завист към тях, да засегне честолюбието на българите и ги стимулира към дела. Ясно личи целта на Фотинов да предизвика коренно противоположни емоции чрез използването на мрачни багри в една от статиите му, която е с особена тежест с оглед на проблема за националната идентичност "Народ и Язык. Описвайки бедственото състояние на българския език, Фотинов възкликва "О, бедний языче!", за да премине накрая в ободрителното "Дерзай, дерзай"60. Фотинов активизира отново регистъра от по-мрачни емоции, публикувайки стихотворението на Георги Пешаков "Ридание по Венелина"61. Прочувственият призив към читателя "Плачете, ридайти вси български чеда" е предназначен да насочи вниманието именно към починалия преди години Юрий Венелин, който има огромни заслуги за формирането на българската национална идентичност. За постигането на търсения от Фотинов ефект можем да съдим по емоционалния отглас на тази публикация в ръкописните бележки към текста, запазени в екземпляра на Манчо Джуджев.

Като цяло общо взето би могло да се кажи, че във Фотиновото списание преобладава ведро настроение, което се насърчава и от материалите, свързани с проблемите на поведението, като например статиите, озаглавени общо условно "Благонравие", предназначени са внушат норми на поведение. Така Фотинов съветва: "Сичко що правиш, требува с весело и радостно лице да го работиш, а не намръщен и разсърден"62. Фотинов, чиито основни усилия са насочени към оглашавяне в родолюбие, залага много на активизирането на положителни емоции най-вече при обсъждането на свързаната с националната идентичност тема за просветата и четенето. Подчертава, че книгите са учители, "които поучават без биение, без наказание, без жестокости, горчиви речи и без гнев, не те обиждат, че си прост и не ти се присмиват"63. Същевременно заслужава да се спомене, че Фотинов съветва читателя да бъде хладнокръвен при четенето, "Да прочиташ списателите безпристрастно, сиреч да нямаш любов или вражда на них, и да ни ги съдиш и да не ги осуждаваш"64. Невежеството, с основание е източник на срам и повод за страх от присмех, то е "една истинна слепота душевна, много по-лошева и много по-несносна от телестая слепота" и ние трябва да се срамуваме от тази слепота и с право ни се присмиват заради нея65.

Друга тема, свързана с националната идентичност, при обсъждането на която Фотинов се стреми на активизира позитивни емоции у своя читател, е привързаността към родната земя, но която е посветена статията "Должност за отечество"66. Тук той залага на емоционалната връзка на човека с природната картина, свързана с неговото детинство, на "сички ония неща, кои в первий возраст сос удивление и чудене виде и чу... ония цветета, ония дубрави, ония полета, кои станаха предмети на негови размишления... ония радходи и весели зрения, ония перви чувствования и ощущения и скорбни и радостни". Опитвайки се да анализира какви елементи съдържа "любов за отечество" Фотинов подчертава, че човек "не е возможно да забовари със своя внетрешна душевна любов оная област, в коя премина свой детский живот. Мечтание и сещание соединява в душа му чрез некои волшебний и привлачителний възел, негови мисли и понятия, негови страсти и старания, негови первоживотни чувствования сос ония места, които го произведоха, или са техни свидетели (шаите); това сещане (мечта) свързва ги чевръсто, и прави ги така, както едно тело заедно да възраснуват". Съживявайки тези образи, които играят роля за повечето хора, авторът насочва вниманието към втория другата страна на обичта към отечеството - към чувството за дълг към него, към необходимостта представителите на всички обществени групи да работят според силите си за родината. Водени от своята любов те изпълняват този свой дълг и "тие са истинни граждане и полезни чеда на своето си Отечество". Статията завършва: "Без любов нищо совершенно не става".

Фотинов си дава сметка, че неговото списание ще достигне до хора, по-голямата част от които не са напълно подготвени за промяна. Той разбира, че общата изостаналост и бедността раждат плахост и скептицизъм по отношение на новото. Особено характерен пример в това отношение е опитът му да внуши на своите сънародници модерния етикет, като го представя за "изконно свое": "Това снемуване на шапката от главата може да рече некой, че е европейски обичай и на народат несходний, той може да се увери добре, че не е, но е старонародний, ако е ходил по югозападните страни на Болгария, по северните на Македония и по некои западни на Тракия, защото по ония места природно е на хората, като се яват пред достопочтени лица, тия да си снемат шуварата и така, додето се разговарат с них, държат я под мишката си."67

Географията на Фотинов е типичен пример за географско описание, преплетено с историческия разказ, предназначен да формира националната идентичност68. Самият разказ е много жив и целенасочено създава един позитивен емоционален фон. При описанието на българските селищата са поставени особени акценти, като Фотинов не пропуска да отбележи различни забележителности от старо и по-ново време, които биха могли да служат за повод за национална гордост. Още при описанието на България Фотинов припомня: "Болгария ся именува нашата земля, у която живееме: и някогаж имала особните си владетели и князе, от които ся лишила и впаднала в поданство у 14-го века лето тосподне". Авторът държи да подчертае природните богатства и красоти на България: та има "воздух благоразтворен, клима весма здрава и изрядна, земля преизобилна и плодоносна". Тя има "радостотворни равни полета" добропреизобилство от всякакви сеитби". Кулминацията на емоционалния разказ за богатството на родната земя представлява описанието на Стара Загора, в което е вмъкнат и следният текст: "О, Велто, Велто! Ти с твоите северно прерадостни и весели места и с твоите плодоносни и многоразпространни полета и бистри води, имаща благоразтворенний воздух, здравий, и соединяюща водоводом Тунджа река с Марица, не 1000 фамилии, но с 1000 умножени можеше да ги препитаваш и удоволствуеш благодатию твоею, която естествено и природно имаш".

Повод за гордост и обич към своето са и постижения на българите в областта на учебното дело и индустрията. Така в описанието на град Сливен се вмъква възхвалата към основателя на фабриката за сукно "вечнопамятний и прехвалний гражданин негов, благоразумний и остроумний господин Добри Желязков - безсмертно убо ест имя его и вечна памят и похвала от трудолюбивих всех болгарех!" А описанието на развитото търговско средище Свищов звучи така : "Свищов е и той край Дунав на прерадостно и весело место високо сос похвално пристанище, край което има прекрасни и пространни лавки (магазя), торговина доволна от поместните му производи, и лойнотопища (салхани), радостни и прекрасни расходи, источници изобилни с прекрасна вода, три церкви, и народ 21000. Свищовците са честолюбиви, страннолюбиви, благорадумни, рачинели торгодеяния, и ревнители просвещения учению имуще две доброчинни училища, които да би подражали и имали сичките други болгарски градове и градища"69.

Чувството за гордост трябва да бъде подхранено и от идеята за териториалното могъщество на България в миналото: "Старата убо Болгария е била неопределено многоразпространна, а сегашната землеописателите определяват... к восточна убо страна от Черно море, к северна же Дунав, к западна от Сербия, а от Тракия с южна", докато в културноисторически план обаче, понятието България покрива още Тракия и Македония. Обич съм родната е предназначен да предизвика и описанието на българите, които са представени като "обаче страннолюбци, благоговейни, трудолюбиви, спокойни и мирни, добросклонни и остроумни". Паралелно с позитивните емоции географията на Фотинов цели да предизвика и чувството на срам от невежеството и нежеланието да се подпомага издаването на български книги: българите са "простосердечни, в науката никак несклонни и нерачителни... Но неучението ги прави совсем диви, невежи и посмеваеми от другите изкуснии и учении европейски народи".

Гамата от емоции, внушавани от Фотиновата география, включва и чувството на враждебност към завоевателите османци. В една бележка към текста си Фотинов подчертава: "Злоупотребително казиват землеописателите Восточния полуостров Европейска Туркия, поне тая земна страна не е нихно отечество, но на други, от които я оружием своим обладаха"70, т.е. Фотинов формира към турците отношението като към пришълец. Това чувство се задълбочава индиректно и от историческия разказ, свидетелстващ за славно българско минало, за висока материална култура на българите в миналото и за причинените от османското нашествие разрушения на храмове и градове. Тук присъства и "последний цар болгарский, Иван Шишман, во бране сражающ ся, убиен от сопротивников". Същевременно гамата на емоциите към Другите се попълва от чувството на дълбоко уважение възхищение към европейските народи заради техните постижения в областта на културата, държавното строителство и техниката. Уважение предизвиква и описанието на държавното устройство, политическия, стопанския и културния живот на гърци и сърби.

Възможности за многостранни наблюдения върху връзката между емоционалния заряд на текста и идентификационните задачи дават съчиненията на Иван Богоров. Неговото първо издание представляват ликовете на българските царе Иван Асен, Иван Шишман и "болгарския лев" отпечатани през 1841 г. в Одеса, имащи задачата да подхранят чувството за гордост у българите. Както сам разказва в автобиографията си Богоров, "поръчах да литографисаха българскиа царски беляз, растланя, изваден от препорчната Жефаровичева книга, що насях с мене се и я вардях както очите си: това беше първото ми изданье (1840) за свестяванье българи."71 Иван Богоров е основателят на първия български вестник "Български орел" (1846-1847) и по-късно издател на "Цариградски вестник".

В "Свиквание" - обявлението за своя вестник "Български орел" Богоров подхваща темата на своите предшественици, че всички са ни изпреварили вече в своето развитие: "Всичките народи около нас си издигнаха главата и виждат по светът що става и какво требва за правят. Власите, сърбите и гърците затичат под покривът на тяхната едвам станала свобода, за да я сличат с другите европски народи с наука, с просветение, с търговия и с занаят, за да захванат при другите христиенски народи едно достойно за почет място... И самите турци, той народ, който най-напред преди 400 години е дошъл в Европа от азиатските пусти полета, сам той народ гледа да придобие по-толяма сила и да преобрази царството си с една такава леснина, на която пригледът зима от другите страни на Европа.... А какво трябва да правим ми, българите при един такъв живот и при една такава размирица от всите страни? Треба ли ми да останем живи умрели, каквото досета72 Богоров използва познатия приьом да засегне честолюбието на своите сънародници, да ги накара да почувстват срам и завист съм другите. Същевременно им вдъхва самочувствие, като твърди, че българите са 5 милиона, че те принадлежат към славянстовото и са братя на останалите славянски народи, че "нашите Св. апостолие Кирил и Методий" са дошли при прадедите ни, за да ги кръстят в християнството и ги просветат, като превеждат на "бащиний ни язик" Светото писание. Според проекта на Богоров, вестникът му ще съдържа описания на "някои чюдни места, страни и народи на бащинията ни", както и на други народи. Той ще съдържа "случки на щастието на народът ни от старо време до днес; известия на нявгашното ни слободно управление, делата на нашите юнаци и на нашите царье; честта на бащинията ни". През годините на съществуване на своя вестник Богоров настойчиво посочва на своите сънародници към красотите на родната земя, към нейното минало и хора. Описанията на българските селища Котел, Самоков, на светините като Рилския манастир и на свързаните с тях личности имат задачата да подхранят съзнанието за общност, исторически континуитет и усещането за динамиката на времето. Особено много усилия Богоров полага, за да разкрие пред своите сънародници постиженията на Просветена Европа във всички области на живота, като иска да запали българите за културния и техническия прогрес на европейците. Той говори с голям възторг за стопанското развитие на "ингилизите", за развитието на тяхната търговия и индустрия. Заслужава да се подчертае, че Богоров има чувство за хумор и в много случаи поученията му са поднесени придружени с шега или ирония, което прави приятно общуването с текстовете му. В тях общо взето преобладава ведро настроение, което се поддържа и от прекрасните природни описания и възторжени разкази за постиженията в областта на науката и техниката. С тази атмосфера е свързен и следният негов текст, предназначен да накара българите да преодолеят своите страхове пред промяната, да съберат смелост и да се отворят към новото: "Нашити бащи носяха шапки и широки дрехи, ми нине носим фесове и тесни дрехи, светът ся изменява; трябва и чловек да измевяма своето изработвание споряд вървежя на по-многото и при несполучванието на всяко ново предприятие да не изгубва своята дързост".

През 1843 г. Богоров издава "Всеобща география за децата"73, в която Другите - съседните балкански народи присъстват със своето славно минало през античността и с героичната си борба срещу османското владичество или със своите високи постижения в областта на културния, стопанския и политическия живот. Особено много внимание Богоров отделя на описанието на европейските народи, като поставя акцент на тяхното културно и политическо развитие. Като привърженик на модернизацията Богоров особено настойчиво насочва вниманието на децата на своите сънародници към постиженията на европейските народи в областта на техническия прогрес, в развитието на науката, техниката, индустрията и транспорта.

Богоров разширява тези сведения в своята издадена през 1851 г. "Кратка география"74, в която географското описание на България е обогатено с множество сведения, предназначени да подхранят националното самочувствие на българите на базата на българската история през средновековието. Според Богоров Кирил и Методий превеждат Светото писание на български език. Българите са най-многобройни от народите, населяващи Европейска Турция, а България е "най-голяма и най-населена област от всичките други в Въст. полуостров на Европа". Богата е на планини и прохладни реки, земята й е "доброплодоносна на всичко за потребнити на человека". В България се произвежда хубаво вино, много жито, коприна, восък и много други продукти, има развито животновъдство и много полезни изкопаеми. Климатът й е "повече благоразсторен и здрав". А ето и автостереотипът, който се внушава на децата и е предназначен да разпали привързаност към общността: "Българети са яки и юнаци, висока и средня връст человеци, хубавци, живни, гостоприемни и яко работливи; язикът, что говорят, (исто и ясно го доказва, че са изрожденци славянски, защо нито едно от срав. наречия е толкос близо до майката, колкото българското и най-паче старопланинското, което в изрекванието за чюдо ся е увардило непокътнато." Богоров държи да подчертае, че "всякой един от тях има своя собственост и е ступанин на къща, нива, лозие и ливада", "които уработва сам си" и си плаща данъците. Гражданите се занимават с търговия и занаяти, а селяните - със земеделие и скотовъдство. Описанието на българските селища е преплетено с историческия разказ за тяхното минало величие и спомена за големи личности и български светини. В това отношение особено силен е разказът за Търново, което е "бил един от столнити градове на блъгарскити царие, дето са ся коронясвали и похранявали". Привлича се и вниманието към развалините на Трапезица и "ветхите му здания", от които се е "увардила само патриаршеската църква". Разказвайки за Преслав, Богоров пропимня, че е бил "в старо время столичен град"75.

У Богоров присъства и образът на Другия, като в повечето случаи той служи за посочване на неговия положителен пример. С положителни черти са представени и нашите съседи, като се припомня героичната им борба османското владичество и се разказва с удоволствие за успехите на извоювалите свободата си народи в областта на икономиката, просветния живот и политическото управление. Обогатена е и картината на културното и стопанското развитие на европейските народи, като отново се поставя силен акцент върху напредъка на търговията, науката, техниката, индустрията и транспорта, като особено възхищение събужда описанието на Париж и културните му институции. Същевременно българската история е представена като низ от непрестанни войни с византийците, като покоряване и освобождаване от тях, което естествено подхранва отрицателни емоции към южните ни съседи.

Съвременник на Богоров е Иван Добровски, издател на списание "Мирозрение" (1850-1851), който внася някои нови акценти в палитрата от емоции, включени в стратегията на текста. Списанието му излиза в около 1 000 екземпляра във Виена, а освен това Добровски е и известен учител. В издаденото на 6 август 1849 г. във Виена Обявление за "Мирозрение" се заявява, че българите принадлежат към славянството и езикът им е славянски, но същевременно се подчертава и принадлежността на българите към човечеството и най-вече към европейските народи, с които българите притежават "истото естество", т.е. същата природа76. Българите са най-многочисленият, най-миролюбивият и трудолюбивият народ в Европейска Турция, обаче те са останали в "дълбоки мрак невежества и в злощастие от окружните себе народи, и от сичките други свои братя славенски, и от всеки вообщо по Европа народ". Просветата ще помогне на българите да направят свои постиженията на европейските народи, които за сега им изглеждат като "суетна приказка".

И тук се прави усилие да се вдъхне самочувствие на българите, като им се внушава, че "прародителите славянски" са заслужили "славното си наименование" в античната епоха, когато "юначеството" е било най-ценено от римляните и древните елини. Тогава те са съкрушили и "най-страшните и непобедими завоеватели на светът римляните". В "нинешний просвещенний век" героизмът е вече не "телесен", а в "умствеността, то ест в благоразумието и мъдростта". Добровски се стреми да вдъхне оптимизъм на своите сънародници: "Който е бил в едно добър, той можи да бъди добър и в друго". А ето и типичната за идеологията на Просвещението теза, предназначена да внуши надежда и вяра в собствените сили на човека, от когото всичко зависи, тъй като "Бог го е създал свободен". В своето обявление Добровски изразява привързаност и уважение към представителите на славянството, към които ние принадлежим и в сравнение с които ние сме изостанали в културно отношение. Регистрирано е възхищение и уважение към "Просвещенната Европа". Тук са и представителите на господстващата народност, съм които е изразено доверие и очакване, че с проведените с Гюлханския хатишериф реформи в империята българите ще могат да се развиват свободно и да преуспяват под властта на "премудро" и "славно царствующий султан Абдул Меджид", на "человеколюбивото Султанско правителство". С положителен тон се споменава и "боголюбивото желание" на "Великия Церкви" - Цариградската патриаршия. В обявлението на Добровски присъстват и гърците, с които българите, "ако и да не са единородни, а то като под едно правителство и една исповедающи християнска вера, верата на мирът и на любовта, треба да гледат да не имат друго относение, освен относението взаимнопочитаемих и любимих соотечествеников и братиев".

Появилото се през 1850 г. "Мирозрение" присъства тезата за първостта на българите, предназначена да вдъхне добро самочувствие: "тиа от сичките други славенски народства по напред съ съ убразовали, най-напред тиа получили христианскатъ вяра и писанието, по което съ е привело Священното писание на тяхното Старославянско наречие, и съ ги предали на другите славенски народи; когато нашите праотци българи съ составлявали таквос едно обширно, силно и славно царство, каквото не съ е намирало друго в истото време; преди да испаднът, от своите най-паче погрешки и несогласиа в едно крайно злополучие в толкози векове"77. В обширната си статия озаглавена "За славенобългарскатъ Повестнист", продължаваща в няколко броя, Добровски излага директно своите мнение, че историята играе първостепенна роля за укрепването на националната идентичност: "Повестносттъ на народите е една наука най-способна за подбуди честолюбието народно и да уживи в сичките вообще сърца най-благородното чувствие на любородносттъ (Патриотисмъ) на името й според пружините на която по сичките по-учени народи завършали съ съ толкос млого и преизредни дела, и тям твърдя полезни, и за добриъ вообще успех на человеческиъ род содействователни". Според него сега тепърва се пише по-старата история на славяните, за да се покаже "отважнатъ й величина". Той обяснява отсъствието на достоен разказ за славяните с това, че: "Ако и до толкос сила и величие съ достигнали славенските праотци, щото и мировладетелите назоваеми римляни, и двете римски самодержества да съ имали за млого времи сносения с тях таквие, каквито бивът сносенията на побеждаеми със победителите си, а пределите на исполинскатъ им държава съ простирали от далечните средиасйски места до саматъ западна Европа, и съ ширили до сичките им известни замръзнати и вечноразмразени морета; но колкото преуспели тй в оружиата толкос небрежили учението, щото историци от тях си не съ имали". Божията Промисъл е пожелала в древните времена славяните да се славят със силата си, а в сегашните векове с учение и мъдрост. Поради липсата на историци от собствения род в старите времена, славяните са останали без собствена история. Старата история на славяните е разпръсната в съчиненията на различни другородни автори, които са били принудени да пишат за славяните, тъй като техните народи са имали отношения с българите. Тъй като обаче техните народи са воювали със славяните, те са пристрастни и не отразяват вярно героичните славянски дела.

По отношение на основния въпрос за етногенезиса на българите Добровски възприема изцяло тезата на Ю. Венелин, за когото подчертава, че е получил образованието си в едно от "най-добрите иностранни всеучилища", т.е. университети. Според Венелин навсякъде, където у старите автори се среща името на хуните, аварите, козарите и пр., става дума за българите. Тази теза е доразвита от Савелиев-Ростиславич, според който не само българите са хуни, но и русите. Добровски изцяло се солидаризира с мнението на Венелин, като настоява, че той е успял да докаже с "основателни и здрави повестноразсудни", т.е. историко-критични доводи "как в староповестниците що съ нахождът имената гунни, авари, козари и други ощи някои не значът нищо друго освен болгарите". Добровски потвърждава идеята на Венелин, че не може да се познава старата руска история, без да се познава общославянската и особено българската: "той мнил и е доказвал как то нещо не тряба и не можи да бъди друго освен българскатъ". Наситеният с емоции разказ на Добровски за случилото се в историографията за българите с появата на Венелиновите трудове звучи така: на "пространните логико-исторически вериги от лъжи, или цели нанизани огърлици с погрешки и (за пастрина) с лъжи" в "патриотическата история на Г. Енгела Немец" славянските историци са казали "Стига толкос!"78 Уважавайки дълбоко мнението на Венелин Добровски публикува в превод на български в "Мирозрение" два откъса от труда на Венелин "Древните и днешни българи"79.

Автостереотипът за българите е предназначен да предизвика национална гордост и същевременно враждебност към онези, които не ни ценят достатъчно: българите са "един петмилионни народ, със всеизвестно (освен на интересатите му пристрастни клеветатели, и които тях слушът) природно благонъравие, миролюбив до чрезвичайност, който по примерното си и пословично трудолюбие, с безпрестанните си трудове, с денем и нощем промваемиъ си пот украсава и убогатява Европейска Туркия, за секигу други освен за себя си"80.

В повечето случаи за европейските народи се говори с уважение, като се подчертават техните постижения в развитието на културата, образованието, социалния и политическия живот. С особена симпатия и уважение се ползват славяните в Австрийската империя, които са представени като развити, образовани и с високо политическо съзнание. "Сичкиъ български народ не можи да има освен сердечна благодарност и признателност към тадешните български собратиа, австрйските славени.... Ако да не бяхъ австрийските славени не щеши да съ чуй ни един глас пред светъ за доброто на непорочните бедни българи"81. Добровски набляга на езиковата близост с останалите славяни, която би трябвало да влее добро самочувствие на българите: "Тукашните славени говорът един язик (с различни наречия) токо речи, български... Най-знаменитите от австрийските славянски племена са чехите и харватите. Първите за учението си, в което както според него и в различни искуства ръкоделия и образованието вообще сравнявът съ със немците, които съ един от най-просвящените европейски народи. Вторите, които от преди някое време млого успех и тй правът в учението, отличавът съ найпаче с военното си юнащво... Като от Гръцко излязах на Триест там първо видях чехи; ако и не съ тй по млогото от другите в Триест славени, но има ги и там. Видях ги человеци с едно тънко и приятно нъравочертие (характер) е с едно таквое питомство, каквото не повнях поне да бях виждал до тогас тъй по други славени, освем по млого места из Болгариа що бях примечавал и по самите ни селяни таквос едно като природно учтиво питомство." Добровски подчертава, че славяните в австрийската империя са свързани с връзките на солидарност и взаимна обич независимо от това, че някои от тях принадлежат съм католическата, а други към православната църква82.

Тези изцяло позитивни емоции контрастират рязко с чувствата, които Добровски цели да предизвика по отношение на гърците. Тук присъстват "Фенерските гърци", които плетат интриги срещу българите и ги клеветят пред османската власт. Настоява, че всеки, "който познава отечеството ни можи да си помисли, изговорива съ твърдя горчиво" за тях. Припомня, че ако отворим историята ще видим "от край до край по хиляда места в нея, чи гърците се ти ни са измамвали едни против други, и се ти ни съ съсипвали"83. Красноречиво свидетелство за непосредствения отглас от тези антигръцки настроения са спомените на видния пловдивчанин Йоаким Груев. Според тях в раздирания в средата на XIX в. от борби за надмощие между българи и гърци Пловдив привържениците на т.нар. българска партия са наричани от своите противници "Мирозрени" именно по заглавието на списанието на Добровски84.

Стремейки се да подхранва самочувствие на българите, Добровски развива следната теза, с която се опитва да омаловажи постигнатото от другите, с цел да прокара оптимистичната идея за бъдещото величие на славянския род:

Както гърците съ зели началатъ на някои искуства и знания от египтяните и от други асйски народи, и като са ги порастили предали съ ги на другите европейски народи, които като съ ги порастили несравнително още по млого, и щото съ зели от гърците плащът им го сега с преизобилен прибил (файда, фаис), и на други народи ги подаруват без да повреждат съвсем себе си. Тъй и славените които от военни камо що съ били в по старите времена, започели съ от преди малко време да съ учът от европейците, и някои от тях можили съ в малко време толкос да преуспейът и в учението, колкото не е можил никой други народ в толкос малко време такъв знаменит успех да направи; а имът още млого да съ учът от европейците. Подобно, говора, и славяните, които със съ поучиил и още съ поучавът от европейските народи, ще содействоват от нивя нататак в будущиъ неограничен успех на человеческите искуства и знания толкос премного, толкос удивително, щото ще си пратът и ти с преизобилен прибил щото съ зели от ониа; а това плащание ще започенът да го правът сега от подир твърдя малко времи. Тогас (както сми споминали и други път) ще заслужът славените още веднъш праотцовото си име, според с което можи да съ зосружи народнатъ слава по философическиъ и християнски дух на ниняшните и будущи времена, сиреч поучението и мудросттъ; както са го заслужили праотците им, старите славени, с военното си превосходно юначество.

Според него поради несъвършенството на латинската и гръцката азбуки би могло да се въведе за всички народи най-съвършената кирилска азбука, "може да съ състави една всеобща азбука на человеческото произносение и тя да бъди таквас совершенна и армоническа, каквато напразно съ съ потрудили да составът някои европейци". Европейците "трябва да я земат от славените, или да си поправът тяхнатъ, ако щът, по славенскатъ"85.

В текстовете, излезли от ръката на Добровски, се долавят някои нотки на засегнато честолюбие, които съдържат елемент на оксидентализъм86. В обявлението си за "Мирозрение" той признава, че "сички те почти вообще Славенски народи останали са по назатъ отъ други-те Европейски в учението", но и отправя укор към европейците, които "съ гордо пренебрежение, кога не съ горко поругание, поминували са Славенското име". И за да има опорна база за подхранване на националното самочувствие на българите, той държи да подчертае, че нашите въображаеми "прародители славенски" някога са съкрушавали и "най-страшните и непобедими завоеватели на светът, Римляните"87. На друго място разказва, че когато "Кинезите преди тридесят векове са били несравнително по добро състояние и политически, и по Учение и в Образование: по ония времена Англезите и пр. като диви человеци съ съ скитали между звяровите в Европейските гори (ормани) и съ съ храняли със желъд"88. Иронизира австрийците и немците, които тръпнат пред "страшилището на Тъй назоваемиъ Панславизм (Всеславенство)"89. Освен това Добровски изразява силно раздразнение от някои вестници в Западна Европа, в които славяните се представят като "варвари" и "неучени". Готов е да бъде язвителен срещу "западноевропейски укорители" и ги обсипва с изрази като: "Гледай ум, гледай человеци, които съ фалът за учение и за свободолюбие... Гледай за чудо мудренец поучител на Святъ!"90

Интерес представлява националният пантеон, очертаващ се в "Мирозрение", който е предназначен без съмнение да възпита определени емоции. В него Добровски нарежда един български светец от античността: помества в списанието си статията "Мъчениците на християнството" и разтягайки назад във времето българската история, обявява за българин един мъченик на римска служба91. В българския пантеон са включени съвременни българи като Петър Берон, прочул се със своята висока образованост и грижите си за развитието на българските училища. В него е и занаятчията Генчу Гюргов, завещал парите си на българското училище, а също и Александър Екзарх, подкрепил българските училища за девици и българската църква в Цариград. Тук е и търговецът И. Денкоглу, дарил пари за училищата, както и Антон Киряков Цанков, подкрепил материално издаването на "Мирозрение"92.

Добровски е от особен интерес за нашата тема, тъй като той учи в прочутата за времето си школа на о. Андрос на високообразования гръцки учител Теофилос Каирис заедно с още 12 други млади българи, играли централна роля в борбата за българска църковна независимост. Според разказите на българските ученици на Каирис "Това, което Каирис им разказвал за величието на елинизма и за разширяването и издигането на Елада, те го схващали и приспособили за възраждането и величието на България... Не току-тъй от устата на тези дейци ние сме чували често думите: Гръцката школа ни научи да се пазим от гръцкото и да тачим и любим своето". Според Стоян Чомаков, който също учи на Андрос, неуважително изказване на Каирис по отношение на славянските народи породило у него любовта към собствения му народ и по-късно, в разгара на църковната борба, често повтарял на гърците: "От вас се научих, че трябва да се обича отечеството." Според Добровски всички млади българи, които срещал в Цариград през 1841 г., твърдели, че "българският патриотизъм били го получили от Гърция, а именно от тия, които се върнали от Андрос"93.

Цитираните тук текстове не изчерпват цялата продукцията на първата половина на българския ХІХ век, която би позволила наблюдения по интересуващата ни тема. Независимо от това тук става дума за представителни текстове, които дават възможност да бъдат очертани основните тенденции в стратегията на българските автори по отношение на емоциите, преследвани от тях. Представителите на втората половина на столетието в общи линии до голяма степен се придържат към очертаните вече тенденции, като с разгръщането на българското църковно-национално движение ще се обогати значително палитрата от негативни емоции по отношение на гърците. С известен отстъп и в много по-приглушена форма се появява и тенденцията да се подхранват негативни емоциии по отношение на сърбите. Характерен пример в това отношение е случаят с Добровски, който в предишния период изразява само симпатии към сърбите, а сега тонът му добива враждебност като към съсед, присвоил населени с българи територии. В "Мирозрение" от 1870 г. той изразява мнението, че българите имат "историческо право" над територии, смятани от сърбите за техни. Наситеният с емоции коментар на Добровски към текста на руския славист А. Хилфердинг звучи така: "Следователно Белград (разумява ся със сичките от нин. България до него пространства земи и със сичкити си околности поне) е С т а р а Б ъ л г а р и я! И туй не ви ли аресва, любезни братя серби!, които твърде часто и твърде млого дрънкати за стари Сербии вътре в България?!"94

Цитираните автори позволяват да твърдим, че емоциите имат несъмнено своето място в стратегията на текстовете, предназначени да формират и утвърдят българската национална идентичност. През XVIII и началните десетилетия на XIX в. българските текстове настойчиво затвърдяват образи и представи, които в крайна сметка целят от една страна изграждането на национална гордост у читателя, и формирането на чувство на враждебност на първо място към гърците и след това към турците - от друга. Именно най-вече свързаният с другите народи разказ внушава по директен и индиректен път различни емоции, като сред тях особено място заемат страхът от несигурността на общността, обидата и срамът от нейната изостаналост, както и чувството, че почти всички, които влизат в съприкосновение с нея, са враждебно настроени към нея. Селективно се поднасят исторически данни и се мобилизират митичните нагласи95 на обществото, за могат да бъдат направени нужните внушения. На практика до средата на ХІХ век са създадени основните митове, че гърците горят български книги и старобългарски ръкописи, нещо което ще залегне трайно в българския национален наратив. До средата на ХІХ век вече трайно се утвърждава и темата за "турското робство" и за "двойното робство - гръцко и турско". Идеята за съществуването на "двойно гръцко и турско робство", както и тенденцията то да се представя като основен виновник за минали и сегашни неудачи на българите ще играе ролята на крайъгълен камък в създаването на мислената матрица нация-жертва и нация-герой, върху която се базира автостереотипът на българите през следващите десетилетия. На практика този модел дава възможност да се прехвърля на друг вината за собствените неблагополучия, а не да се потърсят причините за тях в самите нас. Стереотипът, "че някой друг ни е виновен" се проявява през цялата по-нататъшна българска история, като с него на практика се култивира чувство, което не благоприятства поемането на отговорности. Това чувство се стимулира и от съзнателно внушаваното усещане за множество, за колектив, което доминира в текстовете, предназначени да формират и утвърждават общност, а не отделни индивиди.

Отсъствието на нагласа към поемане на отговорности се подхранва и от доктриналните особености на изповядваното от повечето българи източно православие, което е чуждо на духа формиран от протестантството и католицизма. Емоционално наситеното настояване, че "българско" означава "православно", което се лансира от Паисий и присъства в цялата последвала история, прави трудно и мъчително възприемането на редица позитивни страни на културите, носещи клеймото "неправославни". Отъждествяването на собствената нация с православието затваря и мостовете към представителите на същия етнос, но изповядващи други религии, които в епохата на преход към модерността се оказват по-отворени и приспособими към новото. Достатъчно е да се спомене само ролята на култивирания от протестантската етика дух, благоприятстващ модернизационните процеси чрез стимулирането на индивидуализма и новото отношение към труда, времето и парите96. Високият емоционален градус на разказа за ролята на православната вяра като основа на националната идентичност създава условия за използването на "страха" от "разцеплението на нацията" и "разпиляването на националните сили" в аргументацията на противниците на дейността на католическите и протестантските мисионери. Капсулирането и отхвърлянето на другостта, култивирани по този път, водят до подозрителност и страхове и спрямо представителите на други религии и етноси и в случаите, в които не става дума за конкуренти са османското наследство. А в случаи, какъвто е отношението към евреите, към традиционните нагласи, породени на конфесионална основа, се прибавят и "национални" аргументи".97

Тази тенденция се задълбочава и в резултат на надделяването на прославянската тенденция в историческите текстове, акцентуваща върху единството на славянската общност. Редица исторически и геополитически причини, както и относителната малобройност на българите, определят доминирането на устойчивото чувство за незащитеност, което има за последица стремежа към търсенето на по-голям брат и покровител, какъвто голяма част от българската интелигенция вижда в Русия98.

Емоционалната натовареност на текстовете-строители на българската национална идентичност допринася постепенно да се утвърди тенденцията да не се признава каквото и да било положително у "другия" и още по-малко да се говори за негова положителна роля в българската история. По-голямата част от текстовете, които бяха подложени на анализ по-горе, не показват особен интерес към нашите съседи и българите се срещат с тях в повечето случаи на бойното поле. Очевидно непрестанните опити на цитираните автори да вдъхнат добро самочувствие на българите не са постигнали търсения резултат, тъй като в човешките отношения сме свидетели, че благодарност се изказва обикновено в случаите, когато изказващият я е с достатъчно добро самочувствие. При отсъствието на такова, изразът на благодарност сякаш носи в себе си унижение и обида. Би могло да се каже, че отново липсата на самочувствие рефлектира в неспособността да се зарадваме на успеха на другите и фактически настойчивото посочване на примера на "другите" поражда единствено завист, която в никакъв случай не би могла да се смята за градивно чувство99. На практика от цитираните текстове само тези на Фотинов и Богоров свидетелстват за спокойно отношение към нашите съседи и за готовност да им се признаят постиженията.

Разбира се не бива да се забравя, че в епохата на формирането на националните идентичности и в европейски план историческият разказ е винаги силно обагрен емоционално, тъй като, както изтъкват изследователите на функционирането на историческите митове при немци и французи, "историята е един национален разказ, който приканва към мразене или към възхищение"100. А гръцката изследователка Рена Патрикиу озаглавява прекрасното си изследване, посветено на проблемите на гръцката национална идентичност, "Страховете на един век"101. За съжаление едно от последствията от тази емоционална обагреност на националния наратив е създаването на "обсадна психика", на чувството, че всички са против нас, на идеята "за световния заговор срещу нас", което затруднява не само общуването с другите, но и с нас самите.

Отсъствието на собствена държавност при българите в епохата на формирането на националната идентичност спомага за натоварването на институцията образование102 и свързаните с нея език и книга с особена стойност. Хипертрофиралата рола на езика довежда до превръщането на някои реални или въобразени събития в обект на национална фиксация, която позволява експлоатацията им отново за култивирането на негативни емоции Проявилата се у някои автори като Фотинов и Богоров тенденция за представянето на образа на другите и в положителна светлина, общо взето е победена от другата, която е по-могъща. Проявената от двамата автори тенденция да свързват проблемите на идентичността с стопанското развитие на обществото също е задушена от по- мощните гласове, наблягащи на проблемите от сферата на духовното развитие или на "миналото величие" - военно и териториално - на общността, забравяйки, че съвремието има свои належащи потребности, които не могат да бъдат удовлетворени със спомените от миналото. Текстовете носещи надежда и оптимизъм сякаш не са в състояние да внесат достатъчно мощна струя от ведро настроение. Изкуственото помпане на самочувствие на базата на постиженията на "далечните предци" очевидно не дава своя резултат и на практика представителите на общността са с лошо самочувствие, свързано с бедността, недостатъчната подготовка и общата изостаналост. Реалната съществуваща картина създава чувство на недоверие в собствените сили и на неувереност, създава почва за страх пред промяната и пред новото.

Би могло да се твърди, че въпреки старанието на авторите на разгледаните текстове да убедят българите, че "ние българите сме нещо повече от другите", недоброто самочувствие очевидно си остава и "избива" инцидентно в опити да се показва чувство за превъзходство по отношение на съседите ни. В редица случаи се проявява необосновано високомерие, което прозира в употребата на "власи" или "мамалигари", когато се говори за нашите северни съседи или на "свинари", говорейки за сърбите. Или при критични ситуации, в които изпадат нашите съседи, сме готови да трупаме "червени точки" за тяхна сметка. Пресен пример имаме с манипулациите, които се правят във връзка с изпадналата в тежко икономическо положение Гърция. Прави впечатление, че лекомислено се преминава към замяната на името на гърците с "византийци", което е обременено с още повече негативни емоции. Примери за това имаме в българската преса във връзка с антигръцкия погром в Анхиало през 1906 г.103, както и през 1994 г. по време на Мондиала, когато трябваше да се настървяваме срещу нашите съперници за купата.

На края ще си позволя да цитирам част от разсъжденията на Цветан Тодоров по повод спасяването на българските евреи, които насочват към една друга проекция на това недостатъчно добро национално самочувствие. Той предлага следното обяснение като една от причините, поради които българските евреи не споделят съдбата на евреите от останалите европейски страни: "Силната национална горделивост не е отличителната черта на българите, аз вече го казах, и понякога човек може да съжалява за това, но в дадения случай на мен ми се струва, че тази слабост е отговорна за тяхната относителна толерантност към техните собствени малцинства, за техния отказ да търсят между тях изкупителна жертва, за отсъствието на едно чувство за превъзходство над другите, което е първата стъпка по посока на тяхното подчинение или на тяхното изключване... Но отсъствието на национална горделивост в смисъла на едно убеждение, че си по-висш от другите, запазването на един критичен дух спрямо самия себе си изглежда че действа като ваксина срещу опита да се отнасяш към другите като към изкупителна жертва. Горделивостта се състои в това да си даваш по-големи права отколкото на другите, а гордостта - да си поемаш по-тежки задължения"104. Може би фактът, че резултатът от усилията на строителите на българската национална идентичност да инжектират високо самочувствие на българите не е на търсеното от тях ниво, е една от причините, поради които в България не се стигна и до кървавите ексцесии, на които бяхме свидетели при разпада на Югославия.

 

Бележки

1 Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 6. Под ред. Цвета Унджиева, Дочо Леков, Петко Тотев. С.: Български писател, 1966, 17-18.

2 От многобройните изследвания, посветени на националната идентичност, които се появиха през последните десетилетия, ще си позволя да цитирам като изключително приносно и задълбочено изследването на Смит. А. Националната идентичност, Превод на Н. Аретов, С., 2000. (излязло от печат на английски език през 1991). Принос за изследването на различните аспекти на националната идентичност правят авторите на материалите в сборниците: Представата за "другия" на Балканите. С., 1995; Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. б. г., ; А. Кръстева, Ив. Кацарски, Н. Богомилова, Пл. Макариев. Идентичност. С., 1995; А. Кръстева, Н. Димитрова, Ив. Кацарски. Универсалното и националното в българската култура. С., 1996; Да мислим Другото - образи, стереотипи, кризи XVIII-XX век. С., 2001; Балкански идентичности. Т. I-II, С., 2001-2002. За базовите постановки по тези проблеми, предложени от Е. Ериксън, Е. Хобсбом и други водещи в тази проблематика автори вж. Аретов, Н. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIX-XX век). Към постановката на проблема. - В: Балкански идентичности. С., 20001, 5-53.

3 Теоретичното ангажиране на изследователите от сферата на хуманитарните и социалните науки с проблемите, свързани с емоциите, става особено осезателно в средата на 90-те години на миналия век. По този въпрос вж. Dillens, A-M. Lа Peur, émotions, passion, raison. Bruxelles, 2006, Patricia Ticineto Clough, Jean O'Malley (eds.) The Affective Turn: Theorizing the Social. Durham, Duke UP, 2007; Woodward, K. Anger... and Anger: From Freud to Feminism. - In John O'Neill (ed.) Freud and Passions. University Park, P. A. Pennsylvania State UP. 1996, 73-96; Στανρίδον-Πατρiκίον, Ρ. Οι φόβυi ενός αiώνα, Μεταίχιυ, Αθήνα, 2007; Moisi. D., La géopolitique de l'émotion. Comment les cultures de peur, d'humiliation et d'espoir façonnent le monde. Flammairon, Paris, 2008; Особено интересни са изследванията на авторите от различни страни, публикувани в гръцкото списание Historein, 8, 2008, посветено на темата Performing emotions. Historical and anthropological sites of affect. Това са текстове, изнесени като доклади на международната конференция, проведена в Атина през 2007 г. на тема "On Emotions: History, Politics, Representations". За национализма като емоция вж. Гелнър, Ъ. Нации и национализъм. Прев. Ив. Ватова, А. Знеполска. С., 1999, с. 7; Вж. и Дамянова, Р. Емоциите в културата на Българското възраждане. С., 2008; За базисните понятия вж. Аретов, Н. Емоции, идентичност, литература и национална митология: многопосочност на връзките.

4 Всички цитати са по изданието Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Първи Софрониев препис от 1765. Увод, новобългарски текст и коментар. Божидар Райков. София, 1972.

5 Аретов, Н. Емоции, идентичност, литература и национална митология: многопосочност на връзките. - http://www.ilit.bas.bg/bi/aretov_new.html.

6 Подробно по този въпрос вж. Данова, Н. Представата за "Другия" на Балканите: образът на гърка в българската книжнина през ХV-ХІХ век. - Исторически преглед, 1993, 6, 3-35.

7 Особено характерен пример за отрицателно отношение към търговеца е прочутият за времето си диалог "Руснак-англичанин-французин", съставен в началото на ХІХ век и разпространен сред всички балкански народи. За него вж. Λημαράς, Κ. Θ. Νεοελληνικός Δiαφωτiσμός. Αθήνα, 1980, σ. 45; Clogg , R. The Greek Mercantile Bourgroisie : "Progressive" or "Reactionary". - In: Balkan Society in the Age of Greek Independence. Ed. R. Clogg. London, 1980, 85-110.

8 По този въпрос вж. Данова, Н. Османското време в българските текстове през ХІХ и ХХ век. - Следва, бр. 21, 29-42. Вж. и Хранова, А. Историография и литература: за социалното конструиране на историческите понятия в големия разказ в българската култура през ХІХ и ХХ век (под печат).

9 По този въпрос вж. Божилов, И. "Мъчение на зографските монаси". Легенди и факти. - В: Сборник Светогорска обител Зограф. Т. 2, С., 1996, 175-189.

10 Трифонов, Ю. Зографската българска история. С., 1940. (Отд. отп. от Списание на БАН, кн. IX).

11 Йеросхимонах Спиридон. История во кратце о болгарском народе словенском. 1792, Изд. Боряна Христова. С., 1992.

12 Подробно за оракулите и за ролята им като елемент от руската пропаганда на Балканите вж. Δημαράς, Κ. Цит. съч., 121-121, 132, 173, 268; Петканова-Тотева, Д. Дамаскините в българската литература. София, 1965, с. 205.

13 Ангелов, Б. Три исторически разказа. - Известия на Института за история. Т. 14-15, София, 1964, 486-494.

14 Моллов, К. Новонамерен ръкопис на Софроний Врачански от 1802 г. - Сп. БАН, 1, 1911, с. 157.

15 Софроний Врачански. Житие и страдание. С., 1965.

16 Софроний Врачански. Съчинения в два тома. Т. I. С., 1989, с. 262, 293.

17 Обявления за български възрожденски издания. Съст. Н. Данова, Л. Драголова, М. Лачев, Р. Радкова. С., 1999, 41-42.

18 Цитатите са по: Берон, П. Буквар с различни поучения..., 1824. Фототипно издание, С., 1964.

19 Неофит Бозвели, Е. Васкидович. Славеноболгарское детоводство. Ч. I-VI. В Крагуевце, 1835.

20 Пак там, Ч. І, с. 4.

21 Пак там, с. 23.

22 Пак там, Ч. V. Краткое политическое землеописание за обучение на болгарските юноши. Ч. І, Крагуевац, 1835, 14-15.

23 Пак там, с. 21-22.

24 Краткая священая история и священний катихизис... Неофита Хилендарца..., Белград, 1835, ХІV-ХV.

25 Пак там, 41-42.

26 Славеноболгарское детоводство за малките деца.... Част вторая, с. 12.

27 Снегаров, И. Райно Попович. С., 1959, с. 205.

28 Кипиловски, А. Священое цветообрание..., Будин, 1825.

29 Данова, Н., Л. Драголова, М. Лачев, Р. Радкова. Цит. съч., 43-44.

30 Пак там, с. 47.

31 Кайданов, Ив. Краткое начертание на всеобщата история. Будим, 1836.

32 Душанов, Д. Спомени (Писма и документи. Публицистика). Състав., комент. и бел. Цв. Нанова. С., 1980, с. 53.

33 Данова, Н. Анастас Кипиловски и неговият превод на "Старите и сегашните българи" от Юрий Венелин на гръцки език. - Studia balcanica 24, 2003, 63-77.

34 Павлович, Хр. Разговорник греко-болгарский..., Белград, 1835, с. VІІ.

35 По този въпрос подробно вж. Данова, Н. Националният въпрос в гръцките политически програми през ХІХ век. С., 1980.

36 Данова, Н. Представите на възрожденския българин за морето. - В: Балканът и морето. Послания към времена и поколения. Благоевград, 1999, 5-15.

37 Цитатите са по: Неофит Бозвели. Съчинения. Подбор и редакция Ст. Таринска. С., 1968.

38 Данова, Н. Един неизползван извор за историята на Свищов. - В: Просвета и промяна. Сборник в чест на чл. кор. ст. н. с. I ст. д.ист.н. Румяна Радкова и по случай 150-годишнината на Болградската гимназия. София: Институт за исторически изследвания при БАН, 2010, с. 161-176.

39 Арнаудов, М. Непознатият Бозвели. Първообразът на "Мати Болгария" и други необнародвани трудове и писма. С., 1942, 28-30; По този въпрос вж. и Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964, с. 35-38.

40 Арнаудов, М. Непознатият Бозвели. ... с. 219.

41 Павлович, Хр. Царственик или история болгарская..., Будим, 1844.

42 Велисарий. Драма вдведействия.... Лейпцик, 1844.

43 Обявления..., 101-102.

44 Библиотека Д-р Иван Селимински, кн. ХІV, С. 1931, с. 23.

45 За него по-подробно вж. Данова, Н. Представата за "Другия"..., 27-28.

46 За Априлов като историк подробно вж. Цанев, Д. Българската историческа книжнина през Възраждането XVIII - първата половина на XIX век. С., 1989, с. 111 сл.

47 Априлов, В. Денница ново-болгарского образования. Ч. I, Одеса, 1841, IV-V, 17, 28-29, 67, 87, 119.

48 Музей на образованието, Габрово.

49 Априлов, В. Денншца..., с. 91-93.

50 За този модел вж. Данова, Н. Иван Добровски в перспективата на българския ХІХ век. С., 2008, с. 101.

51 Любословие, 1842, с. 1.

52 Същата наситена с емоции реторична форма Фотинов ще използва и по-късно Вж. например Любословие, г. ІІ, кн. 20, с. 109.

53 Любословие, г. І, бр. 1, април 1844. с. 1.

54 Любословие, г. І, бр. 2, с. 17.

55 Любословие, г. І, кн. 1, 7-8, 18-19.

56 Любословие, г. ІІ, кн. 14, с. 39.

57 Любословие, г. І, 1844, кн. 1, 4-6, кн. 2, с. 27, кн. 3, с. 47-48, кн. 4, 59-61, ч. 5, 66-69; ч. 6, 88-94; ч. 9, 103-104; ч. 10, 158-169; ч. 11, 171-174; г. ІІ, 1846, кн. 13, 14-16, кн. 15, 45-47; кн. 16, 57-60, кн. 17, 71-74; кн. 19, 103-106; кн. 20, 119-123.

58 Любословие, г. І, кн. 8, с. 118.

59 Любословие, г. І, кн. 8, с. 125.

60 Любословие, г. ІІ, с. 28.

61 Любословие, г. І, кн. ,1 с. 14.

62 Любословие, г. І, кн. 3, с. 33.

63 Любословие, г. І, кн. 2, с. 29.

64 Любословие, г. І, кн. 9, с. 130.

65 Любословие, г. І, кн. 12, с. 185.

66 Любословие, г. ІІ, кн. 18, 92-94.

67 Любословие, г. І, с. 65.

68 Всички цитати от географията на Фотинов са по изданието Фотинов, К. Г. Общое землеописание..., Смирна, 1843.

69 Фотинов, К. Общое землеописание..., 76-77.

70 Пак там, с. 61; Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие…, с. 247.

71 Богоров, И. И се започна с "Български орел". С., 1983, с. 384-385.

72 Пак там, с. 48.

73 Богоев, Ив. Всеобща география за децата. Белград, 1843.

74 Богоев, Ив. Кратка география, Белград, 1851.

75 И се започна..., 113-117.

76 Добрович, Йоан. Писмо обявително, Виена, 6 август 1849.

77 Мирозение, число 1, септември 1850, с. 16.

78 Пак там, число 2, октомври 1850, 27-29.

79 Пак там, число 3, ноември 1850, 38-40, число 4; май 1851, 57-59, число 5; юни 1851, 69-73.

80 Мирозрение, число 1, септември 1850, с. 19.

81 Пак там.

82 Пак там, число 3, ноември 1850, 48-49.

83 Пак там, число 2, октомври 1850, с. 36.

84 Груев, Й. Епархийското в Пловдив училище "Св. Кирил и Методий. - Български преглед, г. III, 1896, № VII-VIII, 123.

85 Пак там, число 1, септември 1850, с. 6.

86 По въпроса за негативните нагласи на източния човек към западния свят вж. Buruma, I., A. Margalit. Occidentaslism: A Short Srory of Anti-Westernism, 2004. Българско изд.: Бурума, И., А. Маргалит. Оксидентализмът. Кратка история на антизападничеството. С., 2006.

87 Добрович, Й. Писмо обявително. 6 август 1849.

88 Мирозрeние, сек 1. слистък 1, септември 1850, с. 5.

89 Пак там, слистък 5, юниa 1851, с. 82.

90 Пак там, слистък 3, ноември 1850, с. 49.

91 Пак там, число 2, октомври 1850, 32-35.

92 Пак там, число 1, септември 1850, 9, 15-18.

93 По този въпрос вж. подробно Данова, Н. Иван Добровски..., с. 504.

94 Мирозрение, сек. 1, слистък 2, 1870. Съчинения А. Гилфердинга, с. 9, бел. 1.

95 За различните митични конструкции вж. Аретов, Н. Национална митология и национана литература. С., 2006.

96 Данова, Н. Ролята на протестантската етика за формирането на модерния етичен кодекс при българите. - В: Балканите между традицията и модерността. С., 2009, 256-291.

97 Подробно по въпроса вж. Тодорова, О. Евреите в българската словестност от началото на ХІХ век до Освобождението. - В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХІХ-ХХ век). Ред. Н. Аретов, Н. Чернокожев. С., 2001, 88-111.

98 За различните тенденции вж. Аретов, Н. Българското възраждане и Европа, С., 2001, 64-73.

99 Благодаря на проф. Хайгануш Силгиджян за проведената с нея консултация относно механизмите на емоциите. Вж. Силгиджян, Х., С. Карабельова, Е. Герганов, Ю. Генов. Подобни и различни в рамките на българската култура. Резултати от представително изследване на ценностите и културните практики в България. – Год. СУ, Философ. фак, Книга психология, Т. 96, № 1, С., 2007, с. 5-74.

100 По въпроса за действието на този механизъм във Франция и Германия вж. Bauvois-Cauchepin, J. Enseignement de l'histoire et mytologie nationale. Allemagne - France du début du XXe siècle aux année 1950. Berlin, Bern, 2002.

101 Στανρίδον-Πατρiκίον, Ρ. Οι φόβυi ενός αiώνα, Μεταίχιυ, Αθήνα, 2007.

102 Assmann , A. Op. cit., 13-19.

103 Konstantinova, Y. The Anti-Greek Movement in Bulgaria 1906 in the Perception of the Bulgarian Political Elite. Traditional Approaches and New Ideological Trends. - Etudes Balkaniques, XLV, 2009, No 4, p. 11.

104 Todorov, T. La fragilité du bien. Le sauvetage des juifs bulgares. Paris, 1999, p. 43, 49.