Метафорите, по които живеем

Джордж Лейкъф и Марк Джонсън. Posted in Библиотека

1. Концепциите, по които живеем

За повечето хора метафората е похват на поетичното въображение и на реторичния изказ, т.е. тя е част от един необичаен език, а не от ежедневния. Нещо повече – метафората по-скоро се разглежда като характеристика само на езика отколкото на мисълта и действието. Затова повечето хора смятат, че могат да се разбират перфектно и без метафори. Ние открихме точно обратното – метафората е навлязла в ежедневието ни не само в езика, а и в мисълта и действията ни. Нашата обичайна концептуална система, с която мислим и действаме, има метафоричен характер в същността си.


Концепциите, които управляват мислите ни, не са само въпрос на интелект. Те управляват и нашето ежедневие до най-тривиалните детайли. Нашите възгледи структурират това, което възприемаме, начинът, по който се движим по света и как се отнасяме към другите хора. Нашата концептуална система играе централна роля в дефинирането на ежедневието ни. Ако сме прави в предположението, че концептуалната ни система до голяма степен е метафорична, то начинът, по който мислим и онова, което преживяваме и което правим всеки ден, до голяма степен са въпрос на метафора.

Нашата концептуална система обикновено не е нещо, с което сме наясно. Повечето дребни неща от ежедневието си извършваме почти автоматично и по определен начин. Никак не е очевидно обаче как се определя този начин. Можем да разберем като разгледаме езика. Тъй като комуникацията се основава на същата концептуална система, която използваме в мисленето и действията си, езикът е важен източник на доказателства за това каква е тази система.

Най-вече въз основа на езикови доказателства, ние открихме, че по-голямата част от нашата обичайна концептуална система има метафоричен характер. Намерихме начин да идентифицираме в детайли кои точно са метафорите в структурата на това как възприемаме, как мислим и какво правим.

За да дадем някаква представа какво би могло да означава една концепция да бъде метафорична и подобна концепция да структурира ежедневната дейност, нека започнем с концепцията на спора и концептуалната метафора „спорът е война“. Тази метафора е отразена в нашия ежедневен език чрез голямо разнообразие от изрази:

СПОРЪТ Е ВОЙНА
Как ще защитиш твърдението си?
Той атакува всяко слабо място в аргумента ми.
Критиката му бе право в целта.
Унищожих аргумента му.
Никога не съм печелил спор с него.
Не си съгласен? Добре, обори ме!
Ако използвате тази стратегия, той ще ви ликвидира.
Той елиминира всичките ми аргументи.

Важно е да се отбележи, че не само говорим за спора от гледна точка на войната. Можем да спечелим или загубим спорове. Виждаме човека, с когото спорим, като опонент. Нападаме позициите му и защитаваме своите. Печелим и губим почва. Планираме и използваме стратегии. Ако открием, че не можем да защитим дадена позиция, можем да я изоставим и да предприемем нова атака. Много от нещата, които правим, когато спорим, са частично структурирани от концепцията за война. Структурата на спора – атака, защита, контраатака и т.н. – отразява битката, макар тя да не е физическа, а словесна. В този смисъл метафората „спорът е война“, по която живеем в нашата култура, структурира действията, които извършваме в спора.

Опитайте да си представите култура, в която споровете не се разглеждат като война, в която никой не печели или губи, в която няма смисъл да атакувате или защитавате, да печелите или губите позиции. Представете си култура, в която спорът се разглежда като танц, участниците се разглеждат като изпълнители и целта е те да се представят по балансиран и естетически приятен начин. В такава култура хората биха се отнасяли към споровете различно, биха ги преживявали, изпълнявали и биха говорили за тях по различен начин. А ние вероятно изобщо нямаше да ги възприемем като спорещи: те просто щяха да правят нещо различно. Дори щеше да изглежда странно да наричаме онова, което правят, „спор“. Може би най-неутралният начин за описване на тази разлика между тяхната и нашата култура би бил да се каже, че ние имаме дискурсна форма, построена с езика на войната, а те имат такава с езика на танца.

Този пример показва какво означава една метафорична концепция, а именно „спорът е война“, да структурира (поне отчасти) онова, което правим и как разбираме какво правим, когато спорим. Същността на метафората е разбирането и преживяването на едни неща от гледна точка на други, а не, че споровете са подвид на войната. Споровете и войните са различни неща – словесен дискурс и въоръжен конфликт, и извършените действия са различни видове действия. Но спорът е отчасти структуриран, разбиран, извършван и обсъждан с езика на войната. Концепцията и действието са метафорично структурирани, и следователно езикът е метафорично структуриран.

Нещо повече, това е обичайният начин да се спори и да се говори за спора. Нормалният начин да говорим за атакуване на позиция е да използваме думите „атака на позиция“. Нашите конвенционални начини да говорим за спор предполагат метафора, която едва ли осъзнаваме. Метафората не е само в думите, които използваме – тя е в самото ни възприятие за спор. Езикът на спора не е поетичен, измислен или реторичен, той е буквален. Говорим за спора по този начин, защото така го възприемаме, а действаме според начина, по който възприемаме нещата.

Най-важното твърдение, което отправихме досега, е, че метафората не е само въпрос на език, тоест на думи. Твърдим, че напротив, човешките мисловни процеси са до голяма степен метафорични. Това имаме предвид, когато казваме, че човешката концептуална система е структурирана и дефинирана метафорично. Метафорите са възможни като езикови средства именно защото има метафори в концептуалната система на човека. Следователно, когато в тази книга говорим за метафори, като „спорът е война“, да се разбира, че метафора означава метафорично понятие.

2. Систематичността на метафоричните понятия

Споровете обикновено следват модели, тоест има някои неща, които обикновено правим и не правим, когато спорим. Фактът, че отчасти възприемаме спора като битка, системно влияе върху аргументите и начина, по който говорим за това, което правим, когато спорим. Тъй като метафоричното понятие е систематично, езикът, който използваме, за да говорим за този аспект на понятието, също е систематичен.

В метафората „спорът е война“ видяхме, че изрази от речника на войната, напр. атакуване на позиция, невъзможност за защита, стратегия, нова атака, победа, спечелване и т.н., формират систематичен начин да се говори за бойните аспекти на спора. Неслучайно тези изрази означават точно това, когато ги използваме, за да говорим за спор. Част от концептуалната мрежа на войната частично характеризира понятието за спор и езикът следва същия модел. Тъй като метафоричните изрази в нашия език са обвързани с метафорични понятия по систематичен начин, ние можем да използваме метафорични лингвистични изрази, за да изследваме същността на метафоричните понятия и да разберем метафоричния характер на дейностите си.

За да добием представа за това как метафоричните изрази в ежедневния език могат да ни дадат поглед над метафоричността на понятията, които структурират ежедневните ни дейности, нека разгледаме концептуалната метафора „времето е пари“.

ВРЕМЕТО Е ПАРИ
Губиш ми времето.
Този инструмент ще ви спести време.
Не мога да ти отделя време.
Защо прахосваш времето си?
Загубих цял час, за да сменя спуканата гума.
Инвестирах много време в този проект.
Нямам достатъчно време за това.
Времето ви свършва.
Липсата на време ни притисна.
Заделете малко време за пинг-понг.
Струва ли си времето?
Остава ли ви много време?
Живее живот назаем.
Не използваш времето си разумно.
Изгубих много време, когато се разболях.
Благодаря ви за отделеното време.

В нашата култура времето е ценна стока. Ограничен ресурс, който използваме, за да постигаме целите си. Поради начина, по който понятието за работа се е развило в съвременната западна култура, където работата обикновено се свързва с времето, което отнема, а времето е точно определено количество, вече е обичайно да се плаща на час, седмица или година. В нашата култура времето е пари по много начини: телефонни импулси, почасови заплати, цени на хотелски стаи, годишни бюджети, лихви по заеми и изплащане на дълг към обществото чрез „излежаване на присъда“. Тези практики са сравнително нови в историята на човешката раса и в никакъв случай не съществуват във всички култури. Те са възникнали в съвременните индустриализирани общества и структурират основните ни ежедневни дейности по много задълбочен начин. Тъй като се държим така, сякаш времето е ценна стока – ограничен ресурс, дори пари – ние схващаме времето по този начин. Затова разбираме и преживяваме времето като нещо, което може да се прахоса, пропилее, инвестира разумно или неразумно или да се спести.

„Времето е пари“, „времето е ограничен ресурс“ и „времето е ценна стока“ – всичко това са метафори, защото използваме ежедневния си опит с пари, ограничени ресурси и ценни стоки, за да обясним времето. Това не е необходимо на човешките същества, за да възприемат времето, а е обвързано с нашата култура. Има култури, в които времето не е нито едно от тези неща.

Метафорите „времето е пари“, „времето е ресурс“ и „времето е ценна стока“ образуват единна система, основана на подкатегории, тъй като в нашето общество парите са ограничен ресурс, а ограничените ресурси са ценни стоки. Тези отношения на подкатегории характеризират взаимовръзки между метафорите. „Времето е пари“ води до това, че „времето е ограничен ресурс“, което означава, че „времето е ценна стока“.

Ще използваме най-специфичната метафора, в случая „времето е пари“, за да характеризираме цялата система. От изразите, изброени под концептуалната метафора „времето е пари“, някои се отнасят конкретно до парите (пестя, прахосвам, инвестирам, струва), други до ограничени ресурси (нямам достатъчно, свършва, липса, заделям, остава, отделям) и трети към ценни стоки (губя, благодаря за). Това е пример за начина, по който метафоричните следствия могат да определят кохерентна система от метафорични понятия и съответстваща кохерентна система от метафорични изрази за тези понятия.

3. Метафорична систематичност: подчертаване и скриване

Самата систематичност, която ни позволява да разберем един аспектна понятието от гледна точка на друга (напр. разбиране на спора от гледна точка на битка), непременно ще скрие другите страни на конкретното понятие. Позволявайки ни да се съсредоточим върху един аспект (напр. бойният аспект на спора), метафоричната концепция може да ни попречи да се фокусираме върху други, които са в противоречие с тази метафора. Например, в разгара на спора, когато се стремим да атакуваме позицията на опонента си и да защитим своята, можем да загубим от поглед сътрудническата страна на спора. На този, който спори с вас, може да се гледа като на човек, който ви дава от своето време – ценна стока, в усилие за взаимно разбиране. Когато сме заети със страната на битката, често изпускаме от поглед тази на сътрудничеството.

Далеч по-неуловим случай за това как едно метафорично понятие може да скрие една страна на нашия опит, може да се види в това, което Майкъл Реди е нарекъл „предаваща метафора“. Реди отбелязва, че нашият език за езика е приблизително структуриран от следната сложна метафора:

ИДЕИТЕ (или ЗНАЧЕНИЯТА) СА ПРЕДМЕТИ.
ЕЗИКОВИТЕ ИЗРАЗИ СА КУТИИ.
КОМУНИКАЦИЯТА ИЗПРАЩА.

Говорещият поставя идеи (предмети) в думи (кутии) и ги изпраща (по предавател) на слушател, който изважда идеята/предметите от думите/кутиите. Реди документира това с повече от сто вида изрази на английски език, които според него представляват поне 70 процента от изразите, които използваме, за да говорим за езика. Ето няколко примера:

ПРЕДАВАЩА МЕТАФОРА
Успя да предадеш смисъла на думите си.
Аз дадох идеята.
Доводите ви достигнаха до нас.
Животът ѝ придоби друг смисъл.
Опитайте се да си съберете мислите.
Опитах да не вкарвам дълбок смисъл в думите ѝ.
Тя изважда думите му от контекст.
Значението е в самите думи.
Думите му не носят смисъл.
Книгата има много мисловно съдържание.
Това са празни думи.
Мнението му е без значение.
Идеята е заровена надълбоко.

В примери като тези е много по-трудно да се види, че метафората прикрива нещо или дори да се разбере, че тук изобщо има метафора. Това е толкова конвенционален начин на мислене за езика, че понякога е трудно да си представим, че може да не отговаря на реалността. Но ако погледнем какво включва предаващата метафора, можем да видим някои от начините, по които тя прикрива аспекти на комуникативния процес.

Първо, аспектът на предаващата метафора „езиковите изрази са кутии за значения“ предполага, че думите и изреченията имат значения сами по себе си, независимо от контекста или говорещия. Аспектът „значенията са предмети“ предполага, че значенията съществуват независимо от хората и контекста. Частта от метафората, в която се казва, че „езиковите изрази са кутии за значения“, предполага, че думите (и изреченията) имат значения, отново независими от контекста и говорещите. Тези метафори са подходящи в много ситуации – тези, при които разликите в контекста нямат значение и всички участници в разговора разбират изреченията по един и същи начин. Тези две следствия са илюстрирани от изречения като

Значението е в самите думи,

което според предаващата метафора може да бъде вярно за всяко изречение. Но има много случаи, в които контекстът има значение. Ето един известен пример, записан от Памела Даунинг по време на действителен разговор:

Вие сте при ябълковия сок.

Без контекст това изречение няма никакъв смисъл, тъй като изразът „при ябълковия сок“ не е приет начин за позоваване на определено място. Но изречението има смисъл в контекста, в който е произнесено. Гост слиза на закуска. Сервирано е за четирима и на три места има портокалов сок, а на едно ябълков. Ясно е къде е „при ябълковия сок“. Дори на следващата сутрин, когато няма ябълков сок, все още е ясно какво се има предвид.

В допълнение към изречения, които нямат смисъл без контекст, има случаи, когато едно изречение означава различни неща за различните хора. Разгледайте:

Нуждаем се от нови алтернативни източници на енергия.

Това означава нещо много различно за президента на „Мобил ойл“ от това, което означава за президента на „Приятели на Земята“. Смисълът не е вътре в изречението – има значение кой казва или слуша изречението и какви са неговите социални и политически нагласи. Предаващата метафора не работи в случаите, когато се изисква контекст, за да се определи дали изречението има някакво значение и, ако е така, какво значение има.

Тези примери показват, че метафоричните понятия, които разгледахме, ни дават частично разбиране за това какво представляват комуникацията, спора и времето, и с това прикриват другите аспекти на тези понятия. Важно е да се види, че включеното тук метафоричното структуриране е частично, а не цялостно. Ако беше цялостно, едното понятие всъщност би било другото, а не само да се разбира от неговата гледна точка. Времето всъщност не е пари. Ако инвестирате времето си в опити да направите нещо и то не работи, не можете да си го върнете. Няма банки за време. Мога да ви дам много време, но вие не можете да ми върнете същото време, макар че можете да ми върнете същото количество време, и така нататък. Затова само част от метафоричното понятие не е и не може да бъде достатъчно.

От друга страна, метафоричните понятия могат да бъдат разширени отвъд обхвата на обичайните буквални начини на мислене и говорене и в обхвата на това, което се нарича фигуративна, поетична, цветиста или фантастична мисъл и език. Така, ако идеите са предмети, можем да ги облечем в изискани дрехи, да жонглираме с тях, да ги подредим и т.н. Така че, когато казваме, че едно понятие е структурирано от метафора, имаме предвид, че то е частично структурирано и че понякога може да бъде разгледано отвъд нея.

Превод от английски Велизара Радославова,