Обиталището на Другия (Музеи в немски концентрационни лагери 1933 – 1945)

Резюме

В големите немски концентрационни лагери са създадени музеи с цел да бъдат събирани и показвани експонати в рамките на ,,Rassenkunde“ (наука за расата) Тъй като дискурсът на расовата антропология е изграден върху реториката на разликата между хората от „чистите“ и „по-нисшите“ раси, музеите на СС излагат на показ „доказателства“ с цел да визуализират това, което е било отсъстващо и невидимо ̶ йерархичният ред на различните раси. По този начин колекциите, показани в музеите на СС в концентрационните лагери, са били от съществено значение за процеса на определяне на арийския Übermensch (свръхчовек) като олицетворение на всички предпочитани физически, културни и интелектуални качества, присъщи на родените да завладеят и управляват света като част на Herrenvolk (господарска раса), а неарийският, преди всичко еврейският Untermensch (подчовек) като негова противоположност ̶ коренно различен и почти ,,нечовек”, подходящ само за слугински домакински задължения.
Първият музей, създаден в германските концентрационни лагери, е открит в Дахау в началото на 30-те години. Подобни музеи са работили и в други германски концентрационни лагери (Бухенвалд, Маутхаузен и Аушвиц). Най-богат е бил музеят в Гусен I, подлагерът на Маутхаузен. През есента на 1940 г., когато СС започва с изграждането на железопътна линия между Гусен I и жп гара Санкт Георген, е открита гробница от бронзовата епоха. Всички находки са били поместени в археологическия музей, създаден в Museumsbaracke (музейна барака) в рамките на лагера. До археологическите находки са показвани човешки кожи, черепи и части от тялото. По времето на завземането на Гусен I, на 5 май 1945 г., е намерена колекция от 286 части от човешки тела и обемен албум с фрагменти от татуирана човешка кожа.
Днес от всички антропологични експонати на музеите на СС нито един не е включен в музейните експозиции в бившите концентрационни лагери. Досега тези учреждения не бяха обект на научни изследвания. Когато през 2005 г. интервюирах историци, работещи в Мемориалния музей на Маутхаузен и в Туристическия център на Гусен, те не бяха напълно наясно със съществуването на споменатите музеи по време на войната.

Ключови думи: немски концентрационни лагери; музеи; идентичност; знания и сила; расизъм; история на антропологията

Това, което ни кара да мислим, че концентрационният лагер и музеят са необичайни ,,другари“, е идеологическата несъвместимост между тях. За нас концентрационният лагер е емблема на варварски терор и символизира именно онези аспекти, които музеят отрича. И все пак, в големите концентрационни лагери, създадени под контрола на СС, са създадени музеи с цел събиране на експонати и излагането им в рамките на Rassenkunde (наука за расата)¹. Тъй като дискурсът на расовата антропология се гради върху реториката на разликата между „чистите“ и „по-нисши“ раси (вж. напр. Günther 1933), музеите на СС излагат „доказателства“ с цел да направят присъстващо и видимо това, което е било отсъстващо и невидимо - йерархичният ред на различните раси. По този начин колекциите, показани в музеите на СС в концентрационните лагери, са от съществено значение за процеса на определяне на арийския Übermensch (свръхчовек) като олицетворение на всички предпочитани физически, културни и интелектуални качества, присъщи на родените да завладеят и управляват света като членове на Herrenvolk (господарска раса), а неарийският, преди всичко еврейският Untermensch (подчовек) като негова противоположност - коренно различен и почти ,,нечовек”, подходящ само за слугинска домакинска работа.

Въпреки това, тъй като арийското превъзходство е изградено върху теорията, че евреите са по-нисши и не може да има „истински ариец“ без евреин някъде на заден план, възниква въпросът какво щеше се случи, ако нацистите бяха успели да реализират плана си да елиминират всички евреи. През март 1944 г. нацисткият учен д-р Волф Майер-Кристиан се оплаква, че млади двадесетгодишни офицери са заявили, че все още не са виждали евреин в реалния живот и следователно не намират интерес към еврейския въпрос. Ученият предупреждава, че в резултат на това „те може да не разбират правилно речите на фюрера, който винаги започва своето политическо послание с подробно резюме на еврейския проблем“ (Tenenbaum 1956: xiii).

Расова хигиена

Нацистката теория се корени в расовата антропология отпреди 1933 г., основана на възгледа на Дарвин за генетиката и расовата чистота. В края на деветнадесети век германските социални дарвинисти, страхувайки се от обща „дегенерация“ на човешката раса, се заемат да установят нов вид хигиена – расова хигиена (Rassenhygiene), която да отклони вниманието на лекарите от индивида или околната среда и да го насочи към човешката зародишна плазма. В очите на своите основатели расовата хигиена ще осигури дългосрочно лекарство за „германската зародишна плазма“. През 30-те години нацисткото движение и неговата идеология привличат вниманието на расовите хигиенисти. През 1937 г. един от най-изявените учени в тази област, професор Отмар Фрайер фон Вершуер, учител и наставник на д-р Йозеф Менгеле от Университета във Франкфурт, публикува статия, като отдава почит на Адолф Хитлер за това, че е първият държавник, признал генетиката като необходимост за държавата и хората (Weinreich 1946: 27).

В рамките на нацистката система науката скоро придобива чисто обслужваща функция. Въпреки че „независимите“ изследвания са толерирани тук-там или дори насърчавани, истинността на съдържанието е маловажна за идеолозите. Като цяло изследователската работа е използвана като добър проводник за важни идеологически послания: култът към расата, култът на фюрера, идеята за Райха, териториално разширение, саможертва, героизъм, лоялност към лидерите, чест, вярност и т.н. (Haßmann 2002: 111). При тези обстоятелства основният поток на расовата хигиена неизбежно следва течението на антисемитизма, а неговите последователи пропагандират чистотата на расата и заразната заплаха от евреите.

Расовата антропология е призната за основна изследователска цел на много престижни институти, между тях Институтът за антропология, наследственост и евгеника „Кайзер Вилхелм“ в Берлин-Далем, Институтът за генеалогия „Кайзер Вилхелм“ в Мюнхен и Институтът за расова хигиена във Франкфурт. Поставяйки се „в услуга на Райха“, институтите за расова антропология получават все нови и нови средства, нови постове и нови задачи. Последното включва обучение по расови изследвания и евгеника за студенти по медицина, практикуващи лекари и членове на СС. Тези институти помагат за обучението на лекари от СС и изграждането на „генетични регистри“, използвани по-късно за събирането на евреи и цигани. Нацисткото расово законодателство донася допълнителни ползи. Частни лица, както и съдилищата и административните органи, търсят техните експертни мнения относно това дали едно лице е „ариец“ или „неариец“, дали е годно да има деца, или не. Подобна търговия с експертни мнения е доходоносна. За обектите обаче може да е въпрос на живот и смърт или за правото да имат деца (Burleigh and Wippermann 1991: 52–53).

Въз основа на предположението, че съществува разнообразие от човешки раси, последват проучвания и „откриване“ на диференциращи характеристики между „арийци“ и „неарийци“. За да олицетворяват своята истина чрез науката (т.е. псевдонауката), те не се поколебават да използват „човешкия материал“, достъпен чрез репресивния апарат. Независимо от преструвките за използване на емпирични факти и научен дискурс, тези начинания всъщност са радикално скъсване на връзките с традиционните научни ценности. Тъй като чистите евреи, цигани, славяни и други Untermensch никога не са съществували никъде, освен във въображението на расистките антрополози, музеите на СС, които никнат като гъби във връзка с расовите изследвания, стават Обиталището на Другия. Още през 30-те години на миналия век, за да се проведе правилно Rassenforschung (расови изследвания), в Дахау е създаден специален отдел за изследване на расите. Имало е библиотека, лаборатория за скулптури и фотографии, картотека с документи и музей. Изследователската работа е извършена от делегации на изследователи от различните германски университети, които излизат от време на време, за да събират „научен материал“ за целите на нацистката пропаганда. Снимки на „типични“ представители на различни нации са заснети с цел да бъдат публикувани в периодични издания с агресивни пропагандни цели, като ,,Der Stürmer” и ,,Das Schwarze Korps”, но се появяват и в други периодични издания, като ,,Münchner Illustrierte Presse” и ,,Illustrierte Beobachter”.

Социалната функция на ,,малоценността“

Като правило в Дахау, преди да им бъдат поверени отговорни постове, членовете на СС трябва да преминат специални курсове. В по-късните години там са обучени и всички командири на концентрационни лагери (Kogon 1980: 21). След победата над нацизма в бивша библиотека на СС в Дахау е намерен шкаф, пълен с нацистки брошури и книги, съдържащи пропаганден и учебен материал ̶ диапозитиви за Untermenschen. Както много бележки по белите полета и възклицания свидетелстват, тези ръководства за обучение са внимателно проучени (Smith 1972: 127).

Тъй като идеологическата полезност на Rassenkunde е от голямо значение, усилията на техните протагонисти се концентрират върху „откритието“, че евреите са пълната противоположност на арийците. Предполага се, че това, което се превръща в общоприет образ на нисшия човек, са не само предразсъдъци или конвенции, но и научен факт, основан на систематично сравнение, емпирични подробности и развити теоретични аргументи. Например през октомври 1933 г. група фотографи посещават Дахау, за да заснемат „доказателства“. Еврейският търговец Шонвалд служи за субект. В детството си Шонвалд страда от възпаление на мозъчната мембрана, заради което има кривогледство. СС са доволни от откритието и считат, кривогледството на Шонвалд за „типичния еврейски облик“ (Anon. 1934: 84). Почти през цялото време, през което лагерите са били в експлоатация, нарочно са търсени стари равини, „милионери“, с шарещи очи и други хора с гърбави носове, дебели устни (Kay 1939: 65, 155–156; Blank 1945: 126; Loubal 1945: 38; Hess 1946: 75; Kraus and Kulka 1966: 205; Schnabel 1966: 102–103; Feig 1979: 154; Bernadac 1981: 325–326; Thalmann and Feinermann 1988: 173; Pelican 1993: 12; Cohen 1996: 20).

Изкривеният образ на ,,неариеца” е от съществено значение, за да може на Herrenvolk да бъде втълпено, че принадлежат към „избраните малцина“, като по този начин да ги сплоти около своята идеология. Да бъдеш наясно с това е важна част от индоктринацията, проведена в курсовете за обучение на постове в нацистката йерархия. Както бившият високопоставен агент на Гестапо Бергер си спомня, стажантите са били обучавани на расова теория с цел да развият способността си да разберат дали някой е евреин от девет метра разстояние, „без значение по какъв начин той се опита да се слее с тълпата или колко е рус и синеок“ (Engelmann 1988: 252). Те не само успяват да разберат кой към коя раса принадлежи, но и твърдо вярват в своите теории. Например, когато Адолф Айхман посещава Аушвиц, той забеляза еврейската затворничка Сузан Розентал. Тъй като тя не изглежда като „еврейка“, той самият се опитва да я убеди, че някой от семейството ѝ трябва да е бил „ариец“ ̶ ако не нейните родители, то нейна баба или дядо. Той я моли да му каже и обещава, че лично ще се погрижи за нейното преместване в ,,Judenrein Ravensbrück” (Shelley 1992: 9).

Честите обиколки на германски и чуждестранни посетители из Дахау са важен компонент от нацистката пропаганда. СС представят ,,Musterlager” на експерти, учени и министри, като д-р Конти, Функ, Гейслер, Химлер, гаулайтери, различни асоциации, ученици, генерали и офицери от по-нисък ранг, както и чуждестранни журналисти и представители на благотворителни организации, като образцов лагер, в който затворниците са третирани хуманно. Въпреки това, властите в лагерите използват специално подбрани групи затворници, чийто външен вид съответства на определени расистки клишета на нацистките посетители, за да докажат истинността на „расовата малоценност“ на затворниците. През 30-те години това е установена част от програмата, както и посещението на така наречения музей, където изложените предмети служат като свидетелство за физическата аномалия на затворниците. Националсоциалистическият представител Ханс Дитрих, който посещава Дахау през 1933 г., съобщава:

Говорейки сериозно: на лицата на по-голямата част от човешкия материал тук е четливо написано защо са затворени в Дахау. Осемдесет до деветдесет процента от тези две хиляди затворници - това ужасяващо впечатление трябва неизбежно да възникне при всеки посетител, който има ясно разбиране за расовите въпроси - са копелета хибриди, потомци на непреднамерени сношения с евреи, негри, монголици и дявол-знае още какви (Beimler 1934: 46).

През януари 1937 г. СС-райхсфюрера Хайнрих Химлер твърди, че само един поглед към концентрационния лагер е достатъчен, за да се види ясно, че нито един от хората там не е затворен несправедливо:

Няма по-красноречиви доказателства в полза на законите за наследствеността и расата, от концентрационните лагери. Има страдащи от хидроцефалия, кривогледи, деформирани същества, наполовина евреи - прекрасна глутница расово нисша измет (Ternon and Helman 1969: 68; Devoto and Martini 1981: 23).

Подобна дехуманизация на затворниците има и важна социална функция: охраната е освободена от чувството за отговорност. За тях е по-добре ако жертвите им са „животни“, а не хора. Например, есесовец в Аушвиц е насъсквал кучето си срещу затворниците, крещейки: „Mensch beiss den Hund!“ (,,Човеко, ухапи това куче!“) (Kraus and Kulka 1958: 93; Schwarz-Bart 1977: 376). За да се постигне този ефект, жертвите са смятани за престъпници и демони, което означава, че те са ликвидирани на психологическо и/или морално ниво, което проправя пътя за материална и/или биологична ликвидация (Devoto 1985: 99). На въпрос какъв е смисълът от цялото унижение и жестокост, ако в крайна сметка са щели да ги убият, прословутият довереник Франц Щангл отговаря с прости думи: „За да се мотивират онези, които трябваше да осъществяват политиките. За да е възможно да правят това, което правеха“ (Sereny 1974: 101).

Човешки материал, представляващ „научен интерес“

Първият музей в германските концентрационни лагери, е открит в Блок 2 на концентрационния лагер в Дахау в началото на 30-те години. Той съдържа всякакви снимки и изображения на човешки глави и черепи, бюстове от восък или гипс и гипсови статуи на криминални типове. Изложените снимки изглеждат чудновати. Например циганин, държащ пълнено пиле под мишница, за което се предполага, че е откраднал, и е платил с живота си за престъплението, или коминочистач, който се опитал да избяга, но бил заловен и убит. Освен това има идиоти, лунатици, хора, приличащи на диваци, лица с отвратителна краста, зеещи рани и т.н. (Vouk 1946: 91; Domagała 1957: 12; Neuhäusler 1960: 11; Konobelj 1964: 389; Berben 1968: 10; Overduin 1978: 125; Lifton 1986: 271; Crome 1988: 66; Knoll 2004).

Не само снимки, но и различни части на тялото, понякога с необичайни черти, например анормални гениталии, се съхраняват в стъклени буркани в Дахау или са подготвяни там за изпращане до различни институти и музеи в Третия райх (Czechoslovak doctors 1946: 23; Bláha 1946: 53; Kupfer-Koberwitz 1960: 163). В по-голямата си част те представляват различни хора с аномалии, така наречените интересни случаи, които биват убити с интракардиални инжекции. След това целият им скелет или части от тялото са разпределени в „музея на куриозите“, а черепите им са използвани като преспапиета по бюрата на СС (Najnigier 1973: 159). В края на Втората световна война музеят на концентрационния лагер на Дахау съхранява на рафтове около двеста буркана, пълни с анатомични куриозии: мозъци на бити до смърт хора, по които се забелязва кървенето, крака, пълни с язви и абсцес, изгорени ръце на хора, тръгнали да бягат по жиците, различни органи на пациенти с туберкулоза, коремен тиф и нефрит. На бурканите има надписи с тяхното съдържание. Например: „Намерени в стомаха на затворник X., който се самоуби“ (Haulot and Kuci 1945: 154).

Най-важната колекция в музеите на германските концентрационни лагери е събрана в Гусен I - подлагерa на Маутхаузен. През есента на 1940 г., когато СС започва изграждането на железопътна линия между Гусен I и жп гара Санкт Георген, е открита гробница от бронзовата епоха. Командирът на лагера, СС-хауптщурмфюрер Карл Хмилевски, използва тази възможност, за представи като ученолюбив човек. С одобрението на Химлер, той спира строителството на железницата и сформира група от затворници, които да направят археологически разкопки под професионално ръководство. Той също така нарежда на видния австрийски затворник д-р Йохан Грубер (по-късно наречен „Папа Грубер“ или „Светеца“ от Гусен) да оглави това командване. Общо около 50 гроба са разкопани, реставрирани и документирани от затворници под научното наблюдение на д-р Херта Ладенбауер-Орел от Института за опазване на паметниците (Institut für Denkmalpflege) във Виена. Всички находки са върнати обратно в Гусен I, за да бъдат поместени в археологически музей, създаден в Museumsbaracke (музейна барака) в лагера. Този музей, както и лагерите Маутхаузен-Гусен, често са посещавани от високопоставени лица. През 1943 г. самият Химлер идва да го разгледа. За Коледа през 1942 г. затворниците трябва да изготвят археологически каталог с около 85 фотографии и рисунки, който СС подарява на по-високопоставени командири. В музея в Гусен I човешки кожи, черепи и части от тялото са представени наред с археологическите находки. При закриването му на 5 май 1945 г. там е намерена колекция от 286 телесни части и обемен албум с фрагменти от татуирана човешка кожа. Затворници със специални характеристики, биват убивани с инжекция в сърцето, без значение дали са здрави, или болни, а техните скелети и други части на тялото са съхранявани по специален начин. По този начин на 27 януари 1943 г. е убит здрав холандски сакат евреин, а скелетът му е запазен. Много части от тялото са изпратени в Медицинската академия на СС в Грац (Berdych 1959: 79; Rabitsch 1970: 73; Le Chêne 1971: 206–207; Maršálek 1987: 25–26, 36; 1995: 171; Klee 1997: 43; Pike 2000: 39; Hemmers 2003: 225; Gammer 2005).

Археологическият музей в Гусен I съществува до октомври 1943 г., когато Химлер разпорежда най-ценните археологически предмети (повече от десет кутии) да бъдат преместени в Нюрнберг, за да бъдат предпазени от съюзнически бомбардировки в специално пригодена за това естествена пещера. Онези, които остават в Гусен, са прибрани в малка пристройка. През 1944 г. археологическото подделение е ликвидирано. Други находки са изпратени в музея, когато по време на прокопаването на тунела на фабриките ,,Мезершмид“ и ,,Щайр“ са направени различни палеонтологични открития. В музея в Линц е изпратен ценен бивник от мамут. След войната само три от кутиите с археологически експонати от Гусен I са върнати в праисторическия департамент към Природонаучния музей във Виена, където някои от тях са били изложени до преди няколко години, а други са част от изложбата на мемориалния музей в Маутхаузен (Le Chêne 1971: 206–207; Maršálek 1987: 36; Hemmers 2003: 226).

В така наречения ,,научен блок“ в болницата на Бухенвалд по рафтовете на четирите стени са изложени части от човешки тела: „сърца, черни дробове, бели дробове, ректуми, гърди, утроби, пениси и вагини, като възрастта и датата са щателно обозначени“ (Faramus 1990: 198). Частите на тялото са събрани в патологична секция в болниците на концлагерите. Всички екземпляри са занесени там за „научни цели“, въпреки че голяма част от тях са избрани главно заради това, че са необикновени и удивителни. Части от тела са изложени в местен шоурум или изпратени в Института по расова хигиена на СС в Берлин или в Медицинската академия на СС в Грац (Hajšman 1948: 186; Kogon 1980: 244). След освобождението на лагера през април 1945 г., британската парламентарна делегация разглежда лаборатория с голям брой стъклени буркани, в които във формалдехид се съхраняват човешки органи, както и стените и други медицински стаи, украсени с лицата на „по-интересните“ затворници (Daily Mail 1945: 9). На всеки буркан има етикет с името, възрастта и расата на жертвата. Например: Петер Уншлаг, ариец, на 35 години. Или, Мориц Шварц, евреин, на 55 години. Върху един буркан, в който е запазено сърце на евреин, пише, че съпругата на жертвата е била „арийка“ (Weinstock 1947: 102, 162).

В стаята за дисекции в Маутхаузен някои лекари от лагера на СС съхраняват във формалдехид колекция от абномални части на тялото, като око, голямо колкото ябълка, ръка с шест пръста и други подобни. Те са сложени в буркани и съхраниявни на рафтовете до стените, като всички някога са принадлежали на затворници от лагера (Le Chêne 1971: 88; Osten 1986: 91; вж. също Klee 1997: 38).

СС-Хаумщурмфюрерът, Ханс Мюлер, който в началото на 40-те години ръководи департамента по патология, си сътрудничи с д-р Ерих Вагнер, медицински офицер в лагера, който пише докторска дисертация за маркиране с татуировки. През първата половина на ХХ век практиката на трайно маркиране на тялото предизвиква интереса на научната общност като доказателство за регресията на индивида към асоциалната форма на съществуване (Bogdan 1988: 249). Мюлер и Вагнер претърсват лагера за татуирани затворници и ги фотографират. През 1939 г. Карл Ото Кох, комендант на концентрационния лагер Бухенвалд от 1937 до 1941 г., нарежда на затворниците да се явят в диспансера. Тези с най-добрите и артистични татуировки са избрани и след това убити чрез инжекция. След това труповете са предадени на департамента по патология, където парчетата татуирана кожа са отделени от телата, обработени и изложени на показ като съкровища за посетителите от СС. Твърди се, че самият Кох е разполагал с пълна библиотека от книги, подвързани с човешка кожа, и настолна лампа, изработена от човешки кости. Съпругата му Илзе Кох обаче, известна като „червенокосия звяр“ или „комендантката“, има особено лоша репутация сред затворниците от Бухенвалд заради предпочитанията ѝ към човешката кожа, най-вече такава с цветни татуировки. Тя притежава сенници за лампи, корици за книги и ръкавици, изработени от човешка кожа. (Daily Mail 1945: 9; Mladský 1945: 95; Czechoslovak doctors 1946: 91; Hajšman 1947: 238; 1948: 186; Frischauer 1953: 146; Russell 1954: 182; Moulis 1959: 49; Czarnecki and Zonik 1969: 128–129; Stankiewicz 2002: 82; see also Sobolewicz 1998: 186). Половин век след затварянето на Бухенвалд, Курт Глас – един от бившите затворници, работил като градинар във вилата на семейство Кох, споделя спомените си за Фрау Кох:

Дойде ѝ на ум, че би искала сенници за лампи, направени от човешка кожа, и един ден на всички ни беше наредено да се съблечем до кръста на Апелплац. Доведоха ѝ затворниците с интересни татуировки, и тя избра тези, които ѝ харесаха. Тези хора бяха убити и кожата им бе превърната в сенници за лампи. Тя използваше и мумифицирани човешки палци като превключватели за светлина в къщата си (Kinzer 1995).

Стотици човешки кожи с татуировки на тела или фигури на жени, слънца, коне, кораби, длани, музикални инструменти и други подобни, изрисувани по различни начини, са изпратени в Берлин по искане на щтандартенфюрера на СС Енно Лолинг - главния лекар в Инспектората на концентрационните лагери. Мюлер също инструктира затворниците, работещи в департамента по патология, как да правят калъфи за ножове и подобни изделия от човешка кожа (Kogon 1980: 244-45).

За затворник в Дахау, Маутхаузен или всеки друг немски концентрационен лагер е опасно да излага на показ цветни или привлекателни по някакъв начин татуировки. Много хора с подобни татуировки са убити и от обработената им кожа са направени различни предмети (чехли, портфейли, сенници, ръкавици, корици за книги, чанти) (Haulot and Kuci 1945: 154; Czechoslovak doctors 1946: 22, 68; Morcinek 1946: 93; Berdych 1959: 79; Le Chêne 1971: 88, 172; Najnigier 1973: 159; Eilenberg 1985: 94; Klee 1997: 42–43). Например СС-хауптщурмфюрер Йозеф Крамер, комендант на Аушвиц между май и ноември 1944 г., подарява на съпругата си дамска чанта от татуирана човешка кожа за годишнината от сватбата им (Фенелон 1977: 180). Подобни екземпляри се съхраняват и в други концентрационни лагери. Например бившият затворник от Аушвиц, Веслав Киелар, си спомня, че е виждал запазени във формалин парчета татуирана човешка кожа, едно от които е от пениса на затворник (1982: 59; вж. Също Cohen 1996: 18). След освобождението на лагера на 29 април 1945 г., затворниците в Дахау виждат в музея на лагера няколко парчета обработена кожа с особено интересни татуировки (Haulot and Kuci 1945: 154).

В Бухенвалд Лолинг проучва методи за смаляване на човешката глава до размера на портокал. По негови указания лекарите от СС смаляват поне три човешки глави (Kogon 1980: 245). След затварянето на лагера на 11 април 1945 г., много черепи, както и смалените глави на двама обезглавени поляци, обесени заради сношение с германки, са открити от американската армия. Те били с размер на юмрук, а белезите от въжето все още си личели. (Internationales Lagerkomitee Buchenwald s.d.: 81; Hajšman 1948: 186; Frischauer 1953: 147; Russell 1954: 182; Tarizzo 1962: 387; Logunov 1963: 149; Czarnecki and Zonik 1969: 128; Kogon 1980: 245; Berti 1989: 143; Stankiewicz 2002: 82).

През зимата на 1941 г. комендант Хьос открива музей в Аушвиц. Там са изложени снимки, рисунки и картини, направени от затворници, показващи как изглеждат „расово непълноценните“ затворници (Costanza 1982: 26, 42; Fritz 1986: 78). Колекционирането на части от тялото е стандартна практика и в Аушвиц. Лекарят от СС и професор по анатомия в университета в Мюнстер, Йохан Пол Кремер, записва в дневника си, че на няколко пъти е съхранявал „пресен материал от човешки черен дроб, далак и панкреас“ - веднъж от млад еврейски затворник, който заснема за първи път (Bezwińska and Czech 1995: 167–169, 173; вж. също Ternon and Helman 1969: 114–115). По спомени на Хелмут Клеменс, ратай на Менгеле, там били изложени много стъклени буркани със запазени сърца, мозъци, очи и други части на тялото (Fings 1997: 104; Hesse 2001: 75). Освен това имало и гипсови отливки на гениталиите на жени (Central Commission 1946: 75).

В Аушвиц различни телесни части, представляващи „научен интерес“, са извлечени по време на дисекция и запазени като образци на анатомията или изпратени в Института „Кайзер Вилхелм“ в Берлин-Далем като част от изследователско проучване за расовата специфичност (Müller 1979: 46; Astor 1985: 97; Burleigh and Wippermann 1991: 54; Proctor 1992: 19-20; Kubica 1994: 325; Lifton and Hackett 1994: 314; Fings 1997: 105; Klee 1997: 475; Völklein 2000: 154, 170; Sonneman 2002 : 70). Бивши затворници си спомнят за цяла стена, покрита с десетки човешки очи, приковани като пеперуди, и дървена маса, върху която са наредени очи (Astor 1985: 98; Posner and Ware 1986: 34; Kubica 1994: 326; Klee 1997: 480). За да помогне на д-р Вагнер от Института „Кайзер Вилхелм“, който е провежда изследване върху близнаци цигани и направил публикация за наследствени аномалии на очите, Менгеле убива цигани чрез интракардиални инжекции и изпраща очите им на бившия си учител и ментор, професор Отмар фон Вершуер, и други учени от престижния институт. Има случай, когато Менгеле се разпорежда цяло семейство от осем души да бъде убито, за да могат очите им да бъдат дисектирани и изпратени в Берлин-Далем. Менгеле изпраща поне четиридесет чифта очи до Берлин-Далем, където д-р Карин Магнусен изследва хетерохромията (Weindling 1989: 563; Klee 1997: 487; Sandner 1998: 235–236; Völklein 2000: 169–170; Hesse 2001: 68; Sonneman 2002: 69–70; Langbein 2004: 340).

През есента на 1944 г. затворничката гинеколожка Гизела Перл е принудена да прекъсне бременност във втория месец и да запази ембриона във формалин. Това е трудна операция, направена без инструменти и без упойка, но тя успява да извади осемседмичния плод невредим. Той представлява красив екземпляр, който тя поставя в буркан с формалин, за да го покаже на д-р Менгеле (Perl 1948: 119–120). По-късно тя е принудена да предизвика голям брой аборти, за да получи ембриони (Klee 1997: 484; Völklein 2000: 168). Ембрионите са поставяни в стъклени буркани и изпращани в Берлин (Perl 1948: 122; Klee 1997: 484–485).

Бивши затворници също свидетелстват за цели глави, „от особен антропологичен интерес“, държани в стъклени буркани (Kielar 1982: 58). Изглежда, че по-голямата част от тях са на деца циганчета с нома и е трябвало бъдат транспортирани до Института за расова хигиена на СС в Райско за хистопатологично изследване. Институтът подготвя екземпляри от определени човешки органи и запазени в буркани с формалдехид глави на деца, които са изпращани до Медицинската академия на СС в Грац (Чехословашки лекари 1946: 84–85; Kubica 1994: 320, 333). Менгеле изпраща някои от тях и до Института „Кайзер Вилхелм“. Един от малкото съхранени документи, които отразяват времето на Менгеле в Аушвиц, е документ, който той е подписал, във връзка с главата на дванадесетгодишно момче (Astor 1985: 101; Strzelecka 1993: 93; Klee 1997: 403–404, 482).

Най-важният център за експерименти в Аушвиц е Блок 10. Този блок и ,,музеят“ към него са тема на слухове и спекулации, включително такива за „препарирани“ тела (Lifton 1986: 271).

По време на нацизма такива музеи не са създавани единствено в концентрационни лагери, а и в други „научни“ институции. Както сочат фотографски доказателства от април 1942 г., подобна колекция от модели от папиемаше на „цигански“ глави е представена в Берлин-Далем от криминално-биологичния отдел на здравното бюро на Райха, от който са част д-р Робърт Ритър и неговите помощници (вж. Burleigh and Wippermann 1991: 119).

,,Ценен принос към антропологичната наука“ от д-р Йозеф Менгеле

СС-хауптщурмфюрерът Йозеф Менгеле, който през 1935 г. е удостоен с докторска степен от университета в Мюнхен за дисертацията си на тема „Расово-морфологично изследвание на долната челюст при четири расови групи“, е привлечен от Аушвиц заради потенциала на лагера за изследователска дейност и ,,човешките“ лабораторни мишки, с които може да експериментира. Професор фон Вершуер, военновременен директор на Института „Кайзер Вилхелм“, и д-р Фердинанд Зауербрух, най-прочутият хирург в страната, се уреждат с Deutsche Forschungsgemeinschaft (Немска изследователска фондация) за средства, покриващи изследванията на Менгеле в концентрационния лагер (Astor 1985: 91–92; Posner and Ware 1986: 12; Weindling 1989: 562; Strzelecka 993: 90-91; Klee 1997: 472, 488). През август 1943 г. в доклад за напредъка на Съвета професор фон Вершуер пише:

Моят сътрудник в това изследване е антропологът и лекар Менгеле. Той служи като хауптщурмфюрер и лагерен лекар в концентрационния лагер Аушвиц. С разрешението на СС-райхсфюрера (Химлер) в концентрационния лагер се провеждат антропологични изследвания на различни расови групи и кръвни проби от тях ще бъдат изпратени в лаборатория ми за изследване (Posner and Ware 1986: 33).

Година по-късно командирът на гарнизона на Менгеле подготвя друг доклад за неговата изследователска дейност в лагера, в който говори за експериментите на Менгеле върху близнаци: „В допълнение към това той, като антрополог, използва малкото си свободно време, за да се придобива допълнителни знания, и използвайки научния материал, с който разполага заради служебната си позиция, допринася за развитието на антропологичната наука. Поради тази причина неговата дейност може да се нарече изключителна“ (Posner and Ware 1986: 53).

В началото на септември 1944 г. в Аушвиц е организирана научна конференция ръководена от д-р Йозеф Менгеле, а презентацията му е озаглавена „Примери от дейността в концентрационния лагер, свързана с антропологичната и наследствената биология“ (Posner and Ware 1986: 55).

Посетителите на музеите на СС са представители на всички слоеве на нацисткия свят, включително служителите на институтите Rassenforschung. За да разнообразят експонатите, властите в лагера от време на време излагат на показ по пътя към музея важни личности сред затворниците - изявени лица, църковни сановници, политически фигури от завоювани държави, известни художници и ги представят наред с убийци, изнасилвачи и цигани (Bláha 1946: 48; Domagała 1957: 12; Neuhäusler 1960: 11; Zámečník 2003: 77). Излишно е да се споменава, че СС се старае хората с отличителни физически характеристики са показвани, за да стане очевидно, че само опасни и ненормални същества биват затваряни (Бербен 1968: 10). Командирът на лагера описва за посетителите някои от тях като серийни убийци, а за други като кмета на Виена, чешки комунистически функционер и лекар от еврейски произход, за когото се казва, че е изнасилил десетки арийски момичета. Тези живи антропологични експонати са внимателно подбрани и трябва да играят тази унизителна роля при всяка визита (Zámečník 2003: 77).
Няколко години по-късно Йозеф Менгеле организира в Аушвиц пред публика от гостуващ старши бюрократ и 2000 представители на СС шоу, на което показва ценната си колекция от седем джуджета. Джуджетата са членове на румънското цирково семейство от еврейски произход – Московиц. Когато Менгеле за пръв път вижда двама от тях двойка близнаци на име Елизабет и Перла, той възторжено казва, че има „работа за двадесет години напред“. Менгеле съблича семейството „лилипути“ и триумфално ги показва на сцената, заедно с родословно дърво, за да илюстрира своята теза, че те са потомци на „изродени“ предци (Posner and Ware 1986: 53–54; Lifton and Hackett 1994: 313; Klee 1997: 473–475; Völklein 2000: 156–157).

Бивши затворници свидетелстват, че Менгеле се отнася с джуджета и хората с вродени аномалии с особен научен интерес. Той ги поставя в отделни блокове, извършва антропологични изследвания и след това ги убива. После изпраща специално подготвените скелети на убитите джуджета и хората с аномалии до Антропологичния институт към Института Кайзер Вилхелм (Kubica 1994: 326).

Нютоновци и Шекспировци по поръчка

Подобни крайности обаче не отвращават нацистите. Напротив даже, те спомагат да се подсили контраста с по-хармоничната фигура на въображаемите арийски мъже. Това увлечение по аномалното може да се дължи на шовинизъм и противопоставянето на арийците и останалите. Übermensch от СС вярват, че техният външен вид (вж. напр. Kogon 1980: 3) представлява стандарт, по който се оценяват всички останали, а другите са считани за изроди, защото не изглеждат като идеалния ариец. Целта на расовите изследвания е идеята за ,,господстваща раса“ да се обоснове чрез научни факти. Всъщност те нямат научна стойност, тъй като изследванията започват не с хипотези, основани на доказателствата, а по-скоро с аксиоми, за които трябва да се намерят доказателства.

Бившата затворничка от Аушвиц Ерика Мириам Кунио-Амарилио си спомня как един ден тя и майка ѝ са извикани за преглед. Специалист по „расова наука“ и неговият асистент пристигат от Берлин, за да направят своите изследвания. Това се състои в заснемане на филм и фотографиране на (голи) затворници и в правене на отливки на глави, представящи различните „раси“ в лагера. Тя си спомня, че в стаята е видяла няколко рафта с поставени върху тях гипсови глави. На всяка от тях е поставено идентификационно картонче, на което пише на кого принадлежат – циганин, украинец, поляк и др. Изследователят иска да изготви макет на глава на гърци. Първо разпитва майката, но се отказва от нея, тъй като тя не е гъркиня. Той смята дъщерята за непредставителна нито за еврейската раса, нито за гръцката. След това той настойчиво пита майката и я кой е бащата на момичето. Може би е имала връзка с християнин? Той я разпитва и се дразни от нейния отказ да отговори. В крайна сметка се отказва да прави макети на главите им и ги пуска (Kounio Amariglio 2000: 100; вж. също Shelley 1991: 70, 81; Klee 1997: 371–372).

Rassenkunde в никакъв случай не се задоволява с информация за расовата йерархия, а разглежда и нейното формиране (Goldberg 1993: 184), като последователи вземат предвид само данните, които оправдават техните идеи. В противен случай те ги игнорират. Този метод проличава най-добре в начина, по който д-р Йозеф Менгеле провежда своето изследване. След като полски евреи от гетото в Лодз пристигат през август 1944 г., Менгеле забелязва гърбав мъж на около петдесет години, придружен от високо, красиво момче на петнадесет или шестнадесет години с деформиран десен крак. На крака му е поставен апарат, състоящ се от метална плоча, и ортопедична обувка с дебела подметка. Двамата са баща и син. Менгеле смята, че в тяхно лице е открил жив пример, с който да демонстрира своята теория за дегенерацията на еврейската раса. Незабавно ги отделя от останалите и кара д-р Миклос Нюшли да им направи изследвания и да изготви клинични записи, включително всички интересни подробности, особено тези, свързани с причините, провокирали телесните деформации (Nyiszli 1973: 128–129). Когато това приключва, двамата са застреляни. Той казва: ,,Тези тела не бива да се кремират. Те трябва да се обработят, а скелетите им да бъдат изпратени в антропологичния музей в Берлин“ (Nyiszli 1973: 129; вж. също Klee 1997: 480). И така и става, докато останалите затворници, пристигнали със същия транспорт, са изпратени директно в газовите камери или биват обречени да умрат през следващите месеци, а телата им буквално се превръщат в пепел.

Преди да изпрати скелетите в Берлин, придружени от група офицери, Менгеле им прави цялостен оглед. „Те детайлно изследваха определени части от скелетите и използваха високонаучни термини, сякаш двете жертви представляват изключително рядък медицински феномен. Те бяха напълно обсебени от своята псевдонаука“ (Nyiszli 1973: 132).

Опитите с еднояйчни близнаци, отгледани в изолация, са сред водещите занимания на няколко института за расова хигиена. Целта им е да определят влиянието на околната среда и възпитанието върху човешкия характер. Привържениците на расовата хигиена са убедени, че много видове човешко поведение са генетич но предопределени ̶ престъпност, алкохолизъм, страст към пътешествия, дори развод. Изследванията върху поведението на близнаците в различни среди трябва да докажат първенство на наследствеността над околната среда. В резултат на това през 1939 г. е издадена заповед от министъра на вътрешните работи Вилхелм Фрик, всички близнаци да бъдат регистрирани в служби за обществено здраве за целите на генетичните изследвания (Proctor 1992: 19–20).

Позовавайки се на своя учител и наставник фон Вершуер, д-р Менгеле развива силен интерес към еднояйчните близнаци и смята, че те са ключ към тайните на наследствеността и расата, които той е решен да разнищи в Аушвиц. Винаги когато е дежурен в селекциите за газовата камера, той изолира и оставя живи двойки близнаци, както прави с хората с аномалии и дефекти. Той предполага, че чертите, които са идентични, са наследени, а останалите са развити или са придобити с времето под влиянието на околната среда. Следователно популацията може да бъде контролирана и генетично инженерно усъвършенствана (Perl 1948: 125; Astor 1985: 19, 91; Posner and Ware 1986: 3). Близнаците, предназначени за експериментите на Менгеле, са настанени в блок 14 на лагер F в Биркенау, наречен ,,Зоопарка“ (Posner and Ware 1986: 35). Д-р Ханс Мюнх, който работи във военния Институт за расова хигиена на СС в Райско, подлагер на Аушвиц, и който добре познава Менгеле, не се съмнява в мотивацията му: „Химлер е един от големите нацистки мистици и е възможно да се проследи, че това псевдонаучно изследване е направено с цел да се угоди на Химлер. Със сигурност основната цел на Менгеле е да стане университетски професор след войната“ (Posner and Ware 1986: 32).

По думите на затворници, на които са били възложени служебни задължения, свързани с изследванията на Менгеле, както и на самите негови обекти, отделните двойки близнаци са подлагани на четири вида изследвания: антропометрична, морфологична, рентгенова и психиатрична оценка. За своите изследвания Менгеле използва услугите на около двадесет лекари, специалисти в съответните сфери на медицината - те провеждат морфологични, рентгенови и хирургични изследвания, както и проверки на зрението, слуха и зъбите. Освен това той наема антроположката д-р Мартина Пузина, бивш асистент на полския професор по антропология Ян Чекановски от университета в Лвув. Чекановски усъвършенства разработва метод за статистическо измерване на различни външни черти на отделните расовите групи. Д-р Пузина е снабдена с най-новите прецизни швейцарски измервателни уреди и започва работа през април 1944 г. През следващите шест месеца, почти до освобождението на Аушвиц от Червената армия през януари 1945 г., тя изследва около 250 двойки близнаци (Posner and Ware 1986: 36–37; Kubica 1994: 323; Klee 1997: 485; Völklein 2000: 147; Stojka 2003: 93). Антропологичният преглед се състои в прецизно измерване на всяка част от тялото, а резултатите са сравнявани. По време на изследването се измерват черепи, уши, носове и други външни черти, като внимателно се отбелязва всеки детайл ̶ разстоянието от носа до ухото, разстоянието между ушите, обиколката на главата и други подобни (Hoedeman 1991: 216; Strzelecka 1993: 91–92; Kubica 1994: 323; Steiner 1995: 66; Klee 1997: 477–478). Менгеле често лично снима обектите, които го интересуват, или поверява тази задача на фотографите от основния лагер Аушвиц I. Тъй като иска цветовете да бъдат възможно най-близки до нюансите на кожата, той наема чешката еврейка Дина Готлибова за художник. Готлибова прави сравнителни рисунки на отделни части на тялото на близнаци, джуджета и на експерименталните субекти (Kubica 1994: 323).

Документацията от изследванията на Менгеле, включително снимки, рисунки, сметки и анализи, се съхранява в специални досиета, по един за всеки човек, подложен на експерименти. Досиетата включват лични данни с 96 описания, рентгенови снимки, резултати от проби от кръв, урина, изпражнения и слюнка. Последният етап от изследванията на Менгеле е анализът на части от тялото по време на дисекцията ето защо тези „лабораторни мишки“ са убивани чрез интракардиална инжекция с фенол (Kubica 1994: 324–325; Völklein 2000: 147).

Както си спомня един от обектите му, ежедневието на близнаците на Менгеле е строго регламентирано. След посещението на Менгеле те получават малко храна и след това са отвеждани в лабораториите за изследвания. Правят се опити с тях, измервания и рентгенови снимки. Три пъти седмично са изпращани от Биркенау в Аушвиц, където са събирани голи в огромна стая пред дузина лекари. Те измерват части от тялото: размера на устата, формата на костите на лицето и черепа и цвета на очите и косата. Прави се диаграма за всеки комплект близнаци, чрез която тези подробности са сравнявани. ,,Екземплярите“ са снимани и каталогизирани (Mozes-Kor 1992: 56–57).

Много бивши затворници твърдят, че Менгеле смята, че е възможно да се проектира, усъвършенства и в крайна сметка „пречисти“ арийската раса (Nyiszli 1973: 54; Ramati 1985: 212; Posner and Ware 1986: 12, 43; Mozes-Kor 1992: 56–57). Бивша затворничка, придобила известни познания за изследванията на Менгеле в Аушвиц, смята, че експериментите му нямат научна стойност и че те са „не повече от глупава игра“. Тя сочи пръста си към „този шарлатанин“, твърдейки, че той е „осквернил самата дума „наука!“ (Lengyel 1959: 153). Според д-р Мартина Пузина, изследванията на Менгеле нямат никакъв принос за науката (Posner and Ware 1986: 43). За Менгеле бляскавото реноме е ,,über alles“. В случай на неудобни или противоречиви факти, той просто ги игнорира или променя. Ела Лингенс-Райнер дори предполага, че „ той вероятно е знаел, че сме го лъгали като сме представяли братя или сестри с голяма прилика за ,,неидентични близнаци“ (1948: 153).

Американският психиатър Робърт Джей Лифтън обаче е по-малко склонен да вярва, че Менгеле наистина смята, че може да промени генетичните модели чрез химическа намеса. Вместо това Лифтън смята, че Менгеле се е бил съсредоточил върху по-прозаичната линия за измерване на човешката анатомия и че изследванията му са били стандартни за физическата антропология по това време. Това важи и за неговото усърдие да измерва всичко. „Неговият метод е описателен, той трупа данни“, твърди Лифтън, „и нямам доказателства, че е имал някакви значително оригинални научни идеи“ (Astor 1985: 99).

Привлекателността на цифрите очарова много физически антрополози от ХІХ и ХХ век. Тя им вдъхва вярата, че стриктното измерване може да гарантира неопровержима точност (Gould 1984: 73–74). В резултат на това претенцията на антропологията за научен статус се основава до голяма степен на нейното сравнение с антропометрията ̶ внимателното измерване на различни анатомични черти на човека. Според Гюнтер неговата задача е прецизно измерване на височината, дължината на крайниците, черепа и неговите части и щателно определяне на цвета на кожата (според скала за цветове), както и на косата и очите (1927: 2). Сред тези анатомични характеристики най-важен е човешкият череп, а от 1840-те години, когато шведският анатом Андерс Ретциус използва съотношението ширина и дължина, за да разграничи долихоцефалните от брахицефалните глави и черепи, краниометрията става предпочитан начин за антропометрично изследване (Weindling 1989: 50; Massin 1996: 107). Въпреки това, ако изследванията на Менгеле наистина са само описателни, това не означава непременно, че той не се е стремял към по-благородни цели. Още в средата на XIX век някои автори критикуват подхода на съвременните антрополози, които са заети „с миналото, с Човека от древността, с неговия произход, независимо дали той се е появил вследствие на еволюцията, или е бил създаден, с различия в расата, с това да са най-усърдни в събирането на черепи и да говорят за долихоцефални и брахицефални (дълги и къси глави), очевидно без по това време да подозират, че мозъците са от каквато и да е полза.“ Както се твърди тогава, „целта на антропологичната наука трябва да бъде подобряването на расата на човека и създаването на ,,Нютоновци и Шекспировци по поръчка“ (Bray 1868: iii).

Черепи и кости

Друга ужасяваща част от расовата наука е колекцията от черепи и скелети, събрана от доктора и СС-хауптщурмфюрер ̶ Август Хирт, който ръководи катедрата по анатомия в Страсбургския университет и работи под егидата на Ahnenerbe (Общество за наследство, оглавявано от Хайнрих Химлер). Както самият той заявява, Хирт натрупва колекция от черепи от почти всички раси; единствено от евреите има твърде малко, за да направи научни заключения. Той гледа на войната на изток като възможност да поправи това и да получи научни доказателства чрез набавяне на черепите на „еврейско-болшевишките комисари, които олицетворяват отблъскващите, но отличителни нисши човеци“ (Untermenschtum) (Cohen 1953: 102 ; Delarue 1963: 369; Klee 1997: 359).

За да осигури целостта на своите проучвания, Хирт настоява да се измерват главите на субектите и да се правят снимки, докато са още живи. С оглед на недостига на „еврейско-болшевишки комисари“ са избрани общо 115 интернирани - включително 79 еврейски мъже, 30 еврейски жени, четирима азиатци от Централна Азия и двама поляци. СС-хауптщурмфюрерът д-р Бруно Бегер, антрополог и член на нацистката експедиция в Тибет през 1938 г., по това време работещ за Ahnenerbe, идва в Аушвиц, за да избере подходящите субекти. Те са отведени в концентрационния лагер Нацвайлер, близо до Страсбург, където в началото на август 1943 г. осемдесет от тях са умъртвени чрез обгазяване. За целта е изградена специална газова камера. Следователите се уверяват, че главите на жертвите не са увредени по време на тяхното убийството. Целите трупове, не само черепите, са транспортирани до Анатомичния институт в Страсбургския университет и съхранявани там. Проведени са различни проучвания върху черепите и мозъците, включително такива за „расова класификация“ и „патологични характеристики на формирането на черепа“ (Cohen 1953: 102–103; Tenenbaum 1956: 104; Ternon and Helman 1969: 185; Sehn 1971: 303; Lifton 1986: 284–285; Müller-Hill 1988: 51; Hoedeman 1991: 140–144; Shelley 1991: 57; Klee 1997: 371; вж. също Kater 1997: 250–251; Hale 2004: 427, 514–519).

Когато армията на съюзниците приближава града, професор Хирт заповядва на своите помощници да кремират все още неразчленените трупове, но задачата се оказва непосилна за малкото съоръжения. В резултат на това френските сили, изпратени да освободят Страсбург, откриват в залата за дисекции на Хирт „голям брой изцяло необработени трупове, други „частично обработени“ и няколко, чиито кожи са „одрани ... в края на 1944 г.“ (Lifton 1986: 254, 286).

Колекцията на професор Хирт в Страсбург не е единствената по рода си. В Дахау се обработват черепи, части от кости, а понякога и цели скелети за нуждите на немски граждански и военни институти, както и за частни лица, тъй като сред есесовците е на мода да имат истински човешки череп и кости като украшение по своите бюра. Най-популярни са черепите на млади затворници със здрави зъби - понякога такива хора са убивани с инжекция, а техните скелети и черепи - обработени (Czechoslovak doctors 1946: 22; Bláha 1946: 53; Hess 1946: 176; Kupfer-Koberwitz 1960: II, 163). В концлагера на Маутхаузен няколко интернирани с различни физически аномалии са убити от СС лекари. На 10 септември 1941 г. СС-щурмбанфюрер д-р Едуард Кребсбах убива испанеца Франциско Болуда Фереро и запазва черепа му като украса за бюрото си (Pike 2000: 83). Двама холандски евреи на възраст 18–20 години с хубави зъби също са селектирани и убити, а черепите им впоследствие са използвани като украса на бюрата на нацистки лекари (Delarue 1963: 311; Le Chêne 1971: 88; Pike 2000 : 86). В операционната зала на концлагера Маутхаузен на метален стълб стои „умело обработен скелет на добре оформен човек“. Скелетът е на испанеца Умберто, който е „единственият от добре сложените мъже с хубави зъби“ (Živković 1946: 142; вж. също Tomažič 1945: 8). Бившият затворник, д-р Йозеф Подлаха, споделя, че е виждал пепелници, направени от черепите на убити затворници - след затварянето на лагера той предава тази колекция на американската криминална полиция (Czechoslovak doctors 1946: 68). Не само скелети на добре сложени хора, но и такива на хора с телесни деформации са търсени за проучвания. Такива са изпращани в Медицинската академия на СС в Грац (Klee 1997: 43, 136).

В Аушвиц също са селектирани скелети на хора с телесни деформации. Според бившата затворничка медицинска сестра - Мария Зомбирт, когато някое „цверге“ (джудже) умира, скелетът му е обработван и изпращан в музей в Берлин (Klee 1997: 473). Както си спомня бившият затворник от Чехия, Лудувит Фелд, в Аушвиц той и връстниците му преживяват ужас, тъй като знаят, че рано или късно ще бъдат убити, а скелетите им - изложени в биологичен музей (Klee 1997: 475) .

Въпреки че днес опитите на тези „расови учени“ се оценяват като престъпления, подобни виждания са били доста разпространени. Обектно-ориентираната логика на природонаучните музеи изисква човешката раса да бъде представена чрез статични експонати и описателни текстове. В повечето музеи са показвани истински човешки кости, зъби и коса, заедно със статистиката, диаграмите и снимките, които съдържат доказателства за расови категории. Понякога се излагат на показ и гипсови отливки и фигури като тези, използвани в други антропологични изложби (Lang Teslow 1998: 57). Изглежда, че антропологичните колекции от деветнадесети век са създадени специално, за да демонстрират расови различия. Самюел Джордж Мортън, на когото се приписва една от първите систематизирани колекции от черепи, пише: „Основната цел на настоящата колекция е да се сравнят характеристиките на черепите на хора от различни раси, както и да се съпоставят с тези на животни и особено, имайки, че вътрешният капацитет на черепа е показателен за размера на мозъка“ (Dias 1998: 36–37).

Долихоцефален речник или брахицефална граматика?

Кураторът Бертолд Лауфер в предисловието си към труда на Хенри Фийлд „Расите на човечеството“ споменава, че думата ,,арийски“ е „един от най-неразбраните термини, с които често се злоупотребява“. Тази дума произхожда от санскрит и ирански език и обозначава индийските и иранските племена преди разделянето и миграциите им към Индия и Иран. Когато е открита езиковата връзка на санскрит и ирански с гръцки, латински, славянски, немски и келтски, европейските филолози понякога прилагат понятието ,,арийски“ към цялото това семейство езици, но по-късно то е заменено с термина ,,индоевропейски“. За Лауфер „не съществува такова нещо като арийска раса“, нито русата коса, светлата кожа и сините очи са характерни белези за индоевропейците. Напротив даже – въпреки че сред индийците и иранците няма русокоси, светлата коса се среща сред семитите, турците, фино-угрите и хората от Централна Азия. За да потвърди своята хипотеза, Лауфер заявява, че е срещнал турчин от Истанбул, който е най-съвършеният пример за „ариец“ – понятие, което е популярно, но погрешно разбирано. Той се позовава и на Макс Мюлер, който изразява мнението, че „етнологът, който говори за арийска раса, арийска кръв, арийски очи и коса, е като лингвист, който говори за долихоцефален речник или брахицефална граматика“ (in Field 1933: 5-6).

В Третия райх обаче съвременните расови антрополози не споделят мнението на Лауфер. За тях ариецът е с продълговата глава, кръвна група А, висок на ръст, със светла кожа и сини очи (Günther 1927: 2, 264), докато евреите, циганите и славяните са с тъмни очи и черни коси, имат кръгли глави, дълъг нос и са кръвна група В (вж. напр. Krüger 1999: 45; Haßmann 2002: 115). Въпреки че действителните факти са против техния конструкт, нацистите са достатъчно убедителни в пропагандата на идеите си. И не само нацистите са убедени в тях. Десетилетия след края на Втората световна война бивши затворници от Аушвиц отново и отново показват, че са възприели погрешно „Ангела на смъртта“ д-р Йозеф Менгеле, описвайки го като „типичен ариец“ или като „висок и рус“, въпреки че той по-скоро се приближава до Zideunertyp, отколкото до идеалния „нордически“ образец - той е не по-висок от 160 сантиметра, с тъмни очи и коса и „мургав, почти цигански тен“ (Jezernik 2001: 352; вж. също Astor 1985: 6; Posner and Ware 1986: 25, 52; Klee 1997: 459; cf. Jezernik 2004: 31–32).

Природонаучните музеи и експозициите в музеите на СС, свързани с расовите различия, са създадени с цел да увековечат расовата разлика и да премахнат всякакви двусмислия и съмнения. Те създават и защитават групови интереси и са от полза за ,,арийците“ само когато са противопоставени на ,,неарийците“. Бивш затворник от Аушвиц си спомня как през лятото на 1944 г. д-р Йозеф Менгеле често е гледал със съжаление на събрания с помощта на голям брой затворници „научен материал“, твърдейки, че ще е жалко, че ще попадне в ръцете на болшевиките (Lingens-Reiner 1948: 153). Бившият австрийски затворник Конрад Юст споделя, че новият командир на лагера от 1942 г. Мартин Вайс сваля изложените предмети и ги прибира в близката конюшня, където СС ги унищожава малко преди съюзниците да достигнат Дахау (Knoll 2004). Подобна нещо се случва с експонатите по другите лагери (вж. напр. Hesse 2001: 84). Днес в бившите концентрационни лагери не може да се види нито един от антропологични експонати от музеите на СС. Те не само не са споменати, но и са безследно изчезнали. Моето мнение е, че премахването на музеите на СС и техните експонати е поне отчасти мотивирано от притеснението, че те не са научно обективни. Въпреки това е трябвало да бъдат запазени. Не като доказателство, че ,,неарийците“ са по-ниско качество хора, което не е така, а като напомняне, че без човечност антропологията просто не би могла да бъде наука.

Превод от английски Даниела Черешарова

Библиография

Anon. 1934. Als Jude in Dachau. – Konzentrationslager. Ein Appell an das Gewissen der Welt. Ein Buch der Greuel. Die Opfer klagen an: Dachau – Brandenburg – Papenburg – Königstein – Lichtenburg – Colditz – Sachsenburg – Moringen – Hohnstein – Reichenbach – Sonnenburg. Karlsbad: Graphis.

Astor, Gerald 1985. The ‘Last’ Nazi. The Life and Times of Dr. Josef Mengele. London: Weidenfeld and Nicolson.

Beimler, Hans 1934. Four Weeks in the Hands of Hitler’s Hell-Hounds. The Nazi Murder Camp of Dachau. London: Modern Books.

Bennett, Tony 1995. The Birth of the Museum: History, Theory, Politics. London and New York: Routledge.

Berben, Paul 1968. Histoire du camp de concentration de Dachau (1933–1945). Bruxelles: Comité International de Dachau.

Berdych, Václav 1959. Mauthausen. K historii odboje vězňů v koncentračním táboře Mauthausen Praha: Naše vojsko.

Bernadac, Christian 1981. Zaboravljeni holokaust. Zagreb: Globus.

Berti, Alberto 1989 Viaggio nel planeta nazista: Trieste, Buchenwald, Langenstein. Milano: Franco Angeli.

Bezwińska, Jadwiga, and Danuta Czech 1995. KL Auschwitz Seen by the SS. Oświęcim: The Auschwitz-Birkenau State Museum.

Bláha, František 1946. Medicina na scestí. Praha: Orbis. Blank, R. 1945. Mrtvý se vrátil. Politický vězeň číslo 34880, svědek nacistických vražd žaluje. Praha: Světový literární klub.

Bogdan, Robert 1988. Freak Show. Presenting Human Oddities for Amusement and Profit. Chicago and London: The University of Chicago Press.

Bray, Charles 1868. The Science of Man: a Bird’s-eye View of the Wide and Fertile Field of Anthropology. London: Longmans, Green, Reader, & Dyer.

Burleigh, Michael, and Wolfgang Wippermann 1991. The Racial State: Germany 1933-1945. Cambridge: Cambridge University Press.

Central commission for investigation of German crimes in Poland. 1946. German Crimes in Poland. Warsaw.

Cohen, Elie A. 1953. Human Behavior in the Concentration Camp. New York: W. W. Norton & Company.

Cohen, Leon 1996. From Greece to Birkenau. The Crematoria Workers’ Uprising. Tel Aviv: The Salonika Jewish Research Center.

Costanza, Mary S. 1982. The Living Witness. Art in the Concentration Camps and Ghettos. New York: The Free Press; London: Collier Macmillan Publishers.

Crome, Len 1988. Unbroken. Resistance and Survival in the Concentration Camps. London: Lawrence & Wishart.

Czarnecki, Wacław, and Zygmunt Zonik 1969. Walczący obóz Buchenwald. Warszawa: Książka i Wiedza.

Czechoslovak Doctors 1946. Medical Science Abused. German Medical Science as Practised in Concentration Camps and in the so-called Protectorate. Prague: Orbis.

Daily Mail, The 1945. Lest We Forget. London: Associated Newspapers.

Delarue, Jacques 1963. Histoire de la Gestapo. Paris: Fayard.

Devoto, Andrea 1985. Il comportamento umano in condizioni estreme. Il psicologo sociale e il Lager nazista. Milano: Franco Angeli.

Devoto, Andrea, and Massimo Martini 1981. La violenza nei lager: Analisi psicologica di uno strumento politico. Milano: Franco Angeli.

Dias, Nélia 1998. The Visibility of Difference. Nineteenth-Century French Anthropological Collections. – Sharon Macdonald (ed.) The Politics of Display. Museums, science, culture, 36–52. London and New York: Routledge, 36–52.

Domagała, Jan 1957. Ci, którzy przeszli przez Dachau. (Duchowni w Dachau). Warszawa: Pax.

Eilenberg, Anna 1985. Breaking My Silence. New York: Shengold Publishers.

Engelmann, Bernt 1988. In Hitler’s Germany. Everyday Life in the Third Reich. London: Methuen.

Faramus, Anthony 1990. Journey into Darkness. London: Grafton Books. Feig, Konnilyn G. 1979. Hitler’s Death Camps. The Sanity of Madness. New York and London: Holmes & Meier Publishers.

Fénelon, Fania 1977. The Musicians of Auschwitz. London: Michael Joseph. Field, Henry 1933. The Races of Mankind. An Introduction to Chauncey Keep Memorial Hall. Chicago: Field Museum of Natural History.

Fings, Karola 1997. Romanies and Sinti in the Concentration Camps. – Karola Fings, Herbert Heuss and Frank Sparing. From ‘Race Science’to the Camps. The Gypsies during the Second World War. Hatfield: University of Hertfordshire Press, 71–109.

Frischauer, Willi 1953. Himmler. The Evil Genius of the Third Reich. London: Odhams Press.

Fritz, Mali 1986. Essig gegen den Durst. 565 Tage in Auschwitz-Birkenau. Wien: Verlag für Gesellschaftskritik.

Gammer, Martha 2005. Personal Communication.

Goldberg, David Theo 1993. Racist Culture. Philosophy and the Politics of Meaning. Oxford and Cambridge, Mass.: Blackwell’s.

Gould, Stephen Jay 1984. The Mismeasure of Man. Harmondsworth: Penguin Books.

Günther, Hans F. K. 1927. The Racial Elements of European History. London: Methuen.

Günther, Hans F. K. 1933. Rassenkunde des deutschen Volkes. München : J. F. Lehmanns Verlag. Hajšman, Jan 1947. V drápech bestie. Buchenwald. Praha: V. Neubert a synové.

Hajšman, Jan 1948. The Brown Beast. The Concentration Camp Europe under the Rule of Hitler. Prague: Orbis. Hale, Christopher 2004. Himmler’s Crusade. The True Story of the 1938 Nazi Expedition into Tibet. London: Bantam Books.

Haßmann, Henning 2002. Archaeology in the ‘Third Reich’. – Heinrich Härke (ed.) Archaeology, Ideology and Society. The German Experience. Frankfurt am Main: Peter Lang.

Haulot, Arthur, and Ali Kuci 1945. Dachau. Bruxelles: Est-Ouest, 67–142.

Hemmers, Christian 2003. Archäologie und Nationalsozialismus. – Jutta Leskovar, Christine Schwanzar and Gerhard Winkler (eds.) Worauf wir stehen. Archäologie in Oberösterreich. Weitra: Publication PN°1 Bibliothek der Provinz, 225–232.

Hess, Sales 1946. Dachau – eine Welt ohne Gott. Nürnberg: Sebaldus-Verlag.

Hesse, Hans 2001. Augen aus Auschwitz. Ein Lehrstück über nationalsozialistischen Rassenwahn und medizinische Forschungen. Der Fall Dr. Karin Magnussen. Essen: Klartext.

Hoedeman, Paul 1991. Hitler of Hippocrates. Medical Experiments and Euthanasia in the Third Reich. Lewes: The Book Guild.

Internationales Lagerkomitee Buchenwald. s. d. Konzentrationslager Buchenwald. Weimar: Thüringer Volksverlag.

Jezernik, Božidar 1994. Non cogito ergo sum. Arheologija neke šale. Ljubljana: Društvo za preučevanje zgodovine, literature in antropologije.

Jezernik, Božidar 1999. Struggle for Survival. Italian Concentration Camps for Slovenes during the Second World War. Ljubljana: Društvo za preučevanje zgodovine, literature in antropologije. Jezernik, Božidar 2001. ‘Zigeunerlager on the planet Auschwitz’. - Acta Ethnographica Hungarica Vol. 46, No. 3–4: 343–368.

Jezernik, Božidar 2004. Wild Europe. The Balkans in the Gaze of Western Travellers. London: Saqi Books and the Bosnian Institute.

Kater, Michael H. 1997. Das “Ahnenerbe” der SS 1935–1945. Ein Beitrag zur Kulturpolitik des Dritten Reiches. München: R. Oldenbourg Verlag.

Kay, G. R. (ed.) 1939. Dachau. The Nazi Hell. From the Notes of a Former Prisoner at the Notorious Nazi Concentration Camp. London: Francis Aldor.

Kielar, Wiesław 1982. Anus Mundi. Five Years in Auschwitz. Harmondsworth: Penguin Books.

Kinzer, Stephen 1995. 50 Years Later, a Visit With the Buchenwald’s Ghosts. – New York Times, April 10, pp. A3, 1.

Klee, Ernst 1997. Auschwitz, die NS-Medizin und ihre Opfer. Frankfurt am Main: S. Fischer Verlag. Knoll, Albert 2004. Personal communication.

Kogon, Eugen 1980. The Theory and Practice of Hell. The German Concentration Camps and the System Behind Them. New York: Berkley Books. Konobelj, Franc (ed.) 1964. Jeklo in ljudje. Jeseniški zbornik. Jesenice: Skupščina občine Jesenice.

Kounio Amariglio, Erika Myriam 2000. From Thessaloniki to Auschwitz and Back. Memories of a Survivor from Thessaloniki. London and Portland, Or.: Vallentine Mitchell.

Kraus, Ota, and Erich Kulka 1958. Noc a mlha. Praha: Naše vojsko.

Kraus, Ota, and Erich Kulka 1966. The Death Factory. Document on Auschwitz. Oxford: Pergamon. Krüger, Arnd 1999. Breeding, Rearing and Preparing the Aryan Body: Creating Supermen the Nazi Way. – J. A. Mangan (ed.) Shaping the Superhuman. Fascist Body as Political Icon. London and Portland, Or.: Frank Cass, 42–68.

Kubica, Helena 1994. The Crimes of Josef Mengele. Yisrael Gutman and Michael Berenbaum (eds.) Anatomy of the Auschwitz Death Camp. Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press: Published in association with the United States Holocaust Memorial Museum, Washington, D.C., 317–337.

Kupfer-Koberwitz, Edgar 1960. Die Mächtigen und die Hilflosen. Als Häftling in Dachau. Band 2: Wie es endete. Stuttgart: Friedrich Vorwerk.

Lang Teslow, Tracy 1998. Reifying race. Science and art in Races of Mankind at the Field Museum of Natural History. – Sharon Macdonald (ed.) The Politics of Display. Museums, Science, Culture. London and New York: Routledge, 53–76.

Langbein, Hermann 2004. People in Auschwitz. Chapel Hill; NC and London: The University of North Carolina Press: Published in association with the United States Holocaust Memorial Museum.

Le Chêne, Evelyn 1971. Mauthausen: The History of a Death Camp. Bath: Chivers Press. Lengyel, Olga 1959. Five Chimneys. Panther Books No. 885. London: Hamilton & Co.

Lifton, Robert Jay 1986. The Nazi Doctors. Medical Killing and the Psychology of Genocide. London: Macmillan.

Lifton, Robert Jay, and Amy Hackett 1994. Nazi Doctors. – Yisrael Gutman and Michael Berenbaum (eds.) Anatomy of the Auschwitz Death Camp. Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press: Published in association with the United States Holocaust Memorial Museum, Washington, D.C., 301–316.

Lingens-Reiner, Ella 1948. Prisoners of Fear. London: Victor Gollancz.

Logunov, Valentin 1963 = Логунов Валентин Васильевич. В подполье Бухенвальда. Рязань: Рязанское книжное изд-во.

Loubal, František 1945. Lidé beze jména. Brno: Novela. Lowenthal, David 1996. Possessed by the Past. The Heritage Crusade and the Spoils of History. New York and London: The Free Press.

Maršálek, Hans 1987. Vorraum zur Hölle. Gusen. Ein Nebenlager des Konzentrationslagers Mauthausen. Wien: Österrreichische Lagergemeinschaft Mauthausen.

Maršálek, Hans 1995. The History of Mauthausen Concentration Camp. Vienna: The Austrian Society of Mauthausen Concentration Camp; Linz: Mauthausen Committee – Upper Austria.

Massin, Benoit 1996. From Virchow to Fischer. Physical Anthropology and ‘Modern Race Theories’ in Wilhelmine Germany (1890–1914). – George W. Stocking, Jr., (ed.) Volksgeist as Method and Ethic. Essays on Boasian Ethnography and the German Anthropological Tradition. Madison: The University of Wisconsin Press, 79–154.

Mladský, Jan Pavel 1945. Návrat z pekla. Hrůzy koncentračních táborů v Osvětimi a Buchenwaldu. Praha: Slovanské nakladatelství Jos. Elstner.

Morcinek, Gustaw 1946. Listy spod morwy (Sachsenhausen-Dachau). Katowice: Literatura Polska.

Moulis, Miloslav 1959. To byl Buchenwald. Praha: Naše vojsko. Mozes-Kor, Eva 1992. The Mengele Twins and Human Experimentation: A Personal Account. – George J. Annas and Michael A. Grodin (eds.) The Nazi Doctors and the Nuremberg Code. Human Rights in Human Experimentation. New York and Oxford: Oxford University Press.

Müller, Filip 1979. Auschwitz Inferno. The Testimony of a Sonderkommando. London and Henley: Routledge & Kegan Paul, 53–59.

Müller-Hill, Benno 1988. Murderous Science. Elimination by Scientific Selection of Jews, Gypsies, and Others, Germany 1933–1945. Oxford: Oxford University Press.

Najnigier, Bronisław 1973. Powrót z daleka. Wspomnienia więźnia obozu koncentracyjnego w Dachau. Warszawa: Ludowa Spółdzielnia Wydawnicza.

Neuhäusler, Johann 1960. So war es in Dachau. München: Kuratorium für das Sühnemal KZ Dachau. Nyiszli, Miklós 1973. Auschwitz. A Doctor’s Eye-witness Report. London: Mayflower Books.

Osten, Vsevolod 1986 = Остен Всеволод Викторович. Встань над болью своей: Рассказы узника Маутхаузена. Москва: Советский писатель.

Overduin, Jack 1978. Faith and Victory in Dachau. St. Catharines, Ont.: Paideia Press.

Pelican, Fred 1993. Dachau to Dunkirk. London: Vallentine Mitchell.

Perl, Gisella 1948. I was a Doctor in Auschwitz. New York: International University Press.

Pike, David Wingeate 2000. Spaniards in the Holocaust. Mauthausen, the Horror on the Danube. London and New York: Routledge.

Posner, Gerald L., and John Ware 1986. Mengele. The Complete Story. London: Queen Anne Press.

Proctor, Robert N. 1992. Nazi Doctors, Racial Medicine, and Human Experimentation. – George J. Annas and Michael A. Grodin (eds.) The Nazi Doctors and the Nuremberg Code. Human Rights in Human Experimentation. New York and Oxford: Oxford University Press, 17–31.

Rabitsch, Gisela 1970. Das KL Mauthausen. – Hans Rothfels and Theodor Escheburg (eds.) Studien zur Geschichte der Konzentrationslager. Schriftenreihe der Vierteljahrshefte für Zeitgeschichte. Nr. 21, 50–92. Stuttgart: Deutsche Verlags-Anstalt.

Ramati, Alexander 1985. And the Violins Stopped Playing. A Novel of the Gypsy Holocaust London: Hodder and Stoughton.

Russell of Liverpool, Lord 1954. The Scourge of the Swastika. A Short History of Nazi War Crimes. London: Cassell & Company.

Sandner, Peter 1998. Frankfurt. Auschwitz. Der nationalsozialistische Verfolgung der Sinti und Roma in Frankfurt am Main. Frankfurt am Main: Brandes und Apsel.

Schnabel, Reimund 1966. Die Frommen in der Hölle. Geistliche in Dachau Berlin: Union Verlag. Schwarz-Bart, André 1977. The Last of the Just. Harmondsworth: Penguin.

Sehn, Jan 1971. Niektóre aspekty prawne tzw. ekyperymentów lekarzy SS. – Jerzy Rawicz (ed.), Okupacja i medycyna. Warszawa: Książka i Wiedza, 297–311.

Sereny, Gitta 1974. Into that darkness. From mercy killing to mass murder. London: André Deutsch.

Shelley, Lore, ed. 1991. Criminal Experiments on Human Beings in Auschwitz and War Research Laboratories. San Francisco: Mellen Research University Press.

Shelley, Lore (ed.) 1992. Auschwitz – the Nazi Civilization. Twenty-three Women Prisoners’ Accounts: Auschwitz Camp Administration and SS Enterprises and Workshops. Lanham: University Press of America.

Smith, Marcus J. 1972. The Harrowing of Hell. Dachau. Albuquerque: The University of New Mexico Press.

Sobolewicz, Tadeusz 1998. But I Survived. Oświęcim: Auschwitz-Birkenau State Museum.

Sonneman, Toby 2002. Shared Sorrows. A Gypsy Family Remembers the Holocaust. Hatfield: University of Hertfordshire Press.

Stankiewicz, Edward 2002. My War. Memoir of a Young Jewish Poet. Syracuse, NY: Syracuse University Press.

Steiner, Jiří 1995. Dvojče. – Maria Bezchlebová, Anita Franková and Eva Štichová. Cesta – cíl neznámý. Čítanka. Praha: Academia.

Stojka, Karl 2003. Wo sind sie geblieben…? Geschunden, gequält, getötet – Gesichter und Geschichten von Roma, Sinti und Juden aus den Konzentrationslagern des Dritten Reiches. Oberwart lex liszt 12.

Strzelecka, Irena 1993. Eksperymenty. - Franciszek Piper and Teresa Świebocka (eds.) Auschwitz Nazistowski obóz śmierci. Oświęcim: Państwowe Muzeum Oświęcim-Brzezinka.

Tarizzo, Domenico (ed.) 1962. Ideologia della morte. Milano: Il Saggiatore.

Tenenbaum, Joseph 1956. Race and Reich. The Story of an Epoch. New York: Twayne Publishers.

Ternon, Yves, and Socrate Helman 1969. Histoire de la medicine SS ou le Mythe du racisme biologique. Tournai, Paris: Casterman.

Thalmann, Rita and Emmanuel Feinermann 1988. Die Kristallnacht. Frankfurt am Main: Athenäum Verlag.

Tomažič, Radoslav 1945. Morišče Mauthausen. Ljubljana: Slovenski knjižni zavod OF.

Völklein, Ulrich. 2000. Josef Mengele. Der Arzt von Auschwitz. Göttingen: Steidl Verlag.

Vouk, Ivan 1946. Dachau. Celje: Družba sv. Mohorja.

Weindling, Paul 1989. Health, Race and German Politics Between National Unification and Nazism, 1870–1945. Cambridge: Cambridge University Press.

Weinreich, Max 1946. Hitler’s Professors. The Part of Scholarship in Germany’s Crimes Against the Jewish People. New York: Yiddish Scientific Institute – Yivo.

Weinstock, Eugene 1947. Beyond the Last Path. New York: Boni & Gaer. Zámečník, Stanislav 2003. To bylo Dachau. Praha and Litomyšl: Paseka. Živković, Svetislav 1946. U Mauthauzenu. Beograd.