Битите за историята: толерантността под въпрос

По повод петдесетата година от основаването си Обединените нации и ЮНЕСКО приеха една „Декларация за принципите на толерантността“ и решиха да обявят 1995 за „Международна година на толерантността“. Според тази декларация:

Толерантност означава уважение, приемане и разбиране на богатото многообразие от култури в нашия свят, на нашите форми на самоизява и способите за проява на човешката индивидуалност. Нея я подпомагат знанията, откритостта, общуването и свободата на мисълта, съвестта и убежденията. Толерантност - това е хармония в многообразието. Това не е само морален дълг, но и политическа и правна потребност. Толерантност - това е добродетел, която прави възможно достигането на мира и способствува за замяната на културата на войната с културата на мира.¹

Основанията за това решение беше тревогата от етническите войни, които последваха разпадането и фрагментирането на Югославия в началото на 90-те години на ХХ в., масовите кланета в Руанда, погромите на расова основа в Западна Европа и националистическия и религиозен екстремизъм, разпространен по целия свят. Международните организации все по отчетливо виждаха в нетолерантността голяма заплаха за демокрацията, мира и сигурността.

Обсъждането на толерантността след 1948 г.

Въвеждането на толерантността в международните отношения и налагането на една култура на мира чрез образованието, чрез която да се избегне избухването на нова световна война, е приоритет за ООН и ЮНЕСКО още от тяхното основаване след края на Втората световна война и разгрома на нацизма. Връзката между образованието и толерантността вече бе тържествено прокламирана във Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г., която заявява, че образованието „трябва да съдейства за разбирателството, търпимостта и приятелството между всички народи, расови или религиозни групи“ (Член 26)²

Историците и учителите по история бяха призовани да поемат бремето на образоването на младите хора в толерантност. Историческите книги и образованието трябваше да бъде освободено от националистическите интерпретации и предразсъдъци, а историята трябваше да престане да бъде оръжие за постигане на национални стремежи и амбиции, тя трябваше да се превърне в инструмент на познанието и в средство за насърчаване на диалога между различните държавите. През 1954 г. в Париж бе подписана Европейската културна конвенция³, която призова правителствата да насърчават изучаването на историята и цивилизацията на страните, по договора и да улеснят развитие на такова обучение на територията си. Нещо повече, от 50-те години Съветът на Европа призовава страните членки на ревизират учебниците и да представят събитията от миналото с по-малко конфликтна терминология. Няколко структури на ЮНЕСКО, на Съвета на Европа и на Европейския съюз, както и независими организации като Институтът Георг Екерт в Брауншвайг се заемат със задачата да съдействат за сътрудничеството между изследователите и образователните власти в много страни при ревизирането на учебниците по история. Към целите на тези дейности се прибавя премахването на клишетата или неточните интерпретации, които опетняват съседните държави, както и елиминирането на дискриминиращите стереотипи за другите народи, религии и етнически групи. Насърчаваше си и преработването на традиционните учебни планове по история и въвеждането на нови образователни програми, насочени срещу расизма, нетолерантността и половото неравенство. Съветът на Европа, Европейският съюз и множеството ангажирани с идеята институти разглеждат преподаването на история като особено важно за формирането на бъдещите граждани на демократичните общества. Една силна инициатива беше Препоръка (2001) 15 за преподаването на история през ХХІ век, приета от Комитета на министрите на образованието с цел „да се направи забележим прогрес в развитието на една плуралистична и толерантна концепция за преподаването на история“⁴. ЕС и съветът на Европа се включиха в подпомагането на страните от Източна Европа при преработването на техните учебни планове по история, в публикуването на нови учебници и подготовката на учители. Нови концепции като мултиперспективността, трансграничния характер на наследствата и многообразието бяха добавени към вдъхновяващите ценности на преподаването на история, както и нови методи, основани на мултимедийния подход и киберпространството.

Как тези принципи и препоръки за толерантно образование са възприемани в различните страни и каква е степента на тяхното влияние са проблеми, които заслужават да бъдат изследвани. Видян през ежедневните вечерни новини, светът изглежда не се е променил към по-добро, въпреки усилията за налагане на толерантността. След 1995, годината на толерантността, сме свидетели на нови изблици на етнически конфликти и кланета, както и на религиозен, расов и ксенофобски екстремизъм. Както винаги, интерпретациите на човешките права и толерантност не са монолитни. В обществата, в които демокрацията и гражданските права имат реално значение, толерантността е част от политическата култура. По тази причина някои интелектуалци застават на критична дистанция спрямо дискурсите за толерантност и човешки права, недоволни от тяхната абстрактност, която позволява селективното им прилагане. Те смятат, че, така както е оформен, самият дискурс за човешките права е част от проблема.⁵ От друга страна, общества, в които няма толерантност и граждански свободи, призовават за толерантност и човешки права. За хора, които живеят в общества, подчинени на религиозни закони или тиранични режими, в общества, разкъсвани от етнически или граждански войни, за потиснати малцинства, за обезправени емигрантски групи, призивите за толерантност и човешки права представляват стратегия за овластяване на слабите. Към толерантността призовават тези, които са подложени на нетолерантност. Но как гледат историците на този кръстоносен поход за толерантност?

История и толерантност

Думата „история“ е много по стара от „толерантност“ (отношение) или „толериране“ (институционална или политическа практика). При всичките си разнообразни значения „история“ е секуларен термин, докато „толерантност“ възниква като религиозен във века на религиозните войни (като възражение срещу тях) и запазва религиозните си конотации през ХVІІІ век. В знаменитото си „Писмо за толерантността“⁶ (1689) английският философ от ХVІІ в. Джон Лок настоява, че държавата не трябва да се намесва в определянето на религиозната вяра, нито да налага на поданиците някакво вероизповедание. Значението на понятието е дефинирано и разгърнато в епохата на Просвещението от Волтер в „Трактат за толерантността“ (1763), от Кант, главо в „Религията в границите на самия разума“ (1793) и от Томас Пейн в „Правата на човека“ (1791). През ХІХ толерантността излиза от религиозния контекст, придобива по-скоро политически смисъл и става част от либералното поведение (Джон Стюарт Мил, „За свободата“, 1858), въпреки че разпространяването на европейския колониализъм по целия свят се опира на нетолерантността. Двадесети век не представлява триумф на толерантността, точно обратното. През този век изследванията на толерантността се занимават не толкова с нетолерантната държава, колкото с популярната политика и нетолерантните идеологии и ментални конструкции. Втората световна война е абсолютният триумф на нетолерантността. След края на войната литературата върху толерантността е „изпреварен“ от езика за правата. „Другият“ вече не е толериран, а има правото да бъде „друг“, нещо повече, неговото право на различие е защитено. Различието не е „толерирано“, а насърчавано на стане „видимо“. Разрастващата се литература за политиката на различието отива далеч отвъд идеята за толерантността и нетолерантността⁷. По тази причина през 2007 г. ЮНЕСКО прие „Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието от форми и културно изразяване“ и обяви Световен ден на културното многообразие.⁸

Какво общо има историята с толерантността, различията и човешките права? Преплитането на историята с нациите трансформира историята в културна практика за преоформяне на съзнанието, идентичностите и менталностите, което е част от изработването на националната държава.⁹ Национализирането на историческото съзнание създаде дихотомията „ние“ срещу „другите“ в миналото и чрез нея наложи нетолерантността в историята. Националната история бе изградена като „наука“¹⁰, но в същото време и при някои политически режими тя не успява да избегне опасностите от това, което Препоръка (2001) на Съвета на Европа определя като „изкривяване (misuse) на историята“. това определение включва идеологическите манипулации, фалшификациите или създаване на неверни свидетелства, пригаждане на статистически данни, подправяне на изображения, фиксиране върху едни събития с цел да се оправдаят или скрия други, изкривяване на миналото за нуждите на пропагандата, злоупотреба с историческите свидетелства и отричане или игнориране на исторически факти.¹¹

Успоредно с този възход на националната история се разгръща процесът на интернационализиране на историческите изследвания, теории и общности, които изграждат гъста мрежа от конференции, дружества, общи проекти и списания. Някои от най-очевидните обрати в социалните и хуманитарните науки поучават международен отзвук в тези мрежи.¹² От последната четвърт на ХХ век националните и международните програми за исторически изследвания все повече се раздалечават. Културния обрат (cultural turn), конструкционизмът, критиките на национализма и пораждането на исторически дискурс са основните тенденции, които павират пътя пред глобализацията на историческите изследвания. Влиянието на теориите идващи от социалната антропология, Мишел Фуко и Едуард Саид (ориентализма) върху историческите изследвания подчертава фокуса върху „другия“ и идеята за „другост“ като епистемологически концепт в хуманитарните и социалните науки, успоредно с обръщането на международните организации към възхвала на различието.

Но реалността на международните срещи не съответства на реалностите на национално ниво. Въпреки че научните форуми имат значение за разширяване на академичните общности, по места те не са толкова видими. Националните публики продължават да са твърдо доминирани от националните истории, които са формирани от носталгия, привързаност, гордост или антипатия. В резултат, всеки опит да се откъсне историята от нацията често води до битки за историята. Понякога тези битки избухват от опитите да се адаптира преподаването в училище към основните тенденции в историографията и дидактиката. В други случаи причината е в желанието за твърдо придържане към националните ценности в образованието и в стремежа да се предотврати свързването на националното съзнание със световния опит. Някои от атаките са резултат от неоконсервативен обрат, който вижда в националната история хранилище на изконни ценности. Битките могат да бъдат причинени и от отделни групи на паметта (memory groups), които оспорват правото на държавата да определя съдържанието на историческото съзнание и настояват за правото да виждат собствените си минали преживявания включени в официалната версия на историята.

Културните битки за историята избухват в много страни по света след 90-те години на ХХ в., последвали това, което е описвано като криза на националната държава, глобализация и възхода на нови привърженици на историята.¹³ Тезата, която тази статия предлага, че битките за историята представляват лаборатория за изследване на начина, по който историята е вкоренена в масовите представи. Мисля, че бойното поле, на което се разиграват битките за историята, разширяват хоризонта пред изучаването на това какво представляват историята и историческата култура и как те са преосмислени като социални и културни практики в съвременните общества. В последно време Гърция преживя подобна битка за историята по повод нов учебник за последната година на основното образование.¹⁴ Тази статия отпраща към (и стъпва върху) моя опит като наблюдател и участник в безпрецедентната интелектуална и идеологическа битка, която последва публикуването на учебника и продължи повече от година. Книгата бе написана на историческото и педагогическото койне, споделения език на международните исторически изследвания, историческата дидактика и духът на толерантност, лансиран от ООН, Съвета на Европа и ЕС. Изследването на битката, която последва, спомага за разбирането, от една страна, на това как политиката, налагана „отгоре“ в подкрепа на правата на човека, разнообразието и толерантността в историята предизвиква политически, идеологически и културни реакции в процеса на нейното прилагане. От друга страна, целта тук е да се наблюдава какво се случва, когато стандартният език на съвременните исторически изследвания достигне но национална аудитория.

Сюжетът

Учебникът бе част от поредица от нови книги, публикувани като част по-широката учебна програма. Обектът ѝ бе историята на съвременния свят от времето след Ренесанса. В гръцкото основно и средно образование има по един учебник за всеки клас, който се публикува от държавата. Авторите на тези учебници са задължени да следват официалната детайлно разработена програма, предназначена за всички училища в страната. Гръцката конституция учи, че образованието трябва да насърчава националното съзнание и християнските чувства на учениците. Затова не е изненадващо, че въпреки заглавието, „Нова и най-нова история“ учебникът е съсредоточен върху гръцката история. Все пак, той се въздържа да въвежда общите митове на гръцката национална идеология, използва по-неутрален и отстранен език, когато става дума за страданията или за героичните дела на гърците, и избягва използването на враждебен език по отношение на традиционните национални врагове на страната.

Когато през март 2006 г. книгата бе публикувана, малцина очакваха беспрецедентната интелектуална и идеологическа битка, която последва през следващата повече от една година. Обвиненията бяха, че книгата подценява основите на гръцката идентичност, опитва се да разхлаби връзката между православната църква и нацията, култивира историческа забрава по отношение на Турция, въвежда политическата коректност в гръцкото образование и предполагаемите императиви на глобализма, за да изкорени патриотизма и националното съзнание и да заравни различните култури по света. Според една доста разпространената конспиративна теория, една школа гръцки историци, служещи на САЩ или ЕС, са си поставили за цел да деконструират националната история и националната идентичност. (Обърнете внимание на особената употреба на термина деконструкция.) Гръцката църква се включи в дебата, нейният архиепископ осъди авторите като предатели. Книгата бе заклеймена по време на неделните литургии и Светият синод поиска тя да бъде изтеглена. Кипър, където гръцките учебници също се използват, не пропусна сблъсъка и (Гръцко-)кипърското министерство на образованието също поиска книгата да бъде изтеглена. Крайно десни групировки изгаряха книгата пред гръцкия парламент по време на манифестацията на националния празник (25 март 2007). Гръцкият министър на образованието Мариета Гинаку отказа да изтегли книгата, но помоли Академията в Атина да я оцени. Академията, една много консервативна организация, в която членуват пенсионирани професори, отговори (на 22 март 2006) с текст, който съдържаше почти 80 изисквания за поправки, като заяви, че книгата не служи на националния дух на образованието и на съхраняването на националната памет. Отговорът на Академията бе предоставен на авторската колегия, оглавявана от проф. Мария Репуси, за да бъдат направени „корекциите“. По същото време Гръцката комунистическа партия (ГКП) поиска оттеглянето на книгата с основанието, че тя е написана в духа на европейската интеграция и възхвалява свободния пазар и Европейския съюз.

Телевизионните предавания (с техните разпалени дебати), пресата (с бараж от различни мнения) и интернет, където десетки блогъри и дискусионни форуми разпалиха огромна виртуална полемика и предоставиха бойно поле, на което да се разгърне битката за пренаписването на гръцката история. Полемиката около учебника се превърна в най-популярната тема в делничните разговори на обикновените хора и един от най-горещите въпроси в предизборните дебати. Историците, които защитаваха книгата, излязоха на бойното поле чрез една пресконференция, на която пет университетски професори, представители на редакционните колегии на пет научни списания в областта на историята и социалните науки, обясниха на събралите се представители на медиите защо обвинения са неоснователни и несправедливи.¹⁵ След това те участваха в многобройни телевизионни и вестникарски дебати.

История срещу глобализация

Ядрото на дебата беше във въпроса дали националната държава и нейната идеология трябва да бъдат дефинирани в опозиция на глобализацията и духа на космополитизма. Представата, че съществува конфликт между глобализацията и космополитизма, от една страна, и националната държава и историята, от друга, бе общият знаменател на всички (леви и десни) възражения срещу книгата. „История“ и „глобализация“ бяха поставяни в опозиция в рамките на една матрица, в която специално миналото (pastness) и националността стоят срещу съвремие (presentism), модерност и космополитизъм.

Представата за историята и паметта като морален дълг, противопоставен на властта, излезе на преден план под формата на съпротива на хората срещу новия космополитна история, съживявайки по-стари представи за паметта като съпротива. „Паметта е съпротива“ се превърна в общо място, което придава смисъл на културните практики в историята. В гръцки контекст този смисъл идва от следвоенния период, когато гръцката държава потиска спомена за съпротивата срещу германската окупация. лозунгът „Няма да забравя“ е използван като емблема на нацията за спомена за турската инвазия в Кипър през 1974, а мотото „Народът не забравя какво значи дясно“ бе използван за идването на социалистите на власт и за делегитимиране на техните опоненти. Концептуализирането на паметта като съпротива е ключово за гръцката политика. Но връзката между възпоменание и съпротива идва и от източноевропейските дисиденти интелектуалци, които използват призивите за съхраняване на паметта срещу съветското управление след Пражката пролет от 1968 г. Изречението, с което започва романът на Милан Кундера „Книга за смеха и забравата“ (1979) е знаменателно: „Борбата на човека срещу властта е борба на паметта срещу забравата.“¹⁶ Генеалогията на тази връзка включва и антиутопията на Джордж Оруел „1984“, в която борбата срещу тоталитаризма означава съхраняване на паметта. Теоретичната инвестиция в романтизираната роля на историята идва от фрагмента на Валтер Бенямин за „заплахата над историята“ и от Мишел Фуко, който разглежда „контрапаметта“ и „контраисторията“ като съпротива срещу доминиращата идеология“.¹⁷

Но защо глобализацията се разглежда като противопоставена на историята и как двете понятия са свързани? Глобализацията е управлявана от сили, които стоят над и срещу икономиките и обществата. Интелектуалният еквивалент на тази операция и е абстракция на високо ниво, която е в противоречие с частните особености, произхода и контекстите. Тя прилича на скоростните магистрали и небостъргачите, които се раздират облика на старите градове. Подобни наложени отгоре конструкции водят след себе си ментално прекъсване между старо и ново. Силите, които обединяват света (капитализмът, науката, технологиите) са наложени отгоре структури, които противопоставят бъдещето на миналото, глобалното на локалното, абстрактното на конкретното и модернизацията на историята. Неисторическия свят на блестящите повърхности е противопоставен на подновената старост на носталгията, и този контекст историята като средство за възприемане на света в неговото разнообразие, е противопоставена на глобализацията.¹⁸

Активизирането на историческите чувства пред настъплението на модерността е по-старо от глобализацията. Историята е разглеждана като израз на загубата на един свят, който изчезва в резултат на появата на масовото индустриално общество през ХІХ в.¹⁹ Според Светлана Бойм „носталгията е бунт срещу модерната представа за време, срещу историческо време и прогрес“.²⁰ В контекста на глобализацията, това, което насочва хората към миналото, е липсата на бъдеще или невъзможността да се мисли едно идеално бъдеще, различно от всеконсумиращото и бързо консумиращото реално бъдеще. В резултат, носталгията изглежда като защита на стария и познат контекст срещу заплахите на наложените отгоре сили на глобализация, които са извън всякакъв обществен контрол. От тази гледна точка глобализацията е виждана като царство на амнезията.²¹ Това безпокойство не е неоснователно. Футуристичните представи за една супермодерност, включват презрение към историята, нещо често срещано при утопичното мислене.²²

История и национална история

Три бяха основните точки в критиките към новата книга: 1) Начинът, по който тя описва четирите века турско управление, известно като „Турско иго“ (официален термин, който още се използва за вековете на османско владичество на гръцките земи, от ХV до ХІХ век. 2) Ролята на православната Църква в националното пробуждане и митът за организираните от Църквата тайни училища. 3) Прогонването на гръцкото население от Мала Азия през 1922 г. след Гръцко-турската война, в която гръцката армия нахлува в малоазийските територии на Османската империя в края на Първата световна война.²³ Тези основания са свързани с основните стълбовете на гръцката национална идеология, според която гръцката нация произхожда от Античността и запазва идентичността си, въпреки чуждата власт, като съхранява двойното наследство на елинизма и християнството. Авторите на книгата са осъдени от техните критици за „студеното“ и несантиментално представяне на гръцките страдания и постижения, както и за двусмисленото им отношение към идеята за единството на гръцката нация от Античността до съвремието. Тези обвинения намериха своята готова да ги възприеме публика, защото те отговарят на представата за история, вградена в националната идеология. В резултат новата книга бе представена като заплаха за патриотизма и по тази причина възраженията срещу нея, въпреки че бяха формулирани от доста маргинални групи, съумяха да получат масова подкрепа.

Историците, които се намесиха в дебата, обясняваха въобразеността и неточността, както и неверните сведения, на които се опираха обвиненията срещу книгата. Основният им аргумент беше, че националната идеология е създадена като въобразена реалност, мислена като история на Гърция, която е в пълен контраст с общоприетите положения на научната общност в сферата на историческите изследвания. Общността на историците в Гърция се формира в периода след диктатурата и една от основните идеи, възприети от членовете ѝ, е отхвърлянето на „идеологическата употреба на историята“. Историците виждат своята задача в това да освободят историята от „идеологическите митове“. Тази идея, която противопоставя „историческата реалност“ на „идеологическия поглед“ към тази реалност, и „научната“ история на „идеологическата“ история е общата стратегия, към която историците се придържат в спора за книгата.²⁴ Когато сега се връщаме към дебата, от дистанцията на времето лесно се забелязва, че залогът не беше върховенството на истината над неистината, или на научното знание над предпоставените идеологически предубеждения.²⁵

Горещата точка в дебата не беше толкова историята по принцип, колкото историята и по-точно биографията на нацията. Дебатът бе свързан не с незаинтересованото интелектуално любопитство към „историческото минало“, а със страстите около „нашето“ „специфично минало“, което ние имаме интерес да използваме. Идеята за разграничението между двата варианта на минало принадлежи на британския философ на историята Майкъл Оукшот и е преобразувана в последвалия дебат с Хайдън Уайт.²⁶ Тя не е свързана с различни варианти на миналото, а с различни подходи към миналото, които водят до различни негови варианти. В резултат на това националната история се превръща в „специфично минало“, докато глобалната история е проблем на „историческото минало“, защото първото кореспондира с преживян опит чрез националния език, в национална държава, образователна система и пр., докато глобален опит не съществува (или все още не съществува). „Специфичното минало“ зависи от „общността на преживяването“, термин, въведен от Ото Бауер за да обясни формирането на нациите.²⁷ Много „общности на преживяването“, например религиозни групи или социалистически движения, влизат в разпалени караници, свързани с тяхното „специфично минало“.

Историята като „биография“ на нацията“ отпраща към дефиницията на историята като „естествена и морална биология на нацията“, лансирана от гръцкият романтичен историк Спиридон Замбелиос, и към генеалогията на дядовци, бащи и синове, чрез която „националният“ историк Константинос Паригопулос представя историята на гръцката нация от Античността до съвремието. И двамата създават своите трудове в периода след обявяването на гръцката независимост, когато започва конструирането на националната историографска традиция, съобразена с нуждите на новородената държава.²⁸ Тази концептуална трансформация на историята в национална биография предполага емоционален подход при описанието на страданията и постиженията на нацията. Биографията разглежда нацията през призмата на редуващите се роли на жертва и герой и изисква съчувствие и гордост. По този начин историографията получава емоционални аспекти и се превръща в „национална памет и наследство“, нещо ценно, което трябва да се съхранява. „Немислимо е нашите децата да учат история, различна от тази, която и ние, и бащите ни сме учили“, заяви напоследък един политик по време на дебата. В резултат учебникът бе отхвърлен заради изкривяване или изтриване на националната памет. Историята има значение не като когнитивна област, а като изработване на преживяване. Чие преживяване? Нацията, като конструкция от чувства и познание, предявява правото да определя историята като хранилище на собственото си преживяване и да се радва на близостта си със собственото си минало. Историята се идентифицира с идентичността и извън културната идентичност историята няма друго значение за обществото. Историята като национална биография се превръща в място за наслада (enjoyment). Дори оплакването на минали страдания предлага наслада. Националните празници и наследството са моменти и места за наслаждение от историята.²⁹

Историята като шоу

Значителният интерес на медиите и на широката публика към дебата за учебника по история е следствие от загрижеността за идентичността. Загрижеността е общият знаменател на няколко идеологически и политически прочиствания в Гърция през последните петнадесет години, включително спора около името на Македония и противоречията по въпроса дали религиозната принадлежност на гражданите трябва да бъде вписана в личните им карти, който въвлече правителството и Църквата в сериозен конфликт през 2001 г. Загрижеността за идентичността бе движещата сила, която породи множеството исторически публикации в пресата, както и историческите книги и брошури.

В публичните дебати тези историци, които поддържаха учебника, говореха с езика на историята, науката и истината, докато техните опоненти – с езика на идентичността, емоциите и гордостта. В дебата се противопоставиха два огромни дискурса. Поставянето на сблъсъка на сцената на медиите го превърна в своеобразен спектакъл. Зрителският и слушателският интерес на историческите програми, свързани с конфликта, достига небивали размери и по това време задминава актуалните политически предавания. Анатемосването на книгата се превърна в ритуален жест за журналисти, телевизионни звезди, епископи и политици. Разбираемо е, че когато национализмът се превърне в представление, историческите дебати за нацията са по-скоро перформативни, отколкото аргументативни.³⁰ В резултат, от историците, които излизаха на сцената, се очакваше да отговарят на представата на аудиторията, че историците са хора, които разказват историята, като представят документи. Според тази гледна точка историкът трябва да разиграва историята, защото според семиотиката на телевизията той не е човек, който интерпретира документите, а човек, който замества документите, едно видимо тяхно олицетворение. От тази гледна точка сблъсъкът бе и по въпроса за традиционната, наложена и широко разпространена представа за това що е история и каква трябва да е нейната методология. В популярната представа история и минало се припокриват и поради това няма условия за многообразие на интерпретациите. Ролята на историка е да разкрива истината за миналото чрез документите, да съхранява тази истина и да бъде непредубеден спрямо политическите прочиствания от миналото и съвремието. Тази непредубеденост не се отнася до националните неща. От тази гледна точка, въпреки че не става въпрос за история, а по-скоро за идентичност, езикът с който се говори за идентичността, трябва да бъде легитимиран чрез научни понятия.

Кой е упълномощен да говори за история?

Претенцията за научност не означава историята да бъде оставена на учените, по-скоро обратното. Дебатът постави въпроса „кой притежава историята?“³¹. След 1992/93 същият въпрос се оказва централен при конфликта около името на Македония. Претенциите на altera pars (другата страна в спора) към името бяха възприети от гръцка страна като „узурпиране на нашата история“, а Република Македония бе обвинена във фалшифициране на историята. По това време „Не им позволявайте да откраднат нашата история“ бе един от най-популярните лозунги.³² Същото отношение се прояви в дебата за учебника, едно от исканията беше: „Не им позволявайте да подправят нашата история“. Но ако Гърция е собственик на гръцката история в предишната конфронтация, кой е собственикът на историята при вътрешния сблъсък с историците? Кой притежава историята? Въпросът бе трансформиран в „Кой е упълномощен да говори за история?“ Историците претендират, че са те и се аргументират с това, че разполагат с по-добри знания за противоречивите проблеми. Но това разбиране, определено като елитарно, е подложено на съмнение от техните опоненти: Правата върху историята принадлежат на народа ни, на всеки, включително на Църквата. Според този отговор историята придобива тяло, материализира се, тя е притежавана, защитавана, съхранявана срещу узурпация и отчуждение. Тялото на историята трябва да бъде оставено недокоснато. Историята, материализирана като тяло, се превръща в обществена собственост. Защитаването на това обществено благо става патриотична и демократична задача. Диспутът по въпроса „Кой е упълномощен да говори за история?“ е основен елемент от битката за историята. В същата орбита бяха и исканията на някои групи да видят своята частна история включена в учебника. Понтийските (черноморските) гърци бяха най-голямата група, но и местни власти, и съюзи на ветерани също предявиха претенции техните истории да бъдат включени в учебника.

Исканията на отделните групи тяхната история да бъда включена в „националната“ са забележителни. Историята вече не се разглежда като владение на елита или на държавата, както по-рано.³³ Разширеният обхват не е вариант на социалната история на обикновените хора, нито неконвенционалната история на изключените групи; тя е по-скоро компартментализиран исторически дискурс. Отделните разкази, които се стремят да бъдат представени в националната история, са изковани по същия диалектически модел на жертвата и героя. Аспирациите на малки групи да бъдат представени в националния дискурс включват разширяване на националното въображение по посока на партикуларизиране на идентичностите. По време на публично обсъждане на книгата, се срещнах с човек, който се оплакваше, че в нея е пропуснато да се спомене неговото родно село Дистомо, в което цялото мъжко население е избито от нацистите по време на Втората световна война.³⁴ Той беше категоричен, че то трябва да бъде включено, въпреки отговора, че една книга, която покрива пет века история на света, не може да обхване всички събития от подобен мащаб. Той не можеше да си представи история, която пропуска да съобщи събитие, върху което е изградена неговата идентичност и лична гордост. Следователно въпросът „Кой е упълномощен да говори за история?“ показва какво значение имат преживяванията при неща, свързани с миналото време и как историята се разглежда като колективна и индивидуална идентичностна конструкция. Но чии преживявания?

Жаждата за памет и желанието за честване възникват като мощен културен стремеж в нашите съвременни общества, когато думата „памет“ почти измести думата „история“ и нахлу в историческите изследвания под формата на разгърнати изследвания на паметта. Травмите от ХХ век са първата причина за разгръщане на честванията, но не всички, които се стремят към признаване на техните спомени, са преживели неща, които отговарят на техните спомени. Елко Руниа твърди, че жаждата за памет е породена не само от „излишък“ на памет, но също и от „недостиг“ на памет. „Честването от „недостиг на памет“ извира от онтологическа носталгия и е проява на желанието за свързване с вдъхващата страхопочитание история.“³⁵ „Онтологическата носталгия“ съвпада с настаняването (lodging) на историята като носталгия и противопоставянето ѝ на модернизацията футуристичните елементи (premises) на глобализацията. Но противоречията около учебника по история (официален и спонсориран от държавата исторически наратив) показва и колко мощна е нуждата от институционализиране на спомените в едно масово и нейерархизирано общество. Битките за историята са конфликти не само за паметта, а и за институционализирането на паметта. Това е причината, заради която политиките за признаване на геноцид, криминализирането на отричането на геноцида (negationism) и стремежът към опрощаване са толкова мощни и влиятелни в съвременния свят, както и защо историческите противоречия биват свързани с учебниците, музеите или паметниците.

Симптоматология

В същото време възходът на паметта и идентичността води до преосмисляне на историята за широката публика. Паметта осигурява материал за конструиране на идентичностите и ги зарежда с емоционална мощ. Историята се превръща в непрекъсната и извадена от контекста колекция от симптоми на насилие и жертви. В обществения дебат историята се превръща в дискурс за симптоматология.

Натискът на възраженията срещу книгата не бе насочен към цялостната интерпретация на гръцката история, а към моментите в нея, свързани със страдания и катастрофи. Най-открояващото се трагично събитие в гръцката историческа култура се разиграва през август 1922 г. в Смирна/ Измир, където гръцкото население на Анатолия се струпва на пристанището след поражението на гръцката армия. Докато хората се опитват да се качат на корабите, крайните квартали на града са подпалени, а въоръжени банди нападат бежанците. Сцената е документирана на филмова лента и обхванатият от пламъци град се превръща в мощен символ на събитието, което става известно като „Катастрофата на Смирна“.³⁶Символът олицетворява агонията на бежанците и последвалите им мъки и злочестини в Гърция, земята, към която те се насочват. По късно това става символ на националната съдба. Събитията, означавани съкратено като „1922“ се превръщат в отлично lieu de mémoire за Гърция от ХХ век.³⁷ Когато представят събитието, авторите използват израза „стълпяване на брега“ (synostismos). В последвалия дебат думата synostismos се превърна в символ на смекчаването на драматичните аспекти на историята и в писането на лек наратив, което цели да направи националното съзнание по-гъвкаво и по-кимпромисно. Думата става основна мишена за опонентите на книгата и служи за мобилизиране на значителна част от наследниците на бежанците от 1922 г. Авторите са принудени да заменят думата с „евакуация при драматични обстоятелства“, министър-председателят посещава Музея на бежанците (малък музей в предградията на Атина) като знак на уважение към преживяванията на бежанците, а властите решават да раздадат на учениците като допълнение към учебника романа на Дидо Сотириу „Окървавена земя“ – литературен израз на 1922 като lieu de mémoire, за да балансират липсата на емоционалност и да омиротворят критиките към учебника.³⁸ Но нищо не омиротворява реакциите, защото това сюблимно събитие, централно място, около което гръцкото историческо познание е структурирано, се превърна в исторически симптом за вътрешна болка. А как един симптом може да бъде описан, без да се спомене смъртта, кръвта и жестокостите?

Понятието „симптом“ е синоним на „знак“ в Хипократовата медицина, метод, чрез който болестта се диагностицира по нейните симптоми. Когато в „История на Пелопонеската война“ Тукидит търсене на патологията на своя полис, той използва метода на декодиране на знаците³⁹. Но съвременната връзка между симптоми и история идва от използването на психонализата при сблъсъка с големите исторически травми на ХХ в. и специално – с Холокоста. Основният аргумент е, че изследването на травматичните събития като симптоми на модерното общество вместо традиционните исторически методи, може да доведе до по-дълбоко разбиране на неговата патология. Но това, което се случва, е обратното: пренасочването на фокуса от конвенционалната история към симптомите води до серия от несвързани и извадени от контекста травматични събития. В тази сериализирана симптоматология се губи единството на обясненията, което започва да се мисли като ирелевантно и неважно. Това, което се случва в социалните изследвания се случва и в историческата култура. Сюблимните събития, които структурират популярната представа за история, са изместени от катастрофичните събития. В този контекст историята се превръща в описание на несвързани симптоми.

Историческа киберкултура

Използването на Интернет и виртуализирането на историческите ресурси облекчи в огромна степен жаждата за памет, нуждата за признаване на страданията и опрощаване на извършителите. Интернет направи възможно всеки да пише за история, да събира исторически сведения, да събира хоро около конкретни исторически теми и да записва своята лична, семейна или колективна история. Последната битка за историята в Гърция започна в интернет; тук буха пуснати протестни петиции срещу книгата, тук бе натрупано всичко написано или изговорено за книгата.⁴⁰ Това използване на Интернет при обсъждането на историческа проблематика трябва да бъде изследвано от гледна точка на трасформирането на историческата култура, защото когато интернет ресурсите надделяват над историческите книги, тогава и неакадемичната история надделява над историческата при формирането на историческото съзнание. При масираното производство на исторически образи, сега всеки може да се възползва от възможността да произведе и да разпространи свои исторически образи, да създаде частни канали за информация и списъци с участници, които от своя страна, представляват онлайн общности. Университетите и историческите институции не могат да упражнят каквото и да е влияние върху масираното производство на исторически образи. Онлайн общностите конструират свои исторически светове, които следват свои норми, свои начини на използване на източници и интерпретации на миналото. Миналото придоби свое киберлице, което включва всички възможни криви огледала.⁴¹ Например, всеки може да сътрудничи на Уикипедия – един от най-четените по света сайтове днес. Когато говорих с един ирландски колега за това как се разгърна дискусията за учебника в Интернет, той ми каза, че е забелязал, че, маргинални и открито пристрастни твърдения вече проникват в статии за историята на Ирландия в много по-голяма степен, отколкото е реалното им приемане в академичната общност. И, веднъж попаднали в Уикипедия, тези идеи печелят популярност от повтарянето им в други сайтове и, разбира се, от четенето им.⁴²

В случая с учебника, който попадна в киберпространството и бе отразен последователно в много огледала, това доведе до невъобразими деформации. Тези деформации черпеха сила от преминаването им от сайт в сайт, и от блог в блог, и успяха да изградят нова увереност, която почти няма нищо общо с реалния учебник, но, от своят страна, подхрани виртуалната и невиртуалната историческа култура с една нова реалност. Когато преминава през киберпространството, историческата култура престава да бъде място за взаимодействие между институционализираната история и паметта на обществото, или място за пасивно получаване на идеи за миналото, изработени от учените или от държавния елит и „високата култура“. Тя вече е по-скоро активен агент при определянето на това как историческите образи трябва да бъдат конструирани. Влизането на историята в пространството на „популярната киберкултура“ промени историческата култура.⁴³ Обратното влияние върху историческата дисциплина е в това, че дискурсивните практики на историците също претърпяха промени.

Историците и техните аудитории

Масовото участие в полемиката бе друга особеност. Историците не бяха в обичайната им позиция да говорят на други историци или на студенти и колеги в една среда, защитена от академичните институции и тяхната култура. Обратното, те бяха заставени да се обръщат към една враждебна аудитория. Нещо повече, тази аудитория поставяше под съмнение властта на историците върху миналото; тя заявяваше собствената си компетентност и, всъщност, правото си да говори за историята, да защитава собствената си представа за нея. При историзма в неговата крайна версия, аудиторията, към която се обръщат историците се свежда до образовани хора, като и двете страни се интересуват на първо място от политическата история. Сега аудиторията, която се интересува от история, е чувствително разширена и включва не само читателите на исторически книги, но и зрителите на исторически филми и телевизионни предавания, както и хора, потопени в интернет. Проблемите, от които историците се интересуват, не се покриват с интересите на тази нова и разнородна аудитория. Възходът на социалната, културната и джендър историята, както и деконструкцията и лингвистичния обрат разшириха пропастта между масово консумираната национална история и света на академичните историци. Историческото съзнание продължава да е изградено около сюблимните събития и представя миналото под формата на голям национален разказ. Насочването на историческите изследвания към социална, културна и джендър история и към историята на ежедневието все още няма никакво въздействие върху масовата аудитория на историята, нито отговаря на нейните очаквания. В някаква степен битките за историята са резултат от усилията на новата история да навлезе в обществото и специално – в образованието. Раздалечаването между научните изследвания и приетата от обществото история са приемливи при условие, че двата лагера остават раздалечени.

Какво преживяваха историците, които участваха в битката за историята? Вече споменах неизмеримостта на дискурсите и медийния натиск върху историците да изпълняват традиционната позитивистка роля, едно следствие от това, че структурата на представите на обществото следва модела на есенциалистката история. За историците би било легитимна цел да се намесят и да променят този образ на историците и историята, доколкото те могат да контролират езика на дебата, което обаче те не могат. При доминиращия есенциализъм в обществения дебат за историята, те могат или да се въздържат от всякаква намеса в него, или да се адаптират, за да влязат в изискваната роля и да прибягнат до един „стратегически есенциализъм“. Този термин, използван от Спивак, се отнася до „стратегическо използване на позитивистки есенциализъм при един педантично виждан политически интерес“.⁴⁴ В този случай стратегическият есенциализъм води до отхвърляне на мнението на опонента като фалшификация на историята, като мит, който няма никаква фактическа основа, или като фикционално събитие, като му се противопоставят документи, за които се предполага, че казват истината. Битката за учебника се водеше на територията на фактологията, дори от историците, които бяха критично настроени към историческия позитивизъм. Но дебата беше върху смисъла, не върху факта! Двуслойността на реалността, при която фактите са видимите означения на смисъла, а дискусията за фактите беше означение на дебат за смисъла, предостави на историците възможност да спорят ефикасно на фактологическо ниво, но ги остави напълно неспособни да отговорят на нивото на смисъла, защото смисъла е свързан с емоционалността и идентичността. Техните опоненти можеха да разчитат на въздействащата идентичност, основана на разказ, докато историците не можеха да си позволят подобно нещо. Настоявайки че историята е наука, те можеха да посочват връзката между точната историческа наука и едно отворено общество, но не можеха да предложат убедителна алтернативна история на нацията, която да привлече вниманието на широката аудитория. Не можеха да предложат и алтернативна история на нацията, която, от своя страна, да бъде свързана с алтернативна представа за идентичност, която да включва също и емоционална привързаност. Историците не съумяха да прехвърлят пропастта, която ги отделя от широката аудитория. За да я убедят да не поставя под съмнение верността на твърденията им, те трябваше същевременно да я убедят в ценността и ефикасността на своята теория и на своя метод. Но обсъждането на метода на историята не се превърна в проблем за обществото, а дори и историците трудно разбираха потенциала, който теорията има за обществото.

Послепис

Учебникът по история бе изтеглен веднага след изборите на 16 септември 2007, при които министърът на образованието, който го поддържаше, не успя да събере гласове и да бъде преизбран; за първи път крайно десният Народен православен сбор влезе в парламента, а той бе избрал като основен свой лозунг отхвърлянето на учебника. Битката за историята бе загубена. Но целият проблем постави въпроса как историята, като културна практика, е вградена в тъканта на нашите общества и как тя се превръща в една от централните арени на съвременните социални и културни конфликти. Всеки случай, разбира се, има своята специфика, но честотата на появите им и страстите, които битките за историята имат по целия свят, са знаци за нещо ново, което трябва да бъде изследвано. По-старите теории за употребите и злоупотребите с историята привилегироват историите, произвеждани от историците като изследване на миналото и разглеждат употребите на историята като изродени форми на историческо познание. В историческите битки ябълката на раздора е употребата на миналото като конструктивен елемент на аза и на културата, в която живеем. Битките за историята се разиграват в сферата не на когнитивното, а на културата. Необходимо ни е нова методология за изследване на делничните аспекти на свързаните с историята менталности и практики. Усещането за миналото в произведенията на литературата и изкуството, разгледани от определен аспект, е по-близо до масовата историческа култура, отколкото на научните изследвания. Споменатият случай с романа на Дидо Сотириу, раздаден на учениците с цел да компенсира липсата на емоционалност в учебника по история, е показателен за факта, че литературата и изкуството са по-близки до масовото възприемане на миналото, отколкото научната история. Изкуството е по-свързано с емоционалността и, по тази причина, то играе по-голяма роля при оформянето на това възприемане. Този извод има значение за изграждането на толерантно общество чрез реформиране на преподаването на история. Нетолерантността има по-силно сантиментално въздействие и по-солидна база в масовите представи. Двата века господство на националната история не са минали напразно.

Превод Николай Аретов