Корените на мюсюлманския гняв. Защо толкова мюсюлмани се чувстват дълбоко засегнати от Запада и няма лесно да се успокоят?

Бърнард Луис. Posted in Библиотека

 

В едно от писмата си Томас Джеферсън отбелязва, че в областта на религията „максимата на гражданското управление”: „Съединението прави силата” по-скоро трябва да гласи „Разединението прави силата”. С този свой коментар Джеферсън излага съвършено кратко и точно идея, която впоследствие започва да се счита за американска – отделянето на църквата от държавата. Въпреки че не е изцяло нова – нейни прецеденти се срещат в трудовете на Спиноза, Лок и философите на Европейското просвещение, тя за първи път придобива законова сила в САЩ, където за два века постепенно се осъществява.

Ако идеята за разделение между религията и политиката е сравнително нова – едва на триста години, идеята за тяхната различна, ясно обособена природа съществува почти от зората на християнството. Християните са длъжни да отдават „кесаровото Кесарю, Божието Богу”. Въпреки разногласията относно истинското значение на това твърдение, то се счита за узаконяващо наличието на две паралелно съществуващи институции, които разполагат със свои собствени закони и управленска йерархия: първата, наречена църква, отговаря за религията, а втората, наречена държава, – за политиката. И тъй като са две, те могат да бъдат обединени или разделени, подчинени или независими една от друга, между тях може да възникнат конфликти по въпроси на разграничаването и правораздаването.


Така формулираните проблеми, възникнали от взаимоотношенията между религия и политика, и потенциалните им решения произтичат от християнски, а не от универсални принципи и опит. В традицията на други религиозни учения религията и политиката се разглеждат по различен начин и затова проблемите и потенциалните им решения са много по-различни от познатите ни на Запад. Въпреки че повечето от тези учения често се отличават със усложненост и значителни постижения, те си остават или биват сведени до локални явления, ограничени до един регион или до една култура или народ. Има обаче една религия, която с широкото си разпространение, неизчерпаемата си жизненост и вселенските си амбиции може да се сравнява с християнството, и това е ислямът.

Ислямът е една от великите световни религии. Позволете ми ясно да обясня какво имам предвид в качеството си на историк, изследовател на исляма, който не е мюсюлманин. Ислямът е донесъл утеха и душевен мир на милиони мъже и жени. Придал е възвишеност и смисъл на сивя, еднообразен живот. Научил е хора с различен цвят на кожата да живеят като братя, хора от различни вероизповедания да съжителстват във взаимно уважение. Вдъхновил е изграждането на велика цивилизация, в която не само мюсюлманите са водили съзидателно и смислено съществуване, цивилизация, обогатила със своите постижения целия свят. Но ислямът, подобно на други религии, познава периоди, в които е пробуждал настроения на омраза и насилие у някои свои последователи. За нещастие в момента част от мюсюлманския свят (изобщо не целия, нито дори по-голямата част от него) преминава през точно такъв период и много от тази омраза (макар отново не цялата) е насочена към нас.

Не бива да преувеличаваме измеренията на този проблем. Мюсюлманският свят далеч не е единодушен в отричането си на Запада, а регионите с преобладаващо мюсюлманско население в Третия свят не са най-враждебно и крайно настроените. Все още споделяме определени основополагащи културни, морални, социални и политически убеждения и цели с голяма част от мюсюлманите, а на отделни места дори с мнозинството сред тях; в държави с преобладаващо мюсюлманско население, някои от които съюзници на Запада, все още има внушително западно присъствие. Американската политика със сигурност не е претърпяла катастрофи като тези в Югоизточна Азия или в Централна Америка, в Близкия изток или другаде мюсюлманския свят, нито пък се е сблъсквала с подобни проблеми. Там няма Куба, нито Виетнам, нито място, на което американците да се изявяват като бойци или дори само като „съветници”. Ала там са Либия, Иран, Ливан, там се усеща и един прилив на омраза, който натъжава, тревожи и преди всичко озадачава американците.

Понякога тази омраза надхвърля враждебността към определени интереси, действия, политики, дори държави и се превръща в отричане на цялата Западна цивилизация – не само на действията ѝ, но и на същността ѝ, на изповядваните и защитаваните от нея принципи и ценности. Те се считат за изконно зли, а насърчаващите и приемащите ги – за „врагове Божии”.

Тази фраза толкова често се повтаря в езика на иранското държавно ръководство – както в съдебното производство, така и в политическите му изявления, и навярно изглежда много странна за модерния външен наблюдател, бил той с религиозни или светски убеждения. Идеята, че Бог има врагове и се нуждае от човешка помощ, за да ги набележи и да се избави от тях, е донякъде трудна за асимилиране. Въпреки това тя не е толкова странна. Концепцията за враговете на Бог е позната от предкласическата и класическата Античност, от Стария и Новия завет, както и от Корана. Особено актуална версия на тази идея възниква в дуалистичните религии на древен Иран, чиято космология предполага наличието на не една, а две висши сили. За разлика от християнството, исляма и юдаизма, дяволът в зооастризма не е едно от божиите създания, изпълняващи някои от по-мистериозните задачи на Бог, а независима власт, възвишена сила на злото в космическа борба срещу Бог. Това вярване оказва влияние на редица християнски, мюсюлмански и юдейски секти посредством манихейството и не само. Почти забравената религия на манихейците е станала нарицателно с възприемането на проблемите като същински сблъсък между равностойните сили на абсолютното добро и зло.

Коранът, естествено, е строго монотеистичен и признава един бог, една-единствена вселенска сила. Борбата между добро и зло, между божиите завети и Изкусителя е в сърцата на хората, ала тя се разглежда като изпратена от Бога с предопределен от него изход; тя служи за проверка на човечеството, а не за битка, в която, както в някои от старите дуалистични религии, човечеството играе ключова роля за постигането на победата на доброто над злото. Въпреки своя монотеизъм, ислямът – подобо на юдаизма и християнството, в различни периоди, особено в Иран, е бил повлиян от дуалистичната идея за космически сблъсък между доброто и злото, светлината и мрака, реда и хаоса, истината и лъжата, Бога и Дявола, наричан още Сатана, Иблис, Шейтан и др.

Възходът на Дома на неверниците

В исляма борбата между доброто и злото много скоро добива политически, дори военни измерения. Ще припомним, че Мохамед е бил не само пророк и учител като създателите на други религии, но и държавен и обществен лидер, владетел и воин. Затова в неговата борба участва и държава с нейните въоръжени сили. Щом бойците, сражаващи се във войната в името на исляма – свещената война „в Божия път”, са на страната на Бог, то техните противници се сражават срещу него. И тъй като Бог е суверенният, върховен глава на ислямската държава, а Пророкът, последван от халифите – неговите наместници, то войската се командва от Бог. Войската му принадлежи, а неприятелите са негови врагове. Те трябва възможно най-бързо да бъдат изпратени там, където Бог ще ги накаже – в отвъдното.

С това схващане е свързано и основното деление на човечеството според исляма. Повечето общества, навярно дори всички по някакъв начин правят разграничение между себе и другите: между членовете на обществото и другите, между своите и чуждите, между роднините или съседите и чужденците. Тези названия определят другите, но може би в още по-голяма степен оформят и онагледяват собственото ни виждане за нас самите.

Според класическите ислямски възгледи, към които все повече мюсюлмани се завръщат, светът и човечеството се делят на две: Дом на исляма, където господстват ислямският закон и вяра, и Дом на неверниците или Дом на войната, към който се числят всички останали. Дълг на всеки мюсюлманин е те да бъдат приобщени към исляма. По-голямата част от света все още не принадлежи на исляма, а според радикалните мюсюлмани дори в ислямските територии има уронване на ислямската вяра и отмяна на ислямския закон. Поради тази причина свещената война започва у дома, продължава по света и се води срещу един и същ неправоверен враг.

Мюсюлманската цивилизация, подобно на всяка друга позната в историята, в апогея си се смята за средище на истината и просвещението, заобиколено от безбожни варвари, които своевременно ще просвети и цивилизова. Но между различните групи варвари има огромна разлика. Онези на изток и на юг са политеисти и идолопоклонници и не представляват никаква сериозна заплаха или конкуренция за исляма. В лицето на варварите на север и на запад обаче мюсюлманите много рано разпознават истински съперник – конкурентна световна религия, отличителна цивилизация, вдъхновена от тази религия, и империя, която макар и много по-малка от тяхната, има не по-малко амбициозни желания и цели. Това е образуванието, наричащо себе си и известно пред другите като Християнския свят – понятие, което остава почти идентично с Европа за дълго време.

Борбата между тези съперничещи си системи продължава около четиринадесет века – от идването на исляма през VII век и до ден днешен. Тя включва дълга поредица от нападения и контранападения, джихади и кръстоносни походи, конкисти и реконкисти. През първите хиляда години ислямът е в настъпление, а християнството – изложено на опасност, в отбранителна позиция. Новата вяра завладява бившите християнски територии в Леванта и в Северна Африка и нахлува в Европа, установявайки за известно време контрол върху Сицилия, Испания, Португалия и дори отчасти във Франция. Опитът на кръстоносците да си възвърнат изгубените християнски територии на изток е овладян и спрян и дори загубата на югозападна Европа в резултат на Реконкистата е щедро компенсирана от настъплението на мюсюлманите в Югоизточна Европа, достигнало два пъти чак до Виена. През последните триста години – от провала на втората турска обсада на Виена през 1683 г. и възхода на европейските колониални империи в Азия и Африка, ислямът е в отбранителна позиция и целият свят, включително и ислямските територии, са в орбитата на християнската и следхристиянската европейски цивилизации и техните производни.

Недоволството срещу това върховенство на Запада от много време насам се засилва, съпроводено от желанието за повторно утвърждаване на мюсюлманските ценности и величие. Мюсюлманите претърпяват няколко последователни етапа на поражение. Първо изгубват световното си господство, отстъпвайки пред нарастващата мощ на Русия и Запада. След това авторитетът в собствените им държави е разклатен от нахлуващите чужди идеи, закони и начин на живот, а понякога и от чуждите владетели или заселни оправомощаването на местни немюсюлмански елементи. Накрая – и това прелива чашата, еманципираните им жени и непокорните им деца поставят под въпрос властта им в собствения им дом. Всичко това е нетърпимо, а избликът на гнева на мюсюлманите срещу тези чужди, безбожни, неясни сили, отнели господството, разбили обществата им и осквернили светилището на домовете им – неизбежен. Естествено е този гняв да се насочи най-вече срещу техния хилядолетен враг и да черпи сили от древни вярвания и чувства на принадлежност.

Европa и нейните производни? Тази фраза може би се струва странна на американците, тъй като националните им митове от зараждането на тяхната нация, а може би и от по-рано обикновено определят идентичността им в опозиция с Европа – като нещо ново и крайно различно от старите европейски порядки. Това схващане обаче рядко се споделя в Европа и почти никога в останалия свят.

Въпреки (най-често принудителното) участие на хора от други етнически групи и култури в откриването на американските континенти и изграждането на държавите там, те са европейско начинание и за останалия свят дълго остават такова. Европейците са тези, които преобладават, и оказват най-силно влияние в него посредством своите езици, религии и много от начина си на живот.

За дълъг период от време доброволната имиграция в Америка се осъществява почти единствено от европейци. Разбира се, има и преселници от мюсюлмански държави в Близкия изток и Северна Африка, но повечето от тях не са мюсюлмани, а членове на християнските и в по-малка степен на еврейските малцинства в тези държави. Тяхното заминаване, а впоследствие и присъствието им в Америка по-скоро е трябвало да укрепят, а не да отслабят европейския облик на Америка в очите на мюсюлманите.

В ислямските територии се е знаело удивително малко за Америка. Първоначално някакъв интерес към нея събуждат изследователските пътешествия. Единственото запазено копие на Колумбовата карта на Америка, е в превод и адаптация на турски и се съхранява в истанбулския музей „Топкапъ”. Една от първите печатни книги в Турция е разказът на турски географ от XVI век за откриването на Новия свят, озаглавен „История на Западна Индия”. След това обаче до сравнително късно интересът изглежда спада и на езици като турски, арабски и други няма написано много за Америка. Първият разказ за Американската революция на арабски вероятно е на мароканския посланик, който по това време е в Испания. През 1787 г. султанът на Мароко подписва договор за мир и приятелство със Съединените щати, след което новата република влиза в отношения с други мюсюлмански държави – понякога приятелски, друг път вражески, но най-често търговски. Изглежда те обаче не оказват голямо влияние върху нито една от страните. Американската революция и Американската република, чието начало тя поставя, дълго остават незабелязани и неизвестни. Малкото, ала нарастващо американско присъствие в мюсюлманските държави през XIX век – търговци, консули, мисионери и учители, събужда незначително любопитство и почти не се споменава в мюсюлманската литература и преса от този период.

Втората световна война, нефтената индустрия и следвоенното развитие на събитията довежда много американци в ислямските територии. В Америка също идват все повече мюсюлмани – първо като студенти, след това като преподаватели, бизнесмени или посетители и най-накрая като имигранти. Киното, а впоследствие и телевизията запознават милиони хора, които преди нито са чували за Америка, нито са свързвали името ѝ с нещо, с американския начин на живот или поне с определена негова версия. В годините веднага след войната, когато европейската конкуренция буквално е елиминирана, а японската все още не се е надигнала, по най-отдалечените пазари на мюсюлманския свят се появяват множество американски продукти, които печелят нови клиенти и – което може би е по-важно, изграждат нови вкусове и събуждат нови амбиции. За някои Америка е символ на свободата, правосъдието и възможностите. За много други тя е олицетворение на богатството, властта и успеха във време, в което те не се смятат за греховни или престъпни.

И тогава настъпва голямата промяна – оглавилите широкоразпространеното, разрастващо се религиозно възраждане издирват и набелязват своите врагове като божии врагове и им дават „местообитание и име” в западното полукълбо. Внезапно, или поне така изглежда, Америка се превръща в изконен враг, във въплъщение на злото, в диаболичен противник на всичко добро и по-конкретно според мюсюлманите – в противник на исляма. Защо?

Познати обвинения

Отчасти в основата на антизападните настроения и по-специално на антиамериканизма стоят някои европейски интелектуални течения. Едно от тях се заражда в Германия, отличава се с негативна представа за Америка и получава подкрепата не само на нацистите, но и на различни автори като Райнер Мария Рилке, Ернст Юнгер и Мартин Хайдегер. Според тях Америка е абсолютният пример за цивилизация без култура: богата и предоставяща удобства, материално развита, но бездуховна и изкуствена; скалъпена или в най-добрия случай конструирана, но не естествено израснала; механична, а не органична; технологически сложна, ала лишена от духовността и жизнеността на човешките национални култури с дълбоки корени, каквито са културите на германците и на другите „автентични” народи. През тридесетте и в началото на четиридесетте години немската философия и по-специално философията на образованието е на мода сред арабските и други мюсюлмански интелектуалци. Този философски антиамериканизъм е част от посланието на мюсюлманите.

След краха на Третия райх и временното преустановяване на немското влияние на мястото на тази философия идва друга, още по-антиамериканска – съветската версия на марксизма, отричаща западния капитализъм и Америка като негово най-напреднало и опасно въплъщение. А когато съветското влияние започва да отслабва, то бива изместено или най-малкото допълнено от трета философия – новата, обвита в мистика концепция за Третия свят, която води началото си от Западна Европа и по-конкретно от Франция, и след това се доразвива от САЩ, като на моменти черпи от опита на предишните две филоски течения. За тази мистичност допринася всеобщото влечение към въображаем „златен век” в миналото и по-специално склонността на европейците да гo ситуират другаде. В новата версия на мита „златният век” е позициониран в Третия свят, където невинността на незападните Адам и Ева е поругана от западната змия. Според тази представа добротата и чистотата на Изтока и злото на Запада са аксиоматични, като злото нараства експоненциално от Западна Европа към Америка. Тези идеи също намират добра почва и печелят широка подкрепа сред мюсюлманите.

Въпреки че тези внесени отвън философии спомагат за интелектуалното изразяване на антизападните и антиамериканските настроения, те не са причината за тях и със сигурност не обясняват защо толкова много хора както в Близкия изток, така и другаде в ислямския свят се оказват възприемчиви към подобни идеи.
Едно е ясно – не расовите теории на нацистите, които са непривлекателни за арабите, нито атеистичният съветски комунизъм, който на свой ред е непривлекателен за мюсюлманите, са спечелили подкрепа за такива крайно различни доктрини, а общите антизападни чувства. Нацизмът и комунизмът бяха основните противници на Запада – и като начин на живот, и като световни сили. В качеството си на такива те можеха да разчитат ако не на подкрепа, то поне на симпатия от страна на онези, чиито основен враг бе Западът.

Но защо изобщо съществува тази враждебност? Ако погледнем от общото към частното, ще забележим, че не липсват отделни политики и действия на западни правителства, които провокират силния гняв на народите от Близкия изток и от останалия ислямски свят. Твърде често изоставянето на тези политики и разрешаването на проблемите води единствено до временно смекчаване на враждебността на отделни места. Французите напуснаха Алжир, британците се оттеглиха от Египет, западните петролни компании изоставиха петролните си кладенци, прозападният шах си отиде от Иран – и въпреки това широкоразпространената ненавист на фундаменталистите и другите екстремисти към Запада и неговите приятели си остава неукротима и се засилва.

Най-често изтъкваната причина за антиамериканските чувства на мюсюлманите днес е американската подкрепа, с която се ползва Израел. Тази подкрепа със сигурност е важен фактор, чиято роля нараства с близостта и ангажимента от страна на САЩ. Но и тук има някои странности, които трудно могат да се обяснят с една-единствена проста причина. Докато след създаването на държавата Израел САЩ запазват определена дистанция, СССР веднага я признават de jure и ѝ оказват подкрепа, а изпратените от съветския сателит Чехословакия оръжия я спасяват от разгром и унищожение през първите седмици от съществуването ѝ. Изглежда обаче нито действията на СССР пораждат особено негодувание у мюсюлманите, нито тези на САЩ – особено одобрение. През 1956 г. израелските, британските и френските сили се изтеглят от Египет именно заради твърдата, решителна намеса на САЩ. Въпреки това в края на петдесетте и през шестдесетте години управниците на Египет, Сирия, Ирак и други мюсюлмански държави се обръщат за оръжие не към САЩ, а към СССР. Отношенията на солидарност, които те изграждат в Обединените нации и изобщо в света, са със съветския блок. Неотдавна държавните ръководители на Ислямска република Иран отрекоха Израел и ционизма по най-праволинейния и безкомпромисен начин. Но дори когато тези лидери на собствени основания решаваха да участват в някакъв диалог, както преди, така и след смъртта на аятолах Рухолах Хомейни, те предпочитаха да разговарят с Йерусалим, а не с Вашингтон,. Същевременно западните заложници в Ливан, много от които отдадени на арабски каузи, някои дори приели исляма, биват смятани за дяволски изчадия и получават съответното отношение.

Според друго обяснение, по-често давано от мюсюлмански дисиденти, антиамериканските чувства се дължат на факта, че американците подкрепят режими, които са обект на омраза и са считани за реакционистки от радикалите, за нечестиви от консерваторите и за корумпирани и диктаторски и от двете групи. Това обвинение звучи донякъде правдоподобно и може да помогне да си обясним защо едно движение, което по същество е антиконформистко и често антинационалистко, се обръща срещу чужда сила. То обаче не е задоволително, понеже такива режими получават ограничена подкрепа – и като обхват, а и, като ефективност, както шахът установи.

Очевидно има нещо по-дълбоко от тези конкретни многобройни и важни поводи за негодувание, което превръща всяко несъгласие в проблем и лишава всеки проблем от решение.

Отвращението от Америка и по-общо от Запада не се ограничава единствено до мюсюлманския свят. С изключение на иранските молли и техните последователи в други държави, мюсюлманите не са изпитвали или проявявали по-опасните форми на това чувство. Разочарованието и враждебността са засегнали много други части на света, дори са достигнали до някои кръгове в САЩ. Именно те, защитавайки интересите си и твърдейки, че защитават интересите на потиснатите народи от Третия свят, дават най-често разгласяваните напоследък обяснения и оправдания за това отричане на Западната цивилизация и нейните ценности.
Упреците към нас, хората от Запада, са познати. Обвиняват ни в сексизъм, расизъм и империализъм, институционализиран в лицето на патриархата и робството, тирания и експлоатация. Нямаме друг избор, освен да се признаем за виновни пред тези и пред други също толкова отвратителни обвинения – не защото сме американци или дори хора от Запада, а просто защото сме човешки същества, представители на човешката раса. Отношението към жените в Западния свят и по-общо в християнството винаги е било несправедливо, често потисническо, но дори в най-лошите си проявления е било по-добро от полигамията и конкубината, които тегнат над жените почти навсякъде на тази планета.

В такъв случай расизмът ли е най-голямата неправда? Със сигурност думата „расизъм” подчертано присъства в публикациите, насочени към аудиториите на Запад, в Източна Европа и в някои страни от Третия свят. Тя се среща по-рядко в написаното и публикуваното за вътрешния пазар и се е превърнала в твърде общо и безсмислено обидно понятие – подобно на понятието „фашизъм”, което в днешно време дори представителите на еднопартийните, националистически диктатури без значение от цвета на кожата и партийната принадлежност приписват на своите опоненти.

В наши дни повсеместно отричаме робството като нарушение срещу човечеството, но сред нас още живеят хора, които си спомнят как то е било упражнявано и дори защитавано като необходима институция, основана и регулирана от божия закон. Особеното на „особената институция”, както някога са я наричали американците, не е в нейното съществуване, а в нейното премахване. Хората на Запад са първите, които нарушават консенсуса за приемане на робството и го обявяват за незаконно – първо у дома, после в другите територии под техен контрол и най-накрая навсякъде по света, където успеят да наложат своята власт или влияние посредством империализма.

Тогава значи се негодува срещу империализма? Някои западни сили, а и донякъде Западната цивилизация като цяло, наистина носят вина за империализма. Нима обаче смятаме, че ранните, относително невинни експанзии на арабите, монголите или османските турци или на по-съвременните като например експанзията на руските владетели до Прибалтика, Черноморието, Прикаспието, Хиндукуш и бреговете на Тихия океан не страдат от същата липса на морал като западноевропейската експанзия? Упражнявайки сексизъм, расизъм и империализъм, Западът просто преповтаря стореното от човечеството през хилядолетията документирана история. Той се отличава от останалите цивилизации с това, че е признал, наименовал и опитал – при това не без успех, да излекува тези исторически болести. И това със сигурност заслужава поздравления, не осъждане. Все пак не смятаме западната медицинска наука или по-конкретно д-р Паркинсон или д-р Алцхаймер за отговорни за болестите, които са диагностицирали и които носят техните имена.

Безспорно най-широко, често и яростно отричаното от всички тези престъпления е империализмът – било то само Западният или Западният и Източният (Съветският). Но начинът, по който това понятие се използва в литературата на ислямските фундаменталисти често предполага, че то може и да няма съвсем същото значение за тях, както за критикуващите го на Запад. В много от тези текстове понятието „империалист” е натоварено с подчертано религиозно значение, тъй като се използва в асоциация, а понякога и взаимозаменяемо с „мисионер”, и означава вид нападение, включващо както кръстоносните походи, така и модерните колониални империи. Понякога може да останем с впечатлението, че империализмът е престъпление, не заради господството на един народ над друг, както смятат критикуващите го на Запад, а по-скоро заради определянето на роли в отношенията между народите. Това, което е неприемливо, е господството на неверниците над правоверните – истинско проявление на злото. За правоверните е правилно и естествено да властват над неверниците, тъй като това гарантира спазването на светия закон и дава на неверниците както възможността, така и стимула да приемат правата вяра. Богохулствено и противоестествено е обаче, неверниците да властват над правоверните, понеже това води до поквара на религията и морала в обществото, както и до пренебрегване и дори отричане на божия закон. Това може да ни помогне да разберем сегашните проблеми в толкова различни едно от друго места като Еритрея в Етиопия, Кашмир в Индия, Синдзян в Китай и Косово в Югославия, в които мюсюлмански населения са управлявани от немюсюлмански правителства. То може също така да обясни защо представителите на новите мюсюлмански малцинства в Западна Европа изискват степен на правна защита за исляма, която тези държави вече не предоставят на християнството и никога не са давали на юдаизма. Нито пък правителствата в държавите, от които тези мюсюлмански представители произхождат, някога са предоставяли подобна защита на религии, различни от тяхната собствена. Според тях тези две нагласи не си противоречат. Правата вяра, която се основава на последното откровение на Бог, трябва да се защитава от обиди и злоупотреби; другите религии са или грешни, или непълни, затова нямат правото на такава защита.

Има и други причини, поради които трудно можем да приемем империализма като обяснение за враждебността на мюсюлманите, дори тясно и специфично да дефинираме понятието „империализъм” като нахлуване и господство над мюсюлмански държави от страна на немюсюлмани. Ако враждебността е насочена към империализма в това негово значение, то защо тя е толкова по-силна към Западна Европа, която се е отказала от всички свои мюсюлмански притежания и васали, отколкото към Русия, която все още управлява, при това с доста твърда ръка, милиони мюсюлмани без тяхното съгласие и властва над древни мюсюлмански градове и държави? И защо трябва обект на тази враждебност да са САЩ, които с изключение на кратката намеса на територията на Филипините, населена от мюсюлманското малцинство, никога не са властвали над мюсюлманско население? Последната оцеляла европейска империя с мюсюлмански поданици – СССР почти не е ставала обект на критика и нападки. Дори най-скорошните репресии на мюсюлмански бунтове в южните и централните азиатски републики на СССР бяха посрещнати със сравнително слаби възражения, придружени от отказ от каквото и да било желание за намеса в така (странно) наречените „вътрешни дела” на СССР и изискване за запазването на реда и спокойствието на границата.

Една от причините за тази донякъде изненадваща сдържаност може да се открие в характера на събитията в съветската република Азербайджан. Очевидно ислямът е важна част от азербайджанското чувство за идентичност с потенциално нарастващо значение. В момента обаче не е ключов и азербайджанското движение е по-близо до либералния европейски патриотизъм отколкото до ислямския фундаментализъм. Такова движение няма да предизвика симпатия у владетелите на Ислямската република. То може дори да ги разтревожи, тъй като една истински демократична национална държава, управлявана от народа на съветски Азербайджан, би била много привлекателна за техните родственици непосредствено на юг, в ирански Азербайджан.

Друга причина за относителната липса на заинтересованост към мюсюлманите под съветска власт – 50 милиона или повече на брой, може да бъде претеглянето на риска и предимствата. СССР е близо, на северните граници на Турция, Иран и Афганистан; Америка, а дори и Западна Европа са далече. Освен това нарушенията в СССР обикновено не се потушават с водни оръдияи гумени куршуми, нито пък на мястото на събитието се позволяват телевизионни камери; арестуваните не са пускани под гаранция и не им се предоставя достъп до националните и чуждите медии. В най-гледаното телевизионно време няма интервюта с най-яростните критици на СССР, нито им се предлагат изкусителни преподавателски и писателски ангажименти. Точно обратното – начините, по които СССР демонстрират недоволство срещу критиките, често могат да бъдат твърде неприятни.

Макар и безспорно важен, страхът от репресивни мерки обаче не е единствената, а може би дори не е и основната причина за по-незначителната роля, отредена на СССР в демонологията на фундаментализма, в сравнение с Запада. Все пак големите социални, интелектуални и икономически промени, трансформирали повечето от ислямския свят и дали тласък на често осъждани западни пороци като консумеризма и секуларизма, се появяват на Запад, а не в СССР. Никой не може да обвини съветския режим в консумеризъм; неговият материализъм е философски – по-точно диалектически, и на практика няма много или почти нищо общо с предоставянето на материални блага. Предоставянето на такива блага се свързва с друг вид материализъм, често определян като груб материализъм от своите опоненти. Той се асоциира с капиталистическия Запад, а не с комунистическия Изток предвид практикувания или най-малкото налагания на гражданите му краен аскетизъм, който би впечатлил и суфистки светец.

До съвсем скоро СССР не можеше да бъде обвинен и в секуларизъм – другото голямо провинение на Запада според фундаменталистите. Макар и атеисти, съветските граждани не бяха безбожници и всъщност бяха създали сложен държавен апарат, за да наложат почитането на свои боговете – апарат със своя собствена ортодоксалност, определяща и налагаща го йерархия и въоръжена инквизиция, целяща откриване и изкореняване на ереста. Отделянето на религията от държавата не означава, че установяването на безбожие от страна на държавата, още по-малко - налагането със сила на антирелигиозна философия. Подобно на съветския консумeризъм, съветският секуларизъм не представлява изкушение за мюсюлманските маси и губи предишната си популярност сред мюсюлманските интелектуалци. Истинската привлекателна алтернатива на традиционните начини на мислене и живот повече от всякога са именно западният капитализъм и демокрация. Фундаменталистките лидери правилно определят Западната цивилизация като най-голямото предизвикателство срещу начина на живот, който искат да запазят или възстановят за своя народ.

Сблъсък на цивилизациите

Корените на западния секуларизъм може да се открият на две места – в ранните християнски учения и най-вече в опита, въз основа на които се създават две институции – Църква и Държава, и в последвалите християнски конфликти, които раздалечават тези институции една от друга. Сред мюсюлманите също е имало различия, но те изобщо не могат да се сравнят с жестокостта на борбите между протестанти и католици в християнството, опустошили Европа през XVI и XVII в. и в крайна сметка накарали християните в отчаянието си да създадат доктрина за разделението на религията и държавата. Изглежда единствената възможност на християнството да ограничи кръвожадната нетърпимост и християнските преследвания на последователи на други религии и най-вече на изповядващи други форми на тяхната собствена е била отнемането на принудителната власт на църквата.

Мюсюлманите не са изпитали такава потребност и не са създали подобна доктрина. В исляма е нямало нужда от секуларизъм и дори плурализмът е бил много по-различен от този по време на езичеството в Римската империя, както показва яркото описание на Едуард Гибън: „разнообразните вярвания, преобладаващи в света на римляните, са се смятали от народа за еднакво верни, от философите – за еднакво грешни, а от магистратите – за еднакво полезни”. Ислямът никога не е бил подготвен, било то на теория, или на практика, да даде пълна равнопоставеност на хората с различни вярвания, практикуващи други форми на богослужение. Той обаче се е отличавал с известна практическа, а дори и теоретическа толерантност към изповядващите частични истини, почти непозната в християнския свят до края на XVII и през XVIII в., когато Западът приема мярката на секуларизма.

В началото мюсюлманите подходили към Западната цивилизация с възхищение и стремеж към подражание, с огромно уважение към нейните постижения и желание да ги имитират и усвоят. Това желание произлязло от силната, нарастваща осъзнатост за това колко слаб, беден и изостанал е ислямският свят в сравнение с напредничавия Запад. Това неравенство първо се проявило на бойното поле, но скоро се разпространило и в други области на човешката дейност. Мюсюлмански автори наблюдавали и описали богатството и мощта на Запада, неговата наука и технология, негов ата индустрия и форми на управление. За известно време се смятало, че тайната на западния успех се състояла в две постижения: в икономическия напредък и по-специално в промишлеността; в политическите институции и по-точно в свободата. Няколко поколения реформатори и модернизатори опитали да адаптират и въведат тези достижения в собствените си страни с надеждата, че по този начин ще могат да се изравнят със Запада и навярно ще възвърнат изгубеното си надмощие.

В днешно време вместо възхищение и стремеж към подражание, много мюсюлмани изпитват към Запада враждебност и отричане. Отчасти тези настроения със сигурност се дължат на чувството за унижение – за наследниците на стара и горда цивилизация, дълго господствала над другите, става все по-ясно, че са превзети, победени и завладени от онези, които са считали за по-нисши. Отчасти тези настроения се дължат на събития в Западния свят. Несъмнено голяма роля изиграват двете големи самоубийствени войни, в които Западната цивилизация се саморазкъсва, нанасяйки нечувани поражения на своите и на други народи; войни, в които воюващите страни влагат огромни усилия в пропаганда не само в ислямския свят с цел да дискредитират противника и да уронят престижа му. Тяхното послание достига мнозина, готови да отговорят, че и техният опит със западните порядки не е бил положителен. Въвеждането на западните методи за търговия, финансиране и промишленост наистина донася голямо богатство, но предимно на емигриралите западняци, членовете на малцинствата, в които са били внесени западните порядки, и на много малка част от обикновеното мюсюлманско население. С времето броят на забогателите нараства, ала те си остават изолирани от масите и се различават дори по начина си на обличане и на живот. Неибежно ги възприемат като агенти и сътрудници на така наречения вражески свят. Дори политическите институции, внесени от Запада, са дискредитирани, тъй като за тях да се съди не по западните оригинали, а по местните им имитации, въведени от ентусиазирани мюсюлмански реформатори. Действайки в обстановка извън техния контрол и използвайки внесени и неподходящи методи, които не изцяло разбират, тези реформатори не са в състояние да се справят с бързо разразяващите се кризи и един по един биват свалени. За огромен брой жители на Близкия изток икономическите методи в западен стил донасят бедност, политическите институции в западен стил донасят тирания, дори военното дело в западен стил донася поражения. Не е изненадващо, че толкова много хора са склонни да се вслушват, когато се казва, че старите ислямски порядки са най-добрите и че единственото спасение за тях е да захвърлят езическите нововъведения на реформаторите и да се върнат в пътя на истината, който Бог е предначертал за своя народ.

В крайна сметка фундаменталистите се борят срещу двама врагове – секуларизма и модерността. Войната срещу секуларизма е съзнателна и явна; вече е създадена цяла литература, която отрича секуларизма като зла неоезическа сила в модерния свят и го приписва ту на евреите, ту на Запада, ту на САЩ. Войната срещу модерността до голяма степен не е нито осъзната, нито явна, а е насочена срещу целия процес на трансформация в ислямския свят от последния век и повече, променил политическите, икономическите, обществените и дори културните структури в мюсюлманските държави. Ислямският фундаментализъм дава цел и форма на иначе неопределените негодувание и гняв, които мюсюлманските маси изпитват към силите, омаловажили техните традиционни ценности и чувства на вярност и в крайна сметка ограбили ги от техните вярвания, стремежи, достойнство, а до голяма степен и от тяхното препитание.

Има нещо в религиозната култура на исляма, което вдъхва дори на най-скромния селянин или амбулантен търговец чувство на достойнство и уважение към другите по един непознат и ненадминат от другите цивилизации начин. И въпреки това в моменти на катаклизъм и разрив, които разпалват по-дълбоки страсти, това достойнство и уважение към другите отстъпва на експлозивна смесица от ярост и омраза, подтикваща дори правителството на древна цивилизована държава и представителя на духовно и етично учение да възприемат отвличането и убийството за нормални и да опитат да намерят в живота на Пророка одобрение и дори прецедент за такива действия.

Със своя инстинкт масите безпогрешно определят, че в основата на тези преломни промени е Западът, и приписват разрива в своя стар начин на живот на западното господство, западното влияние или западните поучения и пример. И тъй като САЩ са законният наследник на европейската цивилизация и безспорният западен лидер, върху тях се стоварват негодуванията и се съсредоточават натрупаните омраза и ярост. Следните два примера са достатъчни. През ноември 1979 г. разярена тълпа напада и опожарява американското посолство в Исламабад, Пакистан. Като причина за гнева се посочва превземането на Голямата джамия в Мека от група мюсюлмански дисиденти – събитие, в което липсва каквото и да било американско участие. Почти десет години по-късно, през февруари 1989 г. oтново в Исламабад разярена тълпа напада Американския информационен център (USIS) – този път като протест срещу издаването на „Сатанински строфи” на Салман Рушди. Рушди е британски гражданин от индийски произход, а книгата му е публикувана пет месеца по-рано в Англия. Гневът на тълпата, както и последвалото произнасяне на смъртна присъда за автора от аятолах Хомейни са провокирани именно от издаването на книгата в Америка.

Вече трябва да е ясно, че тук става въпрос за настроения и движение, които далеч надхвърлят пределите на спорните въпроси и политики, и на правителствата зад тях. Става въпрос за истински сблъсък на цивилизации: за вероятно ирационално, но безспорно исторически обусловена реакция на този древен противник срещу нашето юдео-християнско наследство и светско настояще, и християнската експанзия в света. Изключително важно е от своя страна да не позволим да бъдем провокирани към също толкова исторически обусловена и ирационална реакция против този съперник.

Не всички западни идеи, внесени от неканени гости от Запад или от местни проводници на западно влияние, са отречени. Някои са приети дори от най-радикалните ислямски фундаменталисти, обикновено без да се споменава източника им. Най-често те претърпяват огромна промяна и рядко се превръщат в нещо резултатно, по-скоро – в нещо странно. Пример за това е политическата свобода и свързаните с нея понятия и практики на представителна демокрация, избори и конституционно правителство. Дори Ислямска република Иран има писана конституция, изборен орган и нещо като епископат, които нито се предвиждат в ислямското учение, нито пък имат прецедент в ислямското минало. Всички тези институции очевидно са адаптация на западни модели. Мюсюлманските държави също са възприели много от културните и обществени обичаи на Запада и символите, които ги изразяват – например формата и стила на мъжкото облекло (и в много по-малка степен на женското), особено във войската. Използването на изобретените на Запад оръжия, танкове и самолети е необходимост от военен характер, но запазилата се употреба на вталени куртки и фуражки е културен избор. От конституциите до „Кока-Кола”-та, от танковете и телевизията до тениските – символите и артефактите, а чрез тях и идеите на Запада са запазили и дори увеличили своята притегателна сила.

Движението, което в днешно време наричаме фундаментализъм, не е единствената ислямска традиция. Има и други – по-толерантни и по-отворени, вдъхновили големите постижения на ислямската цивилизация в миналото. Надяваме се, че те ще са тези, които ще надделеят с времето. Но този проблем ще бъде решен с жестока борба, в която ние, представителите на Запада не можем да направим почти нищо. Дори само да опитаме, по-скоро ще навредим, тъй като това са спорове, които мюсюлманите трябва да разрешат помежду си. Междувременно и от двете страни трябва да положим големи усилия, за да избегнем нова ера на религиозни войни, произхождащи от изострянето на различията и възобновяването на древните предразсъдъци.

За тази цел трябва да се стремим към повече разбиране и признаване на другите религиозни и политически култури чрез изучаването на тяхната история, литература и постижения. Същевременно се надяваме, че те ще опитат да разберат по-добре нашите и най-вече, че ще проявят разбиране и уважение към нашето западно виждане за истинската връзка между религията и политиката, дори и да изберат да не го възприемат. За да опиша тази идея, ще завърша по същия начин, по който започнах – с цитат от американски президент, този път не от заслужено прославения Томас Джеферсън, а от донякъде незаслужено пренебрегвания Джон Тайлър, който в писмо от 10 юли 1843 г. по красноречив и наистина пророчески начин дава израз на принципа на религиозна свобода:

Съединените американски щати се осмелиха да предприемат голям и достоен експеримент – пълното разделение на Църквата и Държавата, смятан за рисково начинание предвид липсата на какъвто и да било негов прецедент. У нас не съществува господстваща църква по закон. Съвестта е свободна от всякакви ограничения и на всеки е позволено да почита своя Създател според собствената си преценка. Правителствените служби са еднакво отворени за всички. Няма наложен десятък в подкрепа на установената йерархия и погрешимата човешка преценка не е издигната като сигурно и непогрешимо кредо на вярата. Ако мохамеданинът иска да дойде сред нас, ще се ползва с привилегията да почита своя бог според Корана, както конституцията гарантира; на свой ред индуистът от Източна Индия може да вдигне храм на Брама, ако пожелае. Това е духът на толерантността, наложен от нашите политически Институции… Преследваният и тъпкан другаде евреин сред нас създава дом, без да го е страх от някого… и Щитът на Правителството е над него, за да го брани и защитава. Това е големият експеримент, който подехме, и това са богатите му плодове; нашата система на свободно управление би била несъвършена без него.

Тялото може да е потискано и оковано, и въпреки това да оцелее; но ако умът на човек е във вериги, неговите усилия и способности загиват, а оставащото e земно, тленно. Умът трябва да е свободен като светлината и въздуха.

Източник:
The Atlantic September 1990
https://www.theatlantic.com/magazine/archive/1990/09/the-roots-of-muslim-rage/304643/

Превод Калина Тодорова