Теория на повествованието

Въведение

Съвети при четене

В настоящата книгата става въпрос за въведение в теорията на повествованието. Тя трябва да отговори на следните въпроси: Какво е разказът? От какви елементи се състоят повествователните текстове и как могат техните градивни елементи и начини на представяне да бъдат описани? Винаги ли разказите имат разказвач? Какво е персонаж? Как описанията създават впечатление за непосредственост? От какво зависи надеждността на повествователното представяне?
Размишленията в следващите глави трябва да послужат както за въвеждащо ориентиране, така и за по-нататъшно позициониране в полето на теорията на повествованието. Поради това едновременно се преследват две цели, които в много публикации по проблема са разбирани като алтернативи, а именно: от една страна, да се обгледат досегашните занимания с теорията на повествованието, и от друга, да се направят предложения за определянето на основните ѝ концепции и за разясняването на някои от същностните ѝ проблеми.

С това двояко поставяне на целите настоящата книга успява да представи последователно теорията на повествованието. Различните глави са свързани с предишните и поне в отделни точки продължават разсъжденията, т.е. позволяват едно последователно четене. Едновременно с това главите на книгата и техните по-малки части са затворени и завършени в себе си цялости, т.е. могат без големи усилия да бъдат разбрани и самостоятелно; това важи също и за спорадичните задълбочени съвети, които са отделени в правоъгълник от главния текст. С други думи книгата може да се използва и като сборник от съчинения, като наръчник или като справочник.

С оглед на двата начина на използване на въведението изглежда разумно да се хвърли бърз поглед към това, което читателите ще открият в отделните части на изложението и което при целенасочено търсене в книгата биха могли да пропуснат:

Първата глава хвърля светлината върху самата теория на повествованието, посветена е на нейната история, структура и функции, като търси връзките ѝ с други теории в хуманитарните науки.

Втората глава изследва това, което тук се разбира като предмет на теорията на повествованието – повествователния текст. Изхожда се от събитията и тяхното представяне, а след това се определя представата за такъв текст, за да могат накрая, на базата на предложените дефиниции, да се характеризират понятията за фикционален и литературен разказ.

Третата глава се занимава с повествователното, а в този смисъл и със съдържанието на повествователните текстове. В центъра на наблюденията са няколко важни аспекта от разказваните светове, най-вече за обитателите им, персонажите, съществените поредици от събития, както и различаването на отделните равнища на представяне.

Четвъртата глава е посветена на основополагащите измерения на повествователното представяне на събития и поредици им. Основен акцент тук е целевото оформяне в наративните текстове, понятията и методите за моделиране на дистанцията и перспективата, както и феноменът на ненадеждния разказвач.

Книгата завършва с библиография, който разяснява справочните съкращения на име на автор и година на излизане, които са използвани в бележките под линия, именен, както и специализиран показалец, който насочва към намиращите се в текста обяснения на основни понятия от теорията на повествованието. В началото на приложението има списък с биографичните данни за основоположниците на теорията на повествованието.

„Когато мислим само за себе си,“ – така казва фигурата господин Койнер на Брехт, „не можем да повярваме, че правим грешки, и затова не напредваме. Ето защо трябва да мислим за хората, които според нас продължават да се развиват. Само така ще предотвратим нещо да спре.“ (Брехт 2006) Следвайки идеята на тази забележка, се надяваме, че настоящето въведение в теорията на повествованието не спира с тази книга.

1. Теория на повествованието

1.1 За значението на разказването

Ако човек иска да си припомни какво голямо значение има разказването за хората и съвместния им живот, трябва просто да опита да си представи общество, в което не се разказва. Подобно намерение очевидно поставя нашата фантазия пред задача, която трудно може да бъде решена. Причината за това може би е, че за такава мисловна игра ни липсват примерите – не знаем за нито една култура, която да се е справила без разказването, и за нито съвременно общество, нито за измислен свят, където това се случва. Където хората живеят заедно – така учи опитът, а историографията и етнологията го потвърждават – там се и разказва. Накратко казано, при разказването става въпрос за антропологическа универсалия.

Трудностите, които предложената мисловна игра създава, все пак не могат да се обяснят категорично и напълно с това, че наративът – казано с думи на Роланд Барт – е „интернационален, трансисторичен, транскултурен“ (Барт 1991: 358) Още нещо, изглежда, е важно: разказва се не само във всички общества, но и в почти всички области на отделното общество. Хората разказват както в поезията, така и във всекидневието, независимо дали са сами или в общност, още от ранна детска възраст, но и до дълбока старост, по време на ядене и пред съда, във филмите и в телевизията, но също и на църковни проповеди, в икономическия живот, когато отидат на лекар или спортуват, пият кафе или слагат децата да си легнат, по време на разходка, в училището и в науката. Разказването е антропологична универсалия, която в съвместен човешкия живот представлява убиквитерен, т.е. много широкоразпространен феномен.

Ако човек се опита да си представи общество, в което няма разказване, ще забележи това, което в последните години се вижда ясно – че да бъдеш човек и да разказваш са тясно свързани неща. Не е добре обаче да се стига дотам, на базата на обрисуваните накратко наблюдения да се прави заключение, че човекът трябва да бъде схващан като „разказващо животно“, или, че понятията „разказване“ и „човешко“ имат едно и също значение. ¹ (Fisher 1984, Kreiswirth 2005) Може обаче безусловно да се приеме едно по-трезво тълкуване на тази взаимовръзка, предложено от Питър Брукс. „Разказът е една от най-общите категории и методи на разбирането, която ползваме в сблъсъка с реалността, особено в сблъсъка с проблема на преходността, на човешката обвързаност с времето“. (Brooks 1984: xi) Разказването може и да не е най-важният човешки признак, но без съмнение е неизменна отличителна черта.

1.2 За изследването на разказването

С оглед на голямата релевантност, която разказването има за живота на хората, не е изненадващо, че първите наченки на систематично наблюдение могат да бъдат открити още в древността. Ако човек се вгледа по-внимателно в тези наченки и изхождащите от тях почти до края на 19 век разсъждения, несъмнено ще установи бързо, че погледът към разказването е само опосредстван и съответно съвсем откъслечен. Разглежда се не феноменът като такъв, на фокус са много повече отделните негови прояви, например литературното разказване, и то само дотолкова, доколкото тези прояви изглеждат интересни в определени систематични взаимовръзки, преди всичко в наблюденията за същността и жанровете на литературата или в съставянето на теории за ораторството или историографията.

Ранни и същевременно оказали голямо влияние примери за подобно тематизиране на разказването могат да се открият в „Държавата“ на Платон (около 380 г. пр. Хр.) и „Поетика“ на Аристотел (около 335 г. пр. Хр.). Тези текстове не засягат директно самото разказване, но в контекста на определянето на важните жанрове на поезията успяват да отбележат някои моменти от традицията на епоса и да го разграничат от другите литературни родове. От днешна перспектива тези бележки се разбират като приноси към характеризирането на понятието наратив. Платон различава епоса от другите родове с помощта на т.н. критерий за речта, т.е. кой говори в конкретна литературна творба; за него епичната поезия се характеризира с такъв вид оформяне на речта, при който едновременно говорят поетът (както в стихотворението), и героите (както в комедията и трагедията). (Платон 1981: трета книга.) Аристотел определя епоса като онази от двете основни форми на поетично представяне на действието, което се основава на ролята на поета – той може само да разказва, но и да се престори на герой, говорейки от неговото име или да прави и двете едновременно. (Аристотел 1975: гл. 3)

В периода между Античността и Модерността разбирането за повествователното се променя непрекъснато (вж. Scheffel 2000), тематизирането му обаче се случва изцяло в недиректната и затова селективна форма, каквато се наблюдава при Платон и Аристотел. Това започва да се променя едва в края на 19 век. Вследствие на институционализирането и професионализацията на науките за текста и за културата се стига до ново поставяне на акцентите при изследванията на литературни текстове и на други културни артефакти (Вж. Kindt/Müller 2008) - тези промени се проявяват и в зараждащите се изследвания на разказването, които в най-съществен план се характеризират с два признака: от една страна, разказването постепенно се откроява като отделен предмет на изследване, вече не се появява само в контекста на анализа на други феномени и проблеми, и от друга страна, се създават такива типове изследвания, които да следват по-строги критерии за научност и като такива да се разграничават от другите начини на наблюдението на предмета; идеите за емпирично изследване и за нормативно ръководство на процесите в разказването, които са били пряко свързани в рамките на поетическата и риторическа традицията, постепенно се разделят. (вж. глава 1.3)

С тези промени в научния подход към разказването започва бавното създаване на изследователското поле „Теория на повествованието“, което е и предмет на това въведение. С оглед на процеса на създаване на теоретичната област от времето около 1900 г. до днешни дни изглежда разумно да се различат три решаващи фази на развитие – на формиране, на установяване и на плурализация на теорията на повествованието. (Вж. Prince 1995; Nünning 2001; Schönert 2004; Herman 2005; Fludernik 2005a)

Първите приноси от времето на фазата на формиране на теорията на повествованието водят началото си преди всичко от две изследователски области – литературоведската теория на романа и фолклористкото изследване на приказките. След 1880 г. постепенно се появяват изследвания, които се занимават със съдържателните, формални и композиционни образци в голям по обхват корпус от повествователни текстове. В областта на теорията на романа трудът на Фридрих Шпилхаген Изследвания за теорията и техниката на романа (1883) създава традиция за формалния анализ на епоса, от който до 50-те години на 20 век се появяват импулси за размишления върху теорията на повествованието. (Вж. Cornils/Schernus 2003) В изследването на приказките, с трудовете на Анти Аарне и Финландската школа започват амбициозни опити за систематичен анализ и класифицирано подреждане на приказки и други народни повествования. (Вж. Вж. Meister 2009)

Като втора важна отправна точка за постепенното формиране на теорията на повествованието могат да се причислят формалистките и ранните структуралистки разбирания, които след 1910 г. придобиват все по-конкретна форма и все по-голямо значение за науките за текста и културата - първо в Русия, а по-късно и в цялото европейскo и северноамериканско пространство. (Вж. Köppe/Winko 2008: Kap. 3.3 und 3.4; Müller 2010; Aumüller/Müller 2012) Под знака на формализма и започващия структурализъм възникват магистрални трудове за елементарните аспекти на наративното оформяне на епическия текст или на отделни негови жанрове: тук може да се мислят например въвеждането на различаването межди фабула и сюжет на Виктор Шкловски и Борис Томашевски (Вж. Schmid 2009), разсъжденията на Кете Фридеман за Ролята на разказвача в епоса (1910) ² или идеята на Владимир Проп за общия структурен модел на протичане на действието в руските вълшебни приказки в рамките на неговата Морфология на приказката (1928).

Фазата на установяване на теорията на повествованието е между 50-те и 70-те години на 20 век. Чрез продължаване преди всичко на формалистки и структуралистки, но също и морфологически и риторически традиции в тези години теорията на повествованието се развива до самостоятелна и все по-уважавана област на литературоведската наука (Вж. Doležel 1990), радваща се на растящ интерес от страна на науки като езикознанието или историографията. Това развитие е придружавано и стимулирано от издаването на редица основополагащи изследвания за разказването в литературните текстове, които от днешна гледна точка могат да се разглеждат като класики в това изследователско поле: в немскоезичното пространство през 1955 г. започва дискусия около повествованието в тесен смисъл с две публикации – Елементи на разказването на Еберхард Лемерт, която изследва важни епически композиционни техники, и Типичните разказни ситуации в романа на Франц Станцел, посветена на основополагащите възможности за оформяне на посредническия наративен пласт. Заниманията в англо-американското пространство са белязани най-вече от монографията на Уейн Бут Риторика на художествената литература (1961), която с помощта на канонични творби от художествената литература опитва да обясни отношението между придаването на форма и ефектите на въздействие на текстовете.

Приносите към изследването на повествованието с най-категорична претенция за систематизиране и огромно международно влияние възникват в хода на френския структурализъм: особено трябва се подчертаят есето на Ролан Барт Увод в структурния анализ на разказа (1966) и статията на Жерар Женет Дискурс на разказа (1972), като и двата труда опитват да развият категориална система за интегрален анализ на разказа. Освен това трябва да се отдаде заслуженото и на приносите на Алгирдас Жулиен Греймас и на Клод Бремон, които, изхождайки от Проп, схематизират диференцирания модел за реконструкция на структурата на действието в повествователните текстове. ( Вж. Greimas 1966; Bremond 1973) Безбройните уводни книги и основновополагащи творби, които се появяват през 80-те години – от Разказ и дискурс (1978) на Чатман, през Теория на разказа (1979) на Щанцел и Новият дискурс на разказа (1983) на Женет до Наратология (1982) на Джералд Принс, Наративна художествена литература на Шломит Римон-Кенан (1983) и Наратология (1985) на Мике Бал – доказват, че около 1980 г. теорията на повествованието се превръща в установена и при цялото си многообразие ясно профилирана теоретична област на науките, занимаващи се с текста и с културата. Създаването на употребяваните по това време изрази за обозначаване на изследователското поле изпреварва тяхното окончателно утвърждаване: изразът „теория на повествованието“ се открива за пръв път в подзаглавие във Форми на разказа на Лемерт (Lämmert 1955, 62), а понятието „наратология“ е въведено от Цветан Тодоров в увода му към Граматика на „Декамерон“ (1969) и е определено в „Поетика на прозата“ (Todorov 1969, 10).
След повече от едно десетилетие, в което вследствие на растящите предразсъдъци по отношение на структурализма теорията на повествованието става мишена на фундаментална критика (вж. например Rimmon-Kenan 1989; Brooke-Rose 1990), след 90-те години изследователското поле преживява нов подем, който естествено води и до голям брой нови структуралистки разбирания.

В хода на фазата на плурализиране теорията на повествованието се развива от сравнително еднородна област от литературоведски теории до бойно поле на интердисциплинарни дискусии, в чиято среда стоят две тематични полета. От една страна, методологичният профил на теорията на повествованието - подбуда за интензивни дискусии и изчерпателни предложения по-конкретно дава проектът теорията на повествованието да се преобразува според резултатите и концепциите на когнитивните науки; решаващи импулси за това намерение идват от Към „естествена“ наратология (1996) на Моника Флудерник и Логика на разказа (2002) на Давид Херман, а също и от различни трудове на Ансгар Нюнинг и Манфред Янс. От друга страна, дискусиите по време на фазата на плурализация са определяни и от въпроса за концептуалната насока на теорията на повествованието. В литературоведските науки конкретният дебат се занимава преди всичко с предложението, теорията на повествованието да се преструктурира от инструментариум за анализ, който служи за определянето на структурата на отделни творби и закономерности в широк корпус от текстове, в теория на интерпретацията, с чиято помощ текстове да могат да бъдат разбирани в контекстите си (вж. Nünning/Nünning 2002b). Ценени примери за такова предложение са намерението за „феминистична наратология“ (вж. Lanser 1986) или идеята за „културно-историческа наратология“ (вж. Nünning 2000). Наред с подобни наченки концептуалните занимания с теорията на повествованието се посвещават преди всичко на въпроса какви изводи могат да се извлекат от наблюденията, така че на разказването да се обърне внимание не само в литературните творби, но и в множеството от други културни дискурси. Това наблюдение стана повод за толкова интензивно занимание с феномена на разказването в дисциплини като философията, психологията, историографията и теорията на правото, че според Мартин Крайсвирт вече се говори за „наративен обрат“ при науките за текста, културата и социума (вж. Kreiswirth 1992; 2005), а и дава тласък за постигането на разбирателство между дисциплините и изследователските взаимовръзки по възможността за структури и функции на полезна интермедиална и трансдисциплинарна теория на повествованието. (Вж. Nünning/Nünning 2002a; Mahne 2007; Heinen/Sommer 2009)

Три забележки към терминологията

Първо: Както и в досегашните разсъждения, така и в по-нататъшните понятията „теория на повествованието“ и „наратология“ се използват като равнозначни. Те не са използвани по начина, който е предлаган понякога – да се взимат предвид различните традиции на систематичното наблюдение на разказването (вж. Nünning/Nünning 2002b; Meister 2009), за отграничаване например на „немската теория на повествованието“ от „френската“ респективно от „англо-американската наратология“ (вж. Darby 2001). Подобни употреби на понятията се разминават с тяхното използване в науките за текста и културата и закриват и без това безбройните фундаментални прилики и линии на обвързаност между различните изследователски традиции (Fludernik 2003).

Второ: Тук не се говори за „теория на повествованието“ и „наратология“, когато в един текст се тематизират процеси при разказването или при наратива, а само тогава, когато това се случва по теоретичен метод (виж глава 1.3.1). Противно на някои по-нови идеи (напр. Herman 1999) трябва да се прави разлика между теория на разказването и повече или по-малко водената от теорията практика на повествователния анализ, който тук е обозначен като „наблюдения върху разказа“, „анализ на разказния текст“ „изследвания на разказа“ и други подобни (вж. Cornils/Schernus 2003; Nünning 2003).

Трето: В опозиция с разпространеното мнение (вж. Herman 1999; Nünning 2001), че съществуват много теории на повествованието, тук се застъпва убеждението, че за „теория на повествованието“ и „наратология“ трябва да се говори и за в бъдеще в единствено, а не в множествено число: Който говори за „теории на повествованието“, се позовава на големия брой малко или много различни версии на теориятА на повествованието. С плурализирането на теоретичното поле (виж глава 1.2) въпросът за строежа и задачите на теориятА на повествованието става не излишен, а напротив – още по-наложителен.

1.3 Какво е теория на повествованието?

От съветите преди бързия поглед през историята на теорията на повествованието би могло да се смята, че на главния въпрос на тази част вече е отговорено и по-нататъшното обяснение може да бъде спестено. Теория на повествованието е, ако трябва да резюмираме горните забележки, систематично занимаване с феномена на разказването като такъв, или с думи на литературоведа Жералд Принс - един от влиятелните гласове в теорията на повествованието в последния половин век: наратологията е „теория на повествованието чрез разказване“ (Prince 1995, 127).

Подобен отговор на въпроса за теорията на повествованието не е грешен: но особено при въведение в теоретична област изглежда наистина незадоволителен, тъй като изисква много обяснения. Това важи особено за думата „теория“ в словосъчетанието „теория на повествованието“, която не се разбира от само себе си нито принципно, нито в конкретната взаимовръзка. Който иска да получи представа и да обяснява какво е теория на повествованието, трябва да се изкаже, поне в схематична форма, по още два актуални въпроса: от една страна, да каже какво се има предвид с понятието „теория“ в теорията на повествованието при науките за културата и текста, респективно в говоренето за „теоретични занимания“ с предмета; от друга страна, трябва да обясни като какъв вид теория може да бъде разбрана наратологията, т.е. къде могат да бъдат видени нейните сфери на компетентност, задачи и постижения. Както в предишната част чрез краткото резюме на историята на теорията на повествованието се загатна, много от по-ранните дебати в изследователското поле кръжат около тези два въпроса, без обаче изрично да ги извеждат на преден план. (Вж. Reiner 1988; Prince 1990; Ryan / von Alphen 1994; Kindt/Müller 2003a; Schönert 2004) В следващата част тази липса трябва да бъде наваксана в три стъпки: първата е вглеждане в структурата и функциите на теорията на повествованието; втората – изясняване на отношението им към други теоретични полета в науките за текста и културата; и третата – даване на насоки по проблема за определянето на понятията, защото понятията представляват нещо като основните градивни елементи на наратологията.

За да се предотвратят недоразумения, нека се отбележи: в предстоящите разсъждения, структурирани според тази проблематика, изхождаме от това, че адекватният отговор на въпроса „Какво е теория на повествованието“ не може да се даде само в исторически план, а трябва да обхваща предложение за разбирането на теорията, като прави опит да уеднакви многото различни схващания. Характерно за предстоящите наблюдения е и това, което Холмер Щайнфат обяснява като основополагащ признак на философските въпроси „Какво е…?“ – че при тях става дума именно „за въпрос, свързан едновременно както с разкриване и тълкуване, така и с откриване и решаване.“ (Steinfath 2001, 13)

1.3.1 Структура и задачи на теорията на повествованието

Понятието „теория“ служи за позоваване на мисловни конструкции, които поотделно могат да имат съвсем различни форми. То може да отпраща към модели за обяснение и предсказване на природни процеси като например в твърдението „Елементарните частици се държат според квантовата теория.“; към системи от твърдения без непосредствена връзка с реалността „Теорията на числата се позовава на различни аксиоми.“; към предписания или правила, които да насочват контакта с определени обекти „В тълкуването си Ерик се придържа към интенционалната теория на интерпретация“, към комплексни схващания по общи въпроси „Учете теорията на справедливостта на Роус.“, или към прости обяснения на определени положения „Имам друга теория затова, защо Николас и Карла се разделиха.“

Във философските занимания за понятието теория палитрата от варианти започва да се приема сериозно едва в близкото минало и така постепенно се преодолява онова, което според Лудвиг Витгенщайн е „Основната причина за философските болести“, а именно „едностранчивата диета: Ние храним мислите си само с един вид примери.“ (Витгенщайн 1988, § 593) Междувременно този дебат вече не включва само теориите в естествените науки, но и други контексти и научни традиции. Поради тази причина са развити различни определения на концепцията за теория, които, от една страна, са толкова всеобхватни, че могат да покрият повечето начини на употреба, и от друга, са толкова съдържателни, че могат да служат като основа за различаване между важни типове теории. (Вж. Eberhard 1999, гл. 1; Charpa 1996, гл. 5; Schülein/Reitze 2002, гл. 8.) Определянето на понятието за тази област, което ще бъде изходна и отправна точка на по-нататъшните наблюдения по статута на теорията на повествованието, произлиза от философа на науката Улрих Чарпа – той прави следното обобщаващо предложение за изясняване: „Теории трябва да се наричат […] такива научни схващания, които изпълняват определени функции спрямо съответните данни.” (Charpa 1996, 94)

Изхождайки от това определение и преди да обърнем внимание на теорията на повествованието, две обяснения за използваната в нея формулировка „научни схващания“ биха били полезни: Първо, трябва да се посочи, че в предложението умишлено се говори за „научни схващания“ доста общо. В смисъла на по-новите научни теории Чарпа разбира теориите не като съвкупност от твърдения, а като модели, т.е. основно неезикови конструкции, които могат да бъдат представени по различни начини чрез езикови единици като понятията или изречения. (Charpa 1996, 99–101; Carver 2002, 64 – 67; Rosenberg 2005, 97) При теориите в науките за текста и културата това различаване не е от голямо значение, но и тук съществува възможността при различно изглеждащи позиции да става въпрос само за езикови варианти на един и същ модел.

Второ, вниманието трябва да се насочи към това, че определението, което говори за „научни схващания“, се позовава само на една малка част от представите, които, като следват всекидневната употреба на понятието, могат да бъдат разбрани като теории тук. С други думи, предложението на Чарпа предполага разграничаване между научни и ненаучни схващания. Сред различните критерии, за които настоящата разлика по принцип е важна, следва да се подчертаят четири: От научните теории се изисква да са (1) общи, т.е. да имат валидност, която надхвърля единични случаи, да (2) не вътрешно противоречиви, да са (3) подсигурени, т.е. да са емпирично проверени и аргументативно обосновани, и, най-накрая, да са (4) систематични и експлицитни, съответно понятията им да са достатъчно ясно дефинирани и предположенията им да могат да влязат в прозрачна логично-аргументативна взаимовръзка.

С помощта на досега изложеното вече има предпоставки за съдържателен отговор на по-горе зададения въпрос какво е теория на повествованието. Принципно погледнато, при теорията на повествованието става въпрос за научен модел на обекта разказване, респективно наратив, т.е. такъв модел, който да може да се справи с критериите за успешната научна теория. По-нататъшните разсъждения на теорията трябва да стъпят върху определянето на функциите, които моделът изпълнява спрямо устните и писмените текстове, на които се позовава. Ако се разгледат дискусиите около задачите на теорията на повествованието от края на 50-те години, когато тя се развива до наука със самостойно изследователско поле, може да се установи, че на нея се приписват две общи функции, а именно – дескриптивното схващане на предмета повествование, респективно наратив, и евристичният принос към работата с предмета, т.е. към интерпретацията на повествователни текстове. Двете задачи и отношението помежду им ще да бъдат разгледани по-конкретно в следващите параграфи.

Първата функция определя разбирането за теорията на повествованието още от най-влиятелния период на структурализма. Автори като Джералд, Жерар Женет, Цветан Тодоров или Сиймор Чатман разглеждат наратологията според онова приписване на функцията като част от теорията на литературата и на текста, което трябва да изясни основните елементи и полетата на реализация на повествователните текстове. (Вж. Titzmann 2003) В целенасочените наратологични модели първоначално става дума как да се определят качествата, които даден предмет трябва да притежава, за да може да бъде наричан повествователен текст; освен това трябва да се споменат и типичните черти на предмета или важните отношения, в които се формират неговите фундаментални и характерни белези. В книгата на Чатман Разказ и дискурс накратко се говори по тази тема: „Целта на теорията на повествованието е чрез установяването на непосредствените конституенти на повествователните текстове да се развие система от възможности. Тя съотнася отделни текстове към тази система и пита дали тяхната подредба задължава към напасване на системата”. (Chatman 1978, 19)

Втората функция се развива след 60-те години и остава траен отпечатък в изследователското поле. Той може да бъде видян в образцова форма при теоретици като Женет, Франц К. Щанцел или ранния Мике Бал. Според тази гледна точка задачата на наратологията се състои в това да развие инструментариум за анализа на разкази, който да служи като евристична изходна точка при последващото изследване. (Вж. Chatman 2003b) Според тази гледна точка теорията на повествованието е понятийна кутия с инструменти, чрез употребата ѝ не се достига до обстойна наративна разработка, а до наблюдения върху текстове и структурни определения, които допринасят за подобна разработка по един различен начин: те могат да послужат например като подтик към интерпретация на отделни наративи, към подсигуряване или съмнения, а могат и да помогнат при разпознаването на белези в по-големи текстови корпуси и литературно-исторически процеси или при обяснението на потенциалните въздействия на текстовете, респективно на текстовите структури. По смисъла на тази гледна точка Щанцел забелязва например, че неговата теория на разказването се е разглеждала не на последно място и като „слугиня на литературната критика и интерпретация”. (Stanzel 1979, 300) И в По пътя – повествователна теория за читателя той допълва, че е искал да предложи понятия, „които да се съхранят като „discovery tools” (пособия за намиране – бел. пр.) за конкретната творба по начин, който да доведе читателя до прозрения, които без тези теоретични познания не би могъл да направи”. (Stanzel 2002f) Женет и Бал отреждат същата функция на наратологията, като преценяват трудовете си за теорията за повествованието като „помощ при откриване” и „инструмент на описанието”, съответно като „средство за обяснение и изясняване на впечатленията от прочетеното”.

За релевантността на наратологичните анализи

Относно разбирането на теорията на повествованието като евристична разработка понякога се посочва, че разглеждането на текста от наратологична гледна точка може да е незначително или дори изцяло ирелевантно за неговото интерпретативно обяснение. На това наблюдение не може да се противоречи, а и то не е в дисонанс към описаното накратко разбиране за наратологията и подчертава още веднъж, че теорията за повествованието не само трябва да се разбира не като методическо ръководство, а само като евристична отправна точка за тълкуването на текста. Това, че в един повествователен текст се наблюдава определена перспектива или композиция на действието, често е важна, но не и задължителна предпоставка за осмислянето на значението му. Накратко: структурите на текста, които се идентифицират с помощта на наративен инструментариум, имат в рамките на интерпретацията на текста висок, но не гарантиран потенциал за релевантност. (вж. гл.4.3).

За разлика от някои становища по отношение на наратологията (Вж. Chatman 1978 или Prince 1995), които виждат различните научни разбирания, свързани с разглежданото приписване на функции, като конкуриращи се гледни точки, тук се застъпва позицията, че става дума единствено за взаимно допълващи възгледи. Модел, който се опитва всеобщо да обхване предмета разказване, може да се използва и като ръководство за анализ на отделни повествователни текстове. И прилагането на модела на обектите в рамките на анализа на текстове е решаващият пробен камък за неговата основателност и продуктивност. Двете определящи функции на теорията на повествованието, както казва Тодоров, представляват две тенденции в заниманието с наративни текстове, които могат безпроблемно да се свързват помежду си. (Вж. Todorov 1977, гл. 1)

1.3.2 Връзки с други теории

Разбирането за наратология, както беше изложено в предния раздел, e в основата на изследванията, които са утвърдили това изследователско поле, като например в ранните произведения на Женет, Щанцел, Принс или Чатман. Както в тази книга с кратката история на теорията на разказване е загатнато, от известно време застъпената в нея позиция среща явни резерви. Наратологията, според едно широко разпространено изискване, трябва да премине от „класическа” към „посткласическа” фаза. (Вж. Herman 1999; Nünning/Nünning 2002b ) С оглед на значението, което се приписва на тази теза в изследователско поле, чрез поглед върху връзката между теорията за повествованието и други области от науките за текста и културата предстои накратко да се обясни защо по-нататък ще се придържаме към едно донякъде традиционно разбиране за наратология.

Критиката към такава теория на повествованието и предложенията за нейното преобразуване се появяват под различни форми. Обща изходна точка е недоволството от обсега и резултатите от настоящите наблюдения. Във връзка с предходните указания за теоретично понятие тези данни могат да се опишат още по-обстойно: посткласическата наратология счита за недостатъчни както данните, на които се основава класическата, така и функциите, които тя претендира да изпълнява с оглед на въпросните данни. Затова в много от по-новите трудове се изисква разгръщане на теорията на повествованието, от една страна, при акцентирането върху заниманието с предмета, и от друга, при акцентирането върху заниманието със задачата.

През последното десетилетие свързаното с предмета изискване за разширяване намира израз предимно в интензивно следвания проект за интермедиална наратология. Стъпвайки на наблюдението, че разказването представлява разпространен феномен, представителите на този проект се застъпват за теория на повествованието, която се опитва да се справи не само със свързаните с текста наративи, литературни или не, а и с медиалните аспекти на наративното. Свързаното със задачата изискване за разширяване се наблюдава например в многобройните манифести на контекстуалната наратология, които от десетилетия предизвикват дискусии в изследователското поле. Изхождаща от опита, че прилагането на теорията за повествованието не води до обстойна разработка на повествователни текстове, тук се развива идеята наратологията да се превърне от инструмент за анализ в интерпретативната теория, която е в състояние да въведе тълкуването на текстове във всички считани за важни контексти. (Вж. например Lanser 1986; Nünning 2000; Darby 2001; Sommer 2007)

Изискванията за разширяване на базата данни и на спектъра от функции на теорията на повествованието се основават на някои доста ясни наблюдения, но въпреки това стигат до твърде малко убедителни заключения. В случай, че имаме намерението да дадем интермедиална насока на наратологията, проблемно би било не самото предложение, а асоциираните с него представи за формата и възможностите на един така преработен модел. Противно на разбиранията на много застъпници за надмедиална наратология, поради разнородните форми на повествователното тя може да се доведе само до едно доста общо понятие за наративното, чиято полза е ограничена (вж. гл. 2). (Вж. Jannidis 2003, S.50 f.; Kind 2009а, 42) Макар проектът за подобна абстрактна концепция за разказваното да е спорен, образуването на основополагащи теоретични и практически модели ще продължи в развитието на специфични за отделните медии теории на повествованието. (Вж. Hausken 2004)

Срещу проекта за свързано със задачата разширяване на наратологията има и още по-фундаментални възражения: този, който изисква теорията за повествованието да се промени в метод на интерпретация, пропуска положението, което тази теория заема в архитектура от теории и във връзките с практиката на науките за текста и културата. Той не разбира, от една страна, че тъкмо теорията на повествованието в нейната традиционна форма, разбирана като понятийна кутия, може и ще бъде ползвана в рамките на различни интерпретативни разработки за повествователен текстове (вж. гл. 1.3.1). (Вж. Kindt/Müller 2003c. и 2004) От друга страна, пропуска, че за изпълняването на функциите, които трябва да станат причина за промяната на теорията на повествованието, вече съществува забележителна палитра от реално съществуващи теории, които се стремят да обяснят текстове в определен контекст и разполагат с голям арсенал от литературни, респективно интерпретативни подходи. (Вж. при Käppe/Winko 2008) Не изглежда разумно към съществуващите вече теории да се добави още една, чието приложение върху повествователни текстове и без това би било стеснено. Ограниченият принос, който наратологията успява да има за текстовата интерпретация, изглежда не говори за нуждата от разширена теория на повествованието, а за „нуждата от други теории наред с теорията за повествованието”, както отбелязва Мике Бал. (Bal 1985, 10)

Описание или интерпретация?

Възраженията срещу изясняването на връзката между теорията на повествованието и теорията на интерпретацията най-често са, че описанието и интерпретацията, на чието разграничаване се основава разгърната тук идея за наратология, не се различават по предложения начин. Наратологичното описание на текста, както не веднъж се изтъква, представлявало винаги тълкуване на текста. (Вж. например Schmidt 2003; Sommer 2007; Petterson 2009.)

Към тази теза могат да се направят две забележки: първо, вярно е, че прилагането на наративно понятие върху текст (например изясняването на въпроса дали даден текстов пасаж е с вътрешна фокализация), понякога не е очевидно и изисква определено обмисляне. Някои наративно-теоретични понятия (напр. понятието сюжет, вж. гл. 3.1) предполагат обстойно разбиране на разказа – съответно нерядко и интерпретацията. Второ - това обаче не означава, че описанието и интерпретацията на текстове не се различават съществено. От значение за различаването между описание и интерпретация в случая е поставянето на цел на предприетите операции: описанията са класификационни процедури. Опитват се да изяснят дали дадена текстова структура спада към някаква категория, т.е. дали изпълнява условията, които се смятат за необходими (и достатъчни) в дефиницията на въпросната категория. А интерпретацията, от своя страна, е „разбирането на текстове като следване на метод” (Spree 2000, S. 168; срв. и Spree 1995, 44-51), което ги причислява към (в зависимост от поставената в основите интерпретативна теория) определена тема, изказване или дълбинна семантична структура. Имайки това предвид, описанието на един текст може да предполага повече или по-малко обстойни и сложни разсъждения (вж. гл. 4.3), докато интерпретацията може да се позове на неговото повече или по-малко точно описание; тези твърдения обаче не означават, че съответните операции не могат да се разграничат една от друга. (Вж. Titzman 1991, S. 396; Kindt/Müller 2004, 294.)

За разлика от експанзивната, респективно интегративната концепция, която се изразява в разгледаните опити за разширяване на наратологията, тук се застъпва идеята за модулен модел при теориите в науките за текста и културата. Според него целта не е да се скицира обща теория, която изчерпателно да постановява връзката с определени обекти; вместо това се препоръчва да се изхожда от множество различни, но паралелно съществуващи теории, които засягат различни намерения и чието възможно сътрудничество може да се разисква отделно. Водещо е наблюдението, което става възможно не на последно място и с помощта на историята на наратологията, по-специално на нейното отношение към интерпретативната и фикционалната теория - наблюдението, че експанзията и интеграцията на теориите, насочени към текста, нерядко са в ущърб за нивото на експанзивните и на интегривните модели. (Вж. Kindt/Müller 2006.)
Следвайки тази ориентация в следващите глави ще представим теорията на повествованието като дескриптивен модел на предмета повествование, който да успее да има евристичен принос за последваща разработка на отделни или по-големи групи от повествования. В теорията по-конкретно ще става въпрос за специфичен за медиите модел, който в повечето случаи се развива и онагледява по примера на литературни разкази, но има и претенцията да обхване свързаното с текста разказване в неговата цялост.

Библиография

Аристотел 1975: Поетика, пр. Ал. Ничев, София: Наука и изкуство.
Барт, Роланд. 1991: Увод в структурния анализ на разказа, във: Въображението на знака, София: Народна култура.
Брехт, Бертолт 2006: Заблуда и напредък, в: Историите на господин Койнер, превод на Венцеслав Константинов, Електронно издателство LiterNet, 20.12.2006.
Витгенщайн, Лудвиг 1988: Философски изследвания. В: Избрани съчинения, София: Наука и изкуство.
Платон 1981. Държавата, пр. Ал. Милев, София: Народна култура.

Aumüller, Matthias / Müller, Hans-Harald 2012: Russischer Formalismus, deutscher Geist und österreichische Kompositionstheorie. Zur Klärung literaturtheoretischer Einflussbeziehungen. In: Scientia Poetica 16. S. 97–122
Bal, Mieke 1985: Narratology. Introduction to the Theory of Narrative. Übers. von Christine van Boheemen. Toronto.
Bremond, Claude 1973: Logique du récit. Paris.
Brooke-Rose, Christine 1990: Whatever Happened to Narratology? In: Poetics Today 11. S. 283–293
Brooks, Peter 1984: Reading for the Plot. Design and Intention in Narrative. New York
Carnap, Rudolf 1950: Logical Foundations of Probability. Chicago
Carver, Carl F. 2002: The Structure of Scientific Theories. In: The Blackwell Guide to the Philosophy of Science. Hrsg. von Peter Machamer und Michael Silberstein. Malden (Mass.). S. 55–79
Charpa, Ulrich 1996: Grundprobleme der Wissenschaftstheorie. Paderborn
Chatman, Seymour 1978: Story and Discourse. Narrative Structure in Fiction and Film. Ithaca/London
Cornils, Anja / Schernus, Wilhelm 2003: On the Relationship between the Theory of the Novel, Narrative Theory, and Narratology. In: What is Narratology? Ques- tions and Answers Regarding the Status of a Theory. Hrsg. von Tom Kindt und Hans-Harald Müller. Berlin / New York. S. 137–174
Danneberg, Lutz 1989: Zwischen Innovation und Tradition. Begriffsbildung undentwicklung als Explikation. In: Zur Terminologie der Literaturwissenschaft. Hrsg. von Christian Wagenknecht. Stuttgart. S. 50–68
Darby, David 2001: Form and Context. An Essay in the History of Narratology. In: Poetics Today 22. S. 829–852
Doležel, Lubomír 1990: Occidental Poetics. Tradition and Progress. Lincoln (Neb.)
Eberhard, Kurt 1999: Einführung in die Erkenntnis- und Wissenschaftstheorie. Geschichte und Praxis der konkurrierenden Erkenntniswege. 2., durchges. und erw. Aufl. Stuttgart
Fisher, Walter R. 1984: Narration as a Human Communication Paradigm. The Case of Public Moral Argument. In: Communication Monographs 51. S. 1–22
Fludernik, Monika 2005a: Histories of Narrative Theory (II). From Structuralism to the Present. In: A Companion to Narrative Theory. Hrsg. von James Phelan und Peter Rabinowitz. Oxford. S. 36–59
Føllesdal, Dagfinn [u. a.] 1988: Rationale Argumentation. Ein Grundkurs in Argumentations- und Wissenschaftstheorie. Berlin / New York
Fricke, Harald 1980: Norm und Abweichung. Untersuchungen zu einem literaturtheoretischen Modell. Göttingen
Gabriel, Gottfried 1972: Definitionen und Interessen. Über die praktischen Grundlagen der Definitionslehre. Stuttgart-Bad Cannstatt
Genette, Gérard 1972: Diskurs der Erzählung. [Discours du récit.] In: G. G.: Die Erzählung. Übers. von Andreas Knop. München 1994. S. 9–191
Greimas, Algirdas Julien 1966: Sémantique structurale. Recherche de méthode. Paris
Hausken, Liv 2004: Coda. Textual Theory and Blind Spots in Media Studies. In: Narrative Across Media. The Languages of Storytelling. Hrsg. von Marie-Laure Ryan. Lincoln (Neb.). S. 391–404
Herman, David 1999: Narratologies. An Introduction. In: Narratologies. New Perspectives on Narrative Analysis. Hrsg. von D. H. Columbus. S. 1–30
– 2005: Histories of Narrative Theory (I). A Genealogy of Early Developments. In: A Companion to Narrative Theory. Hrsg. von James Phelan und Peter Rabinowitz. Oxford. S. 19–35
Jannidis, Fotis 2003: Narrative and Narratology. In: What is Narratology? Questions and Answers Regarding the Status of a Theory. Hrsg. von Tom Kindt und Hans-Harald Müller. Berlin / New York. S. 35–54
Kindt, Tom 2009a: Narratological Expansionism and Its Discontents. In: Narratology in the Age of Cross-Disciplinary Narrative Research. Hrsg. von Sandra Heinen und Roy Sommer. Berlin / New York. S. 35–47
Kindt, Tom / Müller, Hans-Harald (Hrsg.) 2003a: What is Narratology? Questions and Answers Regarding the Status of a Theory. Berlin / New York
Kindt, Tom / Müller, Hans-Harald 2003c: Narratology and Interpretation. A Re- joinder to David Darby. In: Poetics Today 24. S. 413–421
– 2004: Wieviel Interpretation enthalten Beschreibungen? Überlegungen zu einer umstrittenen Unterscheidung am Beispiel der Narratologie. In: Regeln der Bedeutung. Zur Theorie der Bedeutung literarischer Texte. Hrsg. von Fotis Jannidis [u. a.]. Berlin / New York S. 286–304
– 2006: The Implied Author. Concept and Controversy. Ebd.
– 2008: Historische Wissenschaften – Geisteswissenschaften. In: Handbuch Fin de Siècle. 1885–1914. Hrsg. von Sabine Haupt und Stefan Bodo Würffel. Stuttgart. S. 662–679
Kleiber, Georges 1998: Prototypensemantik. Eine Einführung. 2., überarb. Aufl. Tübingen
Köppe, Tilmann 2006: »Was ist Literatur?« Bemerkungen zur Bedeutung der Fragestellung. In: Was ist Literatur? Basistexte Literaturtheorie. Hrsg. von Jürn Gottschalk und T. K. Paderborn. S. 155–174
– 2010b: Über Literatur, ihre Geschichte und Funktionen und über die Definierbarkeit des Literaturbegriffs. In: Der Begriff der Literatur. Transdisziplinäre Perspektiven. Hrsg. von Alexander Löck und Jan Urbich. Berlin / New York. S. 137–150
–/ Winko, Simone 2008: Neuere Literaturtheorien. Eine Einführung. Stuttgart/ Weimar
Kreiswirth, Martin 1992: Trusting the Tale. The Narrativist Turn in the Human Sciences. In: New Literary History 23. S. 629–657
– 2005: Narrative Turn. In: The Routledge Encyclopedia of Narrative Theory. Hrsg. von David Herman [u. a.]. London / New York. S. 377–382
Lämmert, Eberhard 1955: Bauformen des Erzählens. 7. Aufl. Stuttgart 1993
Lanser, Susan 1986: Toward a Feminist Narratology. In: Style 20. S. 341–363
Mahne, Nicole 2007: Transmediale Erzähltheorie. Eine Einführung. Göttingen
Meister, Jan-Christoph 2009: Narratology. In: Handbook of Narratology. Hrsg. von Peter Hühn [u. a.]. Ebd. S. 329–350
Müller, Hans-Harald 2010: Formalistische und strukturalistische Theorieansätze um 1910. In: Strukturalismus in Deutschland. Literatur- und Sprachwissenschaft. Hrsg. von H.-H. M. [u. a.]. Göttingen. S. 217–228
Nünning, Ansgar 2000: Towards a Cultural and Historical Narratology. A Survey of Diachronic Approaches, Concepts, and Research Projects. In: Proceedings. Anglistentag 1999 Mainz. Hrsg. von Bernhard Reitz und Sigrid Rieuwerts. Trier. S. 345–373
– 2001: Erzähltheorien. In: Metzler-Lexikon Literatur- und Kulturtheorie. Ansätze, Personen, Grundbegriffe. Hrsg. von A. N. 2., überarb. und erw. Aufl. Stuttgart/Weimar. S. 155–157
– 2003: Narratology of Narratologies? Taking Stock of Recent Developments, Critique and Modest Proposals for Future Usages of the Term. In: What is Narratology? Questions and Answers Regarding the Status of a Theory. Hrsg. von Tom Kindt und Hans-Harald Müller. Berlin / New York. S. 239–275
– / Nünning, Vera (Hrsg.) 2002b: Neue Ansätze in der Erzähltheorie. Ebd. Olsen, Stein Haugom 1978: The Structure of Literary Understanding. Cambridge
Pawłowski, Tadeusz 1980: Begriffsbildung und Definition. Berlin / New York
Petterson, Bo 2009: Narratology and Hermeneutics. Forging the Missing Link. In: Narratology in the Age of Cross-Disciplinary Narrative Research. Hrsg. von Sandra Heinen und Roy Sommer. Berlin / New York. S. 11–34
Geral, Prince, 1990: On Narratology (Past, Present, Future). In: French Literature Series 17. S. 1–14
– 1995: Narratology. In: The Cambridge History of Literary Criticism. Bd. 8: From Formalism to Poststructuralism. Hrsg. von Raman Selden. Cambridge. S. 110–130
Reiner, Richard 1988: Narratology: Science, Protoscience, Prescience? In: Discours social / Social Discourse. The International Working Papers Series in Comparative Literature 1. H. 1. S. 69–85
Rimmon-Kenan1989: How the Model Neglects the Medium. Linguistics, Language, and the Crisis of Narratology. In: Journal of Narrative Technique 19. S. 157–166
Rosenberg, Alex 2005: Philosophy of Science. A Contemporary Introduction. 2. Aufl. London
Ryan, Marie-Laure 2007: Toward a Definition of Narrative. In: The Cambridge Companion to Narrative. Hrsg. von David Herman. Cambridge. S. 22–35
– / van Alphen, Ernst 1994: Narratology. In: Encyclopedia of Contemporary Literary Theory. Approaches, Scholars, Terms. Hrsg. von Irena R. Makaryk. Toronto. S. 110–116
Scheffel, Michael 2010: Theorien des Narrativen. In: Handbuch Gattungstheorie. Hrsg. von Rüdiger Zymner. Stuttgart/Weimar. S. 328–331
Schmid, Wolf 2003: Narrativity and Eventfulness. In: What is Narratology? Questions and Answers Regarding the Status of a Theory. Hrsg. von Tom Kindt und Hans-Harald Müller. Berlin / New York. S. 17–33.
– 2009: Viktor Šklovskij. Zum Sujet und seiner Konstruktion (Auszüge aus der Theorie der Prosa). In: Russische Proto-Narratologie. Texte in kommentierten Übersetzungen. Hrsg. von W. S. Ebd. S. 15–46
Schönert, Jörg 2004: Zum Status und zur disziplinären Reichweite von Narratologie. In: Geschichtsdarstellung. Medien – Methoden – Strategien. Hrsg. von Vittoria Borsó und Christoph Kann. Köln [u. a.]. S. 131–143
Schwarz, Monika / Chur, Janette 2004: Semantik. Ein Arbeitsbuch. 4., aktual. Aufl. Tübingen
Sommer, Roy 2007: »Contextualism« Revisited. A Survey (and Defence) of Post- colonial and Intercultural Narratologies. In: Journal for Literary Theory 1. S. 61–79
Spree, Axel 1995: Kritik der Interpretation. Analytische Untersuchungen zu interpretationskritischen Literaturtheorien. Paderborn
– 2000: Interpretation. In: Reallexikon der deutschen Literaturwissenschaft. Hrsg. von Harald Fricke [u. a.]. Berlin / New York. Bd. 2. S. 168–172
Stanzel, Franz K. 1979: Theorie des Erzählens. 8. Aufl. Göttingen 2008
– 2002: Unterwegs. Eine Erzähltheorie für Leser. Ausgewählte Schriften. Göttingen.
Steinfath, Holmer 2001: Orientierung am Guten. Praktisches Überlegen und die Konstitution von Personen. Frankfurt a. M
Strube, Werner 1982: Der Begriff »Wissenschaft« und die Klassifikation der Wissenschaften. In: Philosophie. Anregungen für die Unterrichtspraxis 7. S. 47–70
Titzmann, Michael 1991: Skizze einer integrativen Literaturgeschichte und ihres Ortes in einer Systematik der Literaturwissenschaft. In: Modelle des literarischen Strukturwandels. Hrsg. von M. T. Tübingen. S. 395–438
– 2003: The Systematic Place of Narratology in Literary Theory and Textual Theo- ry. In: What is Narratology? Questions and Answers Regarding the Status of a Theory. Hrsg. von Tom Kindt und Hans-Harald Müller. Berlin / New York. S. 175–204
Todorov, Tzvetan 1969: Grammaire du Décaméron. Den Haag
– 1971: Poetik der Prosa
Tugendhat, Ernst / Wolf, Ursula 1983: Logisch-semantische Propädeutik. Stuttgart
Wolf, Werner 2002: Das Problem der Narrativität in Literatur, bildender Kunst und Musik. Ein Beitrag zu einer intermedialen Erzähltheorie. In: Erzähltheorie transgenerisch, inter- medial, interdisziplinär. Hrsg. von Ansgar Nünning und Vera Nünning. Trier. S. 23–104.

Източник:
Köppe, Tilmann / Kindt, Tom 2014. Erzähltheorie: Eine Einführung, Ditzingen, Reclam, 2014.

Превод
Илия Илиев и Вилислав Василев