Размисли за Ганди

Светците винаги трябва да бъдат смятани за виновни, докато не докажат своята невинност, но проверките, на които биват подлагани, разбира се, не са еднотипни. В случая с Ганди въпросите, които човек е склонен да зададе, са: до каква степен Ганди е движен от суета – от представата за себе си като смирен гол старец, които седи на молитвено килимче и разклаща империи единствено с духовната си мощ – и до каква степен той прави компромиси със собствените си принципи, когато влиза в политиката, която по самата си същност е неразделно свързана с насилието и измамата. За да достигне до категоричен отговор човек трябва да изследва делата и писанията на Ганди до най-малките им детайли; целият му живот представлява поклонническо пътуване, в което всяко действие е значещо. Но тази частична автобиография, която завършва с двадесетте години на двадесети век, е силно свидетелство в негова полза, още повече, че покрива това, което той би определил като по-разпуснатия период от своя живот, и ни напомня, че вътре в светеца или в почти светеца, има един умен и способен човек, който би могъл, ако бе пожелал, да бъде блестящ юрист, администратор или дори бизнесмен.

По времето, когато автобиографията се появи за първи път, аз си спомням, че четох началните ѝ глави по зле отпечатаните страници на някакъв индийски вестник. Те ми направиха добро впечатление, за разлика от самия Ганди по това време. Нещата, които човек свързваше с него – дрехи от домашно тъкано платно, „душевни сили“ и вегетарианство – бяха непривлекателни, а неговата средновековна програма очевидно не бе приложима в една изостанала, гладуваща и свръхнаселена страна. Беше очевидно и че англичаните го използваха или си мислеха, че го използват. Строго погледнато, като националист той беше враг, но доколкото при всяка криза той би отхвърлил насилието – което, от британска гледна точка означаваше предотвратяване на каквото и да е ефикасно действие – той можеше да бъде виждан и като „нашия човек“. В частни разговори това бе цинично признавано. Отношението на индийските милионери беше сходно. Ганди ги призоваваше да се покаят, а те естествено го предпочитаха пред социалистите и комунистите, които, ако им се отдадеше тази възможност, биха им прибрали парите. Спорно е доколко подобни сметки са основателни в по-дългосрочен план; както сам Ганди казва „в крайна сметка измамниците мамят само себе си“; но при всички случаи мекотата, с която почти винаги се отнасяха към него, се дължеше отчасти на усещането, че той е полезен. Британските консерватори му се разгневиха едва когато през 1942 г. той насочи своето ненасилие към друг завоевател.

Забелязвам, че когато официалните британски представители говорят с него, те едновременно се забавляват и не одобряват, но и, в някаква степен, искрено го харесват и се възхищават от него. Никой никога не допуска, че той е корумпиран или амбициозен в някакъв вулгарен смисъл, или че нещо, което е направил, е било продиктувано от страх или злоба. Когато оценяват човек като Ганди, хората като че ли инстинктивно се придържат към високи стандарти, така че някои от неговите добродетели остават почти незабелязани. Дори от автобиографията му се разбира, че неговата смелост е изключителна, обстоятелствата, при които загива, потвърждават това, защото една толкова ценна публична личност би трябвало да има по-адекватна охрана. И още, той сякаш е лишен от онази маниакална подозрителност, която, както основателно отбелязва Е. М. Форстър в „На гости в Индия“, е най-големия грях на индусите, така както лицемерието е грехът на британците. Въпреки че е достатъчно проницателен да разкрива нечестността, той изглежда е склонени винаги, когато е възможно, да вярва, че другите хора са добронамерени и по природа добри, което позволява да се достигне до сърцата им. Въпреки че произхожда от бедно семейство от средната класа и въпреки че навлиза в живота при не особено благоприятни условия и въпреки че вероятно външният му вид не е особено впечатляващ, той не се измъчва от завист или от чувство за малоценност. Най-неприемливите расови предразсъдъци, с които се сблъсква в Южна Африка, сякаш по-скоро го изненадват. Дори когато е въвлечен в една всъщност расова война, той не мисли за хората в категориите на расата или социалния статус.Един губернатор на провинция, един новоизлюпен милионер от текстилната индустрия, един гладуващ дравид кули, един британски редник – за него всички те в еднаква степен са човешки същества и към тях трябва да се подхожда до голяма степен по един и същи начин. Забележително е, че и при най-неблагоприятните условия, например в Южна Африка, когато се изявява като защитник на индийската общност, той не е лишен от приятели европейци.

Написана набързо за вестникарски подлистник, автобиографията не е литературен шедьовър, но е много впечатляваща заради тривиалността на голяма част от нейния материал. Добре е да се припомни, че Ганди започва с нормалните амбиции на млад индийски студент и достига до крайните си идеи постепенно, а, в някои случаи, и доста неохотно. Любопитно е, че е имало време, когато е носил цилиндър, взимал е уроци по танци, учил е френски и латински, качил се е на Айфеловата кула и дори се е опитвал да свири на цигулка – всичко това е проява на стремеж да се възприеме европейската цивилизация колкото се може по-пълно. Той не е от онези светци, които са белязани с феноменално благочестие от ранното им детство, нито от другите, които се отричат от света след младост, отдадена на чувствени наслади. Той признава напълно своите младежки прегрешения, въпреки че всъщност няма кой знае какво да признае. На авантитулната страница е поместена снимка на притежанията на Ганди при смъртта му. Всеки може да си ги набави за 5 лири, а греховете на Ганди, поне плътските му грехове, биха изглеждали по същия начин, ако си ги представим струпани на едно място. Няколко цигари, няколко хапки месо, няколко дребни детски кражби от слугинята, две посещения в публичен дом (и в двата случая си тръгва, без да е направил нищо), едно разминало се прегрешение с хазайката му в Плимут, един изблик на гняв – това като че ли е всичко. Почти от детството си той е се проявява като подчертано сериозен, поведение, което е по-скоро етично, отколкото религиозно, докъм тридесетата му година - без ясно осъзната цел. Първото му навлизане в нещо, което може да бъде наречено обществен живот, става по пътя на вегетарианството. Под неговите необикновени качества човек непрекъснато открива солидният предприемач от средната класа, каквито са и неговите родители и роднини. Чувства се, че дори след като изоставя личните си амбиции, той ще да е бил находчив, енергичен, юрист и практичен политически организатор, пестелив в разходите, опитен в ръководенето на комитети, неуморим търсач на абонати. Характерът му представлява необикновено съчетание, но в него няма нищо, което можете да се посочи с пръст и да се нарече зло, и аз вярвам, че дори и враговете му ще признаят, че той е интересен и необикновен човек, който обогатява света дори с простия факт на своето съществуване. Никога не съм можел да преценя в каква степен той е и симпатичен като човек, както и дали неговото учение може да бъде обогати тези, които не приемат религиозните идеи, на които то се основава.

През последните години стана модно да се говори за Ганди сякаш той не е просто симпатичен на левицата, а интегрална част от нея. Анархистите и пацифистите в частност го обявяват за свой, забелязвайки само неговото противопоставяне на централизма и държавното насилие и игнорирайки религиозните антихуманистични тенденции в неговата доктрина. Струва ми се, че би трябвало да си даваме сметка, че учението на Ганди не може да се съгласува (с вярата, че човекът е мярата за всички неща и че нашата задача е направим така, че животът да си струва да се живее в този свет, който е и единственият, с който разполагаме. Учението му има смисъл само ако се приеме, че Бог съществува и че светът на материалните неща е илюзия, от която трябва да се освободим. Струва си да се държи сметка за дисциплината, която Ганди си налага и която – въпреки че той може и да не настоява всеки от последователите му да ѝ се подчинява изцяло – смята за неизбежна, ако човек е решил да служи на Бог или на човечеството. На първо място – никакво ядене на месо, а ако е възможно – и никаква храна с животински произход. (Самият Ганди, по здравословни причини, е принуден да направи компромис с млякото, но изглежда е смятал това за отстъпление.) Никакъв алкохол или тютюн и никакви подправки, дори и зеленчукови, тъй като храната трябва да се приема само за да се поддържа организма. Второ, ако е възможно, никакви сексуални контакти. Ако сексуалните контакти все пак трябва да се осъществяват, то те трябва да имат за цел единствено създаване на поколение, и, естествено, да са много разредени. Самият Ганди, когато е на тридесетина години дава обет за брахмачария, което означава не само пълно целомъдрие, но и отхвърляне на сексуалните желания. Това очевидно се постига трудно без специална диета и чест пост. Една от опасностите, свързана с пиенето на мляко, е че то подсилва сексуалните желания. И накрая – това е главната точка – за търсача на доброта не трябва да съществуват никакви близки приятелства, нито каквато и да е любов.

Близките приятелства, казва Ганди, са опасни, защото „приятелите си влияят“ и от лоялност към тях човек може да извърши нещо недобро. Това безспорно е така. Нещо повече, ако някой трябва да обича Бог или човечеството като цяло, той не би могъл да отдаде предпочитание на отделна личност. Това е така, и това е точката, в която хуманното и религиозното отношение престават да бъдат съвместими. Обикновеният човек не може да си представи такава любов, която да не предполага да обича някого повече от останалите хора. Автобиографията не отговаря на въпроса дали Ганди се отнася безупречно към жена си и децата си, но, от друга страна, става ясно, че на три пъти той е бил склонен да ги остави да умрат, но да не им даде храна от животински произход, предписана от лекар. Вярно е, че и в трите случая не се стига до фатална развръзка, както и това, че Ганди – както се разбира, при силен натиск в обратната посока – винаги оставя на пациента сам да направи избор дали да остане жив с цената на извършения грях; но ако решението би зависило само от него, той би забранил използването на животинска храна, каквито и да са последиците. Трябва да има известна граница пред това, казва той, което можем да извършим в името на оцеляването си, и тази граница изключва пилешкия бульон. Подобно отношение вероятно е благородно, но така, както повечето хора биха го разбрали, то е нехуманно. Същността на човека е в това, че не се стреми към съвършенство, че понякога е склонен да извърши грах в името на лоялността, че не достига в аскетизма си до точка, в която приятелските връзки стават невъзможни, както и че в крайна сметка е готов да бъде победен и разбит от живота, което е неизбежната цена за обвързващата любов към друго човешко същество. Няма съмнение, че алкохолът, тютюнът и пр. са неща, които един светец трябва да избягва, но и самата святост е нещо, което човек трябва да избягва. Очевидно тук може да се възрази, но това трябва да стане внимателно. В нашето доминирано от йога време много лесно се приема, че „непривъразността“ е не само по-добра от напълното светския живот, но и че обикновеният човек я отхвърля само защото е твърде трудна – с други думи, че обикновеният човек е провалил се светец. Не е много ясно дали това е вярно. Мнозина искрено не желаят да бъдат светци, а вероятно и някои от онези, които стават или се стремят към святост, не са изпитали напълно изкушението да бъдат човешки същества. Ако проследим психологическите му корени, струва ми се, че ще открием, че основният мотива за „непривързаността“ е желанието на човек да се измъкне от мъките на живота и преди всичко от любовта, която, била тя сексуална или не, е нещо трудно. Тук не се налага да се спори кой от двата идеала – отвъдния или хуманния – е „по-висш“. Въпросът е, че те са несъвместими. Човек трябва да избира между Бога и Човека и всички „радикали“ и „прогресисти“, от най-умерените либерали до най-крайните анархисти, всъщност винаги избират Човека.

Все пак, пацифизмът на Ганди може да бъде отделен от другите му идеи. Мотивите му са религиозни, но той твърди, че това е определена техника, метод, чрез който се постигат желаните политически резултати. Неговия подход се различава от идеите на повечето западни пацифисти. Сатяграха, развила се първо в Южна Африка, е своеобразно ненасилствено бойно умение, начин да се победи противника, без да се наранява и без да се изпитва или предизвиква омраза. То води след себе си такива неща като гражданско неподчинение, стачки, лягане на железопътните линии, търпеливо приемане на полицейските обвинения без опити за измъкване или други ответни реакции и пр. Ганди не е съгласен сатяграха да се превежда като „пасивна съпротива“, според него на гуджаратски думата означава „твърдост в истината“. Младият Ганди работи като санитар в британската армия по време на Англо-бурската война и е готов да върши същото по време на войната от 1914-1918 г. Дори след като напълно отрича насилието, той е достатъчно честен да си даде сметка, че по време на война човек трябва да вземе страна. Той не би могъл – след като целият му политически живот се върти около борбата за национална независимост, наистина не би могъл да възприеме яловото и нечестно твърдение, че във всяка война двете страни са напълно еднакви и няма значение кой печели. Нито би могъл, подобно на повечето западни пацифисти, да се специализира в отклоняването на неудобните въпроси. По отношение на последната война има един въпрос, на който всеки пацифист трябва да даде ясен отговор: А евреите? Готови ли сте да приемете тяхното унищожаване? Ако не, как предлагате да ги спасим, без да воюваме? Трябва да кажа, че никога не чух от западните пацифисти честен отговор на този въпрос, въпреки че до ушите ми достигаха много увъртания от типа на „това е нещо друго“. Така са се стекли обстоятелствата, че през 1938 г. на Ганди е задаван подобен въпрос, а неговият отговор е документиран в книгата на господин Луи Фишер „Ганди и Сталин“. Според господин Фишер отговорът на Ганди е, че немските евреи трябва да извършат колективно самоубийство, което да „събуди света и народа на Германия за насилията на Хитлер“. След края на войната той уточнява, че немските евреи, така или иначе, са щели да бъдат избити, но биха могли поне да изпълнят със съдържание смъртта си. Човек остава с чувството, че този подход разколебава дори един толкова добронамерен почитател като господин Фишер, но Ганди просто е честен. Ако не си готов да отнемаш живот, трябва да си готов да губиш живот, по един или друг начин. Когато през 1942 г. призовава за ненасилствена съпротива срещу японското нашествие, той е готов да признае, че цената може да се окаже смъртта на няколко милиона човешки същества.

В същото време, има основания да се мисли, че Ганди, който в крайна сметка е роден през 1869 г., не разбира същността на тоталитаризма и разглежда всичко през призмата на собствената си борба срещу британското управление. Важното в случая е не това, че англичаните се отнася към него предпазливо, тъй като той винаги е способен да привлече общественото внимание. Както може да се види от цитираната по-горе фраза, той вярва, че светът може да бъде „събуден“, но затова е необходимо светът да има възможност да узнае за това, което се случва. Трудно е да се разбере доколко методът на Ганди може да бъде приложен в някоя страна, в която опонентите на режима изчезват посред нощ и повече нищо не се разбира за тяхната съдба. Без свободна преса и право на сдружаване е невъзможно не само да се призовава останалия свят, но и да се започне някакво масово движение, а дори и мнението ти да достигне до противниците ти. Има ли някой Ганди в Русия сега? И ако има – какво е постигнал? Масите в Русия могат да осъществят гражданско неподчинение само ако тази идея хрумне на всички едновременно; но дори и тогава, ако съдим по глада в Украйна, то не би довело до нищо. Но нека приемем, че ненасилствената съпротива може да бъде ефикасна срещу собственото правителство или срещу външни окупатори, но дори и тогава, как тя би могла да стане международна. Различните противоречащи си твърдения на Ганди за последната война като че ли показват, че той си е давал сметка за този проблем. Приложен във външната политика, пацифизмът престава да бъде пацифизъм или се превръща в съглашателство. Нещо повече, презумпцията, че всички човешки същества са повече или по-малко достижими и биха отговорили на един великодушен жест, която служи толкова добре на Ганди при взаимоотношенията му с отделни индивиди, трябва да отговори на някои много сериозни въпроси. Тя не е непременно вярна, когато става дума, например, за умопомрачени. Но идва и следващият въпрос – кой е нормален. Нормален ли е Хитлер? Не е ли възможно една цяла култура да бъде ненормална по стандартите на някоя друга? А и, доколкото може да се измерят чувствата на една цяла нация, съществува ли видима връзка между великодушни дела и приятелски реакции. Благодарността фактор ли е в международната политика?

Тези и други подобни въпроси трябва да бъдат обсъждани, при това спешно, през малкото оставащи години, преди някой да натисне копчето и ракетите да полетят. Съмнително е дали цивилизацията може да понесе още една голяма война, и е поне допустимо да се мисли дали изходът не е свързан с ненасилието. Трябва да сме благодарни на Ганди, че е готов да разсъждава честно по въпросите, които споменах. И наистина, той вероятно разглежда повечето от тях някъде в неизброимите си вестникарски статии. Човек усеща, че съществуват много неща, които той не разбира, но няма нищо, което се страхува да каже или да мисли. Никога не съм харесвал особено Ганди, но съм убеден, че като политически мислител той не греши по който и да е съществен въпрос, и вярвам, че неговият живот не е провал. Любопитно е, че след неговото убийство много от най-горещите му почитатели тъжно възкликват, че той е живял достатъчно дълго за да види труда на своя живот в руини, тъй като Индия е въвлечена в гражданска война, за която винаги се е предполагало, че ще се окаже страничен продукт от предаването на властта. Но Ганди не посвещава живота си на изглаждането на противоречията между индуисти и мюсюлмани. В крайна сметка, неговата главна политическа цел – мирния край на британското управление – е постигната. Както винаги важните факти не са еднозначни. От една страна, британците наистина мирно се оттеглят от Индия – едно събитие, което малко наблюдатели са склонни да предвидят само година по-рано. От друга страна, това е осъществено от лейбъристите, сигурно е, че едно консервативно правителство, особено това на Чърчил, би действало по различен начин. И ако през 1945 г. във Великобритания вече съществува мощно обществено мнение, настроено съчувствено към независимостта на Индия, доколко това не се дължи на личността на Ганди и нейното влияние? И ако, както може да се случи, Индия и Великобритания в крайна сметка установят благопристойни приятелски взаимоотношения, дали това няма да се дължи и на Ганди, който упорито води своята борба без омраза и без да заразява политическата атмосфера. Дори само това, че човек дръзва да мисли по този начин, показва неговия авторитет. Човек може да изпитва естетическа антипатия към Ганди, като мен, може да отхвърля претенциите за святост (които, в интерес на истината, той никога не е изказвал), може по принцип да отхвърля светостта като идеал и затова да чувства, че основните цели на Ганди са антихуманни и реакционни; но разглеждан само като политик и сравнен с останалите водещи политически фигури на нашето време, колко чист аромат оставя той след себе си!

1949

Превод Николай Аретов

Източник
George Orwell: ‘Reflections on Gandhi’, First published: Partisan Review. — GB, London. — January 1949.
Reprinted:
— ‘Shooting an Elephant and Other Essays’. — 1950.
— ‘The Orwell Reader, Fiction, Essays, and Reportage’ — 1956.
— ‘Collected Essays’. — 1961.
— ‘The Collected Essays, Journalism and Letters of George Orwell’. — 1968.
http://www.orwell.ru/library/reviews/gandhi/english/e_gandhi