Отклонение: Как светът стана модерен

Стивън Грийнблат. Posted in Библиотека

Предговор

Когато бях ученик имах навика в края на учебната година да ходя до „Йейл Кооп”, за да видя какво мога да намеря за четене през лятото. Имах много малко джобни пари, но книжарницата периодично продаваше нежеланите си заглавия на смешно ниски цени. Книгите бяха разбъркани в кошове, в които аз се ровех, без да имам нещо особено на ум, очаквайки нещо да ми хване окото. При един от моите набези бях поразен от изключително странна корица, детайл от картина на сюрреалиста Макс Ернст. Под полумесец, високо над земята, два чифта крака – телата липсваха – бяха въвлечени, както изглеждаше, в акт на небесно сношение. Книгата – превод в проза на двухилядолетната поема на Лукреций „За природата на нещата” (Dererumnatura) – беше намалена на десет цента и аз я купих, признавам, толкова заради корицата, колкото и заради класическото описание на материалната вселена.

Античната физика не е особено обещаваща тема за ваканционно четиво, но по някое време през лятото случайно взех книгата и започнах да чета. Веднага се натъкнах на достатъчно оправдание за еротичната корица. Лукреций започва с пламенен химн към Венера, богинята на любовта, чието идване през пролетта разпръсва облаците, обсипва небето със светлина и изпълва целия свят с неистово сексуално желание:

първо птиците във въздуха славословят тебе, богиньо, и твоето идване, поразени в сърцето от твоята мощ. След тях и дивите животни, и добитъкът скачат по тучната трева и преплуват бързите потоци; всяко животно е тъй завладяно от твоята прелест, че те следва със страст, където ти го увличаш. Най-после в моретата, по планините, в буйните потоци, във листнатите убежища на птиците и в раззеленилите се полета ти вдъхваш в гърдите на всички съблазънта на любовта и възбуждаш у тях страст да продължат рода си. 1

Поразен от наситеността на това встъпление, аз продължих нататък, през образа на заспалия в скута на Венера Марс - победен от вечната рана на любовта. Тогава с издигнати към тебе очи, отхвърлил назад мощната си шия, втренчил в тебе, богиньо, жаден поглед 2; молитва за мир; отдаване на почит към мъдростта на философа Епикур; и непоколебимо осъждане на суеверните страхове. Когато стигнах до началото на дълго изложение на първите принципи на философията, очаквах напълно да изгубя интерес: никой не ми беше възложил книгата, единствената ми цел беше удоволствието, а вече бях получил много повече от стойността на десет цента. Но за моя изненада продължих да намирам книгата за вълнуваща.

Епикур

Това, на което откликвах, не беше изящният език на Лукреций. По-късно се запознах с Dererumnatura в оригиналния латински хекзаметър и започнах да разбирам неговата разкошна вербална тъкан, фините ѝ ритми и умелата прецизност и острота на нейната образност. Но първата ми среща беше с добре изпипаната проза на Мартин Фъргюсън Смит - ясна и непридирчива, но съвсем не забележителна. Не, нещо друго достигна до мен, нещо, което живееше и се движеше из изреченията през повече от двеста плътно подвързани страници. Задължен съм от занаята си да подтиквам хората старателно да обръщат внимание на вербалната повърхност на това, което четат. Голяма част от удоволствието и интереса към поезията зависи от това внимание. Но все пак е възможно да имате мощно преживяване с произведение на изкуството дори и при непретенциозен превод, а още повече при брилянтен. Това е все пак начинът, по който по-голямата част от образования свят се е запознал с Битие или Илиада, или Хамлет, и, макар че определено е за предпочитане да четете тези творби на оригиналните им езици, е заблуда да се настоява, че до тях няма никакъв друг истински достъп.

Във всеки случай аз мога да свидетелствам, че, дори в прозаичен превод, „За природата на нещата” докосна струна дълбоко в мен. Силата ѝ зависеше донякъде от лични обстоятелства – изкуството винаги прониква през определени пролуки в психиката на човек. Сърцевината на поемата на Лукреций е дълбокo, терапевтично размишление върху страха от смъртта, а този страх господстваше над цялото ми детство. Това, което ме тревожеше, не беше страхът от собствената ми смърт; аз имах обичайното, здравословно детско усещане за безсмъртие. Беше абсолютната увереност на майка ми, че е обречена на ранна смърт.

Майка ми не се страхуваше от задгробния живот: като повечето евреи тя имаше само смътно и мъгляво разбиране за това какво може да лежи отвъд гроба и не се замислеше много за него. Беше самата смърт – просто да престанеш да бъдеш – което я ужасяваше. Още в най-ранните си спомени я виждам как вманиачено размишляваше за угрозата на своя край, обръщайки се към него отново и отново, особено в моменти на раздяла. Животът ми беше пълен с продължителни сцени на сбогуване като в опера. Когато отиваше с баща ми от Бостън до Ню Йорк за уикенда, когато заминавах за летен лагер, дори – когато ѝ беше изключително трудно – щом просто излизах, за да отида на училище, тя се притискаше силно към мен, като говореше за крехкостта си и за отчетливата възможност никога вече да не я видя. Ако отидехме някъде заедно, тя често спираше, сякаш щеше да се строполи. Понякога ми показваше вена, пулсираща на врата ѝ, взимаше пръста ми, за да ме накара да го почувствам сам – знака за опасното препускане на сърцето ѝ.

Трябва да е била едва в края на трийсетте си години, когато моите собствени спомени за нейните страхове започват и тези страхове очевидно водят началото си от много по-рано. Изглежда са пуснали корени около десетилетие преди раждането ми, когато по-малката ѝ сестра, едва шестнадесет годишна, умряла от стрептококов фарингит. Това събитие – нещо твърде обичайно за света преди въвеждането на пеницилина – за майка ми беше все още отворена рана: постоянно говореше за него, като плачеше тихо и ме караше да чета и препрочитам трогателните писма, които девойката беше написала по време на боледуването си.

Рано разбрах, че „сърцето” на майка ми – палпациите, които караха нея и всички около нея да спират – беше житейска стратегия. Беше символично средство да се идентифицира и да скърби за мъртвата си сестра. Беше начин да изрази едновременно гняв – „виждаш ли колко ме разстрои” – и  любов – „виждаш ли как още правя всичко за теб, въпреки ще сърцето ми всеки момент ще се пръсне.” Беше театрално представление, репетиция на угасването, от което се страхуваше. И преди всичко беше начин да привлече внимание и да изисква любов. Разбирането за това не намали значително въздействието му над моето детство: обичах майка си и се ужасявах от мисълта да я загубя. Нямах средства, с които да разплета тази психологическа стратегия и опасен симптом (не си представям тя също да е могла). Като дете нямах начин да преценя необичайността на това постоянно мърморене за надвисналата смърт и това обременяване на всяко сбогуване с фаталност. Едва сега, след като отгледах свое собствено семейство, мога да разбера колко ужасен е бил натрапчивият импулс, който трябва да е накарал любящ родител – а тя беше любяща – да натовари с такова тежко емоционално бреме своите деца. Всеки ден донасяше обновяване на мрачната сигурност, че краят ѝ е много близо.

Получи се така, че майка ми доживя до месец преди деветдесетия си рожден ден. Тя беше все още в петдесетте си години, когато попаднах на „За природата на нещата” за първи път. До онзи момент ужасът от умирането ѝ се беше преплел с болезненото разбиране, че тя е отровила по-голямата част от живота си – и хвърлила сянка върху моя собствен – в служба на маниакалния си страх. В следствие на това думите на Лукреций отекнаха с ужасяваща яснота: „смъртта за нас не е нищо.” 3 Да прекараш съществуването си, завладян от страха от смъртта, пише той, е просто глупост. Това е сигурен начин да оставиш живота си да ти се изплъзне несъвършено и безрадостно. Той даде глас и на една друга мисъл, която още не си бях позволил да изкажа, дори пред себе си: да натрапиш този страх на другите е манипулативно и жестоко.
За природата на нещата
Това беше, в моя случай, личното навлизане в поемата, непосредственият извор на въздействието ѝ към мен. Но  това въздействие не беше следствие само на особената ми житейска история. „За природата на нещата” ме изуми като поразително убедително описание на начина, по който нещата действително са. Разбира се, аз лесно осъзнах, че много от характеристиките на този античен текст сега изглеждат абсурдни. Какво друго бихме могли да очакваме? Колко точно би изглеждало нашето описание за вселената след две хиляди години? Лукреций вярвал, че слънцето обикаля около земята и настоявал, че топлината и размерът му едва ли могат да бъдат много по-големи, отколкото ги възприемат нашите сетива. Той е вярвал, че червеите се пораждат спонтанно от мократа почва, обяснявал светкавиците като огнени елементи, изхвърлени от празнините на облаците и изобразил земята като майка в менопауза, изтощена от усилието на толкова много раждане. Но в сърцето на поемата лежат ключовите принципи на съвременното разбиране за света.

Материята на вселената, твърди Лукреций, представлява безкраен брой атоми, движещи се произволно в празното пространство, като прашинки на слънчевите лъчи, които се сблъскват и се закачат един за друг, образувайки сложни структури, отново се разпадат в непрекъснат процес на създаване и разрушение. Няма изход от този процес. Когато погледнете към нощното небе и се почувствате необяснимо развълнувани, удивявайки се от безбройните звезди, вие не виждате творение на боговете или кристална сфера, отделена от нашия преходен свят. Виждате същия материален свят, от който сте част и от чиито елементи сте направени. Няма голям план, няма божествен архитект, няма интелигентен дизайн. Всички неща, включително и вида, към който принадлежите, са еволюирали в продължение на дълги периоди от време. Еволюцията е случайна, макар че при живите организми включва принципа на естествения подбор. Тоест, видове, които са пригодни да оцелеят и да се възпроизведат успешно, устояват, поне за определено време; онези, които не са толкова добре пригодени, бързо изчезват. Но нищо – от собствения ни вид през планетата, на която живеем, до слънцето, което осветява дните ни – не трае вечно. Само атомите са безсмъртни.

Няма причина да мислим, настоява Лукреций, че в така устроената вселена земята или нейните обитатели заемат централно място, няма причина да отделяме хората от всички останали животни, няма надежда да подкупим или умилостивим боговете, няма място за религиозен фанатизъм, няма зов към аскетично самоотричане, няма оправдание за мечтите за безгранична мощ или съвършена сигурност, няма основание за войни – за завоевание или за собствено издигане, няма възможност за триумф над природата, няма изход от непрестанното създаване, разпадане и създаване наново на формите. В отговор на гнева на онези, които или са разпространявали фалшиви представи за сигурност, или са подбуждали неразумни страхове от смъртта, Лукреций предлага чувство на освобождение и силата да се вгледаме в това, което по-рано ни се е виждало толкова заплашително. Това, което човешките същества могат и трябва да направят, пише той, е да овладеят своите страхове, да приемат факта, че те самите и всички неща, които срещат, са преходни, и да приемат красотата и удоволствията на света.

И аз се удивявах – и продължавам да се удивявам – че тези разбирания са били напълно артикулирани в произведение, написано преди повече от две хиляди години. Връзката между това съчинение и съвременността не е пряка: никога нищо не е толкова просто. Имало е безброй забравяния, изчезвания, откривания, отхвърляния, изопачавания, оспорвания, преобразования и нови забравяния. И все пак жизнената връзка я има. Скрита зад светогледа, който разпознавам като свой, е антична поема, поема някога изгубена, както изглеждало безвъзвратно, и след това намерена.

Не е изненадващо, че философската традиция, от която произлиза поемата на Лукреций, толкова несъвместима с култа към боговете и култа към държавата, е поразявала някои, дори в толерантната култура на класическото Средиземноморие, като скандална. Последователите на тази традиция били в някои случаи отхвърляни като луди или нечестиви, или просто глупави. А с възхода на християнството текстовете им били нападани, осмивани, изгаряни или – най-унищожителното – пренебрегвани и накрая забравени. Удивителното е, че едно великолепно артикулиране на цялата философия – поемата, чието откриване е предмет на тази книга – е успяло да оцелее. Освен от някои частични откъси и вторични сведения, всичко, което било останало от цялата тази богата традиция, се съдържало в една-единствена книга. Случаен пожар, акт на вандализъм, решение да се заличи последната следа от виждания, осъдени като еретични, и развитието на Модерността би било различно.

От всички антично шедьоври, тази поема със сигурност е трябвало да изчезне, окончателно и завинаги, заедно с изгубените творби, които са я вдъхновили. Това, че тя не е изчезнала, че е изплувала след много векове и отново започнала да разпространява своите дълбоко подривни тези, е нещо, което някои биха се изкушили да нарекат чудо. Но авторът на въпросната поема не е вярвал в чудеса. Той смятал, че нищо не може да наруши законите на природата. Вместо това той постулира нещо, което нарекъл „отклонение” – латинската дума, която Лукреций основно използва за него, е clinamen – неочаквано, непредвидимо движение на материята. Появяването отново на неговата поема е било такова отклонение, непредвидимо нарушение на пряката траектория – в този случай към забрава – в която тази поема и нейната философия изглежда са пътували.

След като се завърнало към пълно разпространение след хилядолетие, много от това, което съчинението казва за вселената, образувана от сблъскването на атоми в безкрайно празно пространство, изглеждало абсурдно. Но точно тези неща, които първо били смятани както за нечестиви, така и за безсмислени, се оказали основата на съвременното рационално разбиране за целия свят. Заложено е не само поразителното разпознаване на ключови елементи на съвременността в Античността, макар че си струва да си напомним, че гръцките и римските класици, в голямата си част премахнати от нашата учебна програма, в действителност окончателно са оформили съвременното мислене. Вероятно по-изненадващо е усещането, към което насочва всяка страница на „За природата на нещата”, че научната представа за света – представата за атоми, произволно движещи се в безкрайна вселена – в своя първоизточник е била пропита от учудването на поета. Учудването не зависело от богове и демони, и мечтата за отвъден живот; при Лукреций то избликва от допускането, че ние сме направени от същата материя като звездите, океаните и всички останали неща. И това допускане е било основата на начина, по който той мислел, че трябва да живеем живота си.

По мое мнение, и във всеки случай не само по мое, културата в края на Античността, която най-добре представя Лукрециевото приемане на красотата и удоволствията и го предала напред като справедлив и достоен човешки стремеж, е Ренесансовата. Стремежът не бил ограничен до изкуствата. Той оформил облеклото и етикета на придворните; езика на литургията, устройството и украсата на всекидневните предмети. Обхващал научните и технологични изследвания на Леонардо да Винчи, блестящите астрономически диалози на Галилей, амбициозните изследвания на Франсис Бейкън и теологията на Ричард Хукър. Представлявал фактически отражение, така че съчинения, които изглеждали напълно отдалечени от естетическите амбиции – анализът на политическата стратегия на Макиавели, описанието на Гаяна от Уолтър Рали или енциклопедичното описание на душевните болести от Робърт Бъртън – били изработени по такъв начин, че да създадат най-силно удоволствие. Но изкуствата на Ренесанса – живопис, скулптура, музика, архитектура и литература – били висшата изява на стремежа към красота.

Собственото ми предпочитание беше и все още е към Шекспир, но постиженията на Шекспир ми изглеждаха само един забележителен аспект от по-голямо културно движение, което включвало Алберти, Микеланджело и Рафаело, Ариосто, Монтен и Сервантес, заедно с още десетки художници и писатели. Това движение има много преплитания и често конфликтни черти, но през всички тях преминава славното утвърждаване на жизнеността. Утвърждаването се разпростира и до онези многобройни творби на ренесансовото изкуство, в които изглежда сякаш смъртта триумфира. От това следва,че гробът в края на „Ромео и Жулиета” не толкова поглъща влюбените, колкото ги изпраща в бъдещето като въплъщения на любовта. В очарованата публика, тълпяща се за пиеса на повече от четиристотин години, фактически се изпълнява желанието на Жулиета след смъртта, нощта да взема Ромео:

на ситнички парченца разпилей го
и той небето ти ще озвезди
така, че всичко живо ще се влюби
във тебе, дивна нощ
(III.ii.22-24) 4

Сравнимо с това широко приемане на красотата и удоволствията – приемане, което по някакъв начин се простира не само над живота, но и над смъртта, както над създаването, така и над разрушението – характеризира неспокойните размишления на Монтен за материята и движението, хрониката на Сервантес за неговия побъркан рицар, изображението на Микеланджело на одрана кожа, скиците на Леонардо на водовъртежи, нежното внимание на Караваджо към мръсните стъпала на Христос.

Нещо се случило през Ренесанса, нещо, което се надигнало срещу ограниченията, които вековете издигнали пред любопитството, желанието, индивидуалността, продължителното внимание към материалния свят, исканията на тялото. Всеизвестно е колко е трудна за определяне културната промяна, а значимостта ѝ била яростно оспорвана. Но може да бъде усетена достатъчно ясно, когато погледнем в Сиена картината на Дучо „Величието на Мадоната(Маеста), а после във Флоренция „Пролет” на Ботичели, картина, която неслучайно е повлияна от „За природата на нещата”. На лицевата страна на великолепната олтарна картина на Дучо (ок. 1310), обожанието на ангелите, светците и мъчениците е насочено към безметежния център, богато облечената Богородица и нейното дете, потънали в тържествено съзерцание. В „Пролет”(ок. 1482) античните богове на пролетта се появяват заедно във злачната гора, всичките унесено въвлечени в сложна, ритмична хореография на обновената природна плодовитост, пресъздадена в поемата на Лукреций: Пролетта идва и с нея Венера, а пред тях шествува крилатият пратеник на богинята, а по стъпките на Зефир неговата майка Флора осейва и изпълва целия път с най-прекрасни цветя и благоухания. 5 Ключът към промяната е залегнал не само в интензивното, дълбоко заложено подновяване на интереса към езическите божества и богатството от значения, приписвани им някога. Залегнал е също в цялото виждане за света в движение, свят, който не става по-незначителен, а става по-красив поради своята преходност, еротичната си енергия и непрестанната си промяна.

Макар и по-явна в произведенията на изкуството, промяната от един начин на възприемане и живеене в света към друг не била ограничена до естетиката: за това ни помагат да си дадем сметка интелектуалната дързост на Коперник и Везалий, Джордано Бруно и Уилям Харви, Хобс и Спиноза. Трансформацията не била внезапна или веднъж завинаги, но ставало все по-възможно да се отвърнем от прекомерното занимание с ангели и демони, и нематериални причини и вместо това да се съсредоточим върху нещата от този свят; да разберем, че хората са направени от същата материя, както всичко останало, и са част от природния ред; да провеждаме експерименти без страх, че някой засяга ревниво пазените тайни на Бога; да поставяме под въпрос авторитетите и да оспорваме общоприетите доктрини; да легитимираме стремежа към удоволствие и избягването на болката; да си представяме, че има други светове отвъд този, който ние обитаваме; да разглеждаме мисълта, че слънцето е само една звезда в безкрайна вселена; да живеем етичен живот, без отношение към награди или наказания след смъртта; да съзерцаваме без трепет смъртта на душата. Накратко, станало възможно – никога лесно, но възможно – по думите на поета Одън, да намерим смъртния свят за достатъчен.

Няма едно-единствено обяснение за възникването на Ренесанса и освобождаването на силите, които са оформили собствения ни свят. Но в тази книга съм се опитал да разкажа малко познатата, но образцова за Ренесанса история, историята на откриването от Поджо Брачолини на „За природата на нещата”. Откриването има достойнството да бъде истинско по отношение на термина, който използваме, за да посочим културната промяна на източниците на съвременните живот и мисъл: ре-несанс, прераждане, на Античността. Една поема сама по себе си със сигурност не е отговорна за цялата интелектуална, морална и социална трансформация – нито едно-единствено съчинение не е, още по-малко такова, за което векове наред не е било безопасно да се говори свободно на обществено място. Но тази особена антична книга, внезапно върнала се в полезрението, причинила промяна.
Поджо Брачолини
В такъв случай тази е историята на това как светът се отклонил в друга посока. Двигателят на промяната не бил революция, непреклонна армия пред портите или акостиране на непознат континент. За събития от този мащаб историци и творци са предоставили на общественото въображение запомнящи се образи: падането на Бастилията, разграбването на Рим или моментът, когато дрипавите морящи от испанските кораби забили знамето си в Новия свят. Тези емблеми на световноисторическата промяна могат да бъдат заблуждаващи – в Бастилията не е имало почти никакви затворници; армията на Атила скоро се изтеглила от имперската столица; а в Америките истински съдбоносното действие не било развяването на знаме, а първият път, когато болен и заразен испански моряк, заобиколен от учудени туземци, кихнал или се изкашлял. Все пак, в такива случаи можем упорито да се придържаме към яркия символ. Но епохалната промяна, с която се занимава тази книга – макар че се е отразила на живота на всеки от нас – е трудно да се свърже с драматичен образ.

Когато станала, преди почти шестстотин години, ключовият момент бил забулен и почти невидим, скрит далече зад високи стени. Не е имало героични жестове, нито наблюдатели, старателно документиращи великото събитие за идните поколения, никакви знаци в небето или на земята, че всичко се е променило завинаги. Нисък, сърдечен, предпазливо бдителен мъж в края на трийсетте си години се протегнал един ден и взел много стар ръкопис от библиотечен рафт, видял с вълнение какво е намерил и поръчал да бъде преписано. Това било всичко, но било достатъчно.

Откривателят на ръкописа не би могъл, разбира се, напълно да схване загатнатото в неговата визия или да предвиди влиянието, на което били нужни векове да се разгърне. Действително, ако той е имал предчувствие за силата, която отприщил, може би би се замислил дали да измъкне такова взривоопасно съчинение от тъмнината, в която то спяло. Съчинението, което мъжът държал в ръцете си, било старателно преписвано на ръка от векове, но от много време стояло неразпространявано и вероятно неразбрано дори от самотните души, които го преписвали. От много поколения никой изобщо не говорел за него. Между четвърти и девети век било цитирано мимолетно в списъци на граматически и лексикографски примери, т.е. като пример за правилна употреба на латинския език. През седми век Исидор от Севиля, съставяйки голяма енциклопедия, го използвал като авторитет по отношение на метеорологията. Изплувало отново за кратко по времето на Карл Велики, когато имало значителен изблик на интерес към античните книги и образован ирландски монах на име Дънгал внимателно направил едно копие. Но, нито обсъждан, нито популяризиран, след всяко от тези бегли появявания изглеждало да потъва отново под вълните. Тогава, след като лежало скрито и забравено за повече от хиляда години, отново влязло в обръщение.

Човекът, отговорен за това важно завръщане, Поджо Брачолини, бил ненаситен в писането на писма. Той описал събитието в писмо до един приятел в родната си Италия, но то било изгубено. Все пак е възможно, на основата на други писма, както негови, така и на хора от неговия кръг, да се възстанови начинът, по който е станало. Защото макар че от наша гледна точка този ръкопис да изглежда като най-значителното му откритие, по никакъв начин не е било единственото и не било случайност. Поджо Брачолини бил ловец на книги, вероятно най-великият в една епоха, обсебена от издирването и откриването на наследството на античния свят.
Намирането на изгубена книга обикновено не се представя като вълнуващо събитие, но зад този един момент стояли арестуването и вкарването в затвора на един папа, изгарянето на еретици и големия взрив на интереса към езическата античност в рамките на цялата култура. Намирането удовлетворило страстта на живота на един ловец на книги. И този ловец на книги, без някога да е възнамерявал или да го е осъзнавал, станал акушер на Модерността.

Превод Юлия Николова

Stephen Greenblatt. The Swerve: How the World Became Modern. New York, 2011.

Бележки

1 Кн. I, 10-20. Цитатите са взети от : Лукреций Кар, Тит, За природата на нещата, Прев. Марко Марков, София: Наука и изкуство, 1971.

2 Кн. I, 35-36.

3 Кн. III, 830.

4 Прев. Валери Петров.

5 Кн.V, 737-740.